Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (2)

Глава 2

Когато слезе долу след банята, се чувстваше по-добре. В края на краищата може би животът не беше свършил. Само дето бе забравила за бъркотията в кухнята. Приличаше на военна зона. Тавата, пълна с очички, се взираше в нея насред бойно поле от брашно, яйчени черупки и захар за глазурата. Телта за разбиване на яйца, плътно покрита с тесто, беше залепнала върху плота. Котката, претендираща да запълни нишата, опразнена от Джайлс и точно толкова полезна в къщата, спокойно ближеше маслото.

Аманда бутна животното на пода и се поколеба дали да изхвърли маслото, или да обере най-горния слой и да се моли за най-доброто. Спря се на второто. В крайна сметка на дневен ред стояха икономиите. Работата й в малка галерия за произведения на изкуството в центъра на града бе приятна, но недостатъчно платена, а Джайлс сякаш беше забравил колко скъпо е отглеждането на деца. Какво толкова, с радост щеше да пробута маслото на майка си.

След напускането на Джайлс беше въвела дежурства за домакинската работа, които най-често пораждаха проблеми, вместо да ги решават, особено при Клио, която смяташе мърлявостта за особен род стил. Все пак трябваше да въдвори някаква дисциплина сега, когато бе останала сама, макар често да се изкушаваше да си налее чаша вино и да свърши всичко както си знае. Щеше да стане по-бързо и с по-малко емоционално напрежение.

За да си осигури сестринска подкрепа, докато чистеше, пусна един от дисковете на Клио — албум на Шаная Туейн. Нищо не можеше да се сравни с Шаная, усилена до максимум по време на миене и разчистване. За нещастие първата песен беше „Все още те обичам“, с трогателното леене на историята на щастлив брак, оцелял след житейските превратности.

Избърса една сълза. Какво толкова не беше потръгнало в брака им, та Джайлс изчезна по този начин, заявявайки изневиделица, че се мести при Стефани? През последните три години си беше задавала стотици пъти този въпрос.

— Ти не си виновна — заяви приятелката й Симон, когато Аманда обяви раздялата си с Джайлс пред читателската група. — Той е пълен гадняр.

Онази вечер зарязаха обсъждането на книгата (чието заглавие „Трайна любов“ от Иън Макюън и без това беше неподходящо за момента) и яростно оплюха мъжете за тяхната некадърност, безотговорност, неспособността им да сменят една ролка тоалетна хартия, втрещяващия егоизъм и жалките им, дребни душици. Новата членка Джанин плахо беше вметнала, че нейният съпруг е доста мил, а Рути — една от жените с най-дълъг брачен стаж и крайно щастлив брак, си държа устата затворена.

— Трябва да му го върнеш — посъветва я Симон. — Срежи гумите му.

— Заший пушена сьомга в пердетата й — предложи Дейл. Нейният съпруг беше изчезнал преди две години.

— Натъркай килима й с хрян и кресон — изкикоти се Джанин.

— Срежи нейните гуми — добави Дейл.

— Кажи на шефа му, че те е пребивал — за своя изненада даде идея кротката Ан.

— Опитвала ли си се да поговориш с него? — запита Рути.

Но Джайлс не бе поискал да разговаря.

— Слава Богу, че не е добър баща — изтъкна майка й с привичната си изкривена логика. — Когато си тръгват добрите бащи, настъпва катастрофа. А така отсъствието на Джайлс почти няма да се усеща.

Но Аманда, естествено, го усети. Нищо не може да породи такова ужасно усещане като сринал се брак. Тъпчеше се с храна и злобееше, обвиняваше Джайлс, обвиняваше и себе си. Пълнееше и слабееше. Отиде на курс за отслабване. Стана „Най-тънката дама на седмицата“, а по пътя към къщи погълна цял пакет с двоен „Марс“. И всичко това дори преди да си зададе въпроса, как ще се отрази събитието на децата.

Сега за първи път започваше да усеща, че е на твърда земя. Нямаше диети. Нямаше запои. Може би все още злобееше по малко, но това бе разбираемо, все пак не беше майка Тереза. И може би, чудо на чудесата, бе започнала да излиза от мрачната низина на развода ако не точно на слънчевите върхове, то поне върху гладката равнина на приемането. Дори напоследък се беше запитала веднъж-дваж дали вината не е отчасти и нейна.

Телефонът прекъсна мислите й съвсем навреме.

Беше Джайлс Мръсника.

— Здрасти, Аманда, как е животът в прекрасния Лейнтън? — мазно пленителния му тон я накара да настръхне. Беше толкова чаровен само когато искаше нещо.

— Давай по същество, Джайлс.

— Чудя се дали тази година не можем да променим плановете за Коледа — обикновено Клио и Шон прекарваха празника с Аманда, а на втория ден отиваха при баща си. — Работата е там, че получих невероятно предложение за Коледа във Вал д’Изер — преди тя да успее да се възпротиви, той бързо продължи: — Съвсем безплатно е. В рамките на рекламата за новата фирмена брошура — Джайлс работеше в туристическа агенция и сякаш винаги беше на път към някакво екзотично място. Странно, но безплатните му пътувания никога не бяха до Мидълзбро или Богнър Реджис, а вечно към някакви места с обградени с палми плажове или пищни забавления след каране на ски. — На децата ще им хареса. Отдавна мечтаят за бяла Коледа.

Аманда беше отворила уста за протест, но както винаги Джайлс я изпревари. Шон копнееше да отиде на ски. На Клио също щеше да й допадне. Непрекъснато повтаряше, че всичките й приятелки карат ски, а тя — не. Беше точно във възрастта, когато влюбването в учителя по ски щеше да позамъгли ореола на солиста от „Уестлайф“.

Аманда се канеше рязко да запита дали и Стефани ще е с тях, но Джайлс пак я изпревари:

— Стеф няма да дойде. Смята, че е прекалено рисковано.

Сърцето на Аманда се сви, сякаш някой го стисна в юмрук. Не беше казала на Клио и Шон, че Стефани е бременна, да не говорим, че чакаше близнаци.

— Ако се съглася — отвърна тя, стараейки се да прикрие болката в гласа си, — ще ми обещаеш ли да поговориш сериозно с тях за Стеф?

— Абсолютно. И ще мога да прекарвам доста време с тях, за да смекча удара.

Поне проявяваше усет, че новината за очаквани деца от друга жена ще бъде удар за тях.

— Добре — предложението беше прекалено примамливо за Шон и Клио, за да го отхвърли. — Ваканциите са хубаво нещо — не можа да се сдържи Аманда, — но своевременното плащане на издръжката би било още по-полезно.

— Добре, добре, обещавам — гласът му дори прозвуча сериозно. Но такова звучене беше едно от най-големите дарования на Джайлс.

— Ами ски екипите? Ще се помъча да взема назаем — каза Аманда, като се сети за безумните разходи.

— Всичко е наред. Сигурен съм, че ще се договоря. Изпращаме достатъчно хора, които ще работят около пистите. Ще поговоря с моя човек в „На открито“.

Аманда сви рамене. Джайлс винаги и навсякъде имаше свой човек. Не знаеха дори къде ще прекарат медения си месец, докато не стигнаха на летището, защото той беше успял да сключи евтин договор.

Като затвори телефона, една мисъл връхлетя за първи път Аманда. Това означаваше, че ще е сама в продължение на две седмици, включващи Коледа и Нова година. Би трябвало да е приказно. Най-сетне свобода. Защо тогава перспективата й се струваше толкова мрачна и потискаща?

Когато им каза на другата сутрин, Клио и Шон изпаднаха във възторг. Шон дори захвърли последния брой на „Гол!“, за да се поупражнява из кухнята за ужас на котката. По пода имаше достатъчно предмети за слалом.

Аманда викна нагоре към Клио, която, както винаги, безумно закъсняваше, но все още стоеше в стаята си и си правеше френски маникюр, въпреки че би трябвало да затваря училищната си чанта.

— Ако не слезеш до десет секунди, ще изхвърля всичкия ти лак за нокти! — кресна Аманда, опитваща се да сортира двата пакета със сандвичи за обяд на децата и своята салата за отслабване, която щеше да вземе в галерията. Беше си мислила, че прогимназията ще означава край на пакетираните обеди, но и двете й деца бяха поискали повторното им въвеждане — Клио, защото мразеше училищната храна, а Шон — защото през обедната почивка играеше футбол, нямаше време да се реди на опашката в стола и караше само на „Марс“ и диетична кока-кола.

— Мамо, това е супер! — радваше се Шон. — Ще мога ли да правя ски скокове?

— На твое място бих внимавала да остана на крака и да не си счупя нещо — отвърна Аманда.

Клио се втурна в кухнята с ярко начервени бузи. Предполагаше се, че гримът в училище е забранен, но въпреки това всички го носеха.

— Клио, пак си се наклепала! — укори я Аманда.

— Само се опитвам да си подчертая скулите — ухили се момичето. Все се стараеше да изглежда по-голяма и никога не успяваше. Една от тайните скърби на Клио беше, че докато приятелките й изглеждаха като осемнадесетгодишни, тя не мърдаше от дванадесет — и нито ден повече. Притежаваше някаква скована неувереност на новородено жребче и, без съмнение, един ден щеше да стане главозамайваща, но засега бе просто недодялана.

Идеята да прекара ваканцията на ски я доведе до екстаз.

— Джасмин ще позеленее от завист, като й кажа. Ще има ли развлечения след ските, греяно вино и кабинкови лифтове?

— Предполагам — опитът на Аманда по скиорските курорти се ограничаваше до телевизионните предавания за пътешествия. — Сигурна съм, че ще има.

— Мамо, само си представи. Бяла Коледа! — гласът на Клио звънтеше от вълнение. И тогава, точно толкова внезапно, балонът се спука. — Ами ти какво ще правиш? Не можеш да останеш сама на Коледа! Защо не дойдеш и ти?

На Аманда й беше криво, че докато Джайлс с такава лекота уреждаше страхотни ваканции, тя можеше да предложи най-много разходка до вълнолома или кино.

— И да оставя ВБ сама? Какво ще прави баба ви, ако всички се понесем по пистите?

— Така е. Защо тогава не дойдете и двете? — с надежда запита Клио.

— Защото баба ви ще избяга с първия учител по ски, който й се изпречи, или ще вземе да си счупи таза.

— На пистата?

— В дискотеката, доколкото я познавам. Във всеки случай за вас ще е прекрасно. Ще бъдете толкова време с баща си.

— А тя ще дойде ли?

— Не. С никого няма да делите баща си.

— Супер. Макар че, доколкото познавам татко, бас държа, че ще легне болен и ще накара всички камериерки да търчат около него с горещи чайове.

Според Аманда това бе твърде вероятно, ала не го каза гласно.

— Хайде, Клио, това е прекрасна възможност за теб. Откога мечтаеш да отидеш на ски?

— Ще ми се да можеше да дойдеш и ти.

Аманда я прегърна — усети, че дъщеря й продължава да изживява болката от развода.

— Толкова искам да сме истинско семейство, като на Джасмин. Да вършим заедно разни неща.

— Само че те няма да ходят на ски — Аманда се постара да прозвучи весело.

— Няма. Но и аз нямам нищо против да си остана тук, ако бяхме заедно. И, мамо — успя да улови погледа на майка си, — спести ми лекцията за това, как почти половината бракове свършвали с развод.

Аманда се огледа да види дали Шон не се мотае наоколо.

— Добре. Истината е, че изживяваме гадна болка, нали така?

Клио се разсмя щастливо — за пръв път от дни насам.

— Да — смееше се тя, — да, така е.

 

 

Читателската група зае по-радикална позиция.

— Време е да си намериш друг мъж — обяви Рути, след като точно за петнадесет минути обсъдиха последната книга на Уил Селф. — Някой, който е пълна противоположност на Джайлс. Някой, наистина подходящ за съпруг. И ще разполагаш с почти две седмици свобода да се огледаш. Идеално.

Групата се беше събрала в хола на Рути, вдъхващ усещането за стая за игра на възрастни — цялата в ярки цветове и огромни възглавници по пода. Навремето Рути беше инструкторка по естествено раждане и все още бе склонна в моменти на криза да ляга на пода и да диша дълбоко.

— Да — съгласи се Симон, която продължаваше да поддържа дългата черна коса и знойната външност от колежанските си дни и обичаше мъжете да са с двадесет години по-млади от нея. — Всички сме съгласни с това. Но какво означава „наистина подходящ за съпруг“?

— Поне в случая с Аманда е лесно да се определи — обади се Луиз — едновременно приятелка и шефка на Аманда в галерията. — Някой, който няма да я унижава публично или да се пробва с всяка жена под осемдесетте, както правеше Джайлс.

— Луиз — сряза я Аманда, която не искаше така брутално да зачерква шестнадесетте години на брачния си живот. — Не беше чак толкова гаден.

— Беше, беше — настоя Луиз. — Че и по-лош беше. Но пък е чаровен. А чарът обикновено е стока, която съпрузите пазят за другите жени.

— Добре тогава, да зачеркнем чара — предложи Рути. — И така, какво прави от един мъж добър съпруг? Какво ще кажете за липсата на егоизъм?

— По-кротко — прекъсна я Луиз, — нали не искаме да дисквалифицираме целия мъжки пол?

— Мисля, че добротата е важна — вметна Джанин, — а също и вниманието.

— Внимание ли? — Дейл произнесе думата, сякаш й беше непозната. — Да не би това да означава да не те кара да правиш секс, когато не искаш?

— И да работи до късно, когато искаш — добави Рути.

— Е, аз поне знам какво харесвам у мъжете — Симон отметна черната си коса. — Някой, който е навит на два часа орален секс, а после се заема със сериозната част.

— Благодаря, Симон — смъмри я Рути, — но ние говорим за брак, а не за порно версия на „Кратка среща“.

— Знам какво бих търсила у един съпруг — обади се разумната Ан, която много рядко вземаше думата и винаги прочиташе книгите точно за два дни. — Някой, който ще ме направи по-добра, по-богата и по-смела.

— Какви ги говориш? — сепна се Симон.

— Просто искам да кажа — Ан се изчерви, несвикнала да е в центъра на вниманието, — някой, който ще ми позволи да бъда такава, каквато съм, и ще ме поощрява да се заемам с разни неща, вместо непрекъснато да ме спира, както правят толкова много мъже.

— Браво, Ан — подкрепи я Рути.

— Съгласна съм — засмя се Аманда, като се сети колко пъти плановете й се бяха сгромолясвали, щом започнеха да застрашават личното удобство на Джайлс. — И благодаря за всички съвети на съпружеския фронт, но точно сега бих се задоволила с едно прилично…

— Че кой не го иска? — изкикоти се Симон.

— … човешко отношение, исках да кажа. Никакви двадесет години на внимание и съпричастност, като начало искам да е просто човек, с когото да отида на кино и който да не е майка ми.

— А аз познавам точния мъж — Рути се подсмихна, изглеждаше комично доволна от себе си. — Ейдриан. Колега е на Майк. Мил. Внимателен. Доста привлекателен — замълча, сякаш се готвеше да изрече най-важното. — И въобще не е чаровен.

Когато следващия четвъртък, по настояване на Рути, тя се срещна с Ейдриан, успя да се убеди, че това е съвсем меко казано. Ейдриан не само че не беше чаровен, бе направо тъп. Да не говорим, че беше и пинтия. Вися на халба бира час и половина, като едва-едва отпиваше, без дори да предложи на Аманда втора чаша вино, защото нервно беше изгълтала първата за няколко минути. Накрая си поръча сама. Два пъти. А ако до края на тягостната вечер беше пожелала да напише история на данъчната служба, в която работеше Ейдриан, положително щеше да разполага с достатъчно материал. Но нито веднъж не запита Аманда с какво се занимава самата тя.

— Как мина? — запита Клио в момента, когато Аманда успя да се изтръгне от компанията му и да пропълзи обратно в разхвърляния си дом. — Още няма десет. Толкова ужасно ли беше?

Клио се беше проснала на дивана. До нея дълбоко заспалият Шон се бе свил на кълбо в тъмносиния си боксьорски халат с котката върху него. Винаги ставаше така, когато Клио оставаше да се грижи за брат си.

— По-лошо. Щях да се прибера в девет, ако можех да се измъкна. Най-трудното е как да кажа на Рути колко го възненавидях. Той им е приятел.

— Общоприета истина е — ухили се дъщеря й, — че жена, която наскоро е била зарязана от съпруга си, е готова да излезе с всеки, независимо колко надут, тъп или отблъскващ е той. Кажи на Рути истината. Че е отегчителен тъпак — Клио скочи от дивана. — Но аз имам по-добра идея — размаха местния вестник пред лицето на майка си. — Има цяла страница с обяви, и то само за Лейнтън. Жени търсят мъже, мъже търсят жени и не на последно място — мъже търсят мъже, макар всички да звучат като бисексуални кретени, които само гледат да измамят съпругите си, и жени търсят жени. И всичко това в скучния Лейнтън! Кой би помислил? Има и дъртаци, които търсят дъртачки за игри и забави.

— За Бога, само не казвай на ВБ, защото няма да можем да я озаптим. А и с нейния късмет вероятно ще открие някого още на първата среща. Дай да погледнем.

Двете отидоха в кухнята и разтвориха вестника на масата, точно до късния нощен сандвич — препечена филия с фъстъчено масло и конфитюр, който си беше направила Клио. Конфитюрът се бе размазал по масата и вестникът стана червен и лепкав.

Аманда се смая само от броя на хората, готови да поемат риска от среща с напълно непознат ей така. Прочете първата обява.

„Дребничка, женствена дама с необичайно хоби.“

По дяволите, сигурно са я засипали с предложения. Какво ли беше? Да прикове мъже към леглото и да ги гъделичка с перце? Или да се преоблича като монахиня и да ги кара да повтарят многократно „Аве Мария“?

— Вероятно нещо страшно тъпо като развъждането на дакели. Погледни тази.

„Привлекателна емоционална брюнетка търси висок, истински велосипедист.“

— Смяташ ли, че в миналото й има множество неистински велосипедисти?

Аманда се закиска.

— Това е страхотно.

„Петдесет и пет годишна жена, метър и осемдесет, търси истински мъж.“

— А аз на четиридесет си мисля, че вече съм приключила с това.

— На четиридесет и една — жестоко я поправи Клио, докато преглеждаше раздела „Мъже търсят жени.“

„Горд, чистокръвен жребец, тридесетгодишен, търси сурово отношение.“

— Оооо, мамо, трябва да му се обадиш!

— Не мисля, че моето отношение е достатъчно сурово. Виж тук.

„Домашно обучен мъж, ДЧХ. БИС с жена за ДЧ и възможна ДВ.“

— Какво, за Бога, значи това?

— Тук долу пише — посочи Клио. — ДЧХ е добро чувство за хумор, БИС значи би искал среща. ДЧ, е, знаеш какво е ДЧ, а ДВ е дълготрайна връзка.

— Или вероятно ИКЧ: извънредно кратко чукане, след което ще се измете без следа — изтъкна Аманда.

— Не ставай цинична, мамо. Виж, това е сладко.

„Добре разработен, точно на четиридесет и седем. Хубав. В отлична форма, търси манекенка между тридесет и пет и четиридесет и седем години да паркира редом.“

— Божичко, не бих понесла мъж, който се сравнява с кола втора употреба. Какво нахалство само, виж това.

„Висок мъж, тридесет и две, обича кръчми и клубове. Самотните майчета са добре дошли.“

Прегледа до долу страницата с обявите. Близо половината от жените, дали обява, бяха самотни майки.

— Боже, пазарът е преситен.

— Стига, мамо. Трябва да си по-позитивна. Защо не измислим заедно една обява?

— Добре. Какво ще кажеш за:

„Дърта кранта, четиридесет и една, обича бархетни нощници и ранно лягане с хубава книга, търси интересен мъж за разговори и компания на чаша какао.“

— Много смешно.

— Но вярно.

— Тогава ще трябва да им го съобщиш по-късно. Или да промениш част от лошите си навици. Хайде, мамо, аз ще я напиша. В края на краищата какъв мъж ще си намериш, засяга и мен.

— Може пък изобщо да не ми трябва мъж.

— Разбира се, че ти трябва. Вече минаха три години. И татко си има Стеф. Заслужаваш някой добър човек. Какво ще кажеш за:

„Извънредно привлекателна, разведена, четиридесет и една, тип Катрин Деньов, търси интелигентен заможен мъж за кафе, разговори, а може би и още нещо.“

— Блестящо. Наистина ли съм тип Катрин Деньов?

— Не, но не можеш да напишеш:

„Разведена, на четиридесет и една, прилича малко на майката от филма Деца 2.4.“

— Нали?

Аманда се облегна на стола, погледна в кухненското огледало и прелъстително изду устни.

— Предпочитах Катрин Девьов.

— Катрин Деньов вероятно вече е излязла в пенсия. Така или иначе, ще я изпратя!

Клио откъсна купона, залепи му марка, отвори вратата и побягна към пощенската кутия на ъгъла.

— Ей, часът минава единадесет! — извика Аманда след нея.

— Да — отвърна Клио, — но до утре сутринта може да промениш решението си.

Аманда неспокойно изчака Клио да се върне, възхищавайки се на спонтанността на младите, но и разтревожена да не й се случи нещо в тъмното. След пет минути Клио се прибра.

— Така, готово. Чаровни принце, пристигаме.

Аманда понечи да прегърне дъщеря си, а Клио, по изключение, не я отблъсна.

— Не съм сигурна, че ще се получи. По-вероятно ще се явят множество жаби.

— Вечният оптимист — подразни я Клио.

Аманда се засмя. Наистина беше склонна да гледа мрачно на нещата. Но пък какво имаше да губи?

На следващата сутрин наистина беше променила решението си.

— Не си написала телефона ни, нали? Кажи, че не си го написала!

— Разбира се, че не съм дала телефона — изфъфли Клио, която едновременно държеше препечена филия в зъбите си и редеше раницата за училище. — Не искам някакви скапани садисти да започнат да ни звънят денонощно.

— А аз трябва да излизам с тия садисти?

— Това е различно. Ти съвсем си го закършила.

— Много ти благодаря.

— Все пак ще трябва да открием начин да разкараме истинските психари.

— За какво говорите? — запита Шон, който, както винаги, беше готов и от десет минути чакаше облечен.

С рядък такт Клио реши, че темата за потенциалните гаджета на майка й е неподходяща за десетгодишен малчуган.

— Просто за някакъв конкурс, който мама организира в галерията.

— О! Скууука.

Момчето незабавно загуби интерес и се посвети на спортната страница. Изумително е, зачуди се Аманда, как Шон се бори с мъка с четенето в училище, а може да поглъща всяка дума, посветена на вълшебните нападателни умения на Дейвид Бекъм.

Когато Шон и Клио тръгнаха към автобусната спирка, Аманда пое към галерията. Беше само на десет минути път пеша по задните улички по посока на брега. От някои прозорци още надничаха тиквени фенери, макар да беше вече декември. Пое студения, чист въздух и ускори крачка. Това беше времето, което обичаше най-много. В крайморските градове през зимата имаше странна атмосфера, понякога породена от особената светлина, от начина, по който яркостта на синьото море нежно преливаше в меката сивота на зимното небе.

Аманда спря за момент на крайбрежната алея и се загледа в кръжащите чайки. Бяха опитни просяци, големи и мързеливи, които се скупчваха около всяка автобусна спирка в очакване възрастните жени да ги нахранят. Градският съвет, разтревожен от неистовата им плодовитост и хулиганството, което показваха, когато атакуваха кофите за боклук в търсене на нещо вкусно, беше поставил надписи, предупреждаващи населението да не ги храни. Но възрастните жени умишлено не ги четяха. Присъствието на птиците с острите им крясъци беше точно такава част от Лейнтън, каквато бе вълнолома или крайбрежната алея.

Аманда беше израснала в Лейнтън. Да си кореняк тук, бе важно нещо. Повечето хора бяха дошли от най-различни места, привлечени от провинциалния чар и поочуканото му съвършенство. Лейнтън имаше характер. Сравнително голям за крайморско селище, но недостатъчно за истински град, открай време бе като магнит за най-различни хора, обикновено по-енергичните, които биха се задушили в провинцията, но и ненавиждаха трескавата бързина и стреса на живота в Лондон. Това лишаваше мястото от еснафската ограниченост, нещо твърде рядко за такъв малък град. На Аманда й допадаше.

Облегна се на парапета, който разделяше горната част на крайбрежната алея от долната. Две безстрашни старици от плувния клуб на Лейнтън вървяха по дъсчената пътека към леденото море, както правеха всеки Божи ден през цялата година, а блестящите им плувни шапки им придаваха вид на варени яйца.

Като слезе към ниската част на алеята, Аманда разпозна Бети, една от двете възрастни сестри, които живееха в някаква особена постройка — смесица от плажно бунгало и планинска хижа, разположена по-надолу на брега. Бети хранеше чайките, а те кръжаха около нея. Очевидно не гледаше филмите на Хичкок.

Аманда извика поздрав към Бети и й помаха. Зад нея къщите се издигаха една над друга по хълма, боядисани в сладоледени цветове. Уви се още по-плътно в палтото, потрепервайки само при мисълта за ледената вода и колко здрави трябва да са старите плувкини, и тръгна към галерията.

През последните години хармоничният навремето град се беше разделил — центърът все още процъфтяваше, но източната му част беше пълна с евтини пансиони и празни, заковани с дъски магазини. Постепенно западаше до неугледност, на която никой не би могъл дори да се опита да вдъхне малко достойнство, като я нарече „бохемска“ — дума, толкова често използвана за описание на особения, небрежен чар на Лейнтън.

Аманда тъкмо щеше да завие към галерията, когато й се наложи да направи път на голям „строителен“ камион. Отстъпи назад до ръба на тротоара и изкрещя няколко грубости по адрес на шофьора. Той само се ухили и даде газ към общинските имоти на хълма — поредица от мизерни, ниски жилищни блокове, които, според Аманда, биха потиснали всеки свой обитател. Толкова повече, защото бяха с прекрасен изглед към морето и малкото пристанище, блестящо от лъскав разкош. Това беше единствената част на града, все още неблагоустроена и лишена от чар.

Сега, като се вгледа по-внимателно, забеляза, че в квартала има някакво раздвижване — пет-шест камиона, багер и кран стояха на малкия паркинг — и си припомни, че в местния вестник се водеше бурна полемика относно плановете на някакъв строителен предприемач за преустройството му.

Аманда осъзна, че ако не спре да зяпа плувкините и строителите, ще отвори галерията със закъснение. Луиз направо побесняваше, когато видеше магазин с бележки „Връщам се след пет минути“, „В банката съм“.

„Ако се сумират тези ежедневни пет минути, могат да очертаят цялата разлика между успеха и фалита!“, често възкликваше тя.

Леко задъхана и, за кой ли път, пожелаваща си сама да си е господарка, Аманда вдигна рулетката и окачи табелата „Отворено“.

Галерия „Вълна“ се намираше на удобно място точно до крайбрежната алея и предлагаше най-вече пейзажи от Лейнтън, предимно в крещящо ярки цветове. Градът с неговите вълноломи, театри и антикварни магазини беше един от най-рисуваните обекти в Южна Англия. Повечето от рисунките бяха доста банални, нещо като оцветяване на картинки с номерирани части, и отблъскващи. На Аманда й се искаше Луиз да проявява малко по-взискателен вкус. „Рискът е равен на провал“, беше една от любимите фрази на Луиз, докато окачаше поредния псевдо импресионистичен изглед на лейнтънския плаж, на който деца със сламени шапки строяха пясъчен замък в петниста слънчева светлина пред яркосиньо море, по-уместно за някой гръцки остров, отколкото за южния бряг. От време на време, когато галерията беше празна, Аманда си фантазираше какво би окачила, ако бе неин собственик.

— Извинете — неугледна млада жена с огромен сак беше влязла в галерията и се въртеше около една от най-блудкавите плажни сцени на Луиз. — Исках да попитам дали излагате скулптури.

Тъкмо отвори уста да обясни, че шефката й ги смята за непродаваеми, но момичето вече беше коленичило и отваряше сака. Вероятно бе вълшебен като куфара на Мери Попинс, защото извади две големи скулптури, увити в плат, преди Аманда да успее да я спре.

— Опасявам се, че… — започна Аманда.

Момичето, явно свикнало с отказите, продължаваше да разопакова. След секунда-две майсторски изваяни от дърво чапли стояха една срещу друга — и двете високи около тридесет сантиметра.

— Това е техният ритуал на ухажване — обясни то. — Протягат шии и вирят клюновете си във въздуха.

— Прекрасни са — отвърна Аманда, напълно забравила, че на Луиз няма да й харесат. В изключителната простота на боядисаните в бяло форми се криеше нещо толкова омагьосващо, че тя не можа да устои.

— Базирани са на наблюдения — продължи бързо момичето. — В университета учих естествена история и продължавам да се интересувам от птиците по цял свят — усети възторга на Аманда, бръкна отново в сака на Мери Попинс и извади красиво изработена дървена птица. — Това е чайка, която гнезди — притежаваше същата вълшебна простота като чаплите — стилизирана и все пак истинска и толкова прекрасна, че не би оставила човек равнодушен. — Чайките са от Лейнтън — добави, едва сега проумявайки, че всичко в магазина е посветено на града. — Тази сви гнездо под прозореца ми.

Аманда разгледа птиците. Белите им гърди, жълто-зелените клюнове и бледосивите крила с черно-бели връхчета бяха смайващо реалистични. Лакираното дърво беше меко на пипане. Изведнъж осъзна колко би искала самата тя да притежава една от тях.

— Необичайно жива е… — започна тя.

— … но не е за нас — прекъсна я резкият глас на Луиз. Току-що беше прекрачила прага, понесла рядко грозна рисунка на естрадата за оркестъра, сякаш изпълнена от забързан имитатор на австриеца Оскар Кокошка. — Опасявам се, че е прекалено изтънчено за нашата публика, която смята, че чайките трябва да се изтровят или кастрират — забеляза измъченото изражение на Аманда и посочи платното под мишницата си. — Това е рисувано от госпожа Уилсън в кръжока по рисуване за прехвърлилите шестдесет години. Ще се продаде много лесно. Местна тема. Местна художничка. Получавам много неща от тези ентусиасти. И цената е напълно приемлива — втренчи се в младата скулпторка с очи, по-ококорени от онези на чайките. — Колко, казахте, че искате?

— Сто и петдесет лири — със запъване произнесе момичето. — Макар че мога да направя малка отстъпка.

„И да умреш от глад“, помисли Аманда, бясна от реакцията на шефката. Луиз експлоатираше старците и им подхвърляше дребни грошове. Възрастните душици биваха толкова възхитени от наличието на купувач, че не се пазаряха, когато Луиз им предлагаше двадесет лири за нещо, което им бе отнело месеци.

— Така. Съжалявам, но не мога да си позволя такава цена.

— Чаплите са по-евтини — отчаяно се обади момичето. — Сто лири и за двете.

— Съжалявам…

— Стига, Луиз — прекъсна я Аманда, знаейки, че по-късно здраво ще бъде скастрена, — не забравяй, че наближава Коледа. Най-доброто ни време. Освен това изобщо не плащаш достатъчно на старците над шестдесет. Помниш ли Скрудж, скъперника от „Коледна песен“? Веднъж да те открие, няма да намериш мира, ще ти показва всички онези бедни пенсионери, които с премръзнали пръсти изстискват боя от тубичките си насред леденостудени стаи. Вземи поне една. Да видим как ще вървят.

Луиз, облечена почти толкова крещящо, колкото бяха и пейзажите й от Лейнтън, сви неодобрително ярко оцветените си устни и въздъхна.

— Давам на чаплите три седмици. Ако не се продадат, връщам ги. Организирай го ти, Аманда. Сделката е твоя. Никога няма да се продадат, затова направо можеш да се уговориш с художничката кога да дойде да си ги прибере. Не искам две похотливи чапли да ми се мотаят в краката.

Аманда нарочно се направи, че не я разбира.

— Луиз, те се ухажват. Нищо непристойно няма да направят. Има разлика.

— Всъщност — изчерви се младата жена, смутена от насоката, която вземаше разговорът, но все пак загрижена за точността — на този етап те вече са решили. Чаплите не променят решенията си в последната минута като хората.

— Пет пари не давам дори да носеха кондоми — извика Луиз. — Просто искам да си ги вземете, ако не се продадат за три седмици, и точка.

— Добре тогава, три седмици — усмихна се Аманда. — Ще направя всичко възможно да ги продам.

— Тук не ти е улица „Корк“ — изсъска Луиз, докато момичето опаковаше гнездящата чайка. — И между другото май сме останали без кафе.

Ако не се нуждаеше така отчаяно от пари, Аманда с радост би замерила Луиз с кенийското леко препечено кафе, когато най-сетне намери време за него. Защо не можеше да работи за себе си? Но за да има самостоятелен бизнес й трябваше капитал, а тя не разполагаше с такъв. И Луиз беше разведена, но при съвсем различни обстоятелства. След петнадесетгодишен брак с мъж, когото ненавиждаше, той най-сетне я заряза, но беше толкова благодарен от факта, че тя сякаш не забелязва отсъствието му, че й даде петдесет хиляди лири, както и семейния дом. С тях тя отвори галерията. От друга страна, Джайлс не остави нищо на Аманда и често не успяваше да плаща дори издръжката, въпреки че компанията му процъфтяваше, и така нагласяваше доходите си, че да изглежда на крачка от немотията, ако някога официално възникнеше въпросът за издръжката на децата. Всъщност си бе мечтала да открие собствена галерия още докато бяха женени, но Джайлс винаги я обявяваше за луда.

Сети се за разговора в читателската група. Коя от приятелките й беше казала, че добър съпруг ще е онзи, който те поощрява и те кара да вярваш, че ще постигнеш всичко, ако опиташ. Ха!

Аманда направи кафето, като избягваше погледа на Луиз, и сложи чаплите на витрината, на мястото на кичозен гипсов модел на парижко улично кафене.

— Не там! — запротестира Луиз. — Сложи ги някъде отзад. Ще разгонят клиентелата — пийна от гъстата черна напитка — имаше гърло от азбест и обичаше кафето достатъчно силно — да държи будна и Спящата красавица. — Аманда, наистина правиш превъзходно кафе. Сега иди да продадеш няколко пейзажа от красивия Лейнтън. И витрината трябва да се измие. Определено видях отпечатък от длан.

— Няма да стане — весело отвърна Аманда, като едва се сдържа да не халоса Луиз с гипсовия модел. — Между другото какво правят всички тия камиони в „Истклиф“?

— Един Бог знае. Надявам се да го рушат. Това място е същински цирей.

— И дом на хиляди хора.

— Е, да, но общината не бива да строи толкова близо до брега.

— По-добре ще е да е някъде в забутаните части на града. А още по-добре — отвъд околовръстното.

— Не бъди толкова критична — Луиз запали цигара и я размаха. — Само защото си започнала да връщаш отпадъците си за преработка, не значи, че ще се кандидатираш за Парламента от Зелената партия.

Думите на Луиз я подсетиха за контейнера с бутилки и смачканото БМВ, което ясно застана пред очите й. Аманда внезапно усети, че лицето й пламти.

— Случайно да познаваш човек на име Ангъс Дей?

— Ангъс Дей — повтори Луиз, издуха три димни кръгчета и самодоволно се ухили на съвършенството им. — Това вече е приказка. Може да се окаже точно мой тип. Богат. Нагъл. Или поне е строителен предприемач, а те трябва да са нагли. Живее с майка си, но никой не е съвършен — загледа се втренчено в Аманда. — Бил е женен. Няма деца — умни хора. Не мисля, че децата биха се вписали в начина му на живот. Защо питаш?

— Всъщност — Аманда се опита да изкара цялата случка досадно нормална — ударих колата му, като излизах от паркинга пред „Теско“.

Луиз закудкудяка от смях.

— О, Аманда, какъв интересен живот водиш! Как прекарваш съботите, ходиш на пазар посред нощ ли? — закашля се от цигарата. — Във всеки случай какво ли търси Ангъс Дей на такова място? Може да ги съветва за развитието на извънградските зони.

— По-скоро водеше майка си на пазар.

— В „Теско“? Големи пинтии са тия шотландци. Човек би помислил, че ще иде поне в „Маркс енд Спенсър“.

— Във всеки случай блъснах на заден БМВ-то му, а майка му каза да спре да ме ругае и работата свърши с това, че той плати за щетите на своята, а и на моята кола, но разходите не се оказаха толкова големи, колкото очаквах.

— Надявам се да не си му го казала.

— Разбира се, че му казах. Не можах да повярвам на щедростта му.

— Вероятно е помислил, че ще се обърнеш към местния вестник, ако вдигне голяма врява. „Строителен магнат взема пари от самотна майка“. Не звучи добре.

— Наистина гледаш много странно на живота, Луиз.

— Освен това, желанието ти да си намериш мъж не те ли отвежда прекалено далеч? Да му удариш БМВ-то? Ангъс Дей определено не е лъжица за твоята уста. Трябва ти един приятен „нов мъж“. Не мисля, че той знае дори пътя към кухнята. Защо някой на неговата възраст ще живее с майка си, ако не чака да го обслужват като бебе?

Аманда нямаше време да разсъждава върху мотивацията на Ангъс Дей. Звънчето над вратата дрънна и пристигна клиентка, интересуваща се от цената на гипсовия модел. Сякаш напук на Аманда тя даже го купи. Дори не се наложи Луиз да казва: „Видя ли?“, по въпроса за художествените предпочитания на средния лейнтънски купувач.