Мел Одом
Магическият ръкопис (38)

Тридесет и пет

Уорън седеше пред книгата и прелистваше страниците. Върху тях мърдаха рисунки, но никоя от тях не спря вниманието му. Опита се да заговори с гласа, но той мълчеше. Уорън не знаеше дали защото не иска да говори с него, или защото е по-изтощен, отколкото показваше.

Наоми спеше в леглото му. Беше прекалено уморена, за да направи нещо повече от това да се изкачи по стълбите и да легне. Той не знаеше дали умората й се дължи на енергията, която беше използвала, за да му помогне, или на това, че той излекува сърдечната й клапа.

Фактът, че го беше направил, го изумяваше. Беше чел за такава лечебна сила. Източната медицина я назоваваше с няколко различни имена, но всички твърдяха, че съществува.

Той вдигна човешката си ръка и я размърда. Импулсивно затвори книгата и стана. Отиде в банята и спря там за момент.

С усиленото си зрение видя завесата, висяща над огледалото в цял ръст, поставено на едната стена на помещението. Още в началото, когато се беше нанесъл тук, веднага бе покрил огледалото, защото не можеше да гледа повече чудовището, в което се бе превърнал, с петната демонска кожа по лицето. Тази чужда кожа беше израсла на местата, където изгарянията го бяха обезобразили най-силно преди четири години.

Той се стегна, пристъпи напред и махна — с човешката си ръка — към редицата свещи върху ръба на ваната. Върху фитилите им проблеснаха искри, които се разгоряха в пламъци. Уорън дръпна завесата от огледалото и се втренчи с ням ужас в отвратителния си образ.

Въпреки че от четири години се виждаше такъв — което ставаше от време на време по невнимание, — той все още не бе свикнал с гледката. Тези дни имаше кабалисти, които изглеждаха даже по-зле, но те го правеха умишлено и се наслаждаваха на вида си. Уорън никога не би го направил.

„Ти си чудовище — каза си той. — Изглеждаш не по-малко противен от всеки демон, който някога си виждал“.

Страхувайки се от резултата, Уорън вдигна човешката ръка към лицето си. Задържа дланта на няколко сантиметра от демонските люспи, които покриваха бузата му. После пожела да се изцери.

Трептяща сила премина от дланта към лицето му. Но не се случи нищо. Той опита отново, но резултатът беше същият. Уорън изруга, събра силата си и пръсна огледалото на милион блестящи късчета, които се посипаха по пода и се натрошиха на още по-ситно.

— Какво правиш? — попита гласът.

— Нищо — отвърна той. — Бях глупак. Направих нещо глупаво.

— Кажи ми.

— Не. — Уорън прецени, че ако гласът не знае какво му има, така или иначе не би го разбрал. — Беше лична работа. По-добре да се опитам да измисля как да намеря Фулагар или останалите му помощници.

— Не си доволен от външния си вид — каза гласът. Готвеше се да отрече, но осъзна, че чувствата му са толкова силни, че няма да може да прикрие лъжата.

— Да — прошепна той. — Изглеждам ужасно и не мога да понасям това.

— Наистина ли?

Горчив смях се изтръгна от Уорън.

— Не ме ли виждаш?

— Разбира се, че те виждам. Много приличаш на голяма част от кабалистите. Даже си по-страшен от повечето.

— Аз не съм кабалист.

— Прекарваш доста време с тях.

— Само защото никой друг не би ме приел. „И заради Мерихим“.

— Кабалистите уважават твоя външен вид.

— Но аз не искам да изглеждам така.

— Мислех, че видът ти е доста уникален.

— Не искам да изглеждам уникален.

— Тогава как искаш да изглеждаш?

Уорън сведе очи към безбройните си отражения, които отвърнаха на погледа му.

— Искам да изглеждам като себе си. Както изглеждах някога.

— Покажи ми.

— Нямам никакви снимки. — През последните четири години беше загубил всичките си лични вещи. Не че изобщо имаше много такива, след като бе живял в сиропиталище.

— Покажи ми в ума си — подкани го гласът.

Уорън безшумно си пое дълбоко дъх и си се представи такъв, какъвто беше някога. Изобрази лицето си като гладък, неопетнен абанос. Тогава беше красив и го знаеше. Жените и момичетата му го бяха казвали. Поддържаше косата си късо подстригана, не си бръснеше главата, преди да загуби една трета от скалпа си в пожара. Винаги беше искал да си пусне мустаци и козя брадичка, но преди четири години, когато беше на двадесет и три, просто още не можеше.

— Този образ ли предпочиташ? — попита гласът.

— Да.

— Не е много различен от сегашното ти лице.

— Това беше моето лице — изграчи той. — А не този ужас от кръпки.

— Можеш да изглеждаш така, ако пожелаеш.

— Не мога. Опитах.

— Ти опита да се изцериш — каза гласът. — Но вече си изцерен.

— Не съм изцерен. Имах изгаряния трета степен. Собствената ми плът умря и беше заменена с демонската кожа от ръката ми.

— Мога да ти помогна да изглеждаш така, както желаеш.

Уорън не искаше да позволи на надеждите си да се разраснат много.

— Демонската кожа е обхванала лицето и ръката ми. Туловището и краката ми са покрити с още люспи.

— Ти си се опитвал да премахнеш демонската кожа.

— Да.

— Не можеш да го направиш. Тя се е сраснала с теб твърде силно. Налага се да приемеш това.

— Приел съм го — каза той. — Приех факта, че ще изглеждам така през остатъка от живота си.

— Не и ако не го искаш.

Уорън се втренчи в образите си.

— Как да го променя?

— Нека ти помогна. Събери наново огледалото. Почти без да се замисли, той махна към парченцата огледало. Те подскочиха от пода и се наместиха обратно в рамката. След по-малко от минута всяко късче се беше върнало на мястото си и пред Уорън се издигаше напукана повърхност.

После огледалото затрептя, изду се и пак хлътна. Щом легна в рамката, беше отново гладко и цяло.

Собственият му кошмарен образ го гледаше. Прииска му се да пръсне огледалото още веднъж.

— Опитай пак — подкани го гласът. — Но този път не се мъчи да се изцериш. Опитай… да се изваеш.

— Да се извая ли? Но аз не съм ваятел.

— Харесвал си изкуството като дете.

Изненадата на Уорън растеше. Гласът знаеше толкова много за него, че го караше да изпитва безпокойство. Като дете, той беше рисувал героите от комиксите, които четеше. Освен това бе експериментирал в моделирането с глина. Но никога не оставаше доволен от резултата.

— Опитай — настоя гласът.

Внезапно го обзе страх. Помисли си как беше успял да излекува сърдечната клапа на Наоми. Ами ако наистина можеше да промени лицето си? Би ли могъл да го направи по-хубаво? Или щеше да стане по-лошо? И което го плашеше повече, дали нямаше да направи със себе си нещо необратимо? Ами ако се ослепи?

— Няма да направиш нищо подобно — каза меко гласът. — Довери ми се.

Уорън знаеше, че му е трудно да се довери на когото и да било. Винаги се беше старал да живее незабележимо, да бъде незначителен и да стои извън вниманието на другите. Но пастрокът му го беше мразел достатъчно, за да убие майка му и да се опита да убие и него. Съквартирантите му го бяха мразели въпреки факта, че бе поемал по-голяма част от финансовата тежест, отколкото му се полагаше. При повишенията го пропускаха и го уволняваха от работа, защото си бе навличал зложелателството на другите.

Освен това беше поробен от демон и тормозен от говореща книга.

— Аз не съм книгата — напомни му гласът. — Книгата е само ключът.

Беше изтърпял повече лош късмет, отколкото му се полагаше.

— Довери ми се — повтори гласът. Уорън вдигна човешката си ръка.

— Добре.

— Затвори очи и си помисли как искаш да изглеждаш.

* * *

Когато Уорън започна да използва енергията, лицето му се сгорещи. На места го усещаше, сякаш се хлъзга. Понечи да отвори очи.

— Недей — каза гласът. — Това е много прецизна работа, а ти променяш зони близо до окото си.

Той се застави да почака. Движенията на ръката му не бяха негови. Миг по-късно жестоки бодежи като пчелни ужилвания накараха лицето по брадичката му да пламне. Там плътта беше изгоряла до кост.

Без да е в състояние да държи очите си затворени, той погледна в огледалото. Изненадата му притъпи болката, която изпитваше. Вълни от трептяща сила бликаха от дланта му и докосваха лицето му. Навсякъде, където енергията го докосваше, нова кожа израстваше над демонските люспи. А новата кожа беше гладък, неопетнен абанос, точно както си я беше представял.

— Не можеш да отхвърлиш демонската си половина — рече гласът. — Тя вече винаги ще бъде част от теб. Но можеш да я облечеш в собствената си плът.

Уорън гледаше зашеметен и очарован как процесът продължава. Овладя болката и я изтика в дъното на съзнанието си.

— Извинявам се — каза гласът. — За болката не може да се направи нищо.

— Няма значение — каза той. — Цял живот съм се справял с нея. Продължавай.

* * *

След няколко дълги минути Уорън гледаше в огледалото лицето, което си бе представял. Не можеше да си спомни дали някога наистина е изглеждал така, или чертите му са идеализирани от спомените му. В края на краищата нямаше значение. Той отново приличаше на човек.

Лицето му беше изпотено от напрежението и понесените страдания. Той се побоя, че тънкият слой пот ще отмие онова, което двамата с гласа бяха постигнали.

— Няма да стане нищо подобно — рече гласът. — Промените, които направи, са за постоянно. Освен ако не получиш някакви наранявания или не пожелаеш отново да промениш лицето си.

— Ами силата ми? — попита Уорън. За първи път се замисли за това. — Кабалистите се покриват с белези и татуировки, за да използват мистичните енергии, които демоните са донесли в този свят.

— Само защото вярват, че така трябва. Или пък защото така искат. Онези, които ползват Среднощния извор и избират път през Мрака, са белязани по други начини, които не си личат върху телата им. Твоята сила нараства, Уорън. Докато другите ползват тази енергия назаем, ти имаш Мрак в себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Мракът е част от самата ти същност.

Тази мисъл се завъртя в главата на Уорън. От нея туптенето в слепоочията му стана още по-болезнено.

— Заради Мерихим ли?

— Не Мерихим го е сложил там — каза гласът. — Той винаги си е бил в теб.

— Защо?

— Не знам. Но вероятно това те е спасило при атаката на демона преди четири години.

— Той каза, че ме е пощадил.

— Излъгал е.

— Можел ли е да ме унищожи? Може ли сега?

Гласът се поколеба, после отговори:

— Да. Трябва да внимаваш. Мракът в теб е силен, но не колкото един демон. Обаче този Мрак продължава да расте.

Уорън се замисли върху това и се уплаши. Щом беше обвързан с Мрака, това правеше ли го зъл? Затова ли никой никога не го беше обичал? Защото някак си долавяха, че е омърсен?

— Мракът не е зъл — каза гласът. — Светлината и Мракът са просто два различни пътя. Трудно е двама души, които вървят по различни пътища, да започнат да се приемат един друг.

Уорън погледна към лицето си и го докосна с човешката си ръка. От бакенбардите по челюстта му се спускаше тънка брадичка, точно както си я беше представял. По-рано никога не бе могъл да си пусне такава.

Помъчи се да проумее даденото му обяснение.

— Смяташ ли Мерихим за зъл? — попита гласът.

Той се замисли за всички неща, които бе сторил от името на демона през последните четири години. Беше отнемал живот и взимал разни неща, които Мерихим искаше — като книгата. И не изпитваше угризения за тези убийства, защото всичко опираше до избор между техния живот и неговия собствен.

— Да — отвърна Уорън.

— Мерихим, както и всички демони, е зъл, защото така иска. Дори да се съюзи със Светлината — което никога няма да стане, защото този път е бил затворен за демоните много отдавна, — пак ще си е зъл. Светлината и Мракът са един вид начало. И край. А какво прави едно същество със силите си между началото и края, зависи от самото него. Разбираш ли?

— Струва ми се, че да. Но каква връзка има това с мен?

— Ти смяташ ли се за зъл?

През ума на Уорън премина всичката смърт, която беше причинил със собствените си ръце — ръка, поправи се той. Хора бяха умирали с писъци от раните, които им бе нанесъл. Бяха падали под ударите на съживените от него зомбита.

— Не — прошепна той. Въпросът беше — техният живот или неговият. Никой не можеше да го вини, че спасява собствения си живот. По време на природни бедствия хората непрекъснато го правеха. Никой не би оспорил, че Адската порта е най-голямото природно бедствие, случвало се някога. — Не съм зъл. — Но знаеше, че другите биха го сметнали за такъв.

— Тогава значи не си.

Уорън се опита да намери утеха в даденото обяснение, но не знаеше дали всичко може да бъде преценявано по толкова прост начин. Взря се в отражението си. Сега определено изглеждаше по-малко зъл отпреди. Но демонската кожа все още блестеше тъмна и лъскава по гърлото му.

— Може ли да продължим? — попита той.

— Да.