Ърскин Колдуел
Близо до дома (18)

18

След преживяната възбуда в бирарията и салон за развлечения на Ед Хауърд всички останаха безмълвни и замислени — нямаха какво да кажат. Без шумния говор и тракането на мониксите в кръчмата стана тихо както през неделна сутрин при заключени врати.

Повечето мъже пиеха мълчаливо бира на бара и мислеха за станалото. Жената на Фети Летимор се беше обадила по телефона скоро след излизането на Клайд Хефлин и беше дала на мъжа си петнадесет минути да се върне, ако не иска да остане без вечеря и да спи сам тази нощ. Фети беше вече избързал за дома.

Един по един неколцина други мъже станаха и си отидоха у дома, за да вечерят. („На мен никой не трябва да ми казва кога е време да си вървя в къщи да вечерям. Само едно напомняне ми трябва у Ед Хауърд — да погледна веднъж тази чудновата картина с дебеланата, дето се къпе в мъничката вана. Жена ми все повече заприличва на нея. Още някой и друг ден и няма да мога да различа едната от другата.“)

Накрая, след близо половин час, някой поиска от Ед Хауърд да му развали четвърт долар и тракането на мониксите започна отново.

Ед остана близо до телефона зад бара. Беше заявил, че ако Клайд Хефлин се върне пак, ще извика полицията, веднага щом види лицето му на входа. Беше извадил отново пистолета от чекмеджето и го беше сложил на лесно за в случай на нужда.

Ал Дид довърши бутилка бира и хвърли прощален поглед към поставената в позлатена рамка картина на стената зад бара.

— Много съм закъснял, отивам си в къщи — каза той. — И тъй и тъй жена ми ще буйства, когато и да се върна, та най-добре да се прибера и си получа дажбата. — Той стана от столчето пред бара и сложи ръка на рамото на Нейтив. — Ще те откарам до вас. Тази вечер не бива да ходиш пеша в тъмнината до дома си. Ще бъде глупаво след заканите на Клайд. Хайде, да вървим. Нейтив!

Ед Хауърд кимаше, одобрително.

— Така е най-умно, Нейтив. Не рискувай! Опасно е. Иди си с колата на Ал! Не искам да загубя добър клиент като тебе.

Те напуснаха кръчмата и салон за развлечения и влязоха в закритата кола на Ал. Вече минаваше девет часът и тъй като не беше събота вечер, беше късно и никой не се мяркаше по улиците на Пелмира. Почти всички светлини по витрините на магазините бяха изгасени, дори големият електрически надпис над банката бе тъмен. Площадът пред съда беше пуст. Улични електрически фенери имаше само по ъглите, но те бяха слаби и отдалечени един от друг. Бред Грейди, нощният патрул, обикновено или обикаляше улиците с колата на градската полиция, или пиеше кафе в кафенето, което работеше цяла нощ, но в този момент той беше в някоя друга част на града.

Ал запали колата, и те прекосиха площада и се насочиха нагоре по улицата към Биг бой слот. Повечето от къщите, край които минаваха, бяха тъмни, светлина се виждаше само тук-таме.

— На твое място, Нейтив — каза Ал и намали скоростта, — ще си стоя затворен в къщи следващите няколко вечери и няма да излизам из улиците по тъмно. Така е най-добре. Нека минат няколко дена и дотогава Клайд Хефлин сигурно ще миряса малко или може да му дойде умът и да отиде на риболов във Флорида за известно време. Но никога не се знае малко ли, много ли ум има човек като него, а точно сега той е опасен. Като нищо ще направи всичко, както се закани. Виждал съм го такъв и преди — най-разумно е да не му се изпречваш на пътя, както обикаляш, когато видиш бясно куче да идва по улицата.

— Може да си прав, Ал — отговори Нейтив след късо мислене. — Но никога преди в живота си не съм бягал така, от когото и да е. Аз не съм страхливец.

— Съвсем не е въпросът дали си страхливец, или не. Повярвай ми, Нейтив! Това значи да бъдеш умен и да се пазиш. Така го разбери! Когато злобата избие у Клайд, — разумно е да не му се изпречваш на пътя, докато той не се откаже да те гони. Ти и сам знаеш това.

Нейтив мълча, докато пред тях се показа пожарната команда.

— Е, разбира се, не искам да ме наскочи с ножа някоя от тия тъмни вечери и да ме изтърбуши. Ще ме убие на място, няма дори да мога да кажа какво е станало.

— И друго нещо не прави! — посъветва го Ал сериозно. — Мълчи си, не се оплаквай в полицията! Това е много важно. Ако Клайд разбере, че си казал на полицията как той ти се е заканвал, непременно ще намери някакъв начин да ти върне. Той е такъв. Обича да се заяжда с някого. Черен, бял — на него му е все едно. И колкото по-дълго държи карез, толкова по-злобен става. Той едва ли е съвсем лош, собствената му майка сигурно го харесва, но доброто, което има в него, много трудно се показва. Понякога се чудя откъде, по дяволите продължават да идват хора като него, защото колкото и от тях да избият, винаги има няколко да правят бели. Бас ловя, че сега в Пелмира има много хора, които биха дали на Клайд, каквото заслужава, ако имат възможност. И може някой да успее след онова, което стана, снощи в другия квартал.

Ал спря колата под електрическата крушка на ъгъла на Биг бой слот.

— И най-добре заключвай вратата си вечер! — додаде той, когато Нейтив излизаше от колата. — И не отваряй на никого, освен ако си съвсем сигурен кой е. Когато някой се ядоса като Клайд Хефлин, той няма да спре пред нищо коварно. Ще те измами, преди да се усетиш какво става, стига да му дадеш ей толкова възможност.

Нейтив затвори вратата на колата и я избиколи, за да отиде от другата страна.

— Едно знам със сигурност — каза той на Ал и се поухили. — Ако Клайд дойде в къщата ми и почука на вратата, съвсем няма да помисля, че е дошъл да ми плати парите, които ми дължи за поправка на радиото му. Досега Клайд не ми е дал една спукана стотинка, макар че съм поправял радиото му толкова пъти. Решил съм да не го поправям пак отсега нататък.

— Може да дойде време, когато той няма да бъде наоколо и да те мами по този начин. Тогава ще можеш да забравиш за дълга.

— Защо казваш това?

— Така, мисля си.

Ал Дид откара колата за дома си, а Нейтив тръгна нагоре по тясната уличка към къщата си. Уличният електрически фенер на ъгъла беше твърде слаб, за да върши работа, но той знаеше къде се намират всичките локви кал и можа да ги заобиколи в тъмнината, без да си намокри или изкаля обущата. Докато стигна до средата на Биг бой слот, очите му привикнаха на нощта и той можа да види очертанията на покрива на малката двустайна къщичка върху фона на звездното небе.

Когато беше само на няколко крачки от предната врата, Нейтив видя, че някой седи на прага в сянката на къщата. Той спря на място.

Твърде изненадан, за да знае какво да направи, той стоеше, където се намираше, а сърцето му биеше бързо и болезнено. После друго болезнено усещане завъртя главата му и цялото му тяло затрепери от страх. На прага в сянката на къщата все още не се забелязваше никакво движение и не беше казана дума. Той си спомни ясно как Ал Дид му беше заръчал да държи вратата си заключена, а ето, той не беше имал дори възможност да влезе в къщата, за да се заключи. Сред болезненото пулсиране в главата му той все още се мъчеше да измисли какво да направи, когато видя някой да се изправя на прага.

— Аз съм… Джозин.

Той чу нейния познат глас с облекчение, но още не беше годен да й заговори.

— Вратата беше заключена и аз те чаках тук да се върнеш в къщи — каза тя. — Радвам се, че не се забави повече. Тази вечер е студено.

Тя слезе от прага и дойде по-близо. Туптенето в главата му бавно изчезна, но той още усещаше тръпнеща слабост в ръцете и краката си.

— Какво има? — попита тя загрижена. — Не си казал нищо. Да не е станало нещо?

Когато докосна нейната топла ръка, той почувства студенината на своята.

— Джозин… не знаех, че ще бъдеш тук.

Питаше се дали да й каже, че се тревожи от заканите на Клайд Хефлин. Реши, че е по-добре да не й съобщава нищо.

— Май се изненадах, Джозин. Точно така беше… Изненадах се да те видя. Мислех за нещо друго. Не знаех…

— Не бива ли да бъда тук? — попита тя.

Той си мислеше какво щеше да стане, ако Клайд беше там вместо Джозин.

— Не бива ли? — повтори тя тревожно.

— Разбира се, че бива, Джозин. И тая хубава, бива ли! Радвам се, че си тук.

Той отключи вратата и те влязоха в тъмната къща. Нейтив не забрави да заключи отново вратата, преди да запали тока.

— Знам, казах, че не мога да идвам пак тук, за да те виждам… но исках да дойда само още веднъж — промълви тя, когато той се обърна и я погледна на светло.

Забеляза, че тя беше плакала, и си спомни, че е денят, когато тя щеше да се омъжи за Харви Браун. Искаше да й каже нещо утешително, но не можа да измисли нищо подходящо за такъв момент. Можеше да мисли само за нейните предишни думи — че няма да остава пак с него.

В стаята беше студено и Джозин беше наметнала черния пуловер на рамената и около шията си. Когато усети колко е студено, той пусна електрическата печка.

— Чух, че се готвиш да заминеш от града — каза той след това.

Тя бързо пресече стаята и застана до него в топлината на печката.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Някой ми каза.

— Вярно е.

— Кога?

— Утре.

Той дръпна два стола до печката и те седнаха на топло.

— Погребението на Харви ще бъде сутринта — каза тя след малко. — Ще взема Елън с мен на автобуса… веднага след това… след погребението. — В очите й започнаха да блестят сълзи. — Баба Медъкс отива на село да живее при майка ми. Не иска да остава в Пелмира повече. Страх я е да живее тук сега… след това, което стана снощи.

Той помълча. Седеше втренчен намусено в зачервената печка.

Докато той мълчеше, Джозин се наклони и хвана ръката му.

Нейтив я погледна с рязко обръщане на главата.

— Къде отиваш утре с автобуса, Джозин?

— В Джексънвил.

— Защо?

— Така искам.

— Решила ли си?

— Да.

— Но това е чуждо място.

— Не ме е страх.

Той пак се втренчи в печката.

— Кога ще се върнеш, Джозин?

— Няма да се връщам.

— Защо няма?

Тя забави отговора.

— Джозин… защо няма?

— Няма нищо, за което да се върна.

Той мълча дълго — мислеше за казаното от нея. Като че неспособни да се гледат един друг и двамата бяха насочили очи право пред себе си в червенината на печката. След малко той се задвижи нервно на стола и кръстоса този път другия си крак.

— Наистина ли няма да се връщаш пак? — попита той.

— Да. Трябва да е наистина. Няма нищо друго, което мога да направя.

— Можеш да останеш, ако искаш. Не е необходимо да заминаваш. — Той я погледна с надежда. — Така искам аз, Джозин. Ако останеш, можем да продължим както винаги досега.

— Не — каза тя веднага, погледна го право в очите и поклати глава. — Вече не може да бъда така. А и ние нищо не можем да направим.

— Защо не можем?

Тя пак отмести поглед.

— Джозин… защо не можем?

— Защото няма да ни оставят да живеем заедно. Ти знаеш това. А сега аз не искам да живея по друг начин. Дори ако се опитаме да живеем заедно само през нощта, ще стане нещо страшно. Не знам какво… но нещо ужасно. Такова е положението. И не можем да го изменим. Ти си бял… а аз не съм достатъчно бяла… винаги ще бъда нещо друго. Така съм родена. Това е причината. Затова никога няма да ни оставят да живеем заедно в Пелмира. Аз съм жена и не искам да живея по друг начин. Не мога да живея по никакъв друг начин отсега нататък… освен ако бъдем заедно. Така го чувствам.

Той усети допира на ръката й до неговата, когато тя заговори пак.

— Но другаде има места, където можем да живеем заедно… дори да се оженим… и хората няма да мислят, че не съм достатъчно бяла.

— А, не! Аз — не! — каза той бързо. — Не мога да живея къде да е другаде в света, освен точно тук, където съм бил от деня, когато съм роден. Страх ме е, дори като си помисля за друго.

— Не дори заради мен ли?

Той пак поклати глава.

— Не на чуждо място, където не познавам жив човек.

— Имам достатъчно пари, за да отидем и живеем почти навсякъде. Няма защо да се тревожиш за пари. Ще ги дам всичките на тебе.

— А, не! Аз — не! В света няма достатъчно пари да ме отскубнат оттук, и да ме накарат да живея на някое чуждо място, където не познавам никого и никой не ме познава.