Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (22)

Глава 22

Аманда се взираше в Ангъс. Не беше възможно да е способен на това.

— Всичко е наред, Люк — в средата на групичката се появи Роуз. — Благодаря, че се вдигна на оръжие заради нашите интереси, но господин Дей не ни изхвърля насилствено. Не е имало ужасяващи среднощни инциденти, за да ни сплашат. Нито пък плъхове в пощенската кутия.

Люк скептично вдигна вежда.

— Да, сигурен съм, че техниката на господин Дей е далеч по-изтънчена. Той ще пледира за благото на общината. Схемата му ще помогне да се съживи градът и ще осигури работни места. Сигурен съм, че аргументите му са железни.

— Е — заяви Роуз, — той наистина ни показа плановете си и пристанището наистина ще стане красиво.

— Плажните бунгала сега са толкова тъжни и изоставени — добави Бети. — Не са като по наше време. Освен това — тя се усмихна, неосъзнаваща факта, че я слушат толкова хора — в замяна той ще ни осигури прекрасен нов апартамент.

Макар да знаеше, че Бети и Роуз вероятно щяха да се чувстват по-добре в апартамент, Аманда се разочарова от Ангъс. Хижата бе техният живот, както и част от пейзажа на града. Беше очевидно, че той просто иска мястото, а Бети и Роуз му пречеха. Фактът, че схлупената им хижа може би е пълна със спомени и че техният дом беше такава неразделна част от Лейнтън, каквато бяха вълноломът или прибоят, едва ли значеше нещо за един строителен предприемач. От гледна точка на деловия човек те представляваха просто пречка за една печеливша схема.

Кой знае защо, беше очаквала нещо повече от него.

Изведнъж всички се втренчиха в Ангъс. Усети го дори Изобел в ъгъла си до прозореца.

Ангъс не възнамеряваше да се оправдава пред мъж, когото не понасяше.

— Мисля, че е време майка ми да се прибере у дома — просто заяви той.

Но страстната и твърдоглава натура на Клио не можа да остави нещата така.

— Говорите пълни глупости — сърдито заяви тя. — Проектът е направо възхитителен. Буквално отново ще вдъхне живот на пристанището. Защо не погледнете плановете, преди да нападате Ангъс?

Едва ли би могла да стори нещо по-неуместно.

— Значи няма нищо лошо в това, да изхвърлиш две възрастни жени от къщата, в която са прекарали целия си живот, само за да освежиш пристанището, а? — яростно й възрази Люк. — Клио, май прекарваш времето си в неподходяща компания. Няколко разходки в скъпа спортна кола и вече си в малкото му джобче.

— За Бога, Люк — намеси се Аманда, преди Клио да успее да отговори. Може да беше разочарована от Ангъс, но това бе прекалено. — Не ставай смешен.

— Това въобще не ми се струва смешно — очите му се присвиха, когато се заковаха в нейните. — Смятах те за човек, който вярва в хората и в общността, както вярвам аз. Цялото това рециклиране на отпадъци, по което се палиш, е празна работа. Ти точно толкова лесно се замайваш от един хитър план, колкото и те. Но не и аз.

Люк се обърна към старицата и впи пръсти в рамото й.

— Не трябва да напускате, Роуз. Това е домът ви. Не позволявайте да ви изхвърлят, за да построят бар и няколко безвкусни сувенирни магазина. Ако вие се опънете, цялата схема ще пропадне. Ще ви подкрепят много хора.

Ангъс не се сдържа повече:

— Срещу злите сили на капитализма? Предлагам да погледнете плановете, преди да ме обвинявате. Ще подслоним осем млади семейства.

— И в същото време ще изхвърлите две възрастни жени. Това ли общината нарича „ръст на жилищното строителство“? На мен ми звучи като срив.

Ангъс забеляза, че Изобел се мъчи да подкара инвалидната количка, за да вземе завоя. Изглеждаше не само разстроена, но и бледа като платно.

— Извинете — Ангъс мина покрай Люк. — Трябва да се погрижа за майка си.

— Колко навреме — рече Люк.

— Защо не се разкараш? — изсъска Клио. — И без това си гаден лицемер. Не можеш да понасяш Ангъс не защото е строителен предприемач, а защото е по-богат от теб и харесва мама!

Залата внезапно притихна.

— Така — гневно заяви Люк. — Достатъчно. Наказана си — сграбчи я за китката и я помъкна към вратата.

— Не, не е наказана — гласът на Аманда трепереше от яд. — Клио е моя дъщеря и ако не възразяваш, аз ще решавам как да я възпитавам.

— Извинете — Ангъс подкара количката на майка си към вратата на галерията. Всички се отдръпнаха да им направят път.

Настъпи момент, когато двамата мъже се изправиха един срещу друг точно пред вратата. Аманда не знаеше какво щеше да стане, ако нелепо веселите тонове на мобилния й телефон внезапно не бяха отвлекли вниманието.

Тя се възползва от момента и мина напред, за да отвори вратата.

— Благодаря и на двама ви, че дойдохте. Изобел, надявам се скоро да се почувствате по-добре.

После затисна с ръка едното си ухо, за да чува по-добре сред засилващия се шум на тържеството, и се обади. Беше Джайлс. От болницата.

Аманда се обърна към Клио и покри с ръка телефона.

— Баща ти е — колебливо рече тя. — Стефани е родила близнаците — момче и момиче.

— Момче и момиче — повтори Клио. — Прекрасно. По едно от всеки вид. Точно като Шон и мен — преди Аманда да успее да я спре, тя отвори вратата и изхвърча от галерията към плажа.

— Какво вълнуващо тържество — изкоментира Люк.

Аманда не му обърна внимание и приключи разговора с Джайлс. Докато излизаше, подвикна на Люк:

— Клио получи лоша новина. Опасявам се, че трябва да отида при нея.

— За мен не се тревожи — извика в отговор Люк. — Така. Роуз, Бети, дайте да ви сипя още от розовото шампанско.

След половин час тържеството бе започнало да отшумява, когато Люк откри още три бутилки от пенливото вино, скрити под щанда. До времето, когато Роуз тръгна да вземе палтата им, Бети изпълняваше в дует с Люк „Славей пее на площада «Бъркли»“. Беше останал само един доста неугледно облечен мъж, както смутена забеляза Роуз.

— Ама хич не си поплюва — запреплита език гостът, като пресипа остатъка от нечия чаша в своята и посочи към Люк. Роуз се зачуди дали да не му каже, че в чуждото шампанско плуваше фас, но по принцип не обичаше мъже, които не носят на пиене.

— Защо, тя е съвсем безобидна — отвърна Роуз, която сметна, че става дума за близостта на Люк с Бети. — Просто предпочита компанията на млади мъже.

— Браво на нея. Говоря за начина, по който преди малко той натри носа на господин Великия Дей.

— А вие кой сте?

— Гари Ходжис. Работя за фирмата по недвижими имоти, която даде под наем това място. Разбирате ли, работата е там, че господин Великият Дей…

— Какво за него?

— Госпожа Уелс май не знае, но той гарантира сделката. Надявам се да не дойде утре да я отмени.

Роуз наблюдаваше сестра си и Люк да се въртят из галерията, Бети сияеше от момичешко вълнение. Той беше рядко красив и очевидно умееше да кара възрастните жени да се чувстват млади. Беше изпаднала във възторг, когато Аманда и Люк се събраха, защото смяташе, че е време Аманда да има в живота си човек, който да я цени както подобава.

Но около Люк Найт имаше нещо, което я озадачаваше. Бърза избухливост и ревниво собственическо чувство, които не бяха толкова видими, когато се запозна с него. А това не й харесваше. Изобщо не й харесваше. Напомняше й за баща й. Викторианец до мозъка на костите си, той обичаше дъщерите му да изпълняват заповедите му и в резултат сега бяха обеднели стари моми. Не го пожелаваше никому.

— На ваше място — изсъска тя на Гари Ходжис с тон, който проникна дори през мъглата на „Кир Роял“ — не бих споменавала това пред никого — замълча заплашително. — Особено пред господин Найт — избута го бързо през вратата, преди да е успял да продума.

— Не съм се забавлявала така от години — Бети въздъхна, докато вървяха към хижата. — Този младеж е истински чаровник.

— Да — смотолеви Роуз. За нея чарът на Люк някак си бе помръкнал след тази вечер.

Но защо, чудеше се тя, докато вървяха в топлата пролетна нощ, Ангъс Дей беше гарантирал договора за галерията, когато бе очевидно, че Аманда дори няма представа? Щедър ли беше или просто печалбар? Хангарът бе на две крачки от новия му проект и ако районът поскъпнеше, което положително щеше да стане след появата на кафенето и бара, новата дъсчена пътека и привлекателните ремонтирани магазини и плажни бунгала, някой щеше много да забогатее. Когато за първи път им я показа, схемата вещаеше нещо прекрасно за целия град. И все пак, ако Люк беше прав, щеше да е най-прекрасна за самия Ангъс Дей. А ако случаят не беше такъв, защо, по дяволите, Ангъс не го отрече? Цялата работа бе много объркана.

Когато влязоха в хижата, си припомни как загрижено Ангъс гледаше майка си. В изражението му имаше неподправена доброта.

Но дори Хитлер бе обичал майка си.

 

 

Аманда най-сетне откри Клио, седнала на чакъла под вълнолома.

Бе намерила най-недостъпното място, прегърбена, заслушана във вълните. На небето грееше нова бледа луна, която хвърляше тясна като молив пътека върху морето. В леко дъхащия на риба полумрак беше трудно веднага да забележи момичето.

— Откъде разбра, че съм тук?

Аманда направи опит да се усмихне.

— Като малка често идваше тук. Особено когато ми беше сърдита. Знаеше, че тук не мога да те видя и ще се тревожа.

— Значи не съм се променила много.

— Добре ли си? Тая работа с близнаците е голяма гадост, нали?

Клио немощно се усмихна.

— Мамо, вече никой не казва „гадост“. Говориш така само когато се мъчиш да се настроиш на моята вълна.

— Добре, ще говоря като моето поколение. Как смее негодникът да напусне живота ни и да си въобразява, че може да започне отначало с проклетите близнаци? — яростно хвърли камъче във водата. — И знаеш ли кое е най-потискащото?

— Кое?

— Бас държа, че изведнъж ще стане „нов мъж“ и ще започне да говори наляво и надясно как не е знаел какво прекрасно нещо е бащинството, мътните да го вземат. Бащите при вторите бракове винаги го правят. Това кара първите им съпруги да пожелаят да ги убият — хвърли още едно камъче, което направи десет идеални подскока. — Съжалявам. Не трябваше да говоря така пред теб.

— Всичко е наред. Всъщност ми помогна. Пред Шон не бива да говориш така. Той все още храни някакво неясно възхищение към татко.

— Знам. И предполагам, че е важно да го запази. Баща ви все пак не е толкова лош. Джайлс има и своите качества.

— Като например?

Аманда замълча.

— Много го бива да договаря евтини ваканции.

Двете се разсмяха и се прегърнаха, започнаха да бършат сълзите си, които можеше да са и от смях, и от болка.

Изведнъж Клио се отдръпна.

— Мамо, съжалявам за Люк. Опитвам се да го харесам, но не мога. Дори не знам защо. Но защо ти го харесваш? Искам да кажа, като се изключи сексът.

Вина и гняв връхлетяха Аманда. Вероятно беше нередно Люк да се нанася при тях, преди да ги е опознал както трябва. Ала тя нямаше ли свои права?

— Бях самотна. Знаеш го. Толкова самотна, че прибягнах до обявата на едно джудже! Люк е невероятно привлекателен и интересен, не е обичайният градски еснаф и досадник, който може да разговаря само за голф и доброволните отряди. И предполагам, че ме харесва.

„Ангъс също те харесва“, искаше да каже Клио.

— Може би трябва да се постарая да се разбирам с него — въздъхна Клио.

— А може би и той трябва да опита. Не е негова работа да те възпитава, без първо да поговори с мен. Ще му дам да разбере, като се приберем.

Прегърна Клио през раменете, а тя сложи глава на рамото й.

— Искаш ли да дойдеш в болницата? — запита я Аманда след доста време, когато усети, че започва да се схваща. — Или предпочиташ да ги видиш, като се приберат у дома? Направи това, което е най-добро за теб.

— Най-доброто за мен е татко да не беше ни напускал и да не се нуждаеше от други деца, с които да ни замести. Мразя го, мамо. Не мога да не го мразя!

— Знам. Това е ужасно чувство. Наистина е гадно. Но ти си много обичана. От мен. От Шон. От баба. И от баща ти, по негов собствен начин. Просто му е трудно да забележи каква болка може да причини.

— Мислех да посетя бебетата, но е по-добре да не го правя. Не че ги мразя. Всъщност съм сигурна, че когато ги видя, ще ми се сторят прекрасни и сладки и ще ми се прииска да ги подържа. Но не ми се ще да чувствам и това. Предполагам, че само искам татко да разбере какво изпитвам.

Аманда я прегърна още по-силно, сякаш за да поеме цялата болка на Клио.

— Ще му го обясня, не се безпокой.

— Предпочитам да не се налагаше да му обясняваш. И да можеше да се сети сам.

— Може пък да се сети.

— Когато цъфнат налъмите. Хайде да се прибираме, преди някой да дойде да ни предложи наркотици. Тук е любимото им свърталище.

— И откъде точно знаеш това?

— Шестнадесетгодишна съм. Достатъчно голяма да бъда нечия полусестра.

— Хайде. Ще ти приготвя бутилка с гореща вода за леглото и топло какао.

— През май?

— Сезонът няма нищо общо. По мое време топлото какао и бутилките с гореща вода винаги вършеха работа.

Когато се прибраха, Люк още не беше легнал, изглеждаше чаровен и разкаян.

— Клио, наистина съжалявам. Държах се крайно неуместно. Просто се разсърдих заради Роуз и си го изкарах на теб — усмихна се пленително. — Сложих Шон да си легне и му прочетох „3089 футболни истории“. Джайлс се обади пак. Много държи всички да отидете утре в болницата.

Клио хвърли на майка си един поглед и се качи тичешком в стаята си.

— Пак ли сбърках нещо?

Аманда поклати глава. Той наистина правеше усилия.

— Не. Тя просто е невероятно наранена от раждането на близнаците. То я засегна по-силно от всичко, станало след развода.

— А аз изчистих и подредих, преди да си тръгна. Предполагам, че и за собствениците на галерии понеделникът е работен ден.

Аманда се усмихна. В снощната бъркотия почти беше забравила радостта, че най-сетне си има своя галерия.

— Хайде — гласът му бе натежал от обещания. — Да си лягаме. Никога не съм се любил със собственичка на галерия.

— Не съм сигурна… — започна тя.

— А освен това се нуждаеш от нежност, любов и внимание.

И напук на тревогата й за Клио и болката, която самата тя изпитваше поради появата на бебетата, обещанието на Люк за нежност, любов и внимание я накара да забрави всичко.

 

 

— Смяташ ли, че съм негодник, който притиска двете старици да се изнесат? — запита Ангъс Изобел, докато караше към къщи.

— А такъв ли си?

— Новите апартаменти ще бъдат прекрасни и аз им предложих най-хубавия. С балкон на първия етаж, обърнат към пристанището, от който ще могат да се надвесват и да си говорят с минувачите, с подово отопление, отделни спални, асансьор и портиер на входа. Стори ми се, че ще е идеално за жени на тяхната възраст.

— Старите хора невинаги искат това, което другите мислят, че ще е идеално за тях. Какво щеше да направиш, ако ставаше дума за мен?

Ангъс се замисли за момент.

— За теб нямаше да е подходящо. Ти обичаш тишината и спокойствието. Страниш от хората. Но Роуз и Бети са общителни. На практика са живели на плажа.

— Ще имат ли въже за простиране?

— Въже за простиране ли? — Ангъс онемя. — Една хубава сушилня няма ли да свърши работа?

Изобел поклати глава.

— Нашето поколение има нужда от място, където да простира дрехите си. Това ни кара да се чувстваме у дома.

— Добре. Смятам, че ще мога да им осигуря нещо на покрива.

— Кажи им го. Мислиш ли, че наистина искат да се махнат?

— И те не знаят, струва ми се. Хитри са като теб. Виждат и оценяват предимствата. Но се страхуват от промяната.

— А собствените ти мотиви? Ако не беше фактът, че хижата им застрашава проекта ти, пак ли щеше да смяташ, че промяната ще е добра за тях?

— На всяко рационално равнище — да — погледна майка си и видя, че изглежда по-добре. Тебеширената бледност я беше напуснала. Всъщност дори му се усмихваше. Въпреки че колата се движеше, той вдигна ръцете си от волана, сякаш се предаваше. — Добре. Добре. Ще опитам да уговоря общинския съвет да нагодим проекта така, че да оставим хижата. Но не казвай на Лади, моля те. И бездруго вече ме смята за откачен.

Стигнаха до къщичката на Изобел. Ангъс отвори вратата и я взе на ръце. Беше по-лека отпреди. Прониза го внезапно чувство на паника пред неизбежната загуба.

— Нека да остана — чувстваше се, сякаш късат част от него. — Моля те. Обещавам, че няма да ти преча и твърдо няма да ти досаждам.

Изобел отново се усмихна.

— Добре. Но само този път.

Ангъс мрачно я внесе вътре. За първи път се съгласяваше да остане при нея.

 

 

Аманда се събуди и видя, че слънцето ярко грее в прозореца. Седна и посегна към часовника. Мястото в леглото до нея беше празно и в стаята цареше покой.

Вратата се отвори и се появи Люк с поднос, натоварен с кафе и кроасани. Сложи го до нея.

— Закуската на госпожата — подаде й местния вестник. — Материалът за откриването на галерията е на шеста страница.

Аманда развълнувано запрелиства вестника, за да го открие. Бяха само няколко параграфа за тържественото откриване, но до тях се мъдреше огромна снимка на Сейди, с която журналистката очевидно си беше допаднала, сякаш бяха отдавна загубили се сестри, разделени при раждането им. Имаше няколко приказни оценки за творчеството на Сейди. На отсрещната страница беше рекламата, която Аманда бе пуснала, за да покани хората да посетят и да разгледат лично „Крайморски изкуства“.

Тя захапа кроасан. Чувстваше се толкова близо до рая, колкото можеше да се случи в един живот. Люк взе вестника.

— Пише и че мястото на галерията ще стане доходоносно поради проекта за развитие на пристанището, предложен от общината и „Дей — Строителни предприемачи“, което обяснявало присъствието на господин Ангъс Дей на тържеството.

— Как смеят! — ядоса се Аманда. — Моята галерия няма никаква връзка с Ангъс Дей.

— Тоя тип си вре носа навсякъде. Може би трябва да им пишеш и да искаш опровержение — предложи Люк, махна трошица кроасан от устата й и я целуна. — Не вярвам да има време за…

— Мааамооо — долетя безплътен глас от долния етаж. — Къде са ми футболните ръкавици?

Люк шеговито вдигна ръце, че се предава.

— Добре. Добре.

Аманда скочи от леглото. Сега, когато работеше за себе си, не биваше да се размотава и да отваря галерията със закъснение.

— Време е за ставане — целуна Люк и започна да се облича. — Ти можеш още да си полежиш.

Тя сложи маслиненозелени ленени панталони и лимоненозелени блуза и жилетка от трико. Като се погледна за миг в огледалото, забеляза, че косата й се нуждае от подстригване и боя, но това можеше да почака. Изпита моментна паника, че вече няма заплата, колкото и жалка да беше, в замяна, на което трябваше да плаща наем и режийни. Не биваше да се поддава на такива мисли.

Долу Шон приготвяше сам сандвичите си, които, изглежда, се състояха от конфитюр, банани и оризови пръчици.

— Много са хубави — настоя той. — И страшно здравословни.

— Разбира се — съгласи се Аманда и викна нагоре на Клио, че е време за ставане. — Ще те изпратя до автобусната спирка.

— Защо? — подозрително запита Шон.

— Не мога ли да се порадвам на удоволствието от компанията ти? — отвърна Аманда. Всъщност искаше да му съобщи за близнаците и да разбере дали иска да дойде с нея в болницата да ги види. Може би щеше да му е по-лесно, ако вземеше решение сам, отколкото ако Джайлс му изтърсеше, че са се родили.

— Големите винаги имат долни цели — изтъкна Шон.

— Задни мисли. Но си прав. Има нещо, за което искам да си поговорим.

— Нещо сериозно ли е? Нещо, което няма да ми хареса?

Аманда не знаеше как да му отговори.

— Защото, ако е така, ще трябва да минем през сладкарницата и да купим нещо за утеха.

Аманда се замисли дали да не се противопостави на това явно изнудване. Как би постъпил добрият родител? Или поне добрият самотен родител? По дяволите, щеше да съобщи на десетгодишния си син новината, че баща му има близнаци от друга жена. И най-гигантският тоблерон щеше да е оправдан. Спряха се на шоколадова вафла, която Шон щастливо захрупа, докато вървяха към спирката.

— В събота вечерта се случи нещо вълнуващо — започна тя, като умишлено не обърна внимание на факта, че той безобразно си тъпче устата и направо не може да я затвори. — На баща ти и Стефани им се родиха близнаци. Момче и момиче.

— Знам — Шон сви рамене. — Клио разправяше на Джасмин за тях. Нарече ги дяволски изчадия и каза, че се надява да са бавноразвиващи се.

Аманда опита да не се засмее.

— Клио не бива да говори така.

— Че защо? Просто е вкисната на татко. Смята го за гадняр. Аз също. Ето, автобусът идва.

— Ще дойдеш ли да ги посетим в болницата? Баща ти ще е доволен.

— А ти доволна ли ще си?

На Аманда й дойде на устата да отговори, че би предпочела близнаците да се бяха удавили при раждането си, а още по-добре — изобщо да не бяха зачевани, но ако искаше Шон да чувства, че все още има баща, който го обича, не биваше да му мъти главата със собственото си негодувание.

— Бих искала да дойдеш.

— Добре.

— Благодаря, миличък.

Автобусът беше пристигнал и Шон забеляза един от приятелите си вътре. Втурна се към него, ужасен, че Аманда ще направи нещо убийствено смущаващо, например ще го целуне.

Но Аманда си знаеше урока.

— Ще се видим, като се прибера от галерията.

Почти пробяга осемстотинте метра до пристанището. Собствената й галерия! Толкова години се беше съобразявала с желанията на Луиз, която търсеше съветите й, а после със злорадо удоволствие ги пренебрегваше. Сега щеше да следва собствените си инстинкти! Мисълта беше прекрасна, но и ужасяваща.

Люк не беше излъгал, че е изчистил. Пластмасовите чаши и чинии бяха хвърлени в кофата, а празните бутилки — наредени за рециклиране. Дори бе минал с прахосмукачката. Усмихна се, като си позволи да мисли за закуската в леглото и до какво би довела тя, ако не беше учебен ден. После си припомни за напрежението между Люк и Клио. Силно се надяваше двамата да намерят начин да се разберат.

 

 

Клио изчака Люк да влезе в банята. Щом чу резето да се затваря отвътре, тя се измъкна от стаята си и тръгна на пръсти към стълбите.

Дори не чу кога вратата на банята се отвори отново и той внезапно се изправи пред нея гол, само с една малка кърпа около кръста.

— Защо се промъкваш така? Да не съм големият лош вълк?

Клио опита да се усмихне, но не успя. У Люк имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

— Просто тръгвам на училище — нищо друго не можа да измисли.

— Това обяснява униформата — отвърна усмихнат той. — Всички момичета ли носят такива къси поли?

— Че даже и по-къси — тя се мушна под ръката му и хукна надолу. — Чао. До скоро — изхвръкна през вратата, преди Люк да успее да реагира.

Първия час имаха биология и щяха да правят тест върху размножаването при човека. В болницата съществуваха повече доказателства за размножаването при човека, отколкото би искала да види. Представи си как баща й нелепо кудкудяка, докато Стефани — кокалеста и властна, облечена в искрящо бяла нощница — го информира, че най-смисленото нещо, което може да направи, е да им резервира ваканция в петзвезден хотел с детски ясли.

Беше толкова дяволски несправедливо. Защо родителите не можеха да се разбират помежду си и да остават верни на брачните си обети, вместо да допускат в живота си хора като Стефани и Люк? Не чувстваше нито Стефани, нито Люк като част от семейството. Възприемаше ги по-скоро като самонастанили се в дома и легнали в стаята й.

На път за училище Клио купи пакет шоколадови бисквити и кутия със сок. Никога не би го признала пред майка си, но работата при Ангъс Дей я бе отблъснала от училището. Светът на работещите изглеждаше много по-забавен от зубренето по физика и биология. И все пак знаеше как точно би реагирал Ангъс, ако го помолеше да започне на пълен работен ден при него. Сивите му очи подигравателно щяха да се разширят и щеше да отговори, че наема само квалифицирани служители, така че, ако иска да работи при него, най-добре ще е първо да получи квалификация. За предпочитане придружена от диплома.

Толкова гадно беше да си на нейната възраст. Все още нямаше истински контрол върху живота си, но хората непрекъснато й повтаряха да се държи като голяма.

Дъвчеше бисквитите, но вместо да тръгне към училището и теста по биология, се насочи към брега, като внимателно избягваше пристанището и „Крайморски изкуства“. Известно време вървя по плажа. Имаше силен вятър, а по морето танцуваха бели зайчета. По-нагоре на алеята възрастна жена се опитваше да стане от инвалидната си количка, но вятърът непрекъснато я връщаше в нея. Нямаше никой под деветдесет години.

Заля я вълна на самотност, на която не можа да устои. Всъщност никъде не се чувстваше у дома. Преди идването на Люк имаше майка си, с която да споделя, но сега беше гостенка в къщата. Той винаги бе там. Не можеше да се отпусне или размотава и, въпреки прекрасната му външност, у него имаше нещо плашещо.

Преди да успее да се овладее, отново се разплака със силни, мъчителни ридания, които излизаха от тесния й гръден кош. Внезапно разбра, че не иска нищо друго, освен утеха от майка си — единственият човек, в чиято обич беше сигурна. Затича се по алеята, дългите й крака се мятаха във въздуха, и зави нагоре по улицата с магазините, като едва не връхлетя върху Луиз, която стоеше пред галерия „Вълна“ и се олюляваше, оправяща навеса, който плющеше на вятъра.

— Ей — запита Луиз, — какво става? Не трябва ли да си на училище?

— Търся мама — изхлипа Клио и профуча край нея, като остави Луиз да се гърчи от чувство за вина и да гледа подире й. Беше обещала на Рути да предупреди Аманда за слуха, който бяха чули за Люк. Но не бе го направила.

Най-добре ще е веднага да се обади на Аманда. Преди да е станало твърде късно.