Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (8)

Глава 8

— Бива си те, а? — заяде се Луиз доста жлъчно веднага щом Аманда прекрачи прага на галерията. — Не бях те смятала за леснодостъпна, но трябваше само да подушиш одеколона на Ангъс Дей, за да се превърнеш в разгонена Ким Бейсинджър.

— Виновни са коктейлите. И шейхското облекло. Толкова очевидно ли беше?

— Предполагам, че ако се беше разсъблякла и легнала на пода в разгара на купона, ефектът щеше да е същият.

Аманда затвори очи, за да пропъди представата. Очевидно бе пила повече, отколкото съзнаваше.

— Най-гадното е — Луиз сприхаво тръсна коси, — че поканих Ангъс за себе си. Люк трябваше да е твоят коледен подарък.

— А той къде беше? Коледните ми подаръци май винаги изчезват нанякъде. Вероятно защото трябва да си ги правя сама. Както и да е, Ангъс Дей си има приятелка, онази, за която купи чаплите. Не помниш ли?

— По една приятелка тук и там не значи нищо. Не е същото като съпруга, нали? А и Люк се обади да се извини, не помниш ли? Не, не вярвам да помниш, беше прекалено заета да зяпаш арабския шейх. Задържали са го на празника на над шестдесетгодишните.

— Звучи ми като претекст.

— Глупости. Люк наистина е мил човек. Не би и помислил да изхвърля старици на улицата като твоя зъл строителен предприемач. Както и да е, дошъл или не, купонът свърши. Време е за работа. Да започнем с коледните картички. Искам да им избършеш праха и да ги прибереш за догодина. А всички тези нудистки картички трябва да се сложат по местата им. Току-що няколко глупави гимназисти хихикаха над тях.

Аманда се отправи към Г-образния край на галерията, където стояха картичките. Луиз беше права. Навсякъде бяха пръснати картички с голи фигури. Грабна един парцал и взе да ги бърше с необичайна енергия.

Сега, когато предколедната суматоха беше свършила, галерията изглеждаше малко празна и самотна като бакалия по време на купонна система.

— Трябва да признаеш — настоя Аманда, — че онези чапли се продадоха за по-малко от седмица.

— Само защото предложи на Ангъс Дей безплатна добавка към всяка птица.

— Нищо подобно! — ядоса се Аманда. — Само му ги препоръчах, нищо повече. Защо да не отида при скулпторката за още?

Луиз поклати глава.

— Не са в наш стил, Аманда. Преглътни го.

 

 

„Няма по-мрачно време през годината от януари“, мислеше Аманда, когато си облече палтото да се прибира след края на работния ден. Дори февруари бе предвестник на март и първите нарциси с тяхното обещание за пролет и слънце. Тя се сгуши в топлото вълнено палто, като си напомни, че Шон и Клио са вкъщи и че следващата седмица беше неин ред да бъде домакиня на читателската група за обсъждане на „Мъжете са от Марс, жените — от Венера“. Имаше какво да очаква.

Вятърът край плажните бунгала беше особено пронизващ. За нейна изненада Бети Майлс, само по тънка жилетка, стоеше на тераската пред хижата, а лицето й надничаше сред гора от изпрани дрехи, оптимистично прострени да съхнат.

Бети, обикновено яка старица, която плуваше през цялата година, изглеждаше бледа и разтреперана.

— Бети, какво има? Не изглеждаш добре. Къде е Роуз?

Макар Бети да впечатляваше света като отракана жена, според Аманда, Роуз крепеше живота им. Бети все чуруликаше като младо момиче на първия си бал, докато сестра й подсигуряваше прехраната и облеклото им. Тази вечер без нея Бети изглеждаше премръзнала и объркана.

— Снощи спечели конкурса по танци и отиде да прави демонстрация.

— Кой, Роуз ли? — запита смаяната Аманда.

Роуз беше в еднаква степен стеснителна и строга и напълно невероятна като кандидатка за шампионка на състезанието „Да танцуваме“. Чутото беше толкова неочаквано, колкото би била и новината, че Маргарет Тачър се е явила на конкурса „Мис Свят“. Подобно нещо караше човек да подложи на преоценка всичките си досегашни съждения.

— Долу е, в Павилиона до вълнолома. Аманда, ще ми се да беше тук. Честно казано, не съм на себе си. Само преди секунда ми се зави свят — Бети беше всеизвестна с различните си болежки, които често съвпадаха със събитията, които се стремеше да избегне. Но този път наистина изглеждаше измъчена.

— Не знаех, че Роуз е танцьорка.

— Нито пък аз! — звучеше отчасти скандализирана, отчасти озлобена от завист. Може да гонеше осемдесетте, но беше свикнала именно тя да е център на вниманието. — Всъщност всичко стана заради онзи младеж, който организира фестивала. Питър? Пол? Знам, че беше нещо библейско. Може би Джон?

Аманда усети, че се усмихва поради някаква абсурдна причина, сякаш неочакван слънчев лъч бе пропълзял на пода и осветил всичко по пътя си.

— Да не искаш да кажеш Люк, макар че в Библията е Лука?

— Да, точно той. Роуз вземаше уроци по танци, коварната дърта крава, а Люк научи. През цялото време ме лъжеше, че отива до аптеката, а аз все се чудех защо се бави толкова. Уроци по танци! И той я накара да стане и да покаже какво може. Боже опази! Танго!

От тона й можеше да се стигне до извода, че на тържеството публично е извършен неприличен акт. Но може би нещата стояха така в очите на Бети. За първи път през осемдесетте години съвместен живот сестра й я беше засенчила.

— Аманда, мила, знам, че искам твърде много, но би ли могла да отидеш и да ми я доведеш?

Аманда внимателно я изгледа. Ако тя просто се мъчеше да развали мига на слава на сестра си, нямаше да стане. Но Бети наистина изглеждаше бледа и объркана.

Загрижена, че старицата наистина се нуждае от лекар, Аманда се съгласи. Надяваше се Клио и Шон да я разберат за закъснението. Пък и Павилионът до вълнолома не беше далеч.

— Добре! Ще отида да й кажа какво става. А сега влез на топло.

Хижата, макар и не много по-голяма от плажно бунгало и с място само за две единични легла, два стола и маса до прозореца, където се хранеха, плюс малка кухничка и баня, в действителност беше доста уютна.

От вратата Бети посочи електрическата печка и трите нажежени реотана. Усмихна се, вече не се чувстваше толкова болна, като разбра, че ще извикат сестра й.

— Роуз ми позволява да пускам само единия реотан и затова се възползвам, докато тя потропва фанданго.

Аманда се загърна още по-плътно в палтото си, закопча всички копчета, за да си направи топъл тунел, в който да диша, и забърза по стъпалата. Краката й направо бяха премръзнали. Тя си беше виновна, че избра обувки с токчета, които правеха нозете й по-слаби, вместо удобните ботуши, подходящи за цял ден стоене права.

Ако не бяха обувките, разходката щеше да е приятна. Слънцето беше залязло преди часове, но морето все пак отразяваше лекия отблясък на светлината от ярката украса на вълнолома. Аманда обичаше вълноломите. В тях винаги имаше нещо авантюристично и леко опасно, като целогодишен панаир. Може да беше, защото бяха свързани с удоволствия, ваканции, пържени картофки и захарен памук.

Пекарната за домашни понички беше отворена и Аманда се сети, че не беше обядвала и вечеряла, че поничките на вълнолома бяха най-вкусната храна, известна на човека, и че ще умре, ако веднага не изяде една. Всъщност две, защото бяха по петдесет пенса едната, но две струваха осемдесет пенса. При това положение да си купи две беше задължително.

Тя лакомо захапа, а една особено нахална чайка я наблюдаваше от около метър разстояние.

— Бягай — каза й Аманда с надменност, достойна за Мария Антоанета. — Можеш да ядеш хляб.

— Кии-ах! — отвърна чайката и отлетя.

Демонстрацията на старовремски танци беше в голямата зала. Аманда трябваше просто да следва музиката. Мелодията беше натрапчива, тъжна и звучеше, сякаш се изпълняваше на механичен грамофон, и затова, като бутна вратата, се учуди, че музиката се лее от най-съвременна уредба с компактдискове.

Аманда се огледа. Четиридесетина „над шестдесетгодишни“ седяха около дансинга, някои във вечерно облекло, но повечето бяха с обикновени дрехи и пиеха чай и портокалов сок. На дансинга имаше две двойки — едната: силно издокарана възрастна дама, която сякаш бе зашила собственоръчно всички пайети върху роклята си, партнираше й престарял кавалер, облечен с болеро. Част от другата бе Роуз.

Аманда зяпна. Никога не беше виждала Роуз да изглежда нежна или женствена, но сега, докато танцуваше танго в ледената зимна вечер, на ледения вълнолом, тя цъфтеше като майска роза.

Музиката спря и двете двойки се разделиха. За първи път Аманда успя да зърне партньора на Роуз.

Беше главозамайващ — висок и рус, но въпреки това очите му бяха толкова наситено кафяви, че направо сгряваха душата.

— Познаваш ли моя личен паркетен кавалер? — запита Роуз, като кокетно наклони глава. — Аманда, това е Люк Найт.

— Не съм паркетен кавалер, Роуз — подразни я партньорът й по танци и целуна ръка на старицата. — По-скоро финансиран от държавата жиголо. Аз отговарям за фестивала, а това е част от него, забрави ли?

— Ни най-малко. Нали затова днес прекара два часа тук с една дърта осемдесетгодишна кранта, когато вероятно има милион други неща, които би искал да вършиш.

— Никое от тях не е толкова приятно като тангото с теб, Роуз — усмихна се отново. Въздългичката му руса коса падна над кафявите очи и той я отметна с ръка. Беше с около десет сантиметра по-висок от Аманда, слаб и все пак леко мускулест, като танцьор, който вдига тежести в свободното си време. Кожата му беше прекрасна, не по британски златиста и сияеше на фона на черните тениска и джинси.

Аманда се зачуди на колко ли е години. Вероятно малко над тридесет. Твърдо беше по-млад от нея. Но не прекалено млад, усети, че мисли за това, преди да се овладее.

Роуз се извини с думите, че има нужда от чаша чай.

— Много сте добър в тангото — отбеляза Аманда. Искаше й се разговорът да продължи, а в същото време изпита внезапно неудобство.

— Част от семейството ми е живяло в Южна Америка — отговори Люк.

Това обясняваше леката екзотичност, която го правеше малко по-различен от безцветните британци.

— А и като студент прекарах няколко години в Аржентина на обменни начала.

Божичко, той дори имаше съвест. Програмите за обмен на студенти не привличаха безогледно амбициозните типове.

— Харесва ми музиката — рече Аманда. — Чуваше се по целия коридор. Очаквах нещо повече в стил „Свърталището на Фернандо“.

— Тангото не е само роза в зъбите — тонът на Люк беше небрежен и предизвикателен. — То е танц на любовта, предателството, загубата и всякакви други дълбоки неща. Мога да ви го пусна някой друг път, ако желаете. Тангото е една от многото ми безполезни сфери на познание.

Аманда се засмя. В тона му имаше нещо изумително интимно, почти галещо, от което гръбнакът й настръхна. Почувства внезапен прилив на възбуда, а после виновно бодване, че само преди няколко дни едва не бе легнала с Ангъс Дей. Добре, че не го беше направила, иначе запознанството с Люк щеше да й навлече усложнения.

Не можеше да отрече, че Ангъс я привлича, но на чисто физическо ниво. Люк беше различен. Изглеждаше толкова честен и непредсказуем.

— Е, направихте Роуз много щастлива. Обикновено сестра й е в центъра на вниманието.

— Тя е прекрасна жена. Пълна е с невероятни истории за миналото. Баба ми беше като нея. Винаги искаше да ми разказва неща от живота по време на Депресията, а аз никога не я слушах. После тя умря и вече бе късно.

Аманда кимна, беше се чувствала по същия начин по отношение на баба си и дори на баща си. А нямаше смисъл да разпитва майка си за миналото. ВБ се правеше, че такова няма. Приказките за миналото състаряват, такава бе нейната философия.

— Вие ли сте онази Аманда, с която трябваше да се запозная на купона в галерията миналата вечер?

Аманда се изчерви. Силно се надяваше Луиз да не я е описала като някоя закъсала и безнадеждно смотана жена, която не може да си намери мъж дори чрез обява.

— Познавате Луиз… — сви рамене.

— Всъщност не. Познавам нейна приятелка, която настоя да й се обадя, като дойда.

Разбира се. Приятелката на Луиз. Онази, дала блестящите препоръки за сексуалните му възможности.

— Луиз има божествен комплекс — продължи Аманда, стараейки се да не звучи нервно. — Обича всичко да съвпада с нейните планове.

Люк я погледна с многозначително пламъче в кестенявите очи.

— И какви са били плановете й? За вас и мен?

Аманда го погледна право в очите. Можеше да се гмурне в топлия кафяв поглед и никога вече да не излезе да си поеме дъх.

— Може би ще е най-добре ние двамата да ги решим.

Никога досега не бе говорила така прямо на мъж, с когото се познаваше от пет минути.

Люк се наклони напред, така че ханшът му се приближи към нейния, и за момент тя си помисли, че сърцето й ще спре. Да не би да се канеше да я целуне тук, пред очите на Роуз и на „над шестдесетгодишните“?

Вместо това той наплюнчи пръста си и потърка крайчетата на устата й. После го приближи към устните си.

— Хмммм… Захар.

Аманда се изчерви. Поничките! Така й се падаше за лакомията.

Люк само се усмихна, сякаш го намираше за лудешки чувствено.

— Значи е вярно, че от това са направени малките момичета.

По целия път към дома на Роуз Аманда усещаше световъртеж. Не беше срещала мъж, чието присъствие така да я развълнува.

— Искаш ли да вляза? — запита тя Роуз, когато стигнаха до хижата. — Да видим дали Бети е добре?

— Бети ще е съвсем добре — рязко отвърна Роуз. — Ще седи завита с одеяло и чаша чай пред един реотан на печката с вид на мъченица. Изключила е другите два реотана още щом ни е чула. Все пак благодаря, мила. И се радвам, че най-сетне се запозна с Люк. Иначе щях да започна да се чудя как да ви събера.

Аманда можа само да се засмее, като си представи Роуз в неподходящата роля на феята кръстница.

— Дръж се за него, скъпа. Много рядко тези две качества се срещат заедно — хем привлекателен, хем мил.

— Така е — съгласи се Аманда, без да се прави, че не разбира възрастната жена. — А и съчетанието е същински динамит.

— Бууум! — Роуз изимитира с ръце фойерверк.

— Бууум! — присъедини се Аманда, зачудена дали ще го види отново. Дори утре нямаше да е твърде скоро. Люк Найт беше най-вълнуващият мъж, когото беше срещала от години.