Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (9)

Глава 9

— Ангъс, кога пристигат материалите, с които ще довършим подовете на кухните в апартаментите? — извика Лади Смитсън, технически ръководител на строежите на Ангъс. Преценяваха резултатите в квартала „Истклиф“, където работата бе към края си. — А току-що свършихме и ония цветни тухли от отпадъци, дето толкова ги обичаш.

— Ами поръчай тогава. Това ме подсеща за една смешна история, която чух в Оз.

— Стига де, Ангъс — Лади вдигна измъчено очи към небето, защото знаеше какво ще последва. — Имаме ли време за истории точно сега?

— Само ако са смешни.

Бригадата строители с радост остави инструментите си и се приготви да слуша. Обичаха историите на Ангъс.

— Ангъс, братле — отбеляза грубо Лади, — чака ни работа.

Ангъс не му обърна внимание. Строителите също. Когато стигна до края, всички се превиваха от смях. Дори Лади се усмихна.

— А сега ме заведи при зидаря, който е направил онази стена права, когато специално му поръчах да я начупи.

Лади Смитсън поведе Ангъс през строителната площадка към последната къща на квартала. Не харесваше въпросния зидар и се надяваше да го насапунисат. Но ако някой можеше да го накара да работи, това беше Ангъс. Лади беше обикалял по много строежи, но не бе виждал началник, който да се държи така непринудено като Ангъс. Може да кара лъскава кола и да носи скъпи дрехи, но не беше забравил откъде е тръгнал.

Строителните работи на практика бяха завършени. Още няколко седмици и можеха да открият обновения квартал. Въпреки страховитите писания в местния печат Ангъс не беше преустроил порутените постройки в шикозни градски къщи за продан. Съвместно с кметството го беше подновил за досегашните наематели с малка, почти нищожна печалба.

— Нали знаеш, че си луд? — изтъкна лаконично Лади. Посочи квартала с широк жест. Преди подновяването той представляваше редица след редица грозни, занемарени, ниски жилищни блокове, чието единствено предимство беше изгледът към пристанището.

Ангъс бе наел млад архитект, току-що завършил колеж, и му възложи да направи мястото такова, в каквото би искал да живее самият той. Архитектът беше добавил островърхи покриви и селски веранди пред общите входни врати на блоковете, облицовани с бели дъски. Най-накрая бе сложил замазка върху неприветливите сиви външни стени и я беше боядисал синя като патешко яйце. Ангъс даде идеята да направят блоковете в различни цветове — бледожълто и ментово зелено. Искаше да има дори един розов блок, но Лади тропна с крак. Най-накрая беше накарал да преустроят мърлявите градинки между блоковете, така че апартаментите да се радват на обширни общи озеленени площи. Ангъс остана много доволен.

— И защо да съм луд? — запита той техническия си ръководител, макар да подозираше, че знае отговора.

— Те няма да го оценят — Лади поклати глава. — Може и да не държат въглища в баните, защото съвременния общински наемател го мързи дори да си запали огън, но ще разрешат на домашните си любимци да цапат градинките, а на децата си — да правят каквото им скимне. Ще се оплакват от ярките цветове и ще ти кажат, че преди им е било по-добре, а на теб ще ти се прииска да се беше придържал към онова, което добре знаеш, а именно — да продаваш луксозни имоти на хора, които ще могат да ги оценят.

— Да, някои ще се оплакват, други ще си позволяват волности, но повечето ще се радват за разнообразие да поживеят като хора и ще се грижат за квартала, само почакай и ще видиш — няма да ги е страх да пускат децата си да играят.

— Тъкмо децата им ще вършат безобразията — предрече Лади.

— Мисля да организираме тържество по случай откриването — ако искаше да бъде честен, Ангъс трябваше да признае пред себе си, че му се щеше да се поизфука не само пред наемателите, но и пред още някого. Особа със зелено-кафяви очи и боен дух, която го смяташе за долен експлоататор. Беше направо смешно колко държеше да заслужи доброто й мнение.

Само като си помислеше колко близо се бе оказал онази вечер, а после се появи гадният й съпруг. Познаваше този тип мъже. Беше убеден, че съзря искрица на задоволство в очите на Джайлс, задето развали срещата на Аманда.

През последните ден-два направо се измъчваше как да постъпи. Дали да й се обади? Може би положението беше прекалено сложно. Глупаво ли бе да се страхува да не бъде отблъснат? А когато най-сетне снощи събра смелост и позвъни в галерията, Луиз му каза, че Аманда току-що е излязла.

— Защо го направи, Ангъс? — прекъсна мислите му Лади. — Ще изгубиш сума ти пари от тоя проект.

Ангъс се засмя.

— За да се издигна в очите на строгата си майка калвинистка.

— Дрън-дрън! — отсече Лади. — Майка ти е прекалено пресметлива шотландка, за да одобри подобна глупост.

Ангъс се разсмя, около сивите му очи се появиха бръчици, задето бе разкрит.

— Вероятно си прав. Наречи го алтруистичен импулс.

— Едно ще ти кажа — Лади нахлупи още по-ниско плетената шапка върху ушите си, за да се предпази от студа. — Надявам се да нямаш още много от тия алтруистични импулси, защото всички ще останем без работа.

— Няма. Обещавам.

— И още нещо. Нали знаеш какво ще стане?

Ангъс се приготви да чуе следващите нападки.

— Сега, когато бяхме тъй любезни да потрошим толкова суха пара за тях, наемателите веднага ще започнат да продават, нали вече имат това право, да им умра на скапания закон. И кой тогава ще лапне тлъстата печалба? Положително не ти.

Ангъс го потупа по рамото и сви рамене. Винаги можеше да разчита на Лади да мисли най-лошото за хората. Проблемът беше, че вероятно е прав. Някои наематели положително щяха да продадат апартаментите си.

Ангъс тръгна бързо към колата си, като пътем поздравяваше различните дърводелци, зидари и копачи, които работеха при него, и ги питаше за семействата им. Лади не спираше да се изумява, че Ангъс помни имената им. Но беше прав за едно. Трябваше да мисли и за тяхната прехрана.

— Ей — извика някаква жена със странна оранжева коса.

Ангъс разпозна една от наемателките, които най-гласовито критикуваха целия му проект. Сърцето му се сви. В момента не се чувстваше способен да й отвърне както подобава.

— Вие ли сте оня, дето отговаря за всичко това? — тя махна към строежа.

Ангъс малодушно се поколеба дали да не я насочи към Лади, който нямаше да допусне да го ругае свадлива общинска наемателка. Но реши да поеме кръста.

— Да — неохотно отвърна той. — Аз съм.

Жената спря, обилно почернените й със спирала очи задържаха погледа му.

— Май не става лошо.

Ангъс едва не се засмя.

— Благодаря — отвърна той, като успя да прикрие комичното облекчение, което изпита. — Значи ще дойдете на тържественото откриване?

Жената подозрително го изгледа.

— Кога ще бъде?

— Когато вие решите. Ние почти свършихме. Остава само озеленяването.

— Какво, трева и други такива?

— Навсякъде наоколо — посочи непривлекателните купища строителни отпадъци, примесени със смет и ръчни колички.

— Това ще бъде подобрение — заключи тя.

— Да. Може би вие ще го организирате? С наши средства, разбира се…

— Какво?

— Тържеството. Ето ви телефона ми. Аз съм Ангъс Дей.

— Лу Уилс. Благодаря. Може да опитам. Ще ви се обадя.

Ангъс тръгна развеселен към колата. Щеше да изпита голямо удоволствие, ако успееше да докаже на Лади, че греши.

Когато по-късно следобед се отби да види майка си, тя изглеждаше по-добре, отколкото я помнеше от седмици. Изобел седеше на любимия си стол с книга на коляното, загледана в снежната градина.

— Здравей, маме. Изглеждаш страхотно — наведе се да целуне кокалестата й буза.

— Вероятно защото онези нарциси, които ми купи, ме развеселяват. Помириши ги само.

Когато той се наведе да помирише бледожълтите цветя на масичката до стола й, тя леко отпусна ръка върху къдравата му тъмна коса в рядък жест на физическа нежност. Вдигна я бързо, но се усмихна.

— Имаш нужда от подстригване.

— Знам — отвърна на усмивката й. Щеше да каже, че е бил твърде зает с „Истклиф“, но се сети за думите на Лади какво би било мнението на майка му по темата. Вероятно беше прав. — Трябва да я подкъся отзад и отстрани.

— Не, недей. Харесваш ми така. Придава ти нещо пиратско. Като Ерол Флин с малко Мел Гибсън.

— Не знаех, че харесваш Мел Гибсън.

— Всички жени харесват Мел Гибсън. Но само някои го признават. Всъщност ми хареса дупето му в „Смело сърце“. Гледал ли си го?

Ангъс се засмя.

— Вярвам ти.

Пооправи възглавниците зад гърба й.

— Яла ли си днес?

— Направо се натъпках. Госпожа Нортъм ми донесе един от прочутите си пилешки пайове.

— Добре.

— Взела съм си и лекарството. А ти? Виждал ли си се с твоята Аманда?

Изобел Дей познаваше сина си достатъчно добре и забеляза леката сянка на разочарование в очите му. Подозираше, че синът й се влюбва в Аманда, но че нещата не вървят толкова гладко, колкото се беше надявал.

— Хрумна ми… — Изобел млъкна за секунда, на лицето й изгря проблясък на веселост — че наистина ми се иска да имам още една скулптура. От същата художничка, изработила чаплите. Аз ще я платя. Но се чудех дали ти и Аманда не бихте ми я избрали?

— Изобел Дей — усмихна се Ангъс, — ти си една лоша, склонна към интриги старица — целуна я отново, за пореден път натъжен от невероятната й крехкост.

— Знам — призна Изобел — и това безкрайно ме забавлява.

 

 

— Хайде, признай си — подхвана я Луиз на другия ден още преди Аманда да успее да си съблече палтото, — най-сетне си се запознала с Люк, нали?

— Защо мислиш така? — Аманда опитваше да не се усмихне, докато се разкопчаваше.

По изключение Луиз сама беше направила кафе и сваляше платната в подготовка на изложба, която бяха озаглавили „Летен ден в красивия Лейнтън“. Аманда знаеше, че тази изложба ще извади на бял свят най-лошите неделни художници, но Луиз настояваше, че точно от това имат нужда хората, за да се поразвеселят след Коледа.

— Наречи го женска интуиция — отвърна през рамо тя. — Или факта, че си направила косата си, гримирана си и си сложила обувки тип „ела с мен в пещерата“. Ако приемем, че не си пренасочила сексуалните си предпочитания към собствения си пол, мога само да допусна, че е по-скоро заради Люк, отколкото заради мен — млъкна красноречиво. — Да добавим и факта, че се сблъсках с Роуз Майлс в зеленчуковия магазин и тя ми разказа всичко — Луиз отстъпи назад и се залюбува на празните стени.

— Беше много впечатлена. Направи всичко да прозвучи като в „Ромео и Жулиета“, но с надеждата за по-щастлив край.

— Само дето е пропуснала, че съм достатъчно стара да бъда майка на Жулиета, ако не и баба.

— Хайде, хайде, подробности! Е, и къде го срещна? Опитвам се от две седмици да ви събера на едно място.

— На старовремските танци. Той е невероятен. Знаеш колко е свита Роуз. Едва отронва по някоя думичка и от всяка нейна фибра се излъчва неодобрение. Люк открил, че взема уроци по танго, и я накарал да направи демонстрация. Сега тя е нов човек! А Бети е направо бясна!

— Значи подходът му към възрастните хора най-вече те привлече към Люк Найт?

Аманда въздъхна.

— Това, а и че е приказно, главозамайващо, видиотяващо привлекателен.

— А от онова, което твърди приятелката ми, те очакват нови приятни изненади.

Аманда гузно се засмя. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява на Луиз, че някаква духовна връзка се бе зародила между нея и Люк, че в краткото време, което прекараха заедно, се бе почувствала добре и беше усетила, че у него има сложност, която е не по-малко привлекателна от външните му качества. Макар че не се оплакваше и от тях. Едва ли можеше да сподели с Луиз, че е привлечена и от душата му, тя щеше да падне от смях при подобно уточнение.

— И още нещо — Луиз й намигна. — От това, което схващам, той е абсолютно и напълно различен от Джайлс.

— Трябва да е — Аманда усети вълнението в гласа си. — Роуз твърди, че е едновременно привлекателен и мил.

— Тогава — заяви вечно практичната Луиз с глас, който вероятно се чуваше в другия край на Лейнтън — настоявам да се обзаложим. Колко време ще ти трябва да вкараш в спалнята си този блестящ пример за славна мъжественост, този тъмноок Лотарио със стегната и блестяща плът?

Бяха така увлечени от шегата си, че нито една от двете не чу неочакваната поява на Ангъс Дей в галерията.

— Надявам се, че не описвате мен, защото ще трябва да извикам адвоката си. Доколко е стегната плътта ми, е поверителна информация.

Аманда се изчерви като домат. Дори шията й пламна.

Той бързо осъзна грешката си. Колко наивен беше да си въобрази, че говорят за него, само заради онова, което едва не се случи преди няколко дни.

— Извинявай, Ангъс — изръмжа Луиз, — но ти си вчерашно меню. Вече сме на друга вълна.

— Дойдох — започна Ангъс, като опита да прикрие болката и унижението — да видя дали нямате още дървени птици като онези чапли, които купих от вас.

Аманда тъкмо се канеше да прикрие смущението си с думите, че скулпторката сигурно има още няколко, когато Луиз я изпревари. Явно беше осъзнала истинската причина за идването на Ангъс — по дяволите, очевидно искаше да види Аманда.

Намеси се бързо:

— Опасявам се, че вече не излагаме творбите на тази художничка. Чаплите бяха изключение. Но съм сигурна, че мога да ти уредя посещение при нея, щом толкова те интересува.

Ангъс се поколеба. Очевидно беше, че не това иска.

— Ами може би… — започна той.

— Точно така — кимна Луиз. — Все пак се надявам, че ще дойдеш на новата ни изложба след две седмици, нали? „Летен ден в красивия Лейнтън“ — за кратък миг ироничните погледи на Аманда и Ангъс се срещнаха. — Може пък да намериш нещо за твоята специална дама.

Той се накани да каже, че майка му ще мине и без летните сцени в красивия Лейнтън, но реши, че Луиз ще се обиди.

— По-добре да тръгвам — за миг се развесели. — А вие двете можете да дойдете на нашето тържество.

— Тъй ли? — предпазливо запита Луиз. Не й хареса това „наше“. — Кога ще бъде?

— На откриването на обновения квартал „Истклиф“.

Луиз видимо потрепери.

— Не съм сигурна дали е от местата, които посещавам.

— Луиз се тревожи да не би наемателите да разберат, че предпочита да ги изселят — изтъкна Аманда.

— Същата е като моя технически ръководител. Той твърди, че единствената причина, поради която няма да напълнят баните си с въглища, е, защото ще ги мързи да запалят огън.

— Умен мъж — подкрепи го Луиз.

— Ще ви изпратя покана — настоя Ангъс и си тръгна. През витрината забеляза, че едната от възрастните дами, които живееха в хижата на плажа, стои отвън и рови в чантата си. Тъкмо се канеше да отвори вратата пред нея, един висок рус мъж го изпревари. Новодошлият отвори със замах вратата на галерията и се поклони като придворен от времето на Елизабет I. Жестът би могъл да е чаровен, но в очите на Ангъс се стори някак снизходителен. „Не съм чак толкова галантен и благовъзпитан — беше посланието, — но двамата можем да се престорим, че е така.“

Ангъс се зачуди откъде се появи тази инстинктивна антипатия към човек, когото вижда за пръв път. Погледна назад към Аманда. Лицето й внезапно бе живнало като цвете след пороен дъжд.

Прониза го остра болка. Аманда наистина беше влюбена. Но не в него.