Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (22)

21

Когато семейство Валариейн поканиха Дейзи да се присъедини към тях по време на обиколката им с яхта в началото на януари 1977 година, тя отказа. Идеята да прекара пет дни заедно с Робин и Ванеса и техните приятелчета из Карибско море звучеше като покана да влезе доброволно в един луксозен затвор. Тя почти можеше да чуе размяната на клюки за светски знаменитости, в които прозираше зле прикрита злоба, да си представи безконечните игри на табла и кашоните с бяло вино и минерална вода „Перие“, които щяха да бъдат изпити, да изчисли тоалетите и скъпоценните бижута, които всяка дама щеше да сменя на ден. Това бяха неща, които мразеше до дъното на душата си, но Ванеса продължаваше да настоява и Дейзи вече не знаеше как да отхвърли поканата, без да я обиди. Ванеса беше почти разсърдена, както никога досега не беше я виждала.

— Не бих искала да чувам отново отговор „не“ — й беше казала накрая. — Поканила съм Топси и Хам Шорт — той е един от твоите почитатели, ще бъдат още няколко двойки, които имат деца и желаят те да бъдат нарисувани, но не виждам защо, дявол да го вземе, трябва да те примамвам с възможността да получиш поръчки за портрети. Наистина, Дейзи, караш ме да се чувствам, сякаш съм използвана от теб. Щом казвам, че Робин и аз разчитаме на удоволствието от твоята компания, не е ли това достатъчно основание да приемеш поканата?

Като си припомни колко много дължеше на Ванеса, Дейзи побърза да се съгласи. Студиото щеше да се справи без нея за няколко дни. Фактически последната й отпуска бе толкова отдавна, че не можеше да си я спомни. Но преди всичко не можеше да си позволи да изгуби един от източниците си на приходи, както съвсем недвусмислено беше заплашила Ванеса.

Сега, когато седеше с Хам и Топси в техния „Аеро-Командър“, който летеше към Насау, където щяха да се присъединят към яхтата, наета от Ванеса и Робин за морската екскурзия, Дейзи прецени, че все пак моментът беше много подходящ, за да изчезна за малко. След оная сцена, когато бе въстанала срещу идеята да се превърне в Момичето на „Елстри“, се чувстваше скарана с почти всички в студиото. Норт като че ли считаше, че тя бе направила всичко възможно, за да обиди един от важните клиенти, и атмосферата за работа бе напрегната и тягостна. Самолетът започна да се спуска и Дейзи си помисли, че вече не изпитваше гняв, нито дори раздразнение към хората от „Супракорп“, към пренебрежителния начин, по който се бяха отнесли към нея, като приемаха като даденост, че тя беше онова русо нещо, което щяха да използват, за да продават стоката си. В края на краищата без нейното съгласие те бяха безсилни и това го знаеха добре. Не, онова, което я караше да бъде нащрек и я държеше все още в напрежение, беше идеята да се превърне в принцеса Дейзи, изложена на ужасяващото внимание на така нареченото „обществено око“. Плашеше се силно от възможността да бъде възприемана като една индивидуалност, на име принцеса Дейзи, която щеше да бъде снимана и използвана, за да продава продуктите на „Елстри“ в рекламни клипове, афиши и специални щандове, докато тази „принцеса Дейзи“ се вкорени в съзнанието на консуматорите от западния свят. А досега, вече навлязла в живота, тя беше успяла да се промъкне, да се изплъзне леко, да прикрие този факт.

Никой в Санта Круз не беше мислил за нея по друг начин, освен като за едно момиче на име Валенски; в студиото, където работеше, отдавна бе изчезнал и най-слабият интерес към нейната титла или потеклото й и ако някой случайно споменеше за това, то биваше винаги на шега. За нейните колеги тя беше Дейзи продуцентът, която знаеше винаги къде, кога и как всеки трябваше да се намира и вдигаше врява до Бога, ако това не беше изпълнено. Само в добре пазените енклави на хората с конете тя беше принцеса Дейзи, но дори там се чувстваше защитена от асоциациите, които правеха с името на нейния баща, все още помнено и почитано. Любителите на коне бяха безопасни.

Предложението на Патрик Шанън да я превърне в достояние на обществото, да я използва като принцеса Дейзи, засегна жизненоважен нерв — събуди страховете й, с които се бе борила тайно, година след година, без да бъде в състояние да си обясни сама защо имат такава сила над нея. Съзнаваше, че замислят да я маркират, да й сложат етикет, на който пише „Една принцеса Дейзи“ и ако им го позволеше, щеше да пожертва нещо много по-ценно от относителната анонимност, запазена тъй дълго. Освен уединението си щеше да пожертва нещо, което можеше да назове единствено с думата сигурност. Общественото внимание беше нещо опасно, та да се съгласиш да изложиш живота си на него, и тя нямаше нужда да търси някакви логични обяснения за убеждението си, че е напълно права.

Един катер докара Топси, Хам и Дейзи до яхтата, където ги очакваше Ванеса. След като показа на семейство Шорт къде да се настанят, Ванеса заведе Дейзи до една средно голяма каюта с мебели, тапицирани в жълто-бял раиран плат. Настроението й бе повишено.

— Сега вече всички са на борда, слава Богу. Ще кажа на капитана, че може да потегли веднага, щом бъде готов — каза тя. — Искаш ли да се попечем на палубата? Не? Спи ли ти се? Добре, тогава — среща точно в седем в главния салон за по едно питие. Радвам се, че си с нас, пиленцето ми — Ванеса прегърна през кръста Дейзи, без да влага нищо в това. Като всяка опитна лесбийка, никога през живота си не бе допускала грешката да направи и най-дребния сексуален намек към жена, ако не беше сигурна, че той ще бъде възприет добре. Ванеса не би досаждала на Дейзи, дори ако се озовяха сами на един пустинен остров… или докато не е минал поне месец, без да се е появил спасителен кораб.

Лекото клатушкане на кораба, бягството от Ню Йорк, неясния лек ветрец, който полъхваше в каютата на отдалечаващата се от брега яхта — всичко това накара Дейзи да се почувства отпочинала и свежа от следобедната дрямка, като че ли бе направила кратко морско пътешествие. Събуди я червенеещата светлина на тропическото слънце, чиста и ярка, наситена от отражението си в синевата на откритото море, опитваща се сякаш да спре със сила приближаването на вечерния здрач. Дейзи лежеше в леглото си със смешен балдахин, занитено здраво за пода, а завесите на балдахина закрепени за тавана, и размишляваше, че все пак не беше толкова лошо решението й да дойде на яхтата, далеч от Ню Йорк, където трябваше да прекара цяла седмица сама. Кики щеше да изкара две седмици зимна почивка с Люк в една малка къща, която той имаше в северната част на Кънектикът. Приличаше на необуздано горско дяволче, когато пълнеше с дрехи куфарите си, обладана от емоциите на жена, която знае, че потенциалната й свекърва не е наоколо, за да я наблюдава. Не беше възможно Тезей да бъде взет на яхтата и затова той щеше да прекара няколко дни с тяхната хазайка, която бе започнала да го възприема някак си, макар и неохотно.

Дейзи взе душ и се облече, но беше много рано, за да се присъедини към останалите. Слаба Богу, те все още бяха по каютите си и навярно подреждаха вечерните си тоалети, с които щяха да се труфят по време на пътуването, за да си правят удоволствие един на друг.

Отправи се към носа на яхтата и дълго стоя сама, отдадена на милувките на бриза, който танцуваше с нея. Слънчевите лъчи светеха в косата й с кристален блясък, превръщаха я в огромен пух от захарен памук, като лакомство от детски коледен празник. Големият кораб се издигаше и потъваше с приятно полюшване, порейки водата на много морски мили от пристанището на Насау. Мисълта за Патрик Шанън, този самонадеян, невъзможен мъж, изплува в съзнанието на Дейзи, но тя установи, че вече почти не я дразни. В края на краищата беше му показала, че не може да се разпорежда с живота й, без значение как останалите се съобразяваха с него. А какво да кажеше за Норт, който се беше отнесъл не по-човешки от Шанън, като че представляваше една от многото пионки на шахматната дъска, разиграна в противоборството с индустриалния магнат? Една пионка, собственост на студиото, вещ, с която не беше склонен да се раздели. Дейзи потрепна и се усмихна. Откри, че малко я засягаше и Норт. По дяволите и двамата. Дейзи поглъщаше с очи морето и небето и усещаше, че може да живее в мир с всички.

Остана на палубата, докато се убеди, че безусловно вече беше късно за питието преди вечеря, и тогава с неохота тръгна да търси главния салон, както едно време беше учила математика при лейди Алден, като знаеше, че няма начин да я избегне. Мина покрай една голяма зала, където членове на екипажа слагаха масите за вечеря. До нея се намираше още по-голямо помещение, в което се виждаха силуетите на повече от една дузина хора. На отсрещната стена на тази зала имаше големи прозорци и ослепителният, кървавочервен отблясък на залеза осветяваше откъм гърба присъстващите, така че Дейзи не можеше да разпознае лицата им. Когато отвори вратата, за да влезе, Ванеса изникна от заслепяващата светлина, хвана я за ръката и я въведе в залата, където не можеше да различи почти нищо. Една мъжка фигура се приближи към тях и Ванеса, като постави ръката на Дейзи в тази на мъжа, веднага се оттегли.

— Здравей, Дейзи.

Гласът на Рам.

Дейзи се олюля назад. Рам бързо я прихвана, за да не падне, като държеше двете й ръце и се опитваше да я целуне по главата, но тя се отскубна. Не можеше да каже дума, не можеше да изкрещи, не можеше да направи нищо друго, освен да се отдръпне назад. Отстъпи още една крачка и се обърна, за да избяга, но една силна ръка я сграбчи през кръста. Ванеса, която я стискаше здраво с хватката на тъмничар, я избутваше настойчиво напред. Като ударен от мълния електропровод пулсът на времето намаляваше, примигваше, мъждукаше, почти изчезна и тогава гласът на Ванеса започна да го връща към живот, но бавно и несигурно. Останалите гости гледаха, без да разбират и, обхванати от любопитство, наостриха слух. Гласът на Ванеса, очарователно възторжен, се извиси, обръщайки се към всички гости, като се мъчеше да прикрие мълчанието на Дейзи и да отвлече вниманието от животинския ужас в очите й.

— Виждаш ли, Рам, нали ти казах, че ще дойде — възкликна победоносно Ванеса. — Винаги съм казвала, че семейните кавги са безкрайно глупави, не е ли така, Робин, скъпи? Когато Рам ни каза, че не е виждал своята сестричка от години, аз просто си казах: „Та това е твърде нелепо, съвсем абсурдно“. Знаех си, че моята Дейзи никога не би искала да продължава толкова дълго една детска сръдня, каквито и да са били причините за нея, а Рам, разбира се, не изпитва лоши чувства. И така, всички ние замислихме заедно тази изненада, това семейно събиране, когато Робин и аз бяхме в Лондон в навечерието на Нова година. Кажи сега, миличкото ми, не си ли доволна от това? В последна сметка колко братя има човек през живота си? Ти и Рам сте всичко, което е останало от семейство Валенски и аз дадох обещание пред себе си да ви сдобря. Хей, всички вие! Да пием за края на едно недоразумение и за всички хубави неща — хайде, Хам, Топси, Джим, Сали и останалите… да вдигнем тост! — като пусна Дейзи, тя вдигна чашата си и се придвижи към останалите. Веселият звън на чашите разкъса магията на злото, която беше вцепенила Дейзи с черния си ужас.

— Защо? — просъска тя сред шума от наздравицата.

— Просто едно събиране — отвърна Рам, но жадният му, неподвижен поглед опровергаваше светската усмивка.

— Как? Какво ти дължи тая мръсница?

— Нищо — излъга лесно той. Рам беше убедил съдружниците си да кредитират семейство Валариейн за лансирането на една съвсем нова серия от дрехи, предназначени за по-широк кръг жени от средна ръка — едно скъпо струващо, мащабно начинание.

— Не ти вярвам!

— Въобще не ме интересува какво вярваш. Ти си тук… и трудно ще можеш да избягаш — очите му опипваха лицето й. Трепереше от алчност като скъперник, попаднал сам в мината на цар Соломон. Нямаше нужда да опитва да я предразполага. Тя беше слаба, по-слаба, отколкото си мислеше, а той беше силен и единствено това имаше значение.

Внезапно Дейзи се обърна да си тръгне. Рам сложи ръка на рамото й, за да я спре. Тя се извърна, обезумяла от погнуса. Цялото й същество излъчваше презрение и тя го гледаше право в алчните му очи.

— Никога, никога не ме докосвай, Рам! Предупреждавам те! — изрече с омраза тя. В очите й гореше отровна, черна ненавист. Бавно той пусна ръката й, но погледът му отказваше да я освободи. За миг те стояха като скопчени от силата на своите чувства.

— Дейзи! Рам! Вечерята е сервирана… Ей, вие двамата, не чухте ли стюарда? — Ванеса махна с ръка към хората, отправящи се към съседния салон. Дейзи автоматично ги последва.

Бяха сложени две кръгли маси, но не в морски стил, с монтирани върху сребърни поставки раковини, големи късове от редки корали и фин китайски порцелан в синьо и бяло, които Робин предпочиташе в снежни зимни нощи в Ню Йорк. Сега бе наредил да се сервира в неговия най-импозантен китайски маниер. На всяко място бе поставен кръгъл червен лакиран поднос, с рядка чиния от епохата Кханг Хси, върху която лежаха две пръчици в сребърно и черно и малка вазичка от черен порцелан с една-единствена бяло-зелена орхидея. Между подносите бяха пръснати изкусно древни далекоизточни оръжия — кинжали, ками и статуетки на котки с различна големина от осемнайсети век, наречени Familie Noire^[1]. В центъра на всяка маса стоеше ниска купа от същата колекция с огромни оранжеви цветове на тигров крем.

Ванеса не бе посмяла да доведе до край своето безочие, като сложи Рам и Дейзи на една и съща маса. Отляво на Дейзи седеше Хам Шорт. Вцепенена от шока и растящата си паника, тя не можа да докосне първото блюдо от задушено кълцано месо от гълъб, подправено с джинджифил. Хам се мъчеше да я разсее с разказа си за цяла сюрия роднини в Арканзас, които не ги бива за нищо, но със същия успех би говорил и на кукла, поставена до него. Дейзи седеше, вперила очи в купата с тигровите кремове, и Хам от притеснение се обърна към съседката си вляво. Когато бе поднесено второто ястие, Дейзи направи жалък опит да вземе пръчиците, но още преди ръката й да ги докосне разбра, че не е в състояние да координира движенията си, за да ги използва. Но дори и да можеше, вкусът, на каквато и да е храна би я накарал да повърне. Принудени от мълчаливото присъствие на Дейзи, сътрапезниците й подхващаха общи разговори и се преструваха, че не забелязват странното й поведение, дори когато я наблюдаваха скришом. Смятаха да запазят скандализиращите ги впечатления за по-късно, когато щяха да слязат от яхтата и щяха да разказват пикантни истории за пътуването си. На масата поднасяха блюдо след блюдо изтънчени ястия, приготвени от готвача, който владееше пет различни кухни и бе нает специално за яхтата от Робин Валариейн, но Дейзи не докосваше нищо и не говореше с никого. Хам Шорт, който изпитваше истинско възхищение от младото момиче, поддържаше разговора на масата така, че сътрапезниците да не се обръщат с въпроси към Дейзи. В един момент той потърси ръката й, която лежеше неподвижна на масата, и я стисна приятелски, за да изкаже своята подкрепа. Въпреки че отвърна едва доловимо на жеста, Дейзи не отмести невиждащите си очи от тигровите кремове.

Наистина тази вечер Ванеса беше надминала себе си, трябваше да признаят пред себе си възхитените от безкрайната вечеря жени, които седяха около масите — вечеря, която напредваше по програмата, сякаш Дейзи беше невидима. Рам, привикнал с подобна атмосфера, представяше своята нормална, приятна, безгрижно коректна, безупречно джентълменска страна. Ядеше с изискано удоволствие и разговаряше за Хенри Мур с дамата, която седеше отдясно, и за различни производители на седла с Топси, която седеше отляво. От време навреме за част от секундата обхождаше стаята с поглед, в който се таеше злоба, като лешояд, дебнещ своята жертва, но никой от присъстващите не забелязваше това. Дейзи имаше усещането, че е попаднала в ехо камера. В дебрите на съзнанието й се надигаха грозните и опасни гласове на нейните спомени — понякога по-силни, понякога отслабващи, а останалите гости й се струваха далечни и неясни като образа на голяма риба, леко поклащаща перки зад дебелите стени на аквариум.

След вечерята Ванеса покани гостите отново в главния салон. Дейзи чакаше този момент и веднага щом Ванеса се изправи, тя скочи от стола и се измъкна през вратата, която водеше към палубата. Въпреки че се движеше бързо, усещаше тялото си като вдървено и безпомощно, сякаш изгубило способността си да реагира като в ужасен кошмарен сън. Беше минала покрай главния салон и тичаше към каютата си, когато Рам я настигна.

— Спри! Трябва да говорим! Важно е! — извика той, но не посмя да я докосне с ръка.

Дейзи се спря. Изглеждаше толкова невъзможно той да си помисли, че имат какво да си кажат, та за миг явна недоверчивост надделя над останалите й чувства. Изпитваше достатъчна сигурност, като виждаше стюарда, който носеше поднос с бренди и чаши, и вратата на главния салон само на два-три метра от нея. Можеше да види вътре в салона гостите, бръмчащи като мухи в празна бутилка, но на палубата беше тихо и духаше топъл ветрец. Дейзи се хвана с две ръце за парапета на яхтата и се обърна към Рам, създавайки дистанция между тях дори само с начина, по който стоеше.

— Нищо важно не би могло да съществува, за което да разговаряме, никога вече — пророни тя през пресъхналите си устни.

— Анабел — каза Рам тихо, като я наблюдаваше с хищен поглед. — Анабел.

— Анабел? Какво искаш да кажеш? Тя няма нищо общо с теб. Никога ли няма да престанеш да лъжеш! Получих писмо от нея само преда седмица.

— И естествено тя не ти е казала — Рам беше сигурен в твърдението си. То дори не беше въпрос.

Дейзи побеля и впи пръстите си в парапета. Той знаеше нещо, което на нея й беше неизвестно. Разпозна безпогрешно израза на слабо прикрито задоволство, изписан на лицето му.

— Тя е болна от левкемия.

— Не ти вярвам!

— Не, вярваш ми. Знаеш, че казвам истината.

— Защо не ми е казала? Защо ще ти казва на тебе? — попита автоматично Дейзи, докато шокът от думите му проникваше в цялото й същество и обграждаше сърцето й като остри парчета счупено стъкло.

— Защото е смятала, че имаш достатъчно много проблеми с издръжката на сестра си. Трябват й пари за лечението и просто не желае да знаеш, че е изпаднала в нужда. Знае, че ти е невъзможно да й помогнеш, затова се обърна към мен.

— О, Боже милостиви, не и Анабел — простена Дейзи. Анабел, която й беше станала близка като майка, скъпата приятелка и съветничка, и довереничка през младостта й, Анабел, която топлеше живота й с щедрата си, усмихната обич и я караше да изпитва дори днес чувството, че има свой дом, Анабел, на която се уповаваше, за да не се чувства напълно сирак.

— Лекарите са й казали, че с малко повече късмет и лечение ще може да живее още много години. Това е хронична левкемия, а не остра. Все още няма шейсет години и спокойно може да изживее дните си сравнително сигурно и приятно, но… всичко опира до пари.

— Ти имаш пари!

— Анабел ме изхвърли от къщата си преди десет години и ми каза, че никога не иска да ме вижда или да чува за мене. Тя не промени своето отношение, освен сега, когато дойде да ме моли за парите. Не виждам никаква причина да й давам нещо, освен ако не намеря за добре, да, ако не реша да бъда щедър. Анабел е само една бивша държанка на баща ми. Той й остави порядъчно състояние, което изтече през пръстите й, след като реши да не се възползва от съвета ми. Както и ти самата, упорстваше да запази акциите си от Ролс. Не изпитвам никакво състрадание към хора, които не могат да се грижат за парите си.

— Анабел беше толкова добра към теб! — почти изкрещя Дейзи, но Рам не обърна внимание на думите й.

— Ако взема решение да й помогна, това ще означава, че ще поема значителни и непредвидими разходи за период, който не може да се предскаже отсега, а това едва ли отговаря на действията на един благоразумен човек. Очевидно не би могла да задържи „Ла Маре“ още дълго, като приема там гости срещу заплащане — няма да има сили за това. Когато продаде вилата, ще разполага с определена сума пари, но не за дълго, след като другите й източници на доходи са твърде оскъдни. Остава въпросът и да намери място къде да живее: това ще бъде или старчески дом, или апартамент, в зависимост от физическото й състояние. Ще има нужда от помощ, ако не веднага, то по-късно непременно. Ще пристигат постоянно сметки от лекарите. Това може да продължи десет, петнайсет години, дори двайсет… ще се прибавят все нови и нови разходи, за които някой трябва да плаща.

Дейзи се мъчеше да съсредоточи вниманието си върху необходимите практически стъпки, но като остри върхове на стъкло пробождаше все по-дълбоко сърцето й всяка дума, която той произнасяше.

— Защо трябва да продава „Ла Маре“? Ти знаеш не по-зле от мен, че Анабел може да живее още много години и никъде другаде не би се чувствала щастлива. Разполагаш с парите, за да поемеш издръжката й, без дори да се замисляш… тя ще трябва да живее някъде… Щом се е обърнала за помощ, към теб, защо трябва да се принуждава да продава? — гласът на Дейзи замря, когато погледна лицето му, сякаш сковано от мрачна решителност.

— Не чувствам никакво морално задължение да поемам финансовото осигуряване на Анабел. Никакво. Въпреки всичко, имам едно предложение, което може да реши въпроса. От години ме притесняват разказите на мои приятели, посетили Съединените щати, за това как се опитваш да си осигуриш покани за гостуване в домовете на техните домакини, за да получиш поръчка за своите незначителни портретчета. Естествено аз знам защо са ти нужни парите, макар че те нямат представа за това. Единственият начин, по който бих поел издръжката на Анабел за оставащите й дни живот, е, ако ти проявиш разбиране, зарежеш мизерната си работа, както и онези дребни поръчки на портрети за по няколкостотин долара, и се върнеш в Лондон.

— Ти наистина си луд — промълви бавно Дейзи.

— Глупости. Не искам нищо в замяна на значителните разходи, които ще ми се наложи да правя в продължение на много години, освен да заживееш по достоен и заслужаващ уважение начин, както би се полагало на една моя неомъжена сестра. Готов съм дори да позволя на Анабел да запази „Ла Маре“, щом изпитваш такава сантименталност за нея. Естествено ще поема и издръжката на сестра ти.

— Аз ще бъда твоя пленница!

— Какъв абсурд. Не бъди толкова мело драматична. Просто искам да заемеш подобаващото си място в обществото в една страна, където това все още значи нещо. Животът ти в Ню Йорк е отвратителен — един вулгарен свят, пълен с вулгарни хора. Той ме кара да се чувствам неловко, когато съм с приятели. Предлагам ти закрила и сигурност. Не искам нищо от теб — аз имам своя собствен живот — гласът му беше студен и разсъдлив, но Дейзи виждаше, че очите му не спираха да шарят настойчиво по лицето и тялото й. Като прокрадващи се крадливи котки те се опитваха да посегнат и да сграбчат своята плячка. Похотта покриваше като прах тънките, красиви устни. Тя познаваше неговата лудост и нищо не бе се променило оттогава, освен това, че знаеше кой беше той.

— Всяка твоя дума е лъжа! Ти ще ме преследваш отново, както правеше и преди. Усещам измамата, която идва от теб. Казваш, че животът ми в Ню Йорк бил отвратителен, а аз казвам, че ако баща ми не беше мъртъв, той щеше да те убие и ти го знаеш! — гласът й ставаше заплашително висок.

— Млъквай! Млъквай! Хората ще те чуят!

— Защо трябва да млъквам? За да не се чувстваш неловко? Мислиш ли, ме въобще ме интересува… мислиш ли, че ще ти позволя отново да ме принудиш да извърша нещо против волята си?

— Анабел… — започна той отново.

— Това е шантаж! — изкрещя яростно Дейзи. — Как е възможно да живееш в мръсотията, която твориш около себе си? — тя се обърна и тръгна бързо към главния салон. Отвори вратата и остана задъхана на прага за секунда, докато търсеше с очи Ванеса. Дейзи я видя, че седи пред една маса с табла, насочи се право към нея и я сграбчи за рамото.

— Искам да говоря с теб.

— Дейзи, миличко, изчакай да свърши играта, нали?

— Сега — категоричният, нетърпящ възражение тон на гласа й накара Ванеса да стане. — Отвън! — заповяда Дейзи. Ванеса я последва широко усмихната, махвайки небрежно с ръка към отправените й питащи погледи.

— Дейзи, какво е това — как смееш?

— Ванеса, нареди на капитана да обърне кораба и да ме остави на брега.

— Това е невъзможно. А сега, успокой се…

— Събра си дължимото. Каквото и да ти дължах, вече е платено. Ванеса, предупреждавам те!

Опитната Ванеса, хитрата Ванеса не трябваше да бъде предупреждавана отново. Заплахата, почти неконтролируема, която видя на лицето на Дейзи, можеше да донесе само неприятности. А в своя така блестящо балансиран живот, изпълнен с толкова прелестни, но опасни тайни, Ванеса бе свикнала да отстранява възможно най-бързо всякакъв риск и евентуалните му последствия.

Какво ли й е сторил Рам, чудеше се вътрешно тя, докато се качваше бързо по мостика, за да говори с капитана. О, би било чудесно, ако може да го разгадае.

 

 

— Какво е това? — обърна се Патрик Шанън към своята административна секретарка, като сядаше зад бюрото си. Току-що бе долетял от Токио и, както обикновено, очакваше да намери бюрото без нищо отгоре. Всяка една от трите секретарки беше събирала в папки материалите, които идваха за него, но той все още не беше поръчал да му бъдат донесени.

— Господин Байджър ме помоли да ги оставя така, че да ги видите преди всичко останало.

Шанън вдигна шестте снимки, към всяка от които беше прикрепен лист хартия.

— Всички те са принцеси, господин Шанън. Господин Байджър смята, че ще се заинтересувате и от родословното им дърво. Двете са белгийки, едната французойка, а трите германки. Поръча да ви кажа, че той е проучил всяка бяла принцеса, която съществува на света, но само тези се оказали наистина красиви. Принцеса Каролина и принцеса Жасмин все още не са отговорили на обаждането му, но той продължава да търси начини, за да се свърже с тях.

Шанън се задъхваше от смях, като гледаше снимките.

— О, господи, Боже мой — успя да промърмори той. — Бедният Холи, трябва да е работил като луд, това копеле. Не знае ли той, че когато кажа незабравимо, това не значи просто красиво? Госпожице Брайди, бихте ли ме свързали с Дейзи Валенски в студиото на Норт? Ако не е там, открийте къде се намира и се свържете с нея преди всичко останало.

 

 

Дейзи стоеше с ръце на хълбоците и гледаше строго към двете си асистентки.

— Искате да ми кажете, че оня сценичен работник просто е отишъл в Сентръл Парк и е отрязал с триона един клон, без да сте му наредили? Не е възможно идеята да е негова. Не разбирате ли, влечуги такива, че сега пет души звънят в полицията, за да го арестуват? Това е почти бунт.

— Беше само едно малко клонче.

— Не се смята за малко, щом като има листа по него.

— Трябваше ни много спешно, а дърветата на улицата са прекалено хилави.

— Никакви оправдания — каза Дейзи. — Ако случайно някога това се повтори, обещавам ви, че ще си получите заслуженото.

— Дейзи, на телефона — каза едната от тях, благодарна за непредвиденото прекъсване.

— Студиото — каза, както винаги, в слушалката Дейзи.

— Принцеса Валенски, на телефона е Патрик Шанън.

— Как беше Токио? — попита тя с неутрален тон, като гледаше как двете й асистентки се опитваха да се измъкнат незабелязано от стаята.

— Прекалено далече. Слушайте, нямах възможност да помоля за извинение за начина, по който Ви говорих при последната ни среща.

— Нито за първата.

— Точно това смятах да кажа… Имам чувството, че стартираме с фалстарт, да, да, с два фалстарта и бих искал да направя нещо за това. Имам ли някакъв шанс да Ви убедя да приемете поканата ми за вечеря? Обещавам да не обелвам и дума за „Елстри“. Това не е опит да Ви накарам да промените решението си. Не бих се опитвал така явно… или със заобикалки.

— Просто една приятелска вечеря?

— Точно така. Не бих искал да оставате с впечатлението, че съм надут.

— Ще се съгласите ли, че бяхте агресивен? — попита мило Дейзи.

— Агресивен, разбира се, но не и надут. Ще бъдете ли свободна през седмицата, за да вечеряме заедно?

— Мисля, че може да се уреди нещо — отвърна му Дейзи.

— Коя вечер е подходяща за вас? Нямам нищо запланувано за тази седмица, така че изберете деня.

— Довечера — каза без колебание Дейзи. На отсрещната страна последва кратко мълчание.

— О, разбира се. Довечера.

— Живея на ъгъла на улиците „Принс“ и „Грийн“. Югоизточният ъгъл, третия етаж. Ще Ви чакам в осем. Не обръщайте внимание на надписа „Свирепо куче пазач“, не хапе, преди да му кажа… като правило.

Дейзи затвори слушалката преди Шанън да успее да й каже довиждане.

— Джинджер — обърна се тя към секретарката на Норт. — Ако Норт се появи, кажи му, че съм си взела почивен ден днес следобед. Ако иска да знае защо, предай му, че не съм казала. Ако някой от останалите има нужда от мен, кажи им да се чувстват свободни днес следобед. Ако някой ме потърси по телефона, кажи му, че не мога да бъда открита. Ако все пак те попитат какво по дяволите става тук, отговори им, че не знаеш.

— С голямо удоволствие — потвърди Джинджер. — Имате среща, а?

— Не съвсем — отговори Дейзи.

 

 

Дейзи знаеше точно какво търсеше. Въпреки всички обрати на модата, въпреки люшкането й от класическото към ексцентричното, нямаше моден сезон, през който Бил Блас да не е представял една поредица от великолепни черни рокли — остроумна, хитра дискретност, която да комбинира основното от добрия вкус на една богата жена с най-важното за сексапила на една палавница. Понякога той го постигаше с тюл и шифон, друг път с дантела и коприна, използваше майсторски преимуществата на всяка една от тъканите, така че бе невъзможно да се каже къде едната се прелива в другата. Най-после Дейзи откри роклята на Бил Блас, която искаше да намери, на втория етаж в магазина на Бендъл; после спря на щанда за обувки при Джери Милър и купи оттам чифт сандали от черен сатен, с висок ток, украсени с малки кристални маниста. На друг щанд намери много фини, тъмни чорапогащи и когато излезе от магазина на Западна 57-а улица, беше похарчила само няколко долара повече от заплатата си за три седмици. Без да се замисля, взе до дома си едно такси, вместо метрото, и когато се прибра, побърза да измие косата си. Сушенето й отне близо час, дори с мощния сешоар, който използваше, и накрая усети, че ръцете я заболяват. Тезей, който бе отново вкъщи след краткия престой при хазайката, се бе свил страхливо под дивана. Единственото нещо в света, което можеше да го уплаши, беше отвратителното свистене на сешоара. За щастие Кики бе все още на почивка с Люк. Дейзи не би искала да отговаря на въпроси за своите изключителни приготовления за предстоящата вечер. Кики би се чудила много защо така грижливо разтребва стаята, като прибира набързо десетки странни предмети в разни шкафове и килери, докато дневната придоби съвсем приличен, направо елегантен вид благодарение на последната пратка на Елеонор Каванъф от скъпи бели плетени мебели, тапицирани с дамаска на цветя от Удсън, с цена четирийсет долара метъра, която наподобяваше повърхност, покрита с водни лилии, рисувани от Моне. После започна да рови нетърпеливо в чекмеджетата на Кики, докато най-сетне случайно откри чантичката от черна коприна, на която разчиташе тази вечер. Кики би трябвало да се грижи малко повече за нещата си, помисли си тя и започна нервно да се облича.

Точно в осем часа се звънна на входната врата. Когато Дейзи отвори, усмивката на лицето на Патрик замръзна.

Тази вечер Дейзи се беше заела с педантична грижливост да доведе до съвършенство и най-дребната подробност от своята външност, но не беше в състояние да прецени изцяло постигнатото и да погледне обективно на себе си. Единственото, за което беше сигурна, бе, че е направила отчаяно влагане на парите си в роклята от Блас и че е сресала косата си по най-класическия начин, който познаваше. Рискуването на толкова много пари беше истински хазарт, но залогът — прекалено висок, за да си позволи да остави всичко на шанса. Всеки един от нейните тоалети, купени при благотворителните разпродажби, би я направил да изглежда ексцентрично, колкото и изискан да беше. А тя трябваше да изглежда солидно богата — това беше всичко.

Много пъти беше слушала Ник Гъркът да обяснява, че причината, поради която Норт можеше да изисква по-високо заплащане от останалите режисьори в бранша, беше, че имаше повече клиенти, отколкото време — всичко това, разбира се, благодарение на усилията на Ник — и, като нямаше нужда от пари, можеше да командва положението. Ако трябваше да стане Момичето на „Елстри“, а сега Дейзи вече знаеше, че се налага да приеме, каквото и да й струва на самата нея, беше нужно да ги накара да й платят достатъчно, за да може да се грижи за Анабел и Дани още дълго време напред. Нямаше да се съгласи на заплащането, което получаваха манекенките, дори на хиляда долара дневно, искани от някои прочути манекенки. Трябваха й много пари, много повече пари. Срещу пъклената заплаха, която като воня се излъчваше от Рам, парите бяха единствената й защита. Бяха онзи сигурен щит, на който можеше да се довери.

Жената, която посрещна Шанън, не беше прелестното момиче със зелените пайети, кадифен панталон и изкуствени смарагди, втъкнати в разпуснатата дълга коса, нито разчорлената разярена комична фигура, облечена в дърводелски гащеризон, а най-непостижимо красивото създание, което бе срещал. Като я видя, Шанън буквално зяпна от изненада. Големият нисък кок, в който бе сплела косата си, подчертаваше дължината и изяществото на шията й и гордата, възвишена осанка на главата й. На така оставеното открито лице изпъкваше цялата свежест на кожата, с цвят на разцъфнала праскова, гъстите, прави вежди над тъмните теменуженосини очи и сочни, добре очертани устни — цялото това съвършенство е по-слабо от великолепието на разпуснатите й коси. Роклята й имаше бюстие от черен тюл, изпъстрен с точки, който преливаше на тънката й пристегната талия в широка черна пола. Ръцете и раменете й, без никакви украшения, се открояваха със своето естествено великолепие.

— Няма ли да влезете? — попита Дейзи с грациозна усмивка, като с усилие успя да потисне гримасата на задоволство. Очевидно беше съумяла да постигне ефекта, който търсеше, ако се съдеше по неспособността на Пат Шанън да реагира нормално.

Той мълчаливо влезе в апартамента и застана в средата на дневната.

— Няма ли да седнете и да вземете нещо за пиене? — го попита тихичко тя, сякаш говореше на сомнамбул. Шанън седна.

— Водка, уиски, бяло вино?

Шанън кимаше в знак на съгласие на всичко, което предлагаше, без да откъсва поглед от нея. По-скоро за да наруши неговата съсредоточеност, Дейзи наля вино за двамата, взе чашите и седна близо до него. Най-после той проговори, изричайки първото нещо, което му дойде в смаяното съзнание.

— Харесва ми апартамента.

Дейзи отговори престорено скромно:

— Заедно с моята съквартирантка живеем тук от четири години. Мисля, че това е доста забавна част на града.

Лекото потръпване на чертите около устата на Шанън показа на Дейзи, че той има ясна представа колко различни романтични връзки могат да бъдат наречени с удобната, неангажираща дума „съквартирантка“.

— Казва се Кики Каванъф — продължи сдържано Дейзи. — Може би познавате баща й, той е президент на „Юнайтид мотърс“? Не? Тя ще се върне вкъщи тази седмица. Трябваше да замина също с нея. Чичо Джери, бащата на Кики, има рожден ден и аз съм като член на семейството, но реших, че не е честно да изоставя точно сега студиото. Моите помощнички не са толкова старателни, колкото бих искала да бъдат, а освен това току-що се завърнах от Насау.

— Отскоро ли сте на тази работа? — попита колебливо Шанън. — Когато се срещнахме в Мидълбърг някой ми каза, че сте художничка… или поне аз останах с такова впечатление.

— О, това… то е просто хоби. Обичам децата, обичам конете и обичам да рисувам, така че понякога опитвам какво ще се получи, като съчетая трите неща — отвърна Дейзи с безгрижна лекота. — Всъщност работя при Норт след завършването на колежа. Не смятате ли, че е много по-забавно да вършиш нещо? Иначе животът би станал прекалено скучен… човек просто трябва да се бори с тази ужасна склонност към бездействие. А студиото е идеалното решение на въпроса. Всяка седмица е различна, възникват нови проблеми, нови кризисни ситуации, нови решения и нямаш секунда време да се чувстваш отегчен — усмихна се самодоволно, като че ли беше Мария Антоанета, която разговаряше за своите крави, и за миг притвори очи, като отправяше молитва към светеца покровител на Кики, божеството на всички онези, които казваха лъжи в името на една добра цел, даряващо ги с привлекателност и чаровност. Шанън я погледна въпросително.

— Странно, имах представата, че работата на продуцента изисква голяма експедитивност и много дълги, претоварени часове…

— Разбира се, че е така — каза провлечено Дейзи, — но именно в това е цялото удоволствие… цялото предизвикателство. Бихте ли искал да вършите нещо, в което да няма предизвикателство? — Дейзи се отпусна бавно назад на възглавниците с водните лилии с изражение, което трябваше да убеди Шанън, че дългите и напрегнати часове на работното място са неизбежният избор на всяко богато момиче, което има мозък в главата си.

— Предполагам, че Норт е добър човек — да работиш с него?

— Денят, в който престане да бъде такъв, аз напускам — отговори безгрижно Дейзи, представяйки си язвителното изсумтяване на Норт, ако можеше да я чуе отнякъде. — Естествено, не трябва да съдите по Ник Гърка — оня, който настояваше да покаже косата ми — той си пада малко дивак, няма финес, но въпреки това аз го обичам… Тогава просто се поизхвърли…

— Както и вие, донякъде.

— О, да, онова ли? Аз съм известна със злия си нрав — Дейзи се усмихна с оная особена усмивка на хората, които се гордеят със своите недостатъци, защото самите те са толкова значителни особи, че никой не се осмелява да ги порицава за тях. Фактически използваше усмивката на Норт, помисли си тя.

На една от вратите на апартамента се чу дращене, последвано от звук на хвърлящо се срещу вратата тяло.

— Извинете ме — промърмори Дейзи и тръгна към вратата. Полата й се полюшкваше, а гърбът й прозираше гол почти до кръста под тюла на точки. Патрик Шанън я проследи с възхитен поглед.

— Престани, Тезей — извика тя през затворената врата.

— Това вашето куче пазач ли е? Бих искал да се запозная с него или нея, според случая — Шанън проявяваше силно любопитство към всяко нещо, свързано с това изключително създание — Дейзи. Беше интересно дали нейната представа за куче пазач се покрива със суперпородиста афганска хрътка или с джафкащо пуделче.

— Той става нервен с непознати — предупреди Дейзи, като отваряше вратата.

Тезей се появи на прага с щръкнали уши и мълчаливо пристъпи в стаята със своята походка на пиян моряк. Шанън се изправи срещу приближаващото се голямо рошаво животно, чиято козина бе странна смесица от сиво, кафяво и черно. Тезей го погледна крадешком с подозрителен, кос поглед и поиска да се промъкне край него, за да се настани на любимата си възглавница на пода. Когато дойде по-близо до гостенина, за най-голямо учудване на Дейзи, Тезей смени посоката и се устреми към Шанън, като започна най-безочливо да го души, ближе и да се завира в него. Смеейки се, Шанън започна да го успокоява с една игра от гъделичкане, чесане и рошене на козината, която направи Тезей негов роб за цял живот.

— Колко странно — каза хладно Дейзи. — Обикновено той не се приближава към непознати. Сигурен ли сте, че нямате нещо за ядене в джобовете?

— О, кучетата ме обичат — кучетата и децата.

— И това е, предполагам, традиционният белег на човек, комуто можеш да се довериш? — запита тя и поведе Тезей извън стаята с необичайна твърдост, която обаче само той можеше да долови, защото силният натиск на здравата й китка беше едва забележим отстрани.

— Така казват хората — извика Шанън след нея. Дейзи се върна. Вървеше с такова достойнство, че Шанън си представи объркан тронни зали, корони, покрити със скъпоценни камъни и смяна на почетната гвардия.

— Не сте докоснал питието си — каза Дейзи. — Да ви предложа нещо друго?

— Защо не тръгнем за вечеря? — попита Шанън, като погледна с недоумение пълната си чаша. Как е попаднала тук? Истинско куче пазач. Истинска съквартирантка. Какви ли още тайни е скрила тук? — Колата и шофьорът чакат точно пред входа. Или поне надявам се, че са все още там — в този квартал.

— О, тук е абсолютно безопасно. Мафията ни пази — половината от техните дядовци все още живеят в района. Сохо има най-ниска престъпност от всички части на Ню Йорк — Дейзи с лекота превърна своята доста невзрачна улица в райски остров, където тя бе имала прищявката да се засели.

 

 

„Льо Сирк“ е от онези големи и скъпи нюйоркски ресторанти, които само определени нюйоркчани могат да разберат. Не ставаше въпрос за кухнята, с която се славят всички големи ресторанти, нито за обстановката, присъща на много други, нито за красивите и елегантни посетители. Това беше ресторант на могъществото, на големите пари. Тук идваха само могъщи хора, за да подложат на изпитание своята власт в зависимост от масата, която щяха да получат, за да изпитат удоволствие от нея в компанията на други могъщи хора. Обстановката в „Льо Сирк“ е доста атрактивна сама по себе си с очевадно скъпите стенописи на костюмирани шутове, рисувани в стил Вато-Фрагонар, с тежките ленени покривки и приглушената светлина, разливаща се приятно от разположени на гроздове осветителни тела във форма на лалета. Кухнята е типично френска. Със същия успех би могла да бъде испанска или италианска, защото повечето от хората, които вечерят тук, поръчват телешко или риба, приготвени по възможно най-простия начин — диетата за отслабване или за язва — диетата на могъществото. Един гост на Ню Йорк може да се окаже всеки ден на обяд или на вечеря в „Льо Сирк“ в продължение на цяла седмица, ако неговият домакин реши, че трябва да демонстрира своето могъщество и власт. Ако път домакините са истински гастрономи или поклонници на развлеченията, гостът може дори и да не чуе за „Льо Сирк“.

Дейзи никога не бе посещавала този ресторант. Той не беше от типа заведения, каквито харесваше Норт, който, отказваше да сложи костюм и вратовръзка за обеди и вечери, докато най-после Ник Гъркът го убеди, че трябва да се опита да бъде любезен с големите клиенти. Нито пък Хенри Каванъф, все още линеещият по Дейзи обожател, бе помислял някога, че може да я заведе там. На обяд в „Льо Сирк“ се събираха издателските магнати, а на вечеря — тузовете на корпорациите, но там няма да намериш млад богаташ от Грос Поинт.

Както винаги и тази вечер Патрик Шанън бе получил една от трите най-добри маси, точно от дясната страна на входа на ресторанта. Дейзи усети във въздуха излъчването на могъществото, когато влязоха в залата. Тя се насочи към мястото си абсолютно сигурна, че почти всички гости на ресторанта я наблюдават — нямаше как да не привлече вниманието. Спомените й за тежката, лъхаща на сила атмосфера на „Къноут“, й позволиха да не покаже, че е впечатлена от един обикновен ресторант и никакви погледи, съсредоточени върху нея, независимо от броя им, не можеха да смутят дъщерята на Сташ Валенски, свикнала да посреща с безгрижие прикритата сензация, която тя и баща й предизвикваха навсякъде, където се появяха заедно в онези неделни дни преди много, много години. Дейзи се огледа наоколо със спокойно одобрение.

— Колко е приятно — забеляза тя нехайно, вдишвайки осезаемата атмосфера на помещението — смесица от самодоволство, самоувереност и открито преценяващи погледи на хора, които бяха достатъчно солидни, за да не считат за липса на възпитание откровеното си любопитство. Във въздуха сякаш прелитаха от маса на маса взаимни поздравления, просто заради това, че се намират тук и образуваха невидимо, но осезаемо покривало. Въпреки че Дейзи умираше от глад, поръча с безпогрешната спартанска лекота на човек, за когото менютата — едно от друго по-изискани — бяха нещо толкова обичайно, че храната бе станала нещо почти досадно, но не напълно.

За първи път от много време Пат Шанън установи, че не е в състояние да поддържа разговор. Дейзи изглеждаше, като че ли се чувства безкрайно приятно, поглеждаше разсеяно около себе си, без да се опитва да подхване разговор с него. Защо не бъбреше, защо не флиртуваше, защо не се стараеше да го накара да й разкаже за себе си като всяка друга благоприлична и самоуважаваща се жена?

Докато Дейзи ядеше таратора със сметана, Шанън се впусна в един подробен разказ за пътуването си до Токио. Наистина, тя задаваше точните въпроси, но изглеждаше някак… въздържана или отегчена, или затворена в себе си, мислеше си Шанън. Нито една от тези думи не може да опише правилно едва доловимата незаинтересованост, въпреки безупречната любезност, с която слушаше разказа му, като че искаше някак да подскаже, че според нея има нещо прекалено меркантилно в онези крупни сделки в Япония.

Когато им бе сервирано филето от морски език „Вероник“, край масата им минаха няколко познати на Шанън, които си тръгваха. Те го поздравиха подчертано сърдечно, като се забавиха до масата им, което всъщност предполагаше да ги представи на Дейзи. Какво по дяволите накара този задник Хармсуорт да й целуне ръката, недоумяваше вътре в себе си Шанън. Та този мъж бе роден и израсъл в големия Среден Запад, въпреки че днес притежаваше половин Чикаго? И защо Целербах го погледна на прощаване така многозначително, като че току-що беше победил в десетобоя?

Дейзи седна отново, като не си позволи лукса да докосне с раменете си меката тапицерия на облегалката. Начинът, по който седеше — изправена, но не и вдървена, трябваше да покаже, че докато другите можеха да се навеждат над чиниите си или да седят отпуснато на столовете си, тя беше толкова свикнала с тази кралска поза, че просто се беше превърнала във втора нейна природа. Благослови на ум стария филм с Грейс Кели, който беше гледала по телевизията само преди няколко вечери.

Шанън смени темата на разговора и го насочи към Дейзи. Запита я къде е посещавала колеж и въпреки че тя му съобщи любезно няколко подробности от студентския си живот, по тона й той долови, че не изпитва особен ентусиазъм към спомените от онези дни. Хам и Топси Шорт, единствените им общи приятели, също не можаха да станат особено завладяваща тема на разговор, с което Шанън беше напълно съгласен. Точно когато Дейзи обмисляше идеята да поръчат сирене, но беше я отхвърлила със съжаление (десерт не бе поръчала, защото богатите жени не ядат десерт), две двойки, познати на Шанън, спряха до масата им. Жените без преувеличение започнаха да раболепничат пред Дейзи, помисли си с отвращение Шанън. Как иначе можеше да се нарекат техните ласкателни въпроси къде е купила божествената си рокля и кой е направил божествената й прическа? Хората понякога са ужасно нетактични, когато искат подобен род информация от непознати, си каза той, докато Дейзи отговаряше на техните въпроси с умереното, автоматично задоволство на човек, свикнал с подобно възхищение. Без дори да поруменее приписа направения вкъщи кок на Суга.

Когато келнерът му поднесе десерта, на Шанън му идеше да експлодира. Обещанието, което беше поел, да не говори за работа, му се струваше сега абсурдно. Какво тогава правеха те тук, най-гледаната двойка в залата, която привличаше като във фокус любопитството на цялото това проклето място, ако не можеше да поднови предложението си за „Елстри“? Предвиждаше десетина такива вечери, по време на които постепенно, без да възбужда гнева на Дейзи, щеше да насочи капка по капка кампанията на „Елстри“ в нужното русло. В едно последно усилие да се въздържи от повторно възпламеняване на злия й нрав, той изтърси един въпрос, който го занимаваше, откакто тръгнаха от апартамента й.

— Откъде имате това ловджийско куче мелез?

Тя се обърна към него, в очите й проблеснаха пламъчета на безпокойство, а на устните й бе изписана неприкрита подозрителност.

— А как точно разбрахте каква порода е Тезей?

— Ох, по дяволите! — изръмжа Шанън.

— Как разбрахте? Аз го нарекох куче пазач.

— Ами Люси… — започна през смях Шанън.

— Коя е Люси — Вашата гадателка? Няма човек в този град, който да може да разпознае едно ловджийско куче мелез — каза Дейзи и погледът й стана войнствен.

— Люси е моята кучка. Тя също е мелез като Тезей.

— А-ха, човекът, към когото децата и кучетата питаят естествено доверие! Значи, ето какво подуши моят Тезей — парфюм на женска ловджийска кучка. Защо тогава не ми казахте?

— Честно казано не знам…

— Не знаете? Никога не съм срещала собственик на ловджийско куче мелез, който мигновено да не ме запита каква кръстоска е Тезей?

— Каква кръстоска е той?

— Не се опитвайте да промените темата на разговора.

— Струва ми се, че се опитвах да ви направя впечатление — й каза Шанън и тъмносините му очи под черните вежди я гледаха предизвикателно шеговито. — Но май се издъних, нали?

— Не задължително — отвърна Дейзи и за първи път през тази вечер се усмихна провокиращо. Беше решила да не го дразни отново. Шанън не беше човек, който би позволил за втори път да го поставят в затруднено положение. — След като се интересувате, Тезей е потомък на ирландска хрътка, кръстосана със сива хрътка, от страна на бащата, и на голяма хрътка за елени и сива хрътка, от страна на майката, като в рода има и дребна състезателна хрътка и овчарка. А каква е кръстоската на Люси?

— Кафява хрътка на петна и елзаска вълча порода, за останалото не мога да твърдя със сигурност, но сигурно има още хрътки. Тя е голям хибрид.

— Коя ловджийска хрътка мелез не е? Ходите ли на лов с нея?

— Люси ще улови всичко, което се движи, но тя е привърженичка на безкръвния лов. Веднъж, когато уби един заек, за малко не умря от страх. Сигурно се е блъснала в него.

— Трябваше да обучавам специално бедния Тезей да върви до мене или да го държа винаги с каишка. Не мога да го оставя да ловува — той е най-нещастното ловджийско куче, държано в пленничество — каза тъжно Дейзи.

— Може би те трябва… да се запознаят — предложи деликатно Шанън.

— И какво ще правите с кутретата? — запита Дейзи.

— Ще Ви дам най-хубавото кученце от котилото, а останалите ще разпродам — щом каза това, той се почувства като глупак. Възможно ли е да говори човек за пари с една кралица?

— Колко сте великодушен — каза Дейзи, като повдигна леко веждите си с пренебрежение, — но не бих искала да поемам отговорността за едно кутре. Можете да задържите за себе си най-хубавото кученце, а парите от продажбата му да дадете на благотворителна организация — за миг замълча и после добави с усмивка: — Обикновено не се намесвам в романтичните приключения на Тезей, той се оправя доста добре и сам, но след като и Люси е ловджийско куче мелез, мисля, че няма нищо лошо да им уредим една среща.

Окуражен от непринудения разговор, който подхванаха по кучешките въпроси, Шанън реши да поеме риска да засегне отново темата на „Елстри“ с това гордо и тъй докачливо създание. Колкото повече наблюдаваше изваяното съвършенство на нейния профил и ведрата хармония на жестовете й, колкото по-дълго слушаше плътния й обаятелен глас, толкова по-твърдо ставаше убеждението му, че тя може да възстанови вярата в наследствената аристокрация, в която и да е страна в света, дори в червен Китай. И нещо много по-важно — да продава значителни количества козметика и парфюми на американските жени.

— Дейзи — започна той и спря.

Сърцето й, което биеше силно при мисълта за подновяване на разговора за „Елстри“, като че малко се поуспокои. По начина, по който произнесе името й, можеше да съди, че преговорите ще започнат след миг.

— Да, Шанън? — произнесе тя подканящо и погледът, който му отправи, го накара да си представи дъжд от падащи звезди.

— Дейзи, знам, че обещах да не говоря за това, но бих искал да се надявам, че ще преразгледате въпроса за участието Ви в рекламата на „Елстри“. Обещах да не оказвам никакъв натиск, но ето сега ми идва на ум, че сигурно не сте си мислили за това като за едно предизвикателство — казахте, че обичате предизвикателствата, когато разговаряхме по-рано. Може би, ако се опитате да разгледате нещата именно по този начин…

— Вече го направих. Действително обмислих много сериозно предложението.

— И?…

— Шанън, ако подпиша договор за участие в рекламната кампания на серията „Принцеса Дейзи“ на „Елстри“, това би означавало да загубя цяла поредица неща, които ценя високо: на първо място и най-важното за мен, личния си живот; после, трябва да се простя с нежеланието си да злоупотребявам с титлата си; почти сигурно ще загубя работата си, защото не ще успявам да се справям и с двете неща. Трябва да се простя с възможността да ходя, където пожелая, без някой да ме загледа и да си каже: „О, това е принцеса Дейзи, Момичето на Елстри“ — а аз мразя да ме сочат с пръст и да ме зяпат. Ще загубя анонимността си, която толкова грижливо пазих от години — гласът й стана почти дрезгав, когато рисуваше точната картина на своето бъдеще. — Ще се превърна просто в още един израз за всекидневна употреба, ако кампанията мине успешно и вие не можете да го предотвратите.

— Значи отговорът е „не“.

— Отговорът е „да“ — Дейзи не го изчака да реагира. — Искам един милион долара и договор за три години, през което време можете да използвате както пожелаете лицето ми, името ми и колкото поискате от естествено русата ми коса, за да рекламирате продуктите на „Елстри“ — навсякъде, от рекламните клипове до универсалните магазини. Но този един милион трябва да ми бъде изплатен на три части — първата, когато подпиша, а останалите през следващите три години, независимо от това дали кампанията е успешна или не; дали ще решите или не да спрете производството на козметичната серия, защото не се продава; дали ще променяте рекламните агенции или пък те самите ще искат да опитат нещо друго в рекламата. При други условия не ще се споразумеем.

Един милион долара, а дори не съм видял как ще изглежда на снимка, помисли Шанън.

— Или можем да забравим за този разговор — продължи Дейзи.

— Приемам — побърза да каже Шанън. — Какво ви накара да промените решението си?

— Лични причини — отвърна Дейзи с лека, тайнствена усмивка. Сърцето й подскачаше лудешки, изпълнено с ужас и тържество.