Мел Одом
Магическият ръкопис (34)

Тридесет и едно

Закрепи ботушите! — каза Саймън. Усети удара на забиващите се дълбоко в каменния под шипове. Той извъртя дясната си страна към фучащото огнено кълбо.

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Температурата на приближаващата се огнената маса надхвърля допустимата. Вземете…

Каквото и да каза по-нататък ИИ-то, то се загуби сред оглушителния рев, който обгърна Саймън. Звуковите рецептори се изключиха, за да предпазят слуха му, но същевременно той загуби аудиовръзка с ИИ-то. Силната жега едва не го опече и Саймън се зачуди дали все пак не се е посварил малко в бронята.

Първо се върна болката, а после и инстинктът му за живот. ПД-то показваше, че демонът се приближава тичешком. Саймън вдигна шипомета си и се прицели в ужасното му лице. Натисна спусъка и отказа да отстъпи. Даниел, Лея и останалите тамплиери още не се бяха съвзели.

Демонът — името му беше Харгастор, спомни си Саймън — вдигна празната си ръка, за да отблъсне паладиевите шипове. Изобщо не намали крачка. Като се надяваше да хване чудовището неподготвено, Саймън се хвърли напред и срещна демона тяло в тяло. В последния момент задейства отново шиповете на ботушите си и се блъсна в демона.

Ударът беше толкова силен, че каменният под, в който се бяха забили ботушите на тамплиера, се изкърти. Саймън усети допълнителната тежест в краката си. Измъкна шиповете и каменните късове паднаха.

Замаян и с разконцентриран поглед през ПД-то, откри, че е изпуснал шипомета. Все още държеше меча си, но използването му беше проблематично. Вместо това уви единия си крак около този на демона и препъна тежкото създание. Двамата рухнаха на пода, като се преметнаха през Даниел, която беше съборена от взрива.

Демонът се претърколи и опита да се озове върху тамплиера. Като стисна здраво меча си, Саймън нанесе силен удар с дръжката от вътрешната страна на опорния лакът на демона. Ставата поддаде и се огъна. Когато Харгастор падна, Саймън го тресна в брадичката с челото на шлема си, после улови изметнатата му ръка и дръпна рязко.

Демонът се катурна настрани и тамплиерът заби дръжката на меча в лицето му. Беше прекалено близо, за да използва острието.

Харгастор изрева от ярост, но Саймън долови и болка в гласа му. Атаката му беше наранила чудовището, но той знаеше, че би убила повечето низши демони.

— Нахална бълха — изръмжа чудовището. Сви юмрука си и халоса Саймън.

Зашеметен от удара, той отхвръкна назад и се сблъска с Даниел. И двамата паднаха. Саймън веднага опита да се изправи, но демонът беше по-бърз.

Харгастор го удари с опакото на ръката си, още докато беше на колене. Той се преметна назад и усети как въздухът излита от дробовете му. Чуждото му зрение се люшкаше и предизвикваше гадене. Демонът веднага тръгна към него.

— Ще умреш, тамплиере. Трябваше да стоиш далеч оттук. Трябваше да стоиш далеч от книгата.

Отчаяние изпълни Саймън, когато осъзна, че демонът можеше да говори само за една книга. Едно беше да се бори за живота си, но ако оживееше, а демонът вземеше ръкописа, губеше всичко. Преди да успее да помръдне, Харгастор го хвана с две ръце и го блъсна в стената. Камъкът се натроши и пукнатини пробягаха на метър-два във всички посоки.

Главата на демона неочаквано се люшна встрани, улучена от експлодиращ снаряд на зарядна пушка. Един от рогата се счупи и отхвръкна. От пънчето бликна кръв и се стече по демонския врат.

Виейки от ярост, Харгастор се обърна да посрещне новия си противник.

Застанала на по-малко от девет метра от него, Лея хладнокръвно се прицели отново и стреля. Този път изстрелът изсвистя покрай демона и улучи стената на прохода. Харгастор се хвърли към жената.

Нейтън се опита да си пробие път през тълпата Мрачни изчадия, но не успя да стигне навреме до демона. Даниел все още се мъчеше да се съвземе, а останалите тамплиери лежаха на пода, мъртви или в безсъзнание.

Саймън се измъкна от дълбоката вдлъбнатина, която се бе образувала от удара му в стената. Малки камъчета и прах се посипаха около него, докато стъпваше на краката си. Направи четири бързи крачки и се хвърли стремително към Харгастор в мига, в който демонът изтегли ръка назад и дланта му се изпълни с кипящ огън и черен дим.

Щом стигна до демона, тамплиерът уви ръка около глезените му и дръпна здраво. Харгастор се опита да завърши атаката си срещу Лея, докато падаше. Опряла пушка в рамото си, тя проследи своя противник и когато демонът отскочи от пода, стреля.

Снарядът улучи Харгастор в гърдите. Киселината прогори дълбоко кожата му. Част от нея се разплиска по бронята на Саймън и включи алармите на ПД-то му.

— Предупреждение. Защитата на бронята е с капацитет шестдесет и един процента.

Тамплиерът пренебрегна съобщението. Сега се намираше в разгара на битката и знаеше, че не може да става и дума за отказване. Ако пуснеше демона, Харгастор несъмнено щеше да се опита да се добере до Лея, защото тя беше най-слабо защитената измежду тях. Демоните умееха да усещат такива неща.

Очите на Харгастор горяха, щом се обърна към него.

— Дразниш ме, нищожество. Не можеш ли просто да пукнеш?

— Първо ти — отвърна Саймън. Стовари юмрука си в обгореното и проядено от киселината лице на демона. Но пред самите му очи раните на Харгастор зарастваха. Саймън удряше отново и отново, молейки се костта да се строши и плътта да се сцепи.

Внезапно демонът се надигна на крака, макар че оставаше приведен заради ниския таван. Силата на тази твар беше невероятна. Тамплиерът знаеше, че ако се намираха на открито, битката вероятно щеше вече да е свършила.

Нейтън нападна демона с шипомета и меча си от другата страна. Паладиевите шипове се забиваха от упор в Харгастор, а мечът сечеше кожата му.

Демонът вдигна Саймън, държейки го за единия крак, и замахна с него към Нейтън като с тояга. И двамата паднаха. Саймън едва успя да запази съзнание. Усети как топлината на химикалите — стимуланти и болкоуспокояващи — се влива в организма му, преди да е успял да спре ИИ-то. Медицинските подпрограми се мъчеха да се справят с всичко, което беше причинено на тялото му.

Веднага щом демонът пусна Саймън, Лея отново стреля. Още една разтърсваща костите експлозия изпълни тунела. От тавана се посипа прах, последван от дъжд от камъчета, изкъртени от взрива.

Харгастор за миг се олюля назад на пети. После възстанови равновесието си. И се усмихна, докато главата и лицето му горяха. Почернялата плът се разтегли, оголвайки зъбите му, и струйки кръв потекоха по тях.

— Слабаци! — изрева демонът. — Аз съм непобедим!

Разтреперан, с опънати нерви от болката и от препускащите в организма му химикали, Саймън се изправи отново на крака. Помъчи се да си поеме дъх и не можа.

— Дихателните пътища са частично блокирани — каза ИИ-то на костюма. — Вкарвам епинефрин.

Вдигащата адреналина инжекция се вля в тялото на Саймън. Част от болката го напусна. Сърцето му биеше силно и караше слепоочията му да туптят. Но усети, че способността му да диша се възвръща.

— Действието на сърцето и белите дробове е в допустимите граници — уведоми го ИИ-то. — Поправката на видеосензорите продължава.

Саймън си пое дълбоко дъх и пристъпи между Харгастор и Лея. Беше сигурен, че неговата броня все още му дава по-голям шанс за оцеляване, отколкото нейната. Стисна меча си и се приготви.

* * *

Уорън се събуди с гласа на Наоми в главата си. Тя го викаше непрестанно.

— Тук съм — каза той автоматично. Помъчи се да си спомни къде е това „тук“. Имаше чувството, че тялото му ще се разпадне, както си стоеше.

— Размърдай се! — заповяда Мерихим. — Не бива да позволим на Харгастор да се измъкне.

Уорън чуваше по-надолу в прохода изстрелите на тамплиерските оръжия. Не знаеше на кое му е по-трудно да повярва: че тамплиерите още не са загинали или че самият той още не е мъртъв.

„Само ще ме убият“ — помисли си той. Но знаеше, че ако не отиде, тази работа ще свърши Мерихим. Тръгна, като едва не се препъна в собствените си крака.

Видя как само на няколко крачки по-нататък Харгастор удари един тамплиер в друг и се обърна към слабичката, облечена в черно, жена пред себе си. Трети тамплиер тъкмо се изправяше на крака. Четвърти лежеше неподвижен на земята. Наоколо се бяха натръшкали мъртви Мрачни изчадия.

— Убий го! — обади се пак Мерихим. — Убий го, докато е с гръб към теб и е най-слаб.

Уорън чувстваше, че само ще привлече гнева на демона отново върху себе си. Но призова енергията, заемайки позиция на по-малко от шест метра зад Харгастор.

— Нека те изведа оттам — извика му Наоми. — Ти умираш. Усещам го.

Той почувства как тя го дърпа, но я отблъсна.

— Смелост — каза гласът на Уорън. — Господарят ти не може да те изостави напълно.

Той не знаеше дали вярва на това. През последните четири години беше сигурен, че Мерихим ще го изостави, когато му се прииска.

Или когато Уорън се приближеше твърде много до тайните желания, които демонът преследваше.

— Мерихим си има своите тайни — каза гласът. — Всички ги имат. И когато разкриеш какви са, ги правиш по-слаби.

„Това е без значение, ако не живея достатъчно дълго, за да се спася“ — помисли си горчиво Уорън.

Вниманието на Харгастор беше насочено към жената в черно. Тамплиерката зад него почти не забелязваше Уорън, защото се беше съсредоточила върху гърба на демона.

Тогава един от падналите тамплиери се надигна и застана между Харгастор и набелязаната му жертва. Докато гледаше фигурата в тъмносиньо и сребристо пред себе си, Уорън внезапно я разпозна.

Това беше тамплиерът, когото бе срещнал преди четири години. Същият, който му беше отсякъл ръката и бе позволил на Мерихим да го обсеби. Цветът на бронята — уникален за всяка от тях, доколкото Уорън знаеше — не беше единственото, което издаваше мъжа в нея. Той го почувства.

Уорън пренасочи вниманието си, докато гневът и болката надделяваха над страха му. Това беше тамплиерът, който го остави да бъде прокълнат онази нощ. Ако не му беше отсякъл ръката, Мерихим нямаше да му даде своята, за да я носи и да му служи. Можеше още да е свободен човек и да е в състояние да напусне Лондон, както бяха сторили мнозина други.

— Добре — каза Мерихим. — Използвай гнева, който чувстваш. Той ще те направи по-силен. Подчини го на своите нужди, но унищожи Харгастор.

На Уорън му се искаше да изчака демонът да убие тамплиера, преди да удари. Виждаше всичко във въображението си. Това щеше да е един вид отмъщение, и то почти от собствената му ръка, след като той нямаше да попречи на Харгастор да го убие.

Само че ако Уорън не се окажеше достатъчно силен да унищожи демона, нямаше да има кой да го спаси. Беше опознал тамплиерите достатъчно добре, за да знае, че онези в прохода няма да го оставят просто така, след като нападне.

— Направи го — изръмжа Мерихим.

Силата се вля в Уорън. Болката изчезна. Докато си поеме дъх, главата му вече се беше избистрила. Той насочи всичката си сила — своята собствена и онази, която беше получил от Мерихим, — и я изстреля през демонската си ръка.

Блещукащ рой от падащи звезди излетя от дланта му и се стовари върху Харгастор. Демонът се олюля и пурпурни пришки покриха гърба му. Нещо се гърчеше в тях, растеше и се активизираше.

Харгастор зави от болка и страх — нещо, което Уорън не мислеше, че ще чуе някога. Демонът се завъртя с лице към него.

— Какво направи? — попита той трескаво. — Какво направи?

Без да знае какво да очаква, Уорън отстъпи назад. Беше използвал всяка трошица сила, която му бе дал Мерихим. А също и всички свои резерви. Не му беше останало нищо. Едва се държеше на крака.

— Кой си ти? — попита Харгастор.

Уорън нямаше намерение да казва нищо, но устата му се отвори и той рече:

— Аз съм твоята смърт, лайняна муха. Твоята истинска и окончателна смърт в този ден. Нека господарят ти чуе твоите мъчителни предсмъртни писъци.

Харгастор изкрещя от болка и замахна с ръка напред.

Уорън отскочи вяло назад и закри глава с ръце, но нищо не се случи. Дъхът секна в гърлото му, щом разбра, че едва може да се движи.

— Уорън — извика Наоми.

— Чакай — каза гласът.

Мерихим витаеше наблизо. Уорън усети, че демонът гледа през очите му.

Объркан и жадуващ за отмъщение, Харгастор тръгна напред. Успя да направи две крачки, преди пришките да започнат да се пукат и да освобождават малки, приличащи на саламандри, създания, които веднага се нахвърлиха на носителя си.

Силата напусна демона и той рухна на колене. Лицето му се изкриви в неверие и агония.

— Не! Това не може да се случва! Фулагар! — Той протегна умолително ръце към тавана, докато пришките продължаваха да се пукат и още подобни на саламандри твари го загризаха. — Фулагар! Спаси ме!

Ала никой не се появи.

Пред очите на Уорън всякакво подобие на живот се оттече от лицето на Харгастор. Умоляващите му ръце се отпуснаха край тялото и очите му се подбелиха. Той се килна напред и се строполи на земята, без никакъв опит да се задържи.

Саламандрите продължиха своя пир още по-ожесточено.

— Можеш да си вървиш — каза Мерихим. — Намери останалите двама. После ще унищожим Фулагар.

„Ние ли?“ — помисли си вяло Уорън, докато се взираше към демонския труп, в който се бяха родили саламандрите и когото сега изяждаха. Мерихим обаче не чу мисълта му или предпочете да не реагира. Уорън усети как демонът се оттегля от него.

— Всичко свърши — каза гласът. — Тръгвай, докато още си в състояние да го направиш.

Но той не можеше. Имаше още твърде много за разучаване. Той се втренчи в тамплиера, облечен в тъмносиньо и сребристо, който стоеше от другата страна на трупа на Харгастор.

— Уорън, нека те върна — помоли го Наоми. — Трябва да побързаш. Усещам, че губиш сили.

Той се заслуша в биенето на сърцето си и разбра, че умира — че ще умре, ако не се върне в тялото си, над което бдеше Наоми. Но вместо това се вгледа в безличната физиономия на тамплиерския шлем.

— Длъжник си ми — каза на тамплиера. — Ти ми отне ръката и ме обвърза с един демон. — Опитваше се да намери допълнителна енергия в себе си, съвсем малко, колкото да удари мъжа в бронята. Той също едва се държеше на крака. — Ще те убия.

Без нито дума, тамплиерът вдигна меча в лявата си ръка. Енергия пропука по гладкия наличник.

— Ти си в съюз с демоните — обвини го мъжът в бронята.

Уорън не можеше да повярва на ушите си.

— Току-що убих демон, който се готвеше да те погуби.

— Така си мислиш ти, друже. — Другият тамплиер беше насочил пистолета си към Уорън. — Бяхме го докарали точно където го искахме. А ти не си в удобна позиция да отправяш заплахи.

Слабичката жена в черно също насочи пушката си към него.

— Друг път, тамплиере — заяви Уорън. Усещаше, че заплахата му е неубедителна, сякаш извадена от някой комикс, който е чел. Но какво друго можеше да каже, за да го разберат?

Дразнеше се от това, че гневът и омразата му бяха толкова силни и несъмнени, а той не можеше да се изрази по-добре. Но после си помисли, че може би такива силни чувства могат да се изразят само по простичък начин. В отмъщението нямаше нищо сложно.

— Друг път — съгласи се тамплиерът и му отдаде чест с меча си.

Отначало Уорън помисли, че жестът е помпозен, предизвикан от егото му. Но когато се опита да проникне в мъжа зад металното лице, не почувства нищо такова. Жестът беше красноречив и искрен, без лицемерие или евтина театралност.

— Уорън. — Гласът на Наоми прозвуча много отдалече.

Той мълчаливо свали защитата си и й позволи да го призове назад през зейналата чернота, която разделяше неговото убежище от санаториума. Почувства се така, сякаш е направил крачка встрани и се е обърнал наопаки.