Мел Одом
Магическият ръкопис (7)

Четири

Шипометът подскочи като бясна хрътка в бронирания юмрук на Саймън. Без увеличената си сила и обучението си, той нямаше да може да удържи оръжието. Двадесет и шест куршума, изстреляни за секунда, се забиха в тялото на паякообразния демон. Саймън започна откоса от центъра на тежестта на демона и остави шипомета да се отклони нагоре. Дори със силата на костюма не можеше да предотврати това.

Контрабасовият рев на оръжието отекна в затвореното помещение. Миг по-късно към него се присъединиха крясъците на демона.

Той се метна към Саймън почти без усилие. Зелена кръв капеше от стотиците рани. Една от ръцете му падна, откъсната от иглените куршуми.

Паякообразният демон сграбчи Саймън и притисна лице към наличника на шлема му. Мандибулите затракаха по течния метал на поликарбонатна основа, от който бе изработен наличникът. В естественото си състояние композитният материал беше течен, но когато през него минаваше електричество — или магия — ставаше по-твърд от стомана. ИИ-то на костюма съхраняваше в паметта си шаблони за формата му.

Върху наличника на Саймън се появиха малки пукнатини, когато мандибулите увеличиха натиска си.

— Предупреждение — обяви спокойно ИИ-то на костюма. — Възможност за пробив.

Зрението на Саймън се замъгли леко, щом наличникът се уплътни. Пукнатините изчезнаха, сякаш никога не ги е имало. Саймън вдигна дясната си ръка и стегна пръсти около шията на демона.

— Ти ще умреш, тамплиере — изръмжа чудовището. — Никога няма да се измъкнеш жив оттук.

Саймън не отговори. Прибра пистолета в кобура, изтегли меча си и замахна напред. Острието се вряза дълбоко в плътта на демона. Миг по-късно той омекна в хватката на Саймън. Седемте ръце, които му бяха останали, увиснаха безжизнено. Тамплиерът го отхвърли от себе си и демонът падна в безформена купчина в ъгъла, сред копирни машини, произведени преди десетилетия.

Саймън направи няколко крачки и постави длан върху най-близкия тамплиер.

— Признаци на живот? — попита той.

— Осъществявам връзка — отвърна ИИ-то на костюма. — Самоличността потвърдена. Елизабет Стивънсън.

Името му бе познато. Беше една от младите тамплиерки. Ако си спомняше правилно, тя трябваше да е на двадесет и една — осем години по-млада от него. Беше от дома Рорк, същия дом, на който служеше и семейството на Саймън. И същия, където сега Терънс Буут заемаше поста Велик магистър.

Числа и стойности се заредиха в левия ъгъл на Саймъновото полезрение, наложени върху образа на стаята. Пулсът, кръвното налягане и дишането бяха в границите, характерни за спящ човек.

Саймън предположи, че това е нормално. Демонът не би искал пленниците му да могат да се отбраняват. Това с особена сила важеше за хора с възможностите на тамплиерите.

— Бронята пробита ли е? — попита той. Единственият начин Елизабет да е била упоена беше през някой пробив.

— Не — отвърна ИИ-то на костюма.

Чрез допир беше невъзможно да се осъществи връзка с ИИ-то в костюма на Елизабет. Това трябваше да се направи на безопасно и сигурно място, в лаборатория, с изричното разрешение на собственика на костюма. Или след като собственикът вече е мъртъв.

Саймън знаеше, че скоро ще разбере какво се е случило с двамата тамплиери. Погледна към Даниел, която беше коленичила до втория.

— Кой е? — попита я.

— Джъстин Фицджералд.

— Познаваш ли го?

— Не.

— От кой дом? — Тамплиерите бяха разделени на осем различни дома, които се грижеха за нуждите и управлението на тамплиерския орден.

— Съмърайл. — В гласа на Даниел се долавяше нотка на почит.

Домът Съмърайл винаги се беше радвал на благоразположение и уважение от страна на тамплиерите. Последният Велик магистър, Патрик Съмърайл, бе загинал в бой с демоните в нощта на Вси светии. Саймън го беше познавал и уважавал.

— Значи е един от кралските племенници — рече Саймън.

— По-скоро праплеменник или прапраплеменник — отвърна Даниел. — Той е само на седемнайсет.

Саймън поклати глава.

— Какво са правили двама толкова млади тамплиери тук сам-самички?

— Ние също бяхме толкова млади — каза меко Даниел. — И то не много отдавна.

— Може да не са били сами — добави Уолтър. — Може да са единствените оцелели от някоя група.

Тази отрезвяваща мисъл прониза болезнено Саймън. Не му харесваше идеята, че може да има диря от мъртви тамплиери, водеща до това място.

— Саймън. — Гласът дойде от един от тамплиерите пред сградата.

— Да.

— В сградата има движение.

— Какво? — Саймън рязко се изправи.

— Зомбита, друже — рече напрегнато тамплиерът. — Паркингът е пълен с тях.

* * *

Решиха да оставят тамплиерите, омотани в паяжината. Уолтър и Кевин понесоха на рамо намиращите се в безсъзнание воини, докато Саймън и Даниел ги водеха нагоре по стълбището.

Докато стигнат до втората площадка, зомбитата вече се бяха стълпили вътре. Ужасни и обезобразени, те се клатушкаха към жертвите си и ги връхлитаха неуморно.

Зомбитата на стълбището бяха покрити с кръв, която обещаваше всякакви видове инфекциозни болести при контакт с открита рана, очи, нос или уста. По тях имаше късчета от дрехи, които подсказваха какви вероятно са били, преди животът да ги напусне и телата им да бъдат обладани от демоничната магия, която ги бе съживила.

Саймън насочи шипомета и стреля. Паладиевите куршуми се забиваха в немъртвата плът и откъсваха крайници, глави и парчета от тела. Той размаха ръката си като тояга и ги изблъска от пътя си. Скоростта му се забави и вместо с крачки, напредваше със сантиметри.

— Саймън — обади се Даниел. — Моят шоков пистолет е готов.

Саймън се хвърли и сграбчи през кръста едно от зомбитата. Усети как плътта му се раздира и ребрата му се прекършват, докато го държеше. Немъртвото създание заразмахва към него своите разлагащи се юмруци, които заблъскаха по наличника му.

— Давай — заповяда Саймън.

Шоковият пистолет беше още едно ръчно оръжие, което тамплиерите имаха в своя арсенал. Действаше чрез технологията на хармоничната честота, разработена под ръководството на тамплиерите. Тази технология използваше електронни и звукови генератори, за да излъчва статично поле, съпроводено от звукови вълни.

Създателите планираха технологията на ХЧ да помага в минните дейности и спасителните операции. Звуковите вълни, които се генерираха от оръжията, разкъсваха неорганичните предмети, като сменяха честотата твърде бързо, за да могат те да оцелеят. Предмети от дърво, камък и стомана, оказали се на пътя на звуковата вълна, се трошаха под напора й. Пещерите издържаха на разрушението, защото бяха твърде големи, за да загубят целостта си. Но свободните останки ставаха на парчета.

Живата материя — растения и животни — получаваше разстройство на нервната система. Растенията понякога изпадаха в шок, но животните и хората губеха съзнание от удара.

Даниел задейства шоковия пистолет. Той представляваше олекотена версия на пушката с хармонична честота. За да намалят размера, създателите бяха пожертвали пространството за колекторите и кондензаторите на електромагнитните импулси, което значително бе удължило времето за презареждане. Обсегът на действие също беше намален на пет до седем метра и нямаше начин да се насочи изстрелът. Той се разпространяваше радиално, във всички посоки.

Шоковият пистолет изщрака гръмко, после избръмча. Миг по-късно стреля. Звукът засегна дори разсеяната светлина. Вълните от частици станаха по-ярки и се разшириха в ослепителен синьо-бял проблясък.

ПД-то на Саймън моментално се пригоди към светлинния взрив. Той изпита само слаб дискомфорт и екранът му угасна, защото ИИ-то на костюма беше програмирано да неутрализира ефекта от шоковата вълна. Зрението му се върна навреме, за да види какво е станало със зомбитата.

Приживе те се бяха състояли от жива органична материя. В смъртта този състав се бе променил. Кръвта вече не циркулираше и сърдечният ритъм на телата бе спрял. Инертните трупове споделиха съдбата на неорганичните материали, ударени от шокова вълна.

За миг зомбитата замръзнаха като статуи. Тези, които се намираха по-назад и не бяха засегнати от шоковата вълна, продължиха да се мъчат да стигнат до набелязаните жертви. Миг по-късно улучените зомбита затрепериха и се затресоха, а после се разлетяха на парчета, които изчезнаха, разпадайки се на енергийни вълни. Някои, които отскоро бяха мъртви, просто бяха блъснати назад към другите.

Дясната ръка на Саймън вече стискаше само празно пространство. Той моментално се спусна, стреляйки, към следващата редица зомбита. Шипометът подскачаше и трещеше в ръката му. Паладиевите куршуми разкъсваха зомбитата на парчета. Той наведе рамо и се вряза в групичка немъртви, които се опитваха да запълнят опразнения вход.

Препъна се в куп оплетени мъртвешки крайници и се претърколи напред, за да се възползва от тежестта и инерцията си. Може да беше ловък като олимпийски атлет, но бронята притежаваше голяма инерция, с която трябваше да се справи.

Немъртвите го затрупаха, преди да успее да се изправи на крака. Общото им тегло заплашваше да го сплеска върху земята.

„Тези са от бързите“ — помисли си Саймън. Макар че зомбитата го превъзхождаха по брой и по маса и може би го чакаше смърт, в него се разгоря свирепа радост. Каквото и да станеше, както и да завършеше схватката, той знаеше, че е там, където му е мястото. Цял живот беше тренирал за битките, които му предстояха.

Отблъсна се от земята с дясната си ръка, заставайки на колене. Костюмът се напрягаше да му се подчини. Немъртвото множество, притискащо го надолу, се размести. Той вдигна шипомета пред лицето си и натисна спусъка.

Сред немъртвата плът зейна дупка. Саймън се устреми към нея, докато панорамният изглед на ПД-то му показваше около него само зомбита. Вече на крака, той се извъртя надясно, а шипометът ревеше в дланта му. Посегна за меча на гърба си и го измъкна от ножницата.

Метър и двадесет блестяща стомана се озова свободна в ръката му. Откакто бе проходил, баща му го бе обучавал да борави с меча. Боят с двуострото оръжие му се отдаваше лесно като дишането.

Завъртя се отново наляво и посече зомбитата с хоризонтален удар, който премина през немъртвата плът и кости почти без усилие. Докато изнасяше меча над лявото си рамо за обратния замах, той пристъпи сред гъмжилото от противници и вдигна шипомета.

На ПД-то му бяха отбелязани тримата тамплиери, които бяха вътре в сградата с него, и четиримата, които бяха тръгнали да влизат откъм входа на подземния паркинг. Шипометът му зарева, косейки враговете отляво. Той завъртя със страшна сила меча в още един хоризонтален замах, който опразни редиците на зомбитата отдясно.

— Група две, група три, останете на позициите си — заповяда Саймън. — Излизаме.

Четиримата приближаващи тамплиери спряха и отстъпиха.

— Ами хайде идвайте — обади се Дрейк раздразнено. — Май са ви притиснали там долу.