Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (15)

14

Заседателните зали, почти без изключение, са проектирани, за да направят силно впечатление, но малко от тях бяха толкова категорични като студиото на Фредерик Гордън Норт, помисли Дейзи. Винаги с учудване разглеждаше и преценяваше строгата мебелировка, умишлено разпръсната из помещението, преднамерено ненатрапващите се, неприветливи стени от варосани тухли и голите, лакирани в черно, дървени подове. Дори и най-неизкушеният човек щеше да се впечатли от строгия лукс на хромираните столове от „Кнол“, тапицирани с оловносива кожа, и от аскетичния вид на огромната, гола, овална заседателна маса, покрита с бял мрамор. От своето място на масата Норт командваше табло с копчета, с които даваше знак в прожекционната кабина кога да бъде загасено осветлението в залата, да се спусне екрана от тавана и да започне прожекцията на рекламния филм — нещо, което караше и най-опитните клиенти да се изправят на столовете и да съсредоточат вниманието си. Заседателната зала заемаше последния стаж на триетажна сграда, някога музикално училище, която се намираше на „Ист“ № 80, между Първо и Второ авеню. Преди седем години Норт бе закупил сградата и я бе превърнал в едно от малкото частни рекламни студия в Ню Йорк. Първият и вторият стаж образуваха едно огромно звукозаписно студио, което можеше да бъде аранжирано по хиляди различни начина. Само последният етаж се използваше за канцеларии. Норт притежава собствени камери, осветление и друго оборудване. След като болшинството от режисьорите на рекламни филми бяха принудени да включват разходите за наем на студио и на снимачно оборудване в офертите си за дадена работа, а повече от рекламните агенции търсеха най-малко три оферти за всяка поръчка на реклама, която щяха да договорят, Норт беше в състояние да предложи най-изгодните условия, когато харесаше някоя рекламна идея, независимо от високото си лично възнаграждение.

Сега, през есента на 1975, шест месеца след снимките на рекламата на лака за коса, в заседателната се провеждаше важно съвещание. Преди да поеме изпълнението на някоя нова реклама, Норт обикновено се съвещаваше само с Дейзи и Арни Грийн, но днес той настоя всички ръководни служители от студиото да присъстват на първото организационно заседание във връзка с коледния рекламен клип на „Кока-кола“.

Дейзи вече познаваше хората, събрани около заседателната маса, толкова добре, че ги чувстваше почти като продължение на себе си. Тук беше Хюби Трой, волнонаемен сценограф, с когото Норт работеше толкова често, че би могъл да се брои като част от личния състав на студиото; двамата млади асистент продуценти, наскоро дипломирали се в Принстън, които щяха да учат или да се опитват да учат занаята, а после да потърсят нещо по-добре платено; Аликс Ъпдайк, нейна асистентка, която отговаряше за гардероба и изпълнителския състав от манекени и артисти — високо, скромно облечено момиче, преди това редактор в „Гламур“, и Уинго Спаркс, двадесет и деветгодишният оператор, облечен в измачкани дочени панталони и изцапан с петна пуловер за тенис, разплетен на шест места. Дейзи беше сигурна, че той сам дърпаше преждата на пуловера.

Уинго се бе дипломирал в Харвард и беше син на един от най-значителните кинооператори и племенник на друг. Ако не бяха тези му семейни връзки, той трудно щеше да се добере до сдружението на кинооператорите, контролирано не по-малко строго от средновековна гилдия. Работеше като асистент оператор на своя чичо нужните пет години, докато получи собствената си карта за членство в сдружението. Норт винаги бе предпочитал да работи с млади хора, защото бяха възприемчиви дори към най-щурите от новаторските му идеи. Като собственик и режисьор на студиото имаше право да снима сам, без да притежава карта на кинооператорското сдружение, но той не обичаше да се занимава с техническите подробности в разгара на снимките, а предпочиташе да съсредоточи вниманието си върху артистите и цялостната постановка.

Погледът на Дейзи се задържа с обич на Арни Грийн, бизнес мениджъра, който все още не можеше да повярва, че след като се бе трудил почти през целия си съзнателен живот в Е.Ю.Е. и беше отговарял за четиристотин служители, още работеше в такъв „бутик“ като студиото на Норт. Много от най-значителните режисьори в бранша предпочитаха да работят в малки, компактни павилиони и въпреки че Арни ненавиждаше думата „бутик“, като абсолютно неподходяща за едно мини киностудио, именно този термин се беше наложил в рекламната индустрия.

Накрая Дейзи разгледа жизнерадостната, елегантна фигура на Ник Гърка, на редовна работа при Норт като негов посредник, който получаваше комисионни от сключените с негова помощ нови договори. Доколкото Дейзи знаеше, Ник беше единственият човек в Ню Йорк, попаднал в рекламния бизнес посредством бейзбола. В средата на шейсетте години, когато всяка голяма рекламна агенция образуваше свой бейзболен отбор, които се състезаваха ожесточено един срещу друг, един от редакторите в „Дойл, Дейн и Бернбах“ бе чул за едно порториканче, което живее в квартал Барио, което било най-добрият питчер на север от 125-та улица. Само проформа той му предложи работа в агенцията след завършване на училище, колкото да осигури участието му в отбора. Но Мануел огледа с проницателно око работата на агенцията и намери, че му харесва повече, от което и да е друго многообещаващо бъдеще в испанския Харлем. Високият, предизвикателно красив юноша се кръсти сам Ник Гъркът и ето го сега, печелеше годишно над сто хиляди долара, облечен в костюми от седемстотин долара, обядва всеки ден в „21“ и се докопва до най-значителните договори за реклами с лекотата, с която гущерът лови мухи с език. Той можеше да обработва клиентите си внимателно и акуратно като водач на кралски слон по време на лов на лъвове в Индия.

Норт тъкмо щеше да помоли всички да се изкажат по реда си, когато Ник взе думата.

— Компаньерос, държа в ръцете си резултати от ново проучване на общественото мнение на Галъп — каза той, като размаха една изрезка от „Ню Йорк Таймс“.

— Задръж, Ник — прекъсна го Арни, който знаеше, че, веднъж започнал да говори Ник Гъркът, времето бе загубено.

— Ти чакай! Нищо не разбираш! Това засяга всички нас, Арни. Тези, които страдат от еврейско чувство за грях, италиански свян и сицилианско смирение, моля да пазят тишина и да съсредоточат вниманието си. Това проучване засяга честността и етиката на различните професии, така както ги възприема средностатистическият американец.

— Това няма нищо общо с Кока-кола, Ник — каза нетърпеливо Норт. — Защо просто не излезеш навън да се поразкараш? Няма ли някой гладен, богат и потенциално доходоносен клиент, когото да поканиш на обяд? Хайде, чака ни много работа.

— Няма да стане, преди да ви съобщя добрите вести — каза Ник, който, като всеки посредник, считаше за въпрос на чест да бъде много по-помпозен от работодателя си, който осигурява хляба му. Нюйоркските посредници, истинска мафия от ултрамодерни супер измамници, считаха себе си за действителните творци на сделките — истински руски хрътки сред сбирщина от помияри.

— Ето, чуйте, внимавайте да не получите удар: на първо място, с най-висок рейтинг, са духовниците; следват лекарите и инженерите. От двайсет професии, забележете двайсет, на предпоследно място по своя рейтинг идва нещо наречено „практикуващи рекламаджии“. Това, компаньерос, сме ние, включая момчета и момичета. Четиридесет и три процента от цялото шибано американско обществено мнение дава много ниска, повтарям много ниска оценка на нашата професия за, цитирам, „честност и етични стандарти“. Единствената професия, която е поставена по-ниско от нашата „продавачи на коли“! Ние имаме по-нисък рейтинг дори от държавните служители! Не чувствате ли всички вие, че трябва да изразим протеста си? Може би един протестен поход до Вашингтон с подходящи плакати, които да съобщават колко чисти, неподкупни, патриотично настроени и прости, обикновени, покъртително добродушни хора сме ние? Не мога да си представя, че ще продължим да седим в тази зала и ще ги оставим да издевателстват над нас. Хора, нямате ли гордост? Поне една малка, едва забележима капчица гордост? Това предизвикателство не може да остане ненаказано! — Безупречните му зъби блестяха на смуглото му лице, разкрити от подигравателната му усмивка, с която слушаше дюдюканията, освиркванията и възгласите на възмущение, изпълнили стаята.

— Ник, като човек, който страда от гръцки огън, без никога да е стъпвал в Атина, ти трябва да станеш изразител на възмущението, което изпитваме всички ние. Вън! Оберкелнерите на целия свят горят от нетърпение да те обслужат — каза твърдо Норт.

Когато посредникът излезе от залата, Арни Грийн каза дълбокомислено:

— Щом лекарите се радват на толкова висок рейтинг, откъде тогава идват толкова дела за недобросъвестно изпълнение на професионалните задължения?

— Всеки знае, че проучванията на Галъп са нагласени — намигна Норт лукаво. — Забрави го, Арни. Сега, когато се отървахме от господин Великолепни, можем да говорим за разнообразие и за реклами. Предупреждавам ви, всеки, който реши да не си води бележки, горчиво ще съжалява за това. Това е деветдесетсекундна реклама и сюжетното табло може да направи една продукция на Макс Райнхардт да изглежда като мишо говно. Не само това, Люк Хамърстейн ще забавлява телезрителите, а през целите деветдесет секунди нито веднъж не ще бъде показан продуктът — това е нещо абсолютно ново, съвсем различно от това, което останалите правят.

— Няма да се показва продуктът? — попита Арни Грийн с такова изумление, че чак заекна.

— Не. Няма да бъде показан, нито дори споменат цяла една невероятна минута и половина! После, в самия край, чуваме гласа на Хелен Хейес: „Както и да празнува вашето семейство Бъдни вечер, Кока-кола ви пожелава весели празници и щастие през цялата година!“

— Каза нещо за смешки? — попита Дейзи.

— Да. Люк нарича това „Комичната страна на Коледата“ и е сериозно развълнуван от идеята си. Успял е да придума Кока да се откажат от монтажа на коледни вечери, снимани из цяла Америка, смесица от различни етнически особености, стандартното време за прозевки на средния американец; Люк им внушил тази своя идея. Не съм ли казвал винаги, че той е най-добрият директор на продукция в света?

— Да-а. Но вие двамата обикновено не работите заедно. През цялото време се карате за нещо — промърмори Дейзи, която все още изпитваше съмнения около всичко това.

— Истина е — Норт я погледна неодобрително заради прекъсването. — Люк е близък мой приятел, но живее с убеждението, за съжаление споделяно от много хора от рекламните агенции, че заложена концепция е това, което продава стоката, и тази концепция започва и завършва с агенцията. Ако питаш тях, единственото нещо, което прави един режисьор, е да даде живот на тази концепция. Аз твърдя, че както концепцията, така и начинът, по който я претворявам на екрана, в крайна сметка свършват работа — нивото на моя вкус, ако позволите израза. Това е причината за постоянните ни стълкновения. Аз искам своя дял в заслугата за това, Люк иска неговия дял и за нещастие, ако се съберат заедно, двата дяла доста надхвърлят стоте процента.

Както и да е. Сега тази реклама е ясно очертан случай. Той се нуждае от моята помощ. И го знае! Със сюжетното табло, което ни предадоха, ще се получи или една умерена, малко глуповата смешка или страхотна класика — острите, ъгловати черти на лицето на Норт, дългият му нос, който свършваше сякаш внезапно, дори луничките му потръпваха от нетърпение. Норт чуваше рева на тълпата, събрана под купола на цирка, подготвяше се за момента, когато щеше да влезе в клетката и да покаже на зверовете кой е господарят. Дейзи го беше виждала в подобно състояние и преди, много пъти, но сякаш за първи път бе толкова възбуден от предизвикателството.

— Разрешавате ли човек да попита какво означава „Комичната страна на Коледа“? — намеси се Уинго с провлачен, нахален глас.

— Всичко онова, което се поглъща като топъл хляб от публиката: трийсет секунди зад кулисите на едно коледно училищно представление, трийсет секунди с едно осемчленно семейство, което се опитва да се напъха в петместна кола, натоварени с обемисти подаръци, със ски и каквото друго успееш да измислиш, които отиват на Бъдни вечер при бабата, и накрая, трийсет секунди с украсяване на проклетата коледна елха, когато всичко върви наопаки и човек може да получи душевна травма за цялата година — започвате ли да схващате картината? И леко, много внимателно пробутване на концепцията — Кока не искат да вдигат излишен шум по време на специалната коледна програма на Си Би Ес, ето защо, Арни, няма да показваме продукта.

— Има ли външни снимки? — попита Хюби. Той беше започнал вече да скицира бързо в скицника, който винаги носеше със себе си.

— Слава Богу, не, всички снимки ще правим в студио. Хюби, ти имаш не един, не два, а три — брой добре — цели три оградени от три страни със стени декора, които трябва да построиш. Никой не е виждал подобно чудо сигурно от една година, затова изчезвай, ти знаеш добре какво трябва да се прави — ето ти копие от сюжетното табло. Искам всичко да бъде като за средна ръка хора, но много приятно и автентично, дяволски автентично, така че да усещаш миризмата на коледното дърво, на децата зад кулисите, да подушваш дори оная кола, в която искат да се напъхат твърде много хора.

Когато Хюби излезе, Норт прикова със суровия си поглед това, което беше останало от неговата аудитория, и продължи:

— Дейзи, ти и Аликс внимавайте сега. Съставът на изпълнителите е от много важно, изключително значение — знаете как изглеждат обикновено рекламите на Кока-кола. Абсолютно всички чистокръвни американци, много зъби, много руси коси — можеш да населиш отново половината Скандинавия с манекенките. Не искам нищо такова. Този път ще бъде различно — ние не рекламираме Кока, за да ви направим щастливи или известни. Ние ви пробутваме цялата смешно ужасна бъркотия, която се случва по Коледа, и ви казваме — просто се посмейте. Така че, никакви панамерикански кандидат кралици на красотата. Много хора се чувстват достатъчно потиснати по Коледа, като гледат целия този разкош около себе си. За децата от рождественската пиеска — не искам малкия Джими от сапуна „Айвъри“ или малката Ръсти от пастата за зъби „Крест“, искам истински деца, късогледи, дебели, пъпчиви, сополиви. Искам хора непрофесионалисти, които се поддават на обработване като мека глина. Не ми хвърляйте такива смразяващи погледи. Мислите, че нямам представа колко по-трудна ще бъде цялата работа? По дяволите, госпожи, ако едно дете не може да стои мирно, да се концентрира и да изпълнява указания, тогава все едно, че говорим за домашно кино. Искам да използвам шанса, който ми се дава, защото това трябва да изглежда като коледна пиеса на живо, на реално съществуващо място, а не в рая на телевизионните реклами.

— Норт — попита Дейзи и в гласа й звучеше съмнение, — всичко това включено ли е в сюжетното табло? Сигурен ли си, че клиентът иска точно такива деца? Кока-кола винаги избира хора, по-хубави от самия живот.

— Дейзи, ще ми направиш ли една малка услуга? Престани да се опитваш да тълкуваш думите ми! — той й се озъби силно раздразнен. — На това сюжетно табло има една дузина деца, добре подбрана смесица: три негърчета, три бели, всякакви цветове на косите, две с дръпнати очи и две порториканчета. За другата сцена ни трябват девет души, които украсяват елхата и още осем за епизода с колата, плюс едно куче, огромно и всяващо ужас куче — рошаво, ръмжащо, озъбено куче… не някое мило животинче… също, едно бебе на девет месеца. Намерете ми най-кротките бебета на света, помнете, че не можем да ги държим дълго под светлините на прожекторите. Така че трябва да имаме десетина в резерва. Всичко да се провери! Но гледайте да ми домъкнете само една позната физиономия и ще ви откъсна главите! Това ще бъдат дикенсовите „Коледни песни“ на коледните реклами.

Арни Грийн погледна към тавана. Знаеше какво се случва, когато Норт се запали истински по някоя поръчка. Независимо от това колко често той заявеше, че е в рекламата, а не в шоубизнеса, трябваше да прегледат много внимателно бюджета, за да получат точно каквото той искаше, защото нямаше да отстъпи и на милиметър. Не беше сигурен какво точно значат думите „достатъчно добър“. Както и да е, той беше собственикът на студиото и тази година печалбите бяха добри, тъй че беше в правото си да се позабавлява малко.

 

 

— Уинго — Норт се обърна към младия оператор. — В момента три холивудски студии снимат филми в града. Сигурно ще имаш трудности да събереш екипа, който искаш, така че размърдай си задника и започвай да звъниш по телефона. Кажи им, че ще бъдат ангажирани четири дни, а снимките ще започнем след десет.

— Четири дни? Откога не можем да заснемем деветдесет секунди за три дни?

— С деца и кучета, и бебета? Сто на сто ще се наложи да повтаряме снимките. Ако им кажеш три дни те може да поемат някакви ангажименти за четвъртия, мисля, че не би искал да се лишиш от операторския си екип, преди да приключим снимките?

— Идеята не е особено привлекателна — каза Уинго.

— Тогава какво търсиш още тука?

— Чудесен въпрос — отвърна весело той и се надигна от стола. — Всичко изглежда по-лесно, отколкото ще бъде, Норт. Слава Богу, че Люк поне не поиска от нас да пресъздадем „Атмосфера на Робърт Алтман“. Разбира се, че не, това ти не би могъл да го постигнеш!

 

 

Преди да стигне до вратата Норт реши да го жегне за довиждане с остена:

— Уинго, млади момко, чувам от моите секретарки, че оная твоя млада дама, на име Морийн, ти се обажда през десет минути по телефона. Защо не вземеш да я оправиш, та да се отървеш от нея?

— Съжалявам, шефе, но тази сутрин нямам време за светски разговори — отвърна Уинго, като затваряше спокойно вратата след себе си.

— Това момче ще стигне далече — каза със задоволство Норт. — Харесва ми шибаното му хладнокръвие.

Сигурно ти харесва, щом е мъж, помисли си Дейзи. Но я нека се опита една жена да ти отговори така; не само ще я заплашиш, че ще й откъснеш главата, но ще я разпориш, ще изтръгнеш сърцето й и ще го изядеш на закуска.

— Дейзи — каза Норт, — утре отиваме в агенцията да се срещнем с Люк и неговите хора. Не смяташ ли, че трябва да се опиташ да изглеждаш като дама или поне като същество от женски пол? — той хвърли недвусмислен поглед на неодобрение на обичайните работни дрехи на Дейзи.

— Ще направя всичко възможно, но не мога да гарантирам за резултата, като се има пред вид това, което ми плащаш — отвърна Дейзи. Постоянен източник на раздразнението й беше фактът, че въпреки че беше „продуцентът“ на рекламните филми и отговаряше за координирането на всяка подробност, във всяка снимка, работата й не бе защитена от някакво сдружение и получаваше по-малко от останалите в студиото за повече работни часове. Норт както винаги се направи, че не чува забележката й, и отказваше да признае факта, че дрехите на Дейзи са обмислено подбрани.

Скоро след като се запозна с работата си, Дейзи откри, че след като постоянно все някой я търсеше да разреши проблемите му, едни джинси и работна риза я правеха трудно забележима сред джинсовото мнозинство на снимачния екип. Беше избрала екипировка, която имаше три достойнства: беше евтина, практична и се виждаше от далеч. В студените дни обличаше обикновени моряшки панталони, каквито носеха в Американската флота през Втората световна война, с тяхната сложна комбинация от тринайсет копчета и здрав плат. През лятото носеше бели моряшки клош панталони. Тези два основни вида панталони комбинираше с дузина тениски на младежки отбори по ръгби, с най-широките райета и най-ярките цветове, каквито можеше да открие. В огромното, винаги разбъркано студио ходеше с маратонки и бели хавлиени чорапи, а косата й бе заплетена на една дебела плитка, високо на главата, която падаше на едното й рамо, но поне не закриваше лицето й.

Щом искаш да изглеждам като дама, ще си го получиш, Норт, помисли си Дейзи. Ще ти покажа една дама, че ще припаднеш. Заседанието приключи, а тя обмисляше как ще се облече за утрешния ден: костюм Мейнбокер от 1934, високи токове, кок и ръкавици — ти, мръсно копеле!

Независимо от това как ругаеше наум Норт, тя не преставаше да се учудва на непрестанно бликащите свежи идеи, които той сякаш измъкваше от неизчерпаем склад, скрит дълбоко в ума му. Най-високата оценка, която бе получавала от него след успешното приключване на снимките на сложен, труден рекламен клип, беше: „Вероятно се получи нещо“. За да спечели тези четири думи тя трябваше да прескача всяко препятствие, без значение каква бе височината му, като ездач, който се бореше за място в олимпийския отбор по конен спорт. Можеше да разбере, си казваше, опитвайки се да съди честно, защо толкова манекенки държаха да й кажат колко омайващо, божествено привлекателен е шефът й. Те просто не го познаваха така добре като нея. Как бе възможно те да си представят суровостта на този мъж, липсата на човешка топлота? Той блестеше, но със студена светлина. Въпреки всичко Дейзи се стараеше всячески да му угоди с пълното си себеотдаване в работата. Беше усъвършенствала способностите си през последните години и изпитваше удоволствието на майстора от свършената работа. Всеки снимачен ден — ясен, добре организиран, изпълнен с напрежение, детайлите, на който, без нейна помощ, никога не биха били съединени в едно цяло. Тя тържествуваше, когато в момент на вдъхновение намираше решение на неизбежните екстрени обстоятелства, съпътстващи снимките на един филм. Колкото и да звучеше нескромно, тя знаеше, че е добра, много, много добра в това, което правеше. Проклет да е, но нито веднъж, дори един-единствен път той не беше го признал!

Доста рядко създателите на телевизионните реклами имат шанса да нарушат правилата. Обикновено те са почти напълно ограничени да работят в свят, в който една демодирана четка за зъби може да съсипе живота на жената, докато в същото време, идеално белите зъби й гарантират любов и щастие; свят, в който чаша слабо кафе разваля цялата сутрин на съпруга й, докато мъжествеността му се утвърждава от марката бира, която той консумира; те населяват вселена, където гъстата, блестяща коса представлява най-драгоценното съкровище, а влажните подмишници са постоянно дебнеща заплаха; територия, на която най-близките приятели съществуват, за да правят критични забележки, а в избора на един или друг вид тампон се състои разликата между волното, изпълнено с удоволствие от спорта, съществуване и постоянния живот в състояние на потиснатост. Един заплашителен свят, в който последната надежда остава в правилния избор на застраховката за живот или на новия комплект радиални гуми за колата; свят на безкрайни физически усилия, в който съвсем нормални, симпатични жени са осъдени доживотно да представят доказателства за безупречно чисти подове, искрящи тоалетни чинии и дори за пране без нито едно петънце; свят, в който хората, които приемат медикаменти с добавка на желязо за поддържане на своята жизненост, едва ли изглеждат достатъчно възрастни, за да упражняват правото си на глас; свят, в който най-добре оборудваният медицински кабинет със сигурност не ще разполага точно с онова лекарство, благодарение на което главоболието и настинките са не само поносими, но почти приятни. Когато този свят не е обзет от паника, плановете за неговото унищожаване се осуетяват от хора с цъфтящо здраве, които прекарват незабравими дни в далечни, екзотични места и всичко това благодарение на един лосион за след бръснене и на безпогрешно избраните сенки за очи. В страната на рекламите е напълно естествено да използваш нецензурни думи, за да пробуташ запалки за цигари — не е възможно да са искали да кажат нещо мръсно с „Шибни моя Бик“, абсурд! Но рекламите за сутиени не могат да покажат една жена, която си закопчава сутиена, пъпът не съществува и една бременна жена никога не изпитва желание за физически контакт с мъж, дори със собствения си съпруг. Има правила в рекламата, които не позволяват на една жена да смуче показалеца си пред камерата. Пеещите котки продават котешката храна по-добре от всяка друга реклама в цялата история на рекламния бизнес, но сценаристите бяха творили ръкописа, облети в студена пот от страх и терзания, защото не бяха сигурни дали новата идея ще ги направи герои или безработни. Когато десетсекундните реклами ставаха все по-популярни, а проучванията на мнението на зрителите показваха, че те трудно помнеха реклама, носеща повече от едно послание, и преди всичко с увеличаването на тарифите за най-гледаното телевизионно време, когато всяка секунда струваше десетки хиляди долара, възможността да допуснеш скъпоструваща грешка се увеличаваше и всички се стараеха да залагат на сигурно.

Люк Хамърстейн бе убедил шефовете си да последват интуицията му в коледната реклама на Кока-кола, а тая интуиция можеше да свърши с катастрофа. Ако някой някога беше казал на Люк Хамърстейн, необуздания, блестящ дипломант на необузданото, блестяща Школа по визуални изкуства на 23-та улица в Ню Йорк, че един ден ще му се налага редовно да изпраща за одобрение най-оригиналните си идеи пред внимателно и целенасочено подбрана публика в Института по изследване на аудиторията, преди да може да избира дали ще ги използва или не, той сигурно би се изсмял презрително. Но това беше в началото на шестдесетте години, когато момчета чудо, облечени в дрехи от времето на Едуард, бяха грабвани от университетската скамейка и започваха работа като асистент-режисьори едва прекрачили прага на големите агенции. Бяха онези славни дни на търговските реклами, когато новаторският дух се лееше свободно; дните на „Хайде да построим иглу в пустинята и да видим дали ще се разтопи.“ Много от момчетата чудо не можаха да оцелеят през седемдесетте години, когато по-трудно се продаваше и по-мъчно се печелеха пари. Но Люк бе усетил промяната в духа на рекламите много преди тя да стане действителност. Той замени поетично контешките вариации на своето облекло със строги костюми и подходящи жилетки, започна да носи официални сини ризи с колосани бели яки и френски копчета за маншети, забождаше с карфица тъмната си, едноцветна вратовръзка и си пусна идеално оформена брада а ла Ван Дайк, която допълни последната щриха на авторитетност на аскетичното му лице. Едва доловимото, изискано излъчване на млад оксфордски преподавател замени салонните маниери, които бе култивирал в началото на своето постъпване в агенцията, и за десет години той удивително напредна в кариерата от асистент художествен ръководител през художествен ръководител, после завеждащ художествения отдел и накрая художествен директор, който отговаря за персонал от петдесет души и годишни сметки от осемдесет милиона долара. Люк Хамърстейн, единствен син на консервативно германо-еврейско банкерско семейство, беше суперзвездата на Медисън Авеню, въпреки че майка му, която намираше всички реклами за ненужни и безвкусни, никога не можеше да повярва това.

Още от самото начало Люк знаеше, че ако един художествен директор иска да напредне в рекламната агенция, не е достатъчно да изпълнява съвестно задълженията си на художествен директор. Той трябваше да бъде неизчерпаем извор на оригинални идеи — сценарист, продавач и експерт по средствата за масово осведомяване и проучване на общественото мнение.

Люк стоеше в центъра на една творческа революция, властта в рекламните агенции премина от хората, които творяха думи, в хората, творящи изображения. Той беше се издигнал и притежаваше огромна власт. Но никоя власт на Медисън Авеню не може да оцелее, ако не успее да продава стоките. Възможността да направи реклама за Кока-кола, без да има нужда да продава продукта, замая Люк със свободата, която му се даваше, и с отговорността, която трябваше да поеме.

Люк почти никога не присъстваше на снимките на някоя от неговите обичайни реклами, но през четирите дълги дни, когато снимаха в студиото на Норт коледната реклама на Кока-кола, се появяваше всеки ден, придружен от експерт-счетоводител, от своя заместник, сценариста и художествения ръководител, които бяха ангажирани в разработването на неговата идея още преди самият той напълно да повярва, че ще може да убеди клиента да я възприеме. Групата пристигаше не по-рано от 10:45, въпреки че изпълнителският състав и снимачният екип се събираха в осем часа. Запознат напълно с работата в едно рекламно студио, той беше сигурен, че първите снимки не могат да започнат преди 11:00. Първите три часа на всеки работен ден преминаваха в размяна на вечните реплики: „Снимаме рекламен филм както по времето, когато са строели пирамиди… всичко е усъвършенствано, с изключение на оборудването… ето там, две момчета мъкнат на гръб нещата, като че ли строим Бирманския път… ти дърпай, а ти бутай…“

Клиентите — хората от Кока също присъстваха по принуда. Понякога в началото бяха не повече от шестима, но неизменно към обяд се събираха дванайсет. Въпреки че Дейзи беше участвала в десетки заснимания на рекламни клипове, когато представителите на агенцията и клиента — „гладните кахърници“, както ги наричаше Норт — превъзхождаха по брой създателите на филма, този път обаче изпълнителите, снимачният екип и наблюдателите бяха толкова многобройни, че огромното студио се оказа тясно.

Като си припомняше всичко след приключването на снимките, Дейзи не можеше да прецени със сигурност кое беше върховното й постижение в цялата афера. Дали ловкият й метод да подбере деца, които изглеждаха „истински“, но в действителност бяха професионални модели? Аликс и тя трябваше да загубят четири дни, за да открият онези нещастни деца професионалисти, които не работеха в момента заради счупен крайник, ранно акне, остри проблеми с наднорменото тегло, липсващи зъби, скоби, които отнемаха от миловидността им — това можеше да се случи на всеки — или просто заради трудности с дисциплината, деца, които бяха считани за смутители на реда. Пресяха най-ценното от цяла тълпа автентични неудачници, които не биха могли да продадат една-единствена кутия с готови тестени храни за закуска, независимо от количеството захар, с което са подсладени. Тези отблъснати от рекламните агенции деца създадоха достатъчно трудности при снимките, така че Норт повярва, че са „истински“, но без професионалния им опит сцената с рождественската пиеса не само не би могла да се заснеме през изпълнения с агония ден и половина, но вероятно би отнела седмица или дори месец.

Или може би връх на постиженията й беше представянето на Тезей за кучешката роля в сцената с колата? Щом Норт настояваше за трудно куче, Дейзи не виждаше причина да не спечели парите, които иначе биха отишли да се заплати трудът на някое признато куче артист. Сумата възлизаше на дяла й от наема на жилището за два месеца, а, както обикновено, разходите за Дани я бяха оставили без пукната пара. Тя записа и Кики като пазач на кучето за един ден, като й даде строги указания:

— Дръж го за каишката през цялото време, докато Норт даде знак. Това е моментът, в който цялото семейство най-сетне се е натъпкало в колата, и тогава едно от децата изплаква: „Забравихме моето куче“. Тогава ти го пускаш.

Норт разгледа подозрително Тезей.

— Къде намери това животно, Дейзи. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Не се тревожи. Кучето е със солидни препоръки.

— Но аз исках по-неприятно псе, нещо наистина рунтаво. Нещо по-озъбено — възрази той.

— Това куче има гаранции, че е неприятно — увери го Дейзи. След като беше скрила малки парчета сурово говеждо в добре закопчаните джобове на дрехите, с които бяха облечени участващите в сцената актьори, беше абсолютно уверена в изпълнението на Тезей. С ловджийска страст, разпалена от кръвта, той щеше да се нахвърли върху тези нещастници, предвкусвайки триумфа на кучешката си порода.

Тезей не й изневери. Дубъл след дубъл той се провираше в колата сред осемчленното „семейство“, завираше носа си в най-интимните части на тялото, въртеше опашката си пред ядосаните им лица и ги докосваше любовно с лапата си, обзет от делириум заради бъркотията и прясната следа, която бе надушил. Всичко около него мирише на месо, но къде беше то? На края на всеки дубъл Кики се втурваше, за да го върже с каишката и му даваше по едно парче месо от плика, пълен с говежди обрезки, които Дейзи й беше дала предварително, достатъчно голямо, за да успокои временно излъганите надежди на Тезей, но и достатъчно малко, за да поддържа апетита му на необходимата висота.

Към средата на снимачния ден Норт заяви с възхищение:

— Това е най-невъзпитаното псе, което съм виждал през живота си. Той ги преследва до дупка! Отлично, Аликс, отлично!

Естествено, помисли си Дейзи, той ми няма доверие дори, че мога да включа в състава на изпълнителите собственото си куче, проклето копеле такова! Норт беше още по-доволен, когато манекенката, която изпълняваше ролята на майката в сцената, разви силна алергия към Тезей и започна да киха непрестанно.

— Включи го в сценария — каза той на въртящия се наоколо сценарист. И през следващите двадесет и девет дубъла на сцената жената трябваше да повтаря, между две поредни кихания: „Ти знаеш, че това куче ме кара да кихам!“, а невъзможният й син тийнейджър отвръща: „О, мами, това е само на психосоматична основа!“. Без всякакво съмнение Тезей бе звездата на тридесетсекундния епизод, наречен от всички „По хълма към колибата на баба“.

През последния снимачен ден, когато бяха достигнали до сценката с украсяването на коледната елха, едно весело детско настроение беше обзело дори изгладнелите кахърници. Започнаха да предлагат реплики и ситуации, които не бяха включени в сюжетното табло.

— Това тук все повече заприличва на Немско-еврейския художествен театър — им каза Норт. — Приятели, имаме достатъчно много проблеми дотук, обещавам ви, че ще бъде безкрайно трудно да закърпим положението. Така че ще ми разрешите ли да ви обезпокоя, момчета, с молбата си да си затворите за миг плювалниците?

Думите му се оказаха пророчески. Всичко вървеше наопаки. Трябваше да заснемат четиридесет и пет дубъла, докато електротехниците успеят да се справят със задачата при поставянето на светлините на елхата да изгърмят всички бушони за осветлението вътре в декора, без да изгърмят бушоните на електроинсталацията, захранваща целия снимачен павилион.

Много време след като рекламата на Кока-кола беше спечелила наградата „Клио“, равняваща се на Оскар в рекламния свят, много след като й беше присъдена тъй желаната от всички награда на Нюйоркския клуб на художествените директори, дълго време след като беше показвана на международните фестивали за рекламни филми и се върна с награди от Венеция, Токио и Париж, Кики не изпитваше никакви съмнения за истинската стойност на тези четири снимачни дни. Какво значеха някакви награди пред мига, в който се запозна с Люк Хамърстейн?

Кики изпита такова съжаление към злощастния Тезей, който прекара целия ден в надушване на скритата храна, че след приключването на снимките го откачи от каишката му.

— Извинете, млада госпожице, пазачко на кучето — обърна се към нея Люк, — давате ли си сметка, че вашето куче се намира върху масата в барчето и сее ужас и глад сред посетителите?

— Не се притеснявайте за тази храна — отвърна Кики. — Ако сте гладен, каня Ви на вечеря. Ако не сте гладен, просто ще наминем към нас и ще поговорим.

Люк Хамърстейн бе жилест мъж, със среден ръст. Имаше зелени очи, едновременно дръзки и мечтателни, нагли и любезни. Погледът му издаваше меланхолия, а маниерите му бяха изискани.

— Боже, това сваляне ли е? — попита Люк.

— Би било разумно от ваша страна, ако го приемете за такова. Аз не обичам да се будалкам — каза Кики, като го гледаше с изпълнените си с открито възхищение очи.

— А какво ще стане с кучето?

— Забравете за него. Аз просто се грижа за него вместо една моя приятелка. Тръгваме ли? — Кики все още беше онази дяволита пакостница, онази самодива — циганка, която Дейзи беше срещнала преди осем години, само че много по-настъпателна и по-самоуверена. Нейната невъздържаност беше безобидна, лекомислието и своенравието й бяха добронамерени и тя беше отбягвала сериозното отношение, сякаш се страхуваше, че може да се превърне за миг в каменен стълб. През всичките си безпризорни години не можеше да си спомни да е срещала мъж като Люк. Тя посегна и поглади брадата му. Какви загадки, какви фантазии, какви похотливи възможности се криеха в нея!

— Така… — Люк се колебаеше. През целия ден беше гледал Кики, която се въртеше около снимачната площадка и беше се превърнала в част от сценария, а сега изведнъж пред него стоеше властна жена с явни намерения по отношение на собствената му особа и не считаше за необходимо да ги прикрива. В действителност, с черните си панталони, натикани в черните ботуши и с черната си риза — тоалет, който тя бе намерила за подходящ за отредената й днес роля му изглеждаше като чирак разбойник или по-точно разбойничка.

Проучванията, с които се беше запознал напоследък, сочеха, че когато една жена направеше първата стъпка, това оказваше благоприятно еротично влияние върху мъжете.

— Имам ли право на избор? — запита той.

— В действителност, не! — в гласа на Кики прозвучаха деспотични нотки.

— Предполагам, че точно сега… няма значение, няма какво да губя.

— Нищо, което бихте искал да запазите — засмя се Кики със свежия си, женствен глас, който приличаше на пролетен полъх на вятъра. От разстояние Дейзи се мъчеше да отгатне кой нанася по-големи щети в този момент, Кики или Тезей? От изражението на лицето на Люк Хамърстейн можеше да се досети, че беше твърде късно да се опитва да го спасява… без друго той беше зрял мъж и би следвало да е в състояние да се грижи за себе си… по-добре е да се заеме със спасението на барчето, за да опази храната за прегладнелите си колеги от снимачния екип, работили дълго след приключването на нормалния им работен ден, които сега очакваха да хапнат и да получат извънредното си заплащане. С опитна ръка тя завърза каишката на Тезей и го дръпна от сигурното място, където се бе настанил сред подносите с печено месо, кюфтета и шунка.

— Боже мой, Дейзи, ти с всичкия ли си да пипаш това окаяно, отвратително животно? — попита Норт, минавайки край нея.

— Тезей, мой ненагледен, дай на чичо Норт една голяма, хубава целувка — каза Дейзи и му даде знак с ръка, на който го бе научила преди десет години.

Дейзи беше поканена от Мидълбургови, Хамилтънови и Топси Шортови, за да прекара с тях почивните си дни след снимките на рекламния филм за Кока-кола. Докато преценяваше какво да сложи в багажа си, си даде сметка колко важна, колко неотложна бе тази покана за нея. Дейзи имаше крещяща нужда от пари. Хората с конете бяха се пръснали по света през изминалото лято и тя не беше получавала нито една поръчка за дете, яхнало пони. Госпожа Шорт беше подметнала, по онзи примамващ начин, по който някои богати, вероятни меценати, обичат да тормозят художниците, че ако малката скица с молив, направена от Дейзи, се окажеше задоволителна, щеше да обмисли поръчката на портрети с маслени бои на трите си деца, като подарък за рождения ден на съпруга си. Дейзи беше изчислила, че щеше да получи не по-малко от шест хиляди долара, въпреки че работата щеше да отнеме няколко месеца от малкото свободно време, с което разполагаше.

Нямаше съмнение за крайната необходимост да спечели някакви пари. След месец трябваше да плаща издръжката на Дани. Таксите в интерната нарастваха постоянно и тя с трудност успяваше да събере парите от сумите, които получаваше от портретите и от малкото, което смогваше да отдели от заплатата си. Целогодишната издръжка на Даниел сега струваше близо двадесет и три хиляди долара и тя не можа да си позволи пътуването до Англия, за да види сестра си през последните осем месеца. Продължаваше да рисува картинки за Дани и да й ги изпраща редовно, но понякога беше толкова претоварена с работа, че й се налагаше да замести рисунките си с картички, които купуваше от една книжарница в Сохо — „Юнайтид Артист Посткардс“. Това бяха картички, които Дани щеше да хареса, с илюстрации от „Алиса в страната на чудесата“, пеперудки на Одилон Редън, каруселна фигура на щраус от Филаделфийския музей на изкуството, трима герои от анимационната серия „Котаракът Фос“ на Едуард Лир по неговите „Безсмислени приказки и песни“, една странна приказна рисунка на Ан Андерсон, илюстрация към книгата на Чарлз Кингсли „Водните бебета“.

Точно сега, когато имаше нужда да се посъветва с Кики, тя не можеше да й помогне. От мига, в който вчера се бе запознала с Люк Хамърстейн, се бе превърнала в умопобъркан сатир в женски образ.

— Кики, видях как се нахвърли върху Люк Хамърстейн вчера — опита се да я упрекне Дейзи — Ти просто не можеш да се държиш като… не подхожда на млада дама.

— Скъпа моя Дейзи — отвърна надменно Кики. — Успях и това е, което се брой. А между другото, езикът ти показва пагубното въздействие на компанията на онази личност, която ти наричаш Ник Гърка, ако ми позволиш да отбележа.

— Какво значи „успях“ — попита със съмнение Дейзи. — Къде отидохте вие двамата снощи?

— Вечеряхме заедно — лицето на Кики излъчваше дяволитост и скрита насмешка. След миг продължи:

— Принцесо Валенски, фактът, че на една напреднала възраст, почти двадесет и четири години, сте имала само две незначителни любовни връзки със срамежливи, невзискателни, лесно поддаващи се на внушение и най-главното пасивни мъже, едва ли Ви прави най-подходящия съветник по въпроси от сърдечен характер. Ще отговоря на въпроса Ви, когато има нещо повече за разказване.

Откакто живееше в Ню Йорк, Дейзи се опитваше да убеди себе си в необходимостта да превъзмогне чувствата си към половите връзки и беше позволила на няколко от най-настоятелните си ухажори да правят любов с нея. Откри, че може да им отговаря физически, но не и емоционално; връзките й бяха краткотрайни и без значение за нея.

— Имала съм три любовни приключения и едното беше с твоя собствен братовчед — каза сърдито Дейзи.

— Но истина ли е, че описах господата много точно? — запита Кики.

— Не каза, че всички те бяха много привлекателни.

— Приемам поправката. Бяха привлекателни, но не бяха моя тип. От друга страна, Люк Хамърстейн…

— Кики, пощади ме. Хайде, помогни ми. Имам само час да приготвя багажа си. Колата ще дойде да ме вземе в шест — самолетът на Шорт излита в седем. Кажи ми, какво мислиш, че трябва да облека в неделя вечер? Винаги ти изтърсват оная глупост: „Не си прави труда да се обличаш, скъпа, поканили сме само шейсет души на вечеря“. В семейство Мидълбърг намират, че преобличането за вечеря е „претенциозно“ и допускат компромиси — знаеш сама — копринени блузи, дълги поли от туид, перли от баба ми, всичко онова, което струва баснословно скъпо и е точно колкото трябва старомодно. Знаеш, че нямам подобен род парцали, дори и да имах пари, нямаше да си ги купя — каза загрижено Дейзи.

Когато Дейзи започна да прекарва почивните си дни при хората с конете, наложи й се да изработи свой уникален стил на обличане. Не можеше да си позволи модерните вечерни тоалети и се постара да си изгради образа на една любителка на старомодни дрехи. Избягваше бутици с дрехи антики, които бяха по джоба само на една Бет Милдър или Стрейзън. Избягваше също магазините с „почти нови дрехи“, претъпкани с модели от миналия сезон, както и битпазарите, където само чудо можеше да ти помогне да откриеш дреха в приличен вид.

Покупките си правеше на благотворителните разпродажби в Лондон, които се организираха в църквите. Винаги успяваше да отдели малко време, когато отива в Англия при Дани. Специализира се в изравянето на оригинални, с английска и френска кройка, тоалети, за предпочитане от преди повече от четиридесет години, времето на голямата мода от двайсетте и трийсетте години.

Дейзи заведе Кики в третата спалня на апартамента, където държеше дрехите си за извънработно време. Те висяха на една метална тръба, закрепена от стена до стена в единия край на стаята.

— Нямаше да бъде толкова трудно, ако си купуваше нормални дрехи като останалите хора — въздъхна Кики.

— А, да… права си. Но те са или много скъпи, или прекалено глупави, въпреки че трябва да се съглася, биха улеснили живота ми — отвърна Дейзи.

— Какво ще кажеш за модела Вионе? — предложи Кики.

— Прекалено натруфен — каза със съжаление Дейзи и докосна с пръсти виолетовата рокля от сатен, с веревна кройка, шита през 1926 година.

— Как ти се струва роклята с презрамките от Люсиен Лелон?

— Ако говорим честно, никога не съм харесвала как ти стои. Присъщият ти вид на горска нимфа не се връзва особено с тънките презрамки, колкото и добре да е ушита роклята.

— Какво ще кажеш за костюма Шанел от черно кадифе? Сигурно е на четиридесет години, но изглежда сякаш е скроен вчера — каза Кики.

— Не е най-подходящият сезон на годината за костюм от черно кадифе, особено в Кентъки.

— Чакай, чакай! Виждам тези шалвари за чай от Дове, май беше казала, че са от 1925 година? Само погледни, Дейзи, цикламен брокат и зелен сатен и жакет от черен сатен — те са умопомрачителни!

— Може би за Локъст Вели или за Саратога, но определено не стават за Мидълбърг.

— О, значи трябва да задраскаме и панталона и жакета от бял сатен на Ревильон?

— Страхувам се, че да. О, по дяволите!

Кики внимателно отместваше закачалките, като въздишаше тъжно, гледайки съкровището на Дейзи. Всички тоалети бяха твърде дълги за нея, но тя не преставаше да копнее по тях.

— О, да! — възкликна Дейзи. — Как можах да забравя? Както обикновено, Скиапарели ще спаси положението — триумфално измъкна един ансамбъл от края на трийсетте години, когато дръзкият Скиапарели шиеше дрехи, които щяха да бъдат модерни след четири десетилетия. Сако от туид в тревисто зелено, с пайети на реверите, и панталони от рипсено кадифе в по-тъмнозелен цвят. — Какво ще кажеш, точно което ми трябва, нали?

— Божествено е! Наистина страхотен номер! Представям си: „Да Ви таковам таковата, госпожо Шорт, знам, че е туид и знам, че са пайети, и знам, че не мислите, че си отиват, но съм сигурна, че вече мислите така!“

— Кратко и ясно! Наистина имам нужда от тази поръчка, така че е важно да изглеждам, като че ли не ми трябва.

— Тогава вземи и моите фалшиви смарагди.

— Смарагди със зелените пайети?

— Особено със зелените пайети!