Барбара Делински
Повече от приятели (16)

Петнадесета глава

Пристигайки на работа рано сутринта във вторник Джейди намери съобщение, което гласеше: „Джон Стюарт те чака.“

Не се изненада, когато го видя. Родителите му се бяха върнали от Флорида предната вечер. Бе сигурен, че баща му ще се интересува как е минал Денят на благодарността. Само че неговата загриженост не бе продиктувана от любов към сина и внуците му, а от неприязън към Теки.

Джейди изпита почти непреодолимо желание поне един-единствен път в живота му да не бъде така. Искаше намеренията на Джон Стюарт да бъдат позитивни и основната му грижа да бъде щастието на сина му.

Проклинайки свития си стомах, той смачка листчето, хвърли го в кошчето и тръгна по коридора. Джон Стюарт четеше „Уол стрийт джърнъл“. С влизането на Джейди го остави настрани.

— Изглеждаш отпочинал — отбеляза Джейди и седна. — И почернял. Сигурно сте играли голф.

— Малко — отвърна Джон Стюарт. Гласът му издаваше леко раздразнение. — През цялото време отговарях защо не си с нас.

— Ако обичаш, не усложнявай нещата. Бях със семейството си — мисълта хората да обсъждат нещастието му, го измъчваше. — Прекалено ли е, ако те бях помоля да не обявяваш на цял Палм бийч, че съм се разделил с жена си?

— Защо да не знаят? Всичките ми приятели познават Теодора. Имат представа каква е. Радват се, че най-после ти е дошъл акъла.

— Тя все още ми е съпруга — Джейди огледа кабинета и си помисли колко е натруфен. — Не ми харесва да злословиш по неин адрес пред непознати.

— Тези хора не са непознати. Работил си с много от тях, харесват те, Джон Дейвид. Само кажи и всяка вечер ще ти намират различни жени. А се възхищават и на адвокатските ти способности. Ако някога решим да открием офис в Палм бийч, там имаме лоялни хора.

Джейди нямаше нужда да го „чифтосват“. Трябваше ли му жена, сам щеше да си намери. Нито пък се интересуваше от офис в Палм бийч. В случай на желание да работи там, съвсем сигурно не би останал под „шапката“ на баща си.

— А ако реша да се върна при Теки? — попита той неизвестно дали от любопитство, или от предизвикателство, но стомахът му вече бе на топка. — Какво би обяснил на всички тези хора, които ме харесват?

— Ти няма да се върнеш при нея — уведоми го категорично Джон Стюарт. — Ти си мой син.

— Можеш да го повториш. Но няма нужда да бъдеш толкова самоуверен. Не е комплимент. Твърде съм надут, за да се върна при Теки.

— Това не е добре, Джон Дейвид.

Джейди сви рамене.

— Крушата не пада по-далеч от дървото. Надут съм, а също и арогантен.

Джон Стюарт сви устни.

— В лошо настроение си. Не ти ли харесва апартаментът?

Неговият апартамент. И там ставаха едни истории. Нае чистачка, ала тя никога не оставяше четката му за зъби на място. Нито маратонките — една до друга. В пералнята перяха ризите му добре, но колосваха и гащите му. Машината му за миене на чинии беше непрекъснато пълна. Проклет да е обаче, ако достави удоволствие на баща си да го научи. По тази причина отговори:

— Много съм доволен от апартамента си.

— Да не би да имаш неприятности с някой клиент?

— Защо, трябва ли? — попита той.

— Трябва да има причина за настроението ти.

Джейди го изгледа смаяно.

— Причината за настроението ми е свързана с моя син. Той изживя и продължава да изживява истинско изпитание. Дори не си ме попитал как е.

— Предполагам, добре. В противен случай щеше да ми съобщиш.

— Не е добре. Много му е трудно да свикне с промените в живота си — пулсиращата болка в стомаха му се прехвърли към главата и го вбесяваше. — На вечерята в Деня на благодарността се разигра ужасна сцена. Седнах на масата, точно както правиш ти винаги — настроих се всички да ми угаждат и понеже никой не го направи, постъпих като теб започнах да ги обвинявам. Боже, такъв пример си ми! Възкликна и се смая какво направи. Реакцията към баща му ставаше неприязнена, а това беше нещо ново и интересно.

Джон Стюарт отвърна грубо.

— Не обвинявай мен за проблемите си, Джон Дейвид. Не аз ти избрах тази жена.

— Не си, но я направих нещастна с всичко, което съм наследил от теб — Джейди стана, раздвижен сякаш от собствените си думи. — Не бях в състояние да я задоволя нито сексуално, нито, както и да е, защото съм студен също като теб. Досаден съм като теб. Егоцентрик съм като теб. И сигурно тя щеше да се разведе с мен още преди години, ако не бяха Сам и Ани.

— Сам — изръмжа Джон Стюарт. — Сам не струва пукната пара.

Джейди беше чувал това много пъти. Изгледа баща си по-напрегнато, отколкото някога бе събирал кураж да стори и каза:

— Единствено на Сам мога да благодаря, че останах нормален тук. Ако не беше той, още преди години или щях да напусна фирмата, или да скоча от някой покрив. Сам е мой спасител. Всичко добро у мен се дължа на него, не на теб.

Погледът на Джон Стюарт придоби стоманен блясък.

— Значи взимаш неговата страна. Трябваше да предположа. Ти си предател.

— Реалист съм.

— Страхливец си. Вече два пъти напускаш съвещанията, щом се опитам да подложа на гласуване въпроса за партньорството на Сам. Няма да гласуваш за мен, но нямаш смелостта да гласуваш и против мен.

— Вече приближавам към това решение — предупреди го Джейди. Рязко обърна глава при отварянето на вратата, без да се почука. Приготви се да се намръщи към Мери Макгонигл, но се оказа Върджиния Клингър, която внесе в кабинета облак парфюм.

— Охо — възкликна тя и изгледа последователно бащата и сина. — Неудобен момент. Ще се видим по-късно.

Изчезна тъй бързо, както се и появи, но Джейди веднага настръхна.

— Защо е тук? — знаеше, че баща й е заминал, да изкара зимата на юг, а освен Стенли тя нямаше вземане-даване с „Максуел, Роупър и Дайн“ — адвокатите й по развода бяха от друга фирма.

— Без съмнение е наминала да ме поздрави — гласеше готовият отговор на Джон Стюарт.

— По нейна инициатива? Просто да ти достави радост? Съвсем не прилича на Върджиния, освен ако няма нещо наум — замисли се защо тя не почука и защо Джон Стюарт не й направи забележка. Сети се, че в деня на произшествието с Майкъл тя е била в Констънс и застана нащрек. — Срещаш ли се с нея?

— Отбива се понякога.

— И за какво си говорите? За Сам ли?

— Какво може да ми каже за Сам — отвърна невинно Джон Стюарт, но съвсем не успя да заблуди Джейди.

— Върджиния ще ти каже всичко, което поискаш да чуеш, стига това да й помогне да изстиска повече пари от баща си. Само че сега аз се занимава с имотите на Стенли, макар да си му стар приятел. Какво ти разказва? Как е видяла Теки и Сам заедно ли? Или ще свидетелства, че между тях има връзка?

— Той вече призна, че имат връзка.

— Той вече призна, че веднъж са били заедно, което не означава връзка. Не е работа на Върджиния, нито пък твоя, какво се е случило между тях.

— Как да не е моя работа? Той мърси моята адвокатска фирма?

— Мърси ли? Благодарение на случая „Дън“, целият град говори за нас, така както никога по-рано. Не е омърсяване, а голяма реклама.

— Приемаш го безрезервно. Направо ти е промил мозъка.

— Той е много добър приятел, дяволски добър.

— Как изобщо си в състояние да изречеш подобно нещо — прогърмя гласът на Джон Стюарт — след онова, което ти погоди?

Но Джейди не позволи да отвлекат вниманието му със злощастния следобед. Разгневен от баща си, изпита особено чувство на сила и набра смелост да хвърли в лицето му едно от най-съкровените си видения.

— Често нощем ми се явява кошмар. Сънувам как гласуваме да изхвърлим Сам от фирмата и после всеки ден, всяка седмица, всеки месец аз все повече заприличвам на теб — ставам по-студен, по-самоуверен — и то до такава степен, че се озовавам на върха на една пирамида сам, защото никой на този свят, не иска да застане до мен. Това е кошмарът ми. Доста мрачен, нали?

Джон Стюарт се изправи бавно и се изпъна в цял ръст. Със заповеднически тон, накарал мнозина силни мъже се свият, изрече:

— Не е мрачен. Детински е. Аз съм ти дал живот, Джон Дейвид. Не заслужавам подобно неуважение.

Джейди не мигна. Просто продължи невярващо да се взира в баща си.

— Ти не разбираш, изобщо не можеш да проумееш. Не чуваш какво ти говоря.

— Чувам, каквото ми харесва. На твое място не бих повтарял такива неща. Мога да те изхвърля с гласуване от фирмата точно както и любимия ти Сам Поуп. Помисли по въпроса следващия път, когато ти дойде настроение да ме наричаш каквото ти дойде на ум. Тази фирма е моя, Джон Дейвид, моя.

Джейди отметна глава. Имаше какво да възрази: че има свой път, че когато трябва, поема отговорността си, че след като Сам и Джейди излязат, фирмата едва ще преживее. Но сега не му се говореше. Предстояха му по-важни неща, отколкото да се заяжда с Джон Стюарт. Пулсирането в главата му напомняше за независимостта. Искаше да разбере докъде ще го отведе.

В това време Сам се върна в кантората от съда, където чу присъдата, че неговият клиент е осъден. Съдията се отнесе по-снизходително, отколкото би желал ищецът, но въпреки всичко на клиента му предстоеше трудно време. Сам беше обезсърчен: клиентът му не беше нито млад, нито в цветущо здраве; съмняваше се дали ще преживее и един ден в затвора, а харесваше човека. Според него вината беше само в неподходящия избор на бизнес партньорите, направен поради наивност. За съжаление, съдебните заседатели го намериха за виновен.

Естествено Сам щеше да обжалва, но дълбоко в сърцето си нямаше убеждението за успех. Клиентът му бе получил справедлива присъда.

Де да можеше и той да се радва на справедливо отношение от страна на „Максуел, Роупър и Дайн“. Независимо, че много пъти постави оплакванията си пред партньорите, не постигна нищо. Джон Стюарт въвлече Вики Корнъл дълбоко в своите дела. Дори и да се върнеше да работи за Сам, в някой момент старшият партньор пак можеше да я изиска. Том Маки навлизаше в случаите на Сам, но работеше бавно и Сам предпочиташе да ги движи сам. Беше уморен, раздразнен и все повече се безпокоеше за бъдещето.

Едва хвърли куфарчето върху бюрото и Джой позвъни:

— Адам Холм е на телефона. Ще говориш ли или да приема съобщението?

Адам Холм бе един от най-известните агенти, който набираше адвокатски персонал в Бостън. Периодично се обаждаше на Сам, напоследък — все по-често. Сам никога не го търсеше, никога не му бе споменавал, че има намерение да напуска „Максуел, Роупър и Дайн“. Но все пак изслушваше Адам.

Бяха разговаряли миналата седмица. И сега би накарал Джой да приеме съобщението му, ако не беше толкова обезсърчен.

— Ще говоря — и натисна копчето. — Как си, Адам?

— Благодаря, Сам. Всъщност не съм кой знае колко добре. Напоследък прекалено често ми се обаждат.

— Кой?

— „Малек, Хил и Френч“. Искат да отидеш при тях, Сам. Имат много голяма нужда от специалист по спорни дела. Ще платят бала пари.

Сам затвори очи и потърка схванатите мускули на врата си.

— Въпросът не е в парите, Адам — въздъхна. — Нали ти обясних. „Малек и Хил“ са много голяма компания. Ще умра там.

— Ще имаш собствен отдел и определено място във фирмата.

Сам обаче беше наясно как процедират големите фирми. Ако действа по-самостоятелно, се самоизолира и най-накрая го отлъчват. Щеше да скочи от тигана направо в огъня. А познаваше и мнозина от партньорите в „Малек, Хил и Френч“. Наистина бяха по-различни от Джон Стюарт, но не чак толкова. Не беше сигурен, че би им имал доверие. — Не е работа за мен, Адам. Сериозно.

— Тогава „Уотърстън и Бейли“. Мислил ли си за това?

— Не ми е минавало през ум. Не се натискам да ходя, където и да било.

— Но в „Максуел, Роупър и Дайн“ практиката ти е много ограничена. Особено след „Дън срещу Хановър“. Препращаш клиенти на други фирми, защото отделът ти там не е достатъчно голям. Срамота, Сам.

На Сам не му убягна „достатъчно голям отдел“. Харесваше работата си точно такава, каквато е. Не му харесваха лошите намерения, плъзнали по коридорите на фирмата, и сякаш готви да ликвидират партньорството му.

Погледът му попадна върху големия жълт плик сред купа на сутрешната поща. Беше от Джон Амарино — негов стар университетски приятел, в момента съветник на губернатора. Бяха разговаряли по телефона вчера.

Свърши с Адам, отвори плика и прочете краткото писмо, забодено върху сноп листа. Джо пишеше:

„Изпращам ти формуляр за молбата, както ти споменах. Настоявам да размислиш и да я попълниш, Сам. Не само съм уверен, че ще бъдеш чудесен съдия, но вярвам и в реалната възможност да те харесат. Още не съм обсъждал въпроса с губернатора, но инстинктът ми подсказва, колко въодушевен ще бъде да постави на скамейката някой млад идеалист. Не се бави много. Той иска да назначи някого колкото се може по-скоро.“

Сам погледна молбата, хвърли я върху бюрото, пак я погледна и затвори очи. Колебаеше се. От една страна искаше да остане тук, поне докато нещата в Констънс се поизгладят. От друга — вече се чувстваше като отхвърлен от „Максуел, Роупър и Дайн“.

Ще говоря с Ани, помисли си, но се поколеба. Не му се щеше да я тревожи с тази новина и то точно, когато нещата бяха тръгнали на добре. Желаеше да го смята за прекрасен, силен и напълно способен да контролира живота си.

 

 

Грейди забеляза промяната у Теки след прибирането на Майкъл вкъщи. Сутрин и следобед момчето прекарваше часове наред с терапевта и учителя, а тя ходеше до дрогерията, до супермаркета, до библиотеката. Вече не се налагаше да й носи обяд от Макдоналдс и кафе в пластмасова чашка. Тя готвеше, чистеше, слагаше свежи цветя в малки вази из цялата къща. Грейди си блъскаше главата как да й помага.

Затова, когато дойде по обяд да навести Майкъл, много се окуражи, намирайки я в истинска треска.

— Ти ми спасяваш живота, Грейди. Току-що ми се обадиха от училището на Лий. Скъсали са я по два предмета. Искам да отида да говоря с учителите. Ще останеш при Майкъл, докато отскоча дотам?

— Разбира се — прие на драго сърце Грейди. — И не бързай, няма да гледам по часовник.

Тя метна палтото си, грабна ключовете и се запъти към вратата, но се върна и го прегърна.

— Благодаря ти — прошепна и излезе.

Долавяйки лек аромат на цветя, който излъчваше и Теки, Грейди тръгна да търси Майкъл. Намери го във всекидневната, приспособена за негова спалня. Гледаше телевизия.

— Здравей, Грейди.

— Здравей, Майк — протегна ръка и Майкъл я плесна. — Гледаш сапунена опери, а?

— Ъ-хъ. Те са точно като живота тук — една криза следва друга. Сега пък Лий. Вместо да учи френски, английски и математика, предпочита Джон; ако мама се намеси, ще стане още по-лошо. Лий нещо не е много разположена към нея след връзката и със Сам.

— Тя не е имала връзка със Сам — възрази Грейди, но Майкъл превключи на друг канал и посочи към екрана.

— Виж го този. Бил е в кола. Паднала в някаква пропаст, докато шофирал. Два месеца бил в кома. Когато дошъл в съзнание, не си спомнял нищо, но можел да ходи. Защо да не съм като него.

— Ти можеш да ходиш.

— Като сакат.

— Като свършиш терапията, ще се оправиш.

Майкъл не отговори. Взираше се в екрана. След няколко минути превключи на друг канал и пак се зазяпа.

— Трудна сутрин, а? — попита Грейди.

— Мразя терапията. Голяма гадост. И тя нямаше да я харесва, ако я правеше. Тя мрази упражненията. Чудя се как ще изглежда след пет години.

— Според мен изглежда много добре.

— Само почакай. Кожата на краката, ръцете и брадичката й ще се отпусне. Ще се сбръчка — добави, сякаш нищо по-лошо не можеше да я сполети.

— Нещо си й сърдит.

Майкъл продължаваше да гледа телевизия.

— Дразни ме.

— Тя те обича.

— Така ли? А защо съм тук?

— Тук си — подхвана Грейди малко нетърпеливо, — защото изтича на улицата, без да гледаш.

Майкъл се обърна към него.

— Нямаше да изтичам, ако тя не правеше, каквото правеше. Тя е голяма. Предполага се, че знае повече.

— Е, добре. Но тя ти се извини. През цялото време страда заедно с теб. Щеше да умре, докато девет денонощия ти беше в безсъзнание.

— Аз няма да мога да играя баскетбол, не тя.

— Но тя трябва да стои до теб, докато се възстановиш и ако смяташ, че не е еднакво лошо с твоето положение, значи не си толкова умен, колкото те мислех. Тя се мъчи, когато теб те боли.

Майкъл пак се обърна към екрана и промърмори:

— Така и се пада.

— Не говори така — сряза го Грейди, защото почувства, че най-после някой трябва да го каже. — Тя не те нарани умишлено. Тя не прави умишлено нищо лошо на никого. И е истинско чудо, че с теб не се държи грубо след всичко, което е видяла от баща си. Разказвала ли ти е някога? Споменавала ли е колко пъти са я били? Беше по-малка от теб, а му готвеше и разтребваше след него. И какво получаваше? Шамар по лицето, ако не му хареса яденето или я изритваше на пода, ако се успи. А когато беше пиян, просто я малтретираше, без никаква причина. Тя удряла ли те е някога?

Майкъл го гледаше с широко отворени очи.

— Била ли те е? — повтори Грейди.

— Не.

— Така си и мислех. През тези двадесет години от живота си тя се е опитвала да се държи с децата си по-добре, отколкото са се отнасяли с нея. Така че, внимавай какво говориш за нея. Ако имаш късмет, ама голям късмет, като пораснеш, ще станеш добър като нея — обърна се и се намръщи към прозореца. — Проблемът при теб е, че си прикован тук. Омръзва ти — погледна го. — Обядвал ли си?

— Тя ми изпече сирене на грил.

— Изяде ли го?

— Не всичкото.

— Е, аз пък не съм обядвал, но не искам останало ти сирене на грил. Яде ми се нещо пикантно. Искаш ли да отидем в мексиканския?

Лицето на Майкъл светна.

— Да излезем?

— Карал съм те до басейна. Можеш да пътуваш с кола.

— Не съм ял навън от инцидента.

— Не виждам никакъв проблем да отидем на ресторант. Ще изядеш сандвича в колата, ако се страхуваш, някой да не те нарече сакат, понеже си с патерици — Грейди се размисли. — Имаш право да те е страх. Защото ако някой те нарече така, ще трябва да се разправя с мен. А истината е, че съм убил човек. Освен това сигурно няма да искаш да те видят в компанията на убиец…

Но Майкъл вече се пресягаше за патериците. Грейди му помогна да нагласи ремъците, после го изчака търпеливо да си облече пуловер. Върху кухненската маса оставиха на Теки голяма бележка, която нямаше как да не види, качиха се в пикапа и подкараха към града. Грейди усещаше как Майкъл го стрелка от време на време, но чак когато се настаниха в ресторанта „Тако Джо“ и поръчаха храна за четирима, момчето каза:

— Ти си различен.

— Това добро ли е, или лошо?

— Добро. Приличаш на Сам. Винаги му идват някакви щури идеи, ако ни е скучно — лицето му помрачня. — Тъй като и без това вече не мога да играя баскетбол, не искам повече да ми е треньор.

— Защо? Чувам, че добре играел играта.

— Даа. Както с мама.

— Доколкото разбрах — опита се да му обясни Грейди, — на никого от двамата не му е било приятно. Мисля си, че ще се радва да играе пак с теб.

— Няма да стане.

— Цял живот ли ще му се сърдиш? Дори аз постъпих веднъж не както трябва.

— Не е същото. Ти каза, че е трябвало да се бориш, за да се защитиш.

— Но не се гордея. Смятам, че и Сам не се гордее с онова, което причини на майка ти. Нарича се угризение на съвестта и много помага на човек да стане по-добър. Ще бъде наистина хубаво, ако дадеш възможност на Сам. Винаги съм благодарен на хора, които съумяват да го направят.

— Имам идея. Ти да ме тренираш. Обзалагам се, че си играл…

— Никога.

— Никога!

— Кога да играя баскетбол?

— Сам е играл в колежа.

— Аз никога не съм посещавал колеж. Не съм ходил и на училище, ако не броим няколкото дни на година. Нямах време да играя баскетбол. Трябваше да помагам на баща ми да поправя лодките.

— Сега вече не си толкова зает. С какво се занимаваш, когато не работиш по къщата на мисис Харт? — нещо от веднъж проблесна в съзнанието му и очите му светнаха. — Строиш канута. Ти го каза. Сетих се. Вярно ли е?

Грейди кимна.

— Как го правиш?

Грейди се засмя. Това момче се държеше ту като циничен четиридесетгодишен мъж, ту като хленчещо тригодишно хлапе, ту като осемнадесетгодишно остроумно момче. Грейди го харесваше най-много с невинния поглед и любопитния израз на тринадесетгодишно дете, каквото беше в този миг.

— Оформяш дървото на летви по определен начин, зачукваш някой и друг пирон, почистваш с малко пясък, изваждаш ги от скелето и ги покриваш с брезент. Пак търкаш с пясък, боядисваш. Пускаш кануто във водата и гребеш към дълбоката безкрайност.

— Към дълбоката безкрайност?

— Надалеч, в Божиите владения. Пътуваш много мили сред дървета и вода, където властва природата, а човекът е само гостенин.

— Страшно ли е?

— Не, когато знаеш какво означават звуците наоколо. В дълбокия пущинак има живот, незабележим за повечето хора, защото шумят и така плашат обитателите му. А ако не отидеш, за да видиш обитателите му, за какво си там тогава?

Майкъл премигна.

— Индианци ли?

— Птици, бобри, лосове.

Момчето облещи очи.

— Лосове?

— Лосове.

— Страхотно.

Това бе най-големият комплимент. Грейди се запита дали и Шели също използва тази дума и дали я произнася по същия начин.

— Ще ме заведеш ли там? — попита Майкъл.

— Веднага, щом можеш да ходиш.

— Но ако само седя в кануто и греба?

— Само? Ти шегуваш ли се? За да прекараш известно време в дълбоките пущинаци, трябва да гребеш, разбира се, но се иска още да пренасяш кануто през сушави места, да събираш дърва, да готвиш; налага се да спиш на земята, да клечиш в гората, да почистваш след себе си и да оставяш следи само от стъпките си. Това не е пикник.

— Тогава защо го правиш?

Грейди сякаш видя любимата си река на север в щата Мейн и в гърдите му като че нещо се освободи.

— Защото е мирно и спокойно и защото там аз съм толкова добър, колкото и всеки друг.

Двамата продължиха да ядат. По едно време Майкъл се обади:

— Също като на остров Сътърс. Но приятелите ми ги няма там. И няма нужда да бъда най-добрият.

— Кой изобщо казва, че трябва да бъдеш най-добрият?

— Татко — Майкъл му хвърли поглед, пълен с любопитство. — Мислиш, че не си добър като всички останали, понеже си излежавал присъда ли?

— Мисля, че аз съм добър. Проблемът са другите хора.

— Защото си бивш затворник ли?

— И дърводелец. Не е положение, каквото има баща ти.

— Но ако вършиш добре работата си, само това има значение. Така казва мама. Според нея по-нататък в живота мога да работя каквото искам, стига да го правя с любов. Ти с любов ли работиш?

Грейди се усмихна. Представи си как Теки казва всичко това.

— Зависи какво разбираш под любов.

— Добре ли го вършиш?

— Така смятам, но кой съм аз, за да съдя. Вероятно ти би могъл. Искаш ли да видиш какво правя?

Лицето на Майкъл се оживи отново.

— Сега ли?

— Щом се нахраним.

След пет минути вече бяха на път. А след още пет Грейди спря пред къщата.

— Страхотно — възкликна Майкъл, като огледа през стъклото. — Колко хубаво място.

И Грейди мислеше така. Там, където някога е била огромната порта на хамбара, сега бяха монтирани прозорци и удобна двойна врата. Там, откъдето са спускали сеното, сега стоеше голям полукръгъл прозорец. Новите капаци боядисани в сиво, се открояваха на белия фон.

Отвътре бе свършена по-малко работа. Стойки показваха къде евентуално ще бъдат стаите, но всъщност още всичко представляваше огромно помещение с розова изолация, покриваща стените.

— Доста работа има — прецени Грейди, — но отвън къщата е стегната и през студовете ще работя вътре.

— Какво ще бъде там?

— Кухнята. Това е спалнята, а сега стоим във всекидневната.

— А горе какво?

— Таванско помещение. Спалня, може и офис, каквото и да е.

— Стълбата кръгла ли ще бъде?

— Разбира се.

— Невероятно. Колко хубаво — Майкъл тръгна напред с патериците вече по-сръчно. Спираше, за да пипне сложените върху магарета дъски, готови да бъдат нарязани.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди Грейди, когато чуха далечен вой на сирени. Представи си страшната картина момчето да се подхлъзне и да падне сред стърготините. — Не искам да се нараниш в някой инструмент.

Сирената се чу по-наблизо. Такива рядко огласяха квартала. Грейди си помисли как някой възрастен човек е получил удар. Сирената се чу още по-близо и той си спомни за Корнилия.

— Стой малко тук — каза той на Майкъл. — Отивам да видя какво прави мисис Харт. Но сирените го принудиха да остане на вратата. Отвори я и отвън го посрещна ярка ослепителна светлина. Никаква линейка, имаше само три полицейски коли, спрели така, че да не може да се качи на пикапа.

— Какво става? — попита той.

Вратите на полицейските коли се отвориха, отвътре наскачаха полицаи с насочено към него оръжие.

— Не мърдай, Пайпър — извика един. — Вдигни ръце зад главата си. Бавно. Точно така.

При вида на пистолетите стомахът на Грейди се сви, цялото му тяло се напрегна.

— Какъв е проблемът, полицай? — попита колкото се може по-спокойно той. Вече бе свикнал доста с поведението на полицията в Констънс, но досега не бяха насочвали оръжие срещу него.

— Пет крачки напред.

Грейди пристъпи напред.

— Какво съм направил?

— Къде е момчето?

— Вътре.

Полицаите се разгърнаха в полукръг. Продължаваха да държат пистолетите си насочени към Грейди и паниката го обхващаше все повече. Никак не обичаше оръжие.

— Какво е станало? — попита и погледна към Дод. Поне да му кажат какво е направил сега. Последният път го обвиниха в грабеж. Това присъствие на пистолети говореше за нещо по-лошо. Мисълта, че в града може да е станало убийство, направо смрази кръвта му.

— Изведете детето — провиква се един от полицаите.

— То е тук — обади се друг.

— Какво искат, Грейди? — извика Майкъл от вратата с изплашен глас.

— Добре ли си, синко? — попита най-близко застаналия до него полицай.

— Добре съм. Но защо сте тук? Какво правите?

Кръгът от полицаи се затвори. Грейди трябваше да се сети, че виновен е Конърс, който направи жест с пистолета, сякаш се забавляваше.

— До колата, Пайпър. Ръцете на покрива.

Грейди знаеше отлично какво означава тази заповед — една погрешна стъпка можеше да пусне в действие пистолета на някой глупав полицай. С бавна крачка, той сложи ръце върху покрива на патрулната кола. Веднага бе сритан да разтвори крака и бе обискиран.

— Какво правите! — провикна се Майкъл. — Той не е направил нищо лошо. Какво е обвинението?

— Отвличане — отвърна Конърс и щракна белезниците на Грейди.

— Отвличане ли? — Грейди беше като попарен.

— Кого е отвлякъл? — извика Майкъл.

Но на Грейди изведнъж му просветна. Ядоса се страшно.

— Дод! — изкрещя, гледайки застаналия на няколко метра полицай. — Трябва да поговорим.

— В управлението, приятелче — заяви Конърс и отвори задната врата на патрулната кола.

Майкъл се хвърли напред.

— Няма да го качвате в колата. Той не е криминален престъпник. Нищо лошо не е направил — полицаят се опита да го успокои, но той му кресна: — Не ме докосвай!

Дод се приближи до Грейди.

С голямо усилие Грейди сподави силния си гняв и като сниши глас така, че Майкъл да не го чуе, каза:

— Знаеш какво става, нали? Максуел ви е пратил. Оставих бележка в кухнята, че ще изведа детето. Сигурно я е видял. Знаеш как ме мрази и ти е известно, че не съм отвлякъл детето. Аз съм негов приятел и приятел на майка му. Обади й се. Направих й услуга да остана при него. Сигурно вече се е прибрала. Ако ме обвините в отвличане, ще направите голяма глупост.

На Дод явно му бе неприятно.

— Получихме сигнал. Трябваше да направим проверка.

— И да разстроите детето ли? — попита Грейди. В този миг Майкъл се приближи до него.

— Нямат право да постъпят така, Грейди. Кажи им, че не могат. Ти никого не си отвлякъл. Имаш права.

— Говори като баща си, нали? — подхвърли Грейди.

Дод се огледа. С жест отпрати другите полицаи по колите. После се обърна към Майкъл.

— Искаш ли да се разходиш с мен и Грейди? В управлението ще направим проверка, ще оправим всичко и ще те върнем.

— Учителят му ще дойде в три часа.

Но Майкъл бе непоколебим.

— Идвам с вас. Щом няма жертва, няма и престъпление. И ако тези кретени не го знаят, аз ще им го кажа.

— Внимавай, Майкъл — предупреди го Грейди. — Тези кретени са тук, за да те защитават.

— Да защитят мен? Ти можеш да ме защитиш много по-добре от тях — обърна се към Дод: — Правите много голяма грешка. Грейди не ме е отвлякъл. Имам ли вид върху мен да е извършено насилие? Изглеждам ли нещастен! Не! Тук съм по своя воля и бихте го забелязали, ако имахте мозък в главите под чудесните си шапки.

— За Бога, Майкъл — възпря го Грейди, а на Дод подхвърли: — Сигурно твърде много гледа телевизия.

— Най-вече сапунени опери — поправи го Майкъл, — и тази тук е точно такава. Повдига ми се!

Дод се обърна намръщен към Конърс.

— Свали му белезниците.

— Ама ако той…

— Свали проклетите белезници!

Конърс ги свали.

Дод предупредително сложи ръка върху рамото на Грейди.

— Сега закарай момчето обратно вкъщи. Ние ще те следваме. Ако установим, че в дома му има някакви съмнения, веднага ще те откараме в управлението. Разбрано?

Грейди разбра. Стана му ясно, че Джейди няма да миряса, докато не напусне градчето, но проклет да е, ако го направи. Ще си тръгне, само ако Теки престане да има повече нужда от него. Ако този ден дойде, единствено тогава ще се махне.

 

 

Теки се прибра и видя пред къщата няколко полицейски коли. Представи си какво ли не. Стори й се, като че минаха десет години, докато паркира и изтича вътре. Разбра какво се е случило и направо се вбеси. След провала на Деня на благодарността и след неприятния разговор с класната на Лий, преднамерената постъпка на Джейди бе последната капка, която преля чашата. Щом полицаите и Грейди си тръгнаха и настани Майкъл при учителя, тя даде воля на гнева си.

— Колко си ужасен, Джейди! Да извършиш нещо толкова жестоко, гнусно и злобно! Знаеш, че Грейди идва да види Майкъл. Видял си бележката в кухнята. Съвсем точно си разбрал, че не е никакво отвличане. Защо го направи!

Напълно спокойният вид на Джейди я вбеси още повече. Вместо да отрече думите й, той сви рамене.

— Не ми харесва Грейди Пайпър, не съм доволен, че дружи със сина ми.

— Някой трябва да го прави, след като не го правиш ти, но не е там работата — възрази тя и продължи: — Какво право имаш да се отнасяш така към Грейди? От деня, в който се появи, се мъчиш да го прогониш от града. Какво ти е направил?

— Блъсна сина ми.

— Грешката не беше негова! — напомни му тя за кой ли път. — Никога нищо не ти е сторил, освен че ме познава от дете — направи пауза — но всъщност това е причината, нали? Ревнуваш. Самият ти не ме искаш и въпреки това ревнуваш.

— Не ревнувам.

Би трябвало да се почувства поласкана, но беше твърде ядосана, за да му обърне внимание.

— Идва и рине снега. Седи при Майкъл, когато се налага да отида до училището. Отбива се, за да си поприказваме приятелски. Помага ми. Улеснява ми живота. И всичко това ти се струва лошо.

— Не, няма такова нещо. Аз вече не живея тук. Очевидно не мога да правя тези неща.

Тя удари с юмрук по плота.

— Ти никога не си ги правил, Джейди. Твоята работа, твоите нужди винаги са заемали първостепенно място. Помагал си ми, само когато ти е било удобно. Ако искаш да знаеш истината, за мен няма никаква разлика откакто не живееш тук. Аз и преди се грижех почти за абсолютно всичко, както и сега. А ако действително искаш да знаеш истината — продължи тя, почувствала желание да се освободи от мислите, обсебили съзнанието й, — никога не съм чувствала такова облекчение, както, когато си тръгна в Деня на благодарността. Мислех си, че ми правиш услуга като дойде, но не беше така. Ти си мрачен, скучен и създаваш само неприятности. Дойде и сякаш нахлу буреносен облак, който изчезна заедно с теб. Така, че ако действително искаш да ми направиш услуга, просто не идвай.

Някъде по средата на тирадата тя се разтрепери. Не направи никакъв опит да се овладее — гледаше Джейди право в очите. Никога не бе изпитвала такъв гняв.

— Не съм в състояние да ти направя тази услуга — Джейди вирна брадичка точно като баща си. — Бих могъл да ти направя други услуги, но за всяка ще се налага да ме помолиш. Това означава пари за къщата, колата, за нови дрехи. Имаш ли възможност да се издържаш сама, за да живееш по начина, по който си свикнала? — попита той, тръгвайки към вратата.

— Не ти искам парите!

— Интересно колко бързо се промени, Теки. Какви бяха тези твои приказки за спасяването на брака ни? Желанията ти за доброто на децата? С помощта на Грейди Пайпър провали всичко и после се чудиш, защо не го харесвам — и излезе.

Тя се втурна след него — имаше какво още да му каже.

— Грейди няма нищо общо с това. Всичко е между мен и теб — повиши тон, докато той се качваше в колата. — Престани да го обвиняваш. Ако бракът ни е свършил, сме си виновни самите ние. Ние самите стигнахме дотук. Така че не го обвинявай, нито Сам, нито баща си…

Той потегли и я остави да крещи в студа, без някой да я чува. Тя млъкна, обгърна раменете си с ръце и влезе в къщата. Но гневът й не се уталожи. Нито адът, нито страхът.

Затова същата вечер се възползва от това, че Джон и Зоуи бяха дошли да си приготвят домашните заедно с Лий и Джейна, а Майкъл гледаше телевизия, остави чиниите от вечерята в мивката, изтича през горичката и за пръв път от случилото се, почука на задната врата на семейство Поуп. Не знаеше дали ще я приемат, но се намираше в крайно отчаяние и реши да рискува.

— Може ли за минутка? — попита нервно, когато Ани отвори вратата.

— Разбира се. Тъкмо пием кафе. Искаш ли?

Теки поклати глава. С разтуптяно сърце влезе в кухнята.

Сам беше там.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Имам нужда да поговоря с приятели. Никой друг не ме познава като вас — бръкнала в джобовете на палтото си, се наведе над плота и започна: — Нещата между мен и Джейди не вървят. Нищо не става. Край. Свършено е.

Ани и Сам се спогледаха тревожно.

— Наистина? — попита Ани. — Сигурна ли си?

— Разбрах го в Деня на благодарността. Нямате представа какъв провал беше — потръпна от изживяния ужас. — Такова облекчение изпитах, когато си тръгна. Без него вкъщи моят живот е по-спокоен — не че сме се карали, напротив — никога не сме се имали разправии, но той обича нещата да бъдат както той иска и аз се чувствах задължена да изпълнявам. Когато децата бяха малки, наближеше ли време да се прибира, тичах като луда да събирам играчките. Искаше къщата да блести от чистота, така и беше. Сега вече няма играчки, но има дрехи, учебници и какво ли още не, но през последните седмици изобщо не се тревожа, защото така ми харесва. Същото е с вечерята. Сега вечеряме в шест и половина, а не в седем и половина, както искаше той.

— Но вие сте женени от деветнадесет години — отбеляза Сам. — Все има нещо в него, което си харесвала.

Докато сърцето на Теки успокояваше туптенето си, стомахът й се сви. Беше време да затвори една страница от живота си. Веднъж да го направи, няма да има връщане назад.

— Джейди е стабилен. Не прави нищо неочаквано. Печели добре. Финансово е осигурен. Отнася се с уважение към мен или поне досега беше така. Понякога е приятен. Но само в отделни моменти, нищо повече. Сърди ми се, че не правим нищо, за да спасим брака си, но ако се съди по Деня на благодарността, децата ще страдат всеки път, когато се събираме заедно. Днес се скарахме ужасно. Какъв е смисълът? Сигурно затова дойдох. Някой от вас вижда ли нещо, заради което си заслужава бракът ми да се спаси?

— Да — изрече Сам. — Ти беше много добра за Джейди.

— Не — прекъсна го Теки убедено. — Отнасях се към него като майка. Бях прекалено отстъпчива. Ако бях изисквала да прави повече неща като баща и съпруг и ако той беше по-силен, можеше да се опълчи срещу Джон Стюарт.

— Без теб той ще бъде много по-зле — констатира Сам.

— Без мен ще бъде свободен и ще намери себе си.

— Няма да намери себе си. Ще намери Джон Стюарт.

— Значи трябва да остана омъжена, за да спася Джейди от баща му, така ли? — изненада се Теки. Самата мисъл й бе противна. Изведнъж се разгневи, както преди да дойде тук. — А аз? Моите нужди никакво ли значение нямат? Исках да имам семейство и да съм финансово осигурена. Точно с това разполагах деветнадесет години. Но то е все едно да се хванеш на работа с голяма заплата, но да ненавиждаш самата работа. Така че, какъв е смисълът? Все още искам да имам семейство, а също и да съм обезпечена — ще го искам до деня, когато забравя какво е да пораснеш в мизерия, но имам нужда от нещо повече.

— Грейди ли е? — попита Ани.

— Не — Теки отговори толкова бързо, че разпръсна съмненията й. — Грейди ме изостави веднъж. Не искам мъж, който постъпва така с жена, която го обича.

— Обичаш ли го?

— Боготворя го. Цял живот съм го обожавала. Но мога да живея без него, наистина бих могла, ако бракът ми вървеше — въздъхна уморено. — Точно сега главната ми грижа са децата.

— Значи според теб всичко е свършено, така ли?

Теки кимна.

— Опитвах се да бъда разумна, повярвайте ми — усмихна се страхливо. — Разчитала съм не само на Джейди, но и на вас, Ани, дори може би повече, отколкото трябва. Вие със Сам бяхте като спасителна скала за нас. Затова без вас, нашият брак се разпада.

— Постъпила съм ужасно.

— Не говори така.

— Все още си спомням вечерта, когато ви събрахме. Смятахме, че си подхождате идеално, спомняш ли си, Сам? Твоят най-добър приятел и моята най-близка приятелка — противоположности, които би трябвало да се привличат — обърна се към Теки и я изгледа безпомощно. — Значи нищо не стана?

— Не, Ани — прекъсна я Теки, — двамата с Джейди преживяхме добре деветнадесет години. Ако не се бях омъжила за него, нямаше да имам децата си, а ако нещата не се бяха променили, можех да изкарам с Джейди още деветнадесет години. Но всичко се обърка, затова сега трябва да видя в каква посока да поема. Според мен, каквато разумна съм станала — добави тя иронично, — имам четири непосредствени тревоги. Първата е да се справя с децата. Сега ли да им кажа, или да почакам? Да искам ли развод, или да си останем разделени?

— Преди да правиш каквото и да е, говори с Джейди — предложи Сам. — Трябва да разбереш какво иска той.

— А какво искам аз? — възкликна Теки разгорещено.

— Не е ли крайно време най-после да направя каквото е най-добре за мен! Наясно ли сте, че нямам представа как се прави баланс на чекова книжка, как се прави застраховката за колата и за къщата, как се попълва данъчен формуляр? Никога не съм получавала разплащателен чек. Нямам абсолютно никакъв кредит на мое име. Имате ли представа колко безпомощна и зависима се чувствам? Колко изплашена? — усети, че я побиват тръпки и придърпа палтото около себе си. — Трябва да реша как да се справя с децата. Според мен не би трябвало да споделям с тях какво правя. Правилно ли е?

Ани кимна.

— Освен ако не ти се наложат и не поискат да промениш решението си.

С убеждение, продиктувано от събитията след злощастния следобед, Теки въздъхна:

— Много е късно. Джейди също не търси вече помирение с мен — обърна се към Сам. — Какво ще кажеш?

Сам помълча малко.

— Права си.

Болката от последните срещи с Джейди я бе накарала да обръгне и сега истината не я засягаше тъй дълбоко, както преди седмица или две.

— Така стигаме до следващата ми тревога. Коледа ще се превърне в още един кошмар, а не бих искала да става така.

— Мисля всички да отидем на ски — предложи Ани.

Теки се стресна.

— Всички? Сигурно не искаш да идвам и аз.

— Искам. За Майкъл ще е трудно, защото няма как да се пързаля.

— Искате да дойда и аз? — според нея това бе последното, което Ани би пожелала.

— Да, Теки — отвърна Ани с наставнически тон. — Искам ти да бъдеш с твоите деца, заедно с нас и нашите деца.

— Защо?

— Защото трябва да продължим да живеем.

Теки бленуваше за това повече от всичко на света, но го смяташе за неосъществима мечта.

— Заедно? След всичко, което се случи?

Ани се замисли.

— Бяхме изключително близки. Вярвам, всички сте съгласни. Твърде много се осланяхме един на друг, а сега се налага да се научим да стоим на собствените си крака. Но сме прекарвали чудесно. Трябва ли да се откажем от всичко? Децата искат да бъдат заедно, а всички разбираме, че Джейди няма да дойде, следователно ще намалиш напрежението.

— А ти? — попита Теки и крадешком погледна към Сам.

На Ани като че й бе трудно да отговори.

— Ще се опитам — най-после каза тя.

След инцидента с Майкъл Теки чувстваше липсата на Ани. Ала едва сега разбра колко много я обича. Ако нещата бяха по-различни, би я прегърнала. Вместо това, само изтри сълзите си и каза:

— Е, поне е утеха да знам, че момичетата могат да дойдат с вас, дори Майкъл и аз да останем тук — пое си несигурно дъх и продължи: — Останалите са технически неща. Налага се да предприема нещо, за да се защитя. Като начало ми е нужен кредит. Трябва да получа достатъчно пари от Джейди, за да мога да гледам децата. Нужен ми е адвокат — обърна се към Сам. — Познаваш ли някой добър?

— За Бога, Теки, не бих могъл.

— Необходимо е, Сам, повярвай ми. Вече няма за какво да спасявам брака си. Свикнах с тази мисъл. Нощем плача, но не за Джейди, а защото децата страдат. Вероятно ако Джейди и аз се разделим по човешки, ще страдат по-малко. Не става въпрос да се заемеш — би било още едно предателство към Джейди — но нямам към кого да се обърна. Имам нужда от помощ. Само ми дай някакво име.

Десет минути по-късно тя прекоси горичката в студа. В джоба на палтото си стискаше бележка с името и телефона на препоръчания от Сам адвокат.