Мел Одом
Магическият ръкопис (5)

Две

Покрит от главата до петите в броня от магически подсилена паладиева сплав, която двамата с баща му бяха изработили, когато достигна пълния си ръст, Саймън Крос спря на входа на подземния паркинг пред сградата на „Тейлър & Лофтъс“ в район Мейфеър.

— Потвърди комуникационната връзка — каза Саймън.

— Чувам те отлично — отвърна Даниел Балънтайн по канала, за свръзка.

Бързо потвърдиха връзката и останалите от дванайсетчленния отряд.

Саймън ги слушаше и се опитваше да запази страха си за по-късно. Това чувство не беше полезно никога, освен като допълнителна енергия при импровизирано бягство, но само ако можеше да бъде успешно направлявано. В противен случай просто подтикваше човек към глупави постъпки.

Той не беше дошъл тук за глупави постъпки. Бяха дошли да спасят свои другари. Или да отмъстят за тях.

Без бронята Саймън се извисяваше на внушителните метър и деветдесет и пет и тежеше сто и петнайсет килограма. Когато я облечеше, височината му нарастваше със седем-осем сантиметра, а теглото — с почти седемдесет килограма. Нанодин микропроцесорите и „мускулите“ на костюма му осигуряваха движения на олимпийски атлет и скоростта на състезателен кон.

Освен че беше изкована предимно от паладий, бронята беше благословена и имаше вложени в себе си магии за защита. Това беше най-добрата комбинация от магия, наука и вяра, създавана някога.

Задвижваше се предимно от слънчева енергия, протичаща през микроядрен двигател. Дори при тежки условия бронята можеше да работи непрекъснато в продължение на осемнайсет до двадесет часа. Когато слънчевите клетки се изтощяха, имаше магия, която предизвикваше прилив на мистична енергия за известно време. С малко късмет резервната система щеше да издържи достатъчно дълго, за да може тамплиерът да стигне до безопасно място.

Когато всички членове на отряда потвърдиха връзката, Саймън се съсредоточи върху сградата. Засега нищо не беше помръднало в или около нея. Нямаше дори гаргойли.

Проверката за гаргойли се беше превърнала във втора природа за тамплиерите на Саймън, когато влизаха в града. Голяма част от архитектурата беше готическа и гаргойлите бяха често срещан елемент. Но сега мнозина от тях представляваха Кървави ангели и други демони от онзи ад, откъдето бяха изпълзели.

— Започваме — каза Саймън. Извади меча си — голямо двуостро оръжие, изковано от паладиева сплав. Дълъг метър и двадесет, блестящ, покрит с руни и остър като бръснач, той беше достатъчно лек, за да може да се върти с една ръка при увеличената сила на бронята.

Саймън огледа още веднъж улицата и близката околност. ПД-то на шлема му осигуряваше 360-градусово зрително поле. Можеше в буквалния смисъл да гледа едновременно накъде върви и какво има зад него. Една заповед, прошепната на електронното командване на костюма, можеше да промени нормалното зрение в нощно или термографско.

— Увеличи! — каза Саймън.

— Увеличение — отвърна ИИ-то^[1] на костюма с мелодичен женски глас.

ПД-то мигновено реагира на промените. Саймън вече използваше нощно зрение. Огледа пак сградата. Там все още нямаше нищо, което да го накара да отложи мисията. Той си пое дълбоко дъх и направи първата крачка.

* * *

Саймън пресече улицата, заобикаляйки изгорелите коруби на колите, разпръснати по платното като детски играчки. Червен двуетажен автобус, който някога беше забележителна гледка в Лондон, лежеше преобърнат на една страна. Скелети — на възрастни и деца — бяха разпилени навсякъде.

Шофьорът, все още в своята униформа, седеше на мястото си. Повечето му зъби бяха избити при сблъсъка. Една пластмасова фигурка на Буда стоеше на таблото до хавайска хула-танцьорка. Избродираният надпис на ризата му гласеше: „Джефри“.

Даниел, която се намираше зад Саймън, сложи ръка на рамото му и включи вътрешната комуникация между двата костюма. Този канал се използваше за частни разговори и за предотвратяване на риска сигналът да попадне у някой, който би могъл да има технологията да го разшифрова. Контактът също така даваше мигновено медицински данни за състоянието на другия човек.

— Саймън — каза тя тихо.

— Да? — отвърна той.

— Това не е нещо, което да не сме виждали преди.

— Знам. — „Точно това му е лошото — помисли си Саймън. — Не бива да привиквам. Всяка от тези гледки трябва да укрепва решимостта ми да се справя с демоните“. — Той се обърна и продължи нататък.

Даниел остана плътно зад него. Бронята й беше оцветена в зелено и черно, но също като Саймън тя бе включила маскировъчната функция и повърхността на костюма трептеше в нощни сенки.

Другите двама тамплиери вървяха от двете им страни. По същия начин бяха организирани втората и третата група. Всички носеха мечове заради традицията и защото тамплиерите бяха обучавани да се бият с демоните още от времето на Кръстоносните походи. Тази война — хора срещу демони — винаги щеше да се води лице в лице в градовете, построени от хората. Те не знаеха друг начин, но се приспособяваха. Шипометът, който Саймън носеше на бедрото си, доказваше това.

— Получавам сигнал — обяви ИИ-то на костюма.

— От кого?

— Неизвестен източник.

Саймън даде знак на групите да спрат. Приклекна до сградата и изучи 360-градусовия изглед на улицата. Докосна ръката на Даниел.

— Получих съобщение — каза той. — Предай това на другите. Кажи им да бъдат нащрек.

— Тъй вярно. — Макар че върху гладкия наличник на Даниел не се виждаше нищо друго, освен отражението на наличника на самия Саймън, гласът й беше напрегнат.

И двамата знаеха, че нямаше да се намират тук, ако не бяха упътени. А все още не разбираха ролята на жената, която им беше дала информацията за пленения тамплиер.

— Приемате ли входящия сигнал? — попита ИИ-то на костюма.

Фактът, че сигналът не беше пратен направо в говорителите, бе красноречив за Саймън. Или този, който го изпращаше, не можеше да проникне във вътрешната комуникационна система, или просто беше учтив.

— Приемам — каза той.

— Саймън — рече женски глас.

Саймън мигновено го позна. Гласът принадлежеше на Лея Крийзи — младата жена, която го беше придружила в пътуването от Южна Африка дотук, след като узна за нашествието в Лондон. По-късно се оказа, че тя е била в Кейптаун, за да го търси. Той все още не беше сигурен защо или кой я е пратил, но през последните четири години на свирепи битки двамата се бяха научили да се доверяват един на друг. Просто не говореха за хората, с които тя работеше.

Когато се върнаха в Лондон, Лея за кратко време шпионираше тамплиерското Подземие, докато не реши да изчезне. Саймън не знаеше за какво е било и това.

По-късно, когато той скъса връзките си с основната група тамплиери и тръгна сам да спасява, когото може от хората, хванати като в капан в страната, Лея се бе появила навреме, за да му помогне да осъществи онова бягство с влака. Саймън все още не можеше да си обясни как бе успяла да разбере къде се намира и, че му трябва помощ срещу кабалиста с демонската ръка. Оттогава я беше виждал само няколко пъти — случайни срещи, които го бяха оставили с още повече въпроси за това коя е тя и какво представлява.

Но беше научил, че може да й се довери, когато става въпрос за оцеляване. Тя — и онези, за които работеше — също искаше да прогони демоните.

— Лея — каза Саймън. — В лошо време се обаждаш.

— Скоро ще стане още по-лошо.

Това накара Саймън да направи пауза.

— Защо мислиш така?

— Защото влизате в клопка.

* * *

От другата страна на улицата, срещу сградата на „Тейлър & Лофтъс“, Лея Крийзи лежеше по корем на ръба на покрива. Беше прилепила до рамото си зарядна пушка и се взираше през оптическия прицел към улицата пет етажа по-надолу.

Не биваше да е тук. Знаеше, че ще има огромни неприятности, ако я открият. Но в свят, който внезапно е бил нападнат от демони, никоя друга неприятност не изглеждаше толкова голяма, че да си заслужава тревогите.

Затова се беше появила тук да гледа как Саймън Крос и групичката му ще се справят с проблема, който им беше натресла. Изпитваше угризения, защото — поне в известен смисъл — проблемът всъщност не беше негов.

— Откъде знаеш, че влизаме в клопка? — попита Саймън.

Лея го погледна през оптическия прицел. В бронята си той изглеждаше огромен като човек-танк. Но й беше трудно да го различи с включен камуфлажен ефект.

— Защото току-що ми съобщиха, че онези тамплиери ги държат като примамка, за да те измъкнат от скривалището ти — отвърна тя.

— Не съм се крил — възрази Саймън.

„Звучи изморено“ — помисли си Лея.

— Знам, че не си се крил.

През последните четири години Саймън строеше свое собствено подземие. И то без средствата, които тамплиерите бяха събирали в продължение на стотици години.

Също така спасяваше живота на хора, когато можеше. Напоследък резултатите от тези усилия рязко бяха намалели. Не само че имаше по-малко хора за спасяване, но беше и по-трудно да ги намериш сред руините на града.

От седмици Саймън не бе спасявал никого, а Лея знаеше, че той си води отчет за тези неща. През последните четири години, въпреки че се срещаха рядко, бе успяла да разбере какъв човек е. А той беше човек…

Е, точно това те докара на покрива на тази скапана сграда посред нощ и те накара да нарушиш прикритието си, заради което ще си изпатиш сериозно, ако те хванат, нали?

От това, което бе видяла, Саймън беше от мъжете, които вече не се срещаха. И тя нямаше да го остави да умре току-тъй, без да му помогне.

Или да го предупреди.

— Има ли тамплиери в тази сграда? — изръмжа той.

— Има — отговори му Лея. — Но демоните, които ги държат в плен, те очакват.

— Откъде знаеш?

— Защото скапаният Велик магистър на Рорк, Терънс Буут, ги е оставил там като примамка. — През времето, което бе прекарала в тамплиерското Подземие като неохотно приета гостенка, Лея се беше срещала с Буут. Той не бе приятен човек и хранеше голяма злоба към Саймън заради стари прегрешения.

— Буут е знаел, че са тук? — попита Саймън.

— Да.

— И не е направил нищо?

— Те все още са в сградата, Саймън. Съжалявам. Но ти не можеш да влезеш там. Демоните ще те очакват.

— Откъде знаеш?

Лея не можеше да му обясни всичко. Все още много неща зависеха от секретността. Дори и да не успееха да победят демоните, хората, с които тя работеше, бяха твърдо решени да не позволят смъртта на планетата да остане безнаказана.

Лея беше положила клетва да спазва изискванията на поста си и не можеше да каже и думичка на никого, докато не й бъде позволено.

— Ще трябва да ми се довериш, Саймън.

— Шпионирате ги, нали?

Тя не си направи труда да отрича. Информацията, която нейните началници бяха събрали от тамплиерското Подземие, беше важна. Тамплиерите бяха единствените хора, наистина готови да се бият с демоните.

И почти всички бяха загинали през първата нощ на нашествието. Останалите, с изключение на Саймън и неговите хора, се бяха изпокрили.

— С кого си? — изръмжа Саймън.

— Не мога да говоря за това — рече Лея. — А дори и да можех, сега нито му е времето, нито му е мястото. — Тя млъкна и го загледа през оптическия прицел. От ранна възраст беше възпитана с истории за герои, за мъже, които без колебание биха пожертвали живота си за своята страна.

Когато опозна света, откри, че повечето хора не са такива. Те гледаха само да се измъкнат от затрудненията, без да пострадат. Успехът на мисията оставаше на втори план.

Имаше и някои като Саймън Крос и тамплиерите, които бе привлякъл за своята кауза, но повечето приличаха на останалите тамплиери, криещи се в подземните си крепости. Лея бе открила, че хора като Саймън Крос се срещат рядко и светът има нужда от повече като тях. Особено сега.

— Това, което трябва да разбереш — рече търпеливо тя, — е, че не бива да влизаш в тази сграда.

— Именно твоята информация ме доведе тук — отвърна той. В гласа му имаше безстрастно обвинение. — Нямаше да разбера за тях, ако не беше се свързала с мен.

— Знам. — Лея си пое дъх и се опита да запази спокойствие. През последните години бе научила, че да се справя със Саймън и неговата простичка вяра във вършенето на добрини често е обезсърчаваща работа. Ако нечий друг живот беше застрашен, той неизменно щеше да рискува своя. — Сега ти казвам, че това е клопка.

— Важното в случая — заяви кротко Саймън — е, че в тази сграда се намират тамплиери — може би наши приятели, — пленени от демоните. Това е всичко, което ни е нужно да знаем.

— Саймън. — Лея чу леко изпукване и разбра, че той е прекъснал връзката с нея. Изруга го звучно, но не напусна поста си. Явно особеният вид глупост на Саймън Крос беше невероятно заразен.

Тя се намести зад зарядната пушка и зачака битката да почне.