Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Евгений Онегин
Роман в стихове - Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Николай Хрелков, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- harbinger (2010)
Издание:
А. С. Пушкин. Евгений Онегин
Славянска библиотека
Преведе: НИКОЛАЙ ХРЕЛКОВ
Художник: В. СВИТАЛСКИ
Коректор: СТОЙКО БОЖКОВ
Отпечата през 1946 г. печатница „ЛИНОТИП“
ул. Искър 22 — София, тел. 2–14–00
Разрешение № 1281 от 22. V. 1946 г.
Издание: Т. Ф. ЧИПЕВ
Издателство „Т. Ф. ЧИПЕВ“
/основано 1891 г./
София
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Димитър Хр. Петричев, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode (2007)
Издание:
А. С. ПУШКИН
ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН
Руска
Първо издание
БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА
Литературна група IV
Редактор Неделчо Драгиев
Художник Величко Койчев
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Наталия Кацарова
Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.
Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74
Цена 0.46 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
Втора глава
O rus!
О русь!
1.
Селото, гдето той в досада
живееше, бе чуден кът;
там над невинните наслади
спокойни небеса блестят.
Домът, уединен и мирен,
е под заслона на баира,
върху брега; в далечността
пъстреят и цъфтят цветя,
гори и ниви вретенили
и по далечните бърда
села и пръснати стада.
И парк; и в сенките се скрили,
стаили дъх сред всеки кът,
замислени дриади бдят.
2.
Там беше замъкът постро̀ен,
тъй както замък се строи:
градеж солиден и спокоен,
и с вкус, що минало таи.
Високи стаи, всичко свети,
и гостна с хубави тапети,
портрети на отминал свят
и печки с пъстър, хубав цвят.
Сега това се е изтрило,
наистина не знам защо,
но вехто и да не е, то
едва ли ще му бъде мило:
той е с прозевките познат
и в най-блестящия палат.
3.
И в стаята се той посели,
где старият бе в гняв стоял
четирийсет години цели,
ту ло̀вил му̀хите, ту спал.
Под — дъбов, безискусна мебел:
диван, два шкафа за потреби
и маса. Чистота, покой.
Разтвори шкафовете той —
стоеха там стъкла дузини:
за разхода тефтера стар,
сок ябълчен и календар
сред прах, от осмата година.
Старикът в труд се бил отдал,
та други книги не четял.
4.
Самин сред своите имоти,
за да не страда в скука, той
реши да претвори живота
и въведе съвремен строй;
и в тоя кът, мъдрец пустинен,
той робския ярем старинен
с нов начин на труда смени…
Видя и робът светли дни.
От своя ъгъл, свит, притихнал,
благоразумният съсед
видя опасност в тоя ред;
а друг лукаво се усмихна:
и всички те решиха в хор,
че е опасен фантазьор.
5.
Отпърво идваха при него,
но той от някой скрит заслон
обикновено ще избяга
с чевръстия си донски кон.
И от шума на кабролета
смутени гости ще се сетят,
за да си идат в къщи с яд
и се не върнат пак назад.
„Съседът наш е, Боже, чувай,
и фармозон и грубиян
и често, често е пиян:
ръцете дамски не целува
и отговаря с да и не;
да казваше да-да поне“.
6.
В селото си, по него време,
помешчик нов се появи,
забърка с планове големи
и той съседските глави.
По име бе Владимир Ленски,
с душа наивна, гьотингенска,
красив, и млад, и здрав, напет,
поклонник Кантов и поет.
Той из Германия, тъмна, строга,
донесе учения плод:
мечти за нов, щастлив живот —
дух пламенен и странен много,
с възторжни винаги слова
и с къдри черни на глава.
7.
От хладния разврат не беше
повехнал той в живот суров,
младежката душа гореше
с приятелство и със любов.
Той бе сърдечен и наивен,
надеждата му бе красива:
света сред блясък нов и шум
приемаше с младежки ум.
Тешеше той с мечтата сладка
съмняващото се сърце,
в живота бе прострял ръце
към мамещата го загадка;
пред нея, чакащ чудо, той
не наруши покоя свой.
8.
Той вярваше, с душата сродна
че трябва да се едини;
че тя сред мъки бди и броди
през безнадежно дълги дни!
Че близките му са готови
за него да лежат в окови,
и че подлец ли го клейми,
ще го накажат те сами;
че има люде на съдбата,
които в дружба със света
и с думи чисти на уста
ще ни разкрият чудесата
на бъдещето, — и без съд
света с блаженство ще дарят.
9.
И много ярост, жалби много,
към правда — чистата мечта,
към слава — сладката тревога
му завълнуваха кръвта.
Той с лира бе живял в живота:
и дето Шилер, дето Гьоте
живяха вдъхновени дни,
душата си възпламени
и на високото изкуство,
щастливец, той не лепна срам.
На песента си даде сам
високите прекрасни чувства
и в порив — девствена мечта
и сериозна простота.
10.
Сред пустошта Евгений беше
човекът, що го би ценил:
съседски празненства странеше
и с никого не бе дружил;
отбягваше беседи шумни
и приказки благоразумни
зарад роднинския живот,
за виното и своя род.
Разбира се, не беше с чувство
и с поетичен огън жив,
ни с остър усет — ум игрив,
ни пък с приятелско изкуство;
но женски разговор едва
би бил по-умен от това.
11.
Певец на любовта послушен,
гласът му беше ясен, чист,
като девойка — простодушен,
като луна — в небесна вис,
луна в небето безметежно,
богиня на въздишки нежни.
Той пееше за тъмна скръб
и всичко, що е спомен скъп
и отминава с крачки бързи;
и за далечната страна,
където в скръбна тишина
се ляха живите му сълзи;
и за увехналия цвят,
отронен рано в тоя свят.
12.
Богат и хубав беше Ленски,
от всичките добре приет:
той по обѝчая махленски
бе готвен всякъде за зет,
И за съседа полуруски
приготвяха с любов закуски
и с разговори по калъп
зарад ергенската му скръб
го канеха към самовара.
И Дуня им налива чай,
„Внимавай — шепнат, — Дуня, дай!“
А после донесат китара —
и запищи тя (Боже мой!):
„Ела сред златния покой!“[2]
13.
Но тук бе той съвсем на ясно:
и в страх от брачния покой,
желаеше с Онегин страстно
познанство да завърже той.
Срещна̀ха се вълна и камък:
в поезия с проза, в лед и пламък
различие толкоз не личи.
Различността ги отегчи —
досадата ги поизмъчи;
но втори среша… после пак:
и после чак до късен мрак,
те бяха вече неразлъчни.
Тъй свестни люде — щат не щат —
от пуст живот ще се сдружат.
14.
Такава дружба где сте чули:
без предразсъдък, вече днес
тук всички смятаме за нули,
а себе — единици с чест;
и всички сме Наполеони,
а тез двукраки милиони
са ни оръдие за власт;
и чуждо всичко е за нас.
По-сносен беше тук Евгений,
макар че, людете познал,
се носеше към тях без жал,
но правило без изключение
тук няма: тайно от света
той уважаваше честта.
15.
Той слушаше с усмивка лека
разгорещения поет:
умът му с размислите крехки
и взор към висини подет
зарад Онегин бяха нови;
и каменното свое слово
задържаше той на уста
и мислеше: на младостта
през краткотрайното блаженство
ще дойде, краят и без мен.
Не, нека мине своя ден
с надеждата за съвършенство;
простен — младежкият пожар:
с младежки блян, с младежка жар!
16.
Те спореха — тъй, без умора —
за туй, което е било:
за племенните догово̀ри,
наука, истина и зло;
зарад заблудите вековни,
за гроба с тайните съдбовни;
съдба, живот, по своя път
се слагаха пред тях на съд.
Поетът с пламък, вдъхновено,
четеше стари стихове,
останали от векове,
и снизходително Евгений
ухо надал бе с интерес,
към неразбрания им текст.
17.
Потъваха в човешки страсти —
в дълбокия човешки грях…
Спасен от тежката им властност,
Онегин тръпнеше от тях,
с неволен тон на съжаление.
Блажен е, който сред вълнение
е бил сред тях и е спасен,
ала без тях е по-блажен
тоз, що е турял край с разлъка
и вбивал във враждата зъб.
Прозявал се с жена без скръб
и, чужд на ревност и на мъка,
той дядовския капитал
за нищо тук не е отдал.
18.
Когато вее сиво знаме
благоразумният покой,
с угасналия страстен пламък
привижда всичко смешно той:
и поривите с пуста смелост,
и отклиците закъснели,
смирени нявга с тежък труд…
Тогава разказът дочут
за нечия си страст метежна
ни осенява с пламък скрит.
Тъй стар и грохнал инвалид
слухти и тръпно и прилежно
на някой юнош мустакат
по разказа за други свят.
19.
Затуй пък пламенната младост
не скрива нищо от света!
Вражда, любов, и скръб, и радост
открито ги разказва тя.
Но инвалид сред тая област,
Онегин, слушаше през злоба,
как Ленски — влюбен в повестта —
разправяше за любовта.
Той своята наивна съвест
разбули с ведра леснина;
Евгений тук без труд узна
за всичко в любовта му първа:
обилен с блянове разка̀з,
отдавна остарял за нас.
20.
Той любеше тъй както вече
сега не люби никой друг,
като поет, осъден вечно
да люби и да страда тук:
навсякъде бе той с мечтите
и с постоянен блян преситен,
през който скърбите горят.
Ни охладяващият път
с разлъката дългогодишна,
ни часовете му в мечти,
ни чуждоземни красоти,
ни чуждоземен шум излишен,
не измениха нито миг,
съгрян сред девственост изблѝк.
21.
Пленен от Олга още рано,
скръбта когато не гори —
той бе свидетел непрестанно
в мечтите й и сред игри;
и под закрилната дъбрава
делеше нейните забави,
и всички с грейнали лица
годяваха дветѐ деца.
В покоя, в сянката смирена,
в невинна свежа красота,
под погледа на близки, тя
цъфтеше като цвят стаена;
цвят, несъзрян посред скали
от пеперуди и пчели.
22.
Тя му дари, великолепна,
възторг и ясен небосклон,
и с мисълта по нея трепна
в цевнѝцата[3] му първи стон.
Прощавайте, игри, забави;
той вече в тъмните дъбрави
свещена дири тишина
и нощ дълбока и луна;
луна — небесното кандило,
което ни огрява нас
в разходките по късен час
и над скръбта ни праща милост…
Сега, обаче, в мрака чер
ни служи само за фенер.
23.
Тя беше скромна и послушна,
по-весела от утринта,
подобно него простодушна —
като целувка беше тя.
Очи като небето сини,
къдрици и лице невинно,
движение, глас, подвижен стан.
Из който искате роман
ще срещнете лика й верен;
по тоя чудно мил портрет
аз нявга бях в любов обзет,
но днес ми той омръзна вече:
сега ще се заема аз
с по-старата сестра пред вас.
24.
Сестрата казваха Татяна…
Тук с името й първи път
странѝците ми на романа
приволно ще се осветят.
Какво? И звучно и не мъчно
и с него, знам аз, неразлъчно
е споменът от младини
и стаята слугинска. Ний,
признавам, зле сме с вкусовѐте
за имената; тъй вървим
(за стихове пък да мълчим).
Не ни приляга нам просвета:
в наследство ни предаде тя
превземки — пуста суета.
25.
Та, казваше се тя Татяна.
Ни сестрината красота,
ни сестринската свежест ранна
не беше споделила тя.
Печална, дива, мълчалива,
като кошута боязлива,
тя гледа всичко крадешком,
за всички чужда в роден дом.
Да се умилква не умее
към майка, нито към баща —
не можеше с децата тя
да скача, пее и се смее.
И на прозора ден след ден
седеше с поглед замъглен.
26.
Другарки мислите й бяха
и с тях се не разедини:
мечти и блянове красяха
свободните й селски дни.
И нейните прекрасни пръсти
не можеха да бдят чевръсти,
върху старинния гергеф
и да избадат пъстър шев.
А тази властническа треска:
що с кукла малкото дете,
в игри се готви и расте
за всичките закони светски
и й повтаря то без труд
урока си, от мама чут.
27.
Но кукла даже в ранно детство
избегна тя сред самота,
и клюки селски и съседски
със кукла не делеше тя.
За палавостите всегдашни
бе чужда. Разказите страшни
през зимни нощи, с тъмна страст,
я взимаха в тревожна власт.
Когато в тучните ливади
пристигаха рояк деца
с блажено светещи лица —
тя чужда бе на тая радост:
бе чужд и смътен всеки смях
и ветрения шум сред тях.
28.
Обичаше тя от балкона
да чака дневния възход,
когато чезнат в небосклона
звезди и звезден хоровод,
и тихо планини светлеят,
и, вестник утрен, вятър вее
и постепенно става ден.
И зиме: мракът вледенен,
света когато с нощ покрива,
и долу в празна тишина,
при замъглената луна,
лениво изтокът почива,
събудена в уречен час,
тя се зачиташе със страст.
29.
Романите залюби рано
и там, под техния подслон,
се влюбваше тя непрестанно
в Русо, или пък в Ричардсон.
Баща й с доброта голяма —
позакъснял за свойто време,
в това вреда не бе видел;
романи никога не чел,
ги смяташе за вещ красива…
Не го мореше съвестта
какъв е тома, с който тя
до късно бди и не заспива.
Жена му бе без ум сама
по Ричардсона от мома.
30.
Тя се залюби в Ричардсона,
но без да го чете със страст —
не затова, че Грандисона
бе заменила тя с Ловлас;[4]
а някога в Москва Алина —
и братовчедка, и княгиня —
разправяше за тях на длъж.
Тогава кроткият й мъж
бе годеник, но сред тревога
тя все копнееше по друг.
Не стана другият съпруг,
ала харесваше й много:
да, Грандисон бе славен франт
и комарджия, и сержант.
31.
Обличаше се с вкус, изящно,
за моди имаше тя дар,
но я поведоха, нещастна,
за друг към божия олтар.
И мъката й да разсее,
мъжът за село, скоро с нея,
остави су̀етния град.
Попаднала сред чужди свят,
тя плака, вика в отчаяние,
едва не стигна до развод,
а после с къщния хомот
привикна и доволна стана.
Да, в навика е скрит покой:
заменя щастието той.
32.
И в навика скръбта омекна,
престана тя да я гори,
с едно откритие олекна
и вече се съвсем смири.
Откри го бавно, сред почивки,
как на съпруга през усмивка
да тури властно тя юзда —
и тръгна всичко по вода.
Тя ра̀ботеше непрестанно:
за зиме гъби ту соли,
ту вписва сметки пък, или
пред празник ходеше на баня,
и без да пита своя мъж,
слугите би тя не веднъж.
33.
В албумите, в онез години,
записваше тя с кръв страстта,
Прасковя викаше с „Полина“,
говореше напевно тя.
И носеше корсети тесни,
а N изричаше чудесно
и по французки с носов звук;
ала животът стана друг,
албум, корсети и Полина,
тетрадките със стихове
забрави, почна да зове
Акулка прежната Селина,
и най-подире усвои
от старо ново да крои.
34.
Мъжът й от любов сърдечна
с тегобите й — непознат;
тя беше чиста, безупрѐчна,
а той бе вечно по халат.
Спокойният живот течеше;
по цели вечери седеше
съседското семейство в тях,
без церемонност и без грях,
ще потъжат, ще позлословят,
ще се посмеят през глава;
на Олга кажат след това
във самовара чай да сложи;
закусват сетне, сетне пак —
и лягат си по късен мрак.
35.
Те пазеха в живота мирен
законите на древността —
и цялата неделя сирна,
бе седмица на празността.
Закон бе дважди да говеят,
обичаха да се люлеят
с трапезни песни всеки път;
кога на Троица светът
с прозевки слушаше молебен,
умилно още призори
отронваха сълзици три;
квасът, от въздух по-потребен
при гости, вечно на обед
поднасяха в йерархен ред.
36.
И тъй старееха те двама,
и пак, като в обѝчай стар,
разкри вратата гробна яма:
отиде той пред нов олтар.
Умря по време предобедно,
и с скръб оплакван от съседи,
деца и верната жена —
оставени в горчивина.
Той беше прост, добър болярин
и там, де днес се покои,
надгробен паметник стои:
„Смиреният Димитрий Ларин,
господен раб и бригадир,[5]
лежи под тоя камък в мир“.
37.
Възвърнат в своите имения,
Владимир Ленски посети
съседа с паметник, смирено,
и две въздишки посвети;
и дълго скръбно там му беше.
„Poor Jorick![6] — шепотно мълвеше. —
Той на ръце ме е държал,
как често в детство съм играл
с Очаковските му медали;[7]
той Олга даваше за мен,
очакващ с радост тоя ден“,
И всичко искрено пожалил,
той му написа през печал
един надгробен мадригал.
38.
И там, при надписа печален,
над майка и баща проля
сълзите си патриархални!
Уви, в световните поля
в минутна жетва поколения,
под тайнственото провидение
възхождат, зреят, след туй мрат,
а други подир тях вървят.
Тъй ветреното наше племе
към гроба своите деди
с тревога и кипеж следи.
Ще дойде срок, ще дойде време,
и внуците ни в до̀бър час
спокойно ще изместят нас.
39.
Упивайте се дотогава
от тоя лек живот със страст.
Нищожността му аз познавам
и малко я почитам аз;
към призраци се не заглеждам,
ала далечните надежди
сърцето сепват през вражда.
Светът без видима следа
аз мъчно тук бих изоставил,
и пиша не зарад хвалби,
ала желал бих, може би,
дела си скърбен да прославя
и да напомня нявга тук
за мен поне с едничък звук.
40.
Той в нечие сърце ще звънне,
запазен от съдбата, тих, —
и в Лета няма да потъне
от мен написаният стих;
и може — су̀етна надежда —
случаен в бъдеще невежда
да сочи някой мой портрет
и каже: ех, че бе поет!
Изпращам почитта си мирна
към тебе, жрец на красота,
що съхраняваш в паметта
творенията ми ефирни —
и сочиш, целият в мечти,
на старческите лаври ти!
Глава втора
O, rus!
O, Русь!
I
Туй село, скучно за Евгений,
бе всъщност кът прекрасен, мил;
там някой в сладости смирени
небето би благословил.
Домът на вуйчо му имотен
стоеше край река — самотен,
запазен с хълм от ветрове;
пъстрееха се брегове,
ливади, ниви позлатени;
тук-там се мяркаха села,
стада и мелнични крила;
и сенки стелеше сгъстени
огромен парк, но запустял,
подслон на плахи нимфи дал.
II
А тоя замък, дом достоен,
строен отколе с вещина,
бе здрав, удобен и спокоен,
в стила на умна старина.
Приемна в свилени тапети,
във нея — на деди портрети,
високи стаи с дъх на чам
и печки с пъстри плочки там.
Наредба вече остаряла,
не знам наистина защо,
но за приятеля ми то
бе все едно: той всяка зала,
в старинен или моден стил,
с прозявка би удостоил.
III
Зае той стаята широка,
де старият си чая пил,
седял, прислужницата хокал,
вън гледал и мухи ловил.
Бе скромна стая без украса,
със дъбов под, столове, маса,
два шкафа, канапе едно,
а от мастило — ни петно.
Във шкафовете той намери
съдини в жълто, в резеда,
с ликьори, с плодова вода,
изпрашен календар, тефтери;
на работа отдаден цял,
старикът друго не четял.
IV
Сам сред имоти наследени.
за да запълни своя ден,
на първо време наш Евгений
реши нов ред да въведе.
Той, в своя кът мъдрец пустинен,
премахна данъка старинен —
със нов бе стария сменен.
Въздъхна робът облекчен.
Затуй нацупен замърмори
един съсед по-пресметлив;
смутен от този пример жив,
лукаво се усмихна втори.
За всички туй бе явен знак,
че имат работа с чудак.
V
Спохождаха го първом всички,
но се разчу, че бил хитрец:
че той през задните вратички
избягвал с донски свой жребец,
щом само чуел в къщи дума
или кола със гост по друма.
Такъв прием ги оскърби
и от дома му ги отби.
„Див, смахнат; много се надува;
хм, фармасон… Не се търпи…
червено вино с чаша пий…
ръка на дами не целува…
да разговаря с нас не ще…“
Така одумваха го те.
VI
Във свойто село от чужбина
помешчик нов се бе прибрал —
и също повод на мнозина
за строга критика бе дал.
Владимир Ленски, момък странен,
със гьотингенски дух захранен,
красавец и поет призван,
поклонник пламенен на Кант.
Той от Германия мъглива
донесе редки плодове:
високи мисли, стихове,
душа възторжена, бурлива,
свободолюбие, мечти
и черни къдри до плещи.
VII
В света развратен и лъжовен,
от чисти пориви обзет,
съгрян бе той от дух любовен,
т топъл Дружески привет.
С душа и чиста, и невежа,
изпълнен винаги с надежда —
и светския суетен шум
пленил бе неговия ум.
С мечта пленителна и сладка
съмненията приласкал,
той виждаше в живота цял
една пленителна загадка
и чудо: да го разгадай
главоболеше се безкрай.
VIII
Той вярваше, че с него сродна
душа ще се съедини,
че тя го чака в безизходна
тъга от много, много дни;
и че другари има верпи,
и че пред клеветите черни
честта му те ще защитят
без страх дори от всяка смърт,
че тук избрани хора има,
да съградят по-друг живот,
че техният безсмъртен род,
изпълнен с правда несломима,
ще пръсне над света зари
и щастие ще ни дари.
IX
Негодувание от злото,
на славата копнежът пръв,
любов към правдата, доброто —
кипяха в неговата кръв.
И с лира, и със звуци мили
под ясното небе на Шилер
и Гьоте скиташе пленен
от пламъка им вдъхновен.
музата на туй изкуство,
щастливец — той не оскверни
и своите песни осени
с високо, благородно чувство,
със порив на една мечта —
на простотата с прелестта.
X
С душа, на любовта послушна,
възпял бе в песен не една,
девойка мила и радушна
като дете, като луна
по небеса на нощ пустинна —
и на въздишките богиня.
Той беше пял за спомен скъп,
за обич, за раздяла, скръб,
бе пял за романтични рози
и за мъглива далнина,
за нещо смътно, за страна
на живи сълзи и възторзи —
животът още неживял,
той — юноша — го бе възпял!
XI
Единствен в тая степ Евгений
могъл би да го, оцени,
а от съседите почтени
Владимир почна да страни.
Отбягваше гощавки шумни
и спорове благоразумни
за близки, вино, сенокос,
за хрътки, лов, за някой гост.
Те не блестяха с живо чувство,
ни с поетична красота,
ни с ум дълбок, ни с острота,
ни с вкус към някакво изкуство;
не бе по-умен, ни по-свеж
от тях и женският брътвеж.
XII
Богат и хубав, Ленски беше
приеман ласкаво навред
и всеки щерка си тъкмеше
за полуруския съсед.
На гости нейде го поканят
и уж случайно реч подхванат,
че скучно е да си ерген —
живот от прелести лишен.
Приготвят бързо самовара,
налее Дуня чай, седят,
„Внимавай!“ — тихо й шептят;
а после донесат китара
и писне тя (да пази бог!):
„Ела с мен в златния чертог!“
XIII
Но Ленски нямаше охота
да влачи брачната кола;
с Онегин той, самин в живота,
сърдечна дружба пожела.
Събраха се вълна и камък
и стих със проза; лед и пламък
не са по-чужди при това.
Едва подали си ръка —
един от друг се отегчиха;
а после — срещи при езда —
разходки по поля, бърда —
и в скоро време се сближиха.
Тъй хората по някой път
от скука почнат да дружат.
XIV
Но дружба с толкова заслуги
пак рядка е във наши дни.
За нас са нули всички други,
а единиците сме ний.
Наполеоновци сме строги —
а милионите двуноги
са все оръдия за нас;
не тачим дружеския глас.
Почтен и искрен бе Евгений,
познал бе хората добре
и смогнал бе да разбере
и между многото презрени
със такт да отличи едни
и от сърце да ги цени.
XV
На Ленски думите мъгливи
и тази пламенност при спор,
съжденията колебливи
и вдъхновения му взор —
Онегин срещаше без глума,
охлаждащата своя дума
се мъчеше да задуши —
защо сега да му руши
илюзията за блаженство?
Та нека вярва по-добре;
след време сам ще разбере,
че в нищо няма съвършенство.
Простено е за млада кръв
бълнуване и жар такъв.
XVI
Оспорваха се един други
в оценки за добро и зло,
народи с минали заслуги,
наука, бъдно и било,
и предразсъдъци вековни,
на гроба тайните съдбовни,
живот и смърт — те своя съд
над всичко ще произнесат.
Обзет от мисли вдъхновели,
поетът стих в речта вплете
или поема прочете;
и снизходително Евгений
го слуша, впрочем без добре
да може да го разбере.
XVII
Но страстите, уви, най-вече,
ги занимаваха… Така
от бурната им, власт далече,
Евгений можеше сега
за тях с въздишка да разправя.
Блажен е, който ги познава,
горял е в тях и оцелял —
или съвсем не е горял,
гасил е любовта с разлъка,
враждата — с клюка; нито ден,
от всяка дружба отегчен,
не е горял в ревнива мъка
и с дядовските си пари
на карти не играй дори.
XVIII
Когато свойто знаме свием
в благоразумна тишина,
когато страстите надвием
и видим смешната страна
на поривите отлетели
и отзвуците закъснели —
смирили буйни младини,
обичаме да чуем ний
на чужда страст гласа метежен;
тъй някой грохнал старец хром,
забравен в бедния си дом,
наостря своя слух прилежен
за всеки разказ непознат
на юначага мустакат.
XIX
Затуй и пламенната младост
не може тайна да търпи;
вражда, любов, печал и радост
готова е да разтръби.
Онегин слушаше поета —
душа, от светъл блян обзета —
и сам любовен инвалид,
мълчеше с хладен, важен вид,
когато Ленски доверчиво
си бе разбулвал съвестта.
И той научи повестта
на младото сърце щастливо.
Но този разказ за любов
за нас отдавна не е нов.
XX
Той любеше, тъй както клета
безумно люби още тук
душата млада на поета,
тъй както днес не люби друг.
Навред и винаги над всичко
едно желание, едничко,
една любов, една печал —
на тях той беше се отдал!
Ни дълговременна разлъка,
ни чуждоземна красота,
ни муза в тиха самота,
ни весел шум, наука, мъка
не промениха в тоз младеж
душата, сгряна от копнеж.
XXI
На детството си още в дните,
от Олга вече запленен,
той често гледаше игрите
на свойта дружка умилен;
по близки сенчести дъбрави
делеше нейните забави и
готвеха за тях в мечти
венчило двамата бащи.
В туй село, тихо притаена
между домашните си тя,
с невинна прелест разцъфтя.
Тъй момина сълза смирена
цъфти незнайна сред стебла
за пеперуда и пчела.
XXII
Тя бе на Ленски подарила
възторзите на първи сън;
и беше въодушевила
на лирата му първи звън.
Прощавайте, игри невинни!
Обикна той гори, долини,
усамотеност, тишина
и звездна вечер, и луна…
А тя, небесната лампада,
е гряла нявга и над нас —
било при срещи в късен час,
било при скръб или в отрада.
Сега за нас във мрака чер
тя просто е един фенер.
XXIII
Тя беше скромна и послушна,
с вида на утринно небе,
като поета простодушна,
като целувка мила бе;
очи, подобни на звездици,
усмивка, ленени къдрици,
движения и глас, и стан…
Но в който и да е роман
открили бихте вий наверно
на Олга образа премил.
И мен преди ме бе пленил,
но ми омръзна той безмерно.
Сега бих искал да се спра
на по-голямата сестра.
XXIV
Наричаше се тя Татяна…
С туй име ще се осмелим
ний страниците на романа
за първи път да осветим.
Какво пък? Звучно и приятно,
но ви напомня вероятно
за нещо старовремско то
или слугинско, но защо?
Признавам аз — и то веднага, —
вкус няма в наште имена
(стиха оставям настрана) —
просветата не ни приляга —
една превзетост усвоим,
а другото — мъгла и дим.
XXV
И тъй, говорим за Татяна.
Ни с Олгината красота,
ни с красотата й засмяна
окото би привлякла тя.
Печална, странна, мълчалива,
като кошута боязлива
и сякаш чужда, мълчешком
растеше тя във своя дом.
Не се научи да се гали
с баща си, с майка си дори;
не припкаше с деца в игри
и често — в блян ли, във тъга ли —
срещу прозореца сама
седеше често у дома.
XXVI
Замисленост другарка нейна
от люлката й детска бе.
И с хубост тиха, ненадейна
красеше нейното небе.
Изнежените нейни пръсти
не бяха в работа чевръсти,
не бяха на гергеф едно
поне извезали платно.
С послушна кукличка заето,
добило властнически тон,
с приличието — пръв закон —
привиква чрез игри детето
и майчиния си урок
повтаря й със поглед строг.
XXVII
Но ти и кукла не подхвана
и с нея в детските си дни
не разговаряше Татяна
за моди и за новини.
Към детски лудории хладна,
за странни приказки бе жадна;
и тя ги слушаше в захлас,
понявга даже в нощен час.
Ако бавачката сбереше
на Олга дружки за игра,
в полето, в близката гора —
тя винаги встрани стоеше:
досаден беше й смехът
и на игрите им — шумът.
XXVIII
Тя свикна сутрин на балкона —
пред изгрев слънце да седи,
когато гаснат в небосклона
рояци трепкащи звезди
и хоризонта просветляла
и тихо утринннк повява
и ден полека води пак,
Когато зиме леден мрак
полвината земя покрива
и сънен — в глуха тишина,
при замъглената луна
лениво изтокът почива —
на петлицата на свещта
унесено четете тя.
XXIX
Обикна да чете романи
и заживя като насън;
плениха я с измами странни
Жан Жак Русо и Ричардсън.
Баща й бе добряк прекрасен,
Но изостанал от века си,
отвикнал книги да чете —
безвредни — смяташе — са те
и безполезна занимавка,
та не следеше в своя дом
дали не е опасен том
укрит под нейната възглавка.
А за жена му, то се знай,
бе Ричардсън любим безкрай.
XXX
Но не за туй, че бе прочела
романите на Ричардсън,
че пред Ловлас бе предпочела
изискания Гранднсъп:
а просто някога Алина,
московска княжна и роднина,
с възторг говореше за тях.
Сгодиха я. Прие със страх,
прие, да не обиди мама.
Но беше си избрала друг
и смяташе, че за съпруг
от него по-прекрасен няма.
А тоя Гранднсън бе франт,
млад комарджия и сержант.
XXXI
Обноски, вкус у нея — същи
като у този хубавец.
Но без и да я питат в къщи,
заведоха я под венец.
Замина тя със скръб в сърцето
на кроткия си мъж в селцето;
сред чужди щом се озова,
тя охка, плака месец-два,
държа се хладно със съпруга,
едва не стигна до развод,
но свикна с новия живот,
зае се с труд и стана друга.
Привичката е дар в света —
заменя щастието тя.
XXXII
Тъй навикът, природа втора,
скръбта й сладко потуши.
Едно откритие наскоро
напълно пък я утеши.
Откри тя тайната тогава
мъжа си как да управлява,
без в нищо да му се опре —
и всичко тръгна на добре.
Тя почна сметките да води,
туршии разни да соли,
да бръсне темета или
на баня в събота да ходи,
слугините да стяга с бой…
Туй всичко — без да знае той.
XXXIII
В Москва през младите години
в албуми пишеше със страст.
Прасковя викаше Полина
със някакъв напевен глас;
корсети носеше най-тесни
и „н“ умееше по френски
да произнася през носа;
но тук си промени вкуса:
забрави тя корсет, Алина,
забрави за година-две
тетрадки с нежни стихове,
кулка стана пак Селина,
накрая подплати с хастар
бонето и халата стар.
XXXIV
Мъжът й вярно я обикна.
Не й се бърка. Още млад,
с приумиците й привикна:
яде и пие по халат.
Животът им сговорно тече;
дохождаше понявга вечер
у тях добрият им съсед,
семейно, както му е ред,
за нова клюка да доложи;
побъбрят, малко поседят,
и тъй минутите летят;
заръчат Олга чай да сложи.
Вечерят; време е да спят,
а гостите — да си вървят.
XXXV
Живееха с привички мирни,
останали от стари дни;
у тях на заговезни сирни
московски правеха блинй;
два пъти постеха годишно,
обичаха, макар не пищно,
веселията — някой път
на люлки да се повъртят,
на Троица смирено в храма
отронваха по три сълзи
на своите вейки от брези,
на почит квасът бе голяма:
на госта гозбата, блина
поднасяха според чина.
XXXVI
Разлъката ги тъй намери,
стареещи един до друг:
отвориха се гробни двери
пред примерния, тих съпруг,
Преди обяда той почина —
и го оплакаха роднини,
съсед, жена и две деца —
скърбящи искрено сърца.
Той бе добър и прост дворянин;
бял мрамор гроба му краси
и скромен надпис там гласи:
„Смирений грешник Дмитрий Ларин,
господен роб и бригадир,
под тоя камък спи във мир.“
XXXVII
Когато в село се завърна,
Владимир гроба един ден
под сведените вейки зърна.
Въздъхна, постоя смирен.
Сърцето му се беше свило
„Роог Уопск!“ — шепнеше унило;
припомни си как бе играл
сочаковския му медал-
„Как на ръце ме той държеше!
Тъкмеше Олга той за мен!“
„Дано дочакам този ден“ —
понявга бедният мълвеше.
И Ленски своята печал изля
в надгробен мадригал.
XXXVIII
След туй праха патриархален —
прах бащин, майчин — през сълзи
почете с надпис къс, печален…
Уви, в житейските бразди
за жътва скорошна родени —
потомства, идващи на смени,
възхождат, зреят, падат, мрат,
та път на други да дадат.
Тъй ветреното, племе младо
кипи по улици, стъгди…
изтиква своите деди
и нащто време жизнерадо.
Светът, ще бъде някой ден,
от нас-съвсем освободен.
XXXIX
Опивайте се дотогава,
другари, от живота лек!
Добре да не проумява
нищожеството му човек;
очи за призраци затворил,
но случва се, че заговори
в сърцето ми една мечта:
нима ще мина през света
и няма да оставя диря?
Не за похвали страдам аз,
но искал бих със искрен глас,
с гласа на бедната ми лира
за моя жребий нейде-тук,
един поне да спомня звук.
XIL
И в нечие сърце ще звънне
звукът, от времето щаден,
и няма в Лета да потъне
творбата, писана от мен!
И може би (мечта лъстива)
друг някой със съдба щастлива
след век ще сочи мой портрет,
прошепвайки: той бе поет!
Благодаря ти, мой поклонник,
ти, който нявга може би
ще спомниш моите творби,
когато с мисли благосклонни
подръпнеш стария певец
за лаврови ч м у в епси.