Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (21)

20

— Какво, дявол да те вземе, искаш да кажеш с това, че спонсорът идва? — изкрещя Норт в слушалката на телефона. — Люк, ти знаеш не по-зле от мен, че това е невъзможно. Цялата кампания е оформена — защо трябва да идва той сега? Защо въобще трябва да идва?

— Слушай, Норт, няма смисъл да се сърдиш на мене. Последният човек, който бих искал да присъства на едно заседание, е представителят на онези, които плащат сметките: мисля, че не се съмняваш в това — каза Люк разгорещено. — Но просто е нечувано самият спонсор да настоява да присъства лично. Ако беше нещо по-дребно, бих могъл някак си да го приема, но президентът на „Супракорп“? Би трябвало да стои на хиляди километри над тези неща, проклет да е дано.

— На кой му пука дали е „над“ или „под“ — важното е, че той ни отнема свободата! — извика Норт.

— Норт, ти си мислиш, че имаш свобода, защото ти харесва да си мислиш така. Но на практика никой от нас не е свободен — парите са на този, който поръчва рекламата, и той решава как да ги изхарчим. Той е единственият, който може да действа свободно. Цялата свобода, с която аз разполагам, е да предлагам умни начини да пръска парите си и цялата свобода, която имаш ти, е да направиш рекламния филм по най-добрия начин, който умееш.

— Спести ми идиотските си дълбокомислия. Моята мисъл е, че той ще си навира носа в неща, от които нищо не разбира, и ще си мисли, че е по-умен от нас, и дори да харесва, което сме направили, ще го промени само заради удоволствието да се набърка в нещо, което хич не му е работа. Това копеле ще се провали! Вероятно всички, които работят с него, имат вече нервни кризи, така че той е тръгнал да търси някой нов човек, за да се захване с него — познавам подобни типове.

— Ти не познаваш Патрик Шанън.

— А ти да не би да го познаваш?

— Не, но съм чувал, че е упорит, груб и умен като дявол.

— Отлично — каза горчиво Норт. — Точно такава беля не искам да виси на моите заседания. Мисля, че ти и аз сме предостатъчно. Още инат, грубост и акъл не са нужни.

— Чуй ме, подкрепям те напълно. Но не мога да му кажа, че присъствието му е нежелателно, нали?

— Можеш да се помъчиш.

— Опитай ти, Норт, ти си този, който е толкова свободен.

— Ще се видим утре — Норт затвори слушалката и седна да обмисли новото развитие на нещата. Това, че един истински, жив, действителен спонсор, тази легендарна отживелица от ранните дни на радиото и телевизията, може да слезе от върха на своя Олимп и да присъства на едно съвещание във връзка със снимките на една реклама — това е нечувано варварство! Норт знаеше точно къде се полага на спонсорите да стоят: те бяха безтелесни, невидими същества, по-скоро групи от хора, отколкото един човек, които седяха някъде високо в облаците на гигантски корпорации, в огромни зали за конференции, от които се откриваха грамадни гледки към Хъдсън, кимаха с „да“ или с „не“ на предложенията за рекламни кампании, подготвени и изпълнени от второстепенни същества.

Те не се интересуваха от начина, по който машината работеше, не бяха механиците, които обслужваха Кадилака, а само надменни, свръхбогати пътници. По някакъв начин успяваха да съобщят на шофьора в каква посока искат да пътуват, но оттам насетне нямаха нищо общо с движението на колата. Или поне така трябваше да бъде, за Бога! Всичко, което поръчващият рекламата трябваше да направи, беше да реши дали една програма трябва „да се позабави“, докато я прегледа или да бъде „представена“ за разглеждане от него, или да стане „възможна“ благодарение на него, или просто да съобщи, че я одобрява.

Мисълта, че този, който поръчва рекламата, бе решил да се персонифицира в лицето на Патрик Шанън, изглеждаше чудовищна. До какви ли ужасяващи неща можеше да доведе това? Може би щеше да пожелае да предаде „посланието“ лично, като онези, снимани в домашни условия реклами за продажба на стари коли? Може би Патрик Шанън беше още един Кал Уортингтън? Какво от това, че в кампанията за „Елстри“ са хвърлени милиони? Този тип Шанън трябва поне да има достатъчно благоприличие и да остави своите високоплатени професионалисти да се погрижат за това. Освен това, никой не казваше доколко смята да се ангажира с кампанията. Беше нарушил вече всички правила, като предложи да присъства на заседанието, точно когато Люк и момчетата от рекламния отдел на „Елстри“ бяха договорили една доста прилична кампания. Никой, който се появява в такъв момент, не би могъл да предизвика друго, освен неприятности. Големи неприятности.

— Дейзи — извика Норт по вътрешния телефон — ела веднага тук.

Щом Шанън щеше да присъства на заседанието, той искаше всички от студиото му също да присъстват. Дейзи лично ще отговаря за това. Той имаше по-важни работи.

Дейзи направи последен оглед на заседателната зала. Най-необичайното заседание, което щеше да започне след няколко минути, беше предизвикало вече такова смайване и силна раздразнителност, че тя реши, ако нищо друго не вървеше гладко, поне хората, събрани заедно, да бъдат подсигурени с пепелници, моливи и гарафи с ледена вода. Беше щастливо хрумване, защото някой бе забравил да сложи на масата хартия. Ако хората не правят драскулки по листовете по време на заседанията, които предхождат една рекламна продукция, те много скоро изпитват желание да започнат да се дращят един друг, помисли си Дейзи и хукна към секретарката на Норт да й каже да осигури купища чисто нови бели тефтери.

Оставаха й все още две-три минутки преди започването на заседанието и Дейзи отиде в стаята си да се погледне в огледалото. Всичко изглеждаше както трябва. Беше успяла да се направи почти невидима. Косата й беше събрана безмилостно в една дебела плитка, напъхана в широката яка на бялата работна риза и оставена да виси на гърба й. Върху ризата нарочно беше облякла доста широк бял дърводелски гащеризон, а на главата си беше сложила бяла моряшка шапка, нахлупена ниско над челото, за да прикрива очите й. Беше доволна, че почти щеше да се слее с фона на белите тухли в заседателната зала.

Беше невъзможно Дейзи да не присъства на заседанието, но се надяваше, доста основателно, че Патрик Шанън нямаше да забележи, че тя е жената, която беше срещнал на вечерята у семейство Шорт в Мидълбърг. Същата жена, която беше успяла да го разсърди много, според него съвсем злонамерено, поради което Дейзи считаше, че самото й присъствие ще повиши още повече високия градус на напрежението, обхванало всеки един в студиото днес.

Звукът от изкачващия се асансьор подсказа на Дейзи, че заседанието скоро ще започне. Люк Хамърстейн, придружен от петима от своите подчинени, пристигна пръв. Дейзи стоеше в единия ъгъл на залата, която започваше да се пълни. Норт не разреши на никого да отсъства и Арни Грийн, Ник Гъркът, Хюби Трой, Уинго Спаркс, двете помощнички на Дейзи и Аликс Ъпдайк бяха вече налице. Днес е истински официален парад, помисли си Дейзи, като преценяваше къде ще бъде най-подходящото място да седне — в сянката на Ник, разбира се, чиято наперена фигура беше облечена в доста крещящ кариран костюм. Всеки поглед, разсъждаваше тя, ще се спре непременно на Ник и, объркан и смаян, ще забрави да продължи по-нататък.

Точно на секундата влезе Патрик Шанън, следван от петима души, които той представи набързо: Хили Байджър, президент на клона „Елстри“ в „Супракорп“, Джейрид Търнър, шеф на маркетинга, Кендис Блум, шеф на рекламата в „Елстри“, Хелън Строус, шеф на рекламния отдел в корпорацията, и Патси Джейкъбсон, мениджър на продукцията на козметичната серия.

Докато новодошлите се настанят, Дейзи успя да надникне от своята стратегическа позиция и да разгледа за кратко Патрик Шанън, който без колебание беше заел срещуположното място на Норт. За първи път тя виждаше Норт застанал срещу човек, който съвсем ясно беше равен нему. Можеше да усети, дори без да гледа, че Шанън доминираше над всички в стаята. Всеки един, независимо от мястото, на което седеше, изглеждаше наведен към него, сякаш привлечен от магнит. Може би това, че всички бяха наострили уши по посока на Шанън, създаваше това впечатление, помисли си Дейзи, като потисна ехидната усмивка, която предизвикваше абсурдността на цялото това тържествено присъствие. Появяването на Шанън в залата беше толкова ненужно, че тя не можеше да повярва, че Люк и Норт го приемат толкова сериозно… и дори го вземат съвсем присърце. Ако този надут човек искаше да създаде впечатлението, че върши нещо „градивно“ по отношение на рекламите на своята компания, защо не се възприеме с подобаващата доза чувство за хумор, зачуди се тя. Шанън не беше нищо по-различно от останалите хора, които ангажираха Норт да снима техните реклами. По време на снимките те неизменно се въртяха около камерата и искаха да погледнат в обектива, преди да се започне снимането на всеки кадър. Норт винаги ги оставяше да погледнат, въпреки че, естествено, те не разбираха какво точно гледат и още по-малко — как ще изглежда то на лентата, после всички кимаха умно и одобряваха решението, взето от него още в самото начало.

Обаче… Шанън беше влязъл в стаята с твърдата и решителна крачка на морски капитан, който се разхождаше по палубата на собствения си кораб — кораб, който щеше да развее, както подозираше Дейзи, знаме с череп и кръстосани кости веднага, щом се намери на сигурно място в открито море. Той беше пират, разчорлен, синеок, черен ирландски разбойник, неправдоподобно маскиран като крал на индустрията.

Заседанието беше открито и Люк се изправи. Вътре в себе си беше силно раздразнен от факта, че се налага да повтаря отново цялата история на разговорите и решенията, до които бяха достигнали след много седмици съвместна работа с представителите на корпорацията, но Шанън му се беше обадил по телефона и го беше помолил да запознае всички присъстващи с цялостната картина в началото на заседанието.

С глас, който веднага фокусира вниманието на всеки един от участниците, Люк започна рязко изложението си. Едно от изискванията на всички длъжности, които беше заемал в миналото, довели до настоящото му положение, беше способността да „разказваш“ една реклама толкова драматично, че да могат да я видят без филмови кадри.

— Проблемът на „Елстри“ е липсата на образ: ала-бала, вековна традиция, любима козметика на твоята баба. Знаехме, че именно там е проблемът. Миналата година една друга рекламна агенция се опита да се откъсне от този образ, но базира кампанията си върху погрешен акцент, като използва чистотата на съставките като главна опорна точка на бъдещите продажби. Чистотата на съставките не е достатъчна в един пазар, където цяла поредица от козметични серии претендират за същото, нелишени от основание. — Люк замълча и огледа аудиторията. Всички слушаха напрегнато.

— Повяхващата аристократичност и чистотата на съставките са „аут“, не стават! Ще завладеем най-съблазнителния клиент на днешния ден — работещата жена: динамична, рискуваща и със собствена чекова книжка — Люк взе една голяма, лъскава снимка на лице на момиче в едър план и я показа на внимателно следящата думите му аудитория. — Това е Пат Стефънс, новото момиче на „Елстри“. Рекламните клипове ще я представят в поредица ситуации, които никога досега не са били използвани в областта на рекламата на козметика и парфюмерия… ще изпълнява фигурно летене с един малък самолет, ще я видим в състояние на безтегловност в една камера за неутрализиране на атмосферното налягане, по време на подготовката й за космически полет, после ще я видим в автомобилните състезания „Инди 500“ със специална кола, която „Дженерал Мотърс“ изработва за нас. Пат винаги ще бъде облечена в някаква униформа и на главата си ще има защитна каска. В последните тринайсет секунди на всеки рекламен клип тя започва да говори за „Елстри“ и за първи път сваля каската си — тогава виждаме най-после лицето й, което прави страхотно впечатление със своята жизненост и сила — увличащо, възбуждащо, очароващо и, най-вече, младо това е не само жената на днешния ден, но и жената на утрешния ден.

Дейзи разглеждаше снимката и се стараеше да бъде възможно най-обективна. Момичето имаше великолепни правилни черти, но нейната късо подстригана коса, гладко пригладена и натрапващата се чисто американска външност я правеха безлична, помисли си Дейзи. Имаше бели зъби и изваяни скули, дори в излишък… Но привлекателност?

— Имаме намерение да подпишем договор с Пат за две години, така че никой друг да не може да я използва — продължи Люк. — Тя ще се превърне в живия символ на „Елстри“ от днешния ден. След няколко месеца, а може би и по-скоро, всички ще забравят, че „Елстри“ съществува от сто години, защото ще я свързват с Пат Стефънс, която действа уверено в настоящето и крачи към бъдещето.

Люк седна на мястото си, сподирен от кратки аплодисменти, подхванати от Ник, който беше получил съответните инструкции преди заседанието. После настъпи мълчание.

Патрик Шанън кимна към хората от „Супракорп“.

— Госпожи, Хили, Джейрид и всички останали, най-напред моля да бъда извинен за това, че се набутах неканен тук. Знам, че не е нормално да се правят такива разширени заседания, с присъствието на всички ангажирани в кампанията, но нямам време да вървя по каналния ред, нито пък време да щадя нечии чувства. Както знаете, може би господин Хамърстейн и господин Норт не знаят, но от месеци пътувам нагоре-надолу и днес трябва да замина за Токио — той замълча, точно толкова, колкото беше нужно, за да получи одобрителните кимвания на мъжете и жените, чието мнение беше предварително купено. — Когато се върнах в кабинета си преди няколко дена, намерих разработката за кампанията на бюрото си, готова да стартира. Тогава за първи път видях снимката на момичето на „Елстри“.

— Изчаквахме Данило да я снима с новата й прическа и това отне повече време от очакваното — бързо обясни Хелън Строус.

Шанън тресна с ръката си по огромната снимка.

— Тя ми изглежда като много подходящ край за „Каубоите на Далас“ — нервен смях посрещна забележката му. Поръчващият рекламите има право да проявява чувство за хумор. — Никак не е смешно, дами и господа. Съвсем не се шегувам. Момиченцето изглежда добре, но за съжаление сте избрали не това, което трябва. Тази кампания ще се провали — в стаята ясно се виждаше шока, който предизвикаха думите му — всички стояха като заковани, дори не смееха да дишат. — Сигурен съм, че не трябва да подчертавам изрично, че „Елстри“ загуби трийсет милиона долара миналата година — това беше тема на разговори в цялата парфюмерийна промишленост. Моите конкуренти добре се облажиха от това. Ще похарча още много милиони, за да преобърна дейността на компанията. Ще лансирам нов парфюм, нови опаковки, нова рекламна кампания. Колкото и да е голяма „Супракорп“, „Елстри“ не може да си позволи да губи повече пари, защото моите акционери няма, повтарям, няма да проявят разбиране. Те имат дяволски по-малко търпение, отколкото аз самият.

Шанън направи пауза, но никой в залата не показа ни най-малък признак, че желае да вземе думата. Той взе снимката на Пат Стефънс и я издигна.

— Това момиче и кампанията на господин Хамърстейн наистина ще променят представата за „Елстри“, но те няма да продават, повтарям думата „продават“, козметиката и парфюма. Просто не вярвам, че жените ще се идентифицират с това момиче или със ситуациите, в които сте замислили да го снимате. Сигурно ви се е струвало много оригинално и свежо, когато сте вземали решение, но мислите ли, че поне мъничко изглежда за вярване тази яка хубавица да слага руж и сенки под всичките нейни каски? Абсолютно съм сигурен, че дори не слага парфюм, когато се напъхва в нейната космическа капсула или каквото и да е там — Шанън пусна снимката на пода, преди да продължи. — Мисля, че е дошло времето да се върнем към романтичната, елегантната, женствената реклама на парфюмите. Работещата жена не става по-малко жена, защото печели пари. Тази мъжкарана, с която искате да подпишете договор, за да стане момичето на „Елстри“, може би покрива представата на някои от вас за съвременна жена, но за съжаление, господа, не и моята.

Най-сетне Люк трябваше да протестира.

— Погледнете кампанията на „Чарли“, господин Шанън — каза спокойно той. — Тя донесе фантастичен успех на „Ревлон“ и цялото рекламно послание беше съсредоточено в онова момиче със супердългите крака, което крачи с големи крачки по всички краища на света, тя беше с изчистени черти на лицето, не особено красива, но образът й внушаване: „По дяволите всички, аз мога да се грижа сама за себе си!“.

— Това е едно от възраженията ми, господин Хамърстейн — каза Патрик Шанън. — „Чарли“ е на пазара от три години и скоро тази реклама ще бъде отживелица. А аз нямам намерение да имитирам „Чарли“… дори „Чарли“ от двехилядната година — широката му уста се сви в гримаса, добре позната на неговите служители.

— Пат… — започна Хелън Строус. В края на краищата тя отговаряше за рекламата или поне така се предполагаше.

— Не, Хелън, не купувам тази кампания. Нищо от нея.

— Имате ли нещо друго предвид, господин Шанън? — попита любезно Норт. Лицето му потрепваше от нетърпение заради цялото това празнословие, но знаеше, че не е дори наполовина разтревожен, колкото хората от рекламната агенция и от „Супракорп“. Той трябваше да снима рекламите, а не да ги създава.

— Нямам навика да изхвърлям нещата, преди да знам как да ги заменя, господин Норт — отговори Шанън. После свали сакото си, нави внимателно ръкавите на ризата си и се протегна — един надменен мъж, който не изпитваше никакво смущение от всичките тези хора, които виждаха как отиват на вятъра многомесечни планове и работа. Дейзи чу Ник Гъркът да прошепва с възхищение; „Мамка му…“ и почти го усещаше как вече се чуди дали да престане да носи саката, които толкова обожаваше.

— Направих няколко домашни упражнения, след като видях снимката — продължи Шанън. — Естествената външност е все още най-важното нещо, а естествено изглеждащата блондинка е все още моделът, който може да придаде рекламното внушение по-добре от брюнетката. Искам да ми намерите естествена блондинка и да я поставите в естествени ситуации. Искам да има класа, топлота и някакъв плам, който да изглежда постижим за другите жени. Искам истинска жена, а не просто Момичето на „Елстри“; искам някоя, която ще стане известна със собственото си име. Ако Кенди Берген не беше вече ангажирана от „Шалтън“ за техния нов парфюм, биха казал, че тя е нашето момиче, но сега е прекалено късно да мислим за това.

— Искате да кажете, че виждате рекламата с участието на някоя знаменитост? — попита Люк, като едва успяваше да прикрие изумлението в гласа си. Това беше най-мухлясалата идея в рекламния бранш. За Бога, такива неща се използваха по времето на кралица Виктория!

— Защо не, по дяволите? Спомняте ли си:

Тя е сгодена, тя е красива, тя използва „Пондс“?

— Нищо съществено не се е променило оттогава, господин Хамърстейн. Нищо в природата на човека. Не обещавам, че ще бъда оригинален — просто различен — Шанън намигна със закачливо бандитско изражение в очите си, онзи пиратски проблясък, който говореше недвусмислено на хората от „Супракорп“, че решението е взето.

В продължение на няколко секунди Люк онемя, докато във въображението му се рисуваше картината на неговото прекрасно момиче на бъдещето, превърнало се в престорено усмихваща се дебютантка с бяло сатенено наметало на привилегированите си рамене, което продава дневен крем на тълпите. Опита се да запази разсъдливия тон на гласа си, но това му костваше известни усилия.

— Не считате ли, че съществува опасност подобен подход да бъде възприет като снобски и демоде?

— Не говоря за дебютантки, Хамърстейн. „Пондс“ беше просто един пример. Говоря за звезда. Хората продължават да обичат звездите и днес повече от всякога. Искам от теб да създадеш звезда или да намериш звезда, която да бъде Момичето на „Елстри“. Само че запомни — тя не може да бъде едно от момичетата.

До тази минута Хили Байджър се бе въздържал да се намеси в разговора, въпреки че беше президентът на „Елстри“. Нека Хелън Строус поема върху себе си гнева. Но сега той се опита да си възвърне контрола, който беше изгубил след намесата на Патрик Шанън.

— Надушил си съвсем точно парите по отношение на естествените блондинки — обърна се той към своя шеф, като изпревари Люк, който тъкмо се канеше да заговори. — Успях по някакъв начин да хвърля едно око на най-новите, строго секретни доклади на „Клерол“, в които се посочва, че тенденцията към русите коси е по-силна от всякога — не русите кичури, а абсолютно русата коса, по-руса от най-русата, която някога си виждал.

Люк и Норт се погледнаха един друг и в погледа им се четеше отвращение. Срещата бе в ръцете на ненормални граждани, с някакви извратени представи за популярност, цитиращи строго секретни доклади, и те не можеха да направят нищо. Ник Гъркът не можеше да си намери място от чувството за безсилие, което го беше овладяло. Всеки се опитваше да пусне своята лепта, а той все още не беше казал нито дума. Ник не обичаше да бъде игнориран. След като Норт бе настоял да присъства на тази долна махленска кавга, той не можеше да стои със скръстени ръце. Въпреки цялата си изтупана като за бал външност, Ник никога не изоставяше навика, придобит в детството, прекарано в испанския Харлем. Във всеки един от своите поразяващи костюми имаше специален джоб, в който винаги носеше остър нож, по-точно кама с пружина — Ник държеше на точното наименование на предмета. Този нож го предпазваше от чувство за нервност. Той извади своя опасен залог за сигурност и спокойствие и невъзмутимо го отвори. Тия пикльовци говорят за русокоси… те искат блондинка, те ще получат една блондинка — от Ник Гърка.

С едно бързо движение той извърна силното си тяло, свали моряшката шапка на Дейзи, измъкна плитката й изпод яката, където я беше скрила, и разряза панделката, която пристягаше здраво косата й. Преди тя да успее дори да помръдне, Ник ловко разплете с двете си ръце плитката и продължи да стиска дългата, гъста коса. Все още невярваща на очите си, Дейзи се опитваше да се бори, задъхана от ярост, но всичко бе станало толкова бързо, че тя просто не знаеше как да реагира. Ник се изправи, като все още стискаше здраво Дейзи за косите, и каза високо:

— Това ли имахте предвид, господин Шанън? — и той размаха победоносно косата на Дейзи, сякаш издигаше знаме на Айво Джима.

— Проклет да си! — изкрещя Дейзи. — Ник! Остави ме! Престани!

— Какво по дяволите си въобразяваш, че вършиш? — извика рязко Норт.

— Какво става тук? — попита Хили Байджър, а Уинго Спаркс се превиваше от злобен смях.

— Вие, момчета, не разбирате и бъкел от истинска блондинка, това е всичко — каза настоятелно Ник, без да изпуща от ръцете си Дейзи. — Какво си въобразявате, че е толкова лесно да се намери?

— Ник, пусни я долу! — заповяда Люк, намесвайки се решително в конфузната ситуация. Ник се огледа наоколо с чувство на справедливо възмущение, но освободи косата на Дейзи, така че тя седна отново на мястото си. Тя го ритна по глезените с цялата си сила и искрено съжаляваше, че не беше обула остри обувки вместо гуменки.

— Ти, педераст такъв! — изсъска му тя, като се опитваше безуспешно да намери моряшката си шапка.

— Извинете, но би ли могло да видя отново младата дама? — каза Патрик Шанън, когато неразборията беше затихнала.

— Не! — отсече Дейзи.

— Господин Шанън, младата дама е моята продуцентка, Дейзи Валенски. Тя работи тук, работи за мен и по съвпадение е русокоса. Бихме ли могли да продължим нашия разговор и да стигнем до нещо конкретно, преди да отлетите за Токио? — каза нетърпеливо Норт.

— Искам да й хвърля още един поглед, Норт — настоя Шанън.

— Дейзи, би ли имала нещо напротив? — попита Норт.

— Да, бих — отвърна тя гневно. — Намерете си други блондинки да ги разглеждате, обадете се на агенциите за манекенки и ме оставете на мира!

— Дейзи, успокой се. Приеми го нормално, не е нищо особено.

— Господин Шанън просто иска да те види отново — един поглед няма да те убие — настоя Норт с раздразнение. Желанието на този, който плаща рекламата, и ако трябва да бъдем точни, на всички клиенти, беше закон само по себе си, от което не ставаха по-малки идиоти, но просто понякога се налагаше да мобилизираш цялото си чувство за хумор, когато говориш с тях.

— Да види какво, по дяволите — промърмори Дейзи, като се опитваше да прибере косата зад ушите си, за да изглежда по-малко съмнителна. Погледна към Шанън и лицето й пламна от яд и объркване.

— Аз те помня — каза категорично Шанън.

— Колко мило — отвърна Дейзи, като си налагаше да говори със студена вежливост. Дори в гнева си тя си даваше сметка, спомняйки си за инцидента при тяхното запознаване, че този човек, който залагаше на риска и се целеше във висините, този властелин в света на големия бизнес не беше склонен да приема спокойно онова, което може да се възприеме като оскърбление.

— Тя има незабравимо лице — обяви Шанън на цялата стая с непроменен глас.

— Много красиво лице — каза оживено Хили Байджър. — Много красиво… благодаря ви, госпожице… ъ-ъ… благодаря ви много.

— Аз казах, че тя има незабравимо лице — повтори спокойно Патрик Шанън, но по начин, който мигновено привлече вниманието им.

— Разбира се, Пат, ти си напълно прав — побърза да се съгласи Хили Байджър. — Сега, когато знаем какво точно имаш предвид, за ден-два Хелън ще открие десетина подходящи момичета. Тя ще се свърже с всички агенции в Ню Йорк, нали Хелън? Или може би Люк ще се заеме с това… или… — той се заплете и реши да замълчи, защото не беше напълно сигурен кой отдел се занимаваше с подбора на изпълнителите.

— Почакайте за минутка, само за минутка — тя също така е принцеса — Шанън говореше бързо и на лицето му се изписа внезапна възбуда.

— Забрави за това, Шанън. Вече ти казах, че работи за мене — пламна Норт като суха цепеница, хвърлена в силен огън. Беше станал отново злият червенокос мъж, изоставил набързо добрите си маниери, които беше възприел преди битката.

— Русокоса… лице… титла… — повтаряше на себе си Шанън. — Принцеса Дейзи… да… да… харесва ми как звучи.

— Господин Шанън, това не е нов вариант на филма „Ражда се една звезда“ — прекъсна го Норт с нарастваща грубост.

— Тя ще свърши работа, отлично ще свърши работа — каза Шанън, като че беше сам в стаята.

— Хей, това не е честно — идеята беше моя! — опита се да се намеси Ник Гъркът, но никой не му обърна внимание.

— Хелън, изпрати я веднага да я снимат, та поне този път да знаем с какво работим — разпореди се Шанън. — Тя изглежда точно така, както искам, но не мога да бъда сигурен, докато не видя снимките — той се изправи, готов да напусне заседанието.

Хили Байджър побърза да се присъедини към мнението на Шанън, преди неговият работодател да излезе от залата. Докато Шанън обличаше сакото си, Байджър каза бързо:

— Харесва ми, Пат, ти си абсолютно прав… Принцеса Дейзи?… Не каза ли Норт Дейзи Валенски? Валенски? Почакай за минутка! Това означава, че майка й е Франческа Върнън. А баща й, Боже мой, баща й е Сташ Валенски! Никой ли тук не си спомня за тях? Господи помилуй, но тази малка дама наистина ще раздвижи стоката! — той замълча, доволен от шанса, който беше получил да демонстрира своята памет, дори като се дистанцира от злополучната рекламна кампания, която сам беше одобрил.

— Кажи им, че искаш сто бона годишно — прошушна Ник на Дейзи, която седеше безмълвно на стола си. — И не казвай, че никога не правя нищо за тебе… плюс всичко друго натърти чорапите ми.

— Трябва да променим опаковката — намеси се разтревожено Джейрид Търнър, както винаги обладан от мисълта за пазара. — Принцеса Дейзи не звучи като име на модерна козметична серия.

— Това ще отложи датата на появяването на пазара близо цяла година! — оплака се Патси Джейкъбсон. — Какво ще разправям през това време в търговската мрежа? — това беше най-големият кошмар за един мениджър на продукция на дадена козметична серия.

— Може ли да млъкнете за малко! — извика Норт и после спря, като видя, че Дейзи скача от мястото си и тръгва стремително покрай масата. Тя спря точно зад художествения директор от агенцията на Люк, който беше изписал на лист хартия с цветни маркери „Принцеса Дейзи“. Грабна листа от масата, скъса го на четири и го напъха в един от джобовете си.

— Господин Шанън — извика тя и в гласа й ясно звучеше ярост. — Аз не съм за продан! Нямам абсолютно никакви намерения да ви позволявам да използвате косата ми, лицето ми или моето име, за да продавате стоките си. Как се осмелявате да се отнасяте към мен като към ваша собственост? Вие сте луд, грубиянин и напълно безчувствен и всички останали… и… и… — тя бързо сграбчи маркерите, наредени в стройна редица от художествения директор, и ги захвърли на мраморната маса, където те се пръснаха като малки фишеци. — Предлагам ви всеки от вас, тъпаци, да вземе по един от тия и да си го навре там, където слънцето не огрява! — и тресна вратата след себе си.

— Дори не мислех, че Дейзи знае такива изрази — каза учудено Арни Грийн.

— Обикновено не говори по този начин, освен ако нещо не е наред с външните снимки — съгласи се Ник, все още натъжен от кражбата на неговото вдъхновение.

— Тя е ужасно чувствителна — промърмори мрачно Кендис Блум. Ако трябваше да работи с онова момиче, връзките с медиите нямаше да бъдат лесни.

Норт се облегна назад; като се усмихваше злобно на Шанън. Той се наслаждаваше на отмъщението.

— Казах ви, че Дейзи е едно работещо момиче. По всичко изглежда, че няма намерение да става модел, нали така? Ще трябва да я извините.

— Нямам никакви намерения да я извинявам — отговори самоуверено Шанън. — Тя ще бъде Момичето на „Елстри“.

— Дейзи няма навика да променя решенията си. По-добре ще направите да не разчитате на това — съобщи самодоволно Норт.

— О, не, ще разчитам — каза Шанън. — Хили, задръж всички решения за „Елстри“, докато се върна от Япония. Този път няма да има провал.

— Дейзи е незаменима в моето студио — каза разпалено Норт. — Така че по-добре не опитвайте.

Патрик Шанън отправи към Норт своята корсарска усмивка, онази широка, дръзка гримаса, за която всеки един в „Супракорп“ беше свикнал да си отваря очите на четири.

— Имате ли нещо против да се обзаложим за това?

 

 

Точно преди Коледа на 1976 година Рам реши, че е време да уреди отношенията си със Сара Фейн. Тя беше приключила участието си в своя сезон и все още не беше сгодена, а скоро щеше да замине на посещения в провинциалните имения. За да бъде съвсем сигурен той прецени, че си заслужава да постигнат взаимно разбиране по въпроса преди заминаването й.

— Искам да вечеряме заедно утре вечер — й каза Рам по телефона. — Но сама, не желая да се присламчва никой от твоите приятели.

— Но, Рам, поканена съм утре на малък коктейл у Люсинда Кърсън.

— Или едното, или другото, Сара — отговори й той с равен глас.

Чувството й, че е дошъл моментът, сякаш зашепна нетърпеливо в ухото й.

— Щом поставяш нещата така и след като мога, в края на краищата да отида първо у Люсинда, а после да вечеряме заедно, защо пък не? — каза Сара със съвсем лек намек, че неохотно дава съгласието си.

— Наистина, защо не? — съгласи се Рам и не можа да не се възхити в себе си на железните й нерви.

На другата вечер те отидоха в клуба на Марк на „Чарлз стрийт“, в Мейфейър. Зад високата врата, без никаква табела, на неголямата къща, в която се помещаваше клубът, имаше няколко отделни стаи за вечеря. Рам беше запазил маса в първата и най-просторната стая, откъдето можеха да виждат всеки един от влизащите и преминаващите край помещението. Съвсем умишлено не избра по-спокойно ъгълче в този клуб с изключително ограничен достъп, собственост на Марк Бърли. Рам бе предпочел да прекарат първата част на вечерта в богато обзаведената стая, осветена от пламъка на запалени свещи, покрита с персийски пътеки в тюркоаз, със стени от тъмна теракота, почти изцяло закрити от реалистични картини на животни от Викторианската епоха, в позлатени четвъртити, кръгли и овални рамки.

Въпреки, че Сара се вслуша в предупреждението на Рам и уреди да не се присъединяват към масата им нейни приятели, те познаваха почти всички, които присъстваха тази вечер в клуба, и десетки познати прекъсваха вечерята им, за да им поднесат своите поздрави — нещо, което Рам беше предвидил. След като изпиха кафето си, той я попита:

— Ако още един човек дойде на масата и ти каже, че си дебютантката на годината, какво ще направиш?

— Ще започна да вия — отвърна му тя, като се опитваше да изглежда едновременно деликатна и очарователно скромна. — Ще се изправя и ще започна да вия, докато не извикат полиция да ме прибере.

— Тогава защо не отидем у нас, за да изпием по едно бренди?

Изведнъж се почувства едно напрежение в уравновесения, тържествен менует, звънял в ушите им през цялата вечер; менует, който танцуваха двамата от много месеци насам. Поканата на Рам прекъсна рязко музиката. Някакво колебание трепна във въздуха между тях. В паметта на Сара изскочиха образите на многобройните красавици, ухажвани от Рам, с които знаеше, че е излизал. Когато го виждаше с тях, той изглеждаше сериозен и внимателен, така както се беше отнасял с нея. Сара го погледна замислено. Ако се съгласеше да отиде в дома му, нямаше съмнение какво очаква от нея.

— С удоволствие бих изпила едно бренди, но…

— Това означава „да“ или „не“, скъпа моя Сара?

— Ами… не можем да стоим вечно тук… така че, предполагам… отново ще кажа… защо не?

— Твоята къща е истинска прелест, Рам — каза Сара, след като й беше показал първия етаж.

— Нека да ти покажа горните етажи.

— Не, не мисля, че искам — отвърна тя остро, загръщайки раменете си със своята непорочност като с невидим плащ.

Рам се усмихна мрачно:

— Какво разиграваш сега, целомъдрие?

Сара се стъписа:

— Каква нелепост! Просто съм уморена, Рам. Би ли ме откарал вкъщи? Брендито беше чудесно.

— Не, Сара, скъпа, няма да те отведа у вас. Аз те обичам, Сара.

Тя стоеше спокойно край камината и го наблюдаваше, без да реагира на думите му.

— Искам да станеш моя жена — продължи Рам. Сара все още мълчеше. Имаше нещо недостъпно в устата му, помисли си тя.

— Сара — повтори той, като се приближи до нея, но без да я докосва. — Ще се омъжиш ли за мен?

Доста време му беше необходимо, за да стигне до същината на въпроса, помисли си Сара. Трябваше ли да го отблъсне сега и да изчака следващия път, когато ще й поиска ръката? Не, най-доброто беше да увенчае своя сезон с годежа на годината. Догодина някоя друга дебютантка ще застане в центъра на вниманието, но ако тя станеше принцеса Валенски, какво щеше да я интересува някаква обикновена дебютантка? Тя изви съвършените си устни в прелестна усмивка, която казва всичко, и кимна със съвършената си глава. Не помръдна към него, докато той не се наведе към нея. Рам я целуна и промълви задъхано:

— Това е първият път…

Сара знаеше добре, че това е първият път, когато се целуваха така, сами и по устните. Само в няколко случая по-рано тя му бе поднасяла за целувка нежната си буза като израз на нищо незначеща, публично изказана благодарност. Беше играла една трудна, безмилостно дълга шампионска игра.

Рам я целуваше отново и отново, с нарастваща страст и почитаемата Сара Фейн не беше сигурна дали възбудата, която изпитваше, се дължеше на постигнатата с толкова усилия победа над Рам Валенски или на половия нагон, който без никакви проблеми бе успявала да потиска.

— Ела горе с мен сега, скъпа, ела с мен — каза припряно той, като я целуваше.

— Не… Рам, моля те… Не мога… Аз никога не съм…

— Разбира се, че не си, Сара, сладка моя Сара… но ти ще станеш моя съпруга, затова сега не бива да се тревожиш.

— Рам, не. Не мога… не бих могла…

Той я пусна толкова внезапно, че тя леко се олюля и трябваше да се опре на полицата на камината. Отдръпна се назад и я загледа изпод вежди с презрителен поглед.

— Ти дори не каза, че ме обичаш, Сара… даваш ли си сметка за това? Може би ти не ме обичаш, може би не си готова да вземеш решение? Аз те наблюдавах дълго време, мила, нима смяташ, че не знам каква кокетка си всъщност? Може би се забавляваш, като караш един мъж да ти прави предложение и дори да не му отговориш, а само да кимнеш леко и грациозно с глава? По-скоро аз се забавлявах, като те гледах как играеш ролята на невинна кокетка, на недостижима и целомъдрена аристократка, изчислявайки точно всяка секунда от поведението си, всеки жест и постъпка, които щяха да допринесат за великата слава на Сара Фейн.

Неговият обвиняващ, язвителен поглед започна малко да я плаши, но същевременно изпита истинска възбуда, като наблюдаваше как Рам губи самообладание. О, да, беше наистина възбуждащо да накараш един мъж да загуби самообладание. Тя не успя да прикрие сянката на задоволство, която за миг докосна устните й. Рам я забеляза и направи бърза, гневна крачка напред и я сграбчи за ръката.

— Значи действително си въобразяваш, че можеш да ме правиш на глупак — извика яростно той. Начинът, по който действаше, я свари неподготвена. — Ето какъв бил твоят дребнав план, ето какво е родил твоят коварен, егоистичен мозък — още едно завоевание за Сара, още едно спечелено състезание, сигурно утре ще се перчиш с това — пръстите му се впиха в ръката й и победоносното чувство, което тя изпитваше до преди малко, почти изчезна. Тя разбра, че трябва да заложи последната си монета. И наистина, не я ли пазеше точно за подобен миг?

— Рам, престани! Та ти дори не ми даде възможност да ти кажа, че те обичам. Не беше почтен и грешиш по отношение на мене…

— Аз ли? Аз ли? — изсъска той вбесено, сякаш думите й не значеха нищо за него. — Най-обикновена кокетка — ето какво беше ти през цялото това време… обикновена кокетка и нищо повече — Рам пусна ръката й и продължи да я гледа гневно. Всичко, което щеше да получи, ако се оженеше за Рам Валенски, се оформи в едно огромно кълбо в главата на Сара, огромно златно кълбо, украсено със скъпоценни камъни. Тя протегна ръцете си към кълбото и към Рам.

— Горе, да се качим горе… — прошепна тя с нерешителен глас. Рам я сграбчи със силните си ръце и я поведе препъваща се към стълбите. Отново й причиняваше болка, но обхваната от смесица от алчност и объркване, страх и възбуда, тя успя единствено да си спомни за една своя американска приятелка съученичка, която обичаше да казва: „Винаги изливай цимент върху една сделка“. Внезапно Сара проумя какво точно значеше това.

 

 

О, господи, защо се бавеше толкова, мислеше отчаяна Сара Фейн. Никой не й беше казал, че всичко това е толкова дълго и болезнено, мъчително болезнено и трудно, и отвращаващо. И толкова мълчаливо, нямо. Къде остана романтичното преживяване, което тя очакваше, къде остана удоволствието? Чувстваше само срам. Беше попаднала в отвратителен кошмар, който продължаваше безсмислено, притисната от тежестта на един мъж, когото бе немислимо да успее да контролира по някакъв начин. Сухите му устни и твърдите ръце не й даваха миг почивка, над себе си тя чуваше единствено тежкото му, мъчително дишане. Обхваната от омерзение, тя се опитваше да протестира, но той не я чуваше, той не желаеше да я чуе.

Дишането му ставаше все по-силно и по-силно, докато най-после й се струваше, че ще се превърне във вик, но тогава всичко започваше отново, сякаш за да не свърши никога. Очите му бяха плътно затворени, но ръцете му държаха косите й и той дърпаше русите кичури така безмилостно, че тя извика от болка. Ох… ох, сигурно настъпваше краят… не беше възможно човек да се мъчи така, да диша на пресекулки и да е жив.

— Дейзи! Дейзи! — изстена Рам. — Дейзи, обичам те!

Обзета от безумен гняв, Сара Фейн намери сили да се изтръгне от Рам. Изправи се, в душата й бушуваше смесица от унижение, растяща ярост и твърдо убеждение, че е прозряла истината, колкото и невероятна да беше тя. Гледаше съществото в кревата, безумно ридаещото жалко същество, което беше заровило главата си във възглавницата. Това същество щеше да бъде унищожено заради това, което й стори, на нея, на Сара Фейн.