Ърскин Колдуел
Близо до дома (8)

8

Не беше лесно на Милър Хайът да убеди Мейбъл, че трябва да издейства анулиране на брака си, вместо да подава молба за съдебно решение за развод. Тя повтаряше ли, повтаряше, че за нея въпросът е до лична чест. Била убедена, че приятелките й ще я смятат потърпевша страна и ще проявят повече съчувствие, ако получи развод, докато анулирането на брака ще означава, че за мъжа ловът на опосуми е по-желан, отколкото тя като жена.

Милър не успя да я накара да промени мнението си, докато не я убеди, че десетки й десетки жени в Пелмира и навсякъде в окръга Сикъмор знаят от личен опит как ловната треска, когато внезапно обхване мъжа с пълна сила рано есента, има по-голямо въздействие върху тялото и чувствата му от обикновените човешки страсти и желания.

— Не забравяй, Мейбъл, че у нормалния човек първобитният ловен инстинкт е все още по-силен от създадените от хората закони за брака.

— Не вярвам нито дума от тия приказки — каза тя. — Аз пак държа на своето. Време е жените да се съберат и сложат край на този мъжки навик да се измъкват така и да стоят по цяла нощ кой знае къде. Опосумите са само оправдание на мъжете, за да могат да излизат от къщи по тъмно и се срещат с безсрамни негърки като Джозин Медъкс. Ако няма кой да сложи край на това, мой дълг е да се заема с него.

— Френк не ходеше ли на лов за опосуми, Мейбъл?

— Е да, ходеше от време на време. Но Френк не беше такъв — не се навърташе около нахални момичета, които не се срамуват да свалят дрехите си и да примамват белите мъже с голотата си.

Накрая, след като се съгласи да приеме анулиране на брака, вместо да подава молба за развод, Мейбъл каза на Милър, че иска освен това Нейтив и Джозин да бъдат арестувани за расово смешение. („Мейбъл е добра жена. Зло не мисли. Лошото е, че когато жена като нея остане вдовица или се разведе, тя се разстройва, случва се равновесието на разсъдъка и чувствата й временно да се наруши и тя е склонна да отиде до неразумни крайности. Така се обяснява защо толкова много от тях се омъжват отново набързо, преди да разберат какво правят. Други пък се оставят да ги измамят сладкодумци и да вземат парите им, а някои предприемат кампания против нещо, от което не са се интересували преди. Нека мине малко време, Мейбъл ще се приспособи, ще улегне и пак ще стане, каквато е била. Тя е добра по сърце.“)

Милър се надигна на стола със сепнато изражение на руменото си лице. Изкашля се и чак тогава съумя да каже нещо.

— Май не те чух добре, Мейбъл. Какво каза?

— Искам Нейтив Ханикът и Джозин Медъкс да бъдат арестувани за расово смешение.

Той я погледна през бюрото, като търкаше лицето си и се мръщеше загрижено. Устата му беше отворена, но той можа да заговори чак след известно време.

— Послушай ме, Мейбъл — каза той с усилие и поклати глава. — Избий от главата си тази приумица! Не искам да имам нищо общо с такова вятърничаво хрумване. Няма да си мръдна и пръста!

— На тебе ти се плаща, защото си адвокат и се предполага, че ще правиш, каквото аз искам. А аз искам те да бъдат арестувани.

— Но това е работа на длъжностните лица — ако поискат да се захващат с нея, а сигурен съм, че няма да поискат. Те биха предприели мерки, ако ставаше дума за негър и бяла жена, но не в обратния случай. Просто не е прието. Не съм виждал изобщо те да се намесят и посегнат на личните права на бял мъж. Не е тяхна работа да се бъркат в такива неща.

— Ще стане тогава моя работа.

— Недей, Мейбъл! — замоли той. — Недей така! Послушай мен — аз съм стар приятел на семейството. Частно лице няма какво да се меси в подобни лични въпроси. Аз ще те съветвам и напътствам по въпроса за правната процедура и мерките, свързани с анулирането на злополучния ти брак с Нейтив Ханикът. Ще продължа да се грижа за имуществото на Френк, докато всичко се уреди и цялата собственост бъде прехвърлена на твое име. Но няма да се бъркам по никакъв начин в установената в страната практика. Решително няма да го направя! Ако взема някакво участие в такава история, всички адвокати в града ще помислят, че съм полудял.

— Не съм дошла тук, за да слушам тези неща, Милър Хайът! — каза тя и гневна червенина изби на лицето й. — Няма да ме спреш да направя, каквото е редно!

— Може да не ми се удаде да те спра, но и няма да взема участие. — Той я погледна и поклати глава категорично. — Не, Мейбъл, решително няма. Някои обичаи в страната са възприети от твърде дълго време, зачитани са исторически и никой не може да се захване и да си пъха в тях носа в този момент. Всички знаят, че расово смешение става през цялата година, всяка нощ след залез-слънце. Ти, или аз, или Джон Джонс не бива да мислим, че щом ни се е прищяло, можем да променим нравите, възприети в тази част на страната от сто години и повече. Пък и ако замесените личности не желаят да участват в такова нещо, няма да има расово смешение. Виждаш, въпросът е до личен избор и лична свобода.

— Не вярвам нито дума! Само измет от бялата раса може да падне толкова низко. Почтени бели хора никога няма да направят подобна работа.

— Навярно може да се разграничи бялата измет от почтените бели хора, както ги наричаш, но такова произволно разграничение не е оказвало никакво въздействие върху обичаите в страната в миналото, а едва ли ще окаже и сега. За да се убедиш, вгледай се само във всичките мулати и квартеронци около себе си, във всичките мургави, кафяви и всякакви други разновидности на цвета на кожата и очите в страната. Вгледай се и ще видиш множество семейни прилики — имам пред вид прилики по лице и тяло с видни бели семейства. В окръга Сикъмор има мулати с чертите на Патерсън, както има и бели с чертите на Патерсън. Същото е и с чертите на Лонгстрит, и на Тилдън, и на много други семейства. А лицата на тези мулати не са станали такива, понеже са се родили в тиква.

Милър беше станал от стола и стоеше зад бюрото си. („Много се говори за бяла кръв в негърската раса, но почти нищо не се казва за негърска кръв в бялата раса. Не мисля обаче, че тя не съществува. Може би сега причините не са в същите обстоятелства, както преди петдесет или сто години. А тогава е имало доста основателни причини. Една от тях например, за която някои забравят, е бил начинът на живот в плантациите. Ако някой плантатор е имал седем-осем деца — средно семейство в онези дни — а после жена му умре при раждане, той оставял някоя млада негърка да се грижи за тях и си гледал работата. Когато това се случвало, не било необичайно младата негърка да пъхне при другите някое съвсем светлокожо негърче — мулатче или квартеронче, вероятно син на същия човек, и да го отгледа заедно с другите деца. Негърчето навярно е израствало със същото фамилно име като другите деца, живяло и се женело като тях. Затова тук-таме се срещат бели хора с истински тъмна кожа. Много от тях се шегуват с произхода си и се наричат тъмния клон на семейството Патерсън или Тилдън.“)

Милър поклати глава решително и се наведе над бюрото си.

— Във всеки случай, Мейбъл, няма да се излагам да ходя в полицията или при шерифа и да подавам оплакването, което ти искаш. Няма да измия петното, което ще си лепна, дори ако живея до сто години. Ще стана за смях на окръга.

Преди той да свърши, Мейбъл беше станала. Тя се изправи срещу него от другата страна на бюрото.

— Ти си страхливец, Милър Хайът, но аз не съм — каза тя със стиснати устни. — Ще ти покажа! Отивам в полицията и ще накарам да арестуват и двамата. Има граница на търпението на почтените хора като мен. Тази гола Джозин Медъкс беше най-възмутителната гледка, която съм виждала в живота си. Няма да живея в същия град с хора, които се позорят с расово смешение!

Милър не каза нищо, докато тя не се отдалечи от бюрото му и стигна вратата. Той прекоси заедно с нея цялата канцелария.

— Мейбъл, мога да ти кажа само, че щом мислиш така, най-добре е да се приготвиш и си стегнеш багажа, за да се местиш в друг град. И бъди готова да пътуваш хиляда мили, докато се заселиш отново. Не казвам дали си права, или не, но знам, че няма да спреш нещата, за които говориш, както аз няма да спра слънцето да изгрее утре сутринта зад кулата на методистката църква. В живота има неща, против които аз или ти не можем да направим нищо. Едно от тях е чарът, който имат за белия мъж хубавите мулатки с гореща кръв. А понякога ми се струва, че този вид мулатки са повече от всеки друг. Положението ще се промени само ако бъдат премахнати черните момичета или белите мъже, а не мисля, че това ще стане, докато сме живи.

Мейбъл обърна гръб и излезе от канцеларията. Тя тръшна с всичка сила вратата след себе си.

Той седна на стола с уморена въздишка чак когато престана да чува отекващото тропане на токовете на Мейбъл по дървеното стълбище от втория етаж до улицата.

Първо с едната ръка, после с другата Милър потърка бавно и замислено двете си румени бузи. Питаше се какво би казал Френк Бауърз, ако беше жив, за кампанията на Мейбъл против расовото смешение. Беше убеден, че Френк щеше да знае защо Мейбъл беше решена да накара Нейтив да страда, вместо да се задоволи с развод или анулиране на брака. Самият Милър допускаше, че Мейбъл, без да съзнава това, се чувстваше толкова унизена, че гордостта й я принуждаваше да отиде до всяка крайност. Беше му любопитно дали борбата против расовото смешение ще я задоволи. („Не е тайна, че не се чува често за връзки между бяла жена и негър, но когато такова нещо се случи, не бих се ловил на бас, че бялата жена не е направила първия ход. И не смятам, че няма бели момичета и жени, които биха го направили. За такова нещо трябва само кратък поглед, а всеки мъж знае какво изразява този знак и всяка жена знае как да го даде. Човешко е — не е работата до цвета на кожата.“)

Дълго време Милър седя, взрял се през прозореца в зацапания купол и изкривения от вятъра пилон за знаме върху сградата на съда. Питаше се на колко ли деца със смесена кръв е бил баща Френк Бауърз през живота си и какво ли би казала Мейбъл, ако разбереше, че майка на едно от децата на Френк е била дори негърка.

Но Френк Бауърз го нямаше вече и Милър се улови в мисълта колко ли негови собствени деца със смесена кръв живеят някъде в страната. Той познаваше един от синовете си — яко, вече почти двадесетгодишно момче, което живееше в Пелмира и работеше в дървопреработвателния завод. Като се изключи мургавата му кожа, то видимо приличаше на три от другите му деца, чиято майка беше собствената му жена и който се бяха оженили до едно и не живееха вече в къщи. („Когато човек поостарее, никак не може да реши дали се радва, или съжалява за нещо, станало преди дълго време. Май е някакво средно чувство — полудобро, полулошо. Как влияят годините! Също както с краденето на ябълки или дини от някой селянин в момчешките години. Сега няма да го направиш, но на онази възраст изглежда нормално и естествено.“)

Милър винаги заговаряше хубавото мургаво момче, когато го срещнеше на улицата, но то се срамуваше и се въздържаше в присъствието на бял човек — само клатеше глава и му се усмихваше. След като срещнеше момчето, той винаги се чувстваше тъжен и потиснат, главно защото не знаеше дори името на сина си. Знаеше, че лесно може да научи по всяко време името на момчето, както и името на майка му, но някак си му се струваше, че ще бъде по-добре за душевното му спокойствие, ако не запита какво име му е дала майката.

Милър седеше от дълго време на бюрото си и се мъчеше да мисли за съдебната процедура, необходима, за да се постигне бързо анулиране на брака на Мейбъл. Но мислите му ставаха все по-смътни и блуждаещи. Беше му трудно да се съсредоточи дори върху такъв обикновен правен въпрос. Накрая стана, сложи шапката и излезе от канцеларията.

Вместо да отиде направо в съдилището и да говори с председателя на съда, както Мейбъл очакваше, Милър се отби в аптеката^[1] и си купи пура. След това тръпна бавно по улицата западно от площада. Беше вече решил да види Нейтив Ханикът, преди да предприеме каквото и да е. Въпреки, че Нейтив не му беше клиент, те живееха в Пелмира и се познаваха от цял живот. Отношенията им бяха приятелски, при среща си говореха, даже бяха ходили заедно на лов за опосуми и Милър се чувстваше задължен да осведоми предварително Нейтив за юридическите мерки, които щеше да предприеме.

Един след друг няколко души му казаха, че са видели Нейтив и Ал Дид да отиват надолу по улицата към заведението на Ед Хауърд в южната част на площада. Беше вече обед и някои съдържатели на магазини и търговци си бяха отишли в къщи, за да обядват с жените си и да подремнат. Неколцина неомъжени продавачки и чиновнички бяха насядали в закусвалните и си поръчваха супа със зеленчуци, скара и чай с лед или горещо кафе.