Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (11)

10

През седмиците след смъртта на Сташ Анабел, която скърбеше по свой, собствен начин, както не беше скърбяла за никой друг преди това, Анабел, която беше предчувствала, че Сташ ще бъде последният мъж в живота й, се опитваше да задържи заедно това, което беше останало от семейството му.

Тя настоя Дейзи и Рам да прекарат лятото в къщата до Хонфльор, подарена й от Сташ преди седем години. Като видя, че Рам изглеждаше променен, твърде различен от дейния младеж, когото познаваше, тя го убеди да си вземе неплатен отпуск през юни, юли и август. Благодарение на здравия си разум Анабел си даде сметка, че трима опечалени от смъртта на близък човек никога не трябваше да остават сами заедно. Организираше постоянно присъствие на гости в просторната къща; приятели от лондонския й свят или от летния живот на френското крайбрежие, хора, които да разтушават и развличат тъжното семейство.

Анабел виждаше, че Дейзи страда от загубата на Сташ много по-горестно от Рам. Сега тя беше останала кръгъл сирак, нямаше си дори Маша, която беше починала преди две години. Когато Дейзи посещаваше Дани с надеждата да намери утеха, близначката с някаква тайнствена интуиция подушваше скръбта й, дори когато сестра й я прегръщаше и милваше засмяна. Дани бе толкова разстроена, че от очите й непрестанно се ронеха мълчаливи сълзи.

— Дей, не прави — казваше тя, като се дърпаше от сестра си и накрая Дейзи се сбогува с нея. Видя я да тича доволна през градината към приятелите си.

Най-сетне Рам беше станал принц Валенски. Освен титлата той бе наследил къщата в Лондон с цялото й безценно съдържание от антики, с изключение на животинките, изработка на Фаберже, които бяха оставени на Анабел заедно с известен брой акции на компанията „Ролс-Ройс“; също така той получи в наследство всички понита за поло и конюшните в Трувил и Кент, половината от състоянието на Сташ и целия остатък от швейцарско злато. Сташ бе завещал на Дейзи другата половина от състоянието си, вложено в акции на „Ролс-Ройс“. Няколко седмици след случката с големия Спортен празник на площад Белгрейв бе стигнал до убеждението, че Дейзи не би трябвало да се разпорежда с делови въпроси, докато не навърши тридесет години. Той беше разпоредил Рам — умният, деловитият, благонадеждният младеж — да бъде съпопечител на нейното наследство заедно с националната банка на Англия.

Рам беше богат и имаше отговорности. Въпреки това изпитваше тормозещо чувство на непълнота, сякаш баща му, поминал се толкова ненадейно, оставаше недокоснат, сякаш Сташ все още оставаше принца Валенски. Имаше усещането за недовършена работа — не всичко беше направено, не всичко беше спечелено.

През цялото лято в „Ла Маре“ къщата на Анабел никога нямаше по-малко от осем души на обяд или вечеря, най-често бяха повече от дузина. Поканите на Анабел се приемаха с удоволствие от всеки неин познат. С възрастта, а тя беше вече почти на четирийсет и осем години, успяваше да създаде около себе си атмосфера на интимност и доверие и повече хора откриваха в нея съвършения сърдечен приятел. Тя пазеше тайните им като колие от безценни перли, скрито в деколтето на воалена рокля, и само нежният им проблясък от време на време показваше, че все още са там. С възрастта ненамаляващият й чар и успокояващо присъствие ставаха все по-големи. Един от приятелите, наскоро прегрешил католик, й беше казал, че след разговора си с нея се бе почувствал толкова пречистен от греха, сякаш се бе изповядал, и най-хубавото от всичко беше, че не трябваше да обещава никога повече да не съгрешава.

Най-подходящата дума, с която можеше да се опише „Ла Маре“, беше „омагьосваща“. Сигурно по света имаше още много големи къщи на върха на обрасли с дървета хълмове, с изглед към морето, но нямаше човек, прекарал дори само ден в „Ла Маре“, който да не беше запомнил за цял живот нейната странна, поетична, носталгична, леко загадъчна атмосфера.

Издигаше се зад високи зидове, сред грижливо отглеждани цветни градини, близо до Кот дьо Грас — сенчестият, тесен път, който пълзеше от Хонфльор към Довил. От прозорците на къщата, без разположените на фасадната страна, се разкриваше гледка към устието на Сена и към Хавър, който се съзираше ясно в далечината. Зад къщата имаше обширна площадка, покрита с чакълест пясък, от която започваше гъста, изпълнена с благоухание гора; тя се спускаше по полегатия склон до оградите на два малки чифлика. Гората беше набраздена от истинска плетеница от скрити пътеки. Зад чифлиците започваше морето, в което плаваше пъстра, постоянно променяща се флотилия от рибарски и спортни лодки, които идваха или се завръщаха в пристанището на Хонфльор. На хоризонта се виждаха пристигащи и заминаващи големи презокеански пътнически или товарни кораби. Терасата гледаше на запад и привечер, когато най-сетне хоризонтът поглъщаше слънцето и в далечината припламваха светлините на Хавър, имаше нещо необяснимо затрогващо във въздуха, което караше хората да говорят съвсем тихо или да мълчат.

„Ла Маре“ доказваше, че магията все още съществува. Къщата беше израсла от един стар чифлик, стъпка по стъпка през вековете и по времето, когато Анабел стана нейната собственичка, покривът беше на тринадесет различни нива, всяко покрито със слама. През пролетта пръснатите из сламата семена покълваха и покривът се покриваше с диви цветя. Някои части на къщата бяха на три етажа, а крилото, в което се намираше кухнята, най-старото от цялата сграда, беше само на един етаж. Имаше, обаче, архитектурно единство между различните части на къщата, защото бяха изградени с външни дървени греди и измазани с хоросан, а и повечето от зидовете бяха обрасли с едролист бръшлян, който през есента ставаше яркочервен. Огромната къща приличаше повече на израстващо същество, отколкото на сграда и когато човек попаднеше вътре, имаше усещането, че става част от живо, дишащо пространство, към което принадлежаха както атмосферата отвън, така и интериорът. През целия ден високите прозорци бяха широко отворени и през тях нахлуваше слънцето. Рано сутрин Анабел излизаше вън и се връщаше с пълна кошница кандилки, жълтички, рози, астри, лалета, гергини, пирени, далии и едни малко по-забравени цветя, pied d’allouettes, които се срещаха в картините на Брьогел. С тях пълнеше безбройни вази, подреждаше цветята с още по-голяма фантазия и пищност от Лондон, където зависеше от умението на цветаря да подбере цветовете.

Въпреки че Анабел очакваше гостите й да живеят в „Ла Маре“ без излишни формалности, в една ваканционна атмосфера, самата къща бе добре обзаведена и декорирана с известна педантичност. Стените на всяка спалня от пода до тавана бяха покрити с пъстри дамаски в отлично съчетани тонове, с втъкани цветни мотиви. Същата тъкан се диплеше на креватите с балдахин и на високите прозорци. Стаята на Дейзи беше цялата в морскозелено, на Анабел — в розово и кремаво, а на Рам — в синьо. Главният салон на къщата беше много висок и извитата стълба в единия му ъгъл водеше към балкон на височина четири метра и половина, който обикаляше помещението от три страни. Дъното на балкона бе покрито с лавици за книги и имаше много ниши, невидими отдолу. В тях човек можеше да прекара цял ден, изтегнат на малките канапенца, потънал в страниците на леко плесенясалите книги, които си бяха в къщата при закупуването й. Сташ я намери за много удобна и подходяща поради близостта й до Тровил, където държеше все още конюшнята, в която бе правил за пръв път любов с Франческа. Бе привлечен и от легендата, позната на всеки в околността на Хонфльор, според която бившата собственичка на къщата мадам Колет дьо Жоанвил бе скрила единадесет британски войници след нападението при Дънкирк. След като не бяха успели да се изтеглят в Англия, Съпротивителното движение, в което тя членуваше, ги насочи към нея. С огромен риск за живота си тя ги беше крила на тавана цели девет месеца, докато стане възможно прехвърлянето им — един по един — в Испания, откъдето заминаха за Англия, за да продължат борбата.

Скоро правилата на живота в „Ла Маре“ се наложиха от само себе си: късни закуски на голямата дървена маса в кухнята, край която всеки сядаше, когато искаше, облечен в плажна хавлия или пеньоар. След закуската Дейзи и Анабел, с плетени кошници в ръце, отиваха да направят покупките на пресни продукти на пазара в Хонфльор. Преди обяда изпиваха по чаша шери на терасата; той продължаваше два часа и накрая пиеха кафето си, отново на терасата. След кафето всеки се отдаваше на собствените си занимания: търсене на интересни антики, разходки из околността, следобедна дрямка или просто безцелно размотаване. Вечерта поднасяха коктейли, вечеря, имаше малко игра на покер или зарове и горещият, предразполагащ към мързел ден завършваше с ранно оттегляне за сън.

Дейзи откри, че се чувства по-малко нещастна, когато сама, със скицник в ръцете, рисуваше неповторимо живописните къщи на Льо Вийо Басан в Хонфльор, които през последните сто и петдесет години бяха любим обект на изобразяване за много художници, или се опитваше да пресъздаде върху листа хартия трите пинии, които стояха на страж пред „Ла Маре“ откъм страната на океана.

Когато се къпеше, Дейзи със задоволство установяваше, че от постоянното движение навън кожата й бе загоряла и имаше цвета на прясно изпечен кроасан. Не беше свикнала да разглежда голотата си и сега очарована изучаваше интересния контраст между белотата на гърдите си и загара на раменете, на които се очертаваха само две бели ивици от презрамките на фланелките. Видя също контрастната граница там, където свършваха шортите й за тенис — надолу краката й бяха още по-почернели от останалите части на тялото. Дейзи се въртеше пред огледалото, полуразвеселена от това, че изглеждаше като кон на петна и полувъзхитена от високите си, добре очертани гърди и от гладката, продълговата извивка на ханша си. Беше значително изостанала от връстничките си в сексуално отношение. Животът, който беше живяла досега, бе строго охраняван от един баща, който не й позволяваше да общува с момчета на нейната възраст. Приятелките й от училище все още отдаваха предпочитанията си на коне и кучета. Често тялото й изпитваше физически желания, но те намираха отдушник в спорта. Тя помилва с ръка светлорусите косми отпред, но бързо я отдръпна, когато си даде сметка, че стои пред огледалото. Косъмчетата бяха по-нежни от косата й, помисли си Дейзи, странно развълнувана, и побърза да облече лятната си униформа; избелели, пристегнати шорти от преди година, които не бе си направила труда да смени с по-нови, и моряшка фланелка без ръкави, купена в Хонфльор. Носеше косата си разпусната и често, след скитанията из гората, в къдриците й оставаше заплетена някоя вейка или сламка.

Рам недоволстваше и се отнасяше невъздържано критично към външния й вид.

— За бога, Анабел, защо не й поговориш за това как се разхожда наоколо? Сякаш е някоя дивачка. Не само е грозно, но според мен е и доста неприлично. Просто не издържам да я гледам такава! Струва ми се, че не изпълняваш задълженията си към това момиче — да я оставиш да се разхожда така като маймуна!

— Хайде, Рам, престани, успокой се. Хонфльор е курорт и всички ходят облечени като Дейзи — сгълча го кротко Анабел. — Мисля, че ти си този, който трябва да се поотпусне, да навлезе в духа на нещата. Да виждаш някъде наоколо спортните игрища на Итън?

Рам дори не благоволи да се усмихне, а изскочи разярен от стаята. Засегната, Анабел натъжено тръсна глава. Всеки път, когато Дейзи се опитваше да поговори с Рам, той намираше за нужно да направи някоя неприятна забележка, тъй че момичето почти престана да разговаря с него. Анабел, за съжаление, не можеше да направи нищо; единственото, което й оставаше, беше да се помъчи да намери път до Рам със своята благост и доброта… Може би това беше неговият странен начин да реагира на смъртта на Сташ, мислеше тя, тази ярост… тази… почти… жестокост…

Няколко дни по-късно, на закуска, Рам неразумно беше решил да хвърли един поглед на вестника, преди да пристъпи към пържените яйца с бекон; обстоятелство, което не беше подминато от Тезей, който мигновено облиза чинията му.

— По дяволите, Дейзи, този твой проклет урунгел помияр трябва да изчезне оттук! — очите на Рам хвърляха яростни мълнии. — Само да го докопам, ще му тегля ножа!

— Само ако го докоснеш, ще те убия! — извика Дейзи.

— Деца, деца — намеси се разтревожена Анабел.

— Предупреждавам те, Дейзи, повече няма да търпя това отвратително животно — продължи Рам. — Предупреждавам те, че не се шегувам!

Дейзи му подаде чинията си:

— Ето, вземи моята закуска, тя е точно същата като онази, която Тезей изяде. Рам, той не е виновен, ти просто постави изкушение на пътя му, трябваше да си го опознал досега. И той не е мръсно куче! Тезей, тук! Стига си лудувал!

Рам отблъсна предложената му чиния.

— Вече не съм гладен. До тука ми е дошло от твоите оправдания за това гадно животно. Дръж го по-далеч от мен! — той стана рязко от масата и излезе от кухнята.

— О, скъпа моя, о, скъпа! — въздъхна Анабел. Ако само можеше хората да бъдат по-мили един към друг. От всички човешки грехове, единственият, който тя не можеше да прости, беше грубостта.

Към края на първата седмица от месец юли Анабел очакваше с особено нетърпение пристигането на нейните приятели Ги и Изабел дьо Люсини, които щяха да дойдат с децата си. Валери беше около година по-малка от Дейзи, а Жан-Марк скоро щеше да навърши осемнайсет. Надяваше се, че тяхната компания ще откъсне Дейзи от самотните й разходки. Тя си спомняше петнайсетгодишния Жан-Марк като яко момче, по-скоро нисичко и закръглено, но много приятен и увлекателен събеседник.

Анабел едва разпозна високия привлекателен французин с красиви кафяви очи, който слезе от колата и тръгна към нея да я поздрави на входа на къщата. Маниерите му бяха изискани и приятни, каквито можеше да има само един добре възпитан, почти зрял младеж от френско семейство. Анабел се почувства развеселена като гледаше как този хладнокръвен, горд млад мъж хлътна по Дейзи така драматично, сякаш се разиграваше сцена от ням филм. Той я следваше по петите по-вярно от Тезей, буквално не можеше да откъсне очи от нея, което го затрудняваше при хранене, понеже ядеше, без да поглежда храната и не чуваше нито дума от разговорите на масата, дори молбата да подаде солта. В началото Дейзи, като че ли проявяваше по-голям интерес към сестра му Валери, отколкото към самия Жан-Марк. Всяка заран той настояваше да ги придружава до пазара в Хонфльор, като държеше кошницата на Дейзи. Лека-полека Дейзи започна да откликва на вниманието на младежа с едно закачливо задоволство, каквото не беше показвала от много време.

— Честно казано, Жан-Марк, мисля, че трябва да предприема някакви юридически мерки. Ти сякаш си си поставил за задача да ме осиновиш — му каза Дейзи един ден след обяда, когато всички присъстващи се бяха излегнали лениво на шезлонгите по терасата, с изключение на младия мъж, който бързо придърпваше раирания си стол по-близо до нея. Ясният й глас бе чут от останалите и Изабел дьо Люсини и Анабел размениха обнадеждени погледи.

Под влиянието на възторга и възхищението на Жан-Марк, на вечерите се появяваше една различна Дейзи, една нова Дейзи, която си беше направила труда да се преоблече с миниполичка и лек летен пуловер, която сама предлагаше да поднесе кафето след вечеря — нещо, което винаги й се беше струвало ужасно досадно, но сега изпълняваше със съвършена грациозност. Когато новата Дейзи получаваше комплименти от Ги дьо Люсини, тя посрещаше думите му със спокойствието на зряла жена и обръщаше тъмните си очи към Жан-Марк сякаш го питаше, дръзко и подмамващо едновременно, защо беше оставил баща си да казва нещата, които той мислеше.

Сега Дейзи разрешаваше на Жан-Марк да я придружава, когато отиваше да прави своите скици из околността и на няколко пъти двамата закъсняха за вечеря. Когато се втурваха в салона, лицата им пламтяха от лятното слънце, а от устните им все още се разнасяше смехът от хитрите анекдоти, които си бяха разказвали — анекдоти, както уверяваха, които останалите надали щяха да разберат.

През нощта на Четиринадесети юли — Денят на Бастилията, националният празник на Франция, има танци по улиците на всеки френски град. Площадът пред кметството на Хонфльор бе превърнат в огромен танцов салон на открито и всички: местните жители, туристите и собствениците на къщи от околностите, се събираха и танцуваха с всеки, който ги поканеше, без да чувстват нужда да се запознават. Дейзи бе облякла най-хубавата си рокля, купена от един лондонски бутик — „Мексиканката“ — дълга, престорено скромна рокля от лека материя. Пристегнатият корсаж и широките ръкави на роклята бяха ушити от ивици дантела и фина батиста. Дантела и памучна материя оформяха къдричките на затворената яка. Яркорозов сатенен колан, завързан на голяма фльонга на едната й страна, пристягаше кръста й; надолу следваше набрана пола, завършваща с широка дантелена шевица, която достигаше до земята. Горната част на косата си бе заплела с бели копринени панделки на шест плитчици, всяка от които завършваше с малка фльонга.

Невинността на затворената бяла рокля и плитчиците, украсени с панделки, контрастираха силно с гъстите прави вежди на Дейзи и теменужените й очи. Пълната й уста изразяваше някаква нова зрялост; за първи път през живота си тя бе почувствала с цялото си тяло, че тази вечер щеше да бъде неоспоримият център на групата, ключът към романтичния дух на нощта. Беше се превърнала в магьосница — в един миг бе погълнала и въплътила в себе си духа на „Ла Маре“. Никой от гостите не можеше да откъсне поглед от нея. Сякаш цялата група се бе превърнала в копия на заплеснатия Жан-Марк, помисли си дяволито Анабел. Всички, без Рам, за който успехът на Дейзи само засилваше неодобрението му към природената му сестра. Стоеше настрана, с изражение на неудоволствие, изписано на суровото му лице, сивите му очи гледаха студено, по-студено отколкото баща му бе гледал някога през своя живот.

Анабел беше щастлива, че Дейзи, както винаги, проявява, смелост. Наистина трябва кураж да си красива жена, помисли си тя. Според нея красотата за жената е това, което е отиването на война за мъжа — едно задължение, което я изправя пред хиляди трудности, които би могла да избегне, ако не беше красива. А Дейзи е почти жена, красива жена — само година или две и ще се раздели безвъзвратно с детството, помисли си Анабел със съжаление и… малко завист.

Цялата компания, около четиринадесет души, замина за града, за да танцува и да наблюдава фойерверките. Дейзи, която привличаше вниманието като булка, игрива като традиционната музика, която не изискваше никакво друго познаване на стъпки, освен въртенето, сменяше бързо партньорите си — от ръцете на един рибар премина в ръцете на местен художник, после танцува с кмета на Хонфльор, после с Жан-Марк, после с месаря и с моряците от корабите на Френската флота, хвърлили котва в пристанището, и отново с Жан-Марк. Тя се чувстваше горда като млада фиданка, разцъфнала за първи път; сребристата й коса се развяваше и дори малките плитчици не можеха да я предпазят от разрошване. На устните й беше изписана усмивка на чисто, несъзнателно, неадресирано към никого задоволство. Бузите й пламтяха, възторгът в очите превръщаше живата, летяща фигура, облечена в бяло, в естествено изкушение. Музиката продължаваше да свири и Дейзи танцува с всеки мъж от Хонфльор, с изключение на Рам, който не танцуваше въобще, а стоеше настрана от претъпкания кръг от бутащи се хора, скръстил ръце, с непроницаем поглед и наблюдаваше веселбата със странно, злостно изражение на лицето. Най-сетне Анабел и Изабел дьо Люсини успяха да убедят останалата част от компанията, че е време да се прибират вкъщи, дори само от съжаление към оркестъра, чиито изпълнители изглеждаха така, сякаш бяха готови да се върнат в Бастилията, само и само да престанат да свирят.

На другата сутрин всички закъсняха за закуска. Жан-Марк въобще не се появи. Чак когато той не слезе и да обядва, майка му отиде в стаята му да го събуди. Намери леглото празно, а на възглавницата лежеше бележка, адресирана до нея.

„Скъпа маман,

Снощи имах разговор с Рам, който прави невъзможно по-нататъшното ми оставане тук. Ще бъда в Париж следобед. Имам ключ от апартамента, така че не се тревожи за мен. Моля те, предай извиненията ми на Анабел и й благодари за времето, което имах възможност да прекарам тук, благодарение на нея. Не мога да ти обясня нищо повече, но моля те да ме разбереш, че не мога да остана. Не се тревожи.

С обич, Жан-Марк“

Изумена, Изабел подаде бележката на приятелката си:

— Скъпа, разбираш ли нещо от това?

— Рам? Нищо не мога да разбера. Какво общо, за бога, би могъл да има Рам с всичко това? Ако се беше скарал с Дейзи, не би ме учудило ни най-малко изчезването на бедничкия Жан-Марк. Но Рам?

— Ще го попитам сама! — каза Изабел, чиито майчини чувства бяха сериозно засегнати. Заедно с Анабел тръгнаха да го търсят из къщата.

Същия ден преди обяд Дейзи бе взела скицника си и бе тръгнала за едно от любимите си, скришни местенца в гората, където от ухаещата на евкалипти и горски цветя полянка се откриваше гледка към малкия чифлик. Тя често прекарваше дълги часове на това място, рисуваше и слушаше приглушените звуци от селския двор, които долитаха от далечината. Триумфът й снощи я караше да се чувства отпусната, твърде мързелива, за да се захване с рисуване, и тя си направи гнездо в листа и спа с часове. Събуди я шум от стъпки на провиращ се сред дърветата човек. Любопитна, тя надникна от скривалището си и видя Рам, който вървеше бързо.

— Рам, тук съм — извика със сънлив глас.

Рам се показа от горичката и застана точно пред нея, без да я поздрави. Дейзи го погледна и се засмя:

— Ако си дошъл да видиш моя изглед, съжалявам, но той е зает.

Той се стовари до нея върху листата и грубо издърпа скицника от ръцете й, без да каже дума. След това грабна всичките й скъпи моливи, счупи ги на две и ги захвърли гневно надалече. Дейзи го гледаше невярваща, без да може да пророни и дума.

— Отървах се от Жан-Марк, така че не си прави повече труда да се връткаш около него като някаква уличница! — избухна той с дрезгав глас. — Твоето представление снощи беше последната капка — никога не съм виждал нещо по-отвратително, по-унизително през живота си! Само как се натискаше с всеки моряк, с всеки рибар, с всеки проклет селяк! С право могат да те наричат въртиопашката на Хонфльор!

— Какво! — Дейзи не можеше да възприеме думите му.

— Не се мъчи да се изкараш, че не разбираш какво говоря — нагиздена от глава до пети, натискаща се с всички местни идиоти — с всеки, до последния! А що се отнася до твоя възлюблен, до твоя безценен Жан-Марк, аз му дадох да разбере, че ако във Франция е нормално да отидеш на гости и да прелъстиш дъщерята на семейството, тук не е Франция и само една мръсна, долна свиня може да направи подобно нещо.

— Да прелъсти! Ти си откачил. О, Рам, единственото нещо, което му позволих, беше да ме целуне по бузата — той е толкова забавен. Кълна ти се, че не е имало нищо друго. Как е възможно той да е моят възлюблен? Ти просто нищо не си разбрал — каза Дейзи, като гледаше възмутено към Рам и в гласа й звучеше искреност и правдивост. — Рам, погледни ме! — заповяда му тя. — Все още ли мислиш, че те лъжа? — тя протегна ръка и се опита да обърне главата му към себе си, но при нейното докосване той се отдръпна яростно и издаде животински звук на протест.

— Недей, Рам, недей, не е честно от твоя страна! — разплака се Дейзи. И тогава, с цялата си невинност, с оная липса на фалшивост, която й бе присъща, подтикната от желанието да облекчи раната, прозираща на обичното, мрачно лице, тя направи фатално простия жест: целуна стиснатите му устни.

Рам изгуби разсъдък. Ръмжейки, той я сграбчи в ръцете си и зарови лице в косите й. Целуваше косите й отново и отново, треперещ от изгарящите го чувства — полугняв, полустрастно желание. За миг се опита да не целуне устните й, но бурният вихър на страстта го хвърли към тях.

Изостави борбата със себе си и се нахвърли жадно към устните й, целуваше ги сякаш всеки миг щеше да умре от жажда, а те бяха като попаднал в ръцете му сочен плод. Учудено, несръчно, невинно Дейзи отговаряше на целувките му, изпълнена с щастие. Рам, когото не бе преставала да обича от първия миг, в който го зърна, Рам — тайният герой на нейните сънища, Рам, от когото молеше безнадеждно да получи една усмивка, дори една дума, този Рам я притискаше, държеше се мило с нея, беше добър към нея, целуваше я.

Тя престана да мисли, остави се да я носи чувството, че най-после копнежът се беше изпълнил. Дейзи, която никога не беше целувала по устните момче, откри вкуса на чуждата уста, остротата на бръснатите му бузи, твърдостта на зъбите му, влажността на езика му. Тя отвръщаше на целувките му, сякаш всяка от тях можеше да върне обратно живота, през който бе безгрижно палувала и се наслаждавала, да върне обратно щастието.

Дейзи се отдаде всецяло на радостта, че след толкова много години Рам я прегръщаше и целуваше. Тя не забеляза, че той разкопчаваше тънката й блузка, докато не усети устните му да целуват зърната на гърдите й. Това усещане беше най-прекрасното, най-възбуждащото нещо, което беше изпитвала досега. Любимите устни, докосващи нежно чувствителните клетки на гърдите — това беше толкова ново усещане, екзалтиращо ново и хубаво, че сълзи потекоха от очите й. За миг тя усети цялата сила на плътската страст — това момиче, за което галопирането в слънчева утрин беше върхът на телесното удоволствие. Бледорозовите зърна се втвърдиха, докато той ги целуваше, обхванал в ръце гърдите й; тя отпусна главата си назад, покорена от устните и пръстите му. Усещаше косата му, притисната до раменете; не чуваше, не мислеше нищо, тя беше цялата чувствен пожар. Беше замаяна, почти парализирана от електрическите искри на желанието, които припламваха в цялото й тяло, когато изведнъж се върна в действителността. Рам се мъчеше с колана на шортите й, опитвайки се да ги свали. Тя го отблъсна с цялата сила, която намери в себе си, но той не отстъпи пред нейната паника, пред нейното закъсняло връщане в действителността. Тя се бореше с него, а в ума й цареше истинска джунгла от объркани въпроси. Какво се беше случило? Как стана това? Какво щеше да се случи? Скоро, въпреки съпротивата си, остана гола и загорялото от слънцето тяло разкри цялата си красота.

— Не! Не! — умоляваше тя. — Моля те, недей!

Но Рам беше глух за молбите й, глух за нейното хлипане. Лицето му имаше нечовешко изражение, когато се наведе над тялото й. Нищо, никой не можеше да го спре в този момент. Обладан от екстаза на сладострастието, той разтвори краката й и бързо, като хищен звяр, намери това, което търсеше, и потъна в нея, разкъсвайки брутално нежната кожа, защото тя беше девствена и той трябваше да я има или да умре от ярост и желание.

Мисълта на Дейзи престана да работи. Червени и бели, и черни искри избухваха в мозъка й като празничните фойерверки от предната вечер. Дори когато стенеше и яростно протестираше, тя се притискаше към извиващото се тяло, защото повече от всичко търсеше отчаяно потвърждение, че този жесток, чужд човек е Рам, нейният Рам и само осъзнаването на този факт я предпазваше от унищожение.

След това мъжът ридаеше, а момичето го успокояваше, целуваше тъмната му коса и шепнеше:

— Няма нищо, няма нищо!

Притискаше се до него като корабокрушенец, преживял жестока буря, по гърба й бяха полепнали евкалиптови листа, ноздрите й вдишваха мириса на сладникаво и сперма за първи път в живота й, бедрата й бяха изцапани с кръв, която изтри с листове от скъсания скицник. Когато Дейзи гледаше Рам, който сякаш искаше да скрие главата си в ръцете й, в очите й проблясваха загадъчни пламъчета. Инстинктивно се опитваше да го успокои, но самата тя потъваше в море от мрачни, непонятни, напълно чужди чувства, защото досега бе виждала бъдещето си ясно и еднозначно. Изпълваше я съзнанието за пробуденото плътско желание, примесено със срам, какъвто никога не бе изпитвала. Мозъкът и тялото й горяха в остра болка, измъчвани от вътрешна борба и разкаяние. Искаше да хапе, да рита, да крещи до небето, да припадне, да избяга. Искаше да се върне обратно там, където се намираше само преди един час, но знаеше, че връщане назад няма. Дълбоко в нея нещо звънеше, като че ли някой дърпаше струната на голямо виолончело и нотата, която звучеше, бе далечна, тайнствена, но без съмнение криеше предупреждение.

Когато най-после се прибраха вкъщи, залезът бе толкова ярък, че заслепяваше очите на всеки, който би погледнал към гората, простираща се между къщата и хоризонта. Останалите членове на семейство Люсини, след като не можаха да открият Рам и да получат някакво по-задоволително обяснение на внезапното заминаване на Жан Марк, опаковаха набързо багажа си и отпътуваха за Париж. Анабел седеше в салона, когато Рам и Дейзи се появиха от гората, на две-три крачки един от друг. С влизането си в къщата Дейзи се извърна и изчезна, почти бягайки, но Анабел успя да спре Рам, преди да се изкачи по стълбите.

— Рам! Търсехме те цял следобед. Кажи, за бога, какво се случи с Жан-Марк? — заповяда тя.

— Не бих искал да разговарям по този въпрос.

— Какво безочие! Ти просто си го изгонил! Дано да имаш някаква причина за това…

— Анабел, моля те, остави ме сам!

Тя се изправи, подтиквана от необичаен за нея гняв.

— Искам да знам, какво, по дяволите, се случи?

— Щом настояваш… Жан-Марк направи няколко възмутителни, непристойни подмятания за Дейзи и аз му заявих, че не се държи като джентълмен.

— О, боже милостиви! Ти сякаш живееш в осемнайсети век, Рам. Непристойни подмятания? Какви са тези глупости? Какво точно каза Жан-Марк?

— Слушай, не мога да приема да обиждат Дейзи — това е всичко. Жан-Марк, както изглежда, смята, че младите англичанки са крехко, вкусничко месце, което ти се поднася на тепсия. И по-специално Дейзи.

— Не е възможно да е казал такова нещо! — извика Анабел.

— Не можеш да говориш, защото ти не беше там. Щеше да се почувстваш не по-малко отвратена от мене — настояваше Рам с хладен глас.

— О, Боже мили, каква безумна каша! Сигурна съм, че той не е искал да каже това, което ти си мислиш. И можеш ли да ми съобщиш откога си станал рицарят пазител на Дейзи? Ето че цялото семейство си замина три дни преди планираното след една толкова ненужна сцена. Рам, много би ми се искало да се опиташ да развиеш чувството си за хумор — каза Анабел с непривична острота.

— Фактът, че той избяга с подвита опашка, е достатъчно красноречив — отговори неотстъпчиво Рам.

Анабел погледна сепнато часовника си.

— Рам, даваш ли си сметка, че в къщата все пак останаха цял куп гости и е време за коктейлите? Направи поне нещо полезно: отиди до града и купи малко лед, не успях да заредя камерата при цялата тая бъркотия днес… Говоря ти съвсем сериозно, Рам, до гуша ми дойде!

Когато той излезе да изпълни поръчката, Анабел си помисли, че въпреки трудностите, които бе срещала с него откакто го познаваше, за първи път бе толкова разсърдена на Рам. И никога той не е бил по-безразличен към нея, към думите й.

Все пак, когато седнаха да вечерят след час и половина, Анабел трябваше да признае пред себе си, че колкото и неприятно да беше преждевременното заминаване на Жан-Марк и семейството му, накрая всичко се оказа за добро. Това беше най-приятната вечер от започването на лятото. Всеки един изглеждаше завладян от приветливост, доброжелателност и радостно настроение. Причината за това бяха не само четирите бутилки шампанско, с които Рам се беше върнал от покупката на лед. Може би, замисли се Анабел, причината се криеше в Рам, който най-сетне изглеждаше отпуснал се и загубил суровото, непрощаващо изражение на лицето, с което тя за жалост трябваше да свикне. Той изпълняваше ролята на домакин с чар и непринуденост, които Анабел — самата тя съвършена домакиня — можеше да оцени по достойнство. Въпреки че единствена физическата прилика с баща му бяха сивите очи, имаше нещо от начина, по който Сташ властваше над сътрапезниците си, като се въздържаше да поеме лидерството и оставаше всеки гост да блесне. Имаше онова изражение на човек, чувстващ се у дома си, което бе присъщо на Сташ, независимо от това къде се намираше. Рам се държеше галантно и благосклонно с дамите, а към мъжете се отнасяше по-зряло от младеж на двадесет и две години, почти като с равни, но запазваше бликащата жизнерадост на младостта си, която Анабел за първи път с умиление отбеляза, независимо от все позаглъхващото й раздразнение. А що се отнасяше до Дейзи, тя изглеждаше унила, въпреки червените си бузи и почти трескавите си очи. Анабел си взе бележка, че трябва да поговори сериозно с нея: с това слънце, на което се излага от сутрин до вечер, замисляла ли се е, че на тридесет години лицето й ще изглежда като парче ощавена кожа? След вечеря Дейзи не си предложи услугите да налее кафето и доволна остави Анабел да изпълни това задължение — каприз, който най-вероятно се дължеше на отсъствието на бедничкия Жан-Марк. Изглеждаше отнесена, далеч от стаята, сякаш бе изчезнала привичната й енергия. И нищо чудно, реши Анабел. Тази шумна, прекарана без отдих и в танци нощ, не можеше да не се отрази на младото момиче. Не се учуди, когато след вечеря почти веднага се оттегли в стаята си.

Щом се намери в морскозеленото си убежище, Дейзи се хвърли на леглото. В мисълта й, в тялото й, в душата й владееше такава обърканост, че трябваше да събере всичките си сили, за да издържи вечерята. Твърде много неща й се бяха случили днес, та да може да разсъждава свързано за тях. Мислено тя все още лежеше в евкалиптовата горичка, чуваше гласа на Рам да произнася името й. Неконтролируема тръпка разтърси разбуденото й тяло. Тресеше се цялата. Разплете косата си и започна да я разресва ожесточено, после съблече роклята си и отвори широко прозореца с надеждата, че мигащите светлини на Хавър в далечината ще я успокоят. Но лекият мистрал бе твърде нежен и звездното небе бе надвиснало над океана, а щурците навън свиреха така, както никога не беше ги чувала да свирят. Досега й беше непонятно защо възрастните се питат сутрин „Как спа?“. Тази нощ Дейзи стана част от онези хора, които прекарваха безсънни нощи. „Бели нощи“ ги наричат французите. Нощ, през която не можеш да избягаш от мислите си. Онова нещо, което се случи, Рам не искаше да го направи! Той съжаляваше, о как съжаляваше! Той плачеше, нали, повтаряше стотици пъти, че съжалява? Разбира се, това никога не ще се повтори. Разбира се, никой не трябва да узнае за това. Тези измъчващи я мисли се смесваха, вплитаха се в спомена за устните на Рам, за думите, които шепнеше в ухото й, най-вече за признанието му в любов. Той й каза, че я обича. Каза й, че винаги я е обичал. Мислите я връхлитаха една след друга, омесваха се, отлитаха, болезнено се връщаха отново и кръжаха в мозъка й, докато най-сетне благословената зора обагри небето и слънцето докосна върховете на пиниите, които растяха под нейния прозорец. Знаеше, че вече може да стане, да намери Тезей, който спеше навън в двора и да отидат на една дълга разходка преди закуска.

Рам не бе се чувствал никога толкова щастлив. Усещаше, че едва днес е станал самия себе си. Той беше влязъл в пълно владение на своето наследство. Най-после бе принцът Валенски, с всички права и привилегии, които титлата му даваше. Естествено, той беше в правото си да притежава Дейзи, както всичко, което баща му беше притежавал и което бе минало в негово наследство. Обърна поглед към отминалите седмици и си даде сметка, че се бе държал като глупак, сърдит, хладен, нелюбезен към Дейзи, когато простата причина за неговото усещане за непълнота и несбъднато щастие беше несправедливостта, че не я притежава.

Това, че Дейзи беше негова природена сестра просто нямаше значение. Не може да съществуват бариери, когато двама души не са отрасли заедно. Та той дори не знаеше за съществуването й, преди да навърши четиринадесет години. Не бяха споделяли топлината на семейното огнище, изтърканите вицове, пресищащата фамилиарност на обикновените хора. Виждаха се само по време на редките празници, напълно разделени от възраст и интереси. На практика те бяха се превърнали почти във врагове, въпреки че бяха деца на един и същ баща. Не. Еснафските правила бяха за простосмъртните, те не важаха за него и, естествено, той не беше длъжен да се съобразява с тях, тъй както баща му никога не беше го правил. Разбира се, щеше да гарантира, че останалите и най-вече Анабел — която намираше за твърде привързана към традиционните морални схващания, въпреки любовните й отношения с баща му — да, всички останали не ще си пъхат носа в това, което беше лично негова работа. Беше изпълнен от върховно щастие, осъзнаваше с блаженство това, което е и което щеше да стане, разбираше, че най-сетне притежаваше всичко, за което бе мечтал. Рам също прекара безсънна нощ.

— Хайде да отидем до конюшнята и да решим какво ще правим с понитата — каза Рам на Дейзи на другата сутрин.

Те бяха единствените слезли в кухнята. Дори готвачката все още спеше. Трябваше да приготвят сами закуската си. Някак стеснително и радостно се заеха с пърженето на яйца и с търсенето на сладкото от диви ягоди, което готвачката винаги криеше.

— Струва ми се, че беше решил да не се занимаваш с тях — поне така каза на Анабел.

— Това беше оня ден. Не мога да продължавам да издържам всички, не само конете, но и мъжете, които се мотаят из Трувил и изяждат повече, отколкото изработват. Трябва да се направи нещо. Налага ми се да решавам дали да ги запазя, или да ги продам. Но нека първо хвърлим един поглед в конюшнята.

— Ще бъда готова след четвърт час. Ще оставиш ли бележка на Анабел?

С лудо биещо сърце Дейзи хукна по стълбите, за да облече костюма си за езда.

През целия ден препускаха като бегълци из зелените поля, сменяха едно след друго понитата и накрая изтощени се тръшнаха под едно дърво, за да изядат сандвичите от пресен хляб, натъпкани с шунка и кашкавал, и едрите сладки репички, които им бе приготвила жената на управителя на конюшнята.

Накрая Рам бе решил при първа възможност да предложи на търг понитата, след като самият той не играеше поло. Нямаше смисъл да запазва за езда дори най-добрите екземпляри — изискваха твърде много грижи и бяха твърде нервни за неговия вкус. Той харесваше един едър кон, добър скачач, а Дейзи съвсем наскоро се бе сдобила с жребец, със светла козина и черна грива и опашка, който държеше в конюшнята край Лондон, така че нямаше нужда от друг ездитен кон.

През целия дълъг ден и когато караха обратно към „Ла Маре“ нито Рам, нито Дейзи отвориха дума за това, което се беше случило в гората. Тогава, точно на завоя, от който се показваше къщата, Рам свали едната си ръка от волана и властно я постави между бедрата на момичето.

— Довечера ще те целувам тук, точно тук — каза рязко той.

Тя не се осмеляваше да го погледне. Цялото й тяло изгаряше. Бликнаха чувства, потискани с мъка през целия ден, овладени само благодарение на изтощителното физическо натоварване, което си бяха наложили.

— Не, Рам! — каза тихо Дейзи с глас, в който звучеше забрана, заличаваща всички наоколо, дори неколцината гости, които играеха бадминтон в градината.

— Бъди спокойна! — й нареди той и тя се подчини. Успя да събере сили, за да поздрави с усмивка останалите, опитна усмивка, която не подозираше, че владее, светската усмивка на светска дама.

През нощта, когато всички светлини в къщата угаснаха, Рам почука на вратата на стаята на Дейзи и, без да дочака отговор, влезе. Заключи след себе си. Дейзи седеше на перваза на прозореца, прибрала коленете си към тялото, обгърнала краката си с ръце, с брадичка опряна върху колената, сякаш беше там от много време и размишляваше. Той отиде до нея и отметна косите й, които скриваха лицето. Тя не помръдна, стоеше с наведено лице, защото не искаше да види очите й.

— Не трябва, Рам! — каза тя.

— Дейзи, ти си все още дете. Разни „трябва“ и „не трябва“ не съществуват за нас — освен, че трябва да се обичаме.

— Но не като… не като вчера. Рам, просто… нежност, просто да бъдем заедно… — надежда и молба прозвучаха в гласа й.

— Дейзи, любима, просто ще бъдем заедно — каза той. Обгърна с ръцете си крехкото й тяло и я пренесе на леглото. Тя седеше, стиснала колената си с ръце, вдървена, съпротивляваща се мълчаливо, засрамена. Когато я целуна за първи път, тя стисна здраво устни и се опита да извие настрана главата си. Но Рам не й позволи. Много внимателно, много нежно, но с пълна убеденост в правото си, разтвори устните й с върха на езика си. Сега, когато я притежаваше, не беше нужно да бърза. Дъхът й секна, като усети езика му до стиснатите си зъби. После почувства, че прави кръгове около устата й, докато я превърна в огнен пръстен. Постепенно, въпреки волята си, тя отпусна коленете си надолу, когато той докосваше с устни шията й и ухото.

— Дейзи, моя Дейзи — прошепна в ухото й толкова нежно, че тя едва го чу. С измъчен стон обви с ръце врата му и го притисна с цялата си сила. О, колко щастлива бе сега, не искаше нищо друго, само неговата близост, само неговата обич. Почувства се приютена, защитена, запазена от всичко и от всеки, с оная сигурност, която тя смяташе загубена завинаги след смъртта на баща й.

— Притисни ме силно — помоли тя. — Само ме притискай, дръж ме в обятията си, Рам, обещай ми, обещай ми…

— Да, Дейзи, да, любима — отвърна Рам, докато пръстите му се прокрадваха към връзките на дългия й пеньоар. — Ще те прегръщам, скъпа, ще те притискам. Той опипа очертанията на малките й, твърди гърди с леки, едва докосващи ги пръсти, поглаждаше едва-едва зърната й, докато усети, че се втвърдяват и стават толкова предателски чувствителни, че можеше да наведе глава и да ги засмуче с устни, а тя нямаше да моли повече да я притиска до себе си. Пое с устата си нежните розетки, припомняйки си бледорозовия им цвят, все още нежен, все още внимателен, докато Дейзи се отпусна на възглавницата си, омаяна от новото усещане като от искри на ток, които се предаваха по тялото й от гърдите към вагината.

Рам бе възбуден от мига, в който бе докоснал Дейзи на перваза на прозореца, но подсъзнателно разбираше, че не трябва да допира твърдия си член до нея, докато, стъпка по стъпка, не я доведе до възбудата. Сега той хвана едната й ръка.

— Виж, Дейзи, колко много те обичам — постави ръката й върху пениса и стисна пръстите й около вибриращия орган. Тя мигновено дръпна ръката си, шокирана, обхваната от ужасяваща тревога. Рам не се опита да я накара отново да го докосне, а покри устните й със страстни, парещи целувки, докато нейната уста започна да го търси и той усети езика й, който се стремеше да се допре до неговия.

Половин час той целуваше устните й и смучеше зърната на гърдите й, най-сетне усети раздвижването на бедрата й, съвсем в началото, онова несъзнателно, ритмично въртене, древно като Адам и Ева. Прошепна отново:

— Дейзи, пипни ме, пипни ме… ще почувстваш колко много те обичам… моля те, пипни ме! — хвана ръката й. Този път тя беше твърде опиянена от собствената си страст, за да се противопоставя. Взе парещите й пръсти и се опита да й покаже как да държи болезнено издутия пенис, без да си даде сметка за собственото си нарастващо желание. При докосването от ръката на момичето разбра, че всеки миг ще се изпразни. Рам сграбчи члена си с ръка и го вкара грубо в Дейзи, точно в момента, когато спазми разтърсиха тялото му. Прехапа език, за да спре вика си, който щеше да разбуди заспалата къща. Удивена и разкъсвана от силна болка, тя чувстваше големите, беззвучни трусове, които го разтърсваха.

След кратко време, през което дишаше тежко, Рам я целуна още веднъж.

— Сега ще те притисна, малка моя Дейзи — промърмори той и, полузаспал, сключи ръцете си около нея в дълга, спокойна, неподвижна прегръдка. Дейзи не смееше да мръдне или да издаде звук. Тя беше съучастник. Тя му беше позволила да го направи. Ако беше протестирала, щеше да го обземе оня негов изненадващ гняв или, още по-лошо, щеше да й обърне гръб, да си тръгне, да я остави отново сама. Тя бе повярвала, че всичко, което търсеше в прегръдките на Рам, бе закрила, сигурност и чувството, че някой я обича, но сега, болезнено възбудена, отново съкрушена, тя искаше…, не знаеше сама какво искаше… Крадешком притисна устни към голото му рамо и точно тогава чуха отварянето на врата в коридора.

— По-добре е да си тръгвам — прошепна Рам.

— Да.

Сбогува се с бърза целувка и я остави, възвисена, пламнала в страст, разкъсвана от срам, изгаряща, изгаряща…

На другия ден, след обяда, Анабел каза на Дейзи, че по-голямата част от гостите, които бе поканила през следващата седмица, са се отзовали на поканата и ще се наложи да спи с една от гостенките, защото в стаята й има две легла.

— Не съм и помисляла, че всички ще приемат поканата, но сега е много късно за промени. Надявам се, че ще ти хареса момичето, което ще спи с тебе; тя е американка, Кики Каванъф, дъщеря на моя стара приятелка. Майка й също е американка — казваше се Елеонор Уилям, когато се запознахме. Омъжи се за човек, който е в автомобилния бизнес в Детройт.

— Аз също съм полуамериканка, Анабел, макар че не се чувствам такава.

— Спомняш ли си Америка, Дейзи? — попита Анабел, развълнувана от нотките на патос в гласа и, които не помнеше да беше чувала преди.

— О, съвсем малко. По-скоро изпитвам усещането, че съм била там — с мама, и с Дани, и с Маша, нещо като спомен от сън… Как изглеждаха нещата, огромните вълни, пясъчния бряг, горите, светлината — никога не съм виждала в Англия такава светлина! Бих искала да помня повече. Сякаш животът ми е разделен на две — имаше нещо тъжно, изпълнено с копнеж в гласа, като остатък от неразтопена захар в празна чаша, като спомен за несбъдната мечта. Анабел горчиво съжали, че бе напомнила на Дейзи годините, прекарани в Америка. Момичето изглеждаше още по-съсипано от предната вечер, въпреки че на нейната възраст бе трудно да разпознаеш признаците на умората.

Да, смъртта на Сташ се преживяваше от всички и трябваше да мине време, за да се излекува болката, затова те просто трябваше да я изживеят, без да се преструват, че нищо не се е случило. Самата Анабел трябваше да мобилизира цялата си душевна сила, за да поддържа жива, изпълнена с хора, къщата. Имаше желание да се свре в някоя тиха стая и да се потопи в мъката си, но нямаше право да си го позволява, най-вече заради Дейзи. Двете не размениха повече думи, когато се излегнаха на раираните шезлонги на терасата, с гръб към морето, което, в тоя час на деня бе твърде ослепително, за да се гледа в него. Анабел притежаваше необикновената дарба да успокоява с мълчанието си, тя никога не питаше какво мисли седящият до нея и тази проста комбинация от двете качества бе едно от многото неща, които мъжете обичаха в нея — непонятна за твърде много жени в света.