Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (14)

13

— Обаждаха се пак клиентите с котешките храни — каза с надежда в гласа си Арни Грийн, бизнес мениджърът в рекламното студио на Фредерик Гордън Норт.

— Е, и? — попита Норт.

— Този път искат шест клипа, по тридесет секунди всеки, с голям, много голям бюджет. Лесно е за правене и няма начин да не спечелим огромно количество приятно шумолящи банкноти.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Арни? Никакви котешки храни! Не съществува на света бюджет толкова голям, че да ме накара да се захвана със снимките. Просто не понасям външния вид на котешките храни.

— А какво да отговоря на „Уейт Уотчерс“? Искат да се заемем с рекламата на новата им програма.

— Кажи им да го отпишат. Видях сюжетното табло за рекламите им — спагети, огромни кюфтета с кашкавал и ягодови пасти, дадени в едър план, така че ти потичат лигите и в този момент се чува глас зад кадър, който съобщава, че ако се включиш в програмата на „Уейт Уотчерс“, можеш спокойно да продължиш да опитваш от време на време любимите си угощения и все пак да скъсаш с вредния навик да ядеш храни, от които се пълнее. И тия садистични копелета имат намерение да пускат рекламите късно вечер, точно в часовете, когато започва оргията около хладилника. Не съм против от хуманни съображения, но смятам, че концепцията им е дълбоко погрешна и докато имам възможност да избирам, избирам да не работя за „Уейт Уотчерс“.

Арни Грийн въздъхна мрачно. Отговаряше за всички финансови сделки на студиото и отхвърляше повече предложения за работа, отколкото Норт вероятно можеше да поеме, без да се налага да разширява дейността на студиото, но всеки път, когато му се налагаше да отпрати някой потенциален клиент, се чувстваше неприятно.

— Къде е Дейзи? — попита Арни, като огледа залата за съвещания.

— Навън е, урежда подробностите по снимките на рекламата за лака на Ревлон върху покрива на Емпайр Стейт Билдинг. С това тя приключва за тази седмица — днес е петък, нали помниш? — отвърна Норт. — Защо ти трябва?

— Сметките от заведението са в нея. Взе ги снощи вкъщи да ги прегледа — твърдеше, че надписали. Не искаше да ме остави да платя, преди да открие къде точно са надписали. Честно, Норт, мисля, че не е с всичкия си. Винаги разправя, че направо ни скубят с рибата… Аз й казвам, че сме длъжни да предлагаме на клиентите си пушена сьомга за обяд, през целия си полет насам от Чикаго те очакват пушена сьомга. Вече от четири години е в студиото, а все още проверява сметките.

— Това я държи далеч от улиците — каза язвително Норт. Без някаква разумна причина, той просто се вбесяваше от мисълта, че Дейзи все още има желанието да прекарва свободното си време в ровене в сметки, след изтощителната работна седмица… това го вбесяваше почти колкото факта, че прекарваше често почивните си дни в провинциалните анклави на клубовете по езда. Ето какво се получи, когато позволи на Бутси Джейкъбс да ангажира за своя асистент продуцентка едно момиче, което после се оказа, че е някаква белогвардейска принцеса с отвратителни класови приятелчета. Ако не беше толкова адски добра в работата си, никога нямаше да й предложи мястото на Бутси, когато тя напусна. Освен това, кой можеше да си помисли, че Бутси е способна да извърти такъв номер и да забременее, а после да реши, че трябва да задържи пикльото? Наистина, тя беше женена от десет години и може би имаше право.

— Норт, подпиши тука, моля те, и просто не си прави труда да ги преглеждаш — каза Арни, като му подаде два чека.

Норт подписа намръщено чековете за издръжката. Всеки месец Арни му разваляше настроението с редовното „не си прави труда да ги преглеждаш“.

— Можеш ли да ми кажеш защо се ожених за двете най-красиви манекенки на Ню Йорк и само след година се оказа, че те са отвратителни невротички и защо, след всичко това, трябва да им плащам всеки месец издръжка?

— Не знам защо ме питаш, да ти приличам на оракул?

— Приличаш много на врачката, към която се обърнах със същите въпроси, като че ли си неин брат. А може и да си, откъде да знам?

— И какво ти отговори?

— Не можах да изчакам отговорите й.

— Това пък защо?

— Ами задаваше твърде много лични въпроси.

— Ясно каква е работата.

Името Фредерик Гордън Норт, известен просто като Норт, защото не разрешаваше да се обръщат към него с първите две имена, му било натрапено от гордеещи се със сина си родители, които произхождат от стари, заможни семейства в Кънектикът. Когато поотраснал, от списъка на обръщенията били заличени също: Фред, Фреди, Рик, Рики и Горди. Един плах опит за Йейл да му прикачат прякора Флаш (Светкавицата) бе изтраял само ден. Родителите му го наричаха все още Фредерик, но за всички останали, дори за братята и сестрите си, той беше Норт. Все пак не му се налагаше да чува често това име, освен на Коледа и в Деня на благодарността, защото родата му не се характеризираше с особено силно семейно чувство, а от всички най-слабо го изпитваше самият Норт.

Беше самотник по рождение и по време на ученето си в Андовер и Йейл се ограничаваше в поддържането на минимума извънучебни контакти, които му се налагаха. Първото нещо, на което отдаде самотното си сърце, беше Висшето драматично училище в Йейл. Виждаше ясно своята цел в живота — искаше да режисира: Шекспир, О’Нийл, Ибсен и може би малко Тенеси Уилямс. Но той беше отдал сърцето си, без да разбира неговия пулс. Режисирането на една театрална постановка отнемаше много месеци, а порочната му способност да концентрира вниманието си върху един обект за твърде кратко време изискваше по-бързи резултати.

Скоро след дипломирането си срещна един третокласен оператор — ветеран в рекламния бизнес, който искаше да го изпробва като режисьор на рекламен филм. Бюджетът му бе толкова ограничен, че можеше да изкара някаква минимална печалба само ако ангажира срещу мизерно възнаграждение екип и режисьор, които не членуват в синдиката.

Онзи първи тридесетсекунден рекламен филм, който представяше верига от магазини за намалени дрехи от местно значение, завладя Норт толкова силно, сякаш бе имал шанса да работи с Лорънс Оливие в „Старият викарий“. Той беше открил своето призвание — това беше занаят, който съответстваше на пулса на сърцето и на вътрешното му око. Сега, когато беше разбрал какво в действителност желае да прави, без никакво угризение Норт захвърли багажа си от най-великите драматурзи на света и се упъти направо към Медисън Авеню, където цели четири години изучаваше до изнемога техническите тайни на занаята от Стийв Елиът — доайен на режисьорите в рекламния бранш. Този ренесансов мъж, който свиреше на цигулка и караше булдозер, заедно с брат си Майк бяха едни от първите режисьори на реклами, които си възвърнаха операторските карти в началото на петдесетте години. Братята основаха фирмата „Елиът, Ингер и Елиът“, която по-късно прерасна в Е.Ю.Е. (Бисерите на екрана) и сега бе един от гигантите на рекламната индустрия.

На двадесет и петгодишна възраст Норт се отдели и заработи самостоятелно. Първите шест месеца живя със спестяванията си и преследваше неуморимо всяка една от връзките си, които бе създал в Е.Ю.Е. Най-после в сметката му постъпиха някои скромни суми. Достигна до върха едва на тридесет години. Когато Дейзи постъпи на работа при него, беше само на деветнадесет, той самият — на тридесет и две. Своенравен, хаплив перфекционист, притежаваше изключителен талант и, колкото и да бе чудно, не по-малка обаятелност, която пазеше строго за редките случаи на неизбежните социални контакти с важните си клиенти и за доста по-честите плътски контакти с цяла поредица от красавици, за две, от които има неблагоразумието да се ожени. Явно, да се включи в клуба на женените за него беше толкова трудно, колкото и записването в скаутска дружинка преди много години под натиска на баща си. За щастие беше избягнал децата, както често обичаше да му напомня Арни, когато поднасяше за подпис ежемесечните чекове за издръжката на двете му бивши съпруги:

— Поне няма детска издръжка, да чукаме на дърво!

Веднъж убедила се, че бяха разрешени всички проблеми с надзираващия площадката на покрива на Емпайър Стейт Билдинг — отворена за туристи, господин Джоунс, Дейзи се отправи към търговската част на града, където в Сохо живееше заедно с Кики в един апартамент.

Настъпването на пролетта очевидно я беше разнежило и в главата й кръжаха спомени за минали случки, чието звучене дори пътуването с метрото не можеше да промени. Трудно можеше да повярва, че бяха изминали четири години, откакто се прости със Санта Круз.

Бутси Джейкъбс бе отговорила веднага на писмото й. Не само имаха нужда от друг асистент продуцент, те просто отчаяно се нуждаеха от него. Когато по-късно Дейзи разбра в какво се състоеше работата, стана й ясно, че тяхната отчайваща нужда е постоянна и напълно заслужена, защото малко хора издържаха повече от два месеца на свръхнатоварената и лошо платена длъжност. Нямаше обаче възможност за избор. Плащаха й сто седемдесет и пет долара на седмица за работа, която не бе защитена от браншовото сдружение, работеше най-малко дванадесет часа на ден, но все пак парите й стигаха, за да живее и да спестява за изплащане сметките на Даниел. Живееше почти от нищо и успя да усъвършенства този стил на живот, докато го превърна почти в изкуство. Разбира се, ако не бяха тридесетте хиляди долара от продажбата на яйцето от лапис никога нямаше да може да плаща сметките в интерната, преди да открие друг източник на приходи, извън работата. Хвала на небесата и на децата, качени на понита, помисли си Дейзи.

Спомняше си как започна това. Джон Мидълтон, който бе играл поло с баща й, получи писмо от Анабел, в което тя го молеше да наглежда Дейзи в Ню Йорк. Той я покани да прекара уикенда със семейството му във Фар Хилс, Ню Джърси, където всички бяха луди по конете и с право спадаше към местността Блуграс (Синя трева). Дейзи бе взела със себе си костюма за езда, ако случайно се намереше кон и за нея, и прекара една щастлива събота, яздейки с цяла сюрия внуци на Мидълтон. На изисканата вечеря същия ден госпожа Мидълтон я представяше на поканените като принцеса Дейзи Валенски. В неделя, когато скицира за спомен портрета на най-големия внук на Мидълтон, качен на пони, подписа, както винаги подписваше своите работи, с простото „Дейзи“.

След няколко седмици получи писмо от госпожа Мидълтон. Портретът бе предизвикал такъв възторг у съседите, че тя би искала да запита дали принцеса Дейзи би се съгласила да нарисува десетгодишната им дъщеря Пени Дейвис? Госпожа Дейвис би искала да заплати петстотин долара за скицата с молив или шестстотин и петдесет, ако се направи с акварелни бои. Госпожа Мидълтон подчертаваше дебело, че се чувства безкрайно неудобно да говори за пари на принцеса Валенски, но госпожа Дейвис бе настояла за това. Госпожа Мидълтон избухнала при това комерческо предложение, но съседката й не я оставяла нито за миг на спокойствие. Дейзи трябвало само да каже „не“ и никога повече не би я притеснявала с този въпрос.

Дейзи се хвърли към телефона, за да приеме предложението, дори бе решила да предложи да нарисува портрета с маслени бои, за да поиска отгоре още сто долара. Не, по-добре не, в момента не разполагаше с пари, за да купи платното и маслените бои.

Всеки добре обучен, компетентен художник може да нарисува кон, но се изисква особена дарба, за да схванеш движенията, стойката, анатомичните разлики и нюанса на козината — всичко, което прави един кон да изглежда различен от друг. През по-голямата част от живота си Дейзи беше рисувала и яздила коне. А що се отнасяше до децата, тя беше ги рисувала с хиляди през всичките онези години, когато рисуваше картинки за Дани. Бе посещавала също курсове по портретуване за напреднали в Санта Круз. Скицата на внука на Мидълтонови беше разкрила вроденото й ярко дарование, което придаваше на портретите й на коне живост и непосредственост.

Когато пристигна в къщата на семейство Дейвис — още по-обширна и луксозна от тази на Мидълтонови — Дейзи се запозна с Пени, вече облечена с костюм за езда. Дейзи погледна скованите черти на лицето и неспокойните очи на детето.

— Бих предложила да обядваме заедно, преди да се заемете с рисуването, принцесо Валенски — каза госпожа Дейвис. — А сигурно не бихте отказала и едно Блъди Мери след пътуването?

— Мисля, че идеята е чудесна, но това, което наистина бих искала да сторя преди всичко, е да пояздя заедно с Пени — отвърна любезно Дейзи. Тя не искаше да започне да рисува един модел, който не само се срамуваше ужасно, но при никакви обстоятелства не желаеше да се остави да го рисуват.

— Но какво ще стане с обяда?

— Ще се оправим. Пени, защо не сложиш едни джинси и не отидем да ми покажеш конюшнята?

Когато момиченцето се върна в салона, изглеждаше мъничко по-малко напрегнато от преди. Дейзи й прошушна:

— Има ли някъде наоколо заведение Мак Доналдс?

Пени се огледа крадешком, за да види дали майка й може да я чуе.

— Само на пет мили оттук, ако яздим през полето. Но на мен не ми е разрешени да ходя там.

— Но на мен пък е разрешено. И аз те каня. Хайде да изчезваме.

Очите на малкото момиче светнаха и то погледна с почуда, към Дейзи.

— Ти истинска принцеса ли си?

— Разбира се. Но за теб съм Дейзи.

— А принцесите харесват ли Мак Доналдс?

— Крале като Мак Доналдс. Хайде Пени. Умирам за един сандвич „Биг Мак“!

Пени я поведе през поля и огради. След десет минути и по един двоен „Биг Мак“ на Дейзи бе доверено, че Пени намира за ужасно тъпи портретите. Нещо по-лошо, кой би искал да бъде нарисуван със скоби на зъбите и портрета да му остане за цял живот?

— Обещавам ти, Пени, на честен кръст, че няма да рисувам скобата на зъбите ти. В действителност, ако искаш, мога да те нарисувам така, както ще изглеждаш, след като свалиш скобите — широко усмихната. Но помисли и за друго: един портрет на конник е не по-малко портрет на самия кон, отколкото на ездача. След година или две ще продадеш Пинто, защото вече ще си голяма, за да го яздиш, и тогава портретът ще ти напомня за нея. Хей, можеш ли да изгълташ още един такъв сандвич — аз ще си поръчам. Добре, може би ще успея да ги убедя да сложат допълнително сос.

— А вкъщи сега ядат желирана пъстърва!

— Уф, какъв ужас! Да знаеш случайно какво ще има за вечеря?

— Печена пуйка с най-различни гарнитури. Тя е поканила всички наоколо на гости.

— Е, все пак! — каза философски Дейзи. — Пуйката е за предпочитане пред желираната пъстърва.

Целия следобед успокоеното момиче позира на драго сърце и Дейзи можа да направи десетки скици, в които улови естествените, спонтанни жестове и характерното изражение на Пени Дейвис. Направи също така и много снимки с взетия назаем от студиото „Полароид“. Щяха да бъдат много полезни при нанасянето на акварелите, което тя смяташе да довърши в къщи. Благославяше часовете по анатомия, когато скицираше внимателно ръцете на Пени, хванали юздата, и още веднъж благославяше естествените ограничения, свързани с портрета на един конник, който не можеше да бъде рисуван в голямо разнообразие от пози и действия. Скицираше с лека ръка, без строгост и скованост на изображението, не преследваше съвършенството, а вярното усещане за връзката между едно дете и неговото пони.

В неделя, когато пътуваше обратно от имението на Дейвис, Дейзи размишляваше върху факта, че госпожа Дейвис, както и госпожа Мидълтон, я представяше снощи с особена церемониалност и важност на останалите поканени на голямата и твърде официална вечеря като принцеса Дейзи Валенски. След четирите години в Санта Круз, където всички се обръщаха към нея с Валенски, беше почти забравила, че има и титла. Явно тя беше актив, който щеше да влезе в работа или поне в тази конска провинция. След като рисуването на деца върху понита се оказа може би най-доходният начин, по който можеше да използва своя талант, Дейзи наточи зъби и реши да експлоатира титлата „принцеса“ до последната възможна стотинка. Когато завърши акварелния портрет на Пени Дейвис, тя го подписа с едри четливи букви „Принцеса Дейзи Валенски“. Това означаваха шестстотин и петдесет долара за Даниел.

Постепенно, от уста на уста, след скицата на внука на Мидълтон и поръчката на Дейвис, славата я се разнесе сред приятелските кръгове на двете семейства и Дейзи започна да получава поръчки за портрети на деца върху понита. Цените твърдо растяха нагоре. Сега, след по-малко от четири години, Дейзи можеше да поиска и да получи за един акварелен портрет две и половина хиляди долара. Приходите от тези поръчки, които започнаха точно когато привършваха парите от продажбата на яйцето от лапис, бяха онези средства, освободили я от необходимостта да търси помощта на Рам за издръжката на сестра си, на каквато и да е цена. Дейзи никога не каза на Анабел откъде вземаше парите за Дани, защото не искаше тя да узнае, че е останала без пукнат грош след банкрута на „Ролс-Ройс“. Нито пък сподели с някого от студиото защо толкова често в почивните си дни летеше до Ъпервил, Вирджиния или Юниънвил, Пенсилвания, или до имения в Кийнланд, Кентъки. Знаеше, че нейните колеги я считат за член на елитните ездитни клубове, но докато вършеше работата си, не виждаше защо трябва да си пъхат носа в нейните лични дела и в това как разполага със свободното си време. Естествено, Кики, която я виждаше да довършва акварелите до късно през нощта, знаеше за нейните занимания в извънработно време и поради това в някои кръгове портретът на дете, яхнало пони, подписан от принцеса Дейзи Валенски, придоби статута на символ.

Когато й се наложи да напусне Санта Круз, за да постъпи на работа, Дейзи най-после разказа на Кики за Даниел. Нямаше друг начин да обясни внезапното си решение да напусне университета само четири месеца преди дипломирането, освен да й каже истината или поне частичната истина.

Тя помнеше сцената, когато разказваше странната, тъжна история и смяната на израженията на милото, хлапашко лице на приятелката си: недоверчивост, изумление, състрадание, възмущение и учудване се редуваха бързо едно след друго. Дейзи знаеше предварително двата въпроса, които вероятно щеше да зададе Кики, когато най-сетне проумееше цялата истина за чутото.

— Но защо Рам не иска да плаща издръжката на Даниел?

— По този начин той си отмъщава на мене. Имахме сериозни и постоянни кавги по семейни въпроси и нищо не може да ни промени или сдобри. Повярвай ми, това е краят. Той въобще не счита Дани за своя сестра — никога не пожела да я види. Безпредметно е да се говори с него.

— Тогава защо не ми позволиш да ти помогна? — попита Кики, догаждайки се по нейния тон, че не е редно да разпитва за естеството на семейната кавга.

— Бях сигурна, че ще го предложиш. На първо място, трябва да се справя сама, защото това ще бъде постоянно задължение. Дори ти, с твоята щедрост, не можеш да поемеш издръжката на чужд човек за неопределено време. Но никога няма да ти откажа от гордост да взема в заем няколкостотин долара, докато получа чека за първата си заплата.

Това, което не очакваше, беше последната реакция на Кики.

— Аз също напускам университета. Заминаваме заедно — обяви тържествено Кики, когато Дейзи успя най-сетне да я убеди, че не може да приеме редовното й подпомагане за издръжката на Дани.

— Никога! Няма начин да го направиш! И дума да не става! Не мога да стана причината да не получиш някаква диплома. Майка ти не ще ми прости никога. Но аз ще наема апартамент, достатъчно голям за двете ни, и в минутата, когато се дипломираш, ще те очаквам с широко отворени обятия и с половината от наема със задна дата. Остават само четири месеца. Съгласна ли си на такава сделка?

— Господи, какъв си деспот! — оплака се Кики. — Мога ли поне да платя мебелите?

— Половината от сметката.

— Предполагам, че ще бъдат от Армията на спасението.

— Можеш да накараш майка си да ни изпрати някои от излишните си вещи. Всеки, който обновява мебелировката си веднъж годишно, винаги има някой и друг стол в излишък. Идеята е, че приемаме дарения на вещи като всяка друга заслужаваща подкрепа благотворителна организация, но не приемаме пари, защото това дава на хората право да ни казват какво трябва да правим. Схвана ли?

— Можем ли да получаваме пари за Коледа или за рождения си ден?

— Естествено. И никога няма да излизаме с някой, който не плаща вечерята. Отношенията на холандците не са за нас. Заедно ще възвърнем духа на петдесетте години.

Когато изкачваше стълбите към апартамента на третия етаж в една доста порутена сграда на ъгъла на Принс и Грийн Стрийт, Дейзи усети във въздуха приятната миризма на прясно изпечени сладки. Канелени бисквити, реши тя. Само преди петнайсетина години Сохо бе считан за търговския битак номер едно на Ню Йорк. Днес беше станал аванпост на бохемството, кипящ от живот, със съзнание за собственото си достойнство, квартал на художниците, където най-често срещаната дреха беше изцапаната с бои престилка, независимо дали през живота си си пипвал четка, както презрително отбелязваше Кики.

Но тогава Кики откри как да реши вечния си проблем да намери подходящо облекло за средата, в която е попаднала. Благодарение на навременната кончина на баба си, стана достатъчно богата, за да се превърне в собственик, продуцент и примадона на един частен театър, който нямаше, ама съвсем нищо общо с Бродуей, наречен „Второкласна гостилница“. Тя беше всепризнатата Етел Баримор — Сара Бернар на Сохо и се обличаше в съответствие с пиесата, която се поставяше в момента. Нейната последна постановка „Елегия за бледорозовия фагот“ поддържаше залата достатъчно пълна, особено в почивните дни, когато много от жителите на централните райони на Ню Йорк решаваха да прескочат до Сохо, за да видят как вървят работите в бохемския квартал. Като пое главната роля като единствената актриса, на която можеше да се довери, Кики се движеше през последните седмици в една комбинация от бледолилаво трико, розови чорапогащи, морави кожени ботуши и виолетова боа от пера, които обаче й отиваха възхитително.

Дейзи отключи апартамента и надникна в стаите. Апартаментът беше празен. Това означаваше, че Кики вероятно бе все още в театъра и Тезей беше с нея. Кучето се бе примирило да прекарва деня върху голяма възглавница в краката на Кики или да се върти около нея в театъра. Чувстваше се щастливо единствено, когато Дейзи си беше вкъщи. Бе невъзможно да води на снимките едно ловджийско куче. Таблата на момчето, което се грижеше за храната на снимачния екип, щеше да бъде ометена преди първият сънлив глас да поръча датско сирене за закуска.

Жилището на Кики и Дейзи в Сохо не беше един от онези огромни гълъбарници, превърнати от много художници в места за живеене, в бившите промишлени сгради на квартала, в стил железобетонни дворци. Беше апартамент с напълно човешки размери в една занемарена сграда, на първия етаж, на която се помещаваше картинна галерия. Беше просторен — достатъчно голям, за да побере една разхвърляна всекидневна, три спални, отделно студио за Дейзи, голяма кухня и две бани, които, за съжаление, по всичко личеше, че все още бяха с оригиналните си водопроводни инсталации. Стилът на мебелировката би могъл да бъде наречен единствено свободно плаващ. В различни моменти апартаментът съдържаше части от реквизита на пиесите, които поставяше Кики, вехтории, купени от търговците на стари вещи в квартала, както и изящни мебели, докарани от Грос Поинт. Единствените постоянни неща бяха камината, материалите, с които работеше Дейзи, две сравнително прилични легла и паното на стената във всекидневната, нарисувано в момент на вдъхновение от техен приятел, което пресъздаваше пасторални сцени с главно действащо лице самият Тезей, когато извършва криминалните си набези в селски дворове. Нито Дейзи, нито Кики имаха инстинкти на домакини и когато не бяха поканени навън на вечеря — нещо доста рядко наистина — купуваха деликатеси от близкия магазин. Когато трябваше да се погрижат за закуската си, отиваха зад ъгъла, където продаваха на количка понички и кафе за петдесет и пет цента и, за учудване, предлагаха и пресен сок от кокосови орехи.

Дейзи се отпусна с въздишка на облекчение върху последната придобивка — мека кушетка, тапицирана с кафяв сатен, получена наскоро от майката на Кики. Всеки път, когато тя им изпращаше нови мебели, те бързо продаваха старите. Елеонор Каванъф беше учудена, че те бяха в състояние да поемат такова количество предмети, но, както отбелязваше с неодобрение, те сигурно отиваха в оня театър… на Кики. Слава богу, че баба Люис не беше жива, за да види какво бе станало с парите й. Въпреки че, ако тя беше жива, парите нямаше да отидат в театъра… ох, няма значение, само да не узнава тези ужасни подробности.

— Тя наистина се вълнува — бе казала Кики. — Знам със сигурност, че се перчи с мене в местния клуб — нарича ме меценат на всички изкуства.

Дейзи се надигна от удобната кушетка и съблече бейзболното си яке. Беше го купила веднага след като започна работа като асистент продуцент при Норт. В първия си работен ден тя се беше появила с най-новите си джинси, току-що изгладени, най-хубавия си кашмирен пуловер с висока яка и едно карирано яке за езда, направено по поръчка в Лондон преди години.

— О, не! — изсъска Бутси, като видя Дейзи.

— Какво има? — запита разтревожена Дейзи.

— За Бога, нужно ли е да изглеждаш като червива от пари?

— Но това е най-старото ми яке!

— Точно там е въпросът, глупаче. От сто километра вони на прекрасен вълнен плат. А освен че ще вършиш работа, ти трябва да прекарваш колкото е възможно повече време в установяване на приятелски отношения с екипа, тъй че да ти казват всичко, което е нужно да знаеш. Нещо, за което положително аз не разполагам с време. Ти ще ги отрупваш с въпроси от сутрин до късна вечер и, разбира се, ще зависиш от добрата им воля. Те са най-сладките момчета на света, ако решат, че имаш нужда от помощ, но няма начин да я получиш, ако изглеждаш като момиче, тръгнало за развлечение на работа. Якето ти говори, че ти яздиш, че ти си яздила много години и със сигурност имаш в гардероба си още по-хубави дрехи за езда, които най-вероятно използваш. А това ги натъжава. Така че, отървавай се възможно най-бързо от него!

— Но мисля, че ти изглеждаш достатъчно добре и скъпо облечена — възрази Дейзи.

— Аз съм продуцент, хлапето ми. Мога да се обличам, както поискам.

Сега, когато Дейзи заемаше мястото на Бутси и получаваше четиристотин долара на седмица, от време на време обичаше да облича бейзболното яке. То й напомняше за онези безумни, изпълнени с паника първи месеци, когато — точно както беше предвидила Бутси — тя сновеше без дъх от майстор към сценичен работник, от звукооператор към асистент оператор, от фризьор към художник декоратор, от реквизитор към скриптер, задаваше им безброй въпроси, които сега й се струваха невероятно глупави, записваше на едно малко тефтерче всеки техен отговор. Бейзболното яке й беше спечелило приятели, самият факт, че то съществуваше, ставаше причина за много диалози между изпълнени с носталгия по стария бейзболен тим съмишленици. Якето я беше превърнало в едно от момчетата в момент, когато отчаяно се нуждаеше от това.

Погледна часовника си. След час трябваше да я вземат за вечеря в Ла Гренуил, след което щяха да присъстват на премиерата на нов мюзикъл в Хол Принс. Домакинята й госпожа Хамилтън Шорт живееше в огромно имение в Мидълбърг, имаше три деца и нито едно от тях не беше рисувано от Дейзи… все още. Настъпи часът на Пепеляшка, помисли си тя и неохотно се надигна, за да отиде в стаята си и да започне преобразяването от работещо момиче в принцеса. По-точно в машинка за пари, ако искаме да бъдем докрай искрени.

 

 

Рам беше на тридесет години. Живееше в съвършена къща на Хил Стрийт, само на крачка от площад Бекерли. Домът му бе декориран от Дейвид Хикс със строго ергенско великолепие. Беше член на Уайт Клуб, един от най-затворените и трудно достъпни британски клубове. Членуваше също в Марк Клуб — частен ресторант, любимо място на най-изискания и привилегирован млад елит на Лондон. Костюмите му, които струваха деветстотин долара всеки, се шиеха в „Х. Хънтман и синове“, който беше най-добрият шивач в Англия. Там шиеха и всичките му костюми за езда. Считаха го за един от най-точните стрелци на Британските острови, той притежаваше две ловни пушки, изработени по поръчка във фирмата „Джеймс Парди и синове“, основана по времето на крал Джордж III. Направата им отне три години, заплати петнадесет хиляди долара за двете, но чакането си заслужаваше. Обувките и ботушите идваха естествено от „Лобс“ и струваха от двеста петдесет и пет долара нагоре, в зависимост от модела и кожата. Колекционираше редки книги с голям размах и авангардни скулптори — с по-скромен размах. Пижамите му бяха от бяла коприна, върху тях обличаше виненочервени халати от плътна коприна, ризите му бяха от най-фин висококачествен памук, ушити по поръка в „Търнбол и Асер“. Намираше „Сулка“ за прекалено вулгарен. Никога не излизаше от къщи без чадъра си от „Суейн, Адни, Бриг и Синове“. Беше направен от черна коприна, ствола и ръкохватката бяха изработени от цяло парче американско твърдо дърво. Не носеше шапка, може би щеше да сложи след десет години, освен за риболов, езда и ветроходство. Черната му коса беше подстригвана в уединението на старинните, облицовани с дърво, стаи на „Тръмпър“ на Кързън Стрийт. Вечеряше навън всеки ден, с изключение на неделя.

Името на Рам се появяваше често в сладникавата светска хроника, подписана от „Дженифър“, на списание „Харпърс енд Куин“. Дженифър неизменно го описваше като „забележително красивия и абсолютно очарователния принц Джордж Едуард Уудхил Валенски!“ Често бе споменаван и в тенденциозно заядливите коментари на Найджъл Демпстър в „Дейли Мейл“, който понякога го наричаше „последния, ако смеем да се надяваме, от белогвардейците“, въпреки че Рам бе взел твърдото решение да не се присъединява към Монархистката лига, ръководена от маркиз Бристол. Не се интересуваше от групата, която считаше преди всичко повърхностна, нито пък изпитваше удоволствие да се бута сред разни велики князе в изгнание, които дори и да се окажеха братовчеди на императора, почти сигурно бяха изпаднали в крайно нуждаещо се положение. Търговският му нюх му помогна да умножи многократно състоянието си. Беше основен съдружник в един инвестиционен тръст „Лайън Менъжмент Лтд“, който се занимаваше изключително успешно с упражняване надзор върху влагането на големи суми от пенсионните фондове на профсъюзите и корпорациите във високо рентабилни международни операции.

Ако пожелаеше да прекара почивните си дни в някое от провинциалните имения, които все още съществуваха във Великобритания, въпреки високите данъци, Рам трябваше само да вдигне слушалката и да се обади на един от десетките лордчета, с които учеше в Итън. Същият брой от най-одухотворените и привлекателни красавици през 1975 биха го поканили с ентусиазъм в леглото си, защото Рам беше винаги един от малката група богати младежи от добро семейство, чиито имена се включваха в списъка „Английски ергени, най-добра партия за женитба“.

Все пак положението му в британското общество нямаше нищо общо с парите и титлата му. То се основаваше на нещо, което никога не беше го блазнело като юноша — земята. Земя, която той наследи от семейството на майка си, така малко зачитано от него в детството му. Майка му беше единствено дете в едно нетитулувано семейство — Уудхил от Уудхил Мейнър в Девън. Това беше род на скромни земевладелци, който живееше по тези земи още преди завладяването на Англия от норманите, презиращ всички парвенюта, били те наскоро титулувани графове, чиито корени не отиваха по-далеч от осемнайсети век, или новобогаташи принцове, чиято дейност направи велика Англия през викторианската епоха.

Важното за Валенски, по всеобщо мнение, беше, че след смъртта на дядо си наследи Уудхил Мейнър и деветстотин акра обработваема земя. Собствеността над тази малка част от Англия го поставяше в един списък с негово кралско височество принц Майкъл Кентски, Никълъс Соамс, внук на сър Уинстън Чърчъл, маркиз Бландфорд, който един ден щеше да стане двайсетия Херцог Малбороу и Хари Съмърсет, наследник на херцог Бофорт. Без имението Уудхил и неговите селски ниви, огромното състояние на Рам и титлата му винаги щяха да бъдат малко чуждоземни. Когато обаче зад тях стоеше Уудхил, вдъхващо увереност със статута си на графство, те можеха да бъдат оценени по достойнство.

Рам ходеше в бюрото си в Сити всеки ден и работеше неуморно. Връщаше се вкъщи пеша, защото считаше ходенето за необходимо физическо упражнение, преобличаше се за вечеря, отиваше в заведението, избрано за съответната вечер, пиеше малко, прибираше се вкъщи в съвсем приличен час и лягаше да спи. Рядко организираше гостуване в провинцията в почивните си дни и не по-малко рядко посещаваше леглото на някоя млада жена. Когато все пак го правеше, никога не се срещаше повторно с една и съща жена, не желаеше да окуражава досадни връзки или да подхранва фалшиви надежди.

Когато отпразнува трийсетия си рожден ден, Рам реши, че трябва да разгледа идеята за брак с подходяща жена. Не незабавно, но евентуално. Оглеждайки се около себе си в Уайт клуб, където беше поканил на вечеря свой партньор, той отбеляза колко различна беше атмосферата тук в сравнение с шумните, изпълнени със забързани хора заведения, в които обядваше. Само десетина маси бяха заети, много от тях от самотни, стари мъже, които явно проявяваха към виното си и храната по-голям интерес, отколкото той считаше за приличен. Започна да прехвърля през ума си списъка на евентуалните съпруги с присъщите си практицизъм, липса на чувство за хумор и ревностност, които съответстваха на външното му поведение.

Рам знаеше отлично, че колкото и за изгодна партия да го считаха, не го харесваха. Не разбираше защо, но това имаше малко значение за него. Някои мъже прекарваха времето си в натягане да се харесат, други намираха, че могат да се вършат по-полезни неща. Беше обаче високоуважаван сред широкия кръг на познатите си и той чувстваше, че това е важното, главното обстоятелство.

Когато във „Вог“ или в други списания — английски, френски и американски, се появеше снимка на Дейзи по време на конните й уикенди, Рам ги разглеждаше с горчиво неодобрение. Изпитваше отвращение от работата й при Норт, която считаше за низка, вулгарна и достойна за презрение. Считаше живота й за лишен от благоразумие. Когато някой случайно го запитваше за Дейзи, той полагаше усилия да го осведоми, че тя е само негова природена сестра, която няма английска кръв, и той изобщо не иска да знае и още по-малко го е грижа за личния й живот. Ако не бяха мечтите му за Дейзи, любовта му към нея — безнадеждната, безкрайната, разяждащата го, унищожаващата го, никога ненамаляващата любов, която го измъчваше безспирно, седмица след седмица, година след година, той почти би повярвал в думите, казвани на неговите познати. Колко страстно желаеше тя да бъде мъртва!