Ърскин Колдуел
Близо до дома (10)

10

Беше рано следобед и есенни облаци се движеха бързо откъм залива на североизток, когато Мейбъл премина по не настланата улица зад гарата по посока на покрития с ламарина градски затвор. През този период на годината не беше лесно да се предвиди какво ще бъде времето — звездна нощ можеше да последва облачен ден, а слънчев ден можеше да завърши с бурен вятър и силен дъжд. Все пак беше сезонът на ураганите и не бе зле човек да бъде винаги подготвен за вятър и дъжд, идващи от залива.

Квадратното тухлено здание на затвора, изложено на палещо слънце и поройни дъждове от двадесет години, беше сега напълно обградено от разрастващата се негърска част на града. Улиците и тротоарите не бяха павирани и нямаха бордюри. Градският инженер подравняваше и отводняваше уличните платна в квартала рядко, може би само веднъж годишно.

Мейбъл пресече железопътните линии и след това трябваше да обиколи внимателно няколко локви кал и едно повалено от вятъра джакарандово дърво^[1].

Не само калните локви и песъчливите тротоари дразнеха Мейбъл. Досадно й беше също, че е станало нужда да дойде в тази част на Пелмира, южно от железопътните линии, където повечето жилища бяха подобни на бараки постройки, изградени от дърво и ламарина, зле поддържани и с опадала мазилка. Почти всички разнебитени къщурки бяха собственост на бели семейства, които ги даваха под наем седмично или месечно на негри. Ежегоден ремонт или подновяване не се извършваше редовно, а само когато някоя от сградите биваше повредена от пожар или когато паднеше покривът. Мейбъл беше чувала от Френк, че той взема наем от значителен брой жилища, но нямаше понятие от кои и не знаеше колко от тях ще й принадлежат, след като Милър Хайът уреди състоянието й окончателно.

Предната врата на затвора беше отворена, когато тя стигна до неизмазаното здание от червени тухли, и Бил Паркс, тъмничарят, седеше на бюрото в стаята на пазача. Той си беше пуснал радиото и четеше вестник.

Зад бюрото, на което седеше Бил Паркс, беше решетката от заръждавели железни пръти, отделяща стаята на пазача от килиите. През нея той можеше моментално да чуе стържене на ножовка или други подозрителни звуци, издавани от арестантите. Вътре бяха затворени няколко негри, но бели хора нямаше. Един от тях пееше тъжна песен — от онези, които негрите съчиняваха в лагерите за принудителен труд. („Добро търсих — намерих зло, за черните навред тегло…“)

Веднага щом видя Мейбъл на вратата, Бил Паркс пусна вестника на пода, спря радиото и стана. Той свали шапката си и я подхвърли на бюрото.

— Добър ден, мисис Ханикът.

— Да не си посмял да ме наричаш така! Аз съм мисис Бауърз.

— Но аз мислех…

— Не е важно какво си мислил.

Бил кимна.

— Добре, мисис Бауърз.

— Кои са тези вътре? — попита тя и хвърли неспокоен поглед към килиите. — Черни ли са?

— Да, черни.

— За какво са затворени?

— Обикновени неща, мисис Бауърз. Няма защо да се безпокоите. Дългове към магазините, говорене на висок глас по улиците, плюене по тротоарите — такива неща. Тия тук са само дребните нарушители на реда. От някое време не е имало много мушкане с нож или стреляне. В края на седмицата ще ги пуснем или ще ги изпратим за шест месеца в изправителния дом.

Мейбъл пристъпи една крачка напред.

— Поне ги накарай да спрат да пеят! — каза тя на Бил. — Не ми се слуша. Звучи много жално. Накарай ги да мълчат!

Бил взе един железен прът и удари няколко пъти по решетката. („Ти отвори ми да намеря на воля черни где живеят…“) При силните удари на желязото тананикането и пеенето престанаха.

— Тихо там вътре! — извика той през решетката. — Да не съм чул друг звук от вас! И ако не мълчите, както ви казах, ще дойда и ще почна да чукам по главите ви.

Никой от затворниците не отговори.

— Сигурен ли си, че са заключени вътре и не могат да излязат? — попита Мейбъл с друг страхлив поглед към килиите. — Не се чувствам сигурно, когато съм в едно здание е тях.

— Не се безпокойте, мисис Бауърз! — каза й Бил. — Тук сте на много по-безопасно място откъдето и да е другаде в града. Истина ви казвам. Винаги когато жена ми се тревожи, че работя в полицията, казвам й, че най-безопасното място в Пелмира е точно тук, в затвора.

— Не ми харесва миризмата — каза Мейбъл и подуши въздуха укорно. — Вони ужасно!

— С тая особена миризма скоро се свиква, мисис Бауърз — позасмя се Бил, — ако човек поседи тук колкото мен. Когато се шегувам с жената, че съм седял в затвора по-дълго от всеки друг в града, тя казва, че се познавало по миризмата.

Мейбъл дойде предпазливо до средата на стаята. Бил й предложи стол, но тя не му обърна внимание и не пожела да седне.

— Дойдох тук, за да говоря с началника на полицията — каза тя. — Искам да го видя веднага.

— Люк Мое ли? — попита Бил и се направи на изненадан. Той започна да върти главата си на всички страни, сякаш търсеше Люк някъде в стаята. — Него ли, мисис Бауърз?

Тя кимна и сви устни.

— Да, но Люк… Люк не е тук точно сега.

— Къде е?

— Люк ли? Люк излезе преди малко. Май за съвсем малко сте се разминали. Няма и половин час, най-много половин час, откак излезе.

— Къде отиде?

— Отиде за малко на лов за пъдпъдъци.

Мейбъл пое дъх дълбоко и сви устни още по-силно.

— Жалко, че сте го изпуснали за толкова малко, мисис Бауърз — добави той тъжно и лицето му увисна унило. — Ако бяхте дошли само преди половин час…

— Кога ще се върне?

— Люк Мое ли? Ами не знам точно, мисис Бауърз. Както разправяше, май и сам той не беше много сигурен. Зависело от това как ще върви ловът на пъдпъдъци долу в равната част на окръга, където отиде. Но каза да ви кажа… искам да кажа… това каза де — можело да остане извън града няколко дена. Люк винаги се увлича, когато стреля по пъдпъдъци, и може да не му се връща, докато не сложи в торбата толкова птици, колкото се разрешава. Каза, че не му се ходело на лов сам и щял да мине да вземе със себе си и ловния надзирател.

Мейбъл гледаше Бил с укоризнен поглед.

— Как може началникът на полицията да щукне нанякъде изведнъж? — попита тя остро. — Чудно ми е как стават такива работи. Ами ако сега престъпниците се развилнеят в Пелмира? Кой ще охранява хората в града?

— За това не се безпокойте, мисис Бауърз! Бред Грейди и аз ще се справим с нарушенията, които станат. Бред е нощна смяна с патрулната кола, а аз съм тук непрекъснато през останалото време. Няма да има нищо, с което Бред и аз заедно да не можем да се оправим. Освен това винаги можем да поискаме от окръжния шериф да ни даде един-двама от своите помощници, ако стане нужда.

— Тогава ето нещо, което можете да направите веднага — каза тя. — Искам да арестувате…

— Чакайте, чакайте малко, мисис Бауърз! — каза Бил смутено. Той започна да пристъпва от крак на крак. — Не бързайте! Знам вече всичко, няма нужда да ми казвате. Чухме за това преди около час — Люк де, той чу. Някой му се обади по телефона и му каза, че вие сте искали да арестуваме някого, оттам научих и аз. Преди да излезе, Люк ми каза да не предприемам нищо по това, за което говорите. Люк Мое е началникът на полицията и каквото той каже…

Гневна червенина изби по лицето на Мейбъл.

— Не ме интересува какво ти е казал Люк Мое! Няма защо да го чакам да се върне, нека се крие! Отивам право при окръжния шериф. Той ще изпълни дълга си.

Мейбъл се обърна незабавно и излезе от стаята на пазача. Бил Паркс я последва до вратата на затвора.

— Така е най-добре, мисис Бауърз — извика той след нея. Олекна му, като я видя да си отива. — Шерифът ще свърши, каквото ви трябва. А аз ще кажа на Люк Мое какво сте решили да направите.

Мейбъл го чу, но не се обърна нито веднъж. Тя бързаше, колкото можеше, по не настланата улица към канцеларията на шерифа в зданието на съда. Бил стоя и я гледа как обикаля една кална локва след друга, докато тя се изгуби от погледа му.

— Мистър Бил! — извика го откъм килиите един от негрите.

Той се отдръпна от вратата и тръгна към бюрото си.

— Какво искаш?

— Мистър Бил, може ли да ви попитам нещо?

— Какво има?

— Коя беше тази бяла жена, която говореше с вас ей сега?

— Мисис Френк Бауърз. Защо?

— Ей, ей, да му се не види! — каза той е тъжен глас. — Жално ми стана, само като я слушах. Как говори само — веднага се познава, че е тръгнала да прави ядове на нас цветните. Много е лошо, когато бели хора като нея не дават на някого като нас да си попее малко.

— Тогава трябва да си доволен, че за тебе няма опасност там, където си — каза му Бил. — Тя не може да ти докара повече ядове, отколкото вече си имаш.

— Аз не мислех само за мене, мистър Бил. Мислех за всички други като мене. А ние никак не сме малко.

Бил Паркс беше сложил шапката си и пак седеше зад бюрото, когато откъм килиите зад решетката го извика друг затворник.

— Мистър Бил, сега може ли да си попеем малко? Вие нямате нищо против, нали?

— Карайте, пейте! — каза той и вдигна слушалката на телефона. — На мене ми помага — не се чувствам сам.

 

 

Когато Мейбъл премина по източната част на площада и стигна до съда, Клайд Хефлин седеше на гранитните стъпала и я чакаше, Клайд говореше с неколцина мъже, които прекарваха част от времето си, като се шляеха без работа из съда, но разговорът рязко спря, когато Мейбъл се показа.

Клайд се изправи и килна шапката си.

— Добър ден, мисис Бауърз — поздрави я той, като я посрещна на най-горното стъпало. — Искате да видите шерифа, нали? Той ми каза да гледам за вас.

— А него само да го няма! — закани се тя на Клайд през рамо.

Клайд увери Мейбъл, че шерифът я чака и я преведе през хола на съда до канцеларията на Гроувър Главър в задната част на зданието.

Гроувър седеше на прозореца и гледаше за Мейбъл, откак Бил Паркс му телефонира, както беше уговорено, за да му съобщи, че тя е тръгнала за съда. Той я чакаше с най-приветливата си усмивка и я пресрещна, за да се здрависа с нея веднага щом тя се появи на вратата на канцеларията му. Той взе за ръка Мейбъл и я отведе до стола пред бюрото си. Клайд излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

Когато двамата седнаха, той пак се усмихна на Мейбъл с привичната си радушна усмивка. Гроувър Главър, който караше втория си четиригодишен срок като шериф на окръга Сикъмор и водеше кампания, за да бъде избран за трети път, беше едър добродушен мъж в омачкани дрехи, които висяха на тялото му, и рядка жълтеникава коса на оплешивяващата си глава. Започнал кариерата си в окръжния изправителен дом като пазач на група затворници, оковани в една верига, в продължение на почти половината от петдесетте си години той беше заемал политически постове, на които беше назначаван или избиран. („Никой политик няма да пострада, ако обещае на избирателя всичко, което той му поиска, защото винаги след това може да намери начин да извърти и да не изпълни обещанието си, а през цялото това време избирателят ще бъде приятелски настроен към него. Във всеки случай, когато дойдат следващите избори, той съвсем ще е забравил какво е искал, ще иска нещо друго и тогава пак можеш да му обещаеш.“) След като беше заемал обществена служба толкова дълго и чрез неуморни усилия, Гроувър беше научил малките имена на повечето бели гласоподаватели от мъжки пол в окръга. Колкото до белите жени на възраст да гласуват, правилото му беше да ги нарича „мила“, ако те не бяха омъжени, а в противен случай — с пълното им семейно име.

Скоро лицето на Гроувър промени изражението си. Радушната усмивка постепенно изчезна, ъгълчетата на устата му увиснаха скръбно, а малките му сиви очи запремигаха, сякаш замъглени от сълзи.

— Мисис Френк Бауърз, крайно много съжалявах, когато Френк се помина неотдавна. Напълно съм искрен. Френк беше един от най-добрите хора, които съм познавал. Откак съм жив, в окръга не е имало много граждани с неговата доброта. И право да ви кажа, не знам дали в целия свят е имало много хора с неговата доброта. Говоря ви напълно искрено. Всички ние, неговите приятели много ще чувстваме липсата му. И нещо друго искам да ви кажа. Френк беше постоянен поне в едно нещо. Аз винаги можех да разчитам, че на изборите той ще гласува, за когото трябва. Знаете ли за какво си мислех тия дни? Ще ви кажа. Мислех си, че гражданите на окръга Сикъмор трябва с чувство за обществен дълг да се споразумеят и да съберат достатъчно пари, за да издигнат голяма статуя на Френк в естествен ръст там в градинката пред съда.

Мейбъл докосна леко очите си с кърпичка и погледна надолу към пода. С тържествено изражение на лицето Гроувър обърна глава настрани тактично, наведе се над бюрото си и ревностно се загледа в някакви писма и документи, за да й даде достатъчно време да поплаче.

Когато реши, че това време е изминало, Гроувър се облегна на стола си и погледна Мейбъл през бюрото пак с привичната си лъчезарна усмивка.

— Е сега, мисис Френк Бауърз, с какво точно мога да ви бъда полезен?

Мейбъл прибра кърпичката си.

— Искам Нейтив Ханикът и Джозин Медъкс да бъдат арестувани за расово смешение. И двамата.

Изражението на Гроувър стана сериозно и загрижено. Той поклати глава замислено.

— Мисис Френк Бауърз, юрисдикцията на окръжния шериф, не се простира вътре в границите на град Пелмира — заговори той веднага, като че беше репетирал внимателно изявлението си. Тонът на гласа му беше сериозен и авторитетен. — Аз имам право да извършвам арести и да налагам закона само в некорпорираната територия на окръга. Изключения се допускат само по време на граждански бунтове и извънредни положения, обявени от губернатора на щата, и то с оглед на запазването на закона и реда. Такъв е законът, мисис Френк Бауърз, и клетвата, която съм дал при встъпване в длъжност, ме задължава да го спазвам. Във вашия случай вие трябва да говорите с началника на полицията в Пелмира. Люк Мое…

— Той се крие някъде — каза Мейбъл с напрегната горчивина в гласа. — Някой му е казал какво искам да се извърши, преди да мога да го видя. Но това няма да ме спре да направя, каквото е редно. Вие можете да арестувате нарушителите на закона, където и да е, стига да поискате. И аз дойдох да ви кажа да направите това.

Преди да заговори, Гроувър гледа известно време навън през прозореца. Небето на югозапад тъмнееше, покрито с идващите от залива облаци, и изглеждаше, че преди да настъпи вечерта, ще се изсипе проливен дъжд.

— Е, какво ще направите? — попита Мейбъл нетърпеливо.

— Мисис Френк Бауърз, искам да бъда откровен с вас по този въпрос, — Гроувър се наклони напред и възвърна на лицето си някакво подобие на обичайната си радушна усмивка. — Такъв политик съм аз, гордея се с това и затова ще бъда честен и откровен с вас. Ноемврийските избори ще дойдат след по-малко от месец и аз не мога да си накърня или застраша репутацията, като натикам в затвора бял гражданин и го поставя под арест като истински престъпник само защото се твърди, че той е имал обикновени отношения с цветно момиче. Другите бели граждани ще негодуват, защото това е останало комай единственото нещо, което бял мъж може да направи, без да очаква да го преследват. Ако взема да направя това, което вие казвате, през ноември няма да събера достатъчно гласове, за да бъда избран дори и за заместник дякон в селска църква. Никога не съм изучавал някакви закони за расово смешение, но от политика разбирам достатъчно и няма да рискувам, като се бъркам в нравите на страната точно преди избори. Е, ако се оплачете, че някой негър се е опитал да яде заедно с бели в ресторант или е нарушил по друг начин закона за сегрегацията, ще го арестувам светкавично.

Гроувър спря в очакване, че Мейбъл ще заговори сърдито. Вместо това тя стисна по-силно устните си.

— А има и друго важно нещо — продължи той тогава. — Ето го и него — не мисля, че Френк щеше да одобри вашето желание. Той нямаше да иска да види бял мъж и негърка, обвинени в едно и също нарушение. Той пръв щеше да каже, че по този начин ще ги изкараме май — май равни, а хора като нас не искат такова нещо да стане, докато сме живи. Е, ако Нейтив Ханикът беше извършил убийство или голяма кражба, тогава щях да считам за свой дълг като лице, налагащо закона, да го арестувам в отсъствието на началника на полицията. Но тъй като не е така и аз не…

— Добре де, можете да арестувате Джозин Медъкс за нещо — прекъсна го Мейбъл. — Нямате никакви оправдания да не направите това поне.

— Разбира се, мисис Френк Бауърз, това мога да направя — каза с облекчение Гроувър, без да се бави. Той пак се усмихваше с привичната си радушност. — Ще бъда щастлив да направя това за вас. Така, значи, ще стане — ще изпратя един от помощник-шерифите в негърския квартал и ще му кажа да постави момичето под арест. Как й беше името.

— Джозин Медъкс.

— Джозин Медъкс — повтори той и записа небрежно името на парченце хартия. — Добре, това е уредено, мисис Френк Бауърз, щастлив съм да ви го кажа. Ще наредя на помощник-шерифа да я постави под арест и да я задържи в затвора по обвинение в проституция. Това е по разпореждане №315 на градските власти. И винаги мога да кажа, че съм взел извънредни мерки, за да наложа закона вместо Люк Мое, докато той е бил задържан извън града. Във всеки случай това обвинение против нея е горе-долу равносилно на онова, което вие споменахте. По този начин човек може да се справи с тези негърки бързо и лесно, защото те не могат да платят на адвокат достатъчно пари, за да отхвърли обвинението, нито пък да заявят, че не са виновни, и да искат разглеждане на делото и тогава да съберат достатъчно пари, за да бъдат пуснати под гаранция. Освен това в Пелмира няма много адвокати, които биха пожелали да вземат такова дело и да си създадат име на адвокат за негри. Казват, че това подбивало реномето им пред белите граждани. Във всеки случай негърки, обвинени в проституция, почти винаги биват осъждани на шест месеца в окръжния изправителен дом, щом ги изправят пред съда, независимо дали се признават за виновни, или не. Е, мисис Френк Бауърз, това сигурно ще уреди нещата, както вие искате.

— Добре тогава — съгласи се Мейбъл и стана да си върви. — Но очаквам да си удържите на думата и да я изпратите в изправителния дом за шест месеца. Това ще я научи да не показва безсрамната си голота на бели мъже.