Оригинално заглавие
Евгений Онегин, –1831 (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

А. С. ПУШКИН

ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Руска

Първо издание

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

Литературна група IV

Редактор Неделчо Драгиев

Художник Величко Койчев

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректор Наталия Кацарова

Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.

Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74

Цена 0.46 лв.

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2


Petri de vanite il avait encore plus de

cette espece d’orgueil qui fait avouer

avec la meme indifference les bonnes

comme les mauvaises actions, suite

d’un sentiment de superiorite peut-etre

imaginaire.

Tire d’hne lettre particuliere

Посвещение

He c мисъл гордите да славя,

да забавлявам с пищен слог —

аз бих желал да ти представя

на вярна дружба скъп залог,

достоен за душа прекрасна,

душа, изпълнена с мечта,

с поезия и мисъл ясна,

с висок стремеж и простота.

И тъй, вземи с ръка пристрастна

творбата с пъстри стихове,

тук шеговити, там печални,

простонародни, идеални —

било в безгрижни часове,

било в безсъници родени

през ранни и през късни дни

от ум със хладни наблюдения

и от сърце с горчивини.

Глава първа

И жить торопится, и чувстврвать спешит

Кн. Вяземеский

I

Човек на честни, строги нрави,

щом вуйчо падна на легло,

да го почитам ме застави,

и по-добре не би могло…

Туй за мнозина е поука,

но, боже мой, каква е скука

да се навърташ с тъжен лик

и дни, и нощи край болник!

Какво безсъвестно коварство

е грохнал старец да тешиш,

възглавките му да гласиш

и сам поднесъл му лекарство,

„защо ли — тихо да шептиш —

по дяволите не вървиш!“

II

Тъй мислеше един безделник,

летейки с тройка в прах и зной,

по волята на Зевс — наследник

на най-заможен сродник свой.

Другари на Руслан, Людмила!

Дължа за дружбата ви мила

без предговор сега пред вас

героя да представя аз:

Онегин, мой добър приятел,

край тихата Нева роден,

де може би сте първи ден

видял и вие, мой читател.

Живял съм там и аз преди,

но оня климат ми вреди.

III

Баща му благородно мина

по службата, пиля пари,

три бала дава на година,

накрай съвсем се разори.

Съдбата пазеше Евгений —

мил палавник с очи засмени:

Madame го гледа в ранни дни,

а сетне я Monsieur смени.

Monsieur l’abbe, конте убого,

детето да не измори,

го учеше надве-натри,

морал не му четеше много

и в лятната градина той

бе често с питомеца свой.

IV

Когато в младостта метежна

на наш Евгений време бе

за блянове и мъка нежна,

изпъдиха Monsieur l’abbe.

Онегин заживя свободно.

И ето го — подстриган модно,

цял dandy в лондонски костюм

сред светския суетен шум.

Той можеше тъй благородно

на френски да се обясни,

изящно да се поклони

и да танцува превъзходно.

Светът прие го, преценил,

че умен е — и твърде мил.

V

А всеки тъй у нас е учил

какво да е и как да е;

и малко знания получил,

ще блеснеш, трудно то не е.

Онегин по преценки много

(на съдници, ценящи строго)

бе учен момък, но педант.

Той имаше щастлив талант

за всичко лесно да говори,

без много да се вдълбочи,

със вид на знаещ да мълчи,

за нещо важно щом се спори,

пред дами с хумор да блести

и да разсмива с остроти.

VI

Латински днес не е на мода,

но той го знаеше добре.

И всеки епиграф що-годе

умееше да разбере,

писмото да завърши с vale,

да каже: туй от Ювенал е,

да рецитира с вид превзет

от „Енеида“ някой ред.

Охота нямаше да рови

праха, покрил летописта

за миналото на света;

но анекдоти стари, нови

от древни времена почти

успял бе да запамети.

VII

Висока страст не обладавал

за звуци време да пилей,

не можеше да различава

какво е ямб, какво хорей.

Той Омира и Теокрита

нападаше. Четеше Смита

и бе дълбок стопановед,

тоест — разправяше навред

с какво държавата живее

и се замогва и защо

тя няма нужда от злато,

щом простия продукт владее.

Баща му не разбра това

и все залагаше нивя.

VIII

Каквото знаеше Евгений,

аз няма да изреждам тук.

В едно той беше просто гений

и би надминал всеки друг —

и в неговата възраст млада

то бе утеха, труд, награда,

поглъщаше го по цял ден,

макар ленив и отегчен:

това бе нежната наука,

която бе Назон възпял —

страдалец, в бляскав век живял,

завършил дните си сред скука

в Молдавия, сред чужда реч

и от Италия далеч.

IX

………

X

Как знаеше да се преструва,

да бди, надежда спотаил,

да уверява, да ревнува,

да бъде мрачен и унил!

Ту горд, ту стихнал и покорен,

внимателен, или пък морен,

ту някак тъжно мълчалив,

ту пламенно красноречив,

в сърдечните писма небрежен!

Безумно влюбен да гори,

забравил себе си дори.

Как погледът му бе ту нежен,

ту дързък, ту като в роса —

с послушно блеснала сълза!

XI

Как можеше да удивлява,

да бъде нов и духовит,

с приятна лъст да забавлява,

да плаши със отчаян вид;

душа невинна да залъгва,

неволна ласка да изтръгва,

да проявява страст без шум,

да убеждава с такт и ум;

съчувствен поглед да усеща,

да схване първи трепет в гръд,

а сетне, дойде ли часът,

да уговори тайна среща,

да преподава в самота

уроците на любовта.

XII

Как рано почна на кокетки

сърцата да тревожи той!

Умело да разчиства сметки

със кой да е съперник свой!

С какви не думи го петнеше,

какви не мрежи му плетеше!

Но вий, мъже блажени,

вий дружахте с него. И, уви,

ласкаеше го с такт неволен Ф

обласов ученик лукав

и рогоносец величав,

и мнителен старик,

доволен в семейната си тишина

от своя обед и жена.

XIII, XIV

…………

XV

Понякога в леглото още

две-три писма му поднесат.

Какво? Покани? Светска поща —

на три забави го зоват:

тук бал ще е, там детски празник.

Що мисли нашият поразник?

Къде да иде по-напред?

Но все едно. Ще смогне вред.

Наконтен, подир час, доволен,

нахлупил шапка боливар,

върви по някой булевард —

разхожда се сред свят охолен.

И скита се така, дорде

настъпи време да яде.

XVI

В шейна се качва той. Тъмнее.

Вик: „Варда, варда!“ И сега

като прашец снегът сребрее

по бобровата му яка.

Поема, към Talon, уверен,

че го очаква там Каверин;

той влиза. Тапата лети

и вино блеснало шурти.

Поднасят roast-beef кървав, пресен

и труфли както всеки път —

на френското меню цветът;

до страсбургски пастет чудесен

лимбурско сирене. Накрай

и ананас златист подай!

XVII

За още чаши пали жажда

горещият и тлъст котлет,

ала часовникът обажда,

че почва новият балет.

На сцената законодател,

непостоянен обожател

на театралните звезди

и свой в актьорските среди,

Онегин литва към театра,

де всеки волно, от душа

посреща с браво entre-chat,

освирква Федра, Клеопатра

или Моина там зове,

надвикал всички гласове.

XVIII

Вълшебен свят! Там над тълпата,

на сатирата властелин,

Фонвизин, брат на свободата,

блестя с великия Княжнин;

там сетне Озеров блестеше

и със Семьонова делеше

възторзи буйни и сълзи;

там наш Катенин възкреси

Корней от прашната забрава;

там пусна в шумен, пъстър рой

пиесите си Шаховской;

Дидло бе увенчан със слава;

там зад кулиси и стени

летяха моите младини.

XIX

Къде сте вий, богини мили?

Дали сте още в оня храм?

Ако, уви, са ви сменили,

не са ви заменили, знам!

Ще чуя ли отново хора,

сред който нашта Трепсихора

се носи в полет лекокрил?

Или пред моя взор унил

ще грее сцената бездушно

и аз с досада през лорнет

ще гледам някакъв балет,

ще се прозявам равнодушно

и ще си спомням, свел чело,

това, което е било?

XX

Изпълва говор, глъчка жива

кресла, обвити в лек парфюм,

галерия нетърпелива.

Завесата се дръпва с шум.

Блестяща, с лекота въздушна,

на чародеец лък послушна,

стои в настъпил миг-покой

истомина сред нимфи рой;

с краче опряла пода, ето —

тя бавно другото върти,

и в миг — подскок — лети, лети

като глухарче над полето;

ту стан извие, ту замре,

ту — хоп, краче с краче допре.

XXI

Онегин влиза. Шум в салона;

а той, промъкнал се напред,

към ложите и към балкона

насочва двойния лорнет.

Огледа всичко, но ужасно

е недоволен: нищо свястно

сред непознатите жени.

С мъжете поздрав размени,

след туй разсеян поглед плъзна

към сцената, глава възви,

прозина се и промълви:

„Балетът вече ми омръзна,

за смяна време е дошло,

наситих се и на Дидло.“

XXII

Все още в драматични сцени

амури, дракони търчат.

А пън лакеи уморени,

завити в шубите си, спят;

в салона пляскат, тропат, викат,

освиркват, кашлят, смъркат, кихат;

не гасне още ни една —

ни вън, ни вътре — светлина;

със смъкнати юзди конете,

разтърсват сбруи и пръхтят,

покрай огньовете гълчат

колари, търкат си ръцете —

а вече нашият герой

лети, към къщи бърза той.

XXIII

Дали ще дам рисунък верен

на тихия му кабинет,

дордето моят франт модерен

е с преобличане зает?

Тук има всичко туй, което

ни праща Лондон през морето —

а пък от нас срещу това

откарва кожи, мас, дърва;

и всичко, дето прави-струва

Париж, на модата градът,

а на суетните вкусът

за нега и разкош купува;

Онегин, философът млад,

бе насъбирал от цял свят.

XXIV

На маса — вещи подредени

от фарфор, бронз и скъп метал,

лули със янтар украсени,

парфюм в шишенце от кристал,

пилички, гребени красиви

и прави ножички, и криви,

и трийсет четчици край тях,

и цял флакон със зъбен прах.

Русо (ще кажа мимоходом)

недоумявал как тъй Грим

е чистел нокти несмутим,

с нехаен вид и жест свободен.

Борец за правда, с волен нрав,

но в случая съвсем неправ.

XXV

За ноктите намира време

и някой деловит човек:

нима за навици ще вземе

да води спор със своя век?

Като Чадаев — и Евгений,

добил привички несъмнени,

във облеклото бе педант,

и, както споменах, бе франт.

Три часа — днес, тъй както вчера,

пред огледалото стоя

и ето го — със лекота

върви, подобен на Венера,

облякла се за маскарад

в премяната на момък млад.

XXVI

На тоалет последна моди

спрял погледа си в този час,

описал бих го за угода

на учения свят у нас.

Това е твърде смело впрочем,

ако реша да бъда точен,

ще трябват чужди думи пак:

жилетка, панталони, фрак;

а чувствам се пред вас виновен,

че и без туй съм украсил

с чуждици бедния си стил,

макар че в речника тълковен

надниквах нявга с интерес —

но не така постъпвам днес.

XXVII

Но да се върнем на сюжета,

да тръгваме и ний на бал,

към който вече със карета

Онегин сам е полетял.

Надлъж край къщите стъмени

стоят каляски подредени.

Фенери двойни отстрани

разливат бодро светлини

и по снега дъги извиват.

Домът, потънал цял в разкош,

блести в притихналата нощ,

но сенки мяркат се припрени —

тук женски профил, там глава

и мъж се мерне след това.

XXVIII

Онегин слезе от шейната,

премина входа — и така

затича се по стъпалата,

приглаждайки коси с ръка —

и влезе. Вътре глъч, движение,

оркестър свири с отегчение,

с мазурка всеки е зает и шум,

и теснота навред;

подрънкват лейбгвардейски шпори,

във шемет двойки се въртят,

пленителни крачка летят,

следят ги пълни с пламък взори

и в ритъма на танца жив

заглъхва шепотът ревнив.

XXIX

Във дни на радост и желания

на бал бях, както у дома:

чудесно място за признания

или за връчване писма.

Съпруже с хубава съпруга,

внимавай! Правя ти услуга —

и мойта мисъл подразбрал,

пази жена си ти на бал.

Ти, майко, колкото се може

по-строго щерката следи,

лорнета зорко дръж и бди.

А то… какво не става, боже!

Това пред всички вас признах,

че сам не правя вече грях.

XXX

Уви, в забави на провала

безбройни дни съм пропилял.

Да разрешаваше морала,

и днес отивал бих на бал.

Обичам шеметната младост

сред блясък, теснота и радост,

жените в бален тоалет,

крачката по блестящ паркет.

Но где намерил би в Русия

три чифта хубави крачка?

Ах, две плениха ме така,

че дълго помнех ги, не крия!

И охладнял, макар с тъга

насън ги виждам м сега!

XXXI

Безумецо, в кои предели

ще ги забравиш и кога?

Ах вий, крачка! Къде, къде ли

цветята тъпчете сега?

Сред нега източна живяхте,

снега на север не допряхте,

вий стъпвахте по мек килим,

за вас привичен и любим.

И заточен в места красиви,

едва ли не забравих аз

и чест, и слава зарад вас,

и бащин край, и дни горчиви.

Но щастието отлетя —

тъй както — вашата следа.

XXXII

Със прелестно лице е Флора,

Диана пък — с прекрасна гръд;

но най харесвам Трепсихора,

с краче — на прелестта върхът!

На взора, що на него пада,

пророчествува то награда

и мами тайно мисълта

с условната си красота.

Обичам туй краче, Елвииа,

на пир — под масата до мен,

напролет в полски кът зелен,

опряно зиме на камина,

на огледално чист паркет,

иа скален морски бряг… Навред.

XXXII

Вълните си припомням бурни,

блазе им, мислех си, блазе,

че всяка бърза да се втурне

с любов към нейните нозе!

О, как желаех сам да легна,

крачката с устни да досегн!

Не, никога на младостта

във пламъците, в буйността

не съм жадувал за целувка

и сочни устни, що зоват,

и бузи пламнали, и гръд,

която чезне за милувка —

не, никога така страстта

не ми е палила кръвта!

XXXIV

Но помня аз и друго време:

заветен блян ме увлече

и щастието ме обземе —

държа в ръцете си краче.

Това докосване пробуди

в сърцето поривите луди,

запали в него пламък нов —

и пак тъга, и пак любов…

Ала достатъчно прославях

надменните кокетки аз

с бъбрива лира, с нежен глас:

страстта ни те не заслужават.

Измама крие всичко в тях:

и думи, и крачка, и смях.

XXXV

Онегин де е? Сънно муден

се връща у дома да спи.

А еква барабан. Пробуден,

градът започва да кипи.

Търговец някакъв там крачи,

припряно щъкат раздавачи,

там бърза охтенка с кърчаг,

под тях проскръцва хрупкав сняг.

Капаци шумно се отварят,

възвира глъч неукротим,

на стълбове се вдига дим;

и с бяла шапчица хлебарят,

прилежен немец,

час по час разтваря своя васисдас.

XXXVI

Но вече уморен от бала,

денят превърнал в полунощ,

спи в спалнята си занемяла

синът на леност и разкош.

Към пладне става чак Евгений.

Животът с пъстри развлечения

и днес го чака все така,

тъй както впрочем досега.

Но беше ли щастлив, изпитал

свободно в своя раи разцвет

победи бляскави навред

или наслади без насита?

И току-тъй ли при това

бе здрав и буен в пиршества?

XXXVII

Не, рано чувствата замряха,

опротивя му светски шум;

красавици безпокояха

не дълго неговия ум;

измените го умориха,

другарите го отегчиха;

не му се щеше някой път,

ако на пир се съберат,

бифтека с вино да полее

и с остри думи да соли,

когато го глава боли,

или глупеца да осмее.

И той намрази най-подир

дуел, гълчава, буйства, пир.

XXXVIII

Недъг, познат на нашто време,

от който страда не един —

хандра по руски го зовеме,

подобен на английски сплин,

го завладя полека-лека.

Да се застреля ли човека?

е, глупаво му се видя,

но към живота охладя.

Същински Чайлд Харолд, тъжовен

и мрачен влезне той в салон;

ни хорски клюки, ни бостон,

ни поздрав мил, ни взор любовен

го трогват; равнодушен, ням,

не забелязва нищо там.

XXXIX, XL, XLI

…………

XLII

О, светски своенравни дами!

Той вас заряза най-напред,

че скучен е и външно мами

салонният ви етикет.

Макар че разни дами има —

те с дарба просто несравнима

тълкуват Сей или Бентам

и все пак — скучничко е там.

А те са толкоз непорочни,

тъй горди, умни до една,

тъй пълни с трезва хладина,

тъй строги, предпазливи, точни,

тъй непристъпни въобще —

че просто да ти се отще!

XLIII

И вас, о хубавици млади,

които в мрак или мъгли,

по сънни улици, площади

отнасят бързите коли,

напусна ви и вас Евгений,

прибра се в къщи отегчен и

ирозина се веднъж и два

и взе перото след това —

да пише. Но не беше лесно

и той заряза тоя труд:

затуй не стана и прочут

сред хората с талант известни.

Аз сам към тях принадлежа.

Да съдя — ще се въздържа.

XLIV

Измъчван все така душевно,

на леността да устои,

зае се той с похвална ревност

чужд ум поне да усвои;

взе книги, чете, чете много —

но полза никаква, ей богу!

У тоз — трактат досаден, сух,

у друг — брътвеж безсмислен, кух;

у всички някакви вериги;

тук престаряла старина,

там стародавна новина.

И той заряза своите книги,

както жените, отегчен —

и ги забули с чер сатен.

XLV

Отхвърлил светските канони,

от суети преуморен,

във някогашните салони

той другаруваше със мен.

Харесвах рязката му странност,

неволната му замечтаност,

и резкият му ум студен.

Той мрачен бе, аз — озлобен.

И от живота изиграни,

познали вече всяка страст,

сърца без жар туптяха в нас.

Съдбата сляпа подигра ни

със злоба и горчивини

в онези наши ранни дни.

XLVI

Тоз, който мисли, той не може

и хората да не вини:

чувствителният се тревожи

от вече миналите дни.

Той вече се не очарова

и споменът като отрова

го пари — истински кошмар.

Но често туй придава чар

на разговора простодушен.

Онегин първо, ме смути

със своите злъчни остроти,

но скоро свикнах аз да слушах

шегите, злъчката във тях

и епиграми с мрачен смях.

XLVII

Как често в късна доба лете,

когато без луна, звезди,

бе светло над Нева небето,

край огледалните води

стояхме двама замечтани!

Предишни спомнили романи,

предишна спомнили любов,

опивахме се в порив нов

от ласкавата нощ смълчана

на лятото… И както сън

пренася млад затворник вън,

в гора, от слънцето огряна,

и нас ни водеше мечта

в началото на младостта.

XLVIII

С тъга в очите замъглени,

опрян о хладния гранит,

замислен гледаше Евгений,

като известният пиит.

Бе тихо, само нейде скрити

подвикваха си часовите

и от Мильона тропот глух

долиташе до моя слух;

а лодка, плъзгайки се леко,

подплясваше с весла едвам;

и рог, и волна песен там

пленяваха ни отдалеко.

Желаех силно в оня град

Торкватовия стих крилат.

XLIX

Адриатик с вълни свещени,

о, Брента! Не, ще дойда аз

и пълен с песни вдъхновени,

вълшебния ще чуя глас,

гласът, напомнящ Аполона!

По лирата на Албиона

познат и близък ми е той.

В нощта на тих златист покой

ще плувам с тайнствена гондола

с венецианка млада, сам,

тя сладко бъбреща, аз — ням —

наслада пиейки на воля,

ще слушам в нейните уста

езика мил на любовта.

L

Ще дойдеш ли — за теб жадувам,

о, свобода! Във тишина

край синьото море бленувам

но бели корабни: платна.

Кога по морските простори

духът ще влезе с бури в спор и

свободно ще се впусне в път?

Измъчи ме до днес брегът

на неприятната стихия,

към Африка ще полетя,

на юга зноен в прелестта,

аз ще въздишам по Русия —

където страдах и любих

и своето сърце разбих.

LI

Със мен Евгений да поеме

към бряг далечен бе готов,

но раздели за дълго време

нас скоро жребият суров.

Умря баща му. Щом узнаха —

кредиторите се събраха.

У всекиго — различен ум:

за да не вдигат много шум с

ъс тъжби, с разправии груби,

без съд на жадния им рой

наследството предаде той,

видял, че няма що да губи,

или успял бе да прозре,

че скоро вуйчо му ще мре.

LII

Управителят отдалече

и най-тактично извести,

че вуйчо му пред смърт е вече,

и вика го да се прости.

Той литна с пощата тогава.

и отнапред се запрозява,

готов от нужда за пари

на унизителни игри:

да лицемери, както свари,

над стареца, в легло скован

(с което почнах тоз роман),

ала във селото завари положен

вуйчо си в ковчег —

готов за оня свят човек.

LIII

Завари той препълнен двора:

събрали бяха се отвред

и близки, и не близки хора

при бездиханния съсед.

С покойника се те простиха —

попове, гости, — всички пиха

и всеки пътя си пое,

със своите работи зае.

Онегин — ето го стопанин

на ниви и гори безчет,

доскоро враг на всеки ред,

пройдоха и разсипник странен,

доволен впрочем, че смени

със други — вчерашните дни.

LIV

Степта дори му се поправи

със нейния простор широк

и с тези сенчести дъбрави

и със бъбривия поток;

след туй от хълм, поле, дъбрава

престана да се възхищава.

След туй и в къщи, и навън

Навяваше му всичко сън.

При все че бе сега далече

от шумни улици, дворци,

от карти, дами, подлеци,

хандрата следваше го вече

и тук, и вредом — все една:

подобно предана жена.

LV

На село моят дух намира

и тишина, и мир желан:

по-звучна там е мойта лира,

по-жив е творческият блян.

Безгрижен там живот аз водя,

самин край езерото бродя

и far niente е за мен

закон: събуждам се блажен

за нега и мечти невинни:

спя много, мъничко чета,

преходна слава не ламтя.

Не тъй ли в минали години

прекарах в тези глушини

най-хубавите свои дни?

LVI

Цветя, любов, гора, поточе,

аз ваш съм — предан, възхитен

С готовност разликата соча

между героя си и мен,

та някой насмешлив читател

или пък ревностен издател

на хитроумна клевета

да не разнася по света,

че съм повторил бил безбожно

подобно Байрон — горд поет —

в Онегин собствен свой портрет.

Като че ли е невъзможно

да създадем творба с герой

по чужд, а не по образ свой.

LVII

С мечтателна любов неясна

поетите и днес дружат.

И мили образи прекрасни

присънват им се някой път;

и те, в душата им таени,

след време биват съживени

от Музата: тъй нявга аз

възпях девойка от Кавказ

и на салгарски бряг робини.

Другари, често на шега

подпитвахте ме все така:

„Коя те вдъхнови, кажи ни?

Кому, кажи, си посветил

на лирата напева мил?“

LVIII

„Коя те вдъхнови с вълнение

и с ласка, и със поглед тих,

а ти възпя в стихотворение?

Коя боготвориш във стих?“

За бога, никоя, другари!

Любов безумна ме обжари

и страдах аз, и се топях.

Блазе му, който в нежен стих

я съчетае с рима жарка,

поезията удвоил,

сърцето си успокоил,

той следвал пътя на Петрарка,

ще има слава на света.

А аз бях глупав в любовта.

LIX

То време мина. Мойта муза

ума ми тъмен освети.

Свободен, търся пак съюза

на звуци, чувства и мечти.

Сърцето ми така не страда,

перото вече от досада

в полетата на чернови

не драска профили, глави;

угасна пламъкът в гърдите;

скръбта без сълзи днес теша;

ще стихнат в моята душа

на бури минали следите.

Спокойно мога след това

с поеми да се заловя.

LX

Обмислих формата и плана.

Знам как героя ще зова.

А тука вече на романа

завършвам първата глава.

И всичко препрочетох строго,

и слабости намерих много,

но с тях не ще се справя сам

на цензура ще ги отдам.

След туй на критика суров

ще дам труда си — затова

към бреговете на Нева

иди сега, о рожбо нова,

и слава пак ми спечели —

нападки, злъч и хули зли!