Мел Одом
Магическият ръкопис (23)

Двадесет

Най-накрая, малко преди зазоряване, Уорън се отказа от търсенето. Като излезе от книжарницата, видя тялото на мъртвия мъж все още да стои свлечено край стената на коридора.

Киселинният дъжд беше отминал, но наближаващата горещина на деня, предизвикана от Изгарянето, вече започваше да се чувства. Улиците бяха задушни и влажна мъгла изпълваше въздуха.

Предупреден от скърцащия звук на обковани с желязо колела по паважа, той хвана Наоми за ръката и я издърпа в прикритието на един близък вход. Притисна я към вратата, докато скърцащият звук се приближаваше.

От долния край на улицата през мъглата се зададе файтон и миг по-късно се появи пред очите им. Въпреки всички зловещи сцени, които Уорън бе виждал да се разиграват през последните четири години, тази беше напълно изненадваща.

Шест зомбита се клатушкаха на мястото на конете, които нормално биха теглили файтона. Държаха се за ока и пристъпваха в относителен синхрон. Гюрукът беше свален и возещите се във файтона се виждаха ясно.

Там седяха три Мрачни изчадия — широкоплещести, с тесни бедра и невъзможно дълги крака, които имаха по две колена, свиващи се в противоположни посоки. На главите им, съединяващи се с раменете без помощта на врат, имаше множество синьо-зелени очи. Люспите им образуваха ивици от жълто, оранжево, тъмносиво и червено. Това оцветяване ги отличаваше като диаболисти сред техния вид. Диаболистите използваха и магия, и технология.

При нашествието Мрачните изчадия бяха станали част от окупационните сили. Поддържаха редовни патрули из териториите, докато другите демони ловуваха.

От наблюденията си върху тях Уорън бе забелязал, че Мрачните изчадия са безкрайно любопитни и изобретателни. Докато другите демони бяха склонни само да рушат, те изследваха района, проучваха разни предмети и се опитваха да ги проумеят. Освен това създаваха свои собствени оръжия.

Това любопитство ги правеше още по-опасни. Докато другите демони лесно се отегчаваха при липса на стимул или бяха съсредоточени само върху онова, което се опитваха да направят, Мрачните изчадия трупаха сила от новото и различното и вниманието им често бе разнопосочно.

Явно сега трите Мрачни изчадия диаболисти провеждаха експерименти или се забавляваха.

След като си отидоха, Уорън изведе Наоми от входа на сградата и гледаше да се придържа към най-тъмните сенки, докато вървеше обратно към убежището си.

* * *

Като се озова в своя дом, Уорън се почувства в безопасност. Това не продължи дълго, след като провери магическата си връзка с Мерихим. Демонът беше близо, на една ръка разстояние.

— Имам стая за теб — каза на Наоми.

Тя го погледна със слаба изненада.

— Мислех, че ще отседна при теб.

Уорън не си направи труда да й обясни, че да дели леглото си с някой, докато е буден, е съвсем различно от това, дори да си помисли да го направи, докато спи. На никого не се доверяваше толкова.

— Стаята е хубава — каза той. — И двамата имаме нужда да си отспим.

Наоми продължи да го гледа втренчено за момент, после кимна.

— Може би си прав.

— Прав съм. По-късно и двамата ще трябва да разсъждаваме ясно. — Изпрати я до стаята й — една от по-хубавите в сградата. Само за кратко се замисли за онова, което изпуска.

На стълбището бръкна в торбата, която носеше през рамо, и извади едно от очите на Кървавия ангел, на които беше направил обвързваща магия. Представи си образа на Наоми, докато държеше окото в демонската си ръка.

— Следи я! — заповяда той. После хвърли окото във въздуха.

То се залюля за момент, премигна два пъти и се понесе нагоре към едно от тъмните ъгълчета на коридора, откъдето можеше да наблюдава вратата на Наоми.

Уорън задейства магията, която свързваше окото с него. Моментално зрението му се напасна с това на окото. С малко концентрация се видя как стои пред вратата на стаята, която беше дал на младата жена.

Доволен, тръгна нагоре по стълбите към своята стая.

* * *

В големия апартамент Уорън се съблече и си взе един бърз душ. Грижата за личната му хигиена винаги го караше да чувства, че има по-голям контрол над себе си.

Вместо да остане гол, той се облече в черни спортни панталони и друга ръгби фланелка. Освен това хвърли на леглото една кожена полушубка, за да му е подръка, ако му потрябва.

Добави два 9-милиметрови пистолета и нож в капия. Пистолетите нямаше да му свършат никаква работа срещу демоните, но не всичко навън, което ловувате и убиваше, беше от демонски произход.

Беше капнал от умора и му се искаше да легне, но умът му не намираше покой. Мислите продължаваха да се блъскат в главата му. Старите страхове, които винаги бяха с него, кръжаха неспокойно.

Той открехна тежките завеси и надникна навън. На улицата нямаше никакво движение. Направи бърза проверка на окото на Кървавия ангел, бдящо над Наоми, и установи, че вратата още е затворена. Ако се беше отваряла, то щеше да го уведоми.

— Уорън.

Сепнат, той се озърна из помещението. Там нямаше никой друг, освен него.

— Уорън.

Този път проследи гласа до другия край на стаята. Взе от леглото един от 9-милиметровите пистолети и вдигна предпазителя с палец, а после тръгна натам.

— Кой ме повика? — попита тихо той.

— Искаш ли да знаеш?

Като стигна до стената, Уорън отвори тайния сейф, който беше открил само няколко дни след пристигането си. Бутоните на заключващия механизъм трябваше да бъдат натиснати в определен ред, за да се разкрие скритата кухина. Иначе изглеждаше досущ като стената.

Книгата лежеше вътре.

Докато той я гледаше, очите върху корицата се отвориха и се взряха в него.

— Искаш ли да знаеш? — попита отново книгата.

— Кой си ти? — попита Уорън.

Книгата сякаш го гледаше надменно заради ъгъла, под който се намираше.

— Мога да бъда твой приятел. Ако ми позволиш.

— Приятелствата струват твърде скъпо. — „Освен това — рече си наум — демоните лъжат“.

— Никога досега не си имал приятел като мен.

Уорън все още не беше убеден.

— Знам за Фулагар — добави книгата.

Вместо веднага да попита за демона, Уорън предпочете да проследи поредицата от въпроси в ума си. Беше по-важно да разбере първо кой му помага и кои са останалите играчи.

— Как узна за това?

— Аз съм един от Пазителите. — В гласа имаше нотка на гордост.

— Един от пазителите на какво? — попита Уорън.

— Един от Пазителите на Тайната история.

Уорън изчака, сигурен, че тук има някакъв трик.

— Каква е тази Тайна история?

— Неща, които демоните не искат да бъдат узнати. — Книгата продължи да се взира в него. — Как е възможно да не си приятел с някой като мен? Аз мога да ти помогна да постигнеш всичко, което искаш. Мога да ти дам целия свят.

— Мерихим те нарече Книгата на Казимог.

— Демоните ни наричат така, защото Казимог беше онзи, който първи написа Тайната история.

— Никога не съм чувал за него.

— Преди да се появят демоните, имаше много неща, за които не беше чувал. И все още има. Освен това Казимог не беше от този свят, а от друг. Онези, които преди хилядолетия изучаваха мистичното изкуство, донесоха мен и други книги в този свят. Взеха ни от други светове, погълнати от демоните и Изгарянето.

Внезапно Уорън започва да се страхува още повече отпреди.

— Това е номер — сопна се той.

— Щом смяташ така, значи сигурно е. — Книгата затвори очи.

— Чакай. — Обзе го отчаяние. През последните четири години животът му беше станал по-труден, а рисковете — по-големи.

— Какво? — Книгата пак отвори очи.

— Ако си това, което твърдиш, защо Мерихим ще позволи да попаднеш в моите ръце?

— Твоят демонски повелител не знае всичко. Никой демон не знае всичко.

— Откъде знаеше, че трябва да ме прати за теб?

— Беше му известно само, че съм книга, важна за кабалистите.

— Не ти вярвам.

— Тогава защо съм тук и говоря с теб? Демоните не ги е грижа за книгите. Те нямат такива. За тях книгите винаги са представлявали сила, която би могла да ги унищожи. Аз съм една от тези книги. Има и други. Ето защо демоните понякога маскират чудовища като книги, за да унищожат учените, които могат да разчитат забравените езици.

— Какви забравени езици? — попита Уорън.

— Като този, който използваме сега.

— Но ти говориш като мен.

— Не — възрази книгата. — Ти говориш като мен. Това е моят език и аз го споделям с теб. Никога не бих го направила с един демон.

Уорън се замисли върху това, но недоверието и страхът не искаха да го напуснат. И все пак цял живот беше живял с тези сенки. Номерът беше да приеме живота и да отсее нужните му истини, онези истини, които ще го опазят жив.

Той предпазливо бръкна в сейфа и извади книгата.

— Значи можеш да ми разкажеш за Фулагар?

— Какво искаш да знаеш?

— Трябва да го убия.

Книгата се изсмя и това я накара да се разтресе в ръката му. Звукът беше сух и приглушен.

— Твоят демонски повелител не го е грижа много за теб, нали?

— Можеш ли да ми разкажеш за Фулагар?

Изражението на книгата стана сериозно.

— Да, мога.

* * *

Уорън седна зад бюрото и отвори книгата. За първи път видя, че лицето не е прикрепено към корицата, а може да се мести из цялата книга. Сега очите се отваряха на всяка страница, за да го гледат и да му говорят.

— Ето го Фулагар — каза книгата. — Обгърнат в ужасната си слава, Господаря на сенките — както е известен на мнозина — винаги е бил свиреп в битка. От него се боят дори в редиците на демоните.

Страницата показваше извисяваща се фигура с наистина демонични размери. Главата и раменете на Фулагар стърчаха над хората, които безплодно се сражаваха с него. Групата стоеше на гол хълм под пламтящо червено слънце. Демонът размахваше огромна двуостра бойна брадва. Остриетата й бяха поаленели от кръв, която беше опръскала и белия пясък под нозете му.

Фулагар имаше криле и корона от рога, които се издигаха прави като копия на тридесет сантиметра над главата му. Ликът му беше суров, не истински човешки, както когато бе заел лицето на Първия гадател в леговището на кабалистите. Пъстри зелено-жълти люспи го покриваха от главата до раздвоените копита. По средата на тялото му люспите бяха в по-тъмнозелено и постепенно пожълтяваха към крайниците. Целият беше покрит с мрежа от белези, напомнящи за минали битки. Пояс от човешки черепи опасваше кръста му.

Пред очите на Уорън битката оживя. Фулагар не можеше да бъде удържан и бе абсолютно безмилостен в атаката си. Писъците на умиращи и ранени мъже изпълниха ушите на Уорън, накъсвани от звъна и стърженето на стомана в стомана.

Изглеждаше невъзможно демонът да бъде убит.

— Фулагар може да бъде унищожен — каза книгата. Докато говореше, движещите се фигури върху страницата спряха.

— Как?

— Трябва само да знаеш името му.

— Това не може да го убие. — Уорън не го повярва и за миг. Демоните бяха прекалено свирепи и трудни за убиване. Беше виждал по-низши демони да унищожават облечените в броня рицари, които понякога забелязваше из града да се опитват да спасяват оцелелите.

— Ако знаеш името му, това ще го направи уязвим. Демоните имат и други слабости, но тази е, която аз мога да ти дам.

— Ти знаеш истинското име на Фулагар? — Уорън не смееше да изпита надежда, но въпреки това частица от това чувство покълна в него.

— Не — отговори книгата. — Но има друга книга, в която е записано истинското му име.

— А има ли там и истинското име на Мерихим? — Въпросът излетя от устата му, преди изобщо да разбере, че се е оформил в ума му. Вътрешностите му се сгърчиха, докато чакаше да бъде поразен от демона.

Книгата се взираше в него от страницата с Фулагар.

— Когато говориш с мен, твоят демонски повелител не може да чуе мислите ти.

Ами когато не говоря с теб? Дали Мерихим ще разбере за какво сме разговаряли? Уорън искаше да зададе този въпрос, но се чудеше как най-добре да го формулира.

— Аз мога да скрия тези мисли от Мерихим — рече книгата. — И то също толкова лесно, както сега чета мислите ти. Както вече казах, мога да бъда най-добрият приятел, който някога си имал.

— Каква цена ще трябва да платя за това приятелство? — попита той. — Единственото, което съм научил за този свят, е, че нищо не се получава даром.

Книгата се втренчи в него със сериозни, древни очи.

— Когато му дойде времето, Уорън Шимър, ти ще бъдеш мой приятел. Ще ми помогнеш да се отърва от тези окови, в които се намирам от хиляди години. — Тя го удостои с лека, тъжна усмивка. — Книгите на Тайната история не са били създадени без ужасни жертви. Искам да бъда свободна, преди да умра от истинска смърт.

— Но как…

— Не. Сега няма да говорим за това. То е твърде далечно и имаме да свършим много, преди това време да дойде. — Книгата се взираше в него. — Аз ти се доверявам също толкова, колкото и ти на мен.

Уорън все още не вярваше на това, но засега не оспори истинността на твърдението. Знаеше, че ще дойде време, когато ще узнае скритата истина.

Всичко, което бе от значение сега предвид настоящите обстоятелства и предстоящата му непосилна задача, беше, че се нуждае от приятел, който може да му каже онези неща, които книгата обещаваше да разкрие.

— Добре. — Той огледа отвратителната фигура на Фулагар върху страницата. — Кажи ми за тази книга, която съдържа имената на демоните.

— Нарича се „Гоетия“, или „Малкият ключ на Соломон“. И се намира някъде в града. Мога да те отведа там.