Барбара Делински
Повече от приятели (18)

Седемнадесета глава

Постепенно Майкъл изминаваше все по-дълги разстояния, мускулите му заякваха — макар движенията му да бяха все още несръчни, вече нямаше нужда от патериците. Този факт сам по себе си говореше за напредъка, понякога трудно забележим: след два успешни дни, третият се оказваше пълен провал.

И с Теки беше така. Срещна се с препоръчания от Сам адвокат, получи ВИЗА карта на собствено име, но чекът, с който плати в супермаркета се оказа без покритие. За първи път собственоръчно наля бензин в колата, съгласи се да оглави комитет за организиране на състезание по спортно ходене, чиито печалби да отидат в Поземления тръст на Констънс и се скара здраво с Джейна.

Разпрата с Джейна я разстрои повече от върнатия чек. Децата бяха най-уязвимото й място. Когато се отнасяше до тях, тя се разтреперваше от тревоги и чувство за вина. Стараеше се да постъпва правилно, но невинаги другите го възприемаха така. Твърде често се оказваше в неизгодно положение.

Така се случи, когато обсъждаха навика на Джейна да отскача след училище до Бостън, без да има предварителна уговорка и да вечеря с Джейди. Спореха повече от половин час и вече повтаряха аргументите си, ала нито едната, нито другата искаше да отстъпи.

— Но той е сам — настоя Джейна, за да оправдае посещенията си при него. — Не ми се струва правилно.

— Той избра да е сам — изтъкна Теки вероятно за десети път. Не желаеше да злослови за Джейди, но се налагаше: няколко пъти той се обажда, да се оплаква от неочакваните й посещения и това би сломило Джейна, ако научеше. — Понякога след работа се отбива да вечеря, после се прибира вкъщи и те намира там. А какво ще кажеш за нас тук? Чакам те в определеното време, а теб те няма. Изпадам в паника, докато най-накрая баща ти ми позвъни. Не бива така, Джейна. Ние разчитаме на присъствието ти тук. Чакаме те да се върнеш. Освен това имаш домашни.

— Правя си ги там.

— А после баща ти трябва да те докара тук. Или това е целта ти? — Теки подозираше, че е точно така. — Джейна, той излезе оттук — не знаеше как повече да наблегне на думите си. — Той избра да има самостоятелен апартамент в Бостън. Можеш да го принуждаваш да те кара дотук колкото искаш, няма да промениш нищо. Баща ти не желае да живее с мен.

— Не го обвинявам — заяви момичето предизвикателно. — И аз не желая.

Разстроена е, помисли си Теки за кой ли път, но обидата си остана. Трудно й е да се пригоди към промените в живота. Обича ме, макар и да не го съзнава.

— Ти нямаш нужда от мен — продължи Джейна. — Имаш Майкъл и Лий. Също и Грейди — после продължи обвинително: — Още си омъжена за татко. Какво правиш с Грейди?

Сърцето на Теки сякаш спря да бие. Винаги й се случваше, щом се споменеше името на Грейди.

— Грейди ми е приятел.

Джейна изсумтя презрително.

— Май е нещо повече.

Разбира се, че е, но Теки нямаше да позволи децата й да разберат. Насаме може да му се хвърля на врата, но пред децата беше истински образец на целомъдрие.

— Какво искаш да кажеш?

— Озова ли се вече в леглото му?

— Не е твоя работа — извика Теки, но се съвзе. — Понеже все за това мислиш, ще ти отговоря. Не съм — изрече решително, но не без болка. „Плановете“ на Грейди, както стана ясно от самия него, когато спориха последния път, предвиждаха да я измъчва. Навърташе се все по-често, помагаше й, правеше й компания и бе по-привлекателен, отколкото бе допустимо за мъж, способен да се изкуши прекалено лесно от жената, която най-много го възбужда.

— Значи е само въпрос на време — заключи Джейна. — Караш ме да се чувствам неловко.

Теки се обиди. Та по отношение на Грейди, тя беше образец на целомъдрие.

— Защо, за Бога?

— Защото не можеш да останеш сама в леглото. Татко не беше тук, затова отиде със Сам…

— Не в легло!

— … сега пък Грейди. До къде ли ще паднеш?

Теки настръхна.

— Ще бъда много доволна, ако довършим въпроса с Грейди. Той е внимателен и щедър. И на него не му е лесно. Получил е доста силни удари в живота. Платил си е каквото трябва, оцелял е и се е превърнал в полезен член на обществото.

— Но е дърводелец — присмя се Джейна.

Разгневена, Теки вдигна разтреперан пръст и го насочи към къщата на Корнилия Харт.

— Ако бях на твое място, не бих си вирила носа така, млада госпожичке, преди да имаш представа какво прави там — стараеше се да запази тона си спокоен, но не успя. — Този стар хамбар ще стане красив дом и това е само едно от нещата, които работи. Изобщо не можеш да направиш нещо подобно и плодът на неговия труд ще остане дълго, след като ти и аз умрем!

— И аз ще оставя следа в живота!

— Направи го!

Изгледа как Джейна излетя като вихър от стаята и й се прииска нещата да са по-добри. Все пак Майкъл започваше да се съвзема. Също и Лий. Двама срещу един не е чак толкова лошо.

Дойде денят, определен да отидат с Лий при Чарли Харт.

— Предлагам да й дадете хапчета — беше му подхвърлила тя по телефона.

Лий влезе в кабинета, а Теки остана спокойна в чакалнята да разлиства списания. Двадесет минути по-късно, вече сериозно разтревожена, да не би по време на прегледа Чарли да е открил някоя ужасна болест, той се появи на вратата и й направи жест да влезе. Лий седеше бледа като мъртвец.

Сигурна в лошите си предчувствия, попита уплашено:

— Какво има?

Чарли се облегна на стола, сплете ръце и въздъхна.

— Имаме малък проблем с противозачатъчните. Твърде късно е. Лий е бременна.

Бременна. Теки зяпна. Бременна.

— Според мен вероятно е в седмата седмица.

Бременна? Теки не си го беше представяла. Кой знае защо. Очевидно щом дъщеря й е достатъчно голяма, за да й пораснат гърди, е достатъчно голяма да има и оплодено яйце в утробата си. Все пак оплодено яйце означава бебе. Не. Не беше възможно. Тя е едва седемнадесетгодишна, почти осемнадесет. И бременна. Боже мой!

— Предупредих те в Деня на благодарността — опита се да се защити Лий. — Тогава ти казах, че имам нужда от противозачатъчни.

— Било е твърде късно — предпазливо изтъкна Чарли. — Вероятно е станало първия или втория път, когато си била с Джон. Каза, че е било в средата на ноември.

Бременна. Теки не бе в състояние да повярва. Лий все още се взираше в нея.

— Въздържахме се, докато можехме, но най-накрая решихме, че не е честно. Всеки прави каквото му харесва.

Ето ти отново случаят със Сам.

— Няма край, така ли? — в гласа на Теки звучеше паника.

— Не съм го направила нарочно, мамо.

— На Джон не му ли хрумна да използва нещо?

— Каза, че няма защо да се страхуваме от СПИН.

— А от другото?

— Обеща да се дръпне. И го направи, почти.

Теки обърна очи към тавана, но там нямаше написани никакви отговори.

— Бременна — повтори и изведнъж й прилоша.

— Може би само така изглежда — Лий гледаше въпросително Чарли. — Не разбирам как съм забременяла. Искам да кажа, не се чувствам бременна.

— Ще го почувстваш — Чарли се бе облакътил на бюрото. — Съществуват няколко възможности — обърна се към Теки. — Обсъдихме ги с Лий. Да роди бебето и да го задържи, да го роди и да го даде за осиновяване, да прекъснем бременността. Все още можем да го направим.

Теки отхвърли кичур коса от лицето си. Как да мисли върху каквито и да било възможности, когато сърцето й бумти така силно, че размътва всичко в главата й. Как да мисли за каквито и да било възможности, когато не може да повярва, че Лий е бременна?

Смаяна, тя се обърна към дъщеря си.

— Ти знаеше ли?

— Сега не знам. Нито ми е прилошавало, нито нещо друго. Нямах никаква представа, че ще се случи веднага.

Объркана, Теки се обърна за помощ към Чарли.

— Трябваше ли да знам? Имало ли е нещо, което е трябвало да забележа?

Той поклати глава.

— Нищо.

— Все пак е пропуснала цикъл.

— Забравила да следи по празниците.

— Кой съжалява, че е пропуснал цикъла? — попита Лий, опитвайки се да даде някакво обяснение.

А сега не съжаляваш ли? Може би Теки трябваше да попита Лий дали не се е разтревожила. Щом самата тя се чувства като торба с кокали и ей сега ще се разпадне, си представи, че Лий се чувства още по-зле. А може би не. Лий не разбира какво означава едно бебе. Не проумява отговорността, тревогите, времето, което майката отделя за него, разноските. Смята, че е постигнала крайната свобода на големите, като се люби с Джон. Не схваща, че тази свобода веднага й е отнета.

Бебе. Бебето на Лий. Бебето на Лий и Джон. Внучето на Теки. Внучето на Сам и Ани. Теки се замисли какво ще каже Ани.

Но Ани я нямаше в кабинета на Чарли Харт. Теки се опита да запази хладнокръвие и да подреди мислите си.

— Според мен трябва да вършим нещата едно по едно.

Съобщиха на Джон, щом се върна от училище. Той пребледня като платно, точно както Лий, когато научи. Веднага хвана ръката й и я стисна.

— Трябваше да почакаме — прошепна му Лий.

— Трябваше да използвам нещо — прошепна й в отговор той, — но смятах, че всичко ще е наред.

— Все пак смятам, че докторът е сбъркал. Не чувствам никаква разлика.

— Лий — въздъхна Теки, — току-що си направи домашен тест. Картончето стана синьо. Това потвърждава бременността.

Лий вдигна очи към Джон, с тих изплашен глас — съвсем не приличаше на жена, способна да вземе решение — попита:

— Какво смяташ да правим?

Той прокара пръсти през косата си. Гледаше с празен поглед и очите му се разшириха. Теки буквално четеше мислите му: всяка една бе свързана с неговото бъдеще.

— Не знам — отрони най-накрая той, свел поглед към корема на Лий. Не я докосна. Като кандидат баща изглеждаше изплашен, както и Лий.

Обърна се към Теки.

— Трябва да съобщим на мама. Искам да я питам.

Ани, в неведение дори, че двамата са се любили, си глътна езика. Бавно изгледа Теки, Лий и Джон, после пак се обърна към Теки.

— Бременна? — измърмори тя.

Теки се почувства по-силна, след като вече и Ани знаеше.

— На седем седмици според Чарли. Ако износи бебето до термина, ще роди в средата на август.

Ани сложи ръка на главата си. Погледът й обиколи помещението, преди да се спре върху Джон.

— Обеща ми да не го правиш!

Той сви рамене.

— Просто се случи.

— Лий, ти обеща.

Лий изглеждаше нещастна. Теки я съжали.

— Свършено е. В нея бебето расте. Трябва да решим какво да правим.

 

 

— Нека и Сам дойде — Ани едва дишаше. Лий хвана ръката на Теки.

— Обаче не и татко. Не казвай на татко.

Теки не виждаше как щеше да скрие нещо толкова важно от него. Независимо че ги изостави, Джейди беше баща на Лий.

— Налага се. По-разумно е.

— Страшно ще се ядоса — завайка се Лий.

— На мен — обезпокоена каза Теки и действително, това беше първата му реакция.

— По дяволите, Теки, трябваше да се намесиш. Защо не осигури на момичето противозачатъчно, преди да се случи?

Теки не отстъпи.

— Тя сподели проблема си късно.

Джейди се обърна към Джон.

— А ти не можа ли да използваш нещо? Нямаше защо да казвате на никого, нямаше нужда да ходите при лекар. Просто влизаш в аптеката и купуваш пакетче презервативи.

— Не мислех…

— Точно така.

— Свършеното — свършено — обади се Сам.

Джейди го стрелна.

— Ъхъ… Още един удар на мъжете Поуп. Хубав пример даде.

— Престани, Джейди. Чудо е, че не се случи по-рано. Всички знаехме, че си играем с огъня, след като семействата ни са толкова близки. По дяволите, та те са почти като женени.

— Да, но не са женени, а тя е бременна. Какво ще правиш?

Бяха се събрали в кухнята на семейство Поуп. Джейна и Зоуи останаха при Майкъл. Теки предполагаше, че подозират какво става — все някога щяха да разберат, но точно сега нямаше сили и за Джейна. Джейди й беше достатъчен.

— Аз не мога да направя нищо — призна Сам. Винаги успяваше да излезе на Джейди, но сега беше объркан. — Не аз ще решавам. Решението трябва да е общо. В края на краищата, отнася се за Лий — обърна се внимателно към нея и Теки за пореден път си помисли колко разбиращ мъж е. — Кажи нещо, скъпа? Мислила ли си за това?

— Непрекъснато, откакто разбрах — извика Лий.

С Теки беше същото. През цялото време в главата й се въртяха най-различни възможности. Преценяваше ги една по една.

Ани прегърна Лий и рече тихо:

— Страшничко е — Лий кимна, — но е вълнуващо.

Така мислеше и Теки.

Джейди отправи поглед към Сам.

— Смятам, че трябва да абортира. Не виждам друг изход.

— Съществуват и други — възрази Сам.

Но Джейди леко поклати глава — за него беше просто безсмислено да употреби по-голямо усилие за толкова очевидно категоричното му мнение.

— Тя е на седемнадесет години. Остава й да завърши училище, а после да учи в колеж. Естествено, че може да даде детето за осиновяване, но това означава да завърши училище в напреднала бременност или да отпадне. Във всеки случай ще бъде опозорена.

— Не искам да давам бебето за осиновяване — каза Лий на Джон. — Няма да понеса детето ми да е живо и да не е при мен.

Теки се съгласи. Ани кимна.

— Права си.

— Абортът е проста и сигурна работа — продължи Джейди. — Процедурата е кратка, Лий. Няма да разбереш, как ще мине. Животът ти ще продължи както досега, стига Джон да се научи да се контролира.

— Вината не е негова — защити го Лий.

— Може да не иска аборт — обади се Сам.

— Да не би да иска бебе? — отвърна му Джейди. — Едва на осемнадесет години е. Още не знае в кой колеж ще постъпи и какво ще прави след това.

— Искам да се омъжа за Джон и да имаме деца — заяви Лий.

Джейди се намръщи към Теки.

— Хубав пример си й дала.

Теки не отговори. Не виждаше каква връзка има с нея. Беше съгласна със Сам — бременността си беше факт и крайното решение оставаше за Лий. Ако — според тях — правеше грешка, щяха да я насочат, но първо беше редно да знаят мнението й.

— Няма нищо лошо да иска да се омъжи и да има деца — каза Теки.

— Сега жените работят — излая Джейди. — Погледни Ани.

— Не гледай Ани — възрази самата Ани. — Напоследък свърших много неща, но не толкова добре, колкото трябваше. Теки е права, няма нищо лошо да иска да се омъжи и да има деца. Въпросът е да се избере момента. Това е всичко.

Джейди сложи ръце на хълбоците.

— Е, сега моментът не е избран.

— Не е точно така — възрази му Теки. — Лий може да завърши училището, да се дипломира през юни, да роди през август и ако желае, през септември да постъпи в колеж.

— Какво предпочиташ? — попита Сам пак много меко.

Джон стоеше малко зад Лий. Изведнъж като че бе пораснал, помисли си Теки и усети слаба надежда.

— Не искам Лий да абортира — отговори на Джейди, а после погледна към Сам. — Може тя да има последната дума, но бебето е и мое.

— Твое бебе — присмя се Джейди. — Ти самият си бебе.

— Ако беше бебе — намеси се Сам, — Лий нямаше да е бременна. Кажи, Джон.

— Искам да оставим детето. Съгласен съм, че не е навреме, но ние от години говорим да се оженим, Лий нека да има бебета. Така се бяхме разбрали. Аз ще я издържам, докато тя отглежда децата ни.

— Да я издържаш? Как? — попита Джейди. — Ти нямаш даже гимназиална диплома.

— През юни ще имам. След три години ще завърша колеж, а после ще започна работа.

Теки си мислеше, че младеж на осемнадесет години не бива да тегли такъв товар, когато Сам заяви:

— Няма да работиш и да учиш. Не сме бедни. Можем да ви издържаме с Лий и бебето, ако това желаете.

За пръв път Джейди изглеждаше разколебан. Намръщи се към Лий.

— Това ли искаш?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Искам да родя бебето. Искам да се омъжа за Джон. Мога да ходя половин ден в колежа и да оставям бебето на грижите на…

— Недей — спря я Теки. — Ще оставяш бебето при мен. Аз обичам бебета. Умея да гледам деца. Щом Майкъл тръгне на училище, най-доброто за мен е да се грижа за собственото си внуче.

Ани се приближи към нея, просълзена.

— Би ли го направила?

— Разбира се — усмихна се Теки. — Наистина е невероятно като си помислиш. Обичахме да се шегуваме за Джон и Лий и за внуците на двете семейства, а ето че моментът дойде. Децата им ще бъдат най-красивите на света, не мислите ли?

Ани я задържа в прегръдките си. След нея се изредиха Лий, после Джон. Когато дойде редът на Сам, всички се ухилиха. Само Джейди остана намръщен. Докато другите разговаряха, Теки тихо отиде до него.

— Радвай се с тях, Джейди. Имат нужда от това.

— Нямат представа какво им предстои.

— Защо мислиш, че знаят по-малко от нас на тяхна възраст? Освен това те имат нас, а то е повече, отколкото имахме ние. Щом им помагаме, ще бъдат добре. Те се обичат. Завиждам им — при тези думи усети как сърцето й се сви. Едно време обичаше Джейди. Може би не достатъчно, но го обичаше. Докато го гледаше сега, все още изпитваше нещо — вероятно свързано с общи спомени, деца, дори и признание за добрите му черти, които толкова бързо се забравиха при сръднята от раздялата.

Той продължаваше да се мръщи.

— Не си го представях така. Исках всичко с децата ни да е наред.

— Кой каза, че това не е правилно? Дори да не е точно както го планирахме, но ако Лий и Джон са щастливи, значи е наред.

Той я изгледа с любопитство.

— Проявяваш изненадващо спокойствие. Мислех, че ще се хванеш за Ани като удавник.

По-рано би го направила, но се лиши от този лукс един следобед, когато отвори обятията си за Сам.

— Не мога да стоя вързана за Ани както някога. Надявам се, че отново сме приятелки. Не е възможно да искам и тя да изживява всичко заедно с мен, както винаги е правила. Вече съм по-самостоятелна. Това също е хубаво.

— Може би — призна Джейди.

— Ти също ли мислиш така?

— Може би — това бяха единствените му думи, преди да отиде и да целуне дъщеря си.

 

 

Тази вечер Сам се бе проснал върху дивана в кабинета, зареян в неспокойните си мисли, когато на прага се появи Джон.

— Къде е мама?

— Горе.

Момчето влезе и се озърна като изоставен. Изглеждаше толкова млад, че Сам се сепна отново. Трудно му беше да повярва, че синът му ще стане баща. Неговият Джон. Малкият Джон — вече мъж, висок метър и осемдесет и пет.

Джон пъхна ръце отзад в джинсите си.

— Благодаря, че ме подкрепи днес. Не беше длъжен — сви рамене. — Особено след като се отнесох така към теб.

Проблемите, върху които размишляваше Сам — дали да остане във фирмата, или да напусне и ако го направи къде да отиде, за да поддържа стандарта на семейството си, плюс още двама души, останаха на заден план. Перспективата отново да спечели Джон измести всички други мисли.

Джон му хвърли поглед, изпълнен с неудобство.

— Май аз го сгафих повече от теб.

— Да, сгрешил си. Направи го, за да изпаднеш в моето положение ли?

— Не. Да. Може би. Но аз отдавна исках да бъда с Лий.

Сам си спомни как го възбуждаше Ани, когато се срещаха в началото. Изпита съчувствие към Джон.

— Трябваше да използваш презерватив и да пазиш Лий. Но всички правим грешки. Не знам дали твоята не е по-лоша от моята. В края на краищата ще се получи бебе.

Джон — толкова огромен и заплашителен на футболния терен — изведнъж пребледня и го обхвана паника.

— По дяволите, аз изобщо не знам как се гледа бебе.

— Ще се научиш.

— А ако не мога да уча, докато бебето плаче?

— Ще отидеш в друга стая и ще затвориш вратата.

— Ако се разболее?

— Ще го заведеш на лекар.

— Ако съм посред изпити и няма как да изляза?

— Все някой трябва да го заведе. Ти или Лий, или Теки. Или майка ти. Или аз.

Джон прокара ръка по тила си.

— Направо се разтрепервам като си помисля.

— Представи си какво изпитва Лий. През следващите седем месеца и половина тежестта ще падне върху нея. Ще трябва да й даваш морална подкрепа.

— Как като самият аз съм изплашен до смърт?

Докато гледаше Джон, за миг Сам си помисли дали не правят грешка. Беше млад, може би твърде млад, за да стане баща.

— Все още можеш да измислиш…

— Не, искам бебето. Само че е страшничко, това е всичко.

Сам се изправи и прегърна Джон.

— Ще се справиш. Обичаш Лий, ще обикнеш и бебето. Ще свикнеш с ролята на баща. Няма да си сам. Ние ще бъдем около теб и ще ти помагаме.

— Боже, как сгафих.

— Всички правим гафове. Важното е как постъпваме после.

Джон го стрелна.

— Затова ли се въртиш толкова много около мама?

— Въртя се, защото обичам да съм около нея и искам тя да го знае.

— Вие двамата оправихте ли се?

Сам се замисли. Ани се държеше мило и разговаряше с него. Повечето време си помагаха. Имаше моменти, когато се държеше предпазливо с него, твърде бързо ставаше от леглото, след като се бяха любили, но все пак бяха постигнали много.

— Работим по въпроса. Ще трябва да се помъчим още, но се движим в правилната посока. Кажи й някоя добра дума за мен — подкани го шеговито.

— Разбира се — откликна Джон, но изглеждаше объркан.

Сам го стисна с ръка.

— Хайде, изплюй, камъчето.

— Тъпо е — измърмори Джон.

— Не е тъпо, щом те безпокои.

— Все още съм новак.

— В какво отношение?

— В секса. Може ли да го правим, докато е бременна?

Сърцето на Сам се сви. Бедният Джон. Наистина е новак.

— Би трябвало да ти кажа не. Седемнадесетгодишни сте. Но фактът си е факт и няма физическа причина да се въздържате, стига на Лий да й няма нищо. Други въпроси?

— Кога ще се оженим? Къде ще живеем? Ще присъствам ли, когато се ражда бебето? Какво ще правя…

Сам прекъсна потока му от въпроси с мечешка прегръдка. Усмихна се.

— Едно по едно, разбрано?

Три дни по-късно Джон Стюарт научи за бременността на Лий и веднага извика Сам при себе си.

— Вече е свършено — започна той, още щом Сам влезе в кабинета. — И това успя да направиш — плесна ръка върху стъклото на прозореца, до който стоеше. — Първо Теодора, сега пък Лий. За Бога, Сам, поголовното разгонване изглежда, е в кръвта на семейството ви.

Сам очакваше отрицателната му реакция. Но на стомаха не му беше лесно. Джон Стюарт изглеждаше необикновено раздразнен — прекалено малка утеха бе, че сега гълчеше не само него, а и сина му.

— Няма нищо безразборно в постъпката на Лий и Джон. Те се обичат от години.

— Ти не си ли му казал някои неща за живота? Да не би да не е имал представа, че момичето може да забременее?

— Знаеше за тази възможност, но като повечето момчета на негова възраст не е допускал, че ще му се случи.

— Е, случило се е — изфуча Джон Стюарт — и сега, след като свърши онова с Теодора, сме изправени пред още по-голямо неудобство.

— За Джон и Лий не се притеснявам — заяви Сам и вдигна глава. — Дори се гордея с тях.

— Сигурно изобщо не подозираш какви последици ще има.

— Какви последици? Ще се оженят, тя ще роди, ще имаме внуче, а ти ще бъдеш прадядо.

— До май не могат да се оженят. Чак през май. Дотогава тя ще се е надула като балон. Направо позор.

— Лий винаги е желала да има истинска сватба. Истинските сватби изискват време, за да се планират.

— Ще стане за посмешище.

— Дори няма да се разбере, че е бременна. Модерните рокли скриват всякакви грехове. Тя иска да има сватба и ние ще й я осигурим.

— За сметка на сина ми.

— Самият Джейди се съгласи. Вика ли го тук, за да го притиснеш както мен?

— Каза ми да си гледам работата.

— Най-вероятно това би трябвало да направиш.

— Приятелите ми ще дойдат на тази сватба и ще се разприказват зад гърба ми. Всички ще знаят истината.

— Нека си говорят. Те са просто шайка самоуверени лицемери.

Джон Стюарт се отмести от прозореца със стоманено изражение.

— Тези самоуверени лицемери са мои приятели и клиенти. Заради теб изглеждам глупак в очите им. Стига вече. Съдружниците ми ти отрязаха квитанцията. Или ще се оттеглиш от фирмата, или аз ще ти помогна.

Това беше нова версия на темата „Всички ще гласуват срещу теб“.

— Да си подам оставката ли? — предпазливо попита Сам.

— При гласуването ти спечели. Всеки път, когато го насрочвах, Джон Дейвид или ме разубеждаваше, или не идваше. Страхливец.

— Не иска да застава между нас, това е всичко.

— Той трябваше да гласува за мен, няма защо да се съмняваме. Ти съсипа брака му.

— Не, Джон Стюарт. Не аз провалих брака му. Измисли нещо друго.

Джон Стюарт се изпъчи в цял ръст. Чертите на лицето му бяха твърди като колосаната яка на ризата му.

— Оттегли се. Подай си оставката като партньор или аз ще го направя, но тогава ще си взема всички клиенти. Фирмата ще те изхвърли.

— Съмнявам се — измънка Сам, потресен. Ако Джон Стюарт изпълни заканата си, неизбежно предстоеше голяма промяна — просто нямаше как да се избегне. Сам се опитваше да намери контрааргументи.

— Не си единственият силен човек тук. Всеки от нас си има свой списък на клиенти.

— Ти и Уил може би. Но не и Мартин, и Джейди. С няколко малки изключения техните клиенти фактически са мои. Ако поискам, ще си ги възстановя.

Сам не го допускаше, но заканата на Джон Стюарт не беше напразна и целеше надалеч.

— Би ли постъпил по същия начин и към собствения си син, Джон Стюарт — да му отнемеш практиката изпод ръцете?

— Ако с това можех да се освободя от теб, да — съобщи му Джон Стюарт. — Освен това той винаги може да вземе моята страна. Също и Мартин. Предполагам и двамата ще го направят. Така ти и Уил ще останете да се борите с тежък четиригодишен наем.

Сам мислеше трескаво. Знаеше, че ако изведнъж фирмата се разцепи, наемът ще ги съсипе. След делото „Дън срещу Хановър“ практиката му процъфтяваше. Но беше ли достатъчно? На хоризонта не се задаваха други дела с шестмилионни хонорари.

Би могъл да напусне „Максуел, Роупър и Дайн“ и да отвори собствена фирма, но това би изисквало огромни вложения на време, средства и енергия. Ще бъде притиснат повече от всякога и ще разполага само с броени часове за Ани и децата.

— Ако бях на твое място, бих започнал да правя други планове — самодоволно наруши мълчанието Джон Стюарт. — Например да отидеш в друга фирма с не толкова строги принципи като нашите. Ще си намериш място. Или остани тук да си сърбаш попарата.

Предизвикан от арогантността му, Сам поклати глава, отвратен.

— Сега не разбирам защо някога съм искал да стана съдружник с такова студенокръвно, жестоко и безсърдечно копеле като теб — обърна се да излезе.

— Съобщи ми какво си решил — с приятен глас се обади зад гърба му Джон Стюарт.

Сам продължи, без да се обръща. Щом влезе в своя кабинет, направо извади формуляра, който Джо Амарино му изпрати. От всички възможности тази го интересуваше най-много. Независимо колко често повтаряше, че не е готов да напусне активната адвокатска практика, се замисли върху възможността да седне на съдийския стол. Имаше своите предимства. Съвсем определено. Още повече след последния ултиматум на Джон Стюарт.

Прочете формуляра, върна го в шкафа, след малко пак го извади. Сигурно няма да е лошо човек да стане съдия. Стига да получи мястото. Но как ще разбере, ако не подаде молба.

Никой нямаше да знае, че кандидатства. Дори и Ани. Ако не мине първия етап, никому нищо няма да се случи. А може да е интересно да си съдия. Ново предизвикателство. Една възможност да се прослави. Няма да е много зает. Добри облаги. Осигуреност. Уважение.

Седна зад бюрото, свали капачката на писалката си, нагласи формуляра пред себе си и започна да пише.

 

 

В събота сутринта към десет часа Джейди четеше вестник в леглото си. Иззвъня телефонът — портиерът питаше дали да пусне Върджиния Клингър да се качи. Не беше я виждал от деня, когато нахлу в кабинета на баща му. Сега бе не по-малко предпазлив от тогава. Нямаше представа какво иска тя. Мързелуваше си приятно в леглото — нещо ново за него — и не му се искаше някой да нарушава спокойствието му — най-малко Върджиния. Тя ужасно му напомняше за Констънс.

Но все пак любопитството му се събуди.

Навлече халат, отвори вратата и тя се появи от асансьора, облечена в късо кожено палто и бял зимен панталон. Хвърли му изпитателен поглед и се усмихна широко.

— Не знаех дали ще успея да те хвана — измърка тя. — Късно ли си легна снощи?

— Би могло да се каже — беше взел под наем първите три филма „Стар Трек“ и ги изгледа. Легна си едва в четири.

Тя извади хубаво опакована кутия.

— За случая е съвсем подходящо. Донесох ти бисквити, нещо като подарък за новата къща. Мога ли да вляза?

Той се оттегли и проследи плавната й походка. Свали палтото си. Погледна го невинно.

— Да направя ли закуска?

— Онзи ден защо беше в кабинета на баща ми? — тази мисъл го занимаваше непрестанно.

Тя дори не мигна.

— Кога?

— След Деня на благодарността.

Тя се усмихна приятно.

— За да разбера как е баща ми. Виждали са се във Флорида. По телефона татко не ми съобщи нищо. Имах друга среща в Бостън и реших да се отбия.

— Без да почукаш?

— Мери ми каза да вляза.

Джейди допусна Мери да го е направила, като се има предвид, колко близка приятелка на семейството е Върджиния — доста гладко изложи причините. Знаеше, че обикновено тя предизвиква неприятности, но в момента се чувстваше омекнал. Реши да й повярва за такава дреболия.

— Закуска? — предложи тя и вдигна кутията.

— Разбира се — посочи й кухнята и я последва.

— Много хубав апартамент — отбеляза тя, като се огледа. — Приятно ли ти е тук?

— Ъхъ — все повече. Сега вече имаше представа кое къде е, знаеше как работи машината за миене на чинии, къде се хвърля боклука. Беше си намерил прислужница, както и добра пералня. Опозна района: знаеше къде продават италианска, френска или американска храна, откри много ресторанти, където би могъл да се храни на спокойствие. Някои от тях не бяха разположени в центъра, нещо необикновено за Джон Дейвид Максуел, но се оказаха изненадващо приятни.

Приятни. И това беше нещо ново, освен мързелуването.

Върджиния намери кутия с кафе и зареди машината. Стрелкаше го самодоволно.

— Не си допускал, че ще се справя, нали? Не отричай, знам, че е така. Обаче мога. Не съм чак толкова загубена.

— Никога не съм казвал, че си загубена.

— Хората го мислят. Предполага се, че на блондинките не може да се разчита. На жена с пластична операция на носа определено не може да се разчита, така ли? — приключи с кафето и започна да развързва панделката, с която бе украсена бисквитената кутия.

Джейди се приближи, хвана панделката и я скъса.

— Не бих искал да си повредиш някой нокът — пошегува се той добронамерено. Ноктите на Върджиния бяха хубави, както и ръцете й. Тя придаде някаква мекота на кухнята му. — Добре изглеждаш, Джин — отбеляза, облегнат на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Ти също — взе чиния от шкафчето, отвори кутията, но преди да прехвърли бисквитите, го огледа. — Действително изглеждаш добре. Спокоен, ленив. Май никога не съм те виждала разрошен. Много ти е добре така — докато той се радваше на комплимента, тя започна да нарежда в чинията датските бисквити. — Мислех, че изживяваш тежко станалото с Лий. Дойдох да те утеша.

Той изпита известно неудобство. Върджиния правеше всичко възможно, за да налива масло в огъня.

— Какво за Лий?

— Тя не е ли бременна?

— Откъде си го чула? — никой още не би трябвало да знае.

— От децата ми. Лий го казала в училищната баня на най-добрата си приятелка, без да подозира, че в съседната кабина има друго момиче. Няма защо да ти казвам — слуховете се разпространяват.

— По дяволите — изруга Джейди.

— Рано или късно щеше да се разбере.

— По-добре по-късно. Не искам да сочат дъщеря ми с пръст.

— О, няма да стане — увери го Върджиния, — след като се отнася до Джон. Той е най-добрият в училището. Всички го уважават. А и всички знаят, че те ходят от край време. Не е толкова лошо, Джейди.

От една страна му се искаше пак да се развика на Теки, на Джон, дори на Лий. А от друга — и това беше нещо ново — не бе сигурен какво ще постигне с крясъци. Би могъл да се държи високомерно като Джон Стюарт и да обвинява хората, че не са съвършени като него или просто да се успокои.

Какво чак толкова има в съвършенството, та да се хвалиш. А да гледаш видеофилми до четири сутринта, да мързелуваш сутрин в леглото, да отваряш вратата, облечен по халат с разрошена коса? А да отговаря на баща си, което правеше все по-често и убедено? Нещо би могло да се каже и за Лий, и Джон, които ще се женят и ще си имат бебе.

— О-хо — пропя Върджиния, — има ли някой тук? Джейди пое въздух.

— Нещата се променят. Нужно е известно време за пренагласа.

Тя избърса ръцете си в салфетка.

— Наистина изглеждаш добре. По-добре от всякога — приближи към него. — Извънредно привлекателен.

— Повече от треньора във фитнес центъра ли? — попита той.

— Определено — обви ръце около врата му. — Винаги съм си падала по теб. Знаеш го.

Той забеляза възбудата в погледа й.

— За това ли дойде? — помисли си дали бельото й е дантелено.

— Всъщност не. Е, добре, може да съм имала някаква задна мисъл. Липсваш ми, не те виждам на улицата — целуна го леко по бузата.

— Върджиния! — не беше сигурен дали го иска.

Тя отново го целуна, този път по ъгълчето на устните. Той се изненада, когато усети леко напрежение в слабините си.

Вдъхна парфюма й.

— Хубав аромат.

— Моят „Обсешън“ — прошепна тя. — Какво имаш под това?

— Гащета — все още не беше сигурен дали иска онова, което тя има предвид. От мириса и мекотата й той омекна. Не я възпря, когато тя отвори халата му, нито после, когато плъзна ръце към кръста му, отметна халата, огледа гърдите, краката и гащетата му.

Джейди усети още по-голямо напрежение. Тя го възбуждаше. Реши, че намеренията й сигурно не са чак толкова лоши.

— Какво би направил, ако се съблека? — попита тя с шепот. — Ще ме наречеш ли с някои неприятни думи? Или ще ме накараш отново да се облека? Баща ми лишил ли ме е от наследство?

Джейди премисли възможностите. Не беше евнух. С натежал като дишането си глас — също както и онази част, покрита от гащетата му — каза:

— Ще направя каквото искаш. Качествено и твърдо. Ще те оставя да правиш с мен каквото пожелаеш — обичаше агресивни жени.

Върджиния свали обувките си. Разкопча и изхлузи панталона от дългите си крака, съблече пуловера и бельото си — оказа се боди и то дантелено. Преди да успее да я попита дали наистина е спала с треньора от фитнес центъра, тя беше гола, вдигна ръце, свали шнолата от гъстата си коса и тя се разпиля над раменете й.

Огледа я добре. Изкуствено постигнато или не, но тялото й беше съблазнително. Започна да диша учестено. Притегли я леко за китката, тя се приближи. Дари и страстна, влажна целувка, после затвори очи и подпря глава на стената, за да се наслади на усещането на езика и зъбите й върху гърдите му, върху талията, върху корема. Можеше да е всяка жена — за него нямаше значение. Тя коленичи пред него, той хвана косата й с две ръце и започна да движи таза си в ритъма на устата й. Секунди преди да свърши я събори на пода и навлезе в нея. Викът й от изненадата бе последван от въздишка на наслада, но той чу само толкова. Собственото му освобождение потопи всичко останало.

По-късно Върджиния — облечена — и той — по халат — пиха кафе с датски бисквити. Кафето беше горещо и силно, а бисквитите — пресни и сладки. Той захапваше втората бисквита, когато забеляза, че тя е спряла да яде.

— За теб не беше кой знае какво, нали? — попита тихо тя.

— Беше чудесно. Тези датски бисквити са възхитителни. Много мило от твоя страна, че ми ги донесе като подарък.

Тя присви очи.

— Говоря за онова, което току-що направихме, Джейди.

Той посегна към друга бисквита. Помисли малко, после я остави. Трябваше да се сети, че тя ще каже нещо. По дяволите, ненавиждаше този въпрос. Неуверените жени винаги го задаваха и подтекстът беше, че ще се опитат да се закачат за него, което беше извънредно ласкателно, но той щеше да се чувства ограничен.

— Хубаво беше, Джин — той се облегна назад, — питаш ме дали искам довечера да дойдеш тук ли? Не.

Тя го погледна напрегнато.

— Бих могла отново да те задоволя.

— Сигурен съм.

— Тогава защо да не остана?

— Защото не те искам тук.

— Мога да дойда по-късно.

— Можеш — призна той с безразличие, — но ако го правиш с надеждата да се получи нещо постоянно, направи услуга на самата себе си и стой настрани.

— Защото още си женен ли? За Бога, Джейди, Теки не е светица. Какво стана със Сам? Виж сега какво прави с Грейди Пайпър.

Джейди изпита нежелание да се прави повече на нехаен. Прие станалото със Сам, но другият го безпокоеше, ако не за друго, поне по принцип.

— Какво прави с Грейди?

— Съществуват три предположения.

Той нямаше намерение да гадае.

— Имаш ли някакво доказателство?

— Непрекъснато е с него. Той „помага“ на Майкъл — това е обяснението. Обаче виж какво, мен никак не ме интересува какво прави Теки. И теб не би трябвало да те е грижа. Излезе си оттам, Джейди. Ти си много повече от онова, което тя някога ще бъде. Ще те взема — независимо дали си женен, или не.

Той се намръщи.

— Не казвай такова нещо, Джин.

— Защо не? Преследвам те, защото те желая.

— Заради парите ми ли?

Челюстта й увисна.

— Заради всичко.

— Но няма как да ме вземеш целия.

— Тогава мога да взема оная част, която е свободна.

Той се намръщи.

— Нямаш ли гордост?

— Загубих я заедно с втория си съпруг — каза тя и вирна брадичка. — Затова внимавам с думите си, когато желая нещо, а това си ти, Джейди. Винаги съм те харесвала. Действаш ми не само в едно отношение. Искам те.

— Е, не можеш да ме имаш — съобщи й той. — Харесва ми как живея, а това означава да съм сам.

Тя го погледна объркано.

— Но ти си свикнал да бъдеш заобиколен от хора. Не се ли чувстваш самотен?

— Виждам се с твърде много хора, за да ми е скучно.

— Не ти ли липсва жена?

— Имам на разположение жени. Но ги викам само и единствено, когато пожелая.

— Егоистично копеле — измърмори тя с презрение. Джейди би я ядосал повече, ако не бе обзет от желание да й довери откритието си.

— Докато пораснах, все някой трепереше над мен. После отидох в колеж и се запознах с Теки. Деветнадесет години тя се грижеше за мен. Сега няма кой да върши тази работа. Вече мога да правя всичко, което и когато пожелая. Нищо чудно след време да ми омръзне, но сега-засега се радвам на свободата си.

— Ясно — Върджиния стана от стола, върху който бе кацнала. — Срамота. Можем да си помагаме. Добре се погаждаме.

Джейди си помисли за онова, което направиха на пода. Върджиния беше добра любовница, но не по-добра от Теки, а той не желаеше Теки. Искаше му се, доколкото сам се разбираше, да си поиграе. Животът му винаги е бил целенасочен — там владееше ред, цел, отговорност. Сега му се щеше да се плъзне по повърхността, да върши и да опита непознати неща, дори — ей така — да наруши някои правила.

Установи, че търси собственото си аз. Не му беше достатъчно да е син на Джон Стюарт, съпруг на Теки или приятел на Сам. Желаеше да бъде Джон Дейвид Максуел — силен, независим, самоуверен.

Първата стъпка в това отношение направи като напусна къщата. Втората бе да се научи да действа сам. Предстояха и други, по-важни за уреждане въпроси, но все пак имаше напредък.