Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Princess Daisy, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Мечкуева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- varnam (2009)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джудит Кранц. Принцеса Дейзи
Издателство „Петрум Ко“ ООД
Редактор: Лилия Германова, Слави Терзиев
Коректор: Цветана Михайлова, Соня Димитрова
ISBN: 954–8037–23–8
История
- — Добавяне
9
В един неделен ден през пролетта на 1963 година Сташ Валенски и Дейзи — вече на единадесет години, влязоха в хотел „Къноут“ за да обядват заедно сами, както правеха редовно.
Обед в „Къноут“, както и вечеря в Галерия „Уфици“ са едно от главните изпитания в западното общество и Сташ, все още зает с опитомяването на непокорната си дъщеря, реши, че мястото е твърде подходящо за целта. „Къноут“, с пищната си атмосфера на изискан разкош, приличаше не толкова на хотел, колкото на господарска къща, където човек чуваше или по-скоро усещаше достолепното тиктакане на викторианския часовник на своя дядо. Портиерът ги поздрави като стари приятели. Те прекосиха малкото, застлано с дебел килим, фоайе, в дъното, на което започваха безупречно полирани стълби от махагоново дърво. Изкачиха се по тях, завиха надясно по коридора и стигнаха до ресторанта, считан за един от трите най-добри в Англия. Както обикновено, Сташ държеше здраво за ръката Дейзи, докато минаваха покрай редицата от маси със сребърни подноси, отрупани с десетки видове ордьоври, пъпеши, салати, омари, задушени скариди и разнообразни пайове. Изобилието от храна, както и високите вази с пролетни цветя и малкото барче, облицовано с огледала, трябваше да внушат на посетителите, че тук можеха да бъдат задоволени и най-изтънчените и екстравагантни кулинарни капризи. Това объркваше Дейзи и тя задаваше въпроси за всяко ястие, като се мъчеше да реши какво да вземе, преди да е прочела менюто за деня.
Стените на ресторанта бяха облицовани с дървена ламперия с цвят на восъчна пита, по тях блестяха кристални аплици в тоновете на узряла кайсия. Столовете бяха тапицирани с виненочервено раирано кадифе и големи скринове разделяха помещението на няколко отделни части. Тези скринове създаваха впечатлението, че си попаднал в Алисината Страна на чудесата, защото в долната си част, до равнището на погледа на седящ човек, бяха украсени с изкусна дърворезба, но в горната си част бяха изработени от гравирано стъкло, така че, когато се изправеше, човек виждаше през тях. Сташ и Дейзи винаги предпочитаха да седнат на маса в центъра на ресторанта, отколкото на някоя странична, защото това им даваше възможност да имат поглед към останалите части на помещението и можеха да наблюдават познатите си гастрономи и да ги одумват.
Много от посетителите вдигнаха поглед от блюдата си, когато двамата влязоха. Сташ изглеждаше почти непроменен. На петдесет и две години косата му беше все така руса, гъста и късо подстригана, чертите на лицето му бяха като изваяни и издаваха смелост и решителност. Дори да беше сам, той пак би привлякъл вниманието на околните. Но заедно с Дейзи той предизвикваше най-жив интерес дори в този храм на висшето общество, възпитано да не проявява излишно любопитство. Момиченцето сякаш бе дошло от приказна страна. То бе високо над метър и петдесет; лекото, предпубертетно заобляне на тялото й бе толкова нежно, безупречно и същевременно преливащо от жизненост, че изтръгваше въздишка и от най-коравосърдечните възрастни, припомнили си с умиление за силата и младостта, които нявга бяха тяхно притежание. Бе облечена с рокля от най-фин вълнен плат с цвета на слоновата кост, щампован с китки светлорозови цветя със зелени листенца. Полата бе пристегната с широк колан, завързан отзад, а якичката, апликирана с изрязани от плата на роклята цветя, обгръщаше като цветна гирлянда малката й шия.
Златисторусата й коса, сресана назад и хваната с панделка, достигаше почти до кръста й, но нищо не можеше да задържи немирните къдрици, които красяха като венец челото и слепоочията й. Светлината, нахлуваща през големите викториански прозорци, сякаш бе привлечена от косата на Дейзи и си играеше с нея, като събираше във фокус и после пръскаше в къдриците отблясъците на все още слабото пролетно слънце. Това беше косата на героиня от стари времена, кичури, които дълго бяха сресвани с обич от майка и будеха възхищение и завист у лели и сестри — безценно съкровище, което трябваше да се скрие в медальон и да се пази десетилетия.
Сташ я заведе до тяхната маса, без да крие гордостта си от това, което притежава. Той изпитваше към Дейзи обич, която го плашеше. Преди много време бе научил, че е прекалено опасно да влагаш такъв огромен емоционален капитал в друго човешко същество, но беше безпомощен пред факта, че дъщеря му съществува и е с него — съкровище, което почти беше изгубил. Това упорито, чистосърдечно, обичащо женско създание, обожавано от първия миг, в който го зърна, тъй както никога не бе обожавал друга жена.
В Дейзи той виждаше себе си като малко момче, завинаги изгубеното, завинаги невинното, многообещаващото „аз“, с което единствено сънят можеше да те срещне, но изчезващо в мига, когато отвориш очи, и което оставяше в душата чувство на непостижима красота и безметежно щастие — чувство, което трае не повече от няколко кратки секунди.
Когато облеченият във фрак оберкелнер подаде на Дейзи белия лист на менюто, по края със златна и кафява ивица и дата, отпечатана най-долу, тя му направи знак да я изчака, въпреки че го знаеше наизуст, три години след първия им обед в ресторанта. Доста отдавна беше минало времето, когато поръчваше баница с пилешко месо, агнешки котлети или говеждо филе на скара — трите любими ястия, на които отначало бе се спряла. Сташ се бе опитал внимателно да я запознае с менюто, но скоро разбра, че нямаше начин да я убеди или придума да поръча нещо друго. Тя въобще не се интересуваше „да развие вкусовите си усещания“, както му беше казала, и всеки път повтаряше тази педантична фраза с шеговит поглед. Сташ често се чудеше как неговото чевръсто момиченце, което успяваше винаги да наложи собственото си решение, се бе научило да бъде толкова непреклонно след ранните години от живота й, прекарани в горски пущинаци? Но дори когато за първи път се срещна с великолепното обслужване на „Къноут“, усмивката на Дейзи даде да се разбере от оберкелнера, че тя е това, което е и никой друг на този свят, и щом й се яде баница с пилешко месо, ще я поръчва всяка неделя цяла година.
— Заповядайте, принцесо — поздрави я оберкелнерът с усмивка. — Какъв е изборът Ви днес?
— Какво е това „croustadc d’ocufs de caille Maintenov“, освен яйца?
— Малки яйца от пъдпъдък, сервирани с гъби в сметана и холандско сирене върху коричка от маслено тесто.
— Дейзи, ти хапна яйца на закуска. Защо не започнеш с пушена шотландска сьомга?
— Но тя е включена в списъка на ястията от най-високо качество — смъмри го сериозно Дейзи.
Сташ въздъхна. Безкрайно много пъти й беше обяснявал, че може да поръчва от този списък, но тя никога не го правеше. Навикът й да бъде пестелива, придобит като дете, не можеше да се забрави дори в този ресторант, където сметката, представена накрая, беше така умопомрачителна, че едно или две блюда „екстра качество“ в повече едва ли биха се забелязали. Тя идваше в „Къноут“, защото той я водеше там, но нищо не би могло да я накара да поръча едно от ония „супер“ ястия, дори „Salade Caprice des Annees Folles“ — без съмнение ястието е най-очарователното наименование в света.
— Ако ми разрешите да предложа количката с ордьоврите, за да направите своя избор — каза оберкелнерът, — а после, може би, омар на скара с подправки — току-що получихме великолепна пратка от Франция…
— Все още живи ли са? — попита Дейзи.
— Без съмнение! Те „трябва“ да са живи, преди да ги сложим на скарата!
— Тогава се спирам на „Горещо гърне по ланкширски“ — съобщи Дейзи, без да има ни най-малката представа какъв вкус би могло да има това, но твърдо решена да не причинява смъртта дори на един-единствен омар.
Ах, помисли си оберкелнерът, принц Валенски трябва много да внимава. Ако младата госпожица реши да става, о небеса, вегетарианка, може би ще престанем да я виждаме всяка неделя.
След като обедът бе най-сетне поръчан, Сташ и Дейзи подхванаха лек разговор, който му доставяше огромно удоволствие. Стъпка по стъпка той я въвеждаше в своя свят, а тя, от своя страна, му разкриваше вълненията на училищния живот и го запознаваше с малките приключения на приятелите си. Но днес имаше наум нещо по-специално.
— Татко, според теб, трябва ли да се занимавам с математика?
— Естествено, нали ви преподават в училище?
— Да, но аз я мразя и не мога едновременно да уча математика и да изпълнявам задълженията си към новото си пони. Как е възможно да яздя Мерлин всеки следобед след училище, после да чистя клетката й в конюшнята, да слагам слама, после да я чеша с чесалото, после да загладя косъма й с четката, да я разтривам с парцала, да прегледам копитата й и…
— И всичко това отнема не повече от половин час, ти го знаеш прекрасно — каза през смях Сташ, развеселен от драматичните подробности, които тя изреди с надеждата да му направи впечатление. — Остава достатъчно време и за математиката.
Дейзи като опитен стратег изостави моментално Мерлин.
— Анабел ми каза, че не вижда защо трябва да уча математика — самата тя никога не е учила и не страда от това. Анабел казва, че никога през живота си не й се е налагало да прави баланс на чековата си книжка, а единствената причина да учиш математика е да можеш да го направиш или пък да хванеш търговеца на риба, че те мами в сметките и да му натриеш носа, но ако го сториш, следващия път няма да ти даде най-хубавата риба, така че, налага се човек да се примири.
— Значи Анабел е станала за теб авторитет в областта на образованието?
— Анабел е авторитет за мен в много неща — каза с достойнство Дейзи. — Все пак, ако успееш да ми изтъкнеш три причини, поради които трябва да уча математика, ще се помъча, въпреки че ми се струва, че в мозъка ми липсва оная част, с която повечето хора възприемат математиката.
— Ще ти посоча само една съществена причина, защото просто няма нужда от повече: лейди Алден изисква всички момичета в училището й да учат математика.
— Мисля, че лейди Алден е безумна… абсолютно безумна — промърмори Дейзи.
— Анабел ли те научи да наричаш нещата безумни?
— О, не, ти ме научи. Ти каза, че е истинско безумие да искам да прескачам с Мерлин препятствията в Уилтън Кресънт — лицето на Дейзи се озари от дяволита усмивка. Тя променяше настроенията си толкова бързо, че Сташ се запитваше понякога дали разговаря с дете, със зряла жена, с палав селски пакостник или с важен депутат от парламента.
— Страхувам се, че си езичница, Дейзи.
— Нямам нищо напротив. Те танцуват около дърветата и вършат странни неща по пълнолуние, нали?
— Мисля, че това са друидите. Езичниците са като древните гърци и римляни — това са хора, които почитат много богове.
— О, чудесно! Бих искала да съм една от тях. Като тебе, татко.
Сташ побърза да я отклони от тази необещаваща нищо добро тема на разговор и попита:
— Свикна ли вече Мерлин с конюшнята?
Мерлин беше последното от поредицата понита — всяко едно малко по-високо от предишното — наречено на името на старата любимка на Сташ, оттеглила се вече на заслужен отдих. Конят бе настанен в конюшня в Гросвенър Кресънт Мюс, на няколко минути път от Уилтън Роу, където се намираше домът на Сташ Валенски. Конюшнята се управляваше от госпожа Лей ла Блъм повече от двайсет години. Беше тъмно помещение с калдъръмен под и Мерлин беше настанена в една от четирите незаети клетки. Предпочетоха да я държат там вместо в просторната ясла, където трябваше да бъде връзвана.
— Тя е щастлива като младенец — каза важно Дейзи. — Там се мотаят няколко черни котки и Мерлин се разбира отлично с тях, но това, което желае истински и от сърце, е едно куче. Копнее страстно да има куче!
— Така ли? А каза ли ти каква порода куче би искала да има?
— Няма значение, просто куче.
— И „копнее страстно“ за него?
— Без съмнение.
— Нещо ми подсказва, че Мерлин е разговаряла с Анабел.
— Не, татко, тя общува с мен. Ти знаеш, че ако поискат, конете могат да го правят.
— Хм… Дейзи, струва ми се, че е време за десерта — Дейзи наблюдаваше съсредоточено лицето на баща си. Вече три години се опитваше да го накара да й купи куче. Той не обичаше кучетата, дори не ги харесваше и успешно бе се противопоставял досега. Блясъкът в очите му й подсказа, че днес е безпредметно да продължава на тази тема.
— Бих хапнала нещо сладичко — каза Дейзи. Проблемът с кучето не беше уреден все още, но тя беше сигурна, че е въпрос на време. Въобще не смяташе да се предава.
Сташ даде знак на сервитьора, който докара количката с десертите — лъщяща вещ от махагон на четири безшумни колелца с няколко реда подноси, отрупани с десерти: шоколадов, лимонов и малинов мус, маслен пудинг, оризов пудинг, ябълкови пити, пасти асорти, плодове, сварени с портвайн, прясна плодова салата, гарнирана с гъста нормандска сметана, разкошни торти и ягодов сладкиш от столистово тесто. Опитният сервитьор, достоен наследник на традициите на „Къноут“, никога не чакаше Дейзи да направи своя мъчителен избор: напълваше една чиния с малки парченца от всеки десерт, с изключение на оризовия пудинг. След десерта, когато Сташ пиеше кафето си, донесоха — като на всяка маса — сребърно плато с разнообразни петифури: пресни ягоди с шоколадова глазура, мънички еклерчета и ледени череши. Всяко лакомство бе поставено в отделна хартиена подложка. Докато Сташ гледаше съсредоточено в пода, Дейзи свидливо прибра в малката чантичка всички лакомства, до последното. Когато за първи път я бе видял да прави това, Сташ беше ужасен.
— Дейзи! Една дама може да изяде, колкото поиска от тези пастички на масата, но тя не може да си позволи да ги вземе със себе си!
— Те не са за мен.
— О-о! — Сташ веднага се досети за кого бяха предназначени. Тя щеше да ги занесе на другата. Той никога не заговори повече за това и търпеше мълчаливо унижението, на което го подлагаше всяка седмица. Дейзи никога не би му позволила да поръча кутия шоколадови бонбони и затова той реши да не я лишава от удоволствието да занесе подарък на сестра си.
Когато Сташ научи по телефона за смъртта на Франческа, веднага започна да преценява възможностите за избор при дадените обстоятелства. Разбра, че трябва да разкаже някому цялата история, успяла да остане тайна за света. Имаше нужда от помощ, за да уреди бъдещето си, и Анабел беше единственият човек, на когото можеше да се довери. През няколкото дни, когато Сташ беше в Калифорния, Анабел откри училището „Кралица Анна“, най-добрият интернат за умствено изостанали деца в Англия, и уреди приемането на Даниел.
Тя сама шофираше до летището голямата кола на Сташ, за да посрещне малката групичка, защото той беше непреклонен, че трябва да скрие пристигането на децата, дори от своя шофьор. Когато влязоха в чакалнята, видя отпред Сташ, хванал за ръката Дейзи. Момиченцето беше толкова объркано от бързо променящите се събития през последната седмица, че изглеждаше стъписано. То все още не можеше да разбере напълно как беше възможно майка му да тръгне с колата и да не се завърне вкъщи. Как бе възможно да е мъртва? Нито Мати, нито Марго, нито пък самият Сташ можеха да намерят сили да й обяснят подробностите около катастрофата и Дейзи бе оставена сама в света на детските си страхове и преживявания. След Сташ вървеше Маша и носеше на ръце Даниел, която бе намерила убежище в мълчанието и неподвижността. Бързо, без да задава въпроси, Анабел ги откара до училището, което се намираше в околностите на Лондон.
Пристигнаха пред голяма сграда, която някога е била господарската къща в едно обширно имение и все още беше заобиколена от широки поляни, величествени вековни дървета и цветни градини. Сташ каза на Маша, Дейзи и Анабел да чакат в колата. Вдигна Даниел — той я докосваше за пръв и последен път в живота си — отвори вратата на колата и постави детето на алеята. Дейзи изскочи и го последва. Увисна на крака му, когато той тръгна към зданието, влачейки мълчаливо след себе си Даниел.
— Татко, къде отиваме? Тук ли е твоята къща? Защо Маша не идва с нас?
Сташ продължи да се изкачва по широките стълби.
— Дейзи, скъпа, сестра ти ще живее тук за известно време. Това е чудесно място, има и училище за нея. Ти ще живееш с мен, в моя дом в Лондон.
— НЕ!
Той спря, обърна се назад и заговори настойчиво на невярващото, отчаяно дете:
— Чуй ме, Дейзи. Това, което ще ти кажа, е важно. Има толкова неща, които ти можеш да правиш — да казваш колко е часът, да четеш писмата, които ти изпращах, да скачаш на въженце — а тя не може… Ако тя поживее известно време в това училище, ще се научи да прави всичко това. Най-добрите учители в света ще я научат и вие ще можете да играете заедно, както винаги си искала…
— Но аз искам да си играем, както досега, аз я обичам точно такава, каквато е… О, татенце, не го прави, недей, татенце! Ще й липсвам толкова много… И тя ще ми липсва, моля те, моля те, татенце! — когато започна да разбира непреклонността на неговите намерения, непокорството на Дейзи се превърна във вледеняващ ужас.
— Дейзи, разбирам, че ти е тежко, но ти мислиш само за себе си. На Даниел ще й хареса тук и тя ще свикне много бързо; тук живеят още много деца, с които тя ще си играе. Ако не живее в специално място като това, тя никога не ще научи нищо… Ти не би искала тя да не може да прави всичко онова, което ти умееш. Нали няма да е честно, Дейзи?
— Няма да е честно — отвърна, хлипайки, момиченцето. Сълзите й се стичаха по бузите, по вратлето и изчезваха в деколтето на роклята й.
— Не мога да спра да плача… И нея ще разплача…
— Трябва да спреш. Искам да й обясниш всичко, което ти казах. Ти винаги си твърдяла, че най-добре разбира теб, когато й говориш.
— Тя няма да ме разбере сега, татко.
— Все пак опитай.
Накрая Дейзи успя да се овладее достатъчно, за да заговори със сестра си на техния странен език. След малко от очите на Даниел потекоха едри сълзи и тя зави като малко животинче.
— Тя каза: „Недей, не отивай!“
— Но ти не си й разказала за нещата, които ще научи! — каза нетърпеливо Сташ.
— Не ме разбра.
— Това показва, че съм прав. Тя ще възприеме онова, на което ще я обучават тук, и ще може да разбира. Хайде, Дейзи, накарай я да спре да издава тези ужасни звуци и двамата ще я заведем до красивата й стая. Тя ще се почувства добре, много добре, преди да се опомниш…
Опитните специалисти, които работеха в заведението, бяха свикнали на подобни, както ги наричаха „злочести сцени“, но те се оказаха неподготвени да възприемат раздялата на Дейзи и Даниел. Онези, които имаха нещастието да бъдат свидетели на сцената, се чувстваха отчаяни и някои дори избърсаха овлажнелите си очи. Най-сетне Сташ успя да отлепи вкопчилата се в сестра си Дейзи възможно най-нежно, въпреки че трябваше да употреби и сила.
Дейзи, гърчеща се, бореща се, ритаща, бе отнесена на ръце по коридора и по стълбите и бе стоварена като вързоп в колата. Сташ твърдо реши, че подобни емоционални травми могат само да й навредят. Следващата неделя той отказа да я заведе при Даниел, както й беше обещал, като внимателно й обясни, че го прави само за нейно добро и за доброто на Даниел. Момиченцето слушаше напрегнато всяка негова дума, но не каза нищо, а само се обърна и се прибра в стаята си.
На следващия ден Маша почука на вратата.
— Принце, малката Дейзи не иска да яде.
— Сигурно е болна. Ще позвъня на доктора.
— Тя е напълно здрава.
— Тогава какво не е наред? Хайде, Маша, стига си ме гледала така укорително… това престана да ми прави впечатление, когато станах на седем години.
— Тя няма да сложи залък в устата си, докато не отиде да види Дани.
— Глупости. Не мога да позволя на една шестгодишна хлапачка да ми диктува какво да правя. Аз решавам кое е най-доброто за нея. А сега върви и й кажи, че номерът й няма да мине. Ще прояде, когато изгладнее.
Маша излезе от стаята, без да каже дума. Повече не се върна. Мина още един ден и Сташ я потърси.
— Е, какво става?
— Тя все още не иска да яде. Предупредих те. Ти просто не познаваш Дейзи.
Гладната стачка на Дейзи продължи още ден, докато принуди баща си да се предаде. Не пожела да вкуси нито залък, преди да го накара да се закълне, че ще й разреши да посещава Даниел всеки неделен следобед. Сташ разбра веднъж завинаги, че няма право да осуетява нищо, свързано с Даниел.
В продължение на няколко месеца след смъртта на Франческа Сташ получаваше писма от Мати Файърстоун, който разпитваше за децата и за живота им в Лондон. Това беше едно усложнение, с което Сташ реши да скъса. Не можеше да допусне воденето на една постоянна кореспонденция с импресариото и съпругата му, които считаше за свои заклети врагове. Съчини едно писмо, в което настояваше да му бъдат спестени по-нататъшни разследвания по отношение на личния му живот. Писмото беше толкова рязко, толкова неприятно, обиждащо и отблъскващо, че Мати и Марго решиха да прекратят кореспонденцията си с Валенски: Дейзи и Даниел бяха негови деца, той имаше законното право над тях и, в крайна сметка, какво можеха да направят Мати и Марго? Най-доброто беше да забравят всичко: Франческа, близначките, катастрофата и да затворят тази трагична страница в живота си. Всичко беше отминало, останало назад, изгубено завинаги, въпреки че се бяха опитали да дадат от себе си най-чистото, което носеха в душите си. Сега трябваше да забравят.
— Искаш да кажеш да се опитаме да забравим — каза горчиво Мати.
— Точно така. Единствената друга възможност е да заведем дело за попечителство, но ти знаеш, че никога не можем да го спечелим.
— Но тези момиченца… Те бяха част от семейството, Марго.
— И за мене, скъпи, но без законно основание. А именно това е от значение.
Файърстоунови престанаха да пишат. В Лондон Дейзи продължаваше да посещава всяка неделя Дани. Сташ никога не я заведе до интерната „Кралица Анна“. Не искаше да рискува да се сблъска с другата и я изпращаше, придружена от Маша, с влак или с такси.
През следващите години, по време на лятната ваканция, Сташ завеждаше Дейзи в Нормандия, във вила „Ла Маре“, която беше подарил на Анабел, скоро след като стана част от живота му. Но дори тогава Дейзи настояваше да се връща в Англия всеки две седмици, за да посещава Дани. Със стиснати от неохота устни, Сташ изпращаше на летището в Довил дъщеря си и Маша в събота сутрин и ги посрещаше в неделя вечер. Никога не ги попита как са прекарали в Англия.
Всеки месец Сташ получаваше сведения за състоянието на Даниел от интерната, които често оставяше непрочетени цели седмици. „Те всички са еднакви“, мислеше си той, и това действително беше така. Детето е добре, щастливо е, държи се прилично. Научила е няколко по-прости неща, обича да слуша музика и си играе с някои от другите деца, особено привързана е към неколцина преподаватели. Знае няколко нови думи и общува с наставниците, които харесва, но само със сестра си може да води нещо като разговор.
Дейзи никога не отвори дума пред Сташ за своята сестра-близначка, след като го бе принудила да капитулира по въпроса за посещенията. Освен с Маша тя не изпитваше ни най-малкото желание да разговаря с някой друг за Дани. Тя никога не подхвана разговор с Анабел, въпреки че тя бе осведомена за съществуването на Дани. Не се опита дори да загатне на съучениците си, че има сестра близначка. Не се осмеляваше. Забраната бе толкова строга, че нямаше нищо общо с обикновена тайна. Това беше табу, в буквалния смисъл на тази дума. Баща й не го искаше. По непонятен начин Дейзи вярваше, че оцеляването й — и това на сестра й — зависеха от нейното мълчание. То бе противно на нейните разбирания, но знаеше, че е така. Не можеше да рискува да загуби бащината си обич, от която необяснимо бе лишена през първите години от живота си. Той грешеше за Дани, но Дейзи си даваше сметка за границите на своята сила да го убеди. Можеше да се наложи над Сташ за някои неща, можеше да си позволи да действа като закачлив тиранин, но само в строго определени граници. Останала без майка, тя се беше вкопчила в баща си и трябваше или да приеме отношението му към сестра й, или да остане кръгъл сирак.
Компромисът, постигнат през първата седмица, който й позволяваше да посещава всяка неделя Дани, ставаше все по-приемлив за Дейзи. С податливата си природа сестра й се нагаждаше щастливо към наставниците и децата в интерната. Дейзи не можеше да не признае пред себе си, че не бе възможно да посещава училището на Дани, нито пък тя да ходи при лейди Алден.
Петте години отшелничество в Биг Сур останаха в миналото, избледняваха в паметта й и новият живот, разкриващ се пред нея, все по-трудно можеше да бъде обяснен на Дани. Разговорите им се ограничаваха в скромния свят, в който живееше Дани, и при всяка нова среща Дейзи се чувстваше все повече като възрастен, който разговаря с дете. Дейзи често рисуваше картинки за Дани, докато стените на стаята й бяха покрити с тях.
— Прави пони — молеше постоянно Дани, заради старите коне, които пасяха на ливадата до училището. По времето, когато съучениците на Дейзи се мъчеха да нарисуват що-годе прилична ябълка в училището на лейди Алден, тя вече бе способна да направи впечатляваща скица на едно от най-трудните за рисуване неща — коня.
Когато Дейзи се появи за първи път в Лондон, Рам, навършил вече тринайсет години, беше момче с преждевременно изострена съобразителност. Никога не бе приел съществуването на природената си сестра, плод на брака на баща му след неговото раждане. Не можеше да се съгласи с факта, че тази узурпаторка има някакви права. Това беше неправомерно. И далеч по-лошо: тя беше негова съперница.
Вниманието на Рам бе погълнато от значимостта на факта, че е „наследник“ много по-рано от съучениците му, всички деца от висшите слоеве на обществото.
Още от самото основаване на училището в Итън през 1442 от Хенри VI — се бе отдавало огромно значение на наследяването. През 1750 година училищните списъци в Итън се подреждали според положението в обществото на учениците, като на първо място се поставяли наследниците на херцозите. Титулуваните момчета носели специални дрехи, сядали на отредени за тях места и ползвали най-различни привилегии. През 50-те и 60-те години настъпилото демократизиране на обществото премахна някои от стриктно спазваните кастови порядки на училището, но преминаването на имущество и титли от поколение на поколение бе дълбоко вкоренено в колективното подсъзнание на Итън, както и на останалите реномирани училища във Великобритания. Те бяха част от атмосферата — също толкова важна, както и играта на крикет или парадирането.
Откакто се помнеше, Рам винаги бе чакал времето, когато ще наследи имуществото на Сташ, цялото имущество. Не искаше съзнателно смъртта на баща си, дори не си даваше съзнателно сметка, че само след смъртта му може да наследи неговото състояние; той просто страстно го желаеше, без да чувства ни най-малък комплекс за вина от това. Вярваше до дъното на душата си, че разяждащото го чувство за несправедливост — което той никога не искаше да признае, че е завист към чуждото щастие — ще изчезне в мига, когато стане наследник, единственият, безспорен принц Валенски.
Съществуването на Дейзи означаваше, че никога не ще може да притежава всичко. Независимо от това колкото пъти се опитваше да убеди сам себе си, че дори и да получи тя нещо, имаше предостатъчно за двамата, рухваха мечтите му да бъде пълновластният наследник. Но той беше твърде потаен и твърде умен, за да позволи даже за миг на тези чувства да изплуват на повърхността и да го издадат.
А за Дейзи, още от първата им среща, момчето зае значително място във въображението й. Рам беше като младите герои на приказките, които й четеше майка й, юнак, способен да прескочи опасни реки и да обуздае диви коне, да лети като вятъра и да се сражава с великани. За малкото момиченце, живяло досега в самотата на откъснатия от света Биг Сур, това високо, стройно, мургаво момче със слабо и волево лице, с черни вежди и изражение на итънско високомерие, беше най-очарователната личност, влязла в новия й живот. Привличаше я най-вече безцеремонното му отношение, толкова различно от постоянното глезене на всички, които я заобикаляха.
Тя просто не можеше да си представи натрапчивата завист, разяждаща Рам. По Коледа, когато отваряха подаръците си — еднакво скъпи и за двамата — той успя да забележи, че Сташ не сваляше очи от Дейзи и се опиваше от радостта й. Подаръците загубиха всякакъв смисъл за момчето. Когато получаваше в Итън писма от Дейзи, в които тя описваше с детска непринуденост неделните обеди в „Къноут“, Рам си мислеше с горчивина, че Сташ го беше водил там единствено по случай рождените му дни или на някакъв празник. На два пъти за Коледа майка му бе настояла да се върне в мрачния, студен замък край Единбург, вместо да остане с баща си, и именно тогава Сташ решаваше, че могат да прекарат коледната ваканция на слънчевия Барбадос… Рам не се съмняваше, че изборът на времето бе абсолютно преднамерен и отново усещаше изгарящата болка на завистта, въпреки че никому не каза дума.
Дейзи израстваше и всеки път, когато Рам отиваше в Лондон, той хранеше надеждата, че ще я види надебеляла и с лице, загрозено от младежки пъпки. Приемаше погледите й, пълни с възхищение, без да се чувства ни най-малко поласкан от тях, а когато тя го разпитваше за живота в Итън, той й отговаряше възможно най-лаконично. Наблюдаваше, без да пропусне нищо, как тя привличаше върху себе си цялото внимание, което можеше да бъде оказано на него; заемаше в сърцето на баща му онова място, което по право му принадлежеше. И през цялото това време Дейзи, която не можеше да си представи какво изпитва Рам, се опитваше да се сближи с него, подтиквана от хладното му отношение и от женския си инстинкт, който я подбуждаше да търси обичта му. Рисуваше лицето му толкова често, че накрая Дани започна да я моли: „Прави Рам“, без да има ни най-беглата представа кой е той.
Домът на Сташ не бе типична лондонска къща, най-добрите образци, от които имаха еднакви класически фасади — причина за забележителното архитектурно единство на градските площади и улици. Беше открил къщата на „Ултън Роу“, задънена пресечка на „Уилтън Кресънт“, съвсем наблизо до Хайд Парк, отляво, и Бъкингамския дворец, отдясно. На уличката цареше атмосфера на усамотение, почти тайно съществуване.
В тази спокойна, във висша степен аристократична част на Лондон, където се издигаха внушителните сгради на повечето чуждестранни посолства, Сташ бе успял да открие невероятно просторна къща, по-скоро ниска, боядисана в бледо жълто, със сиви щори на прозорците. Имаше нещо не лондонско във фасадата й и тя би се вписала удачно в архитектурата на много европейски градове. „Уилтън Роу“ ограждаше от три страни покрито с калдъръм пространство, в центъра, на което се издигаше светлосив електрически стълб. Паркирането на коли бе абсолютно забранено, с изключение на колите на живеещите на уличката, чиито къщи бяха боядисани отвън в пастелни тонове — нетипични за британските традиции.
Приземният етаж на дома на Сташ Валенски беше с еркери, а вътре стаите — с отлично разположение. Бе пренесено обзавеждането от вилата в Лозана: редките и много скъпи френски килими, мебели, картини и украшения от скъпоценни камъни, които преди много години пропътуваха разстоянието от Санкт Петербург до Давос с родителите му. Нито за миг не бе допускал мисълта, че домът му може да изглежда различно от обстановката на неговото детство.
Шумът на Лондон изчезваше на „Уилтън Роу“ и там цареше провинциално спокойствие и тишина. На ъгъла, където „Уилтън Роу“ пресичаше една тясна алея, наричана „Олд Барак Ярд“, се намираше пивница „Гренадирът“, предизвикателно боядисана в златисто и червено, с пейки, разположени под широка асма. Една табелка съобщаваше, че се сервира само на клиенти, които са дошли на „Уилтън Роу“ пеша или с такси. Едва ли в целия огромен, сив град можеше да се намери по-уединено място за живеене от къщата на Сташ Валенски.
Много години Сташ и Дейзи прекарваха голяма част от съботните дни в Кент, където той бе купил конюшня и държеше повечето от своите коне. Дейзи скоро щеше да навърши дванадесет години, когато един ден, след като бяха яздили заедно в околността, бащата и дъщерята забелязаха две цигански каруци, покрити с чергила. Бяха спрели в близост до имението и Сташ съгледа, изпълнен с подозрения, пъстрите платнища, опънати на обръчи над каруците. Миналата седмица не бяха тук и той реши да провери на място как стоят нещата.
— Дейзи — нареди той — върни се обратно в конюшнята. Няма да се бавя повече от две минутки.
— О, татко, не можеш да ме лишиш от възможността да видя циганите?! — извика тя разстроена.
— Те са калайджии, Дейзи, но не ми се нрави да се въртят около понитата ми. Никога не биха се отказали от някой и друг допълнителен кон.
— Моля ти се, татенце — каза умолително тя.
— Добре — въздъхна Сташ. Не беше в настроение да стяга дъщеря си. — Само че не разрешавай на никой да ти гледа на ръка — това ме отвращава.
Циганите се държаха приятелски, дори прекалено приятелски, помисли си Сташ. Те отговаряха с готовност на въпросите му на своя развален английски.
Можеха да се преместят, ако настояваше, но така или иначе не смятаха да стоят повече от ден-два, докато довършат калайдисването в съседното село. Сташ понечи да си тръгне, но видя, че дъщеря му не е до него. Дейзи бе коленичила пред един кашон и тананикаше приспивна песничка. С двете си ръце държеше кутренце, което изглеждаше на Сташ като торба с боб. Задницата и задните лапи на кученцето висяха от едната ръка на Дейзи, а главата и предните лапи — от другата. На дланите й лежеше само издутото му коремче. Цветът на кутрето бе някаква невъобразима смесица от сиво, кафяво и синкаво, а муцунката и ушите бяха бели. Би могло да бъде куче от всякаква порода, с изключение на признатите от науката.
Тристата дяволи да го вземат, помисли си Сташ. Кученца! Трябваше да се досетя!
Сташ не обичаше спорта, за него бяха чужди радостите от конните надбягвания или удоволствието от лова, нещо повече, той ги намираше твърде посредствени в сравнение с полото. Никога не бе проявявал ни най-слаб интерес към животните, с изключение на конете. Нямаше и идея какво значение има ловуването в живота на много хора.
— Отлично ловджийско куче — каза циганинът. — За продан е.
Ако Сташ имаше някакво понятие от кучета и лов, твърдението на циганина би го накарало мигновено да хване Дейзи за ръката и да си тръгне. То просто бе лишено от смисъл, защото никое непородисто ловджийско куче не може да бъде наречено „отлично“, докато не порасне и почне да ловува. Това е ролята, отредена му в живота. То е куче на бракониери, цигани, скитници — безшумно, бързо, убиващо на място жертвата си. Едно добро ловджийско куче мелез може да улови с един скок нисколетяща чайка, може да изхранва цяло скитническо семейство с нощните си набези из селските дворове, може да прескача високи телени огради и да пробягва километри по замръзналата земя, за да убие една сърна.
— Прилича ми на помияр — каза Сташ.
— Не, това е истинско ловджийско куче мелез. Майка му е кръстоска на ирландска хрътка и сива хрътка, а баща му — на голяма хрътка за лов на елени и сива хрътка. И двамата имат в кръвта си кръстоска на състезателна хрътка и овчарско куче едно поколение назад. По-добро не би могло да се желае.
— На това аз му викам помияр!
— Не, ловджийско куче, смесена порода. Не можеш да го срещнеш на изложбите за кучета, но трудно ще намериш нещо по-добро в целия свят.
— Щом е толкова изключително, защо го продаваш?
— Окучиха се осем. Не можем да ги мъкнем всичките с нас, нали? Ще бъде отлична сделка за човека, който го купи.
Циганинът знаеше, че кученцето, което Дейзи притискаше до себе си с такова обожание, бе родено с едното краче по-късо от другите. Такова куче трудно би настигнало заек и не си струваше храната, която щеше да изяде. Циганинът бе намислил да го изостави, когато напуснеха мястото тук, но в интерес на истината той не бе излъгал нито дума за родословното дърво на кутрето и ако не беше по-късата му лапа, сигурно щеше да го продаде за не по-малко от сто лири.
— Хайде, Дейзи, да тръгваме.
Нямаше нужда Дейзи да изрича и думичка. Горещата, коленопреклонна молба, която се четеше в очите й, накара Сташ да разбере, че бе отлагал твърде дълго решаването на въпроса с кучето.
— Добре — каза бързо той. — Обещавам ти, че ще ти купя куче. Още следващата събота. Ще посетим някои от добрите магазини за кучета и ще си избереш едно кученце. Това тук е помияр, някаква кръстоска от хрътки и бог знае още какво. Ти не би искала да имаш подобен мелез. Ще изберем истинска, чистокръвна порода.
— Искам Тезей!
— Тезей?
— Татко, нали знаеш, Тезей е момъкът, който уби минотавъра в лабиринта — този срок изучаваме гръцката митология с лейди Елен.
— И това тук е Тезей?
— Аз го познах в мига, в който го съзрях.
— Забавно име за едно ловджийско куче — каза циганинът.
— Не се притеснявай за това — въздъхна Сташ. — Колко му искаш?
— Двадесет лири.
— Давам ти пет.
— Аз ще прибавя останалите петнадесет. От коледните ми пари, татко — Дейзи се включи в пазарлъка, изненадвайки двамата мъже, които още от самото начало бяха готови да оформят сделката на десет лири.
И така Тезей, непородистото ловджийско куче, за което Сташ би дал най-много дванадесет лири, дойде да живее в Лондон. Към всекидневните задължения на Дейзи сега се прибави храненето му, извеждането му и обучението му. Тя все пак успя да се справи с тях през първите няколко трудни седмици, когато Тезей често падаше на пода под тежестта на препълнения си стомах и не можеше да се изправи без чужда помощ. Каймата, суровите яйца, млякото и медът направиха бързо своето и животното растеше и заякваше, за да прояви доста скоро наследствените си черти на ловджийско куче мелез. Един ден то се промъкна като сянка в големия кухненски килер и без да издаде ни най-малък звук омете един поднос със задушени, обезкостени пилешки гърди, като остави разярения готвач изпълнен с подозрения, но без никакво веществено доказателство.
Кучето скоро се приспособи към по-късата си задна лапа и лекото накуцване се забелязваше само когато вървеше бавно — като закоравял пияч на три мартинита, посръбнал, но в състояние да обърне още няколко. Спеше в кошница, поставена до кревата на Дейзи, често по гръб, с вдигнати във въздуха лапи и скоро завърза най-близки и приятелски отношения с понито на Дейзи: ближеше муцуната на Мерлин като пламенен любовник и се въртеше непрестанно между копитата й.
Прислужниците на Сташ Валенски се разделиха на два непримирими лагера: тези, които го милваха и разглезваха, жертва на злоупотребяващата с човешкото доверие тактика да проявява дива привързаност, вперило предан поглед, който разтапяше сърцата им, и другите, които го ненавиждаха, със солидното основание, че няма нищо свято за Тезей — нито печеното им месо, нито блините, нито остатъците от шунка, пирожки или фондю и, разбира се, халбите с тъмна бира.
Всички руснаци, които прислужваха в дома на Сташ, дошли с родителите му съвсем млади през 1912, сега бяха над седемдесетгодишни. Някои бяха измрели, други — излезли в пенсия, но тези, които продължаваха да работят, се наслаждаваха на специална хранителна диета, смесица от английски, швейцарски и руски кулинарни деликатеси. Възрастта само подобряваше чудесния им апетит.
Тезей се променяше бързо и за късо време топчестото кученце се превърна в сух и жилав пес, с ръста на голяма, яка сива хрътка, висок седемдесет и пет сантиметра от плешките до земята. За него не съществуваха заключени врати на кухни и килери, беше невъзможно да скриеш нещо от пълзящото, примъкващо се, дебнещо, невидимо животно, което, без да издава звук се хвърляше върху плячката, поглъщаше я на един залък и изчезваше преди кражбата да бъде разкрита. Той просто вършеше това, за което бе предназначен в живота, но вродените му престъпен дух и незачитане на законността, грижливо развивани от много векове насам, едва ли биха предизвикали разбиране и симпатии у жертвите му.
Непородистите ловджийски кучета, въпреки цялата си крадлива природа, са благородни животни. Преди много столетия тези хрътки с груба козина и смесена кръв бяха притежание единствено на принцовете. Имаха златни нашийници и представляваха неотделима част от всеки кралски двор, където едно от най-важните занимания биваше ловът. Много от старите гоблени са украсени от царственото им присъствие.
Училището на Дейзи, ръководено от лейди Алден, бе най-модното в цял Лондон. Учебният процес се основаваше на два принципа, които се оказваха изключително удачни за дипломирането на добре възпитани млади дами. Всички учители трябваше да имат аристократично потекло — лейди Алден решително отдаваше предпочитанията си на дъщерите на обеднели графове, така че изобилстваха разни лейди Джейн и лейди Мери. За момичетата — от шест до шестнайсет години — не се налагаше да отговарят на подобни изисквания. Единственото условие бяха парите на родителите, за предпочитане — в размер на кралско състояние. Ако много от родителите имаха все пак аристократично потекло, това бе просто щастливо съвпадение.
През деветте години, прекарани в училището на лейди Алден, Дейзи носеше скъпите униформи, закупувани всяка година в „Хародс“, различни по размер, но винаги в абсолютно еднаква кройка: тъмносиня моряшка рокля с бяла яка и връзка, отгоре светлосиня престилка, която се закопчаваше до долу на гърба.
Всеки ден тя пристигаше малко преди девет сутринта на портала на училището — три съседни сгради, които се намираха на тиха улица недалеч от Кенсингтън Гарденс и Алберт Мемориъл. След молитвата Дейзи и съученичките й, не повече от сто на брой, минаваха в редица покрай лейди Алден и я поздравяваха с „добро утро“ с глас, който задължително трябваше да бъде ясен, достатъчно висок и изразителен. Лейди Алден, бивша красавица, умееше да поддържа строга дисциплина и ако насочеше вниманието си към някое от момичетата, сърцето му започваше да бие лудо. Тя притежаваше една ужасна линия и никога не се колебаеше да пляска по ръцете провинилите се ученички. Пред нея губеха кураж дори титулуваните й преподавателки.
Един ден, когато Дейзи тръгна за училище, малко след като Тезей се беше настанил да живее в стаята й, готвачът и старият иконом организираха заговор, за да се отърват от кучето. Готвачът примами животното към входната врата с една кокошка, вдигната високо. Хвърли кокошката навън и щом Тезей се стрелна през отворената врата, я хлопна и я залости. Двамата конспиратори очакваха да чуят дращене на входа и бяха твърдо решени да не му обръщат внимание, докато на кучето не му омръзне и се запилее някъде. Тезей нагълта пилето, разтърси живо дългата си, твърда козина и пое към училището на лейди Алден по следата на миризмата на Дейзи. Когато следобед момичето излезе от сградата, го намери да чака, търпеливо свит пред входа на будката на портиера Сам, чиято задача беше да предпазва училището и драгоценните му ученички от съприкосновение с останалия свят.
— Значи това е вашето куче, госпожице — каза Сам, който наричаше „госпожице“ всички ученички, защото не можеше да се затормозява с помненето на голямото разнообразие на титли, които те носеха. — Кучето не може да стои тук всеки ден, ако това са намеренията Ви. Противоречи на правилата. Лейди Алден би възразила остро, ако го знаеше.
Тезей, на върха на щастието, се умилкваше около Дейзи, слагаше предните си лапи на раменете й и страстно ближеше лицето й, без да издава звук като достоен представител на породата си.
— Не, Сам, разбира се, че нямам такива намерения — каза замислено Дейзи.
Случвало ли се беше някога куче да се появи в училището на лейди Алден? Такова нарушаване на правилата надхвърляше границите на всичко допустимо, то беше нещо като появата на гол модел, мъж или жена, да позира в часовете по рисуване. И все пак Тезей продължи да ходи в училището цели три години. Промъкваше се крадешком през портичката на бараката в задния двор, предназначена за градинаря. Без да гъкне спеше през целия ден върху купчина възглавници, които Дейзи измъкна една по една от стаята си. Стоеше скрит в тъмния ъгъл на бараката, така че никой не можеше да го забележи, с изключение на градинаря, който обаче обожаваше еднакво лейди Алден и кучетата, и никога не зададе излишни въпроси. За да бъде сигурен, че нищо неприятно няма да се случи с обеда му, градинарят го носеше закопчан в джоба, защото познаваше добре нрава на тази невероятна порода кучета много преди да дойде в Сити.
Дейзи навърши петнайсет години. Беше април 1967 и Лондон беше на върха на славата си — център на всичко ново и модерно. Дейзи беше влюбена еднакво до полуда в Бийтълсите, Видал Сасун, Рудолф Нуреев, Твиги, Мери Куант, Жан Шимптън и Харолд Пинтър. Но тя не беше влюбена в Анди Уорхол, нито в Бейби Джейн Холзер, нито дори в Миг Джагър.
Все пак в годината, когато всяка продавачка можеше да избере дали да се облича като индианка, с кожени одежди, вплела в косите си маниста и пъстри панделки, или като романтичната повлекана от филма „Вива Мария“, обута в поръбени с дантели широки шорти и с блузи, претрупани с волани и набори, година, в която мини фустите станаха микро фусти или евентуално шорти, Дейзи беше принудена да носи моряшкия си костюм и връзка.
— Ако питаш татко и Маша, трябва да не събличам училищната си униформа — избухна една неделя пред Анабел, когато бяха свършили обяда на Итън Скеър и подви под себе си дългите си, стройни крака върху една от сиво-зелените възглавнички на домакинята.
— Хм! Не ми изглеждаш чак толкова ужасно онеправдана — отвърна й Анабел, като я измерваше с очи от глава до пети. Дейзи бе облечена с черен кадифен три четвърти панталон и подходящ жакет със златни копчета, обточен с черен ширит, отдолу се подаваше блузка от бяла коприна. Беше обута с бели, раирани чорапи и черни ниско обувки с малка катарама. Несравнимите й къдрици бяха прихванати с лъскави черни панделки от двете страни на лицето. Беше потъмнила съвсем леко русите си вежди и беше сложила съвсем малко туш на миглите си, но нямаше никакъв друг грим.
От деня, в който Анабел видя за първи път Дейзи — шестгодишно момиченце, чиято майка бе умряла съвсем наскоро, което трябваше да бъде разделено от сестра му и да заживее в непозната страна, с баща, когото беше виждала само през кратките му посещения в Кармел — тя беше пленена от непоколебимото й чувство за справедливост. Тя просто не можеше да повярва, че едно дете е способно на такава преданост, която бе принудила Сташ — според Анабел мъж с желязна воля, непознаващ примирението пред житейските превратности — да й позволи неделните посещения при сестра й. Тя наблюдаваше развитието на Дейзи с огромен интерес, без да пропусне нищо. Често Анабел се чудеше как Дейзи бе успяла да се приобщи без никаква трудност към един живот, дълбоко чужд й по същността си. Анабел бе твърде умна, за да си въобразява, че разбира напълно Дейзи — тя не беше дете, което се доверява, което споделя своите неприятности. Не беше дете без тайни. Сигурно беше заплатила за това.
Анабел се питаше озадачена дали Дейзи щеше да успее да запази обещаващите качества на своя детски характер или щеше да стане една от многото хубави девойки, с които беше пълен светът? Сега, когато бе навършила петнайсет години, тя не само беше съхранила чистотата и пламенността на чувствата си, но узряването й можеше ясно да се види по изражението на лицето й. Това е момиче, на което е писано да създава най-удивителните грижи и проблеми, мислеше си Анабел. Дори жена като нея трябваше да мобилизира въображението, за да си представи трепета в сърцата на мъжете, когато я погледнеха. Тази пълна, загадъчна уста, тъй обещаваща и тъй невинна едновременно, и тези очи с блясъка на черно кадифе, които въпреки цялата си искреност криеха дълбока, неразгадаема непроницаемост… И това тяло, о, това тяло — силно, стройно, безупречно, романтично и непокорно диво и в един и същи миг сякаш слязло от кориците на най-модните списания. Същата тази Дейзи седеше сега пред нея, обхваната внезапно от вълненията и яростната мъка на пубертета, днес съсредоточени върху дрехите, които никога не бяха значели нищо за нея. Изпълнена с негодувание, Дейзи продължи:
— Не можеш да си представиш каква борба трябваше да водя, за да придумам татко да ми разреши да пазарувам в „Анакат“. Представяш ли си, Анабел, той настояваше да отида в „Хародс“ и да си купя от щанда за „млади дами“ плисирани поли и комплект блузки и жилетки. Възможно ли е да си го представиш?
— Така все още се обличат младите англичанки или поне някои от тях — опита се да я успокои Анабел.
— Само в провинцията и само ако са дъщери на свещеници, и дори тогава са обути с джинси — каза бунтарски Дейзи. — Той просто не иска да разбере, че съм голяма. Не ми се разрешава да излизам с момчета! Не че имам някого предвид… Просто е невъзможно!
Няма съмнение, че е навлязла във възрастта на непокорството, помисли Анабел. Сташ ще има големи грижи със своите старомодни схващания. На петдесет и шест години той бе възприел абсолютно консервативно отношение към Дейзи, независимо от нетрадиционните си възгледи за своя собствен начин на живот. Нещо не толкова необичайно за бащите на красиви дъщери, помисли тя, развеселена от този факт. Нима, когато беше само една година по-голяма от Дейзи, тя не забягна от къщи, за да се омъжи за онзи ужасен досадник… как му беше името? Той умря миналата година… Ако все още беше женена за него, сега би била маркиза Дауейжър. Тази мисъл предизвика искрена усмивка на лицето й, въпреки че се мъчеше да се държи възможно най-сериозно. Тя истински обичаше момичето и знаеше, че подрастващите мразят да се отнасят с тях без нужната сериозност. Анабел беше организирала интимния им обед, с цел да я предразположи именно към такъв разговор, защото знаеше, че момичетата на възрастта на Дейзи се чувстват винаги неизлечимо самотни.
Девойката и жената бяха изненадани от звънеца, който прозвуча на долния етаж. Анабел не очакваше други гости до вечерта, когато щеше да дойде Сташ. След минута Рам влезе в гостната и Дейзи скочи на крака, въодушевена и очарована. Сега, когато той живееше в собствен апартамент и работеше в Сити, тя рядко виждаше двадесет и двегодишния си природен брат.
— Какъв е този ужасен модерен тоалет, който си облякла? — попита той. Изглеждаше ядосан. Бе дошъл непоканен, с надеждата да намери Анабел сама и да си побъбри с нея, а ето, че я вижда усамотена с Дейзи. Дори не забеляза нейната радост, широката усмивка, с която посрещна появата му на вратата, но мигновено помръкнала след нараняващата забележка.
— Какво, по дяволите, разбираш ти от мода? — намеси се Анабел с раздразнен глас, който Рам съвсем рядко бе чувал. — Дейзи изглежда божествено и само един глупак не би могъл да го забележи.
— Сигурно е така, щом ти го казваш, скъпа Анабел — каза разсеяно, като се опитваше да иронизира Дейзи.
— Трябва да се прибирам вкъщи — каза припряно Дейзи. Искаше час по-скоро да си бъде у дома, в стаята си и да махне от себе си този кадифен три четвърти панталон и гофрираната блуза, с които толкова се гордееше. Този очарователен, пленителен младеж, до който се виждаше в мечтите си всяко момиче, се бе почувствал засрамен от външния й вид. Одобрението на Рам, което беше търсила безплодно през последните девет години, значеше всичко за нея, колкото и да се опитваше да убеди себе си, че по непонятни причини той не я харесва и никога няма да я хареса. Рам беше способен да я нарани, както никой друг. Въздържаният, незаинтересованият, прикритият Рам, който не позволяваше на чувствата си да изплуват на мургавото му, високомерно лице я правеше безпомощна в обичта си и в страстното си желание да му угоди.
В училище, където Дейзи беше в предпоследния клас, тя беше всепризнатият лидер сред съученичките си; шампионка по кегелбан; едно от малкото момичета, които линията на лейди Алден не бе успяла да разплаче; център на група приятелки, еднакво надарени и щури като нея. Те образуваха едно революционно настроено общество сред покорния дух на останалите ученички, което само ако лейди Алден беше подушила за съществуването му, би накарало линията й да заиграе, както никога досега.
Дейзи, страдаща все още от начина, по който Рам посрещна първия й модерен тоалет, отприщи въображението си за такива лудории, каквито все още не бяха записвани в аналите на училището. Чувствата й бяха почти като на възрастен, но тя им даваше отдушник все още по детски.
Дори най-добрите й приятелки бяха втрещени от нейното предложение.
— Спортен празник! Дейзи, ти не си с всичкия си. Знаеш, не по-зле от мене, че спортен празник се организира в специален ден, трябва да има езда, показни състезания, музика и още един милион подобни глупости. Лейди А никога не би го позволила.
— Лейди А не е собственик на площад Белгрейв.
— Ой, Дейзи! Това е умопомрачително! Ой, дали ще можем да се справим?
— Как не. Няма начин да не успеем, ако всички сте с мен. Просто въпрос на организация.
Полицаите от районния участък никога не съумяха да обяснят на шефовете си какво представляваше „Големият спортен празник“ на площад Белгрейв! Как можеха да знаят за коварните помисли на двадесетина млади ездачки, които се прокрадваха в ранна утрин във великолепния парк и набързо подредиха препятствия и знаменца и ярко оцветени вимпели, и всякакви вратички и оградки? В дрезгавината на утринната светлина те изглеждаха като всички останали млади лондончанки, които обичаха да яздят — с бежовите си бричове и лъскави ботуши, с подходящите чорапи и саката си от туид. Тези дяволи в женски образ бяха взели конете си от няколко конюшни в Мейфейър и се събраха пред входа на красиво подреден площад, потънал в зеленина, около който се издигаха посолствата на Португалия, Мексико, Турция, Норвегия, Германия, Австрия и, доста на място, Кралският колеж по ветеринарна медицина и Имперската военна академия.
Една от лудетините живееше на площада и имаше ключ от високата желязна порта и преди полицията да успее да зяпне от изненада „Големият спортен празник“ бе започнал. Кръстовищата на всички големи улици, които излизаха на площада — Ъпер Белгрейв, Белгрейв Плейс, Уилтън Терас, Уилтън Кресънт и Гросвенър Кресънт — бяха блокирани от коли, чиито шофьори ги бяха изоставили и се тълпяха да гледат представлението. Какво можеха да сторят шепа полицаи срещу крещяща и викаща „ура“ дива орда от тийнейджърки, ветеранки на десетки конни състезания, опитни ездачки и дваж по-инатести, които препускаха лудо в галоп на бързите си коне, сякаш племе амазонки се бе материализирало от страниците на историята? Водени от Дейзи, която летеше с развети плитки, те прескачаха едно след друго препятствията в дива вакханалия, размахвайки високо над главите си пъстри флагове в прослава на лондонското небе. Въпреки всичко в редиците им цареше строга дисциплина и едно подсвирване на Дейзи ги караше да намалят ход и да образуват двойна колона, която яздеше в тръст. Полицаите можеха да ги арестуват, колкото биха арестували взвод гвардейци, строени за тържествено посрещане на знамето. Големият спортен празник на площада завърши, едва когато се разнесоха полицейските сирени. В този миг Дейзи вдигна ръка и даде знак и цялата вдъхновена банда се пръсна, като прескачаше с конете желязната ограда, посрещната с възгласи и аплодисменти от натрупалите се около площада зяпачи.
Беше самата истина, че лейди Алден не беше собственикът на площад Белгрейв, както твърдеше Дейзи. Той беше собственост на граф Гросвенър, тъй както му принадлежеше почти всеки квадратен метър от Мейфейър и Белгрейвия. Фамилията на графа бе най-богатата в Англия, собственик на триста акра земя в сърцето на Лондон и това беше само едно от владенията й, пръснати по цялото земно кълбо. Граф Гросвенър бе естествено собственик и на Уилтън Роу… и Сташ бе наел дома си от компанията, която управляваше неговите имоти. В канцелариите на управата намираха твърде малко забавен спортния празник, организиран от Дейзи. Градинарите на Белгрейв Скуер бяха докладвали, че възстановяването на изтъпканата трева ще струва стотици лири. Но не това беше главното възражение, разбира се… Въпросът бе за принципите. Един типичен надпис в един типичен парк на територията, собственост на граф Гросвенър, съдържа в общи линии следните инструкции: забранени са шумните игри, не се допускат деца под девет години без придружител, недопустимо е разхождането на кучета. Въпреки че децата с придружител можеха да карат велосипеди на три колелета и тротинетки, това можеше да става единствено по алеите. Немислимо беше да се стъпи или, не дай си боже, да се копае в цветните лехи, а за организирани групи деца входът в парка бе забранен.
Традицията на тези паркове, изпълнени със спокойствие и тишина, беше нарушена, разтърсена из основи от Дейзи, която беше разпозната от един от надзирателите на графа, наблюдавал безпомощен „Големия спортен празник“. С дълбоко възмущение той докладва, че това е същата млада госпожица, която имаше… ловджийско куче мелез. Само тази последна новина можеше да предизвика неодобрителен шепот и повдигане на вежди у членовете на управата — всички те земевладелци и следователно жертви на бракониери и на кучетата им в едно съвсем недалечно минало. Непородисто ловджийско куче! Господи, каква е тази млада дама, собственичка на подобно куче?
Един от членовете на управата любезно обясни на Сташ, че те не биха искали да наказват младата госпожица, но ако сега, на тази крехка възраст е способна на подобно непокорство, какво ли можеше да се очаква занапред? Сташ се замисли за разрешителното за наемане на жилището, което трябваше да поднови след три години и потвърди пред члена на управата, че ще се заеме сериозно с дисциплината на дъщеря си. Нещо повече, той бе истински шокиран от поведението на момичето. То превишаваше по дързост и най-смелите му лудории, когато беше на нейна възраст, без дори да се погледне факта, че тя все пак бе момиче.
След като настоятелят си тръгна с чек за възстановяване на щетите и с уверенията на Сташ, че случаят с Дейзи ще бъде разгледан най-внимателно, той се затвори за дълго в кабинета си, за да обмисли как да се справи с щуротиите на дъщеря си. Как тя можеше да се развива правилно, когато за пример имаше само него и Анабел? Наистина не можеше да се каже, че са неморални, но те и двамата нехаеха за законите на морала, възприет от традиционните обществени среди. Итън бе превърнал Рам в сериозен, въздържан, трудолюбив млад мъж, но явно училището на лейди Алден не успяваше да окаже същия оздравителен, възпитателен ефект върху Дейзи. Какво ще стане с нея, когато не живее вече под един покрив с него? Този Спортен празник отиваше много по-далече от безотговорна детска приумица, помисли Сташ и усети тежестта на всяка една от петдесет и шестте си години върху плещите си. Нямаше съмнение, че той бе разглезил Дейзи. Но какво да прави в бъдеще? Той няма да е вечно тук, за да я спасява от беди.
През април и май Дейзи занимаваше мисълта на Сташ не по-малко от деловите въпроси. Повика нотариуса и направи някои съществени промени в завещанието си. После забрави за него, доволен, че е действал предвидливо. Голяма част от неговото състояние беше вложена в „Ролс-Ройс“ и Сташ следеше с интерес опитите на компанията да разруши монопола на американската индустрия за авиационни двигатели. Доверието му в Ролс нарасна, когато през 1963 година техният турбореактивен двигател Спей се наложи на пазара и те бяха пред сключването на солиден договор с Локхийд за производството на мотори за новия еър бус „Три звезди“, известния „RB.211“. Правеше капиталовложенията си по-скоро на емоционална основа, отколкото след сериозни финансови разчети и затова продължи да влага средства в компанията, която обичаше.
Заниманията в конюшнята заемаха по-голямата част от времето на Сташ. Сега той летеше все по-рядко, изгубил нуждата да търси отдушник на яростта си, след като Франческа го напусна преди четиринайсет години. Днес всичко това му се струваше толкова далечно и незначително. Все пак подновяваше редовно разрешителното си за летене и от време на време участваше във въздушната акробатика в някои от многобройните въздушни паради, организирани из цялата страна. За няколко часа той се връщаше с носталгия в годините на своята младост, седнал в кабината на отлично запазените „Спитфайър“ или „Ураган“ с двигатели „Ролс-Ройс Мерлин“ — надеждни, както винаги.
В прекрасния неделен ден на месец май, когато летеше за въздушното представление в Есекс, не двигателят на Спитфайъра показа дефект. Колесникът на двадесет и седемгодишния самолет не можа да се отвори и колелата не се спуснаха. Сташ се насочи към гората, която растеше край пистата, с надеждата, че ударът ще бъде омекотен. Много военни летци се бяха приземявали по този начин и оживяваха, за да разправят после историята. Той обаче не успя.