Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Евгений Онегин
Роман в стихове - Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Николай Хрелков, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- harbinger (2010)
Издание:
А. С. Пушкин. Евгений Онегин
Славянска библиотека
Преведе: НИКОЛАЙ ХРЕЛКОВ
Художник: В. СВИТАЛСКИ
Коректор: СТОЙКО БОЖКОВ
Отпечата през 1946 г. печатница „ЛИНОТИП“
ул. Искър 22 — София, тел. 2–14–00
Разрешение № 1281 от 22. V. 1946 г.
Издание: Т. Ф. ЧИПЕВ
Издателство „Т. Ф. ЧИПЕВ“
/основано 1891 г./
София
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Димитър Хр. Петричев, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode (2007)
Издание:
А. С. ПУШКИН
ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН
Руска
Първо издание
БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА
Литературна група IV
Редактор Неделчо Драгиев
Художник Величко Койчев
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Наталия Кацарова
Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.
Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74
Цена 0.46 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
Шеста глава
Lа̀ sotto giorni nubilosi e brevi (…)
Nasce una gente a cui l’morir none dole.
1.
Видял, че Ленски се не върна,
Евгений чувства тегота̀;
край Олга в мисли цял потъна,
задоволен сам от мъстта.
И Оленка се запрозява,
а Ленски все не се явява —
и котильонът с бавен звън
я мъчи като тежък сън.
Но свършват вече да играят,
вечерят; и легла зоват,
легла постлани тоя път
чак до девическата стая,
И легнаха — кой тук, кой там,
Онегин тръгна вкъщи сам.
2.
Спят всички вече: всичко мина,
и хърка негде Пустяко̀в
до тежката си половина.
Гвоздѝн, Буянов, Петушко̀в
и Флянов, кой където сварил,
лежат в самата трапезария;
мосю Трикѐ на пода, пак
с фанелата и стар калпак.
С Татяна пък момите спят,
обгърнати дълбоко в сън;
печално вгледана навън,
под бледия Дианин зрак,[2]
не спи единствена Татяна,
във мрака непрогледен взряна.
3.
Нечаканата му поява
с минутна ласкавост в очи —
и с Олга странните прояви
не ще се в нея изличи.
Да схване иска и не може,
кипи ревнива скръб, тревожна,
в душата й като река,
и сякаш ледена ръка
сърцето й с тревога стиска;
под нея пропаст в мрак ехти:
„Загивам, — тя едва шепти, —
но гибелта е скъпа, близка.
Аз не тъжа по своя дял,
той щастие не би ми дал“.
4.
Напред, нерадостна история!
Лице нас ново ни зове:
на версти пет от Красногорие
отдавна спре и заживе.
И здрав през дългите години
сред философската пустиня —
Зарецки, нявга хулиган
и комарджийски атаман,
разсипник и трибун кръчмарски,
сега с човешка доброта,
с деца, усамотен баща,
помешчик със сърце другарско —
и честен, казал бих, човек:
тъй се поправя този век!
5.
Светът го хвалеше предвзето,[3]
че беше опак, зъл и смел:
от десет крачки с пистолета
улучваше той а̀со в цел,
Да кажем ли, как през сражение
еднаж, сред смело упоение,
бе паднал, кьор-кютук пиян,
в калта от коня разигран,
и сам се в френски плен остави:
прекрасен, драгоцен залог!
На Регул[4] с доблестния бог,
готов бе в плен все да остава,
но в кредит сутрин у Верѝ[5]
да пие по бутилки три.
6.
Понякога в шеги забавни
глупака сторва пух и прах,
а умния раздразва славно —
ту явно, ту пък с таен смях,
макар че нявга ще се случи
и него някой да поучи:
и той, останал сам без коз,
да се почувства, прост и бос…
Той спора весел ще изкара
с ответ ту остър, ту пък тъп,
понявга в думите е скъп,[6]
понявга остро пък ще скара
приятелите с тайна цел —
и ги изпраща на дуел.
7.
А после той ги примирява,
зер да закусят трима те…
Конфликта тайно обезславя,
шега нелепа ще сплете;
Sed alia tempora![7] Слава
(тъй както любовта минава)
минава бурно с младостта.
Зарецки сети старостта
и, свит под сенчести акации
от бури скрил се най-подир,
живее в мъдрост и във мир,
сред зелето, като Хораций,[8]
развъжда пилци и яйца
и учи своите деца.
8.
Не бе той глупав и Евгений,
не любящ хладното сърце —
бе влюбен в умните съждения
и изразното му лице;
и с радост срещаше умника,
спореше често той и никак
сега не му се удиви,
когато пак се появи.
Зарецки спря и след привета
с наченатия разгово̀р,
поднесе му с усмихнат взор
писмото кратко на поета.
Евгений, взел го, тоя час
прочете в себе си, без глас.
9.
То бе приятна, благородна
покана, или пък картел.[9]
Тя с хладна яснота го бодна:
зове го Ленски на дуел.
И към носителя Евгений,
обърнат с първото движение,
без лишни думи и суров,
продума: „Винаги готов!“
Посланикът, без обяснение,
да си отива пожела…
Отрупан много бил с дела;
и си отиде; но Евгений,
останал в себе си и сам,
бе недоволен, бе го срам.
10.
Наистина: погледнал строго
и себе си призвал на съд,
той се винеше в твърде много
неща, но главно тоя път,
че с любовта прекрасна, нежна
той се погаври тъй небрежно;
и после: Ленски бе поет
и в глупостите е превзет;[10]
на младостта се туй не съди.
И сметнал го най-близък свой,
бе длъжен да покаже той
не себе — пълен с предразсъдък,
хлапак разпален, дигащ шум, —
а мъж на доблест, мъж на ум.
11.
Той можеше да се разкрие —
не като звяр настръхнал в лес:
от зло бе длъжен да отбие
сърцето младо: Ала днес
е късно: часовете хвъркат…
При туй — си мисли — тук се бърка
изпитаният дуелист;
а той е зъл, клюкар, речист…
Той би се отплатил с презрение
за смехотворните слова;
а после людската мълва…
И на̀, общественото мнение![11]
Тук нашият кумир е: чест!
Светът се движи с нея днес!
12.
А кипнал в мъст нетърпелива,
стоеше в къщи Ленски блед;
Зарецки влезе и бъбриво
връчѝ тържествено ответ…
Ревнивецът се разтрепера!
А той си мислеше, че звера
ще се изплъзне тоя път
из примката и подла гръд
ще заслони от пистолета.
Съмнението отлетѐ —
на мелницата утре те
ще се присрещнат при разсвета;
и под насочени дула
ще сложат своите чела.
13.
С душа, кокетката презряла,
не искаше той, горд поет,
да срещне Олга пред дуела,
завзрял се в часовете блед;
но трепна цял от мисъл злостна,
отиде пак у тях на гости.
Той мислеше да я смути,
когато се при тях вести.
Но тя си същата изглежда…
На къщния стояща праг,
го срещна с весел порив пак,
подобно ветрена надежда;
безгрижна и без мисъл зла,
каквато вечно е била.
14.
„Защо се скри тъй рано снощи?“ —
бе Олиният пръв въпрос.
Той, любовта си чувстващ още,
повеси мълчаливо нос.
Изчезна всичката ревнивост
пред блясъка в очите живи —
пред тая нежна простота
и живата й чистота!…
Погледна в сладко умиление
и пак видя, че е желан,
и от разкаяност терзан,
напъна глас за извинение:
почувствал себе си неправ,
отново радостен и здрав…
15. 16. 17.
И пак замислен и печален,
стои пред масата несвой,[12]
но силите не са остали,
да й припомни нещо той;
той мисли: аз ще съм спасител
попречващ нему, развратител,
сърцето й да похаби
с въздишки, с пламък и хвалби;
та червеят презрян, отровен
стъблото да не скърши с яд
на светия прекрасен цвят,
едва за утрото отворен.
Туй значи: в кипналата страст
в другаря си ще стрелям аз!
18.
Ако би знал той, колко рани
в Татянината гръд горят!
Ако се сещаше Татяна,
ако би знала тоя път,
че утре те обзети в злоба,
двамина ще спорят над гроба:
ах, може би, със любовта
би ги смирила някак тя!…
Но тая страст дори случайно
не беше никой тук открил:
той беше се усамотил,
а тя изгаряше тук тайно.
Би знала няня за това —
но беше стара тя глава.
19.
Таз вечер Ленски бе разсеян,
ту в унес, ту пък в спора пръв;
когото музата лелее,
той винаги ще е такъв.
И зад рояла, мрачно, бавно,
той взимаше акорди равни
и, поглед в Олга устремил,
шептеше: „Още ли съм мил?“
Но стана вече: вън е късно;
в разлъката с живота скъп
сърцето му трепери в скръб
и от скръбта то ще се пръсне.
Тя гледа като че през сън.
„Що става с теб?“ Но той е вън.
20.
В дома прегледа пистолета
и пак в калъфа той го скри;
и, разсъблякъл се, поетът
при лампа Шилера откри;
но мисъл го една обзема,
в гърди сърцето не задремва
и с непостижна красота
той вижда Олга сред нощта.
И Ленски книгата затваря
и пише странни стихове:
любовни пусти бляновѐ
звучат и той ги приповтаря,
в пожар лиричен обладан,
подобно Делвиг[13] наш, пиян.
21
Но аз съм спазил стиховете
тях случаят ги съхрани:
Къде, къде, там отлетехте
на пролетта ми златни дни?
С какво денят грядущ приижда?
Завзирам поглед и не виждам,
сред мрак дълбок потъва той.
Съдбата следва пътя свой,
смъртта ли ме прониже бледен
или я пък избягна аз —
то все едно е: идва час
определен — часът последен!
Благословен на грижи ден!
И леден мрак — благословен!
22.
Ще блесне лъч и ще възлезне
пак слънцето над ярък ден;
аз, може би, ще в гроб изчезна
и в ледения мрак студен,
и спомените за поета
ще отнесе спокойно Лета.
Ще ме забрави мен светът;
но ти ще спреш ли някой път
в сълзи над ранната ми урна,
ще мислиш ли: „Люби ме той,
той даде мен живота свой
в разсвета му печално-бурен?
Но аз зова сега в мъгла:
Обичам те: ела, ела!…“
23.
Но тъмен всеки стих излиза
(това романтика зовем,
а аз не виждам романтизъм,
пък и защо се тука врем?).
И пред зори едва, на края,
склони главата си замаян
над думицата идеал.
Едва бе тихо той заспал,
обгърнат в сънно обаяние,
и влезе верният съсед
в безшумния му кабинет,
за ставане да го подкани:
„Часът е вече седем, сам
Онегин сигур чака там!“
24.
Но той се лъжеше: Евгений
сам още спеше тежък сън…
Петелът сенките стаени
изпращаше с нощта навън,
а той почиваше дълбоко.
И слънцето се спря високо
и птици, прелетен рояк,
блестят; а той не става пак,
лежи, прострял се на кревата,
потънал целият в покой,
и чак когато стана той,
пердета дигнал от стъклата,
видя: денят отдавна бял
и той е вече закъснял.
25.
Звъни. И вън чевръсто бяга
слугата — френецът Гильо̀,
халат и чехлите предлага,
подава чистото бельо.
Той бързо дрехите надява
и на слугата си предава
да се приготви на свой ред,
но с бойния му пистолет.
Шейната е навън готова —
към мелницата полете…
И стигнаха, и спряха те.
Гильо̀ с „Лепаж“-а[14] е съдбовен,
конете сам остави той
при двата дъба на престой.
26.
Опрял се, Ленски, блед, навъсен,
очакваше нетърпелив;
Зарецки лееше яда си
по дуеланта мързелив.
Онегин стигна с извинение.
„Но с вас — извика изумено
Зарецки, — няма секундант!“
Класик в дуела и педант,
към методите той бе с чувство,
не искаше в хуманен век
да гръмнеш току-тъй човек:
то става, става, но с изкуство.
Закон е то необорим!
(И трябва да го поздравим.)
27.
„Кой секундант? — подзе Евгений. —
Да, ето го: monsieur Guillot.
Аз не предвиждам възражения
и нищо тук не виждам зло;
той може да е неизвестен,
но затова е много честен.“ —
Зарецки устните си сви.
И той към Ленски промълви;
„Какво, да почнем?“ — „Да, чудесно!“
Към мелницата взеха друм,
а изотзад вървят без шум
Зарецки наш с човека честен
и преговарят и спорят;
вразите чакат и мълчат.
28.
Врази! Нима вражда позорна
на кървав пир ви води тук?
Не посветихте ли доскоро
живота си един на друг?
За да застанете днес злобни,
на стари врагове подобни,
и като сред жесток кошмар,
другар да готви за другар
смъртта спокойно и сурово…
Преди кръвта да потече,
не ще ли някой изрече
словата за другарство ново?
Но пред враждата с порив див
срамът е винаги лъжлив.
29.
Но ето, блеснаха оръжия
и в шомпола удари чук.
Цевта ръбата пълнят бърже —
и ударник отсича звук.
Струята сива на барута
протича тихо, тихо чута.
Поставят кремъка със звън.
До близкия застанал пън,
мосю Гильо̀ стои смутено.
Те снемат бавно плащовѐ
и крачки тридесет и две
брои Зарецки; и студено
ги той развежда в смут обзет —
и всеки взема пистолет.
30.
„Срещнете се!“ — им каза бавно.
И без да вдигат пистолет,
с походка твърда: тихо, равно
минава всякой мълком, блед,
по крачки четири — съдбовни.
Евгений пистолет спокойно,
без да прекъсва хода свой,
започна да повдига той.
Вървят по правилата стари
и Ленски вече се целѝ,
но… изведнъж се повалѝ:
Онегин гръмна пръв… Удари
часът на бедния поет:
и мълком пусна пистолет.
31.
Ръката си на гръд поставил,
той падна с поглед замъглен
в прегръдката на смърт корава.
Така по склона в ярък ден
искряща, от лъчи огрена,
политва соспа[15] вледенена.
Обзет от моментален мраз,
Онегин притърча тогаз,
но беше късно вече… Ясно,
певецът млад и вдъхновен
лежеше блед и вцепенен!
Под бурята цветът прекрасен
умря при утринен пожар
като кандило пред олтар…
32.
Лежеше неподвижно странен
и отмалял, непробудим…
А на гърди дълбока рана
кървеше и струеше дим.
Сърцето секна мигновено,
а миг преди бе вдъхновено;
с надеждите и в гняв суров
кръвта кипеше там с любов.
Сега като че в дом напуснат
е легнал мрачният покой,
завинаги е млъкнал той
и креп е по стъклата спуснат.
Стопанинът го няма. Да.
И няма никаква следа.
33.
Добре е с епиграма дръзка
да раздразняваш ти врага,
да виждаш как от гняв се пръска
склонил бодливите рога,
и в огледалото се гледа,
засрамен, победен и бледен;
и как приятно е тогаз,
ако крещи: „Това съм аз!“
Но по-приятно е в мълчание
да му приготвиш гроб проклет
и го прицелиш с пистолет
от благородно разстояние;
но да го пратиш в гроба там,
не ще да е приятно вам.
34.
Какво е, ако с пистолета
убиете приятел млад,
затуй че бил е зъл в ответа,
или пък сред ненужен яд
замаян ви е наскърбил,
или пък в скуката унил
ви е поканил на двубой?
Кажете ми с разу̀ма свой,
какво ви чувство овладява:
когато той, непробудим,
е легнал с рана в кървав дим
и постепенно вледенява;
откликва глух той и суров
на вашия отчаян зов?
35.
И там с дълбоко угризение,
в ръката стиснал пистолет,
стоеше над трупа Евгений.
„Убит!“ — реши съседът, блед.
Убит!… При тоя възклик черен
Онегин бързо, разтреперан,
зове слугата, полужив.
Зарецки сложи, предпазлив,
в шейната леденото тяло,
за да вървят в обратен път.
Усетили мъртвец, хриптят
конете буйни, с пяна бяла —
гризат стоманните жвала.
И литнаха като стрела.
36.
Скърбите ли зарад поета,
едва за радостта роден
и паднал още при разсвета
на своя юношески ден?
Къде са ярките копнежи
и благородните стремежи,
и чувствата на младостта,
и доблестта и нежността?
Къде са бурните желания,
за знания стремеж висок,
и страх от срамния порок,
и бляновете на избраник —
ти, призрачен неземен звън,
в поезията свята — сън!
37.
Той, може би, бе за спасение,
или за слава тук роден
и с лирата си вдъхновена —
звънът на лирата свещен —
би се подел до вековете,
и през живота си поетът
би стигнал най-висока чест.
И сянката му скръбна днес
отнася, може би със себе
свещена тайна, и за нас
заглъхна животворен глас —
за да не чуе в гроб погребан
от времената нови зов,
нито народен благослов.
38. 39.
Възможно друго е: изстинал,
че би живял ненужен дял
и след младежките години
напълно той би охладял.
Дошла би сивата промяна:
простен с мечтите и оженен,
живял би в селото рогат,
пристегнат в топлия халат;
познал би той живота, всъщност,
и, от подагра заболял,
би ял, би пил и би тлъстял,
и на постелката намръщен
умрял би той след дълги дни
сред лекари, деца, жени.
40.
Каквото и да е, читател,
но ето че поетът млад —
замисленият наш мечтател —
умря от близкия си брат!
Наляво, близко до селото,
де обитаваше в живота,
два бора сраснати стоят,
под тях спокойно се струят
водите на поток долинен.
Орачът тук почива сам
и вечери жетварки там
напълват менци и съдини;
а вътре в буренака гъст
се вижда паметник и кръст.
41.
Под него (дъжд ли ще удари —
дъждът пролѐтен над степта)
овчар, плетещ цървула шарен,
на Волга пее песента;
или пък гражданката млада,
дошла на село за прохлада,
когато с коня си лети
стремглаво в тия широти, —
тя тук се спира и застава;
и свила пъстрия перваз
на шапката, чете тогаз —
и после пак си отминава,
ала през погледа личи
сълза в прекрасните очи.
42.
И свръща ходом през полето,
в душата с вътрешна борба —
и мисълта й е заета
на Ленски с глухата съдба.
„Що стана с Олга, — тя се пита, —
скърбя ли дълго по убития
и минала ли е скръбта?
Сестра й пък, къде е тя?
Беглецът де е днес, несретен,
на хубавици моден враг, —
къде е скръбният чудак,
убиец мрачен на поета?“
За всичко и за всички вам
подробна сметка ще ви дам.
43.
Но не сега. Макар и много
да любя аз хероя мой,
ще се повърна като мога,
ала сега да чака той.
Годините към проза кимат
и гонят пеещата рима,
и аз — с въздъх признавам аз —
след нея се влека без страст.
Стихът се мъчно вече ниже
върху хвърчащите листа
и друга ледена мечта
тревожи с ледените грижи
съня на моята душа,
и с нищо аз се не теша.
44.
Изпитах други аз желания;
изпитах нова аз печал;
в желания се не улавям,
скръбта си аз неотмилял.
Мечти! Къде сте с чиста сладост?
И вечната й рима — младост?
Нима увяхна вече тя —
венец спаружени цветя?
Нима наистина залязва
и няма да се съхрани
живота с младите му дни
(което съм в насмешка казвал)?
И мигар няма тук възврат?
И аз не съм отдавна млад?
45.
Да. Моят полуден настава,
признавам се в това и аз.
Но нека е така: прощавай,
младежка моя, лека страст!
За всичките ти наслаждения,
за скърби, радости, мъчения,
за бури, шум и пировѐ,
за твойте свежи даровѐ —
благодаря ти, моя младост!
В живот ту бурен, ту пък тих
напълно с теб се насладих;
доволно! Без сега да страдам,
към нов завръщам вече път,
където да отдъхне гръд.
46.
Простете, призраци стаени:
в покоя ви не се теша —
изпълнили със страст и леност
замислената ми душа.
А ти, младежко вдъхновение,
вълнувай ме с въображение
и оживявай моя сън:
разнасяй често ведър звън,
недей оставя в пустош тежка
душата сред жестоки дни
накрая да се вкамени
сред упоение мъртвешко,
сред горделиви подлеци
и сред блестящите глупци.[16]
Глава шеста
La, sotto, igiorni nubilosi e brevi.
Nasce una gente a cui l’morir non dole.
I
Веднага щом Владимир скри се,
Онегин танца прекрати
и отегчен, потъна в мисъл,
доволен, че си отмъсти.
А Олга с поглед Ленски дири.
Къде е той? Не го намира.
И тя, танцувайки, скучай,
И котильонът няма край.
Но свърши той. Вечеря слагат.
След туй постелите гласят:
на всички нужен е сънят —
и гости, и стопани лягат.
Освен Онегин. Той пое
към къщи в пустото поле.
II
Край още топлата камина
отпуснат хърка Пустяков,
до свойта тежка половина.
Гвоздин, Буянов, Петушков
и Флянов, пак неразположен,
налягали са кой как може.
Трике и а пода е заспал
с фланела, шапчица и шал.
А там край Олга и Татяна
девойките дълбоко спят.
Едничка Таня в своя кът,
от лунна светлина заляна,
срещу прозореца без сън седи
и тъжно гледа вън.
III
Появата му ненадейна
и погледа му мигновен,
и валсът със сестрата нейна,
така пред всички изявен,
до дън душа я разтревожи.
Да проумее, тя не може
и сякаш ледени ръце
притискат нейното сърце —
и сякаш на ръба на бездна
стои със разум помрачен.
„Загивам — шепне, — но за мен
е сладко и така да чезна.
Сърцето ми се примири.
Любов не ще ми той дари.“
IV
Но ето друг пред моя взор е.
Напред към новото лице.
Наблизо там до Красногорье,
на Ленски тихото селце,
живее и до днес добрува
и философствува, мъдрува
Зарецки, комарджия стар,
разбойнически главатар,
трибун на кръчмите безспирен,
сега улегнал и прибран,
съпруг, макар и невенчан,
почтен другар, помешчик мирен,
прославен с честност, с добрини…
Как този век се измени!
V
За дръзките му зли закачки
лъстиво хвален бил навред;
разправят, от петнайсет крачки
улучвал асо с пистолет;
веднъж — а то и днес се спомня —
пиян-залян летял на коня
в сражение, презрял смъртта,
и храбро цопнал във калта.
Французите пленили този
нов Регул, на честта нов бог,
готов да бъде пак залог,
готов окови пак да носи,
но само сутрин у Вери
да се напива без пари.
VI
Шегуваше се той забавно:
осмее важния глупец
или умника метне славно
с похватите на стар хитрец;
при туй от всяка несполука
извличаше добра поука,
макар понякога и сам
да биваше глупак голям.
И спор повеждайки основен,
бе духовит или пък тъп,
понякога на думи скъп,
друг път безкрайно многословен.
Ту скара двама някой път,
че те дуел си обявят,
VII
ту силом просто ги сдобрява,
за да закуси после с тях
и скришом да ги подиграва
и прави пред света за смях.
Sed alia tempora. Отлита
накрай и смелостта честита
(като съня на любовта.
Зарецки, тих пред старостта,
отглежда вишни и акации,
за бури вече не ламти,
живей като мъдрец почти,
сади цвекло като Хораций,
развъжда гъски. На писмо
децата учи, на четмо.
VIII
Харесваше го наш Евгений
не за сърцето — за ума
и за различни разсъждения
по разни поводи. Дома
приемал бе съседа буден
и хич затуй не бе учуден,
когато днес Зарецки сам
на съмване дойде насам.
Той поздрави със вид приветен,
усмихвайки се със очи,
на нашия герой връчи
бележка кратка от поета.
Онегин мълком я пое.
Разгъна я след туй. Тя бе
IX
една приятна, благородна
покана, зов или картел;
тя с хладния си тон го бодна:
покана за дуел. Прочел,
Онегин бързо се обърна
към пратеника и отвърна
със тон почтителен, суров —
приема, винаги готов.
След две-три думи разменени
Зарецки сбогом си взема,
че имал работа дома.
И в този тежък миг Евгений,
останал с мислите си сам,
изпитваше неясен срам.
X
Той много, много разсъждава,
разглеждайки се отстрана —
осъди себе си тогава.
Той, първо, имаше вина,
че чувството свенливо, нежно
бе подиграл така; небрежно;
и второ: нека да сглупи
поетът — млад е той, кипи, —
простено му е; но Евгений,
обикнал чистата душа,
не трябваше да е маша
на предразсъдъци презрени
Не бе хлапак, а мъж със чест,
безброй неща видял до днес…
XI
Могъл би с чувство да отвърне,
а не като настръхнал звяр.
Могъл би с благост да обгърне
сърдечния си млад другар.
Сега е късно да го стори:
Намеси се на туй отгоре,
и този стар сплетник нечист,
бъбрив, неукротим софист.
Би могъл просто със презрение
да се отвърне от това.
Но после хорската мълва?
Или общественото мнение?
Пружина на честта, кумир
тя върти света безспир.
XII
С вражда нетърпелива в къщи
очаква младият поет;
и ето с отговор се връща
велеречивият съсед.
Сега ревнивецът ликува!
Боеше се, че ще хитрува
поразникът и със шега
ще се измъкне и сега
от удара, с душа несмела,
или със тежък срам дори.
Но не! Решено е. В зори
при мелницата ще се стрелят —
тъй както стреля враг врага:
в главата или във крака.
XIII
Реши така да ненавиди
кокетката, че не желай
преди двубоя да я види.
Разсеян броди. Но накрай
той махна със ръка. И ето
пое направо през полето
към Ларини. Ще я смути,
щом тъй внезапно се вести.
Уви! Като преди е мила
към бедния ревнивец тя:
от входа просто полетя
като надежда лекокрила,
безгрижна, весела, добра.
каквато вечно е била.
XIV
„Изчезнахте внезапно снощи,
Защо?“ — посрещна го с въпрос.
Обърка се, невлязъл още,
и мълчалив провеси нос.
И мигом ревността угаси и
пред този взор, пред тази ясна,
пред тази искрена душа,
игрива, чиста — без лъжа,
Той гледа Олга с умиление,
уверен в нейната любов.
Разкаян, вече е готов
дори да проси извинение.
Но няма думи, тръпне цял,
щастлив е той и оздравял.
XV, XVI, XVII
Унил, замислен, няма сила,
терзан от тъжна тегота,
да спомене пред свойта мила
за случката, за вечерта.
„Ще бъда нейният спасител
от оня ловък изкусител.
И няма да я съблазни
със неговите хитрини!
И няма червеят злотворен
да прояде това стъбло,
и няма весело чело
да клюмне тоя цвят разтворен!“
То значи: на дуел съм аз
в уречения вече час.
XVIII
Да би узнал, че люта рана
Татянината гръд гори!
Да би отгатнала Татяна,
че утре, още във зори,
Владимир, сляп във свойта злоба,
с Онегин ще оспорва гроба,
тя с любовта си може би
враждата щеше да стопи.
Ала за тази страст случайна
не се догади никой там.
Онегин беше просто ням.
Татяна се топеше тайно.
Бавачката й от това
бе нещо схванала едва.
XIX
Таз вечер Ленски бе разсеян:
ту мълчалив, ту весел пак:
от муза който е лелея и,
е винаги такъв чудак.
Приседна той на клавикорда,
изтръгна няколко акорда
и вперил в Олга поглед жив,
шепти: „Нима не съм щастлив?
Но Ще си ходя. Става късно.“
С девойката се той прости;
сърнето, свило се, тупти,
от мъка сякаш ще се пръсне.
„Какво ви е?“ — чу сякаш в сън.
„О, нищо!“ И след миг бе вън.
XX
Той в къщи двата пистолета
прегледа, после ги прибра.
След туй на светлината бледа
Том Шилеров един избра —
Но мисъл го обзема властна —
той вижда Оленка прекрасна
Непобедимата мечта
го носи нейде по света.
Затвори книгата. Тогава
рой стихове написа той —
с любовни глупости безброй.
Прочита ги — и продължава —
тъй както Делвиг сам твори
пиян, възбуден до зори.
XXI
У мен са днеска стиховете —
щастлив ги случай съхрани:
„Къде, къде сте вий, кажете,
на мойта пролет златни дни?
Що утрешният ден ми носи?
Напразни жалби, и въпроси,
било, каквото е било,
а бъдното — добре дошло.
Дали ще ме срази стрелата,
или ще прелети край мен?
За всичко час определен
е отредила нам съдбата.
Благословен бъди ми, ден!
И, мрак — бъди благословен!“
XXII
„След тази нощ безмълвна,
звездна ще заблести сияен ден.
А аз — аз може би ще слезна
в нощта на моя гроб студен.
И Лета бавно ще погълне
и дните ми, с надежда пълни,
ще ме забрави, знам, светът,
но ти, девойко, някой път
ще идваш ли при мойта урна?
Ще спомняш ли през порив мил,
че той на теб бе посветил цвета
на младостта си бурна?
Сърдечна дружке, първа страст!
Не ме забравяй, твой съм аз!“
XXIII
Така той пишеше мъгляво
(и романтично) — но защо?
Признавам си и аз направо
не ми е много ясно то.
Чак призори очи притворил
и уморен, глава обронил,
над модна дума — идеал —
несетно Ленски бе заспал.
Ала от сънната омая
едва поетът бе обзет
и придирчивият съсед
нахлу във тихата му стая.
„Часът е седем! Просто срам!
Онегин сигур чака там!“
XXIV
Но той се лъжеше: Евгений
все още спеше сън дълбок.
Тъмите чезнат, разредени,
петлите крякат до възбог.
Небето вече просветлява
и ето, слънцето изгрява,
вихрушка бързо се върти
и сняг изсипала, блести.
А още на леглото меко
Онегин спи в дълбок покой.
Най-сетне се събужда той,
завесата отдръпва леко
и гледа: вън денят изгрял.
И той е вече закъснял.
XXV
Звъни. Явява се веднага
слугата му мосьо Гильо;
халат и чехли му предлага,
поднася начаса бельо.
Онегин бързо се стъкмява
и на слугата повелява
оръжие да вземе той
и го последва на двубой.
В шейната сядат. През полето
летят като с крила сега.
Пристигат. Верният слуга
донася двата пистолета,
а друг конете прислони
до двата дъба отстрани.
XXVI
Нетърпелив, отдавна Ленски
на яза рамо бе опрял.
Зарецки пък, механик селски,
във хромела се беше взрял.
Онегин идва с извинение.
„Но вие — казва с удивление
Зарецки — сте без секундант!“
Класик в дуелите, педант,
със тънко чувство за нещата —
държеше ред да въведе —
да не убиват как да е,
а съобразно правилата,
по древен ред неотменим.
(Затуй похвала му дължим.)
XXVII
„Как! Водя! — казва му Евгений. —
Другаря си, мосьо Гильо.
Аз не предвиждам възражения,
че той ще е избраник мой.
Да, той е скромен, неизвестен,
но то се знае — момък честен.“
Зарецки само вежди сви.
Онегин сухо промълви:
„Да почнем ли?“ — „Добре тогава“ —
отвърна Ленски. Ето на —
до мелницата отстрана
Зарецки с момъка застава.
А двамата врази, уви,
неловко свели са глави.
XXVIII
Врази! Но кой ги тъй настрои
един към друг? Съдбата зла?
До неотдавна като свои
трапеза, мисли и дела
деляха те. А днес със злоба,
с омраза дива тук пред гроба,
като че кръвни врагове
на скарани семейства две,
във страшен сън са сякаш сбрани.
Кой, кой ще се усмихне пръв,
дорде не е пролята кръв —
и дружба нова ще подхване?
От срам лъжовен, за беда,
бои се светската вражда!
XXIX
Две цеви блеснаха злокобно.
Звънти по шомпола чукът.
Куршуми пъхат. Щраква пробно
ударникът за първи път.
Барут се сипва — струйка сива.
Назъбеният кремък бива
по-здраво с винта закрепен.
Зад пън се скри Гильо смутен.
Зарецки много се не мая:
отмери трийсет крачки той,
разведе — опитен в двубой —
другарите към двата края.
И всеки, хвърлил плащ сега,
застана с пистолет в ръка.
XXX
„Сега се приближете.“ Бавно,
със още спуснати ръце,
пристъпват тихо, твърдо, равно
един към друг със хлад в сърце
по четри стъпки отброени.
И своя пистолет Евгений,
вървейки все тъй по снега,
насочи пръв срещу врага.
Пристъпил, Ленски също свари
противника да изпревари,
уж се прицели, зажумя —
но… в миг Евгений изгърмя
и мълком бедният поет
изпусна своя пистолет.
XXXI
С ръка на гръд се олюлява
и пада тихичко, без стон.
Смъртта очите замъглява.
Така по гол планински склон,
на зимно слънце заблестяла,
се свлича бавно преспа бяла.
Облян от трънен хлад за миг —
Онегин идва с бледен лик,
зове го, гледа го смутено…
Напразно: младият певец
го няма… вече е мъртвец.
Изви се буря — поразено
вехна цветето в зори,
в олтара огън не гори…
XXXII
Тъй проснат на снега остана,
и осени го с мир смъртта.
Димеше топлата му рана
се изцеждаше кръвта.
А само миг изминал беше,
откак сърцето му туптеше
с вражда, надежда и любов…
Сега не чува ничий зов:
като във къща запустяла
е тихо в него. Няма кой
да оживи тоз глух покой
и мъртвицата занемяла.
Стопанка няма. „Де е тя?“
От нея няма й следа.
XXXIII
Приятно е със епиграма
да подлудиш врага заклет,
да гледаш яростта голяма,
рогата, сведени напред,
да слушаш как ръмжи, роптае,
срамувайки се да признае,
да зареве: това съм аз!
О, как приятно е тогаз!
А най-приятно е в мълчание
стаил в душата чувство зло,
да целиш бледото чело
от благородно разстояние.
Но да го проснеш мъртъв? Знам —
не ще да е приятно вам!
XXXIV
Какво ли пък, ако с куршума,
от теб изстрелян, си убил
свой млад приятел, който с дума
и с поглед те е оскърбил
или на чашка, в разправия,
засегнал си го ти самия —
и в яд избухнал, гордо
той извикал те е на двубой?
Какво изпитал би тогава,
ако пред тебе е прострян,
с мъртвешка бледина облян,
започнал да се вкочанява,
и твоят вик отчаян, глух
не трогва неговия слух?
XXXV
Със страшна мъка във гърдите
и стиснал своя пистолет,
Онегин гледа… „Що?“…„Убит е!“ —
отсича мрачният съсед.
Убит!… Онегин цял изтръпва
и от мъртвеца се отдръпва.
Зарецки слага сам смутен
в шейната си трупа студен
и от съдбовната поляна
към къщи го покарва той,
Пръхтят конете без покой,
юздите мокрят с бяла пяна
и вихрено като с криле
летят през снежното поле.
XXXVI
Другари, жалко за поета,
напуснал рано тоя свят,
с душа от пориви обзета,
с надежди, още в своя цвят.
Къде сте, пламенни копнежи,
вий, смели хубави стремежи,
високи чувства и мечти,
вълнували гръдта преди?
Къде сте, трепети любовни,
стремления за труд голям
и страх пред иизости,
и срам? И вие, блянове чаровни,
видения на красота
и на поезия света!?
XXXVII
Роден за слава засияла
или за благо на света,
би лирата му прогърмяла
навред със ясна красота,
от бъдни векове подета.
След време може би поета
достигнал би висока чест.
В злочестата му сянка днес,
в мълчанието на сърцето
умира тайната за нас,
зовящият замлъкнал глас
е вече там отвъд, отгдето
не ще достигне ничий зов
ни свят народен благослов.
XXXVIII, XXXIX
А участ може би по друга
го чакаше — и други дял
Довел би в своя дом съпруга,
след младостта си охладнял
Навеки музите забравил,
на село би се забавлявал
по-скромно радостен, рогат
Би носил подплатен халат,
от чужда скръб неразтревожен,
би ял и пил, би дебелял
и от подагра заболял,
в леглото би завършил божем
броените си земни дни —
сред челяд, лекари, жени.
XL
Но тъй ли, инак ли — мечтател,
поет и годеник честит,
той бе от своя пръв приятел
тъй неочаквано убит!
И там, край селото, в което
живял бе с песни във сърцето,
два бора редом се вишат;
под тях долините блестят,
потоци шумолят, сребреят.
Орач отдъхва в тоя кът;
жетварки дойдат някой път
звънливи стомни да налеят;
край ручея, що там струи —
прост паметник сега стои.
XLI
Под него (дъжд като удари
по злака, дето там расте),
запял за волжките рибари,
овчар цървула си плете;
и гражданка, дошла на село,
когато по полята смело
лети през лятото на кон,
щом доближи до тоя склон,
пред паметника спира коня,
отмята с трепетна ръка
прозрачния воал. Така
от своя кон прочита оня
прост надпис; нежните
очи замрежат сълзи. Тя мълчи.
XLII
Полето бавно прекосява
унесена в една мечта
и дълго, дълго размишлява
на Ленски за съдбата тя.
„Къде е Олга? — тя се пита. —
— И, страда ли? Или честита
живее вече без тъга?
Сестра и де ли е сега?
И где ли скита днес беглеца
по хората, немил-недраг,
навъсен, отегчен чудак,
другар-убиец на певеца?“
На всичко туй — щом дойде час,
пред вас ще отговоря аз.
XLIII
Но не сега. Макар героя
сърдечно да обичам аз,
но без да ща, на мисъл своя
отдавам се във тоя час.
За прозата настъпва време,
тя римите ще ми отнеме.
И аз — признавам си с тъга —
лениво следвам ги сега.
Перото вече без охота
по листа драска и скрипти;
по-хладни мисли и мечти,
по-строги грижи сред живота
и в тишина, и в светски шум
тревожат морния ми ум.
XLIV
Така сменяваме неволно
мечта с мечта, печал с печал;
но свива се сърцето болно —
за всичко прежно му е жал.
Мечти! Къде е вашта сладост
и вечната й рима младост?
Нима за мене в тоя свят
увяхна веселият цвят?
Нима е вярно — не сънувам,
че мойта пролет отлетя
и няма да се върне тя
(туй казвам, без да се шегувам)?
И гостенин на таз земя,
навършвам трийсетте? Нима?
XLV
И тъй, на свойто пладне в зноя
съм стигнал вече, виждам аз.
Да се простим, о младост моя,
със теб другарски в този час!
Благодаря за тез наслади,
тъги и мъки, що ми даде!
За всеки пир и празник мой,
за твоите дарове безброй…
Благодаря ти откровено.
В тревоги, в бури, в унес тих
от тебе аз се насладих.
Достатъчно. Със прояснена душа
се впускам в равен път!
за да отдъхне мойта гръд.
XLVI
Да се озърна пак. В полята,
в селцето — в тези глушини —
със страсти, с блянове в душата
прекарах аз не малко дни.
Вълнувай, младо вдъхновение,
пак моето въображение,
долитай често в моя кът —
да не задрямва в мен духът;
не позволявай на сърцето
да коравее в бъдни дни,
най-после да се вкамени
сред светското мъртвило, дето,
замаян като в блато с вас,
другари, се намирам аз.