Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (18)

17

— Ало, Хам?

— Да?

— Пат Шанън е на телефона. Как вървят нещата?

— Не би могло да бъде по-добре — отвърна той. Човекът от другата страна на жицата, телефонирал пръв тази сутрин в лудешката гонитба на компании и корпорации, беше поставил картите си на масата. А той харесваше мъжете, които се обаждаха сами по телефона. Нищо не го обиждаше така, както гласа на някоя секретарка, която го молеше да не затваря, докато не го свърже с шефа си. Неизменно затваряше телефона, освен ако, разбира се, не държеше да получи нещо.

— Какво ще кажеш да дойдеш, когато ти е удобно, в Ню Йорк и да прекараш един ден с мене в „Супракорп“? Бих искал да знаеш повече за нас.

— Може би утре?

— Чудесно. Ще изпратя един от самолетите на компанията да те вземе.

— Прати ги по дяволите твоите самолети. Аз пътувам само с моя собствен „Аеро-Командър“… всичко е направено по поръчка, както ми харесва.

— В „Уестърн“?

— Абсолютно прав си. Това чудо е снабдено с всичко, с изключение на казанче за варене на ракия и бар на открито.

— На летището ще те чака кола с шофьор. Кога излиташ?

— Точно в девет. Оттам изчисли час повече или час по-малко, за да получа разрешение за кацане.

— До утре. Чакам те с нетърпение.

— Бъди сигурен!

Нюйоркският клон на „Супракорп“ заемаше цели пет етажа на Пето Авеню 630, където пред огромния портал се издигаше бронзова статуя на Атлас, който държи на раменете си земното кълбо. Хам Шорт слезе от асансьора на десетия етаж, за да попадне в един свят, комбиниращ драматичност и пространственост, създаден по проектите на Еверет Браун. Секретарката, която посрещаше посетителите, седеше зад шестметрово бюро от бял дъб, зад гърба й стената беше облицована с бронзирани огледала. От двете страни на приемната се издигаха до тавана колони с етажерки от плексиглас и никел, в които бяха изложени мостри от продукти на „Супракорп“.

Хам съобщи името си на секретарката и се обърна да разгледа колоните. Не бяха изминали и две минути и, за свое учудване и одобрение, видя да идва насреща му Пат Шанън. Той беше без сако, с разкопчано копче на яката и изкривена връзка. Здрависаха се и тръгнаха по широки коридори, покрити с дебел, тъмнокафяв мокет, толкова добре осветени и излъчващи невидима енергия, че Хам имаше чувството, че се движи в космически кораб. Шанън го преведе през една стая в жълто, където три жени седяха, всяка пред голямо бюро от палисандрово дърво, и звъняха по телефона или пишеха на машина, и го въведе в своя кабинет. Хам, който очакваше продължение на изисканата, ненатрапваща се обстановка, издържана в убити тонове, остана изненадан, когато прекрачи прага на кабинета. Това можеше да бъде стая, в което и да е ранчо в Санта Фе. Шанън посочи към два дълбоки кожени фотьойла и сипа кафе от голям термос, оставен на ниска чамова масичка.

— Какво е това? Три поколения са запретвали ръкави, за да стигнеш дотук? — попита Шорт.

Шанън го изгледа с учудване и браздите от двете страни на устата му сякаш станаха по-дълбоки.

— Ще съм благодарен, ако някой ми обясни как е възможно един мъж да работи цял ден по сако. А за трите поколения — никога не ще узная. Пред теб стои кръгъл сирак, Хам.

— Не чакай от мен капчица съчувствие. Напуснах дома си на дванайсет години — винаги съм искал да съм сирак. И още го искам — сега ми се налага да храня две дузини гърла в Арканзас — отвърна Хам, като продължаваше да разглежда стаята. Стените бяха боядисани със светлосив латекс. Беше икономично обзаведена с няколко старинни, но не антики, мебели от чамово дърво, а на стените бяха окачени ръчно тъкани индиански черги. Беше очевидно стая, обзаведена за човек, който я ползва и за негово удобство, че направи впечатление дори и на Хам Шорт. Това отсъствие на претенциозност беше по-красноречиво от най-луксозното обзавеждане на кабинет. Нямаше дори произведения на изкуството — само няколко големи отломки кварц и индиански тъкани. Като наблюдаваше през трите големи прозореца без пердета изумителната гледка към извисяващата се от другата страна на улицата катедрала Св. Патрик, Хам си помисли, че това е една от най-скъпо струващите площи за офиси в света.

— Какво знаеш за „Супракорп“, Хам? — попита Пат Шанън.

Сега той изглеждаше дори по-млад отколкото в Мидълбърг. Откопчаната яка на ризата му, явното задоволство, с което седна във фотьойла си, липсата на всякакъв опит да прикрие своята напрегнатост, съсредоточаването му към госта, откровеният блясък в очите му всичко това караше Хам да се чувства така, сякаш бе седнал с добър приятел, а не с някой, с когото му предстоеше предварителен разговор за евентуално бъдещо сътрудничество. Като гледаше мускулестия врат на Патрик, широката му, сърдечна усмивка на ирландец, Хам Шорт си спомни за първите си стъпки и се почувства съвсем спокойно.

— Само това, което съм чел в „Уол Стрийт Джърнал“, а то няма и една десета от проучванията, направени от вас, приятелчета, за моята скромна компания.

— Ти и твоята компания ни интересуват много, Хам.

— Предполагам. Как стана така, че попаднахте на мене? — Шорт беше поласкан, но не преставаше да бъде напрегнат.

— Ясно е, че искаме да излезем на пазара за недвижими имоти. Вече имаме клон на компанията, който се занимава с това и той се развива много добре. Има достатъчно компании за недвижими имоти, освен твоята, които биха могли да ни заинтересуват. Но ние искаме да се сдобием с компанията на Хам Шорт и, да бъдем точни, не само с твоята собственост. Възхищаваме се от начина, по който си изградил своята дейност, харесва ни твоят ум, харесват ни методите ти, харесва ни начинът, по който движиш операциите, и ни харесват резултатите. Имаме нужда от човек като теб.

— Стига си го увъртал, карай направо!

— Прав си. Не е нужно дълго ухажване, когато двама души искат едно и също нещо. Но няма смисъл да навлизаме в подробности, ако ти също не проявяваш интерес. Затова те поканих, искам да ти покажа какво искаме. Ако купим твоята компания, Хам, ти не само ще удвоиш след няколко години чистата й стойност, но като един от най-големите еднолични акционери на „Супракорп“ ще бъдеш член на управителния съвет и ще имаме възможност да се възползваме от твоя начин на мислене в дейността на различните клонове на корпорацията. По дяволите, Хам, искаме да се докопаме до твоя мозък като ято лешояди. Разбира се, ти ще продължиш да ръководиш твоето предприятие с преимуществата на нашите кредитни линии и печалбите, на които залагаме, когато инвестираме.

— И трябва да се отчитам пред теб? — попита направо Шорт.

— Да. И пред акционерите. Не мисля, че ще имаме проблеми в съвместната ни работа.

— Хмм — Хам Шорт харесваше Шанън, но никога, пред никой не бе давал отчет за своята дейност. Въпреки това, винаги е бил заинтригувай от дейностите на огромните, разнопосочни конгломерати. Чувстваше, че е готов да разпери крилата си над доста по-обширни територии, отколкото обикновената покупко-продажба на имоти.

— Хайде, ела да се поразходим наоколо — предложи Пат Шанън. Знаеше какъв горчив хап току-що беше поднесъл на Шорт и не искаше да му остави прекалено много време да разсъждава върху вкуса му. От друга страна, всичко това трябваше да бъде казано и колкото по-скоро, толкова по-добре. На върха имаше място само за един човек. Той изведе Хам от кабинета си и се спря за малко, за да го представи на трите секретарки.

— Някои от нашите клонове се намират тук — започна да обяснява Шанън, когато тръгнаха по коридора. „Лексингтън Фармасеутикъл“, която беше първата рожба на Нат Темпъл, държи основните си служби на горния етаж. Чувал ли си историята, че цялата тази компания е тръгнала от дробс за кашлица? Нат Темпъл ги приготвял на печката при майка си и бил първият човек, който действително направил конкуренция на „Смит Бръдърс“. Сега „Лексингтън“ прави всичко — от чудотворни лекарства до… Здравей, Джим. — Шанън спря един мъж, който минаваше през залата. — Хам, това е Джим Голдън, един от вицепрезидентите на „Лексингтън Фармасеутикъл“. Джим, запознай се с Хамилтън Шорт.

— Господин Шорт, радвам се да се запознаем. Пат, как беше в Париж? Кога се върна?

— Вчера, а в Париж беше както винаги — два дни, от сутрин до вечер, срещи. „Шоасьол“ и „О’Хара“ са нашите клонове за внос на вина и силни спиртни напитки — обясни той на Хам. — За всяка дегустация на новата реколта вина трябваше да имам по една бутилка вода. Търсим да закупим голям минерален извор, но този, който харесах най-много, не се продаваше, беше държавна собственост.

— А как беше с часовата разлика? — попита Хам с любопитство.

— Почти не я усетих. Когато отида там, карам всичките си сътрудници да нагласят часовниците си на нюйоркско време, докато си тръгна, така че разликата в часовете не ме засяга. Просто е необходимост. Вчера, само няколко часа след като се приземих, изнесох лекция пред Нюйоркското общество за анализи на ценните книжа, а снощи беше премиерата на един мюзикъл в Бродуей, за който сме откупили правата за филмиране и бях поканил няколко сенатори и съпругите им от Вашингтон, така че нямаше начин да не съм буден.

— А какво става с храненето? Твоите французи не се ли объркват?

— Мисля, че вече свикнаха. Не се оплакват и предполагам, че не възразяват. Когато отивам в Япония — в бюрото там има четиристотин души — правя същото.

— И те също ли не се оплакват — попита със съмнение Хам.

— Поне не така, че да го забележиш. Но аз никога не оставам повече от три дни и те все някак си се оправят. Сега, иска да хвърлим един поглед на „Трой Комюникейшънс“. Това е нашият клон за развлечения. Филмовото студио и телевизионната компания се намират на Западното крайбрежие, естествено, но издателската къща за неподвързани книги се намира в тази сграда, два етажа по-нагоре, както и централните офиси на седемте ни радиостанции и телевизионните ни станции. Догодина смятаме да се захванем с издаване на книги с твърди корици.

— Мислех, че издателската дейност е работа за аматьори и при това, отмираща — каза Хам.

— Вече не, Хам — Шанън и Джим Голдън се разсмяха. — Бъди сигурен, че ако беше, „Супракорп“ нямаше да се намесва в нея. Имаме само един клон, който върви зле — „Елстри Козметикс“.

— „Елстри“? Английската фирма? Струва ми се, че майка ми използваше „Елстри“.

— Там е целият проблем. Тя е по-стара и почтена, и много по-уважавана от „Ярдли“ или „Рожер е Гайе“. Майката на всеки е ползвала козметиката й, но ничия дъщеря не иска сега да я ползва. Купихме я преди близо две години и все още не сме в състояние да променим нещата. „Елстри“ загуби почти трийсет милиона миналата година. Лично аз ще се заема с новата рекламна кампания. Цялата серия е подновена — отново.

— Пат — каза Джим Голдън, — знам, че си много зает, но, ако имаш възможност, прескочи до офиса на Дан.

— Проблеми?

— Голям, голям проблем.

— Защо не ми каза веднага? Отиваме още сега — каза нетърпеливо Шанън. Като вървеше бързо, той поведе Хам и Голдън покрай асансьорите и тръгна към горния етаж по аварийното стълбище, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Профуча през лабиринт от коридори и нахълта направо в кабинета на Дан Кемдън, президент на „Лексингтън Фармасеутикъл“. Хам Шорт бе очарован да отбележи, че големият кабинет, който имаше същата гледка като от кабинета на Шанън, беше обзаведен с мебели от осемнайсети век и дамаски в нюансите на скъпоценни камъни. Имаше силното усещане, че е попаднал в дома си, в имението Фейърфакс, което беше сигурен знак, че антиките са автентични. Иззад огромното бюро в стил Чипъндейл излезе дребен, очилат мъж, който ги приветства с изражение на дълбока тревога и загриженост. Почти веднага насочи вниманието им към голямо, бяло, квадратно парче, което лежеше върху бюрото му.

— Пат, това е първата от окончателните мостри. По мое мнение последният пласт не е толкова добър, колкото мислеха момчетата от лабораторията. Шест месеца изпитания и пак не са успели да го постигнат! Първите пет пласта са наред, отговарят съвършено на спецификациите. До тук добре. Можем да заличим от картата конкурентните фирми, като изключим този последен пласт, който не е наред. Или, да кажем по-точно, наред е, но не дотам, че да оправдае напълно рекламата, която смятаме да направим.

— Имаш ли вода? — попита спокойно Пат.

— Ето, тук. Цяла сутрин правя опити с нея.

Тримата мъже започнаха да пускат на капки водата върху последния пласт на бялото квадратно парче. Наведени над бюрото, те гледаха и към големия часовник на стената — търпеливо, внимателно и концентрирано. Това продължи дълги минути. Хам Шорт седна и се вгледа в крайно напрегнатите лица на всеки един от мъжете. Патрик Шанън не откъсваше поглед от бялото парче. Хам почувства, че му се придремва.

— Ето! — най-сетне извика Дан Кемдън. Хам просто подскочи от креслото си и го видя да сочи с обвиняващия си пръст към малките капчици влага върху полираната повърхност на бюрото. — Това е поне две или две и половина минути по-рано.

— Гадост! — каза Шанън с мек глас. — Дан, само преди десет дни ми потвърди, че всички изпитания са добри, а ти знаеш, че се явих пред събранието на акционерите и им казах, че предвиждаме да завладеем солидни позиции на пазара с новия продукт. Не говорим само за трите милиона долара, инвестирани в лабораторните изследвания, които не можаха да дадат очаквания резултат, не говорим и само за добре планираната кампания в средствата за масово осведомяване, която трябваше да направи проучване на пазара в двайсет града, която сега се налага да отложим, говорим за очакванията, които, благодарение на теб, внуших на нашите акционери и това те никога няма да го забравят — Шанън говореше тихо и спокойно, но червенината, която изби на врата му, показваше на Хам Шорт, че той едва се сдържаше да не избухне.

— Пат, аз съм не по-малко разтревожен от теб — протестира Кемдън, като бършеше нервно очилата си.

— Съвсем не е така. На теб ти се налага да спориш и да поддържаш твърденията си единствено пред мене и аз съм напълно в състояние да разбера как в лабораторията са могли накрая да прецакат всичко — което и правя. Но аз си имам работа с тези кръвожадни акционери и се осланях на твоя съвет и на твоята документация. Следващия път не ми давай зелена улица, преди да си абсолютно сигурен. Преди да провериш лично. Недей приема на доверие думите, на който и да е.

— Главният химик…

— Нито дори главният шаман. Ясен ли съм? Сега слушай, искам онези от лабораторията в Джърси да бъдат в кабинета ми точно в четири следобед. Погрижи се лично, Дан, всички да са налице и да дадат обяснения. Тогава ще решим какво да правим. Ще се видим следобед.

Шанън обърна гръб на президента на гигантската фармацевтична компания, който отново се вглъби в бялото квадратно парче на бюрото му.

— Ела, Хам, трябва да обиколим още много места.

— За какво беше всичко това? — попита Хам, когато се отдалечиха от секретарките, работещи в стаята пред кабинета. — Някакво ново изобретение?

— Когато всичко се оправи, би трябвало да бъде. Това са най-меките бебешки пеленки за еднократна употреба, които ще има на пазара. Но никога не ще можем да го продаваме, ако майката трябва да преобува бебето си твърде често. Трябва да постигнем минимум още три минути непропускаемост на външния пласт и тогава наистина ще си заслужим парите — лицето на Пат изразяваше решителност, докато говореше.

— Хм — промърмори Хам Шорт.

— Нека да отидем сега в „Трой Комюникейшънс“ — ще разгледаме набързо, преди да седнем да обядваме.

— Дадено.

Да обядват беше добра идея и колкото по-скоро, толкова по-добре. По-късно следобед Хам имаше уговорена среща с банкера, който осигуряваше инвестициите му, и беше намислил да го попита какво мисли за Шанън… лично той.

— Той е един проклет разбойник! — каза по-късно Реджиналд Стейн.

— Не ме стряскай така! — изкоментира Хам Шорт.

— Слушай, Хам, той е истински комарджия от речните кораби или поне половината от това. Прекалено самонадеян, поема твърде много рискове за моя вкус и имам достатъчно акции от „Супракорп“, за да не се тревожа за това.

— Но погледни как се разраства корпорацията — опита се да протестира Хам.

— Знам, знам, не може да не го признае човек, но днес всяко предприятие се разраства. Това са доходни години за някои видове бизнес, а „Супракорп“ е вътре в голяма част от тях. Това, което ме безпокои, е рискът да тръгнеш по нанадолнището и, Хам, ти знаеш не по-зле от мен, че винаги съществува такъв риск. Шанън поема рискове, каквито не би трябвало да поема и това не ми харесва. Той не залага на сигурно, а аз — да. Както и ти би трябвало да постъпваш, приятелю — банкерът замълча за малко. — Хам, защо питаш за него?

— О, Реджи, няма някаква особена причина. Просто от любопитство.

Сега Хам Шорт беше вече напълно сигурен, че не може да има нищо общо с бизнес, в който не само се поемат прекомерни рискове, но и степента на просмукване на бебешката урина бе считана за въпрос на живот и смърт. Беше се занимавал с достатъчно водопроводни инсталации и канализации през живота си, за да трябва сега да започва да се тревожи за напиканите бебешки пелени. Беше твърде стар и твърде богат за това. Нямаше нужда от тези усложнения. Може би Пат Шанън можеше да живее, когато сянката на акционерите е надвиснала над всекидневието ти, но Хам Шорт нямаше намерение да дава отчет на никого. Дори на Топси.

 

 

— И моля ви, за закуска искам само пържени яйца, госпожо Джибънс — нареди Рам на икономката си в петък след късната вечеря в Уудхил Мейнър.

— Разбира се, сър — отвърна едрата, вдъхваща уважение икономка. Кралица Елизабет също щеше да закусва само пържени яйца от едно стопанство в Уиндзор. За свое щастие, госпожа Джибънс беше виждала малко промени през последните четиридесет години в Уудхил, но вече бе започнала, макар и малко неохотно, да одобрява внука на бившия си господар и настоящ наследник на замъка.

Този толкова рядък уикенд, прекаран в уединение в Девън, беше една почивка, от която Рам имаше нужда. Беше предвидил възстановяване на силите си и размисъл. През цялата отминала зима беше работил особено усилено и често се прибираше вкъщи много по-късно от обичайното за него. Решението му да започне да си търси съпруга го бе накарало да приеме покани за голям брой приеми и вечери, както и за гостувания в именията през почивните дни, каквито в други случаи би отказал. Кандидатките трябваше да бъдат внимателно огледани, преди да направи своя логичен и разумен избор.

Сега поне беше в състояние да определи каква съпруга не иска, при все че не беше намерил никоя, която малко да се доближава до неговите изисквания. Започна да се приготвя педантично за лягане и междувременно прехвърляше през ума си възможните съпруги, които бе отхвърлил досега. Тук влизаха представителки на оная група, която наричаха „Скитничките от Слоейн“, по името на модерния площад „Слоейн“ в Челси. Това бяха умни, млади жени от висшето общество, които прекарваха дните си в пазаруване или при фризьора и разменяха клюки на обед в ресторант „Сан Лоренцо“ в Бокамп. Образуваха тясно свързана клика, която носеше неофициална униформа от блейзери на едри и на дребни карета, копринени блузи, вълнени поли от Сен Лоран и високи лъскави ботуши. Рам ги намери за много антипатични. Те се познаваха една друга прекалено добре, споделяха помежду си твърде обстойно — просто той ги беше гледал достатъчно дълго време, за да могат да го привлекат сега. После бе направил преглед на дебютантките от миналата пролет, новоизлюпени красавици, но нито една от тази международна тълпа не беше го очаровала или развълнувала. Това бяха разни Аманди, Саманти, Александри, Арабели, Табити, Мелиси, Клариси, Сабрини, Виктории и Миранди, които само на осемнайсет години вече „познаваха всички“.

На другата сутрин той взе ловджийската си пушка „Пардли“ и тръгна пешком. Имаше намерение да инспектира своето имение или поне символично, защото трудно би могло да се пребродят деветстотин акра земя, освен от управителя на имението и неговите хора. Все пак на Рам се нравеше идеята да се разходи из своята собствена земя.

Имаше нещо особено във въздуха, дори сега, съвсем в началото на февруари, ухаеше на приближаваща зеленина, но Рам не забелязваше това. Той мислеше за една статия от Куетен Крю, която беше чел наскоро. В нея се посочваше, че ако човек печелеше по 250 лири на седмица още от времето на кръстоносните походи и не харчеше от тях дори и шилинг, все още не би бил толкова богат като Уестминстърските херцози или Бъклох, или Ърл Кадоган. Имаше деветнайсет херцози, които притежаваха по десет хиляди акра всеки. Да, наистина земята в Англия оставаше най-голямото богатство. Но доколкото това богатство не отиваше в ръцете на правителството под формата на данъци. Личното му благосъстояние във Великобритания може би щеше да продължи до края на живота му, но може и по-рано да настъпи нежелан край. Рам беше предвидил тази възможност преди много време и беше инвестирал огромната част от своето състояние в други страни, така че ако му се наложеше да напусне Англия и даже да загуби всичко, което притежаваше тук, пак би останал много, много богат.

Имаше ли нужда да търси богата съпруга? Не беше наложително, благодарение на неговата предвидливост. Имаше ли нужда тя да има безупречен произход? Да… очевидно чувството за собствено достойнство налагаше този минимум. Девственица? Пак да. Може би, по-точно несъмнено това беше твърде старомодно изискване в днешно време. Но Рам бе твърдо решен да намери едно невинно момиче, което не е било изложено преждевременно на лондонските изкушения; момиче, все още неоформено като жена, което ще го обожава и ще му се възхищава. Благовъзпитана съпруга.

Рам се обърна назад и с поглед към Уудхил Мейнър, чиито основи бяха положени в епохата на кралица Елизабет, строителството бе продължило при кралица Ана и по времето на крал Едуард било добавено още едно, доста претенциозно крило към резиденцията. Всички постройки бяха изградени от сив варовик, с покриви от каменни плочи и това им придаваше една очарователна хармоничност като цяло. Не беше от онези наистина величествени къщи, които по традиция се срещаха в големите английски провинциални имения, но в нея имаше нещо, което не можеха да купят новобогаташките пари — спокойствие, изящност, вечност.

Беше изпитал подобно усещане, дори по-силно, по време на неотдавнашното си посещение в Германия във връзка с инвестициите му в голяма фабрика за сачмени лагери. Поканиха го да прекара уикенда в един баварски замък, принадлежал на семейството на неговия домакин от тринайсети век, където бяха живели без прекъсване двайсет и две поколения въпреки войните, епидемиите и другите превратности на историята. Тази Германия, на Фюрстенбургови и Виндиш-Грец, на Хохенлоне-Ланденбургови, Хохенцолерн-Зигмариган и фон Метерних, тази Германия на Техни Светлости и Кралски Височества и Техни Светейшества събуди някакъв генетично заложен дух у Рам. Той не само оценяваше прямата, безцеремонна показност на богатството на своите домакини. Това, което му правеше най-силно впечатление, беше подчертаното значение, придавано от тези благородници, на сериозното, разумно отношение към бизнеса. Това бяха практични, твърди, горди хора, които не допускаха славата и древността на техните имена да им попречи при извличането на максимални печалби от горите и лозята, които притежаваха, при разрастването на семейните предприятия и капиталовложенията в други страни. Когато бяха седнали да обядват с домакините, Рам беше забелязал по пътеката, от другата страна на поляната, две момичета, вероятно на не повече от единадесет или тринадесет години, които яздеха, придружени от един коняр.

„Дъщерите ни“ — бе казал принцът, махвайки към прозореца с небрежен жест, който не можеше да скрие гордостта му. После се върна отново към обясненията си защо някой, включен в първа част на „Готския алманах“, не може да се ожени за човек, невлизащ в списъците на първа и втора част на същия алманах, без да загуби кралските си привилегии. Тези обстойни обяснения бяха пропуснати в голямата си част от Рам, чиято мисъл бе заета от онази краткотрайна гледка на двете руси деца — непорочни и недокоснати като две фигури от старинен гоблен.

Той, обаче, не би могъл да вземе за жена една млада германка. Не можеше да става и дума за това — независимо от старинния й произход, от богатството, от безупречното възпитание, превъзходния английски, таланта и умението й тя щеше да бъде чужденка. За хора от рода Фулфорд от Грейт Фулфорд Дейвън, от рода Крастер от Крастер Уест Хаус, Нортъмберланд, за други нетитулувани английски фамилии като Монсън, Хениндж, Даймъкс той, принц Джордж Едуард Уудхил Валенски, пряк потомък на Великия новгородски и киевски княз Рюрик — основател на Императорска Русия, оставаше един чужденец.

Рам потръпна и пое отново по пътя. Приемаше спокойно факта, че неговият английски корен не е така устойчив, та да му позволява да вземе за жена не англичанка. Според него дори кралица Виктория никога не беше успяла да преодолее напълно клеймото от националността на принц Алберт.

За последен път през съзнанието на Рам премина мимолетната картина на двете препускащи млади германски принцеси и после мисълта му се насочи към Лондон, към появилите се през последния сезон млади жени. Въпреки че подчертаваха пред всеки, който ги попиташе, своята незаинтересованост към евентуални брачни предложения и считаха настойчиво участието си в лондонския сезон през май и юни просто като една възможност „да разширят кръга от приятели“, Рам не можеше да бъде подведен. Днес, в обедняла Англия, преследването на богат жених беше още по-настървено, отколкото в Англия от вчера. Разбира се, бяха отминали онези времена, когато първият въпрос, който се задаваше за бъдещия съпруг или съпруга, бе относно размера на личното му състояние или очакваното наследство. Тази открита честност и откровеност бе заменена от задкулисни сделки не толкова отдавна, защото не беше далеч времето, когато Джейн Остин считаше за абсолютно задължително при описанието на своите герои да споменава точната цифра на годишните им доходи.

Рам винаги бе знаел значението на парите. От най-ранната си детска възраст той осъзнаваше съвсем ясно, че баща му е богат, а майка му и вторият й съпруг не са. Нито пък вярваше, че другите са по-малко заинтересовани от парите, отколкото самият той. Те просто криеха истинската си страст към парите, както естествено правеше и той, освен когато работеше. Беше станало модерно и в тон със съвременните изисквания едно момиче да реагира бурно, когато беше обявявано за многообещаваща дебютантка в светския живот. Това било най-лошото нещо, което можело да й се случи, при положение, че тя копнеела да стане студентка по руска или китайска история или да направи околосветско пътешествие с платноходка, че единственото, което искала, било да бъде млада и безгрижна и никога да не мисли за такива неща като доходи. Рам беше наясно с всичко. Това същото момиче би изоставило с удоволствие всякаква кариера, когато на сцената се появеше подходящият млад мъж със съответното количество пари. Точно това преследваха всички те, с рядко изключение на няколко особнячки, които винаги се бяха движили не в крачка със своя свят — свят, без съмнение отмиращ и все пак най-добрият, който някога бе съществувал, поне за висшата класа на английското общество.

В мрачно настроение Рам започна да размишлява върху списъка от няколко осемнайсетгодишни красавици, които притежаваха нужните качества. Джейн Бонхем Картър, правнучка на министър-председателя Хербърт Аскот, вече студентка по икономика и философия в Лондонския университет; Сабрина Гинес, която изкарваше хляба си по един ужасно неподходящ начин като гувернантка на Татум О’Нийл, ако бяха верни слуховете, които бяха достигнали до Рам… Внезапно той разбра, че трябва да потърси сред седемнайсетгодишните момичета. Осемнайсет години е възраст, твърде много лишена от наивност, изпълнена със своенравие, инат и егоизъм за една съпруга. На осемнайсет една девойка вече е покварена, реши категорично Рам, като отчупи клонче от един млад дъб и започна да разглежда пъпките му, без да ги вижда в действителност.

Сара Фейн, Сара Фейн? Името изплува изведнъж в съзнанието му и трябваше да мине около минута, за да си спомни, че миналата седмица, по време на работен обед, баща й лорд Джон Фейн се бе оплакал от дъщеря си. Дали защото тя беше настоявала да присъства на бала по случай рождения ден на кралица Шарлот през идния май, или точно обратното — защото беше отказала да отиде? Рам не можеше да си спомни, тогава не обърна внимание, но си спомняше добре своята изненада, когато въобще беше повдигнат подобен въпрос. Струваше му се, че бе неотдавна, когато я беше видял — момиче на четиринайсет години — по време на гостуването си за уикенда в имението на лорд Джон в Йоркшир. Трябва да е било средата на август, защото гостите се бяха събрали за откриването на ловния сезон на диви кокошки.

Дали не беше преди три години? Имаше спомен за едно високо мълчаливо момиче със светлосини очи и дълга, права, руса коса, която често падаше върху лицето й. Все пак във външния и вид имаше нещо, което привличаше вниманието. Не ходеше с наведена глава и свити рамене като много подрастващи на нейната възраст, които искаха да минат за невидими, а стъпваше твърдо по пътеките на ловния участък на дискретно разстояние от ловната дружинка. Така че каквито и да бяха плановете и за Лондонския сезон, той по традиция не започваше преди откриването на художествената изложба само за поканени в Кралската академия в първия петък на месец май. Рам реши да направи проучвания за Сара Фейн, по-точно за почитаемата Сара Фейн. Най-вероятно щеше да се окаже поредното разочарование, решила да става фотомодел или може би главен готвач, но все пак на времето му бе направила добро впечатление и трябваше да е под осемнайсет години. Непременно ще си отбележи в бележника, когато се прибереше вкъщи. Струваше си да се огледа внимателно. В края на краищата дядо й беше граф.