Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (25)

Глава 25

— По дяволите! — Аманда тътреше Сейди по перона, което не беше никак лесно, при положение че старицата се беше натряскала повече от моряк в отпуск и непрекъснато се препъваше в кафтана си. — Влакът ни тръгна. Седни тук, аз ще отида да видя дали няма друг.

Аманда се затича обратно към гишето с най-бързата скорост, която допускаха високите й токчета. В единия ъгъл на залата, обикновено гъмжаща от редовни пътници и туристи, се бяха скупчили няколко развеселени пияници, а група пътешественици с големи раници спяха в отсрещния. Някаква чистачка събираше през куп за грош нахвърлените опаковки от сандвичи. Гишето за билети бе решително затворено, никъде не се мяркаше железопътен служител. Аманда заразглежда таблото на заминаващите влакове. Тази вечер нямаше повече директни влакове за Лейнтън. Сърцето й подскочи, когато съзря, че има един последен до Мейнардс Хийт. Това беше на две трети от пътя до Лейнтън. Поне можеха да хванат оттам такси, цената щеше да е несравнимо по-ниска, отколкото ако го вземеха от Лондон.

— Хайде, Сейди, трябва да тичаме на друг перон. Последният влак тръгва след пет минути — запъхтяно произнесе тя, когато се върна при приятелката си. Но Сейди, най-сетне надвита от славата и течната вечеря, бе дълбоко заспала.

Аманда отби пристъпа на паника. Беше зряла жена, имаше кредитна карта. Не бяха изоставени в пустинята Сахара без компас.

Тъкмо се канеше да вдигне ръце и да тръгне към най-близката стоянка за таксита, чу зад гърба си глас:

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Принадлежеше на млад етиопец с широка белоснежна усмивка.

— Много благодаря — признателно отвърна Аманда. — Просто трябва да я закарам на шести перон.

Двамата почти пренесоха Сейди през залата, покрай затворените щандове за вестници и закуски и стигнаха до влака точно в момента, когато потегляше.

— Бяхте невероятно мил — изпъхтя Аманда.

— За мен беше удоволствие — отвърна младежът на леко официалния си английски.

Сейди внезапно отвори очи и се огледа.

— Къде сме? — Забеляза усмихнатия младеж. — В Адис Абеба?

— За съжаление, не — той се усмихна отново. — На гара Виктория.

Стоя и им маха, докато вагоните се изнизваха от гарата — невероятна фигура, излъчваща самотно достойнство и с искрица тъга в очите заради потъването на влака в мрака.

— Бог ни го прати — въздъхна Аманда. — Само да се обадя вкъщи, че ще закъснея.

Занатиска бутоните на мобилния си телефон. Чу осем или десет иззвънявания, но никой не се обади, а и телефонният секретар беше изключен. Разтърси я лека паника. Беше възможно просто да са заспали и да не чуват, но Люк рядко си лягаше рано. Всъщност, както беше изтъкнал Шон, той доста често оставаше долу и гледаше любимите си черно-бели класически филми, докато тя се качваше сама и четеше в леглото.

По дяволите, батерията й падаше. Имаше останала само една чертичка. Отчаяна се обади на майка си. Хелън щеше да побеснее, но се налагаше да поеме риска.

— Ало — обади се сънлив глас. — Обажда се Хелън Мейсън.

— Мамо — изпелтечи Аманда. — Съжалявам, че те будя толкова късно, но изпуснахме влака и се наложи да се качим на друг — до Мейнардс Хийт. Там ще взема такси. Опитах да се обадя на Люк или Клио, да ги предупредя, но не можах да се свържа. Никой не вдига телефона, а батерията ми свършва. Можеш ли да продължиш да им звъниш вместо мен?

— Сигурно са си легнали като всички нормални хора — раздразнено рече Хелън.

— Не. Люк никога не си ляга толкова рано. Трябва да е в хола. Мамо, моля те.

— Толкова си притеснителна, Аманда. Открай време си такава. Ще звънна няколко пъти. След това си лягам — телефонът щракна, когато майка й затвори. Батерията й падна окончателно. Нямаше да може да извика дори такси. Толкова за съвременните глобални комуникации. Все пак в Мейнардс Хийт имаше обществени телефони. Скоро щеше да е у дома, сгушена в леглото, разбрала колко глупаво се е паникьосала.

До нея Сейди кротко похъркваше. За щастие Мейнардс Хийт беше последна спирка и щеше да разполага с достатъчно време да я свали от влака и да я изправи на крака.

 

 

Ангъс хукна по брега обратно към БМВ-то. Беше изумен и отвратен, че Луиз се смяташе за приятелка на Аманда, макар и бивша, а не бе споделила с нея дочутия за Люк слух.

Луиз се беше опитала да изтъкне, че това би било груба намеса. Твърдеше, че Клио не била тригодишно дете, попаднало в лапите на извратен тип. Имала силен характер, който би й помогнал да се противопостави, да се защити, ако се наложи.

Ангъс седна зад волана и се зачуди какво да предприеме. Хрумна му мисълта, че ако се намеси, вероятно щеше да съсипе и последната си възможност за връзка с Аманда и че тя може да определи опитите му като проява на ревност. Но ако казаното от Луиз беше вярно, тя би трябвало да е започнала да храни някои съмнения в Люк.

Ангъс включи колата на скорост и подкара през града към дома си. Когато мина покрай прозорците на майка си, забеляза, че в стаята й свети, което значеше, че вероятно не спи. От друга страна, в стаята на сестрата беше тъмно.

Спря пред къщичката на Изобел и влезе със собствения си ключ.

Сестрата седеше пред телевизора и спеше дълбоко. Качи се тихо горе.

— Кой е? — дочу гласа на майка си, пронизан от лека нотка страх.

— Не се тревожи, маме, аз съм.

Тя слабо се усмихна.

— Е, досетих се, че не е оная с косата, тя обикновено не идва с кола.

— Как се чувстваш тази вечер?

— Замаяна. Взех няколко хапчета повече заради болката, но още не мога да заспя. Ти добре ли прекара вечерта?

— Всъщност не. Мислех за обещанието, което ти дадох.

— За Аманда ли?

— Да. И изведнъж осъзнах, че от самото начало Люк Найт не ми вдъхваше доверие. Татко все повтаряше, че ако някой не ти вдъхва доверие, обикновено излизаш прав, и затова направих малко проучване. Люк Найт е бил изгонен от бивша приятелка, защото е налетял на дъщеря й.

— О, Ангъс, какво ужасно положение. И ти се тревожиш за Клио?

— Маме, тя е фантастично момиче. Всички я харесаха, когато дойде да работи при мен, опитоми дори електротехниците, а ти знаеш колко трудни могат да бъдат. Но е и много ранима. Не съм сигурен, че се е съвзела от развода на родителите си.

— И смяташ, че трябва да кажеш на Аманда?

— Разбира се.

— Но тя едва ли ще ти благодари.

— Така е. Но няма да ми благодари и ако не й кажа.

— Бедният Ангъс! Нямаш голям избор, нали?

— Бедната Клио! Ако оня мръсник само я докосне…

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Сигурен ли си? Това е твърде неприятно обвинение.

— Знам.

Отпусна се на колене до леглото и много нежно я целуна по челото.

— Ти си добър син. Само ми се ще животът ти да не беше толкова объркан.

Ангъс се усмихна.

— Може би така ми харесва. Никога не съм си падал по домашните пантофи и лулата.

— Има и среден път.

Погали нежно късата й сива коса.

— Знаеш, че бих могъл да се задомя, ако исках. Ти и татко бяхте толкова щастливи въпреки ударите, които преживяхте. А аз просто не искам да се задоволя с по-малко.

— Това е най-доброто обяснение на придирчивостта, което съм чувала.

Ангъс се засмя.

— Може и да си права. На излизане ще събудя сестрата.

Разтърси я за раменете, като се стараеше да изрази раздразнението си, без да я ядоса.

— Искам тази вечер да увеличите дозата й. Колкото да заспи.

Майка му изпитваше прекалено силни болки, за да се лишава и от сън. А сега й беше дал достатъчно основания да лежи будна и да се тревожи.

Когато подкара по алеята, къщата изплува от мрака пред него — огромна и празна. Винаги караше чистачката да оставя лампите да светят, за да му изглежда приветлива, когато се прибираше, но майка му беше наела пестелива шотландка като самата себе си, която винаги с удоволствие ги гасеше до една.

Ангъс обиколи стаите и отново ги запали, докато къщата грейна като Версай по време на бална нощ. После седна в уютната кухня и си сипа уиски. Ами ако слухът за Люк наистина се окажеше измислен? Някаква злобна клевета, пусната от пренебрегната любовница? Дали да не отидеше още сега? Представи си как ги вдига от леглата и ги събира в хола като в третокласна адаптация по Агата Кристи. Нямаше нищо лошо в това, да мине с колата край къщата. Дори щеше да е съвсем нормално.

Преди да успее да си напомни, че карането покрай дома на любимата без очевидна причина е характерно за човек със силно душевно разстройство, вече седеше в колата и летеше към Лейнтън.

Когато мина през града, още нямаше десет и все пак улиците бяха пусти. Къщата на Аманда се намираше някъде по средата на улицата. Беше висока, пастелнорозова сграда, която му приличаше на кукленска. Нямаше светлини и признаци на живот.

Седнал отвън, Ангъс изпита тръпка на колебание. Дали не беше луд за връзване, зачакал там като заблудено куче пазач?

Вярвай на инстинктите си, беше го съветвал баща му.

Макар да подозираше, че може да съжалява за това свое действие до края на живота си, Ангъс решително излезе от колата и отвори портичката.