Ърскин Колдуел
Близо до дома (5)

5

Когато Клайд Хефлин изчезна от погледа му зад ъгъла на Биг бой слот, Нейтив затвори вратата и пусна електрическата печка. Беше средата на октомври и нощите ставаха все по-мразовити, след като слънцето залезеше в края на късите дни. След две-три седмици при изгрев-слънце щеше да има скреж по покривите и ледена корица щеше да покрива локвите кал. Като стоеше близо до печката и топлеше ръцете и краката си, той започна да мисли за Мейбъл. Интересуваше го какво ли е казала, когато се е събудила и е разбрала, че той е станал от леглото и е напуснал къщата. Беше сигурен, че тя ще бъде разтревожена и сърдита и знаеше, че е разумно да не се връща до сутринта. За следващия ден и онова, което ще му каже тя тогава, не се безпокоеше. Реши на следващата сутрин да отиде у дома й рано, за да не изпусне закуската. Междувременно Мейбъл щеше да има достатъчно време да се успокои, да се зарадва, когато го види пак при нея, и да му поднесе още едно хубаво ядене.

Стоплил се добре, вече от близо час той седеше на работната маса, където разглобяваше и сглобяваше един радиоапарат, когато чу зад себе си скърцането на вратата. Никой не беше почукал и той си спомни, че беше забравил да заключи.

Веднага скочи на крака, блъсна назад столчето и в бързината го обърна. Единствената му мисъл беше, че Мейбъл е дошла на Биг бой слот, за да го застави да се върне у тях и тъкмо нея очакваше да види изправена до вратата.

Влезе Джозин с увит във вестник пакет в ръка и бързо затвори вратата зад себе си. Тя застана до входа, усмихна му се и го зачака да й заговори.

С все още треперещи ръце той посегна за падналото столче и го изправи на мястото му. Тръпките не спираха и затова се облегна на масата, за да дойде на себе си.

— Не знаех, че си ти, Джозин — опита се да говори спокойно той. — Като чух вратата да се отваря, помислих, че сигурно…

Джозин се усмихваше както винаги, когато влезеше в къщата му и затвореше вратата след себе си. Тя беше стройно двадесет и няколко годишно момиче, средно на ръст, със светла кожа на окторонка^[1]. Имаше права тъмна коса, която нощем изглеждаше черна, но на слънчева светлина придобиваше кафеникав оттенък. Очите й бяха също кафяви, а на бузите си имаше няколко дребни лунички. Имаше навик, когато се усмихва, да накланя леко главата си на една страна. Тогава равните й бели зъби светваха с изненадващ блясък. („Нищо съществено не може да се каже против връзките на бели мъже с негърски момичета. Както всеки знае, те са обичай в страната от край време, но, разбира се, сега не е прието да се говори много за това. Като обмислиш всички причини, изглежда естествено, че белите мъже се залавят с негърки. Затова не може да се каже право ли е, криво ли е. Те съществуват и толкоз. Главното е, че можеш да задържиш някое от тези момичета, без да трябва да се жениш за него. А захвани се с бяло момиче и, току-виж, то се опитало под някакъв повод да те подмами да се ожениш за него, или отиде в съда и каже, че е забременяло от теб и после ти вземе всичките пари. Само едно неудобство знам на връзките с цветни момичета — ако си създадеш навик и продължиш дълго време, има опасност да се разглезиш и да не останеш доволен, когато после решиш да се задомиш с бяла жена, колкото и да желаеш това.“)

— Радваш ли се, че съм аз? — попита тя.

Нейтив кимна поривисто.

— Иска ли питане, Джозин.

Тя дойде до работната маса и застана до него. Беше облякла ново изгладена памучна рокля, светложълта и плътно прилепваща към тялото й, а отгоре носеше незакопчан черен пуловер.

— Донесох ти ядене — каза тя и подаде пакета, — защото знаех, че си гладен. Искаше да ти донеса, нали?

— Много се радвам, че си донесла, Джозин. — Той погледна пакета в ръката й. — Залък не съм хапвал от сутринта.

— Но недей да й казваш! — заговори Джозин бързо и тръсна глава. — Нищо не й казвай! Тя още не знае. Изнесох го от задната врата, тя не ме видя. Ако разбере, ще ми направи нещо — не знам какво, но ще ми направи. Тя винаги казва, че ще ми сплеска лицето с шамари, ако изнеса нещо за ядене.

— Нищо няма да й кажа — отговори той бързо. — Ти знаеш, че няма да й кажа дума, Джозин. Няма какво да се плашиш.

Джозин се отдалечи от работната маса и отиде в другата стая. Нейтив тръгна след нея. Когато стигна до вратата, тя беше седнала на леглото и развиваше пакета. Първо отвори голямо блюдо с няколко парчета пържено пиле, после извади изстинала сладка картофена баница. Когато свърши, погледна Нейтив.

— Доста дълго време работя у нея и знам, че когато ми се ядоса за нещо, всичко може да направи. Миналият петък ми се разсърди и започна да ме удря с метлата. Избягах от нея в задния двор, а тя застана на верандата и започна да вика по мене с цяло гърло.

— Е, някои жени са такива, какво да правим! Сега за сега не ми се мисли за свадливия й нрав — пилето и баницата изглеждат много вкусни.

Нейтив седна на леглото до Джозин и заяде голямото парче пържено пиле, което тя му подаде. Мълчаха, докато той не свърши първото парче и тя му подаде крака на пилето.

— Тя какво каза, когато се събуди и започна да ме търси? — попита той, като дъвчеше лакомо.

— Не бях я виждала толкова ядосана. Беше по-зле от миналия петък. Дойде в кухнята — хвърля съдове по пода, рита ги, после удари с всичка сила тигана в печката, а накрая грабна каната за кафе и я хвърли по мен. През цялото време викаше и обвиняваше мен, че ти си напуснал. Казваше, че знам къде си отишъл да се криеш. Аз те видях как мина през задната порта и тръгна надолу по уличката, знаех, че ще бъдеш тук, но не й казах нищо. Как пък да не ме накара да й кажа!

От няколко години Джозин Медъкс и четиригодишната й дъщеря Елън живееха с овдовялата й прабаба в една от малките небоядисани бараки в негърския квартал на Пелмира. Майка й заедно с по-малките й братя и сестри живееше в голяма зърнодобивна ферма в долната част на окръга Сикъмор, където вторият й баща работеше срещу надница и безплатно жилище. Джозин беше завършила негърското училище в Пелмира и след раждането на дъщеря й работи като прислужница на няколко семейства в града. От една година беше прислужница и готвачка на Мейбъл Бауърз. През това време баба Медъкс — прапрабабата на Елън — се грижеше за момиченцето, защото Джозин работеше от рано сутринта до късно през нощта.

С изключение на Елън, която имаше очебийно светли кожа и коса, Джозин беше по-светла на цвят от всички други в семейството й, дори от братята и сестрите си. Няколко пъти Джозин пита майка си за истинския си баща и успя да научи как му е името, но после майка й каза, че не иска да говори повече за неща, станали толкова отдавна. Баба Медъкс обаче говореше охотно и беше казала на Джозин всичко за него. Той беше Делтън Бароуз — адвокат в Пелмира, директор на Първа национална банка и сенатор на щата в продължение на осем от петдесетте години, които беше преживял. Делтън, който се беше омъжил за дъщеря на богато семейство, беше предлаганият от демократическата партия кандидат за Конгреса^[2] на общите избори през ноември.

Джозин и Нейтив се видяха за пръв път на ъгъла до градската пожарна команда една вечер през тази година, когато тя си отиваше в къщи след работа, а той се връщаше от заведението на Ед Хауърд. После им стана навик да се срещат на ъгъла по няколко пъти седмично и когато тя разбра колко силно я желае той, охотно се съгласи да отиде у дама му. Първия път, когато отиде у него, възнамеряваше да стои час-два, но си отиде чак призори на следващата сутрин. След това тя винаги правеше така.

През топлите дни на дългото лято, когато мълчаливо седяха заедно на прага под светлината на звездите или лежаха сънливи и задоволени в леглото, чувствата й към него ставаха по-интимни, по-силни и тя скоро разбра, че е влюбена в него. („Интересни са връзките между бял мъж и негърка. Някой път е само «здравей» и «довиждане», но така става предимно с учениците, защото тях ги е страх да не ги хванат майките им. Когато възрастен мъж се привърже към някое от тези момичета, не е чудно, ако връзката не свърши първата година, а продължи. Не знам защо е така — може би защото мулатките знаят по-добре от всички други как да накарат белия мъж да се чувства на седмото небе.“)

Много пъти през лятото те бяха говорили за желанието си да живеят заедно, но и двамата знаеха, че не е възможно да се намери начин за това в Пелмира. Джозин казваше, че е готова да отиде, където и да е, стига да могат да живеят като мъж и жена, ако не и да се оженят. Нейтив обаче не искаше и да слуша за възможността да напусне Пелмира и да отиде на непознато място в друга част на страната. Казваше, че е роден в Пелмира и е живял там цял живот, както и баща му преди него, и че ще бъде постоянно нещастен, ако направи опит да живее къде да е другаде.

Тя и сега го обичаше както винаги, но след като той се ожени за Мейбъл, Джозин знаеше, че трябва да се грижи за собственото си бъдеще. Тя беше почти двадесет и пет годишна, все още неомъжена и без собствен дом. След няколко години щеше да стане тридесетгодишна, а после четиридесетте щяха да дойдат бързо.

Джозин му даде последното парче пържено пиле. Тя не беше проговорила, докато той ядеше, и все още обмисляше по какъв начин да му каже какво считаше за необходимо да направи, за да осигури дом за Елън и за себе си. Няколко мъже бяха поискали да се оженят за нея, а особено един и сега не беше се отказал от надеждите си. Името му беше Харви Браун. Беше двадесет и осем годишен и имаше добра работа — пренасяше товари на гарата.

— Какво друго каза Мейбъл за мене? — попита Нейтив и глътна последния къс от пилето.

Тя го погледна смутено.

— Какво?

— Какво друго каза Мейбъл?

— Нищо особено. Беше твърде разтревожена и раздразнена, не говореше много. Само се заяждаше с мен, за каквото й хрумне. Сама счупи една чиния, а обвини мен. Тя ме обвинява дори когато забрави къде е сложила очилата си. Казва, криела съм ги от нея. Ти внимавай, когато се върнеш. Може да започне да хвърля по теб, още като отвориш вратата.

— Може да не стане нужда да бера грижа за това — позасмя се той. — Но ще помисля първо. Никак няма да се учудя, ако реша да остана тук до края на живота си и да не се връщам там никога. Ако ти все ми носиш хубави неща за ядене като тази вечер, няма защо да се връщам там изобщо.

Джозин обърна глава настрана, за да скрие сълзите, бликнали в очите й.

— Сега ти си женен за нея — каза тя напрегнато и тревожно. — Разликата е голяма. Вече не е същото.

— Кое не е същото? — попита той незабавно.

Тя сложи ръка на лицето си.

— За какво говориш, Джозин?

Тя криеше лицето си с ръце, а главата й се поклащаше.

— Искам да знам какво искаш да кажеш! — настоя той. — Кое няма да бъде същото?

Той и хвана ръцете и ги дръпна от лицето й. Тя нямаше как да скрие сълзите си.

— Добре. Ще ти кажа. Сега трябва да ти кажа. Защото се ожени за нея. А за мен не можеше да се ожениш. Ето това е. Мразя я! Мразя я! Тя нямаше да се отнася към мен така, ако аз не бях такава, каквато съм…

— Но каква е разликата, Джозин? Това няма никакво значение за нас — за мен и за теб.

След тези му думи тя не можа да сдържи плача си. Бузите й се измокриха от сълзи и тя пак покри с ръце лицето си.

— Има значение. Ти не разбираш. Вече не е същото. Никога пак няма да бъде същото. Аз не съм по-лоша от нея, но не съм родена бяла като нея. Ти можеш да се ожениш за нея, а за мен — не. Даже не ни дават да живеем заедно… освен така, а то не е достатъчно. Затова никога вече няма да бъде същото.

Тя сложи глава на рамото му и той почувства как пръстите й здраво стиснаха ръката му. Тя продължи да ридае, докато цялото й тяло се затресе.