Мел Одом
Магическият ръкопис (37)

Тридесет и четири

Сензорите са достъпни — заяви ИИ-то на костюма.

— Изпълнявай — каза Саймън.

ПД-то примигна за момент, докато системата се прехвърляше от сензорите на Даниел към поправените сензори на собствената му броня. А после той отново беше пълноценен.

Завършването на поправката също така го накара да осъзнае колко време са прекарали в санаториума. Въпреки факта, че висшите демони често действаха самостоятелно, онзи, когото бяха убили — или помогнаха да бъде убит, — трябваше да е отговорен пред друг демон. Някой щеше да дойде да го потърси.

Саймън провери набързо миниатюрните камери, които беше разположил на стратегически места из подземните етажи. Видя тамплиерите, които беше оставил на пост, но нищо друго.

Имаше още само няколко килии за претърсване. Кошмарната история за случилото се с „пациентите“ на санаториума продължаваше. Саймън усещаше как съмненията и опасенията на Лея растат. През каквото и обучение да беше минала и въпреки четирите години опит, тя не беше подготвена за война с демоните.

Искаше му се да може да й каже нещо, но Нейтън й беше обяснил всичко толкова добре, колкото бе възможно. Оттук нататък тя сама трябваше да реши за какво да се бие.

Следващата клетка, която Саймън огледа, бе претърпяла пожар и огънят беше убил човека вътре. Скелетът лежеше свит в зародишна поза в един от ъглите.

— Кога е изгоряла килията? — попита Нейтън.

— Когато този човек е бил жив. — Саймън коленичи до скелета и взе тенекиения медальон, който бе ръждясал от влагата. Покриваха го черни сажди.

— Откъде знаеш?

— Тялото е свито в зародишна поза — отговори Саймън. — Жертвите на пожари обикновено ги откриват в това състояние.

— Защото са се опитвали да се прикрият от огъня ли?

— Огънят изгаря течностите в тялото и кара жертвите да се свият, докато заемат това положение. — Саймън внимателно избърса ръждата и саждите от медальона. Зачуди се какво ли ще има вътре — портрет на някой близък? Дете? Родители? Любовник или съпруг? Лицето на някой, който я е загубил, или на някой, който я е предал? Беше разбрал, че жертвата е жена от големината на тазовите кости.

Когато отвори ръждясалия медальон, от него се изсипа само пепел. Каквото и да беше имало вътре, вече не съществуваше. Саймън нежно положи медальона обратно върху гърдите на трупа.

— Какво е предизвикало пожара? — попита Даниел.

— Не знам. — Той се изправи и огледа следите от огъня по тавана, пода и стените.

— Започнал е зад ъгъла. — Лея посегна нагоре и докосна ниския таван.

— Откъде знаеш? — усъмни се Нейтън.

— Това е част от обучението, през което съм минала. — Тя излезе от килията обратно в коридора. — Вие познавате демоните. Аз познавам произшествията. Визуалните ми подобрения включват флуороскопично зрение. Мога да видя модела в изгарянията. Пожарът е тръгнал от тази килия.

Вратата на съседната клетка беше заключена. Един изгорял скелет лежеше край решетките. Цялата вътрешност на килията беше покрита със сажди.

 

— Това е бил някакъв вид химически огън — каза Лея. — Според белезите, които различавам, вероятно на основата на светилен газ.

— Значи пожарът е бил умишлен — рече Саймън. Изтръпна от тази мисъл, щом погледна към малкия скелет, свит в краката му.

— Без съмнение — отвърна тя. — Който и да е излял газ в тази килия, е излял много. Вероятно е разплискал малко и върху постелята в съседната.

Саймън хвърли поглед към бронзовата табелка над килията — 313.

— Дали е съвпадение, друже? — попита Нейтън. — Или тази килия се намира непосредствено под другата?

— Не знам. — Саймън извика схемата върху дисплея си. ИИ-то мигновено пресметна разстоянието, което бяха изминали, откакто влязоха в санаториума. Напречен разрез на всичките четири подземни етажа показа, че сегашната килия се намира горе-долу под онази, чиито стени бяха покрити със странни символи. — Да.

— Тогава бих казал, че не е съвпадение.

Саймън безмълвно се съгласи. После разби катинара на вратата и влезе.

* * *

Вътрешността на килията беше пълна с черни сажди и пепел. Дебел слой от тях покриваше тавана и стените и се стелеше като килим по каменния под. Саймън не би изпитал особено желание да влезе вътре без някакъв вид филтрираща маска.

Един скелет лежеше свит в дъното на килията. Този беше мъжки, но дребен почти като на дете. Нямаше никакво съмнение какво е убило жертвата — половината й глава беше хлътнала. Сажди покриваха бледите кости.

Когато Саймън коленичи, във въздуха се вдигна малък облак от сажди и временно замъгли зрението му. Той избърса строшения череп.

— Изглежда, някой го е пребил до смърт, друже — каза Нейтън от мястото си край вратата. — Може би след това е запалил пожара, в опит да прикрие убийството.

— Сигурно. — Саймън огледа останалата част от тялото, търсейки нещо, което да му подскаже самоличността на жертвата. — Но защо?

— Тези хора — надзирателите и пациентите — не са били от най-добрите, друже. Може никога да не разберем.

— И откъде е дошла допълнителната пепел? — Саймън бодна показалеца си в нея и откри, че е дълбока поне сантиметър.

Даниел коленичи и взе нещо, което се намираше под решетките и се подаваше в коридора. Вдигна трофея си.

— Прилича ми на парче от чаршаф. Който е изгорил този човек, може да е напъхал прането тук.

Лея дойде при Саймън.

— Дай да видя черепа — каза тя.

Той се отдръпна назад, за да й е по-лесно да се доближи до скелета. Когато Лея се опита да обърне черепа, гръбнакът се строши и той остана в ръцете й.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да го направя.

— Не мисля, че той ще има нещо против — рече Нейтън.

Лея вдигна черепа пред себе си.

— Какво правиш? — попита Саймън.

— Снимки на черепа. Ние имаме програми, които ни позволяват да пресъздадем лицата по костите. Тамплиерите нямат ли нещо подобно?

— Не. — Той знаеше, че тамплиерите никога не биха имали нужда от такова нещо. Но това повдигаше някои въпроси за хората на Лея и какво правеха те с тази информация.

— Как ще разпознаеш лицето? — попита Нейтън.

— С търсене в базата данни. — Тя внимателно върна черепа на мястото му върху дребния скелет.

— Да не би да имате всички хора във вашата база данни?

— Мога да проверя за съвпадение. — Лея се изправи и огледа стаята. — Трябва да има някаква причина, за да бъде убит. Кога каза, че е била затворена тази част от санаториума?

— Не съм казвал. Станало е през 20-те години на XX век.

— От сто години никой не е стъпвал тук. Струва ми се, че все някой би искал да погребе тези хора.

— Тези хора са били тикнати тук, за да бъдат забравени — възрази Лея. — Пожарът просто им е дал добро оправдание.

— Демоните и кабалистите бяха тук тази нощ — рече Саймън. — Може и преди това да е идвал някой.

Тя погледна надолу към дребния скелет.

— Който и да е бил той, бил е убит тук долу и погребан, когато подземните етажи са били запечатани. — Лея направи пауза. — И е бил убит при загадъчни обстоятелства на място, което ни интересува.

— Вас или нас? — попита Даниел със съвсем лек сарказъм.

— Базата данни, която ще използвам, е с ограничен достъп. Каквото открия, ще го споделя с вас.

— Не искам да изглеждам прекалено подозрителен, но защо ти е да го правиш? — попита Нейтън.

— Защото вие можете да направите повече с тази информация, отколкото ние — каза Лея. — Поради същата причина ви предадохме и Макомбър.

— Само за да ни го отнемат хората на Буут — добави Даниел.

Лея замълча за момент.

— Аз… ние… нямаме нищо общо с това.

— Може да насъсквате двете страни една срещу друга.

— Не е вярно.

— Някога да ти е минавало през ума, че хората, с които работиш, може да не ти казват всичко? — попита Нейтън.

Тя не отговори.

— Искам да те питам още нещо — продължи Нейтън. — Какво те кара да мислиш, че ще получиш възможност да се върнеш при онези, с които работиш?

— Ще я пуснем — каза Саймън. Нямаше нужда да се обръща, за да види как го поглеждат изненадано: Видя реакциите им на ПД-то. Нещо повече, почувства как го гледат.

Никой не каза нищо.

* * *

Миг по-късно Саймън Забеляза тънка като косъм цепнатина, която ПД-то му разкри.

— Увеличи.

Изгледът върху ПД-то се промени и се фокусира върху цепнатината. Тя очертаваше груб правоъгълник в стената близо до пода на килията.

Той се наведе и образува „нокти“ на пръстите на ръкавиците си. Изтъни ги дотолкова, че да могат лесно да се пъхнат в цепнатината.

— Какво е това? — попита Нейтън. Лея коленичи до Саймън.

— Скривалище. — Саймън издърпа капака. Парчето камък не пасваше идеално. То докосваше външните очертания на скритата зад него дупка на пет места.

— Тази дупка е била издълбана — каза Лея. Прокара върховете на облечените си в ръкавица пръсти по близките каменни повърхности. — После от друго място е бил изсечен капакът, за да се покрие. Саймън бе предположил същото.

— Имайки предвид, че подобно дело би отнело много време, тъй като човекът, който го е направил, не е разполагал с нужните инструменти, той трябва да е бил крайно упорит.

— Или отчаян — добави Саймън. Наведе се и погледна в дупката. ПД-то реагира и усили нощното му зрение.

Вътре лежеше метална тръба, дебела колкото китката му и дълга колкото ръката му до лакътя. Сажди покриваха както тръбата, така и вътрешните стени на тайното хранилище.

— Саждите са навлезли през пукнатините между стената и капака — каза Лея. — Не е бил херметично затворен. Това означава, че пламъците също може да са проникнали.

Саймън се надяваше да не е така. Много внимателно бръкна вътре и извади тръбата.

— Метална е — каза Нейтън.

— Това не означава, че е била защитена — рече Лея. — Хартията има ниска точка на запалване. Не помня колко е, но знам, че лесно се възпламенява при излагане на достатъчно висока температура. Съдейки по състоянието на тази килия, бих казала, че такава е имало.

Тръбата беше от чугун, а не от стомана. В единия край беше хлътнала малко, сякаш огънят почти бе станал достатъчно горещ за достатъчно дълго време, за да я стопи. В другия й край имаше завинтена капачка.

Саймън бе обзет от вълнение, щом разгледа тръбата. Изглеждаше стара, даже на повече от сто години. От едната й страна имаше някакви знаци, но той не можа да ги разчете. Беше изучавал много езици, повечето от тях устно, но някои и писмено. Тези знаци изобщо не му изглеждаха познати.

Той подаде тръбата на Даниел.

— Разпознаваш ли нещо от това? — Тя беше изучавала повече лингвистика от него.

Даниел я огледа за момент, без да я взима.

— Не.

Саймън внимателно хвана капачката и я завъртя. Пронизително стържене изпълни килията. Аудио заглушителите му се включиха автоматично, за да предпазят слуха му.

— По-полека — каза Лея.

След четири пълни превъртания капачката се отдели. Въображението на Саймън беше изпълнено с видения за илюстрован ръкопис, докато надзърташе вътре. Те обаче се разсеяха и той почувства разочарование и гняв.

— Изгорели са — прошепна едва чуто.

Тънките навивки на пергамента бяха почернели. Листовете оставаха цели, но бяха нечетливи.

Саймън понечи да захвърли тръбата. Беше направил снимка на надписа върху нея. Може би щяха да открият нещо за него в тамплиерските документи, до които имаше достъп.

— Недей. — Лея сграбчи тръбата. — Бъди внимателен.

— Няма полза — изръмжа Саймън. — Ръкописът е съсипан. — Обаче не позволи на Лея да я вземе.

— Може и да не е — рече тя. — Това не е обикновена хартия, иначе от нея нямаше да е останало нищо. Някои от хората, с които работя, са истински майстори във възстановяването на пострадали документи. — Наличникът й се отвори и тя изгледа Саймън. — Моля те. Нека се опитам да ти помогна в това.

В килията се възцари тишина. Саймън не знаеше какво да прави. Нищо от онова, с което разполагаха тамплиерите, не би могло да възстанови документите. „Но искаш ли Лея и хората, с които тя работи, да видят тези документи преди теб?“ Нямаше лесен отговор.

— Саймън — обади се Даниел.

— Какво?

— Или й се доверяваш, или не. — Гласът на Даниел беше тих и спокоен.

Той не сваляше очи от лицето на Лея. Тя беше красива и смела и бе рискувала живота си, за да го спаси. „Това не означава, че всичко, което е направила за теб, не е било и в неин интерес“.

— А ти доверяваш ли й се? — попита Саймън.

— Не аз трябва да взема това решение — отвърна Даниел. — Ти си този, който я познава отдавна.

— Нейтън? — попита Саймън.

— Както каза Даниел, ако й вярваш малко, трябва да й се довериш докрай, друже. Мен ако питаш, смятам, че тези хартии са толкова изгорели, че нищо не може да се различи. Ако някой успее да измъкне нещо от тях, ще бъде истинско чудо. Не виждам какво имаш да губиш.

Саймън издърпа тръбата и постави отново капачката.

— Нека помисля върху това.

Лицето на Лея не изразяваше нищо, но наличникът й се затвори и запечата.

— Ти решаваш, Саймън. — В гласа й нямаше никакво чувство.

Той кимна към вратата на килията.

— Да се махаме оттук.

* * *

Лея придружи тамплиерите по пътя обратно към повърхността. През цялото време беше наясно, че е външен човек за тях. „Сама си си виновна — укори се тя. — Трябва да избереш или едната, или другата страна. Можеш да живееш в два лагера — това винаги е било по силите на един добър двоен агент, — но можеш да си вярна само на единия от тях“.

Това беше едно от първите правила, които бе научила в смъртоносната игра, която играеше, откакто навърши двадесет и една години. Даже в университета странеше от останалите. Семейството й я беше научило да живее така — сама, отделно и да разчита само на себе си.

Саймън не й говореше, а Лея бе съвсем наясно с факта, че и тя няма да му проговори. Беше му ядосана, задето е толкова сдържан и не издава чувствата си. Не го винеше за това; тя също не искаше да говори за собствените си чувства. Всъщност дори не беше сигурна какви са те. Всичко беше объркано. А това бе глупаво, защото така или иначе никой от тях нямаше бъдеще.

Няколко минути по-късно отново стояха пред санаториума „Ейкхърст“. Раненият тамплиер все още беше на гърба на другия. Саймън провери състоянието му и на Лея й хареса, че го направи. Но това също така й напомни колко открита е тамплиерската броня за атака отвътре. Всичките им брони бяха предназначени да поддържат войника, така че подсистемите се припокриваха. Бронята на Лея не беше такава.

Саймън се обърна към нея и наличникът му се отвори. Тя остана поразена колко уморен изглеждаше. А също така и несигурен.

Лея си помисли за скритата крепост, която той беше изградил край Лондон. Толкова много хора, цивилни и тамплиери, зависеха от неговата правота. А той бе толкова млад, само година или две по-голям от нея.

„Ако ролите бяха разменени, ти щеше ли да можеш да се справиш с всичко, което този начин на живот изисква от него?“

Не знаеше отговора. Само се надяваше, че никога няма да се окаже в такава ситуация, в каквато се намираше Саймън Крос. Като се имаше предвид положението й, не очакваше това да се случи.

— Къде да те оставим? — попита Саймън, докато стояха сред буренясалите градини на санаториума.

Неприятно чувство на загуба присви стомаха на Лея. Тя искаше тамплиерите да я пуснат, но не знаеше в какви отношения ще ги остави тази раздяла. Ако Саймън й кажеше никога повече да не се връща и да не се свързва с него, не знаеше какво ще му отговори. Знаеше само, че не иска той да й казва такова нещо.

Но връзката й с него — докъдето и да стигаше — щеше да представлява проблем за хората, на които бе отдала верността си. Тя се прокле, задето се беше поставила в такова положение. Сама си беше виновна.

— Мога да се оправя и оттук — каза му Лея.

Той се намръщи раздразнено.

Тя знаеше, че Саймън се чувства отговорен за нея. Такава му беше природата и отчасти заради това тя беше нарушила заповедите, за да му помогне. Саймън Крос беше един от онези хора, на които можеш да направиш услуга и да разчиташ, че ще ти я върнат при подходящ случай.

Това също така затрудняваше и взаимоотношенията с него.

— Това не ми харесва — каза той.

— Харесва ти или не, така ще бъде. — Лея знаеше, че умишлено му прави на инат. Можеше да му позволи да я придружи, докато стигнат близо до мястото, където трябваше да се присъедини отново към групата си. Най-малкото би могла да се престори.

Обаче изпитваше ясното чувство, че той ще разбере, ако го лъже. Тя въздъхна объркано. Трудно беше да се оправя човек с него.

— Искам да бъдеш в безопасност — каза й Саймън.

— Грижила съм се сама за себе си в Лондон много по-дълго от теб — изтъкна Лея. — Като правило не пътувам в група. — И двамата знаеха, че е вярно. Всеки път, когато се срещаха, тя беше сама. — Това, на което съм способна, го върша най-добре, когато съм сама.

— Добре. — Той бръкна в метнатата през рамото му торба и извади тръбата. Не показа никакво колебание, когато й я подаде. — Ако разберете нещо от това, ще ми кажеш.

— Незабавно. — Лея знаеше, че не просто приема една задача. Поемаше отговорност, която бе придружена с много условия. А също така приемаше и неговата вяра в нея.

Освен това вървеше по ръба на бръснача, рискувайки да се компрометира пред едната или другата страна. Тя прибра тръбата в раницата на гърба си.

— Най-добре ще е, ако ние първи получим информацията, която успеете да възстановите — добави Саймън.

— Знам — каза Лея. Но беше наясно, че и двамата разбират, че не се е съгласила с условията му. Не разполагаше с такава свобода на обвързване.

— Бъди внимателна — каза Саймън. Наличникът му се затвори. После той се обърна и навлезе в сенките.

За кратко Лея го гледаше как се отдалечава. В нея потрепваше опасение, сякаш се чудеше дали някога ще го види пак жив. Знаеше, че ще й липсва, ако му се случи нещо. Светът щеше да е много по-студено място без него.

Когато вече не можеше да го вижда, тя се обърна да си върви. Включи маскировъчната способност на костюма си и се стопи в мрака.