Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (23)

Глава 23

— Аманда, ти ли си? — Луиз реши, че трябва да се обади сега или никога. Видът на силно разстроената Клио беше боднал мазолестата й съвест.

— Здравей, Луиз — последният човек, от когото Аманда очакваше да се обади и да й пожелае късмет, беше Луиз, но ето че точно тя бе на телефона. — Откъде знаеш номера?

— Не помниш ли, че в днешния вестник имаш реклама? Виж, всъщност не се обаждам за галерията. Току-що видях Клио.

— Но Клио е на училище.

— Не, не е. На път е към теб и изглежда страшно разстроена.

— Божичко, пак е заради ония проклети близнаци. На Джайлс и Стефани им се родиха близнаци и Клио го преживява много тежко.

Луиз се подвоуми.

— Сигурна ли си, че е само за това?

— Абсолютно. Плаче от събота. Трябваше да й направя топло какао и гореща бутилка. Бедничката. Чувства се напълно изместена, а Джайлс ще е прекалено горд от собствената си плодовитост, за да го забележи. Ще заведа Шон да ги види, но Клио не пожела да дойде.

— Аха. Добре. Разбираш ли, Рути е чула нещо, което може би е добре да знаеш. Става дума за…

Точно в този миг Клио се втурна през вратата.

— Благодаря, че ми се обади, Луиз. Оценявам загрижеността ти — Аманда затвори, преди Луиз да успее да каже още нещо. Клио щеше много да се ядоса, ако си помислеше, че я обсъждат. На нейната възраст дискретността беше всичко.

— Добре ли си? — прегърна дъщеря си. Клио беше малко по-висока от нея. — Тъп въпрос. Разбира се, че не си добре, иначе нямаше да си тук.

— О, мамо, съжалявам. Толкова съм жалка.

— Не, не си жалка. Ти си крайно умна и разумна. Искаш ли да се обадя, че няма да ходиш на училище, и днес да си стоиш у дома?

Клио се зачуди дали да не каже на майка си, че това е последното, което би пожелала. Аманда се замисли как да реорганизира деня си, за да може да прекара повече време с дъщеря си, и не забеляза колебанието й.

— Можеш да постоиш тук, ако искаш. А после да отидеш на училище — махна косата от хубавото лице на момичето. — Не те насилвам, но най-лошият възможен избор, който можеш да направиш, е да не вършиш нищо.

— Добре — съгласи се Клио. — Ще отида след междучасието — огледа галерията. — Тук наистина е прекрасно. Стилно и приветливо. Харесвам възрастната жена, която рисува така хубаво.

— Сейди ли? Страхотна е, нали? Можеш ли за малко да останеш на пост? Ще ида да купя нещо сладко и лепкаво. Ще се върна след минута.

Няколко пресечки по-надолу в собствената си галерия Луиз агонизираше. Подозираше, че слухът за Люк е глупава клюка. Но все пак беше длъжна да остави Аманда да реши. Най-добре да опита отново.

Но не се обади Аманда. Беше Клио.

— Няма нищо — обърка се Луиз. Никога не бе могла да разговаря с деца, особено с тийнейджъри. — Просто й кажи, че съм се обаждала, нали няма да забравиш?

След няколко минути Аманда се върна с кутия за торта в ръка. Подаде на Клио глазирана поничка, оваляна в пудра захар.

— В света е известен само един лек за сърдечни болежки, болежки в гърба, болежки в главата и болежки в душата. Въ-гле-хи-дра-ти-те.

Клио поклати глава.

— Мамо, ти никога не се шегуваш.

— Вероятно съм щастлива. Наистина съжалявам за баща ти и близнаците и бих искала да бяхме съумели да се разберем заради вас двамата. Но хората се променят и баща ти, и аз сме по-добре, като сме разделени. Честно казано, много по-щастлива съм с теб, Шон и Люк, а сега имам и галерията. Чувствам, че най-сетне животът ми се осмисля. Предполагам, това обяснява тъпите ми шегички.

Клио се извърна. Как можеше да разруши щастието на майка си, като й каже какво наистина мисли за Люк?

— Предлагам да пийнем топло какао. Купих малко от онова, дето е без калории. За нула време ще стане. Може пък то да компенсира ефекта на поничките — усмихна се гузно на Клио. Не трябваше й натрапва щастието си с Люк, когато виждаше колко е разстроена. Но, слава Богу, вече се беше поразвеселила.

— Заповядай.

Клио усмихната я сръга.

— Виж, имаш клиент.

Възрастен господин унесено гледаше птиците на Наташа.

— Какво фантастично внимание към детайла. Аз съм любител на птиците и никога не съм виждал подобно нещо.

— Красиви са, нали? Скулпторката ги е изработила тук, в Лейнтън.

— Мисля, че познавам тази — възрастният човек посочи една особено свирепа чайка. — Страшно е невъзпитана. Колко струва това приятелче? Малката блатна птица?

Аманда взе фигурката. Беше една от любимите й.

— Четиридесет и две лири — трябваше да си прехапе езика, за да не добави „опасявам се“.

— За щастие току-що получих пенсията — зарови се в сламената кошница, пълна с праз и зеле.

— Да я направим четиридесет — реши Аманда. — Така и вие ще можете да похапнете.

— Първата ти продажба — зашепна Клио, когато мъжът излезе от магазина, щастливо потупващ кошницата, в която се мъдреше птицата. — Честито.

— Виж, Клио, скъпа, следобед ще отскоча с Шон до болницата да видя близнаците. На него вероятно ще му се сторят крайно отегчителни. Ще бъдеш ли добре сама у дома?

— Всъщност — бързо реши Клио — вероятно ще ида у Джасмин.

Аманда я загледа за момент.

— Нали ще ми кажеш, ако те тревожи и нещо друго? Ако не е само раждането на близнаците?

Клио въздъхна. Как да споделиш с майка си, че не искаш да оставаш сама с любовника й, особено когато тя е толкова нелепо влюбена в него?

— Разбира се, че ще ти кажа. Появата на полубрата и полусестрата от ада не е ли достатъчна?

 

 

Ангъс Дей стоеше пред плана за ремонта на пристанището, затъкнат върху ярко боядисана рибарска кутия.

— Когато за първи път дойдох тук — говореше Лади, — рибарите продаваха улова си в такива кутии по целия бряг, бяха двадесет или тридесет. Сега излизат само една-две рибарски лодки. И не им разрешават да продават улова. Било нарушение на разпоредбите на Европейския съюз. Рибата трябва надлежно да се замразява. Ако искаш да си купиш риба в Лейнтън — пошегува се той, като побутна с лакът Ангъс, — вероятно ще се окаже уловена в Абърдийн! Е — запита, макар да знаеше, че в крайна сметка Ангъс ще им обясни защо са тук, но все пак бе нетърпелив да научи, — какво правим тук и защо гледаме тези планове?

— Чудя се — продума Ангъс — дали проектът може да се реализира, ако оставим хижата на бабките.

— Отговорът е не — отсече Лади. — И ти го знаеш. Тя стърчи точно в средата на лъскавата ти схема. Общинарите смятат да я нарекат „Рибарски пристан“ като в Сан Франциско, а там няма никаква хижа.

— Бих могъл да отида и да ги убедя — реши Ангъс.

— Голяма полза ще имаме, нали?

— Лади, нали знаеш, че мога и да се откажа? Да се захвана със строежа на прекрасни скъпи апартаменти или игрище за голф нагоре по крайбрежието.

— Само дето сърцето ти няма да е там. Ти си се посветил на този проект, Ангъс. Схемата е полезна за града. И не забравяй, става дума и за десет милиона лири.

— Ще ги убедя — отсече Ангъс с повече увереност, отколкото изпитваше. — Въпреки че в момента не знам точно как.

— Ако заприлича на плана, ще стане прекрасно местенце — съгласи се Лади.

Ангъс се втрещи.

— Ти никога не хвалиш схемите, по които работим.

— Напомня ми за един град, който посетих, като бях в търговския флот. Май беше в Португалия. Целият в ярки цветове и рибарски лодки. Беше приятно разнообразие след всичкия този гранит у дома.

— Тогава ще трябва да приложа максимално уменията си, за да стане.

— Дано. Всъщност вложих парите си в едно бунгало на плажа. Дяволски скъпи са, благодарение на теб.

Ангъс се стресна от това, колко силно се трогна. Обичаше проектите му да значат нещо за хората, а щом лаконичният Лади плащаше луди пари, за да стане част от един от тях, може би наистина вършеха нещо специално.

 

 

Аманда си погледна часовника — пет и двадесет и пет. След пет минути затваряше. През втория си ден бе осъществила дребни продажби: няколко комплекта поздравителни картички, но пък много хора бяха влизали да разгледат. Не бяха точно тълпи, ала се надяваше, че като се разчуе, ще започнат да идват повече.

Главният проблем беше необходимостта от присъствието й в галерията. Когато работеше с Луиз, двете взаимно се заместваха, когато едната трябваше да излезе по някаква причина, но в момента не можеше да става и дума Аманда да си назначи помощничка. В най-крайни случаи можеше да вика майка си. Но си представяше какво ще стане. Хелън щеше да започне да клюкарства с клиентите и да забрави целта на начинанието.

Когато заживя с Люк, Аманда си представяше, че той ще й помага да се грижи за децата, обаче се оказа разочароващо неспособен в това отношение. Наричаше го „имам среща, която не мога да отменя“. Тя му отвръщаше със „закостенели мъжкарски навици“. Особено му се ядоса по повод раждането на близнаците. Сякаш не можеше да проумее колко болезнено беше за Шон и Клио. Зачуди се дали би разбрал или преживявал повече, ако бяха негови собствени деца, но у Люк имаше определено нехайство по отношение на децата въпреки опитите да помага, които понякога предприемаше.

Понякога това вбесяваше Аманда до степен да постави под въпрос цялата им връзка. После си напомняше, че животът с човек, който има деца, сигурно е доста труден за Люк. Може да не беше съвършеният рицар, в когото се влюби, но в тези дни на непостоянни и измамни връзки си струваше да се държи за него.

Беше дълбоко потънала в тези мисли, когато майка й пристигна с Шон, облечен в любимия си екип на „Манчестър Юнайтед“.

— Изпи си чая — обяви Хелън. — Изяде четири наденички и цяла консерва с фасул.

Самата тя се хранеше като анорексична птичка и смяташе за лакомник всеки, който поглъщаше нещо повече от чаена лъжичка.

— Благодаря, че се погрижи за него. Най-добре вече да тръгваме за болницата.

— Как са малките копелета?

Шон се озадачи.

— Тази дума не се ли използва само ако родителите не са женени? Учителката ни каза, че Вилхелм Завоевателя е бил копеле.

— Не може да не е бил, щом е убил онзи мил крал Харолд — рече Хелън. — Но ти си съвсем прав, миличък, просто тази дума изразява и неодобрение. В този случай поради факта, че баща ти взе, че завъди втори комплект деца, когато вече има един чудесен. Ти и Клио.

Аманда съзнаваше, че няма смисъл да изисква тактичност от майка си.

— Ела — помоли тя Шон, — ще ми помогнеш ли да увием тези неща? — Извади две миниатюрни плетени шапчици с формата на ягодки.

— Мамо — основателно изтъкна Шон, — ще изглеждат страшно лигави с тях.

— Това е радостта от бебетата — кратко отсече Хелън. — Прекалено малки са да знаят, че изглеждат лигави. Е, ще ви кажа довиждане.

— Мамо — тихо рече Шон, когато Хелън изчезна, а Аманда затвори галерията. — Исках да им дам нещо само от мен, нещо, което страшно ми харесва — замълча. — Като бойците ми. После реших, че татко ще иска сам да им купи всички тези неща — изхлипа внезапно. — Мамо, наистина ли ще заемат местата ни? Ще обича ли татко тези бебета повече от нас?

— Разбира се, че няма — излъга Аманда, като притисна сина си към бясно биещото си сърце. — Винаги ще си толкова важен за него, колкото и те.

На път към болницата спряха Шон да си купи един комикс. Докато беше в книжарницата, Аманда се обади на Джайлс на мобилния му телефон.

— Зарадвай се много на Шон — прошепна тя на бившия си съпруг. — Той наистина се тревожи, че вече не го обичаш.

Аманда изпъна рамене, опитвайки да намали напрежението от усилията си да запази всички наоколо от болката. Започваше да забравя, че и тя я изпитва. Болката имаше навика да се нахвърля върху теб, независимо колко се стараеш да бъдеш практичен и безчувствен. Както сега. Водеше Шон да види новородените деца на Джайлс и все пак, ако не беше момчето, щеше да предпочете да се намира на всяко друго място.

Когато автоматичните врати на болницата се отвориха, в нея нахлу лавина от спомени. Тук беше родила Клио и Шон.

Внезапно в ума й се открои собственият й образ, притиснала Клио, увита в бял дантелен шал. Беше на сутринта след раждането и вече бе забравила болката и неудобството. Изпитваше единствено невероятното щастие да държи новороденото си бебе.

— Мамо, наред ли е всичко? — запита Шон.

Не, не беше наред. Не можеше да преодолее чувството за загуба.

— Да — излъга Аманда и си обеща да е по-силна. Единственото, което можеше да направи сега, беше да ограничи вторичните щети. А щом тя усещаше болка, колко ли по-зле беше синът й?

За щастие не се наложи да обикалят да търсят близнаците. За нейно изумление Джайлс стоеше насред родилното и държеше двете бебета, на всяко от раменете му беше преметнат муселинов лигавник, за да се предпази, ако им хрумне да повърнат. Приличаше на самодоволен телевизионен готвач, който се фукаше с творенията си. „Ето ви два образеца, които приготвих предварително.“

— Здравей, сине — поздрави той Шон с рядък прилив на тактичност. — Вкарвал ли си напоследък нови голове за „Ман Ю“? Надявам се този младеж да стане наполовина толкова добър на преките свободни удари, колкото си ти.

Аманда благодарно му се усмихна.

— Как ще го кръстиш? — запита Шон.

— Мислех за Бекъм Гигс Кийн Бартез Уелс — предложи Джайлс. — Какво ще кажеш?

— Неее — сериозно отвърна Шон. — Ще е дяволски неловко за него. Когато порасне, известните играчи ще бъдат други. Мислил ли си за това?

— Напълно прав си. А какво ще кажеш за Джак?

Шон заобмисля името.

— Да. Всъщност си го бива. А тя? — кимна към другото бебе.

— Мислехме за Джил. Какво ще кажеш?

— Тааткоо! Ще я скъсат от подигравки.

— Не бях помислил за това. А какво ще кажеш за Емили?

— Хммм! Не е зле. За момиче.

Аманда усети неуместен прилив на нежност към Джайлс. Биха ли имали още деца, ако бяха останали заедно? Шон беше само на десет. Много майки раждаха при последната си възможност, дори когато най-малките им деца биваха по-големи от Шон.

Тя с усилие се върна в реалността. Дори да имаха друго бебе, Джайлс би си отишъл и пак щеше да го отглежда сама.

Аманда забеляза, че Стефани седи в леглото и сякаш очаква всеки момент да се появи фотограф от „Харпър & Куин“. Носеше повече грим от момичето, което съобщаваше прогнозата за времето по телевизията, а косата й изглеждаше, като че Ники Кларк се беше отбил и я бе оформил с четка и сешоар.

— Добре ли спят бебетата? — запита Аманда.

— О, и двете спят непробудно по цяла нощ — спокойно обяви Стефани.

Аманда преглътна. Собствените й деца не й бяха разрешавали повече от три часа сън в денонощието.

— На четири дни?

— Стефани иска да каже — преведе Джайлс, — че просто ги оставя в креватчетата и спира да им обръща внимание, докато на някоя сестра или на друга майка не им писне и не им дадат шишето.

— Не ги ли кърмиш? — запита Аманда.

— При положение, че са две? Не, за Бога. Ще свърша с две спукани плажни топки вместо гърди. Всъщност Джайлс се оказа доста полезен. Може дори да ги храни едновременно. Предполагам, че се дължи на натрупания опит.

Аманда опита да не се задави в пластмасовата чашка с кафе. Джайлс никога не беше хранил нито Шон, нито Клио, дори когато Аманда боледуваше от грип. Майка й беше по-полезна от него, което значеше много, защото Хелън имаше майчинския инстинкт на Круела де Вил.

Нежността, която бе изпитала преди малко, се превърна в бяс. Колко типично бе за Джайлс да не помръдне пръст за техните деца, като дори успя да пропусне раждането на Клио, а сега се правеше на олимпийски шампион по ново бащинство.

— Предполагам, че им сменя и памперсите? — запита тя.

— Е, всяко нещо си има граница — заяви Стефани. Сниши глас и се наклони напред. — И тя стига до памперсите. Но това не му пречи все да ме критикува. Очевидно не слагам достатъчно „Сюдокрем“ на дупетата им, когато ги преобличам.

Аманда се зачуди да вярва ли на ушите си. Някогашният Джайлс би решил, че „Сюдокрем“ е германска провинция.

— О, да — въздъхна Стефани, — той наистина е прекрасен баща.

Аманда се канеше да подхвърли саркастично: „Е, за всяко нещо си има първи път“, но си спомни за присъствието на Шон. Намигна му, а момчето й отвърна.

— Мога ли да ги подържа? — запита Шон.

Джайлс му подаде Емили.

— Тя се роди първа. И е доста по-жизнена. Така, не забравяй да придържаш главичката й с ръка и силно да я притиснеш до гърдите си. Бебетата обичат да се чувстват, като че ли още са в коремчето на мама. Затова трябва да се притискат силно до тялото.

Тази гледка се оказа непосилна за Аманда. Ако нещата бяха по-различни, това можеше да е сестричка на Шон.

— Трябва да тръгваме — нежно напомни тя на сина си. — Утре си на училище.

Шон подаде внимателно Емили, сякаш беше от планински кристал.

— Много е сладка — после добави, като че да подчертае мъжествеността си: — За бебе.

— Клио няма ли да дойде? — запита Джайлс.

— Опасявам се, че не пожела — проклета да бъде, ако му спести истината.

— Все пак благодаря, че доведе Шон — тихо рече Джайлс, когато Шон отиде да си сипе вода от охладителя. — Сигурно ти е трудно, но това значи много за всички ни.

Аманда кимна, изненадана от този внезапен изблик на чувствителност. По време на брака им Джайлс беше чувствителен като застрахователен агент при сключването на сделка.

— И за Шон значи много. Благодаря, че го накара да се почувства специален.

— Може ли да се обадя на Клио? Надявам се, че ще дойде да ги види, когато се приберем у дома.

— Вероятно. Прави се на много корава, но в момента е крайно уязвима. Наистина е страшно крехка, колкото и да се старае да не го показва.

— Ти си прекрасна майка, Аманда.

Тя усети как очите й да се замъгляват от този неочакван комплимент. Ако не внимаваше, щеше да се разплаче.

Спаси я повторната поява на някогашния властен Джайлс.

— Внимавай, Стеф — внезапно викна той на новата си съпруга, която се опитваше да остави Джак в прозрачното пластмасово креватче до леглото си. — Още не се е оригнал. Ще повърне всичко.

Сякаш по команда бебето произведе жълта струя мляко.

— Какво ти казах? — доволно запита Джайлс.

Аманда се усмихна в себе си. Внимателният нов татко Джайлс беше преоблеченият стар мърморко.

Нещо повече, тази новосъздадена опитност в отглеждането на децата щеше да става все по-дразнеща.

— Чао, татко — помаха му Шон. — Чао, Стефани. Чао, бебоци.

По пътя към къщи не бяха особено приказливи, и двамата бяха потънали в собствените си мисли.

— Малко са досадни, нали? — продума Шон, когато влязоха в тяхната улица.

— Емили и Джак ли? — с облекчение запита Аманда. Поне не звучеше особено наранен от появата им. — Е, всички бебета са малко досадни.

— Нямах предвид бебетата. Говорех за татко и Стефани.

След няколко минути се прибраха и завариха Клио, седнала върху зид от отсрещната страна на улицата.

— Какво правиш там? — учуди се Аманда. Беше станало доста тъмно, а в къщата уютно светеше.

— Забравих си ключовете.

— Люк сигурно е вкъщи. Не пробва ли вратата? — хвърли бърз поглед към Клио. — Добре ли си? — тихо запита Аманда. — Защо не ми звънна?

Вратата внезапно се отвори, на прага стоеше Люк, бос, по джинси и бяла тениска. Дори след цял работен ден изглеждаше току-що изкъпан и секси.

— Клио си е забравила ключовете. Седеше на зида.

— Каква глупост, Клио — весело възкликна той. — Не може да не си разбрала, че съм тук. Всички лампи светят.

Но момичето не отговори.

— Как е татко? — запита тя. — И двете дяволски изчадия?

 

 

Изобел Дей се събуди с надеждата, че вече няма да прекарва подобни нощи. Болките бяха нетърпими. Дотолкова, че отново бе разрешила на Ангъс да остане. Знаеше, че трябва да каже само една дума и дозата морфин ще бъде удвоена. Или утроена. Но да се поддаде на унеса от морфина значеше да пропадне в някакъв полусвят, от който вече нямаше да се измъкне.

Изобел искаше да притежава религиозна вяра, но според нея Бог беше за безхарактерните. Утешителна измислица за отвличане вниманието на света от жестоките и осакатяващи удари на съдбата. През сравнително дългия си живот беше по-склонна да вярва в хората. И рядко биваше разочарована.

Беше изпитвала огромна наслада и от природата. Можеше да я чуе и сега през прозореца си. Звуците на пролетта. Гукане на гургулици. Косачка. Представи си градината. Навсякъде диви зюмбюли, първите ранни рози, цъфнали клонки. Птици, които се заливат в трелите на изключителните си песни, за да защитят малките си или да привлекат партньор. На Изобел й се струваше, че за бъдещето няма нищо по-важно от това. Пчелите опрашваха цветята, дивите зюмбюли пръскаха семенца, птиците снасяха яйца. Работата на природата беше да възпроизвежда.

Заобикаляше я стена от тиха скръб. Не защото умираше. По свой начин това също бе част от живота. Скоро щеше да се присъедини към този процес и идеята дори й допадаше. Щяха да я погребат, не да я кремират, защото искаше да участва в този кръговрат.

Най-дълбоката й мъка беше за Ангъс. В очите на света той беше преуспял. Беше спечелил пари, но бе и постигнал нещо значимо. И двете неща бяха важни за Изобел. Освен това се радваше на уважението и лоялността на хората, които работеха за него.

Но нямаше собствена съпруга и семейство.

И нещо, може би още по-важно — жената, която обичаше, не му принадлежеше.

Погледна към ухажващите се чапли на перваза на прозореца и за първи път й се сториха неизразимо тъжни, ухажването им беше спряно, завинаги замръзнало в отчаян копнеж.

И Изобел, коравата, несантиментална жена, бореща се с болестта със сила и достойнство, откри, че възглавницата й е мокра от сълзи.

— Какво е това? — гласът на Ангъс, пропит от обич и вълнение, проникна в съзнанието й. — Майка ми плаче? — седна внимателно на ръба на леглото. — Тежка нощ?

— Не беше лека. Но остава още малко.

Взе ръката й и помилва изпъкналите сини вени.

— Затова ли плачеш?

— Ако наистина те интересува, плачех от смущение.

— Какво те смущава? Мога да ти дам всичко, което пожелаеш. Искаш ли да излезеш в градината? Пролетта е в разцвета си.

— Стига с тая тъпа градина! Смутена съм заради теб. В живота ти има жена, която обичаш, а я оставяш да се мъкне с един красив нехранимайко.

— И какво предлагаш да направя?

— Кажи й го. Кажи й, че я обичаш. Кажи й, че ако някога има нужда от теб, ти ще си насреща… Че животът не е репетиция, че ти не разполагаш с целия свят и всичкото време, че тя трябва да се събуди и да разбере, че си най-добрият…

— А най-добрият побеждава…

— Не ми пускай тъпи шегички. Говоря ти сериозно. Ще умра спокойна, ако знам, че поне си спрял да се правиш на цивилизован. Англичаните са цивилизовани, а ти си шотландец.

— Значи смяташ, че трябва да си боядисам задника в синьо и да се впусна в битка като Мел Гибсън в „Смело сърце“?

— Да. Точно така смятам. А сега, къде са проклетите ми хапчета? Тази болка ме убива — посегна към лицето му. — Обещай ми.

— Какво да ти обещая?

— Че ще отидеш при нея още днес. Ако не днес, то час по-скоро. Кажи й какво чувстваш.

— Няма да е днес. Трябва да прекарам целия ден в преговори с общинарите. Ще се опитам да ги убедя да оставим хижата. Ти си отговорна за това.

— Браво на теб. Тогава утре. Обещай ми. Повтаряй след мен — ще кажа на Аманда Уелс, че я обичам и че живее не, с когото трябва. А после ще я целуна.

— За Бога, маме.

— Повтори.

Ангъс повтори.

Когато след половин час надникна в стаята на майка си, видя, че тя спи. С усмивка на лицето. Реши, че й дължи онзи разговор. Но щеше да се чувства страшно глупаво.