Мел Одом
Магическият ръкопис (42)

Тридесет и девет

Аз бях тази, която потвърди съществуването на тамплиерите — продължи Лира Дариус. — Преди да открия това доказателство, те бяха просто мит, градска легенда, която се предаваше между хората от времето на крал Артур.

Вниманието на Лея се изостри.

— И как успя?

Лира се усмихна.

— Беше по-скоро късмет, отколкото умение. Както знаеш, тамплиерите са истински спецове, когато става дума за подмолни работи.

— Така е.

— По онова време още бях в МИ–6 — обясни Лира.

— МИ–6 ли? Но тази агенция се занимаваше със заплахи от чужди сили. Тамплиерите не са чужденци.

— Тогава още не го знаехме. Знаехме само, че се носят истории, които не заглъхват. После започнаха убийствата от демони. Помниш ли ги?

Лея кимна. Преди самото отваряне на Адската порта, на 13 октомври 2020 г., бяха извършени ритуални убийства. Полицията бе насъбрала голямо негативно отношение заради неспособността си да разкрие извършителите. Четири дена по-късно един полицай бе убит, както сметнаха тогава, от див звяр.

— След това убийствата се увеличиха — продължи Лира. — С оглед на всичко, което ставаше по света по онова време, Вътрешното министерство реши да разглежда нападенията като дело на терористи.

— Защото това беше по-лесно, отколкото да повярват в демони — рече Лея.

— Да. — Лира запази неутрално изражение. — МИ–6 се скри от вниманието на местните медии, но това беше лесно при всичките военни подразделения, които бяха мобилизирани за ликвидиране на заплахата от зверовете. Дотогава всички бяха убедени, че звярът е повече от един.

Лея си спомняше. Тогава тя беше назначена в Южна Африка, за да работи по истинска терористична заплаха, която бе засенчена от появата на Адската порта. Когато пристигна нареждането да поеме случая на Саймън Крос в Кейптаун, тя вече се намираше там.

— На мен ми беше възложено да наблюдавам Патрик Съмърайл — каза Лира.

— Защо?

— Разбрахме за неговите… специфични интереси. Както знаеш, трудно е човек да живее двойствен живот. Това с още по-голяма сила важеше за живота на Патрик Съмърайл. Той имаше дълга военна кариера и беше член на Вътрешния отдел на Министерството на вътрешните работи. Това несъмнено бе, за да ни държат под око по същия начин, по който ние по-късно се опитвахме да ги шпионираме.

— Тамплиерите, освен това са помагали за технологичния напредък на военните — вметна Лея. Не й пукаше, че открито ги защитава. В тях имаше много неща за харесване. Въпреки че бяха идеалисти и мечтатели. — Костюмът, който носиш, е разработен на базата на тамплиерски проект.

— Знам. Бях очарована от всичко, което бяха направили за последните неколкостотин години. Освен това научих много за тях. За разлика от теб, така и нямах възможност да се поразходя из подземните им бункери.

Лея не каза нищо. Всичко, което имаше да каже за тамплиерското Подземие, беше включено в докладите, които бе предала.

— Но имах възможността да спася Джесика Съмърайл преди битката в нощта на Вси светии.

* * *

Когато свърши с началния цикъл упражнения от Пътя на меча, Саймън се обърна към младите тамплиери и им отдаде чест. Те запазиха пълна сериозност за около пет секунди, но после избухнаха в приветствени възгласи и започнаха да си пляскат ръцете един на друг.

Саймън се ухили неволно. В този миг, в тази стая, смъртта и унищожението от демоните изглеждаха безкрайно далеч.

— Не е кой знае колко благоприлично, нали? — попита Даниел.

— Не — съгласи се той. Но трябваше да признае, че сега се чувстваше по-добре, отколкото след собственото си упражнение. Също така забеляза, че тренировката е привлякла по-голяма тълпа отпреди. Мъже и жени тамплиери и привлечени към каузата цивилни изпълваха помещението толкова нагъсто, че не можеше да се седне. Саймън нямаше представа кога са започнали да прииждат.

Вертам също беше там и на лицето на стария тамплиер беше изписана широка усмивка на одобрение. Той стрелна с поглед Саймън, намигна му и излезе от залата.

— Може би трябва да си помислиш дали да не направиш тези занимания с младежите редовно събитие — рече Даниел.

Той поклати глава. Нейтън се приближи до тях.

— Знаеш ли, тя е права. Това, което направи току-що с тези деца, беше адски хубаво нещо, друже. Ти им даде надежда и повдигна духа им.

— Не искам да се мислят за неуязвими — каза Саймън.

— Аха — рече със сарказъм Нейтън. — Разбирам какво имаш предвид. Много по-добре ще е да се свиват страхливо тук вътре и да се убеждават, че днес е денят, когато демоните ще ги намерят и убият.

— Не исках да кажа това.

Нейтън постави ръка върху рамото на Саймън и го изгледа право в очите.

— Надеждата и високият дух са две от най-хубавите неща, които можеш да дадеш на тези хлапета. От тях ще се иска да умрат, преди да им е дошло времето. Както и от всички нас. Ние рискуваме да умрем всеки път, когато излизаме навън, и единственият начин да издържим е да си мислим, че сме достатъчно силни и достатъчно умни, за да се справим. Ако се опиташ да им отнемеш това, те няма да обръщат внимание на другите неща, на които ги учиш и които ще им спасят живота. — Той замълча за малко. — Това е същото, което баща ти правеше за теб, друже. А също и за мен, и за много други тамплиери, които водиш в Лондон.

Саймън си пое дъх и го изпусна.

— По-лесно е, когато го получаваш — каза той. — А не когато го даваш.

Вертам се появи отново и лицето му беше изопнато от напрежение. Саймън отиде да го посрещне.

— Терънс Буут току-що е пратил група тамплиери в околността — рече Вертам. — Изпращат ни теснолъчево съобщение.

Саймън изпита тревога. След случилото се с Макомбър не бе изненадан да научи, че Буут и може би цялото тамплиерско Подземие знаят местонахождението на крепостта.

— Какво искат? — попита той.

— Вертам поклати глава.

— Казаха, че ще говорят само с теб.

— Добре. — Саймън се наведе и вдигна меча и гимнастическата си торба. Каквото и да искаше Буут, нямаше начин да е добро.

* * *

— Когато се отвори Адската порта — каза Лира Дариус на Лея. — Съмърайл се свърза с мен и ме помоли да наглеждам Джесика.

Докато гледаше по-възрастната жена, Лея долови в гласа й болката от спомените и видя как лицето й се напрегна.

— Джесика беше малко момиченце — каза Лира. — Осемгодишно. Демоните полагаха съгласувани усилия да унищожат тамплиерите. Очевидно знаеха кой е лорд Съмърайл, защото го преследваха. Когато Адската порта се отвори, аз бях с него и се опитвахме да намерим безопасно място за Джесика. По онова време не знаех със сигурност какво се готви да направи.

Лея седеше мълчаливо и неподвижно. Ако Лира Дариус я разиграваше, това беше най-доброто изпълнение, което тя бе виждала.

— Опитвахме се да се доберем до Храмовата църква^[1] — каза Лира. — Не успяхме. Кортежът от всъдеходи, който лорд Съмърайл осигури, беше нападнат от демони. Колите бяха унищожени. Едва не загинахме. Тогава за първи път видях какво може да направи напълно брониран тамплиер. И разбрах, че броните, които бяхме получили ние и военните, бледнеят в сравнение с това.

— Те не биха могли да издадат всичко — вметна Лея.

— Знам. Трябва да бранят своето знание. — Лира си пое дълбоко дъх, но Лея разбра, че жената вече не е в казарменото помещение; намираше се отново на пътя към Храмовата църква преди четири години. — Лорд Съмърайл ме накара да взема Джесика. Имаше подземен тунел, водещ до сърцето на тамплиерска крепост под Храмовата църква. Кийра Скайлър беше с нас.

На Лея й трябваше миг, за да разпознае името. Кийра Скайлър беше една от първите кабалистки, които излязоха на открито след започването на ритуалните убийства. Беше разказала на всички, че нападенията са дело на демони.

— Но никой не й повярва. — Лея си спомни за слуха, който беше достигнал до нея тогава.

— Никой. Освен лорд Съмърайл.

— Защото вече го е знаел.

— Да. Лорд Съмърайл и Кийра Скайлър бяха заедно през онази нощ, когато ни нападнаха. Планираха да работят за обединяването на тамплиерите и кабалистите и заедно да отблъснат демоните. Като цяло, тези две групи не знаеха много една за друга.

„А онези, които са знаели, не са си имали доверие“ — помисли Лея. Спомни си за чернокожия кабалист с обезобразеното лице, който беше в санаториума „Ейкхърст“. Саймън вече се беше сражавал срещу него веднъж.

— Кабалистите искат да се научат да контролират демоните — поясни Лира.

— А тамплиерите искат да ги унищожат — каза Лея.

— Лира се усмихна тъжно.

— Сама виждаш, че лорд Съмърайл и Кийра Скайлър са имали доста неща за изглаждане.

— Нямаше да се получи, дори да бяха оцелели. Кабалистите и тамплиерите са твърде различни едни от други.

— А ние не сме ли?

Лея не отговори. Във войната, която се водеше сега в Лондон, всеки си имаше собствена страна.

— Онази нощ двете с Кийра се опитахме да отведем Джесика на безопасно място — продължи Лира. — Но втора вълна от демони последва първата. Нападнаха ни край църквата, докато минавахме през гробището. Вкарах Джесика вътре, но бяхме на косъм. — Тя млъкна за момент, пое си дъх и продължи. — После всичко отиде по дяволите.

* * *

— Саймън Крос?

Саймън, който седеше пред комуникационния пулт, облечен в бронята си, направи наличника си прозрачен и позволи на тамплиера в другия край на връзката да види лицето му.

— Да.

Тамплиерът бе млад, но на лицето му имаше белези и предпазливост, които се получаваха само в близък бой.

— Великият магистър Буут ме изпрати да говоря с теб.

— Трябваше да дойде сам — каза Саймън. — Щях да съм по-заинтересуван да говоря.

— Той иска да дойдеш в тамплиерското Подземие.

Това озадачи Саймън. Той се облегна в креслото.

— Преди четири години, когато за последен път видях Великия магистър лице в лице, той недвусмислено ми заяви, че не съм добре дошъл там.

Върху физиономията на тамплиера се изписа неудоволствие.

— Нещата се промениха.

— Кои неща?

— Не ми е позволено да навлизам в подробности.

Саймън удостои мъжа със студена усмивка.

— Тогава разговорът ни ще бъде кратък. Кажи на Буут, че когато поиска да разговаря с мен, ще бъда тук. — Той посегна напред да прекъсне връзката.

— Чакай.

Саймън задържа ръката си върху копчето за изключване.

— Кажи ми някаква причина.

Тамплиерът мислеше бързо.

— Великият магистър Буут иска да говори с теб за „Гоетия“. Той знае за ръкописа от санаториума „Ейкхърст“. Казва, че може да помогне.

Саймън знаеше, че Буут не би помогнал на никой друг, освен на себе си, ако може да го избегне. Но фактът, че е пратил мъже навън в пустошта и през целия Лондон, му показваше, че Великият магистър не знае, че ръкописът е овъглен.

Но Буут все пак знаеше нещо.

— Къде мога да те срещна? — попита Саймън.

* * *

— Един демон Изкормвач нахлу в църквата, където бях отвела Джесика — каза Лира. — В едната си ръка стискаше Кийра. Преди да успеем да направим каквото и да било, той я уби. Направо там, пред нас. — Непроляти сълзи заблестяха в очите й. — Не можех да направя нищо.

— Сигурно е било ужасно — каза Лея.

— Ние не бяхме приятелки — рече Лира. — Тогава я виждах за първи път. Но можех да позная, че е добър човек. Въпреки рогата и татуировките. Накрая тя даде живота си, за да защити внучката на Великия магистър, както беше обещала.

— Но ти се измъкна — отбеляза Лея.

— На косъм — каза тихо Лира. — Бих се с демона, но той беше прекалено силен. Обаче отведох Джесика на безопасно място. Почти бях влязла след нея, когато Изкормвача ме сграбчи и ме издърпа от входа на тунела. — Тя направи пауза. — Знаех, че съм кажи-речи мъртва. Затова направих единственото, което можех. Имах звукова граната и я използвах, като бях наясно, че вероятно няма да оживея.

Лея гледаше как Лира прокара левия си показалец по ръкава на дясната си ръка. Бронята покорно се отвори и разкри блестяща изкуствена ръка.

— Не съм съвсем сигурна как оцелях след тази среща. Следващото, което помня, е, че се събудих в медицинско заведение, което не беше пълно с ранени и умиращи от демонските нападения. По онова време британските военни лежаха мъртви на улицата. Танкове и изтребители осейваха цял Лондон. А тамплиерите проливаха кръвта си край „Свети Павел“.

Лея се втренчи в изкуствената ръка. Беше чела за тях и знаеше, че са част от новоразработвана технология, но не знаеше, че се използват на действащи военни.

— Нараняванията трябваше да ме извадят от МИ–6. — Лира се усмихна. — И това щеше да стане, ако не беше демонското нашествие и Лондон не се бе превърнал в окупирана територия. Вместо това, тъй като бях близка с лорд Съмърайл и тамплиерите, ме ремонтираха и ме върнаха на служба.

Ремонтираха. Думата разтърси Лея, когато се замисли как жената е била ремонтирана като част от оборудването и върната на служба. Но в края на краищата всички те бяха точно това — части от една добре смазана машина.

И би трябвало да действат като добре смазана машина. Но през последните няколко дни тя не бе правила това. Досега командването вероятно знаеше, че нещата са започнали доста по-отдавна. И затова тя се намираше там, където беше.

— Не много от нашите хора вярват в тамплиерите — каза Лира.

— На Командването не му е приятно да знае, че някой разполага с повече информация от тях — отвърна Лея. — Особено ако става дума за информация, събирана стотици години.

— Тамплиерите не са единствените, които знаят разни неща. Ние също разполагахме с данни. Просто не знаехме как да ги тълкуваме. Като например тръбата, която ти донесе. Ние знаехме за „Гоетия“. Просто не знаехме, че е свързана с тази бъркотия, в която сме затънали.

Лея погледна към другата жена и си пое дълбоко дъх. „Добре. Ето че стигнахме до същността“.