Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (23)

22

Норт слушаше развеселен не повече от три минути. Като че на някакво пухкаво котенце, към което беше привързан, изведнъж му беше хрумнало да фучи и съска срещу него. Защо да не го остави да се умори, като се предпазва с лекичко подритване с крак или с небрежно потупване с обратната страна на облечената си в ръкавица ръка? За по-малко от три минути, през които Дейзи търпеливо обясняваше своите планове, той разбра, че тя говори сериозно.

— Не ставай смешна — каза той с намръщено лице. — Не можеш да го вършиш, ти нямаш ни най-малката представа от работата на манекенка, непременно ще се провалиш. Въобще всичко това е нелепо. Смятах, че имаш повече разум в главата си, отколкото да се правиш на глупачка.

— Шанън не смята, че ще изглеждам като глупачка — отвърна остро Дейзи. Глождеха я достатъчно вътрешни съмнения, за да се нуждае от оборване на преценката на Норт за собствената й стойност.

— Шанън! Това отвратително шило! Появява се тук и праща по дяволите една отлично замислена кампания, прави се на маймуна, припадайки при вида на русата ти коса и класическата ти физиономия. Той не е нищо друго, освен един сноб, намърдал се в големия бизнес, който си въобразява, че може да създава звезди — изрече Норт с презрителен сарказъм.

— Не искам да ме въвличаш в една размяна на крясъци за Пат Шанън — отвърна Дейзи. — Искам просто да разбереш, че трябва да напусна студиото.

— Нещо, което нямаш ни най-малкото право да направиш! Кой по дяволите ти даде шанс, когато пристигна от оня откачен колеж в Калифорния и отчаяно търсеше работа — работа, за която кандидатстваха поне двайсет души на седмица?

— Искам да отбележа, че бях назначена от Бутси Джейкъбс, просто за протокола.

— Само защото аз й разреших. Имаш ли представа колко време и средства ми струваше да те изградя като продуцент на рекламни филми? Целият процес на твоето обучение беше за моя сметка. Въобще не ме интересува, че си работила като кон по четиринайсет часа на ден знанията и опитът, които придоби, се неоценими. Не всеки режисьор от бранша би се съгласил да те приеме направо от университетската скамейка — амбициите и енергичността не са достатъчни за това.

— Аз уча бързо. Работя за теб неуморно пет и половина години и още от самото начало проявих талант — каза предизвикателно Дейзи. — Винаги съм имала талант.

— Талантът не е всичко! Много хора имат талант. Трябва, да си познаваш работата и сега, сега, когато ти стана полезна, решаваш, че трябва да напуснеш. Не ми го побира умът как можеш да го направиш, без въобще да се замислиш? Не мисля, че някой някога е бил по-неблагодарен от тебе.

— Норт, повтарям ти, имам нужда от много пари.

— Пари. Пари! Знаеш прекрасно, че получаваш колкото всеки друг продуцент в бранша.

— Тогава добави още сто долара и можеш да опиташ да ангажираш продуцента на Боб Жиралди или Стив Хорн или пък Сали Сейфир — ти винаги си се възхищавал от нея.

— Но Сали е съдружник с равно участие в студиото на Ричард Хейман! Кой може да си позволи това? — извика гневно Норт.

Дейзи го изгледа спокойно.

— Очевидно Ричард може.

— Затова ли ме подпираш от толкова време — искаш участие в предприятието?

— Разбира се, че не. Не те подпирам за нищо. Напускам, за да спечеля толкова пари, колкото успея.

Изражението на Норт изведнъж се смекчи, озарено от някаква задушевност, каквато тя не беше виждала от седмици.

— Добре, признавам, че не мога да се състезавам с „Елстри“. Не разбирам защо имаш нужда да спечелиш всичките тези пари, но уважавам решението ти, защото очевидно това трябва да е много важно за тебе, след като поемаш такъв риск. Добре, върви си със здраве, Дейзи. Желая ти успех. Единственото нещо, което искам да те попитам, е замисляла ли си се какво ще стане с нашите отношения?

— Какво ще стане? — запита Дейзи с престорено любопитство.

— След като настояваш да напуснеш, нещата ще се променят.

Той я погледна напрегнато с целия си неотразим, обезоръжаващ чар, който можеше да упражнява, когато пожелаеше.

— Кои неща? — попита наивно Дейзи.

— О, престани, отвращават ме подобни разговори — отряза я троснато Норт. — Това са типично женски приказки.

— Но ти ги започна. Слушай, Норт, това, което се случи във Венеция, трябваше да бъде прекратено още там, в деня, когато приключи стачката. Ти просто не можеш да понасяш бездействието и ето защо се случи това. От много седмици всичко е свършило и ти го знаеш добре. Престани да ровиш в пепелта. Аз напускам, а ти ще се оправиш без мен.

— Бъди сигурна, че ще се справя!

Норт беше разярен. Този мъж, на когото никой не беше се пречкал, а още по-малко напускал. Ако трябваше някой да напусне, това беше той, със своите условия, и го правеше толкова лесно, колкото да откъснеш зрял плод. Неговите опитомени зверове не ръмжаха зад гърба му и никога, никога не напускаха клетката без позволение.

— Не си въобразявай, че си незаменима! — извика й Норт.

— Нямам друг избор.

— О, сигурно нямаш!

Дейзи го гледаше внимателно. Знаеше, че няма право да му съобщава причините, които я бяха принудили да приеме предложението на „Елстри“. Същият инстинкт, който я беше предпазил да му говори за себе си, освен най-повърхностно, във Венеция, я предупреждаваше отново. Норт беше прекалено коравосърдечен, твърде рязък, беше в състояние много бързо да отхвърли всяко нещо, което не беше съвършено. Той приличаше на баща й, разбра внезапно тя. Дори в часовете, когато се любеха, й беше трудно да забележи някакъв малък белег на промяна. Нямаше я оная дълбока любовна нежност, онова смекчаване на напрегнатата му взискателност и по-голяма толерантност към човешките несъвършенства. Липсваше му дарба, талант да обича и да приема чуждата обич. Тя не би могла да използва разказа си за Анабел и Даниел, за да събуди съчувствие в сърцето му и да го накара да й прости, нито да му излага личните си проблеми, за да го подкупи да приеме спокойно решението, което беше взела и на което имаше пълно право. Стоеше неподвижно, гледаше Норт търпеливо, без да моли за нищо, и все пак толкова внушителна със силата и достойнството на красотата си, че реши да използва последния си коз.

— Надявам се, че разбираш колко много можехме да значим един за друг, Дейзи. Можехме да имаме една чудесна връзка — гласът му и изражението на лицето можеха да накарат десет кобри, една дузина питони и поне три огромни бои да се свият послушно на земята.

Дейзи го изслуша мълчаливо и облече палтото си. Когато стигна до вратата, се обърна.

— Норт, ако попаднеш на пустинен остров, където няма телефонна служба, би имал връзка и с кокосов орех.

 

 

— Не знам за какво да се вълнувам повече — каза Кики — и сигурно ще получа нервна криза от тази нерешителност.

Като си играеше с брадата на Люк, попита:

— Знаеш ли, че очите ти са точно с цвета на неузряло грозде без семенца?

— Съгласен съм, че имате проблеми, мадам — потвърди Люк. — Трябва да ги споделиш с докторите, а аз ще се погрижа да се почувстваш добре — той настани по-удобно главата й върху рамото си и придърпа нагоре завивката.

— Ами да, от една страна, Дейзи ще стане богата и прочута, ще бъде звезда в рекламата, което е чудесно, вълнуващо и ме прави много щастлива, а, от друга, майка ми пристига в Ню Йорк и иска да се запознае с твоята майка; твоята майка пък иска да се запознае с майка ми — всичко това е страшно, ужасно и предизвиква гадене в стомаха ми.

— Но съвсем естествено е да поискат да се запознаят, бедничкото ми — децата им ще се женят. Те ще бъдат mishpocha^[1] през целия си живот, който им остава, така че нормално е да проявяват малко любопитство една към друга. Плюс това мисля, че ме криеш от майка си прекалено дълго.

— Какво? Какво ще бъдат? Звучи отвратително. О, боже мой, защо не си ми казал по-рано? — оплакваше се с негодувание Кики.

— Ами, означава нещо като роднини или може би роднини след брака — нещо такова, но не съм сто процента сигурен. Знаеш, че майка ми никога не е окуражавала използването дори на отделни думи на идиш. Това понякога ме поставя в ужасно неизгодно положение… може би трябва да вземам уроци по идиш? Но повярвай ми, това е много сериозно нещо. Една mishpocha е завинаги mishpocha!

— Но защо е нужно да присъстваме и ние, когато се запознават? Не можем ли просто да направим резервация за двете в някой много изискан ресторант и да ги оставим да се представят сами една на друга? — предложи Кики, която от нервност даваше идеи, подходящи за десетгодишно момиче.

— Не съм много сигурен за протокола, който трябва да се спазва при годеж, но знам, че предложението ти е крайно неприемливо. Дори не си го помисляй. Боже, та то би било непростимо да изпуснеш такова представление. Елеонор Каванъф, кралицата на Провинциалния клуб на Грос Поинт, и Барбара Хамърстейн, кралицата на Клуб Хармония, всеки от които не би допуснал членството на хора от другата религия, с изключение на това на mishpocha в знак на уважение!

— Моля те, престани да повтаряш тази дума — рече умолително Кики. — Трябва да има по-приятен начин да го казваш това.

— Mishpocha няма нищо общо с приятното, това е жизнено обстоятелство, с което си наказан от своите деца, и ако имаш малко късмет, може да се окаже по-поносимо от страданията на Йов, но просто нямаш думата — приемаш го като нещо неизбежно и после се вайкаш в усамотение. Опитай се да мислиш за всичко това като за един интересен епизод от щастливите събития, които бележат отношенията между християни и евреи.

— Мисля, че ще прилича повече на шестдневната война — заплаши Кики. — Люк, трябва ли… искам да кажа, имаш ли намерение?…

— Хайде, можеш да ме питаш за всичко — окуражи я Люк.

— Да носиш… шапка? На сватбата?

— Боже милостиви, разбира се, че не. Защо трябва да нося? Освен ако не смяташ, че ще изглеждам добре с нея. С тая брада сигурно ще изглеждам доста елегантно с нея. Може би ще сложа мека шапка или бомбе. В края на краищата винаги съм бил изтупан пич или поне така са ми казвали.

— Но струва ми се, че си длъжен да я сложиш — каза колебливо Кики.

— Не когато сключваш граждански брак — засмя се Люк. — Но, разбира се, скъпа, ако предпочиташ един равин, защо не? Винаги можеш да ми пристанеш.

— Какво? И да разбия майчиното сърце? Аз съм единствената й дъщеря, мерзавецо невъобразим. Вече ти обясних защо се налага да чакаме до лятото, за да се оженим — трябва да се събере чеизът, да се организират хиляди тържества по случай годежа и трябва да изчакаме всичките ми братовчеди да свършат училище, та да не пропусне някой сватбата.

— Пази Боже! — въздъхна примирено Люк.

— И трябва да имам осем шаферки, а Дейзи ще бъде моята главна шаферка и братята ми шафери — трябва да изкопаеш отнякъде още шест… Разбира се, не е възможно да ни венчае епископът, но аз и без това никога не съм го харесвала. Майка ми прие добре вестта за гражданския брак, като се има предвид, че тя прави планове за сватбата ми от времето на първото ми причастие.

— Съмнявам се, че някога е мечтала сватбата ти да се превърне в тържество на икуменизма — засмя се Люк лукаво. — Всички трябва да се придържаме към по-широки толерантни възгледи — заключи той високомерно, като се чудеше откъде ще намери още шест прилични шафери. В Клуба на художествените директори щяха да го съсипят от подигравки.

— О, Люк Хамърстейн, защо не ти го начукам!

— Приемам с удоволствие. Сложи малката си ръчица ето тук и почни да я движиш нагоре-надолу…

 

 

Два дена по-късно, точно когато часовникът отмери един часа, треперещата, спретнато облечена Кики, с изкривени от ужас устни, въведе величествената, все още красивата си майка през вратата на „Ла Гренуил“. Двамата с Люк бяха избрали най-изискания ресторант в Ню Йорк с надеждата, че неговата атмосфера ще смекчи сърцата на двата дракона в женски дрехи. Поне десет минути ще отнеме обсъждането на цветята, поставени на масата, и още двайсет — разглеждането на менюто, бе подчертал Люк. Люк вече бе заел място на масата с майка си — елегантна, младолика жена, с шапка на главата, която трябваше недвусмислено да покаже на Грос Поинт коя точно е Барбара Фишбах Хамърстейн. Люк и майка му се изправиха при приближаването на Кики и Елеонор Каванъф, висока и страховита.

— Майко — започнаха едновременно Люк и Кики. После спряха и започнаха отново.

— Мамо, това е майката на, Люк — заекна Кики, забравяйки фамилията на Люк.

Елеонор Каванъф протегна ръка, като се взираше напрегнато е късогледите си очи, защото отказваше да носи очила, после бавно отдръпна ръката си и каза въпросително:

— Боби? Възможно ли е да си ти? Боби, Боби Фишбах?

— О, Божичко! Ели! Ели Уилямс! Веднага те познах, не си се променила и на йота! — извика Барбара Хамърстейн с учудване и радост.

— О, Боби! — майката на Кики се хвърли към отворените обятия на майката на Люк. — Боби, съкровище! Не съм преставала да мисля какво ли е станало с теб!

— Никога не отговаряше на писмата ми — отвърна Барбара Хамърстейн, обляна в сълзи.

— Родителите ми се местиха толкова пъти и аз никога не можах да получа твое писмо. Помислих, че си ме забравила.

— Да забравя най-добрата си приятелка?! — възкликна майката на Люк, все още подсмърчайки. — Никога!

— И кога е било всичко това? — запита напосоки Люк. — Как стана така, че не разпознахте фамилните си имена?

— В Скарсдейл ходехме заедно на училище от първи до десети клас — подсмърчаше разчувствано Елеонор Каванъф. — Тогава дядо фалира и трябваше да продадем къщата и да се преместим, и… О, Люк, какво значение има това сега? О, Боби, не е ли чудесно? Сега ще бъдем mishpocha!

— Как знаеш тази дума? — попита госпожа Хамърстейн, отстъпвайки назад.

— Скъпа Боби, упражнявам я от много седмици. Но позволи ми да целуна твоя син… все пак той ще става мой machattunen — каза госпожа Каванъф, горда, че може да направи впечатление с новонаучената дума за „зет“ на идиш.

— Твой какво! — попита госпожа Хамърстейн.

 

 

Патрик Шанън прекрачи прага на кабинета си. Беше денят, след като получи съгласието на Дейзи да представя „Елстри“ и той използва първата възможност да събере хората, които щяха да бъдат ангажирани в новата кампания, същите онези от фирмата и рекламната агенция, които присъстваха на срещата в студиото на Норт.

Шанън като че ли вирее благодарение на нуждата да се бори с бюрокрацията, помисли си Люк, докато прехвърляше наум важните срещи в агенцията, които му се налагаше да пропусне точно сега.

— Не сме изгубили нито един ден — се обърна към всички Шанън, като гледаше с решителния поглед на главатар на банда, съзрял в далечината товарен влак, който пресичаше прерията, неподозиращ нищо. — Козметичната и парфюмерийната промишленост правят годишен оборот от десет милиарда долара и една трета от тях — около празничното време на Деня на благодарността и Коледа. Трябва да се появим по магазините за Деня на благодарността, дори ако приключим годината без загуби и без печалби. Така че имаме по-малко от седем месеца да пуснем новата серия през септември.

— Пат, времето няма да стигне — каза Хили Байджър. — Помисли само за какво става дума — нови опаковки, нови реклами, нови печатни плакати, изцяло нов подход към купувачите…

— Хили, чуй какво имаме на ръка — прекъсна го Пат. — Имаме цялата серия основни козметични средства. Не е необходимо да променяме нищо, с изключение на опаковките, защото те са отлични, само че не се продават. Все още. Имаме и рекламата по входовете — „Елстри“ вече е подписала договори с пет хиляди магазина за продажба на дребно от най-висока класа. Имаме транспортните разходи, финансовите разчети, проектосметната документация — всичко е съвършено точно. Не започваме от нула — единственото, което трябва да направим, е да украсим, да сложим глазурата на тортата. За Бога…

— Пат…

— Слушай сега, Хили, новият парфюм, който постигнаха химиците на „Елстри“ миналата година, е страхотен. Той така и не получи име. Сега се нарича „Принцеса Дейзи“ и дори моето куче го харесва. А как иначе, нали съдържа етерично масло от жасмин, което струва осем хиляди долара килото. Всичко, което трябва да направим, е да накараме жените да помиришат парфюма и да опитат козметиката — те наистина са добри.

— Пат — обърна се към него Джейрид Търнър, директорът по маркетинг на „Елстри“ — като се има предвид, че миналата година фирмата загуби трийсет милиона, какви са разчетите ти за тази година?

— Предвиждам сто милиона продажба на дребно.

О, що не ходиш да се гръмнеш, си каза вътрешно Търнър. А на глас изрече благоразумно:

— Но „Ейвън“ са най-големите в света в сферата на козметичната промишленост и правят оборот на дребно от един милиард. Говориш за десет процента от техния оборот, а знаеш в каква дупка се намираме.

— Едно от нещата, които харесвам в тази игра, е, че можеш много бързо да завъртиш всичко наопаки — отговори Шанън, като отчупи възбудено няколко бодли от един от своите кактуси. — Наистина много бързо, стига да хванеш правилния лост.

— Не си ни казал още какъв ще бъде бюджетът ти за рекламната кампания — намеси се в разговора Люк. Всички тия приказки за лостовете не биха стрували нищо, ако зад тях не стояха значителни суми.

— Средно в промишлеността се харчат за реклама десет процента от всеки долар от продажбите на дребно. Имам намерение да удвоя тази цифра. Като се базирам на предполагаемия обем на продажбите на дребно, ще вложа двайсет милиона в рекламата на парфюма и козметиката от серията „Принцеса Дейзи“.

Ето че играта загрубя, помисли си Хили Байджър. Дали случайно корпорацията „Нортън Саймън“ не търси някого да оглави „Макс Фактър“. Там също имат проблеми, но те са нищо в сравнение с това, което предстои на „Елстри“.

— Двайсет милиона долара — повтори невъзмутимо Люк, като поглаждаше брадата си, което накара Оскар Патисън и Кирбо Хенри — сценариста и художествения директор на агенцията — да се спогледат ликуващо.

— Една трета от тази сума ще се използва преди Коледа — добави Шанън. — Естествено това означава, че ще прахосам потенциалните ни печалби за тази година, както и да го погледнете, но аз мисля в дългосрочна перспектива. За две години ще бъдем в добра форма, след три — само небето ще е над нас.

— Но Пат — настояваше Търнър с дръзкия вид на човек, който отказва да скочи слепешката в присъствието на пожарната команда — какво ще стане, ако не обърнеш на сто и осемдесет градуса „Елстри“? Ще загубим отново цяло състояние.

— И акционерите ще изпекат за закуска тестикулите ми — каза весело Шанън. — С лютив сос, на бавен огън, под бурните аплодисменти на присъстващите.

— Можем да намалим разходите за опаковките — каза с някаква надежда Хили Байджър. — Инвестирали сме цяла камара пари в миналогодишните опаковки, може би все някак бихме могли да ги използваме, тъй че да не сме съвсем на загуба… Може би…

— Хили, представяме напълно нова серия — „Принцеса Дейзи“ — прекъсна го рязко Шанън. — Благодаря ти, че мислиш за икономии, но сега не е време за това. Събери твоите дизайнери по опаковките и им кажи да направят пълен завой назад, да забравят за модата — опаковката трябва да бъде толкова класическа, че да ти се изправят косите, като я видиш. Да те наелектризира! Похарчи колкото е нужно, но лично се увери, че това, което са направили, отразява личността на Дейзи — нищо модерно, нищо космическо, нищо изчанчено.

— Добре, Пат — каза Хили Байджър, като си мислеше, че сега, когато Чарлз Ревсън се спомина благополучно, време беше да направи опит да хване някаква работа в „Ревлон“. Би се съгласил на по-малка заплата, ако се наложеше. „Да отразява личността на Дейзи“ — онова момиче с дърводелския гащеризон — къде на майната си е заврял очилата си?

— След последната ни среща при Норт стигнахме до една, две концепции — каза Люк. — Говореше за романтичност, топлота, блясък, възвишеност. Сега, когато Дейзи прие да работи за кампанията, можем да разиграем онова, което Оскар нарича гледна точка от епохата на Романов — принцеса Дейзи назад във времето, облечена в съответните дрехи на придворна дама, със скъпоценна корона на главата си или каквото най-близко до това можем да открием извън руските музеи…

— Съжалявам, Люк, но това е твърде префърцунено и надуто за моя вкус. Искам рекламата да бъде по-близо до купувача — прекъсна го веднага Шанън.

— Знаех си, че ще го приемеш по този начин — усмихна се Люк. Той винаги пускаше пред своите клиенти някой правдоподобен кьорфишек, за да им даде възможност да го отхвърлят. — Следващата ни концепция е съвременна и мисля, че се базира на постоянното, дълбоко желание на жената да бъде привлекателна за мъжете, което, по всичко изглежда, феминистките движения не са успели да намалят и на йота, слава Богу. Ще снимаме бална зала или дискотека, пълна с танцуващи — това няма значение, важното е да танцуват. Ще снимаме общ план отгоре, после постепенно ще приближаваме камерата към Дейзи, която танцува с развети коси, сияеща, чувствено отдадена на музиката, превъплъщение на самия танц. После…

— Съжалявам, Люк — отново го прекъсна Шанън, — но не купувам и това. Това можехме да снимаме с обикновена манекенка, но след като работим с една принцеса, трябва да използваме всеки сантиметър от класата, с която разполагаме, поне така мисля аз — тая чувствена отдаденост ми звучи фалшиво — Шанън се намръщи. Всички столове в кабинета му бяха заети, с изключение на този, който стоеше зад бюрото му, но той не го използваше никога, освен ако не беше сам в стаята, така че сега стоеше прав, опрян на стената. Приличаше на прилежно момче с черната си коса, падаща на челото почти до гъстите му вежди, със сините очи, в които се четеше загриженост, и с двете дълбоки резки край устата, които показваха, че размишлява усилено върху един проблем, изместил за момента всички останали в корпорацията.

— Имаме и трета концепция, която лично аз намирам за най-привлекателна — започна отново Люк без никакво смущение. Не само имаше трета, но ако се наложеше щеше да измисли и триста. Петнайсет процента от двайсет милиона са три милиона долара — това бе комисионната на рекламната агенция. Шанън беше в правото си да извади цяла торба с концепции за такава комисионна.

— Да я чуем.

— Дейзи принадлежи към аристокрацията и съществуват два основни начина, по които американците възприемат аристократите, чуждите аристократи, искам да кажа. Те или стоят начело на държавата, което е отегчително, или се забавляват, защото са богати и ходят, където е забавно. Бих искал да изпратя Дейзи навсякъде по света, където се събират аристократите — Сен Мориц например или курорта Ага хан на Лазурния бряг — и да я покажа в обществото на хора от нейната класа, облечена в най-модерното, според мястото, където снимаме — екипи за ски и кожи, бански костюми, френски тоалети и огромни шапки, каквото и да е. Тя ще живее приказен живот, но защото е наистина това, за което я представяме, хората ще повярват. Така ние докосваме струйката на желанието на всяка жена да води бляскав живот… тя може да го постигне чрез Дейзи. И по асоциация, когато нашата потенциална клиентка използва продуктите на „Елстри“, ще е поставила на себе си частица от тази магия.

Всички в стаята очакваха да чуят мнението на Шанън за последната идея. Въпреки че беше рекламен директор на „Елстри“, Хелън Строус разбра, че отново няма да има последната дума. Мълчанието се проточваше, а Шанън продължаваше да мисли. Накрая каза:

— Идеята ти не е лоша, Люк, но все пак не мога да я приема, защото смятам, че висшето общество, а ти говориш именно за него, се възприема като нещо безполезно и ненужно — старите, мързеливи богаташи. Ако показваме непрекъснато Дейзи като част от този свят, непременно ще й лепнем същия етикет. Рискуваш да събудиш завист, а една жена няма да купува продукти, рекламирани от някой, на когото с пълно право може да завижда. Нашите клиентки, засега все още несъществуваща група, ще бъдат част от население, при което повече от половината жени работят, а останалите са домакини или студентки. Не можем да търсим клиентки сред богатите безделнички, защото просто не са достатъчно много. Харесвам идеята ти да представим Дейзи като аристократка — нали именно това „Супракорп“ купува от нея — но в друг, по-ненатрапващ се план. Продължавам да си я представям в Англия по някакви причини, но и аз самият не съм съвсем наясно защо.

— Защото все още има съвсем лек, почти незабележим английски акцент, тя е отрасла в Англия до петнайсетгодишната си възраст — го информира Люк.

— Откъде знаеш такива подробности за нея? — попита Патрик и в гласа му, изненадващо дори за самия него, прозвучаха нотки на подозрителност.

— Аз съм… ъ-ъ… сгоден за нейната съквартирантка — отговори стеснително Люк. За вечно оригиналния, нетрадиционния Люк Хамърстейн да си сгоден бе най-непривичното нещо на света.

— Съквартирантката от Грос Поинт?

Люк кимна.

— Кики Каванъф — „Юнайтид мотърс“? Поздравления, Хамърстейн, това е чудесно!

Всички в стаята погледнаха към Люк с явно уважение. Каванъф, Детройт, „Юнайтид мотърс“ — добре, добре! Браво на Люк! Знаеха, че е умен, но чак пък толкова умен!

Люк, ядосан, побърза да се върне към темата.

— Казахте Англия, господин Шанън?

— Да, и замъци — виждам я със замъци в дъното на кадъра, винаги замъци, галопираща на кон към входа на замъка — няма друга манекенка на този свят, която да може да язди като това момиче — или може би, да разхожда кучета в една градина и зад гърба й — замък…

— Corgis — това е кучето, което кралицата на Англия винаги държи при себе си, те са кралски любимци — каза обнадеждена Кендис Блум.

— Една ловджийска хрътка мелез, може би две — продължи Шанън със замечтан глас, който обърка всички присъстващи.

— Или да яде ягоди със сметана на една поляна, а в далечината — замък — допълни Оскар Патисън.

— Добре, добре, това е интересно — съгласи се Шанън — да, разбира се… природа, замъци, Англия… може би едно момче до нея — естествено, винаги един младеж до нея… и никакви манекени, а истински млади лордове, но подходът трябва да е ненатрапващ се, естествен — щом имаме замък… тя просто ще внуши останалото — романтиката и великолепието. Всяка жена би искала да живее в замък, може би не завинаги, но поне веднъж в живота си — каза Шанън най-после доволен. — А след като тя е американка, жените могат да се идентифицират с нея. Искам докато приключи подготовката на рекламната кампания, цялата страна да знае, че тя е едно американско момиче, което работи, за да си изкарва хляба, и по съвпадение също е принцеса. Кендис — обърна се той към отговарящата за връзките с масмедиите — искам лично да се заемеш и да гарантираш това. Длъжна си да организираш най-мащабната операция за представянето на Дейзи на средствата за информация — фантастичен прием с представители на пресата малко преди да пуснем на пазара парфюма. Искам наистина да използваш докрай всичките си контакти за интервюта и снимки. Естествено е пресата да прояви интерес, като се има предвид кои са родителите й и че самата тя е доста загадъчно момиче, но именно защото е естествено, не искам да ги чакаш те да дойдат при теб — бъди така настъпателна, като че ли имаш работа с напълно непозната за публиката жена. Сигурно е, че ще намерим място в „Уимин Уеър“ и „Вог“, и „Базаар“, в техните специални рубрики, но искам също и масовите списания като „Гуд Хаус“, „Джърнъл“ и „Козмо“ — ти си наясно как да завъртиш нещата. Но повече от всичко искам „Пийпъл“. Искам снимка на корицата на „Пийпъл“ в навечерието на Деня на благодарността, по-точно разчитам на това.

Кендис Блум едва доловимо кимна. Знаеше, че е добра в професията си. Можеше да осигури почти всичко, което си наумеше, с изключение на кориците на „Таим“, „Нюзуик“ и „Пийпъл“. Ако Дейзи беше изгряваща рок певица или звездата на седмичните заседания на сенатските комисии, или поне нов папа, може би щеше да получи корицата на „Пийпъл“. Но защо по дяволите й бяха всичките контакти, ако не можеше да ги използва в съдбоносен момент като този? Заслужаваше си да направи опит, щом искаше да запази работата си, а тя наистина държеше на нея. „Паблик рилейшънс“ беше абсолютна гадост като професия, но тя я харесваше и дори психоаналитикът й не можеше да обясни защо.

Люк си помисли, че за първи път създаваше рекламна кампания, в която от началото до края този, който поръчваше рекламата, говореше повече от всички, но това изглежда имаше и своята добра страна. Беше чувал, че говорят за Шанън като за човек от най-висшите кръгове на управлението на промишления капитал, който обичал винаги да е „под ръка“, но едва сега разбра какво означава това. Все пак Шанън не знаеше всичко. Люк държеше още няколко скрити коза в ръкава си.

— Господин Шанън, най-големият проблем тук за „Елстри“, а и за цялата американска парфюмерийна промишленост, е, че тук жените третират общо взето парфюма си като предмет на изкуството. Те купуват или получават подарък едно шишенце парфюм и го използват само в специални случаи или много често го поставят неотворен на тоалетните си масички, докато европейките всеки ден се къпят в парфюмите си и после купуват още. Американките наистина използват козметика, но по отношение на парфюма те действат така, сякаш е шампанско, а не обикновено бяло вино „Гало“. Все още не сме говорили за рекламния рефрен, който ще възприеме кампанията на „Принцеса Дейзи“. Опитваме се да продаваме две неща — цяла козметична серия и цяла серия от парфюми и одеколони. Бих искал да свържа двете неща и всеки телевизионен клип, всеки печатен афиш да носи рекламната фраза, приложима както за козметиката, така и за парфюма. Ще има преимуществото да бъде една и съща, непроменяща се през цялата кампания и Дейзи ще може да я произнася убедително, без да е нужно да е актриса.

Люк се изправи. Само един некадърник може да представи рекламния рефрен седнал на стола си. Изчака точно толкова, колкото беше нужно за ефекта, и произнесе:

— Употребявам всеки ден — „Принцеса Дейзи“ на „Елстри“!

— Съвършено! — каза Шанън. В момента, в който думата се отрони от устата му, в стаята се разнесоха шумни поздравления, така както щеше да тегне мълчание, ако Шанън не беше я харесал.

— Просто, но красноречиво!

— Лесно за запомняне!

— Страхотно отъждествяване с продукта!

— Внушаващо послание! И „Уестърн Юниън“ не би могъл да измисли по-добро!

Люк се усмихваше скромно. Той се чувстваше скромен. Може би не беше изкуство, но дявол да го вземе, беше средство за осигуряване на прехраната.

 

 

Рам вървеше бързо по улица „Олд Боунд“ към клуба си, който се намираше на улица „Сейнт Джеймс“. Отиваше на обяда най-малко пет минути по-рано, но не изпитваше никакво желание да се мотае по улиците в ужасното дъждовно лондонско време, в края на февруари 1977 година. Побърза да влезе в топлото помещение на клуба и като свиваше чадъра си, поздрави един познат, който точно си тръгваше. Мъжът не отговори на поздрава му, дори изглеждаше като че ли не го вижда. Но нали бяха прекарали заедно няколко вечери миналата есен, помисли си Рам. Не беше ли той един от групата, която се въртеше около Сара Фейн? Или може би само приличаше на онзи човек? Във всеки случай той беше никой. Рам сви безразлично рамене и влезе в един от салоните, където щеше да изчака Джо Полкингторн от „Файнаншъл Таймс“.

През последните години Рам превърна в навик обедите с този журналист, горе-долу веднъж на всеки три месеца. Въпреки че прочутият вестник, в който Полкингторн работеше, имаше свои кореспонденти в много страни, често го изпращаха в чужбина, за да напише специални репортажи. Имаше особено изострен нюх, за да подуши сферите на перспективно финансово развитие, които само чакаха някой да се възползва от тях, и неговите съвети понякога се оказваха доста полезни за Рам и неговия инвестиционен тръст. От своя страна Полкингторн считаше Рам за един от двамата или трима най-блестящи и добре информирани мъже в Сити, човек, чието финансово могъщество щеше да нараства с всяка изминала година, и изпитваше удоволствие да споделя с него мнения и информация — нещо, което и двамата с право считаха за много по-ценно от всякакви материални подаръци.

Преди да успее да поръча някакво питие на един от минаващите сервитьори, Рам видя лорд Хари. Фейн и няколко други познати мъже, които излизаха от салона, за да отидат в залата за обяд. Рам не беше виждал Хари Фейн, откакто престана да проявява интерес към дъщеря му. Това беше преди близо два месеца, но той бе психически подготвен за момента, когато неминуемо трябваше да възстановят финансовите си отношения. Когато Фейн се приближи, Рам кимна с глава благовъзпитано и хладно, но все пак по начин, който да подскаже без нужда от повече обяснения, че не можеше да позволи прибързаното и повърхностно поведение на дъщерята да промени приятелското му отношение към баща й. Ненужно и глупаво бе да е злопаметен.

Хари Фейн замръзна на мястото си, когато видя Рам. Гледаше го с невярващ поглед и после гневна червенина изби по шията и лицето му. Мъжете, които вървяха с него, се поколебаха. Лорд Хари Фейн тръгна отново, като гледаше навъсено пред себе си, ръцете му бяха напъхани в джобовете и той мина покрай Рам, сякаш беше невидим. Приятелите му го последваха и никой от тях не поздрави Рам, въпреки че се познаваха от много години.

Рам седна в дълбокия фотьойл и чу собствения си глас, който поръчваше спокойно уиски с вода на сервитьора. Това беше невъзможно, си каза сам, въпреки че тялото му, което си даваше сметка какво се беше случило, се чувстваше като че ли му бе нанесен убийствен удар в стомаха. Но сега не се намирахме в осемнайсети век, скъсването му със Сара Фейн беше нещо, което се случва постоянно между млади хора — мъже и жени, които доста бързо се групираха и прегрупирваха по двойки. Докато си казваше това, Рам разбра, че има нещо друго, което обяснява причината пет души, в продължение на няколко минути, да не отговорят на поздрава му, по-точно буквално да му обърнат гръб. Какво бе станало, за да се унищожи респектът, с който винаги се беше чувствал безкрайно горд? През целия си живот бе градил защитни стени срещу всевъзможните атаки, застрашаващи този респект, който за него бе хиляди пъти по-важен от приятелството и обичта.

В момента, в който си зададе въпроса, Рам си даде сметка, че повече от месец той не бе получавал никакви покани за вечери или за гостуване в края на седмицата. След завръщането му в Лондон от онова проклето пътуване до Насау, когато се бе опитал да се сдобри с Дейзи, имаше твърде много работа, за да се тревожи за светския си живот. Във всеки случай той нямаше желание да се среща с никой в Лондон, затова почти не обърна внимание на факта, че кореспонденцията му се състоеше главно от сметки, а телефонът му звънеше само по работа.

Миналата година по това време той вечеряше навън шест пъти в седмицата и бе принуден да отклонява два пъти повече покани. Като отпиваше по малко от чашата си, Рам започна да съзнава, че е изхвърлен от обществото, към което принадлежеше. И в мига, когато се питаше каква бе причината за това, разбра с ужас, че никога нямаше да я узнае.

Сара Фейн не можеше да разкаже какво точно се бе случило между тях, без да унищожи собствената си репутация. Следователно беше измислила някаква лъжа, достатъчно правдоподобна, за да й повярват всички — противна, унизителна, гнусна лъжа, която никога нямаше да чуе, но щеше да го преследва винаги в единствения свят, който имаше значение за него.

Рам познаваше правилата и знаеше, че с него е свършено. Все още можеше да продължава да работи ефикасно — лъжата на Сара Фейн не можеше да подкопае позициите на неговия капитал, вложен по всички краища на света. Думите й не можеха да достигнат до ушите на търговците с предмети на изкуството или до хората, от които купуваше редки книги, или шиеха скъпите му костюми, или му продаваха коне, или обработваха земите му. Но рано или късно щяха да достигнат до всеки, който значеше нещо в неговия свят — свят, където доскоро беше считан за една от най-блестящите партии за женитба.

Английското общество има особен начин на отношение към хората, изхвърлени от него — мълчалив, смъртоносен, безпогрешен метод, който Рам беше виждал в действие. Нямаше апелативен съд, защото просто нямаше към кого да отправиш жалбата си, на кого да зададеш въпросите си, никой не би признал, че знае нещо. Ако беше имал приятели… Рам си даде сметка, че измежду стотиците мъже и жени, чиито приеми беше посещавал през последната година, не съществува нито един човек, достатъчно близък, за да се обърне към него в настоящия момент. Може би някой адвокат? Какво можеше да му каже? Възможно ли беше да си представи, че се оплаква пред него от няколко души, които познаваше и които не бяха благоволили да го поздравят? Можеше ли да търси нанесени щети, защото не го бяха поканили на вечеря? Това беше нищо и… всичко. И никога не можеше да извади наяве позора на Сара, който би опровергал нейната лъжа.

Каквото и да беше казало на хората това момиче, некоронованата кралица на годината, в която се беше появила в обществото, това момиче, в чиито вени течеше синя кръв на английски аристократи от много векове — каквото и да беше казала, то щеше да достигне до членовете на едно ограничено съсловие. Рам беше свободен да започне нов живот в средите на интелектуалците, художниците, бизнесмените, които нямаха връзки с висшето общество, на чужденците, които живееха в Лондон, на артистите и хората, които се занимаваха с политика. Щеше да бъде забранен достъпът му до някои провинциални имения и определени приеми, нямаше да участва в лов със специално подбрани хора или да язди в компанията на други. Щеше да загуби — беше загубил — обществото на онези хора, чието уважение единствено ценеше.

— А, ето те и тебе, Валенски! — Джо Полкингторн протегна ръка и Рам я стисна, като се повдигна от стола. — Няма ли да довършиш питието си? Добре, винаги можем да компенсираме с вино, нали така?

Рам почувства благодарност към сърдечното, свободно поведение на журналиста и за първи път осъзна мащабите на своето унищожение. Когато оберкелнерът го поведе към масата, на която обикновено сядаше, и го информира почитателно за различните специалитети на деня, когато келнерът, който сервираше вината, изчакваше вежливо да направи избора си, когато се огледа и с облекчение видя, че на съседната маса седят непознати — голямата, зейнала рана в стомаха му стана още по-широка. Услужливото внимание на всеки сервитьор, предпазливото взиране във всяко ново лице, тръшваха зад гърба му една след друга вратите по пътя, който го отвеждаше към затвора — затвор, където щеше да прекара остатъка от дните си.

Слушаше напрегнато разказа на Полкингторн за Южна Африка и невъзможността да се разчита на миньорите в златните рудници, самият той се впусна в пространен, жив разказ за последните сделки в „Лайън Мениджмънт“, хранеше се лакомо и пи повече, отколкото имаше навик, опитвайки се да възпре изтичането, което усещаше в центъра на тялото си, но то беше постоянно и неумолимо.

 

 

— Слушай, дявол да го вземе, какъв е смисълът да спорим сами със себе си? Да се обадим на Шанън и да се уверим, че когато говореше за замъци, в действителност нямаше предвид само средновековни замъци, а най-вероятно и разни дворци или големи къщи — каза Кирбо Хенри.

— Не бих го правил, ако бях на твое място — предупреди го Люк.

— По дяволите, Люк, един истински замък, по дефиниция, трябва да има бойни кули и още не знам си какво, за да го защитават шибаните му войни… Повечето такива замъци са в развалини. За бога, та тях са престанали да ги строят от времето на феодализма, освен ако не искаш някоя от онези имитации от викторианската епоха… Ако питаш мен, те изглеждат като студийни декори за исторически филми. Вземи например замъка Кълзин в Айршир — та там има дори засадени палми на преден план! Моля те, погледни тези снимки — замъкът Хедингъм в Есекс и Рочестър в Кент — те просто не изглеждат обитавани! — каза Кирбо и подаде на Люк няколко снимки, на които се виждаха развалините на огромните, квадратни кули от дванайсети век, застрашителните нормандски бойници.

Докато Люк разглеждаше снимките, Кирбо извади други, от Стоурхед, на които се виждаше огромен, разнежващо красив дворец, строен в монументален ренесансов стил от 1927 до 1940 година.

— Сигурен съм, че точно това е имал предвид. В него Стенли Кюбрик е снимал „Бари Линдън“, той е направо впечатляващ! Не можем ли поне да проверим как стоят нещата?

— Шанън каза замък и това значи замък. Не ми показвай нищо, което няма кула, бойници, ров, подвижен мост, назъбени стени, крепостни валове или място, откъдето можеш да излееш врящ катран върху неприятелите. Ясно ли е, Кирбо? Престани да хленчиш и тръгвай отново да търсиш. В Англия трябва да има замъци, където все още живеят хора или поне изглеждат така, защото това е концепцията. — Люк освободи вкисналия се художествен директор, който според него се беше вкиснал именно защото не беше измислил само той идеята за замъците.

 

 

— Абсолютна пихтия, боза! — изрече войнствено Дейзи и се обърна към Тезей. Той я погледна въпросително. Тя винаги разговаряше с него, но това, което каза този път, не влизаше в сферата на разбираемото. — Как минава време — продължи Дейзи — това постоянно „бързай — почакай“… ще ме побърка — Дейзи продължаваше да се оплаква на Тезей, като обикаляше из апартамента и се мъчеше безуспешно да открие нещо, което може да подреди, или, по щастливо стечение на обстоятелствата, да има нужда от изкърпване, поправяне или ремонтиране. Месеците след подписването на договора с „Елстри“ течаха неочаквано бавно. След като взе решението, тя си бе представяла, че ще бъде въвлечена веднага във водовъртежа на работата, но вместо това откри, че е пленница на „Супракорп“.

Въпреки че не се нуждаеха от нейното присъствие целодневно до месец юли, когато щяха да снимат рекламните клипове, не й разрешаваха да напусне Ню Йорк, защото от време навреме беше необходима за срещи с представители на масмедиите.

— Съжалявам — беше й казала твърдо Кендис Блум, — но наистина не можеш да заминеш за Англия, дори за няколко дни. Лио Лърман ще ми позвъни за един обяд и не съм сигурна кой ден точно ще бъде свободен. Труди Оует от „Джърнъл“ иска да те види за евентуално модно приложение на списанието и чакам да ми се обади всяка минута… Съжалявам, Дейзи, но искам да си там, където мога да се докопам до теб за пет минути.

През дългите и скучни дни на пролетта и ранното лято, от време навреме еднообразието се нарушаваше единствено от консултациите и пробите при Бил Блас, който трябваше да подготви гардероба на принцеса Дейзи за публичните й прояви и за рекламата на живо в универсалните магазини. Имаше също и случайни интервюта, но повечето не бяха все още отпечатани, както и фотографски сеанси за рекламните плакати на „Елстри“.

Печална и умислена, Дейзи се сви на един от фотьойлите в дневната, като си мислеше колко хубаво би било, ако Кики беше тук. Въпреки че официално тя все още споделяше апартамента с Дейзи, в действителност прекарваше по-голямата част от времето в Грос Поинт и изпълняваше сложни ритуали, свързани със сватбата й. Когато дойдеше в Ню Йорк, живееше при Люк и само прелиташе през апартамента като побъркана пчела. Дейзи се чувстваше изоставена като куче, неочаквано заключено само в една кола, без никакво обяснение. Наистина не беше осъзнавала напълно нуждата от живото, безгрижно, нахално и всяващо повсеместна бъркотия присъствие на Кики, докато приятелката й не изчезна, въвлечена в предбрачна суетня.

Кики и нейните кърпи с монограми, помисли си тъжно Дейзи и разбра, че кърпите бяха най-дребното нещо в новия й, различен живот, който щеше да започне след брака на Кики.

— Страдам от психическа потиснатост от раздялата — съобщи тя на Тезей. Искаше да го каже на шега, но усети, че гърлото й се свива. — Глупачка, загубена глупачка такава — не, Тезей, не ти, аз съм глупачка — увери тя кучето си, разбирайки, че зад чувството й за загуба, което предизвикваше мисълта за предстоящата сватба на Кики, стояха други загуби, отколешни, за които не беше в състояние да мисли, без да се разплаче. Изправи се рязко и започна да се облича. Когато изпаднеше в такова настроение, единственото разрешение беше да тръгне по улиците с Тезей, като заобикаляше месарниците и други изкушения, но на всяка цена да се измъкне от празния апартамент.

Докато се обличаше, за да излезе, Дейзи трябваше да признае пред себе си, че въпреки голямото си нетърпение да се залови най-сетне за работа, истинска, изтощителна работа, която щеше да излекува скуката и безпокойството й, тя чакаше с ужас този бъдещ момент. Ще стана една голяма мишена, помисли си объркано, без да е сигурна какво точно означава това. Онова, което знаеше със сигурност, бе, че през целия си зрял живот се бе стремяла да върви незабележима с призрачната надежда, че това ще я предпази от нови загуби. Сега, когато лицето и името й щяха да бъдат тиражирани стотици хиляди пъти по възможно най-общодостъпния начин, тя изпита едва ли не суеверен страх от бъдещето. Глупачка, помисли си отново тя, но този път не го произнесе на висок глас, щадейки чувствата на кучето.

 

 

Докато Дейзи скиташе с Тезей из Сохо, като се мъчеше да ангажира вниманието си, Люк намери малко време, за да позвъни на Норт.

— Всичко ли е опаковано и готово за път? — попита сърдечно той.

— Върви на майната си, Люк.

— Благодаря ти, Норт, но не ми отговори на въпроса.

— Реших, че не мога да участвам в тази абсурдна продукция по никакъв начин. Намери си някой друг да ти снима рекламите.

— Няма начин. Арни направи оферта за кампанията, ние приехме офертата му и сега разчитаме на теб.

— Не е същата работа — условията са изцяло променени.

— Каквато и сума да се опита да изкрънка от агенцията Арни, защото снимките ще бъдат в Англия, няма да има проблеми, аз лично гарантирам за това. Но ние искаме рекламен филм на Фредерик Гордън Норт, моето момче, искаме твоя замах, твоя сценичен усет, твоето възприятие за обем и контраст, нюансите на твоето неповторимо осветление, твоето вдъхновение и дързост, твоя неподражаем вкус и техническо съвършенство или, казано направо, искаме да престанеш да се правиш на гламав, защото Шанън ти измъкна Дейзи под носа.

— Това изобщо не ме засяга! — извика Норт.

— Чудесно! Камък ми падна от сърцето! Признавам си, бях започнал да мисля, че не си в състояние да се справиш с тези рекламни клипове, защото не можеш да действаш без Дейзи. Щом случаят не е такъв, както току-що ме увери, ти имаш ангажимент към нас и като едни от твоите най-стари и верни приятели, по съвпадение и най-значителни клиенти, действително очакваме от теб да го изпълниш с чест. Ей, наистина съм щастлив да чуя, че не изпитваш лоши чувства.

— Гадна невестулка!

— Нерви, нерви — Норт беше все още добрия, стар приятел, помисли си Люк, и аз имам нужда от него, по-точно Дейзи се нуждае от неговото режисьорско майсторство. Разбира се, той нямаше законна власт над Норт, но понякога едно леко извиване на ръката идваше на място, особено когато знаеш как да използваш човешките слабости срещу самия човек, а слабостта на Норт беше неговата гордост. По-точно гордостта беше една от неговите слабости.

— Очакваме да получим разрешение от „Нешънъл Тръст“, те притежават замъците, където ще снимаме — уведоми го Люк. — Надявам се, че новата ти продуцентка е уредила всичко около дрехите на Дейзи, които ще вземем в Англия, и е решила кой от екипа ще пътува с теб и кого ще ангажираш на място, и всички онези дребни, маловажни, глупави подробности, с които Дейзи обикновено се справяше толкова експедитивно.

— Ти наистина си първокласен грездей!

— Колко пъти съм ти казвал, че не се влияя от комплименти? О, между другото, Норт, съгласен ли си да ми станеш главен свидетел на сватбата? Сватбата ще бъде след снимките, така че не би могъл да използваш това като оправдание. Мисля, освен това, че ще ти достави истинско удоволствие атмосферата в Грос Поинт. Всичко е предвидено като едно доста поносимо, скромно бракосъчетание — непретенциозно, малко дръзко донякъде, но не съвсем ексцентрично и… многообещаващо.

— Не мисля, че съм най-подходящият човек за тази работа.

— Напълно съм съгласен с теб… но какво да правиш, приятелството си изисква и жертви. Защо трябва да ги избегнеш именно ти? Аз вече два пъти се жертвах за теб.

— Върви се изкензай в шапката си, Люк.

— Да смятам ли, че си съгласен? Знаех си, че ще приемеш.

 

 

Сега, в края на юни, Дейзи очакваше с нетърпение следващия месец, когато всички щяха да заминат за Англия, където бяха запланувани десетдневни снимки. Междувременно, като страничен наблюдател, тя гледаше със скрито безпокойство как Мери-Лу Дюк, новата продуцентка на Норт, се справяше с работата около организацията на предстоящите снимки. Дейзи й бе предложила, като акт на внимание, да й покаже всички тънкости в студиото, но предложението й бе отклонено с хладен тон от жената, която Норт бе успял да измъкне от бюрото на най-силния му конкурент, като й плащаше един път и половина по-голяма заплата, отколкото даваше на Дейзи.

Мери-Лу беше навършила трийсетте, представителна, почти внушителна и спокойна. Спокойствие — постоянно, непоклатимо, невъзмутимо — това бе тайното й оръжие. Тя беше искряща като олово, забавна като празна бирена бъчва, а чувството й за хумор не по-голямо от това на обикновена тръбна закачалка. Но на нея можеше да се разчита. Докато хората на Люк довършваха своята подготовка за Англия, Мери-Лу направи една обиколка с Дейзи по Седмо авеню, за да подберат дрехите за предстоящите снимки. Тя беше тази, която спираше такситата, държеше вратата на асансьора отворена и я водеше към салоните за демонстрация, винаги плътно до нея. Дейзи, която беше свикнала самата тя да се суети, а не да се суетят около нея, се чувстваше като полицай, занимавал се цял живот с регулиране на пътното движение, принуден сега да наблюдава от тротоара задръстването, предизвикано от десет коли, без да може да вдигне ръката си. Но тя не се поддаде на желанието си да се намеси във вземането на решенията. Знаеше прекрасно, че въпреки подробните обяснения, които Мери-Лу даваше на дизайнерите за това какво точно търсят, повечето, ако не и всичките дрехи, които щяха да занесат в студиото за окончателно одобрение от Норт, щяха да бъдат отхвърлени. Запази мълчание, когато Норт ги върна обратно за различни дрехи три пъти поред. След третия път, когато трябваше отново да преминат през този парад на дрехи, Дейзи почувства, че е длъжна да каже нещо. Оставаха само още седем дни до снимките. Отведе настрана новата продуцентка.

— Мери-Лу, мога ли да ти кажа нещо?

— Щом смяташ, че е важно — каза неохотно тя.

— Причината, поради която Норт не харесва саката и ризите за езда, е, че те не трябва да бъдат типичните костюми за тази цел. От кръста надолу трябва да съм облечена в бричове и ботуши за езда, но нагоре от кръста трябва да нося нещо впечатляващо и необикновено.

— Но това няма да бъде точно — каза строго Мери-Лу.

— Няма, съгласна съм, но ще свърши работа за онова, което искат да постигнат.

— Но хората не яздят облечени така…

— Онези, които ще забележат това, са съвсем незначителен брой хора. Важен е общият ефект, не мислиш ли така?

— Щом не възразяваш да нарушим правилата… — повдигна рамене Мери-Лу.

— А за пикника на поляната — лошото е, че никой не прави подходящи за това дрехи тази година… Но аз знам едно място, много специален магазин, където никога не можех да си позволя да пазарувам, и там непременно ще намерим, каквото търсим — каза разпалено Дейзи.

— Дейзи, може би е по-добре да тръгнеш сама да си търсиш дрехите — реши Мери-Лу. Наистина, предоставянето на инициативата на друг човек не съответстваше на принципите, й, но сега имаше още толкова много важни неща да свърши.

Мери-Лу не се безпокоеше, че хората настояваха да допринесат със свои идеи за общата работа, стига те да не влизаха в противоречие с плановете й за оборудване, придвижване и настаняване на цялата снимачна група. Идеите бяха като балоните, с които децата играеха — остави ги да се забавляват и да смятат, че са „съзидателни“, а науката за придвижването, снабдяването и настаняването на войската беше нещо сериозно. Мисълта й почти изцяло бе заета с техническите подробности по прехвърлянето на Норт и компания в Англия, с ангажирането на английски снимачни работници, придвижването на цялата група до мястото на снимките, настаняването им, прехранването им и гарантирането, че всичко до последната бурмичка от необходимата снимачна техника ще бъде на тяхно разположение. Единственото нещо, което засега я безпокоеше, беше, че първа класа на „Бритиш Аеъруейс“ бе напълно заета за полета, с който щяха да пътуват за Англия. Мери-Лу гореше от желание да се заеме със зъби и нокти с решаването на този проблем.

Почувствала се освободена, Дейзи се втурна да търси подходящи костюми за снимките, без да забравя, че има уговорена среща следобед с гримьорите на „Елстри“. Не можеха да рискуват да ангажират английски гримьори без предварителна проверка. Един висш експерт по рекламен грим щеше да бъде част от трупата, която ще пътува в Англия, както и един от най-скъпо платените фризьори в рекламния бранш. Всеки един от тях щеше да получава по хиляда и петстотин долара на ден плюс всички разходи по престоя им в Англия. Наричаха това „заплащане за особено тежки условия“ в Англия. Както и да е, те нямаше да поискат по-високо заплащане, ако им се наложеше да отидат в Сахара. Щом веднъж се окажеха извън Манхатън, „условията ставаха тежки“ и никой продуцент не можеше да не се съобразява с това.

Специалистката по рекламен грим в продължение на години беше направила собствена колекция на десетки висококачествени гримове, специално подбрани и комбинирани и не беше особено щастлива, че трябва да използва единствено гримовете на „Елстри“, но законите на „истинността в рекламата“ бяха неумолими и тя беше длъжна да се съобразява с тях, след като Дейзи казваше: „Употребявам «Елстри» всеки ден“.

— За щастие, нямаш нужда от много грим — каза тя, като разглеждаше Дейзи, — защото не съм свикнала да използвам тези боклуци.

Мениджърката по производството на козметичната серия на „Елстри“ я погледна гневно.

— Това са отлични продукти — каза с възмущение Патси Джейкъбсон.

— Да, но това не е театрален грим — двете жени се гледаха кръвнишки.

Дейзи, която седеше пред огледалото, неподвижна като кукла манекен, бе обхваната от силното желание да се намеси в разговора. С усилие на волята си наложи да замълчи. Трябва да си изградиш нов манталитет, си каза тя. Бъди звезда! Не се намесвай в тяхната работа. Ако те имат проблеми, те не би трябвало да ме вълнуват вече, на този етап от играта. Сигурно ще предизвикам шок в двете жени, ако се превърна отново в „Дейзи, която оправя всичко“. Сигурно ще си решат проблемите по-бързо и по-добре без моята намеса и ако все пак се получи нещо, което не харесвам, просто ще им кажа да започнат отначало — дотогава, докато одобря резултата. Ако се осмеля да го направя? Дали ще се осмеля? Разбира се, че трябва. В края на краищата, аз съм звездата.

Дейзи седеше спокойно на стола, като си мислеше за чека от триста трийсет и три хиляди, триста трийсет и три долара и трийсет и три цента, който бе получила от „Супракорп“ миналия януари, когато подписа договора.

Беше писала на Анабел, веднага щом постигна споразумението с Патрик Шанън в „Льо Сирк“; съобщаваше й новината за своето забогатяване, казваше й, че знае за болестта на Анабел, настояваше да не продава „Ла Марс“ каквото и да станеше, уверяваше я, че сега е в състояние да поеме всички разходи за лечението на Анабел, както и разноските за Даниел, и че Анабел въобще не трябва да мисли сега за пари, а да съсредоточи цялото си внимание върху лечението. Не спомена изобщо за Рам. Когато Дейзи пишеше писмото, беше сигурна, че не дава прибързани обещания, въпреки че все още не беше подписала договора. Какъвто и човек да беше Патрик Шанън, той никога нямаше да измени на веднъж дадената дума. Знаеше го със сигурност, както и това, че Колумб не беше направил околосветско пътешествие.

В изминалите месеци още няколко пъти бяха вечеряли с Шанън. Малко странни официални вечери, помисли си Дейзи, на които бяха канени различни членове на йерархията на „Супракорп“, като че ли единствено, за да им бъде представена или те да й бъдат представени. През последните месеци Шанън пътуваше непрекъснато във връзка с дейността на „Супракорп“ и не беше споменавал отново за своята идея да устроят среща между Люси и Тезей. Дейзи се чудеше дали поведението на принцеса не бе се оказало твърде убедително.

 

 

Най-сетне дойде месец юли и снимачният период официално бе започнал, въпреки че самите снимки щяха да се забавят още някой и друг ден.

Дейзи беше самичка в своя апартамент в „Кларидж“. По някакъв начин, който Дейзи предпочиташе да не обсъжда, Мери-Лу беше успяла да осигури за всички места в първа класа за полета, който желаеха. Сега тя и Норт разговаряха с актьорите, които щяха да участват в снимките на рекламните клипове заедно с Дейзи. Желанието на Шанън да бъде снимана в обществото на истински лордове бе отхвърлено категорично от Норт, който не искаше да се съгласи да снима повече от един неопитен непрофесионалист в рекламните филми.

Дейзи се размотаваше из апартамента, си, толкова просторен, че гардеробите му можеха да минат за малки спални, и мислеше за хилядите неща, които можеше да свърши сега в Лондон, като започнеш от ездата в Хайд Парк, та до откриването на някоя благотворителна разпродажба на дрехи. Имаше на разположение само няколко часа преди да се срещнат с английския технически екип и да отпътуват, цял конвой от коли и камиони пълни със снимачна техника, за Съсекс, където щяха да започнат първите снимки на открито. Времето не беше достатъчно, за да посети Даниел и да бъде сигурна, че няма да закъснее за потеглянето на групата, терзаеше се тя. Но когато снимките приключеха, няколко дни щяха да й принадлежат изцяло. Тогава да, тогава щеше да види Дани и да посети Анабел.

Докато чакаше да мине времето, осъзна, че се чувства съвсем чужда на града, в който се намираше домът й толкова много години. Кой ли живееше сега в бледожълтата къща на „Уилтън Роу 44“, където тя отрасна? Кой ли беше купил къщата на Анабел на „Итън Скуеър“? Може би единствените места, към които сега би изпитала чувството, че е принадлежала, бяха конюшните в Гросвенър Кресънт и училището на лейди Алден, но нещо я възпря да ги посети. Като не можеше да си намери място, Дейзи реши да слезе във фоайето и да купи няколко списания, които да седне да почете в дневния салон на апартамента, достатъчно голям, за да се даде в него коктейл за шейсет души.

— Списания ли, госпожо? — попита любезно главният пиколо. — О, съжалявам, но не държим списания в хотела, госпожо. Но ако ми кажете какво точно искате, веднага ще изпратя момчето да ги купи.

— О, няма значение, не се притеснявайте.

Дейзи се качи в стаята си, разсърдена на себе си и разсърдена на хотела, в такова противоречие с принципите на търговията, че дори нямаше щанд за списания. Тя осъзна защо не бе излязла никъде, защото не се осмеляваше да напусне закрилящата, луксозна обстановка на този монолитен хотел през трите часа, с които разполагаше до тръгването. Страхуваше се да не срещне Рам.

 

 

Замъкът Херсмонсо в Съсекс беше избран за снимките на първия от трите рекламни клипа, по трийсет секунди всеки. Огромната постройка от бледорозови тухли бе оградена от ров, толкова широк, че преминаването му можеше да стане единствено по подвижния мост, който се закрепваше върху две редици от извити подпорни греди, забити в дълбоките води на рова. Човекът, който го бе построил, Роджър Файънс, кралски ковчежник в двора на Хенри VI в средата на петнайсети век, трябва да е имал сериозна причина да мисли, че един ден ще се нуждае от защита, защото беше наредил да се изгради здрава и много красива крепост, със солидна входна порта, пазена от двете страни от мощни осмоъгълни, назъбени кули, с двойни платформи за защитниците на крепостта. След като най-сетне беше открил снимките му, Кирбо се беше спрял на този замък за рекламния клип, в който Дейзи щеше да язди към входа му, защото изведнъж видя във въображението си, че галопирането по мост е визуално по-интересно, отколкото по обикновен път. Норт беше решил да снима първо в Съсекс, тъй като в сцената участваха и коне и щеше да изисква от Дейзи по-малко изпълнителско майсторство от останалите рекламни филми.

Когато Норт видя за първи път снимките на замъка, изказа недоволство.

— Люк този мост е на десет метра над повърхността на водата. Дори да използвам специален снимачен кран, не мога да се издигна достатъчно високо. С нищо друго, освен с хеликоптер, не мога да снимам общия план и галопирането, а после, когато се приближава и слиза от коня, само ширината на моста ще бъде известен проблем.

— Старият Роджър очевидно не е искал да улеснява влизането на неканени гости — отвърна Люк, без ни най-малко да се трогне. Единственото нещо, за което никога не се беше притеснявал, бяха техническите проблеми на режисьорите на реклами. Просто не беше срещал досега някой добър режисьор, който да не е в състояние да кацне на върха на Хеопсовата пирамида в Гиза, катерейки се сам нагоре, ако се наложеше. Всички истории около тях бяха за технически невъзможни ситуации, с които се бяха справяли; списанието им „Милимитър“ беше пълно с потресаващи разкази за трудностите, преодолени от тях, но въпреки че беше факт смъртта на девет режисьори, загинали при инциденти по време на снимки от хеликоптер, това ни най-малко не намаляваше готовността им да преплуват река, която гъмжи от алигатори, за да хванат точния ракурс… или се оттегляха от бранша. Дори в момента, когато въобще не обърна внимание на дребните технически възражения на Норт, той вече мислеше, че старите тухли на замъка Херсмонсо ще изглеждат още по-красиви с жълт филтър на обектива на камерата, а няколко димни бомбички, възпламенени в заден план, буквално ще го направят да плува върху повърхността на рова, трик, който сигурно беше измислил дори преди Дейвид Ли.

Сега, когато стоеше точно пред голямата желязна решетка на крепостната врата, а Уинго снимаше с камерата отвътре, Норт наблюдаваше Дейзи, която летеше в галоп на огромен черен кон, с коси развени от вятъра, като велика кралица, следвана от белия кон и актьора, който изглеждаше като лорд много повече от всеки истински лорд и трябваше да признае пред себе си, че тя въобще не приличаше на аматьорка. Нямаше дори намек от аматьорство в начина, по който слизаше от коня и казваше единствената рекламна реплика. Беше облечена в сиво-бежови бричове, черни ботуши и широка, меко падаща блуза от бяла коприна, с дълги ръкави и разкопчана яка, каквато сигурно е носил един от тримата мускетари. Бързите смени на изражението на лицето на Норт, припламващи в синхрон с възбудата, която го обземаше, изразителните жестове на ръцете му, внушаващи като движенията на един хипнотизатор или магьосник, водеха Дейзи отново и отново по същите стъпки, пак и после отново, докато най-сетне останеше доволен от постигнатото. Никога по-рано, дори във Венеция, Дейзи не беше усещала такава близост помежду им, както по време на снимките. Най-после разбра в какво се заключаваше особената му гениалност и нейното много специфично проявление, проумя накрая защо се беше оженил за две от най-красивите манекенки, с които беше работил, разбираше вече защо те бяха поискали развод.

Още преди да прегледа заснетия филмов материал в Лондон — само на три часа път с кола — Норт имаше усещането за нещо особено, изключително в този филм. За това му говореха тръпките, които лазеха по тила му и надолу по гърба всеки път, когато Дейзи летеше в галоп на коня и приближаваше към камерата; той изживяваше предварително оня лиричен момент, в който тя дръпваше юздата и, като се смееше, скачаше от гърба на животното. От години не бе усещал тези тръпки — това беше обещание за нещо неизразимо реалистично.

Тайнството, което винаги беше привличало Норт, дълбокото, неразгадаемо тайнство на човешкото лице и неговата способност да събужда емоции, било то единствено емоцията, която завежда зрителя до определен щанд в супермаркета — това тайнство беше заредено със сила от образа на Дейзи върху филмовата лента, разбра той докато гледаше суровия материал. Защо никога не беше помислял, че може да я снима? Чувстваше се докачен от нейното великолепие почти толкова, колкото от това, че беше лишен от него.

От Съсекс, като използва коли, самолети и влакове, цялата група бе поведена от Мери-Лу на север към Пийбълсшир, в Шотландия, където се намираше замъкът, наричан Трейскуеър Хаус. Напълно различен от неприветливия Херсмонсо, той е бил построен, като са започнали от проста каменна кула, издигната в средата на тринайсети век. По времето на Чарлз I, откогато датираше самият замък, беше изградена висока светлосива постройка, по протежение, на която имаше защитни железни врати, залостени от последните владетели на замъка до деня, в който един Стюарт отново щеше да се възкачи на трона на Англия. Дори за Фредерик Гордън Норт тези врати останаха залостени. Все пак точно пред замъка имаше красива поляна, сякаш покрита с килим от цветя, на която Дейзи и един актьор трябваше да си устроят пикник с ягоди и сметана.

Дейзи беше облечена в рокля, купена от магазина „Джийн Лондон Грамерси Парк“, и ушита от парчета оригинален плат от викторианската епоха. Четири хиляди долара беше струвало преправянето на тази рядка материя в рокля, която да не изглежда като костюм от оная епоха. Тя падаше почти прозрачно от полуголите й рамене, имаше широки, дълги ръкави, като криле. Цветът слонова кост на нежната стара дантела на фона на кожата й беше омайващ. Косата беше прибрана нагоре с копринени панделки, зелени като цвета на поляната, и пусната свободно отзад.

— Тук няма нужда от хеликоптер — обяви Норт, когато видя местността. — Роторите ще издухат тревата и цветята ниско към земята. Има само един начин да се постигне точен ракурс на тези снимки. Мери-Лу, искам един „Ховъркрафт“.

— Голям като онези, които пресичат Ламанша или по-малката модификация — произнесе безизразно тя.

— Възможно най-малкият, който можеш да намериш. След като може да се движи върху въздушна възглавница на метър от земята или над водата, според случая — слушаш ли ме, Уинго, малограмотен простак такъв — ще изглежда като че ли сме по-леки от въздуха. Искам цялата сцена да бъде снимана от ракурса на една пеперуда, не птичка, не пчела, а на лениво прелитаща, кацаща от цвят на цвят пеперуда.

— А как се държи във въздуха това чудо — попита подозрително Уинго.

— Дръж си очите отворени. Може би ще разбереш — отвърна му Норт.

Когато Мери-Лу замина, с въздържано изражение на доволен от себе си човек, да осигурява „Ховъркрафт“-а, Норт каза достатъчно високо, за да го чуят Дейзи и Уинго:

— По дяволите това дърво.

— Норт, не си прав, тя е способна и експедитивна — протестира Дейзи.

— Да. Но защо е нужно да обгръща с потайност всичко това?

— Не е честно. Тя просто си върши работата.

— Дейзи, направи ми една услуга, ако обичаш. Ще се опиташ ли да не тълкуваш моите предубеждения?

 

 

Когато Патрик Шанън сключваше сделка, обичаше да е наясно и с двете й страни. Винаги знаеше какво той самият се стремеше да спечели, но мотивите на отсрещния партньор, причините, които го бяха довели до сключване на споразумение бяха още по-интригуващи. Шанън си даваше сметка, че няма никаква представа защо Дейзи Валенски, член на обществото на богатите, която работеше само за да прогонва своята скука и която настояваше, че се радва на своята анонимност, се беше съгласила на изпитанието да се превърне в гвоздея на цяла една кампания, която целеше възраждането на името на фирмата, посредством нейната външност и личност. „Лични причини“ му беше отговорила, когато я запита за това. Какви лични причини? Защо поиска един милион долара за следващите три години? Просто всичко беше лишено от смисъл, ако беше това, за което се представяше, а той не можеше да повярва, че не е така.

От месеци тези въпроси ангажираха понякога съзнанието му по време на пребиваването му в Калифорния, където се занимаваше с поделенията на „Супракорп“ в развлекателния бизнес или при пътуванията зад граница, два пъти до Токио и веднъж до Франция. Тази празнота в логиката на неговите схващания за нещата го дразнеше като люспа от гроздово зърно, попаднала между зъбите. Подозираше, че е попаднал в своего рода капан, че ставаше нещо, над което не можеше да упражнява контрол, но не свършващото никога напрежение в управлението на корпорацията не му позволяваше да задълбае и разнищи този въпрос.

Не беше се доверил на втория в йерархията на управлението, за да обсъди с него това необичайно положение на нещата, нито пък беше от хората, които можеха да размишляват пред подбрана кохорта. В „Супракорп“ служителите или приемаха факта, че по всяко време Шанън има правото лично да прекрачи границите на техните владения, или напускаха. Но те не трябваше да се притесняват никога, че човекът, който ги ръководеше, щеше да използва любимия прийом на съда да измъква принудително информация. Проблеми, напрежение, удари и контраудари в дейността на корпорацията доставяха истинска радост на Шанън и той не бързаше да я споделя с останалите. Но той мразеше да действа в неизяснена ситуация и като разгледа папката с материалите, подготвени от Кендис Блум за представянето на Дейзи на масмедиите — вече доста солидна купчина от снимки и интервюта — Шанън взе решението да отлети за Англия и да види какво в края на краищата ставаше.

Докато наетият „Даймлер“ го откарваше от Хийтроу към Бат, където Норт групата се бяха настанали за снимането на последния рекламен клип в замъка Бъркли, Шанън разсъждаваше, че отдава изключително значение на въпроса за „Елстри“. Никога не беше посещавал снимките на нито една от десетките реклами, които се правеха всяка година за различни продукти на „Супракорп“. Той плащаше достатъчно добре на свои служители, за да правят точно това. Кога проблемите на „Елстри“ престанаха да бъдат създаващ единствено неприятности пункт в годишния баланс на корпорацията и се превърнаха в нещо почти лично? Да пукнеше, ако знаеше. Но твърде скоро щеше да разбере.

Нареди на шофьора да не спира в хотела в Бат, а да продължи към замъка.

— Къде тук наоколо снимат рекламен филм? — попита той мъжа, който му продаде входния билет пред сивата каменна крепостна кула, датираща от 1153 година.

— Не Ви разбрах, сър.

— Американци, с камери — каза Шанън.

— Те са навсякъде, сър.

— Не, имам предвид големите камери, прожекторите, за телевизията — обясни нетърпеливо той.

— О, за тях ли говорите? Да, те ще бъдат на Поляната за кегли, струва ми се.

— Можете ли да ми кажете къде се намира и аз…

— Право през замъка, сър. Милдред, ела тук и се заеми с билетите. Ще покажа на този господин къде се намира игрището за кегли — каза мъжът, доволен, че ще може да надзърне на снимачната площадка. — Право по тези стълби, господине — посочи той на Шанън голяма камара от камъни. — Ето тук, сър, виждате стаята, в която е бил убит Едуард Втори — изрече гордо той, като поспря за по-голямо въздействие. — А онази дупка в ъгъла води към подземния зандан!

— Възможно ли е да не се задържаме? — прекъсна го Шанън, без да скрива нетърпението си. Неговият гид изсумтя учудено. Всички посетители обичаха да се застояват в тази стая, покрита с позорна слава, и да надничат в отвесния отвор, който водеше към подземния затвор. Все пак той продължи напред със старческата си походка през една тясна врата, към вътрешността на огромната, мрачна постройка. Преминаха колкото беше възможно бързо през картинната галерия и трапезарията, после през кухнята и склада за провизии и напитки, датиращи от четиринайсети век — единствения начин да излязат от другата страна на замъка.

— Кухненските мивки са от чисто олово, сър! — каза мъжът с надеждата, че ще поспрат за малко.

Патрик Шанън изпъшка от досада, докато пресичаше, без да обели дума склада за провизии, който отвеждаше към Фарфорната стая, от която пък се отиваше в стаята на иконома, а после в приемната зала.

— Приближаваме ли към другия край? — проговори най-сетне той, като оглеждаше огромната приемна зала.

— Ами да, остават още Голямото стълбище, Продълговатият салон и Утринният салон, и Малката приемна — изминали сме малко повече от половината път, господине — рече окуражително гидът, като пое през трийсетметровата приемна зала с гордото изражение на собственик, който се чуди защо този странен и нелюбознателен посетител не желаеше да научи нещо повече за историята на най-прочутия от всички замъци, в който обитаваше все още родът, започнал строежа му преди осемстотин години. Как е възможно, мислеше си възмутено той, та родът Беркли е живял в Беркли още преди Магна харта. Двадесет и четири поколения.

След като стана очевидно, че водачът му нито има желание, нито пък може да върви по-бързо, Шанън се примири да го следва мълчаливо. Усещаше на всяка стъпка едно потръпване в гърдите, което не отминаваше, едно странно, раздразнително, нервно подръпване на някаква струна на нетърпелив копнеж. Не можеше ли, дявол да го вземе, да върви по-бързо този мъж?

Най-после те излязоха от изхода на южната страна на замъка и Шанън съзря безпорядъка от кабели и снимачна техника, които с такова нетърпение бе очаквал да види.

— Къде са хората? — попита той водача си.

— Трябваше да се досетя, че пият чай сега, господине.

— Ох, Божичко! О, съжалявам, но бързам много.

— И аз схванах това, сър.

— Добре тогава, къде биха могли да пият чая си? — запита Шанън, като се стремеше да произнася вежливо всяка сричка.

Старият човек посочи към очарователна къща, недалеч от замъка, заобиколена от дървета.

— Помещението за ловджийските кучета и конюшнята на Бъркли, сър. Ей там, където са паркирали ония техни огромни камиони.

Пат се извъртя към него.

— Значи тогава можех да мина по пътя, по който и те са минали?

— О, разбира се, но тогава щяхте да пропуснете замъка, сър — отвърна укорително мъжът.

Шанън го остави, без да му каже нито дума и заслиза бързо по стълбите и площадките, които щяха да го отведат до конюшните. Зад пустата поляна за кегли имаше малко езерце, покрито с водни лилии, а от другата му страна започваха каменни стъпала, които той се надяваше, че откриват пътя към ливадите и дърветата. Почти тичешком той прекоси поляната пред езерцето с лилиите.

— Търсиш ли някой или просто се шляеш наоколо?

Шанън се обърна. Дейзи седеше на ниска каменна ограда, беше боса, а на тревата до нея беше оставена голяма чаша за чай. Тя му се усмихваше широко, с разточителството на човек, който знае, че красотата му е неизчерпаема. Шанън спря и я загледа.

— Бях наоколо…

— И си помисли, че можеш да наминеш — довърши Дейзи. — Заповядай, вземи от чая ми — тя му подаде чашата и той я взе, сядайки автоматично на ниския зид. — Всеки, който е минал през изпитанието на замъка, има нужда от нещо стимулиращо — бих искала да мога да ти предложа бренди.

Патрик изпи цялата чаша със сладка, все още топла течност. Онова странно, нервно, дразнещо потрепване в гърдите му бе изчезнало, разтапяйки се в усещане, което не можеше да определи или назове, едно усещане, което го изпълваше с истинска наслада.

— Изпих всичкия ти чай — каза той, като се мъчеше да сдържи това, което със сигурност щеше да изглежда идиотско хилене.

— На стотина метра от тук има цяло ремарке с хора, посветени с цялата си душа на правенето на чай, ден и нощ, нощ и ден, така че не се тревожи ни най-малко.

— Окей. Как е тук?

— Много добре. Утре трябва да привършваме. Днес се занимавах с кучетата, разхождах ги по поляната, откъдето току-що дойде. Щеше да бъде по-лесно, ако сюжетното табло не уточняваше изрично ловджийски кучета мелези.

— О, дяволите да го вземат, това е моя грешка.

— Знаех си, че е така. Наложи се да ги върнем, прекалено са възбудени и сега очакваме някакви кучета, които няма да се побъркват всеки път, когато подушат пернато или заек. Почти ми откъснаха ръката. Те просто не искаха да слушат Норт — Дейзи започна да се смее отново и Патрик се присъедини към нея. Мисълта за двамата кръшкащи злодея, осмеляващи се да не изпълняват заповедите на Норт, им се струваше най-завладяващото и приятно нещо, което бяха чували от много години насам.

— Ой… ой… — говореше на пресекулки Дейзи — никой дори не помисли, че не говори сериозно, нека да ти кажа… той скърцаше през зъби „Ще убия този, който е написал сюжетното табло, ще го убия“. Но не се притеснявай… аз не те издадох.

Внезапно Шанън престана да се смее.

— Ръката ти… добре ли е?

— Разбира се.

Той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Дланта й беше топла, зачервена и ожулена там, където бе стискала каишките на кучетата много часове. Той гледаше ръката й съсредоточено един момент, а после, после я повдигна и притисна дланта й, нежно, с угризения, до бузата си.

— Прости ми… — промърмори Шанън.

— О, няма значение… наистина — отвърна тихо Дейзи. Протегна другата си ръка и докосна косата му, като повдигна един кичур, който лежеше на челото му. Патрик вдигна глава и я погледна. После целуна пламенно дланта й. Те се отдалечиха един от друг, но все още продължаваха да се гледат.

— И какво точно правиш ти тук, по дяволите? — запита Норт с гневна изненада, завивайки откъм ъгъла.