Мел Одом
Магическият ръкопис (52)

Епилог

Саймън се събуди след два дни, но разбра това чак когато влезе в бронята си — против нарежданията на лекарите — и провери датата. Тогава се подразни, защото му се струваше, че е загубил твърде много време.

Освен това, въпреки наномолекулярното лечение, приложено на челюстта му, тя не беше съвсем наместена и му причиняваше главоболие. Но той можеше да яде твърда храна и откри, че е гладен като вълк. Въпреки това яде в движение.

Беше плъзнала вест за неговите наранявания и — според Нейтън — някои се чудеха дали Саймън ще може отново да ходи. Затова той им го показа нагледно.

Първото, което откри, беше, че населението на крепостта отново се е увеличило. Още тамплиери бяха напуснали Подземието и се бяха присъединили към неговата група.

— Това е и щастие, и проблем — каза Вертам. — Добре е да имаме повече човешка сила, но изхранването и разквартируването им се превръща в истинска мъка.

Саймън въздъхна, чувствайки се едновременно затруднен и горд.

— Ще се наложи да се разширим.

— Пак, искаш да кажеш — рече Вертам. — А колкото повече се разрастваме, толкова по-лесно ще е за демоните да ни открият.

Това беше истинска грижа.

* * *

За щастие професор Макомбър си мислеше, че има отговор. Той вече работеше с някои от тамплиерите лингвисти.

Както се оказа, скритият текст в ръкописа „Гоетия“ всъщност представляваше изкуствен език, който те все още разшифроваха.

— Това, което сме разбрали досега за него, е просто изумително — каза професорът, когато се срещна със Саймън. Той бе работил неспирно, откакто бе пристигнал в крепостта. — Ако това, което смятаме, че сме открили, е вярно, може би има начин да издигаме прегради, през които демоните не могат да проникнат.

— Хубаво би било — каза Саймън. — Тук има много жени и деца, на които ще им дойде добре едно безопасно място.

— Но има и нещо повече — продължи Макомбър. — Това, върху което работим, навежда на мисълта, че в този свят има средство, с което да победим демоните и да си върнем загубеното.

— Какво искате да кажете?

— Демоните са част от вечната битка между Светлината и Мрака. Според ръкописа „Гоетия“, Адската порта никога не се отваря към свят, който няма възможност да се спаси.

— Значи някъде в този свят…

— Всъщност някъде в Лондон — поправи го Макомбър.

— … има средство за победа над демоните.

Професорът кимна утвърдително.

— Аз смятам, че това е вярно. Всичко, което съм чел за Светлината и Мрака, ни казва, че трябва да се постигне равновесие. За да има риск нещо да бъде изгубено, трябва да има и начин да се спаси.

— Просто трябва да го намерим — каза Саймън.

— И да се научим да го използваме — рече Макомбър.

— Като същевременно упорито се стараем да не ни убият, докато вършим тези неща — изтъкна Нейтън.

— Е — каза Саймън с усмивка. — Изглежда, изяснихме всичко. Това вече си е постижение.

* * *

Няколко часа по-късно Саймън откри Лея извън крепостта. Тя проверяваше мотоциклета, с който беше пристигнала, когато донесе ръкописа „Гоетия“.

— Тръгваш ли си? — попита той.

Младата жена го погледна през рамо.

— Не исках да прекалявам с гостоприемството ви.

Саймън постоя известно време, гледайки я как работи.

— Можеше да си тръгнеш и по-рано.

Лея се изправи и се обърна към него.

— Не. Не можех да си тръгна, преди да разбера, че си отново на крака.

— Е, сега, когато съм отново на крака, можеш да останеш още ден-два.

— Така ли?

Зад наличника си Саймън се усмихна.

— Събудих се с чувство на надежда. За първи път от много време насам изпитвам подобно нещо. Прииска ми се да го споделя с някого.

— Сега тук има даже повече хора отпреди, с които да го споделяш — изтъкна Лея.

Като знаеше, че тя няма да го остави да се измъкне, без да й го каже, Саймън рече:

— Наистина бих искал да останеш за ден-два. Искам да получа възможност да те опозная по-добре.

Лея го изгледа безизразно иззад черната си маска.

— Ние дори не знаем дали ще имаме възможност да видим утрешния ден. Защо ти е да научиш повече, отколкото знаеш сега?

— Защото бих се радвал на такава възможност.

— Благодарен си, задето ти спасих задника ли?

Саймън се ухили.

— Не. Ти си трудна за опознаване жена, Лея.

— Такъв живот съм живяла — каза тя. — Докато растях, нямах особена нужда от приятели или доверие.

— Аз нямам какво друго да ти предложа.

Лея посегна към тила си и отвори маската. Тръсна глава и косата й се разпиля навън, после вдигна поглед към него.

— Кой знае? Някой ден може да сметна това за примамливо. — Тя прокара пръсти под неговия наличник и шлемът му се отвори.

Това изненада Саймън и сигурно си беше проличало по лицето му.

— Наистина трябва да оправя тези проблеми със сигурността — каза той.

Лея се повдигна на пръсти и го целуна.

— Но този може би не?

— Може би не — съгласи се младият тамплиер.

* * *

Уорън се събуди в мрак и болка. Тресеше го и беше отпаднал. Като хвърли поглед надолу към дясната си ръка, видя, че свършва с чукан, увит с бяла марля.

Когато за първи път бе дошъл в съзнание, бе опитал да се изцери. Кървенето му бе спряло и се бе образувала нова кожа, но той не беше в състояние да си направи нова ръка.

Отново беше сакат.

Не само това, но и голяма част от силата му, изглежда, също си бе отишла. Беше принуден да признае, че не всичко от онова, което притежаваше, е било негово. Беше взето назаем от Мерихим.

А сега го нямаше.

Наоми също я нямаше. Веднага, щом се бе уверила, че той ще оживее — и че силите му са намалели, — си беше отишла.

В известен смисъл Уорън не я обвиняваше. Тя трябваше да се учи, за да остане жива в този свят. На него не му беше останало нищо, на което да я научи.

Дори и гласът бе изчезнал.

— Тук съм, Уорън — каза гласът.

Изненадан, той се втренчи в мрака, защото му прозвуча, сякаш гласът се намираше в стаята с него.

— Къде беше?

— Правех приготовления.

— За какво?

— За теб. За следващата стъпка в твоето развитие.

— Мерихим ми взе ръката.

— Знам. Аз бях там.

— Знаел си, че ще направи това, нали? — каза обвинително Уорън. — Видял си го.

— Да.

— Можеше да го предотвратиш.

— Не исках. Тогава щеше да станеш зависим от Мерихим. Аз нямаше да съм в състояние да те изтръгна от него. Ти имаше нужда от някой по-силен, но не го знаеше.

— От теб ли?

— Да, от мен.

Уорън се изсмя горчиво.

— Ти си окован. С какво можеш да ми помогнеш?

— Вече ти помогнах. Единственото, което трябва да направиш, е да ме изтеглиш обратно в твоя свят.

— Как?

— Иди до книгата.

Уорън се подчини и когато гласът му каза да постави ръка върху нея, го направи. С изненада усети как една малка, но силна ръка хваща неговата. Той внимателно дръпна.

От книгата излезе млада жена с черна коса, тъмни очи и кожа с цвят на прясно издоено мляко. Тя се приведе напред и го целуна, и това беше най-сладкото нещо, което някога бе вкусвал.

— Благодаря ти — каза жената. Протегна му една изкусно изработена метална ръка. — Това притежава огромно количество сила. Мерихим ще съжалява, че те е наранил. Всички ще съжаляват. И аз ти я давам.

Тя опря металната ръка до чукана му. Редица метални шипове щръкнаха от центъра и се забиха в плътта му. Заболя го само за миг, а после Уорън се почувства по-добре, отколкото се беше чувствал от дни.

— Коя си ти? — прошепна той.

Жената му се усмихна и го целуна отново.

— Аз съм всяко мрачно въжделение, което някога си имал. Наричай ме Лилит.