Александър Пушкин
Евгений Онегин (4)

Александър Пушкин
Евгений Онегин (4)

1. 2. 3. 4. 5. 6.

7.

Жената колко по̀ не любим,

по-много ни залюбва тя…

По-сигурно ще я погубим

сред мрежите си на лъстта.

Развратът зъл и хладнокръвен

бе някога наука първа,

прославящ себе с тръбен зов

и наслаждаващ без любов.

Но тая царствена забава

на превъзнасяно преди

в маймуни стари се роди;

Ловласовата вехта слава

не ще се вече възкреси

тя с ондулирани коси.

8.

Как скучно е да лицемериш!

Еднакво. Вечно. Всеки ден

да се стараеш, да увѐряш

в туй, в що е всеки уверѐн;

да слушаш отклици противни

и предразсъдъци разбиваш,

несъществуващи, уви,

дори в момичешки глави!

Кого не уморяват вече

молбите, клетвите, лъстта,

писмата с множество листа,

лъжи и пръстени, и речи —

и лелиният щур надзор —

и глупав мъжки разгово̀р!

9.

Така си мислеше Евгений

при порива на младостта,

сред необу̀здани влечения

неволна жертва на страстта.

Разглезен от порочен навик,

ту възприема, ту оставя:

разочарован в свойта страст

и очарован в тоя час…

С успехи ветрени омаян —

заслушан в трепетния шум

на вечно будния си ум —

прозявката в смеха удавил,

години осем той уби —

най-хубавите, може би.

10.

На обич той се не подава,

а занимава се с игри;

при откази се утешава…

В измяна… ще се отмори…

Пристъпяше без упоение,

напускаше без съжаление,

непомнещ ни любов, ни злост.

Тъй също равнодушен гост

на вѐчерния вист отива,

играе и в уречен час

играта свършва, — той без страст

отива в къщи и заспива,

и сутрин сам не знае де,

пак вечерта ще проведе.

11.

Получил нейното послание,

дълбоко бе докоснат той…

Невинният език на Таня

надигна в него мисли рой.

Припомни си цвета й бледен

и поглед тъмен и наведен,

и в сладостния чист покой

с душата си потъна той.

Тук може чувствата старинни

да го облъхнаха с крила;

но той съвсем не пожела

да лъже нейната невинност —

и нека идем тоя път

сред парка, дето те стоят.

12.

Мълчаха в парка две минути

и той пристъпи с муден глас —

и проговори тухо^[2] чуто:

Получих ви писмото аз —

довѐрчивото ви признание,

невинно детско излияние,

и с вашия прекрасен жест

отново в мен се будят днес

погребаните рано чувства;

не искам да ви хваля аз

и моят отговор към вас

ще бъде пак тъй без изкуство.

Съдете тук с невинността

на мойте дни изповедта:

13.

„Ако в живота път бих дирил,

да го сведа в домашен кът…

бащата и съпругът мирен,

ако ме нявга победят

и от семейната картина

се запленя с възторга минал;

кълна се, само вас една

бих взел в живота за жена.

Това без блясък мадригален:

постигнал своя идеал,

аз само вас бих тук избрал

другарка в дните ми печални —

прекрасна, честна, с разум жив

и, може би, бих бил щастлив.“

14.

„Но аз не съм за туй блаженство:

то не събужда в мене страст;

за дивното ви съвършенство

съвсем не съм достоен аз.

Говоря с цялата си съвест:

съпружеството ще ни спъва.

Щом свикна с любовта си, аз

ще ви разлюбя, и тогаз

дори да плачете, сълзите

сърцето ми не ще смекчат,

а повече ще го вбесят.

Ще бъдете ли тъй честита,

макар за кратък срок поне,

на Хименея^[3] в парка? Не.“

15.

„В живота не познавам друго,

по-недостойно тук от брак —

с очакваща жена съпруга,

от рано чак до късен мрак,

при скучен мъж, съвсем застинал

(съдбата също що проклина),

намръщен, хладен, мълчалив,

сърдит и винаги ревнив!

Това съм аз. Ала това ли

желахте в тия редове,

отдето пламенно зове

душа за радост зажадняла?

Не, жребият не би ви дал

такъв печален, земен дял.“

16.

„Годините са безповратни

върху човешките съдби,

но аз ви любя, честно, братски,

и по-дълбоко, може би.

Послушайте ме със внимание:

тъй леко младото създание

мечтата сменя пак с мечта…

Младочка сменя тъй листа,

когато пролет я омая…

Небето съди тъй над нас!

И пак ще любите, но аз

да се владеете желая:

не всеки като мен добре

невинността ще разбере“.

17.

Тъй проповядваше Евгений,

Татяна чуваше едва,

през сълзи и без възражения,

склонила на гърди глава.

Ръка подаде той. Печално

(и, както казват, машинално)

Татяна се едва допря;

глава склонила, тя се взря

напред по селския простор,

запътена към роден двор,

одумки без да я смутят:

на село свободата пак

си има същите права,

тъй както в гордата Москва.

18.

Какво си мислиш ти, читател:

постъпил ли би някой друг

подобно нашия приятел?

Не първи път явява тук

човешката си благородност,

макар че клюката свободно

от близки много и врази

отдавна го съвсем срази.

Но без врази в света не може

(не може и без близки пак).

Човек ли си, ще имаш враг,

ала спаси от близки, Боже!

Ох, не напразно спомням аз

за близките си в тоя час.

19.

Какво? Ей тъй. На сън предавам

ненужно черните мечти —

и само в скобички додавам:

че няма подли клевети,

от гад в безделие родени

и от сганта пък ободрени,

че няма чужда гнъсота

или площадна острота,

които той самин, с насмешка,

в порядъчен другарски кръг,

без злоба, помисъл несрък,

да не повтори по погрешка;

но също е за вас готов

и да се бие от любов.

20.

Но, да, четецо благороден,

а как са вашите по вас?

И ако някак е угодно

да ви разправя ли тозчас

що значи именно роднини?

То значи люде с род единен —

и длъжни сме над тях да бдим,

да ги ласкаем и тешим

и по обѝчай старовремен,

на Коледа да посетим,

със картичка да поздравим,

та през останалото време

да не таят горчивини…

Ох, дай им, Боже, дълги дни!

21.

Но любовта на пола нежен

от родството е по-надежна:

тя и сред бурите метежни

ще храни своята безбрежност.

Така. Но вихрените моди,

но своенравната природа,

но мнението в тоя век…

А полът нежен си е лек.

А мнението на съпруга

се тачи в нашата страна

от добродетелна жена;

пък току виж, че стане друга

жена ви и се увлече;

да, дяволът я там влече.

22.

Кого да любиш? Как да вярваш

И само ти ли си един,

та услужливо да се мери

тук всяко нещо с твой аршин?

Кой клевети по нас не сее

и кой с любов ни нас лелее?

Кому порокът не е скъп?

И кой не носи скука, скръб?

О, ти, суетен откривател

и в труд напразен и мечти —

люби самия себе ти,

почитан много мой читател!…

Предмет достоен и не нов

и най-прекрасен за любов…

23.

Какво след тая среща стана?

Това би всеки отгадал!

Безумно-черното страдание,

безумно-тежката печал

вълнуваха душата жадна;

сега тя по̀ е безотрадна

и цяла слисана гори;

сънят отлитна и се скри,

живот и здраве, цвят и младост,

усмивката, покоят тук

е всичко като празен звук,

помръкна дивната й младост…

Тъй скрива вятърът студен

едва родилия се ден.

24.

Татяна вехне в скръб и гасне,

тъмнее, чезне и мълчи —

и погледът й е безстрастен,

животът в него не личи.

Съседите глави люлеят

и тихо шепнат зарад нея,

че време й е за съпруг!

Но трябва да започна тук

през радостно въображение

картина с радостна любов.

В душата ми проеква зов

и ме обзема съжаление:

обичам много Таня аз

за нейната безумна страст.

25.

От час на час се по̀ пленява

от Олгината красота

и тъне Ленски цял в забрава,

забравил всичко в любовта.

И винаги до Олга, жаден

седи, додето нощ припадне,

и в ранна сутрин, пак така,

разхождат се те под ръка.

Той с любовта благоговейна

и целият потънал в свен

и само рядко, в някой ден,

окуражен с усмивка нейна,

смутен, целува тънещ в рай,

от дрехата й някой край.

26.

Понявга й чете той гласно

нравоучителен роман;

личи описан там на ясно

животът от Шатобриан;

пропуска листове, що дразнят

(измислици опасни, празни

зарад невинното сърце),

с бледнеещо от срам лице.

Или далеч уединени,

над шахмат двамата стоят,

облакътени те мълчат,

замислени и запленени.

И той, разсеян, вместо с кон,

ще вземе тура й с пеон.^[4]

27.

Отиде ли в дома: безумен

отново с Олга е зает —

и листовете на албума

той украсява в стил и ред;

тук виждаш селска панорама,

а там пък на Киприда^[5] храма,

или на лира гълъб бял

и всичко в леки краски дал;

ту върху лист със спомен някой

след подписа, замислен, тих,

той ще остави някой стих,

на любовта безмълвна знака.

След толкова години пак

един и същ написан знак.

28.

Разбира се, че сте видели

провинциалния албум,

надраскан от другарки смело,

до виене на свест и ум.

Тук правописът е забравен

и стиховете се предават

за знак на дружба с почерк свит

ту в удължен, ту в кратък вид.

В началото му ще съзреш:

Qùécrirez-vous sur ces tablettes?^[6]

и подпис: t. а̀. v. Annette;^[7]

на края пък ще прочетеш:

„Тоз, що е повече пленен,

да пише по-натам от мен!“

29.

Ще видите тук непременно

сърца и факел и цветя;

и клетва дадена за вярност;

в любов красива до смъртта;

а някакъв пиит^[8] армейски

е вмъкнал стиховце злодейски.

Приятели, в такъв албум

и аз бих губил своя ум,

ако да вярвах сам, в душата,

че за словата, тук от мен,

ще бъда с поглед награден, —

че няма кой да ме подмята

и да ме съди с важен вид:

дали лъжец съм духовит.

30.

Но вие, книги многошумни

в библиотечен рафт проклет,

прекрасни, хубави албуми,

за някой моден стихоплет

не бях ви украсил аз ясно

на То̀лстой с четката прекрасна

а Баратински аз не съм —

и… да ви гръмне Божи гръм!

Когато бляскавата дама

in-quarto^[9] ще ми подаде,

то стара злоба ме яде

и в мен се ражда епиграма,

в сърцето ми гори печал —

а пък записвам мадригал!

31.

Не мадригали Ленски пише

на Олга в чистия албум —

перото му любов тук диша,

без блясъка на хладен ум;

каквото чува и долавя,

на Олга той го посветява —

като че ли из жив съсъд

елегии в поток струят.

Така Язѝков^[10] вдъхновено

възпява в порив и гори —

кого? — не знае Бог дори.

Елегиите драгоценни

надвиснали, подобно свод,

над светла скръб, и свят живот…

32.

Но тихо! Чу ли? Крѝтик страшен

ни заповяда и крещи

да хвърлиме венеца прашен

от елегичните мечти.

Той вика: „Стига, престанете!

Тук квакат всички римоплети

за «минало», «било», сред скръб,

а пък животът по̀ е скъп!“

— Да, прав си: ти ще ни откриеш

тръба и панцер^[11] и кинжал —

погребения капитал

на мъртва мисъл ще разкриеш.

Не е ли тъй? И не, и да.

„Пишете оди, господа,

33.

Тъй както в миналото златно,

тъй както в стари времена“…

— Не трябва ли и друго — внятно, —

приятелю, на таз страна?

Припомняш ли си сатирика:

че с чужди песни сам лирикът

е по-несносен и по-блед

от най-печален стихоплет?

„Елегиите са нищожни

и жалка — празната им цел,

а одата е с устрем смел

и благородна…“ Даже можем

да поспорим: въпрос е друг —

но аз два века скарвам тук.

34.

Поклонник на метеж и слава

в които поривът расте —

и оди той би съчинявал,

но Олга оди не чете.

Било ли е — чете поетът

на милата си стиховете,

написани от него сам?

Най-висша е наслада, знам!

И право е. Блаженство има,

когато тихо прочетеш

мечтите писани с копнеж

пред своята жена любима,

макар че често пъти тя

лети на другаде с мечта.

35.

Но аз надежди и мечтания

и ум каквото съчини,

чета на старата си няня —

другарка от детински дни.

А в скуката пък следобѐдна

ще хвана някога съседа —

и му чета тогава аз

трагедии с метежна страст.

Понякога не се надвивам,

от скръб и рими цял обзет,

край езерото ходя блед,

там плаша патиците диви,

при езерните брегове,

със звучните си стихове.

36. 37.

Ами какво Онегин прави? —

нетърпеливо ме зоват.

За всички негови забави

ще ви разправя тоя път.

Живееше живот аскетен

и ставаше той рано лете

и се отправяше пеша,

към бистроструйната река.

Като певецът на Гюлна̀ри,

преплаваше сам Хелеспонт,^[12]

след туй на стария балкон

списания четеше стари;

обличаше след туй без шум

най-непонятния костюм.

38.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

39.

Разходки, четене, отмора

в гората пееща вода,

понявга блясък черновзорен,

целувка свежа, свобода,

и коня с чакаща тревога

и обеда капризен много,

с блестящото вино в стъкло,

в уединеното село.

Така живееше Евгений;

и, без дори да иска, той

потъна в този чист покой,

с мечти в безгрижност притаени,

забравил своя шумен град

и непрестанен маскарад

40.

Но северното наше лято —

комична зима е на юг,

това е истина, която

ще трябва да признаем тук.

Небето вече диша есен

и слънчевият диск надвесен

напуска рано всеки ден;

лесът е някак притаен

и сянката му оредява,

мъглите идват пак на стан

и птици, стенещи в керван,

на юг отлитат. Приближава

досада есенна и сън:

ноември месец е навън…

41.

Зарята тъне в утрин хладна

и спят напуснати поля —

далеч с вълчицата си гладна

вълкът извива сред мъгла.

Дочува го далече конят

и пътникът го в бяг подгоня,

за да избяга през степта;

пастирът след оскъден сън

не гони кравите навън

и на уречения срок

не ги зове със своя рог;

сред ѝзбата момиче младо^[13]

изприда с песен своя дар

и свети с бо̀рина — другар.

42.

Мразът изпраща зли угрози,

в полята — сребърен покой…

(Четецът чака рима — рози;

да бъде както иска той!)

По-чисти и от под паркетен,

в реката ледовете светят —

деца с кънкѝте в бяг подет

летят по пеещия лед;^[14]

и гъските с крака червени

се спускат уж да плуват там,

кърбалят се^[15] натам-насам

и после падат; устремени

снежинките на първи сняг

застилат стихналия бряг.

43.

В такова време що да правиш?

Разходки? Сняг и пустота —

и на окото доскучава

еднообразна голота!

Да яздиш ли в степта сурова?

Приплъзват конските подкови,

наблъскани със сняг и скреж,

и току-виж, че се простреш…

Седи си в къщата пустинна,

чети там Прадт^[16] и Валтер Скот

и вписвай дневния разхо̀д,

и вечерта така ще мине.

А утре същото прави —

и зимата ще си върви.

44.

Като че Чайлд Харо̀лд е станал,

в ленива мисъл потопен:

от сън отива в хладна вана,

и после в къщи — ден след ден.

Потънал цял посред разчети,

въоръжил се с тъпа щека,

от утрото във ранен час

играе той билярд със страст…

Настъпва вечер, пълна с леност,

забравен е билярдът чак

и пред камината по мрак

Евгений чака: идва Ленски

на тройка; вечерта напредва

и да вечерят те ще седнат.

45.

Виното на Клико̀, Моета…^[17]

Благословеният нектар

в стъкло студено за поета

веднага се принася дар —

то бляска като Ипокрена^[18]

със своята игра и пена

(подобно всичките вина).

В ония ранни времена

аз давах лептата последна

за него, помните ли, там?

И глупости рой правех сам

в струите пенни и вълшебни,

и колко стихове сред звън,

и спорове, и весел сън!…

46.

Изменя пяната му шумна

на страдащия ми стомах;

сега „бордо“ благоразумно

наливам само аз без страх.

А за „аи“^[19] съм неспособен,

то на любима е подобно —

блестяща, жива красота,

със своенравна пустота.

Като „бордо“-то няма друго:

и в тежка мъка, в тежка скръб,

е то като побратим скъп,

готов на сетните услуги

и всичко да споделя с вас…

Живей, „бордо“, ти моя страст!

47.

Угасна огънят. Нараства

над въглените пепелта…

И вие се струя безстрастна

едва, сред тиха топлота.

Камината е притаена,

като че диша. Чаши пенни

струят и цветове блестят,

а вън мъглите се тълпят…

(Обичам тоя час нескучен,

час на другарски лъготни,^[20]

де никой нищо не вини —

час между вълк и между куче,

защо наречен тъй, не знам).

А за какво говорят там?

48.

„А как са Ларини? Татяна?

И Олга, твоето дете?“

— Налей до половин стакана…

Достатъчно… Добре са те;

и здрави и те поздравяват.

Да видиш, как разхубавяват!

А Олга: гръд и рамене!

Душа, душа!… Еднаж поне

да идем в тях; ще ги зарадваш;

а то не знам, отсъждай сам:

два пъти мина ти натам

и вече нито нос показваш.

Но… виж ме само, как съм прост,

в неделя там си канен гост!

49.

„Аз?“ — Да, Татяна с ден е имен

и в събота те там зоват —

и нямаш никакви причини

да не отидеш тоя път.

„Но, мисля, много свят ще има:

тълпа от люде нетърпими…“ —

Не, не, — отвърна той със страст,

ще дойдат близки, ти и аз.

Ще дойдеш ли или оставаш?

Те молят там. „Съгласен“. — Как? —

Той дигна чашата си пак

и я изпи за нейно здраве —

и заговори той в нощта

за Олга и за любовта.

50.

Той беше весел. Две недели

деляха го от срока нов,

и тайнобрачната постеля,

с венец на сладостна любов,

очакваха възторзи млади.

Но грижите му за награда,

с прозевките на своя ред,

той не съзираше напред.

А враговете на Химена

съзират тук сред всеки брак

картини пълни само с мрак —

роман по вкус на Лафонтена…^[21]

Но Ленски, от сърце пленен,

бе за такъв живот роден.

51.

Той бе любим… Поне такава

бе мисълта му, и щастлив.

Блажен е, който тук изплавал —

надвил ума си саможив —

не вижда във нега̀ преструвки

и като пътник на нощувка

и пеперуда върху цвят,

щастлив живее в тоя свят;

и жалък — тоя, що предвижда

уж с незамаена глава, —

и всеки поглед и слова,

обратно взел ги, ненавижда:

от опит тежък изстуден,

той от възторзи е лишен.

I, II, III, IV, V, VI

VII

По-малко ли жената любим —

по-лесно можем я плени.

По-сигурно ще я погубим,

вплетем ли я във хитрини.

Развратът някога с перука

прославян бе като наука —

не любил, а наслади пил

и сам за себе си тръбил.

Но туй е нявгашна забава,

достойна за маймунски род,

за дядовския стар живот

с Ловласовата вехта слава,

с червени токове дошла

и разни други труфила.

VIII

Омръзва — важен, лицемерен —

да уверяваш във неща,

в които всеки е уверен;

да слушаш от безброй уста

едни и същи възражения

и да рушиш предубеждения,

каквито няма вече днес

и сред момичетата с чест!

Кому не са опротивели

молби и клетви, плач, сръдни,

измами, пръстени, сплетни,

писма, надзор на майки, лели

и женско сър дене безспир,

и мъжка дружба най-подир?

IX

Тъй мислеше и наш Евгений,

прекарал своите младини

на пориви неутолени

и страсти в бурните вълни.

Живял без навик да се труди

посред житейските заблуди,

ту очарован, ту след ден

разочарован, отегчен,

от ветрени успехи морен,

той често ропота слуша

на неспокойната душа,

прозявка скрил под смях престорен;

така сред шум и суета

уби цвета на младостта.

X

Подир жени се пак влечеше,

запазил тоя навик свой,

но при измяна не скърбеше,

отдъхваше си даже той —

задирял, без да изживява,

напускал, без да съжалява,

нехаен към любов и злост.

Тъй някой равнодушен гост

във късен час на вист отива;

щом свърши, той излиза вън,

изтътри се, умрял за сън,

дълбоко в къщи се наспива

и сам не знае сутринта

къде ще иде вечерта.

XI

Но от писмото на Татяна

до дън душа се трогна той:

речта, с моминско: чувство сгряна,

събуди в него мисли рой.

И спомни си я: бледа, мила,

и мълчалива, и унила;

и в сладък блян се потопи

душата му. А може би

мил пламък, стихнал от години,

го за минута завладя;

но съвестно му се видя

да мами чувствата невинни.

До срещата им стигнал бях

да прелетим сега при тях.

XII

И ето там какво се случи:

мълчаха те мннута-две

„Да, аз писмото ви поучих

прочетох ваште редове

с такива искрени признания

и доверчиви излияния

на вашта влюбена душа,

в което, вярвам, не греша;

събуди то като; милувка

замлъкналите чувства в мен;

но с вас ще бъда откровен —

ще ви говоря без преструвка.

С изповедта си в тоя час

като на съд стоя пред вас.“

XIII

Ако съдбата би решила

съпруг да стана някой ден,

ако би нявга отредила

в домашен кръг живот за мен

и пожелал бих ненадейно

да имам щастие семейно,

освен вас друга ни една

не бих поискал за жена.

И тъй, без блясък мадригален:

аз вас едничка бих избрал

за мой единствен идеал,

за спътник в моя път печален,

залог за всичко свидно тук,

и щях да съм… щастлив съпруг.

XIV

Не съм създаден за блаженство —

към всичко вече охладнях.

Признавам ваште съвършенства,

но недостоен съм за тях.

Говоря искрено — във брака

нас мъка, вярвайте, ни чака.

И да ви любя месец-два,

ще ви разлюбя след това;

ще има плач, но мене този

ваш женски плач, сълзи, молби

ще ме вбесяват може би.

Съдете вие що за рози

ще ни поднася всеки ден

известният ви бог Химен.

XV

Най-лошо нещо, ми се струва,

е брак, при който у дома

жената за мъжа тъгува,

седейки ден и нощ сама.

Цената й уж той разбира,

но мрачен в къщи се прибира,

нацупен, вечно мълчалив,

сърдит и винаги ревнив.

Уви, не съм аз тоз, когото

сте виждали като мечта,

когато с толкоз простота

сте съчинявали писмото.

Нима такъв несносен дял

не би ви с мен опротивял?

XVI

Мечти, години — всичко прежно

е отлетяло безвъзврат…

Обичам ви сърдечно, нежно,

по-нежно може би от брат.

Изслушайте ме без досада:

вий още сте такава млада,

мечтата ще смени мечта;

дръвчето сменя тъй листа.

Това е воля на небето.

От мен помнете вий едно:

„ще любите отново —

но владейте си добре сърцето,

да ви не сполети беда:

докарва ни и то вреда.“

XVII

Тъй проповядваше Евгений.

А тя, обронила глава,

с очи от сълзи замъглени,

пред него дишаше едва.

Предложи й ръка. Печално

(и както казват, машинално)

опря се тя, навела взор.

Покрай градинския стобор

поеха в здрача мълчешката,

тъй влязоха един до друг

и никой ги не смъмри тук:

и в село вече свободата

си има своите права,

тъй както в гордата Москва.

XVIII

Почтено с Таня, мой читател —

каквото ще да се мълви, —

постъпи нашият приятел

и благородство прояви.

А то за първи път не беше,

макар и да не го щадеше

на хорската мълва зъбът:

петняха го по някой път

приятел, враг (което може

да бъде впрочем все едно).

От враг се пази всеки, но…

пази ни от приятел, боже!

Ох вий, приятели! За вас

не току-тъй си спомням аз.

XIX

Защо ли? Ей така. Приспивам

досадни мисли в този час;

ще кажа (скобки тук откривам),

че няма клевета за нас,

в мансарда от лъжец родена,

от сган безделна одобрена,

че няма глупост, гнусота

или площадна острота,

що наш приятел със насмешка —

на честни хора във кръга,

понякога и пред врага —

да не повтори по погрешка

А впрочем предан ни е топ

и ни обича като свой

XX

Хм! Мой читател благороден,

роднините си аз ценя,

но мисля, че е случай сгоден

накратко да ти поясня

роднинство именно какво е:

роднините са хора свои,

които, драги мой, държат

да ги почиташ всеки път;

ти трябва всеки свой роднина

на Рождество да посетиш,

с честитка да го поздравиш,

та сетне цялата година

за тебе да не мислят те…

Дано им здраве бог даде!

XXI

Но любовта на дами нежни

от родството е по-добра —

дори и в бури неизбежни

пак нея аз ще избера.

Добре, но тази мода странна…

природата непостоянна…

но обществото в тоя век…

А прелестният пол е лек.

И мнението на съпруга

би трябвало да се цени

от вси порядъчни жени.

И току-виж, че стане друга

приятелката ви. А как?

Игра на дявола е пак!

XXII

Кого да любиш? Лицемери

са всички просто до един

и кой дела и думи мери

с избрания от нас аршин?

И кой от клевети ни пази

или ни пази от омрази?

Кому порокът наш е мил?

И кой не ни е досадил?

Не, призрак не гони неверен,

напразно сили не хаби,

а само себе си люби,

читателю благонамерен!

Предмет достоен: няма друг

за обич по-достоен тук!

XXIII

Що стана след оная среща?

Уви, любовната тъга,

навярно всеки се досеща,

безумна мъка е сега.

Тъй жадна за любов, тъй млада,

все повече Татяна страда,

все повече се тя топи,

а нощем, бедната, не спи;

покой душевен, здраве, радост,

усмивка — всичко светло тук

заглъхна като празен звук;

помръкна ведрата й младост.

Така едва родил се ден

от буря бива помрачен.

XXIV

Татяна вехне, побледнява,

мълчи и гасне, и, уви,

не може никаква забава

душата й да оживи.

Съседите глава поклащат

и важно разговор подхващат:

„Порасна… трябва й съпруг…“

Но аз ще сложа точка тук.

С картина на любов щастлива

да се разсея бих желал.

Простете, мили мои, жал

сърцето ми неволно свива;

и ще призная в тоя час:

Татяна тъй обичам аз!

XXV

Във плен на свойта мила Оля

Владимир бе се озовал,

на тази сладостна неволя

изцяло беше се отдал.

По здрач в моминската й стая

седят те двамата с омая

или пък рано под ръка

вървят по росната лъка.

Какво пък? Във опиянение,

от погледа й насърчен,

разрошва нежен и смутен

къдриците й разпилени

или целува с нежен свян

от дрехата й край развян.

XXVI

Понявга й чете, тълкува

нравоучителен роман,

във който авторът рисува

света като Шатобриан.

Прескача лист, прескача втори

(където нещо се говори

опасно за моми), смутен

и цял като божур червен.

На масичка облакътени

понякога сами седят,

на шах играят и мълчат

дълбоко съсредоточени,

понякога разсеян той

със пешка бие тура свой.

XXVII

Когато в къщи се завърне,

той пак със Олга е зает,

току албума й разгърне

и украсява го навред:

рисува със перо и четка

надгробен камък, селска гледка,

тук Древен на Киприда храм,

бял гълъб върху лира — там;

или под нечий подпис скромен

ще сложи някакъв куплет,

крилат ще впише някой ред,

свидетел на безмълвен спомен,

следа на мисъл — все една

от най-далечни времена.

XXVIII

В провинцията сте видели

албуми на моми поне,

чиито бели листи цели

са пълни със какво ли не!

Тук всеки стихове е писал

напук на правопис и мисъл,

с размер най-често нарушен,

кой стих скъсен, кой — удължен…

На първа страница съзираш:

Qu ecrivez-vous sur ces tablettes;

и подпис: t. a. v. Annette;

а на последната намираш:

„По-силно ли те люби друг,

да продължи след мен оттук.“

XXIX

Тук поглед сигурно ще спрете

на факел, две сърца с цветя

и свят обет ще прочетете

за вярна обич до смъртта.

Тук някакъв пиит армейски

е врътнал стиховце злодейски…

Бих писал стихове и аз

със нявгашната моя страст

и те, напълно съм уверен,

ще срещнат благосклонен взор,

а не насмешка, не разбор

досадно важен, преднамерен —

дали съм искрен, или не

духовит ли съм поне.

XXX

Албуми хубави, родени

по дяволски каприз проклет,

де стихове, със пот редени,

е низал всеки стихоплет

и над изискана винетка

Толстой е упражнявал четка

н Баратински сам дори —

дано ви огън изгори!

Когато важна светска дама

албума си ми поднесе,

мен сякаш че ще ме втресе,

умът ми ражда епиграма

и аз със злост съм пълен цял —

а тя очаква мадригал!

XXXI

Не пише Ленски мадригали,

а стихове за любовта,

във чийто порив идеален

не блясва хладна острота.

Това, което в Олга зърне —

той в стихове ще го превърне.

И пълни с правда всеки път

порой елегии текат.

Тъй ти, Язиков, вдъхновено

бог знае за кого с тъга

редиш елегии сега;

но в творчеството ти безценно

след време, като го четат,

ще видят твоя жизнен път.

XXXII

Но чуй! Критикът заповяда

да хвърлим жалките венци

на елегичиата досада

и хока братята-певци:

„Та спрете де, недейте плака,

недейте все тъй жално квака

за стародавни векове,

пишете други стихове!“

„Добре, но ти ще ни предложиш

кинжали, маски и тръби,

мъртвичииата може би

да възкресим ще ни възложиш

така ли?“ O, каква беда!

Пишете оди, господа!

XXXIII

Един поет ли се прослави

във миналите славни дни.

„Да пишем оди величави!“

Не е ли все едно? Помни

какво е казал сатирика.

На „Чуждо мнение“ лирика

ти повече ли би ценил

от нашия певец унил?

Елегията е безплодна.

Кажи, каква й е целта?

А одата? Как волно тя

се извисява, благородна!

И тук бих спорил, но защо?

На двата века спор е то!

XXXIV

Копнял за слава, дух свободен,

и оди Ленски би творил,

но Олга не четеше оди.

Един ли днес певец унил,

в чиито песни мъка има,

е чел на своята любима

творенията си? Каква

награда висша е това!

Блажен е той, любовник скромсл,

лелеяните си мечти

на нея той да посвети —

или на свързан с нея спомен!

Макар на милата мома

по друго да хвърчи ума!

XXXV

Когато лирата настроя,

на дружката от младостта,

на старата бавачка моя

творенията си аз чета.

А нявга подведа съседа,

дошел при мене на беседа,

а аз за пеша го държа

и със трагедия душа!

Или в разходка саможива

край езерото, край брега

(това разправям на шега)

подплашвам патицата дива:

от моите песни всеки път

те бързат да се разлетят!

XXXVI, XXXVII

Ами с Онегии какво става?

Поотклоних се, братя, знам.

Сега с какво се занимава?

Отчет подробен ще ви дам.

Като отшелник поминува.

Лежи до седем. Прави-струва,

след туй по риза без яка

върви към бистрата река,

подобно Байрон той преплава

тоз Хелеспонт и ободрен,

прибира се и по цял ден

със вестници се занимава

и пий кафе, дорде рече,

че трябва да се облече.

XXXVIII, XXXIX

Дълбок сън, четене, разходка,

шуртящи струи, горски кът,

от селска хубавица кротка

целувка свежа някой път:

изискан обед, кон послушен,

почивка, баня в зноя душен,

усамотеност и покой,

бутилка чудно вино. Той

така живееше на село

през хубавите летни дни,

чиято нега го плени.

Спокойствие го бе обзело.

Забравил бе града почти

със скучните му суети.

XL

Но северното наше лято

е както зимата на юг:

проблесне уж — и край; познато,

но непризнато нещо тук.

В простора вече лъха есен,

по-рядко блясва лъч небесен,

по-сив, по-кратък в денят,

горите тайнствено шумят

и оголяват; хлад повява;

мъгла се стеле над степта;

кресливи гъски на ята

летят на юг; досадно става…

Засвири севернякът зъл —

ноември вече е дошъл…

XLI

Зора зори в мъглата — хладна,

замлъкна в къра всеки шум…

Излиза вълк с вълчица гладна

на пустия, безлюден друм.

Пръхти, подушил звяра, конят

и литва, сякаш че го гонят,

със всички сили през степта.

Не смее рано сутринта

да погне кравите овчарят,

не сепва неговият рог

просторът глъхнал и широк.

Момите в къщи се затварят,

пред дружка-борина предат…

И бавни зимни дни текат…

XLII

И ледове трещят. И този

път скреж е посребрнл леса.

(Тук всеки чака рима рози,

поднасям ви я начаса.)

Ледът, покрил реката, свети,

по-чист от модните паркети,

хлапаци радостно крещят

и звучно го с кънки браздят;

с червени лапки тежка гъска —

клатушка се и тя насам,

зер иска да поплава там,

но хлъзва се и пада, съска…

Снежинки първи се въртят,

като звезди валят… валят…

XLIII

Какво да нравиш зимно време

на село? Вредом глухота,

неволно скука те обземе

сред тази хладна пустота.

Да яздиш кои в полето? Бива!

Ала подковата звънлива

току се хлъзне на леда

и паднеш — ето ти беда!

Седи си у дома в забрава,

Прад, Валтер Скот да си четеш,

преглеждай сметките… Не щеш?

Добре: сърди се, пий тогава,

така ще минат ден и два

и цяла зима след това.

XLIV

Тъй както Чайлд Харолд — Евгений

в ленива мисъл се вглъби —

ще вземе вана с натрошени

парченца лед и може би

ще почне сметката полека

да слага в ред… Или със щека

да чука цели часове

билярдни гладки топки две.

Несетно вечерта се спуска;

пред сложената маса той

седи и чака; глух покой…

Но ето, тройка вън препуска —

пристига Ленски и съвсем

навреме: слагай да ядем!

XLV

„Мадам Клико“ или „Моета“ —

благословените вина —

е охладено за поета

и пълно с ясна светлина,

то святка като Ипокрена

и буди мисъл вдъхновена

със свойта пяна и игра.

За него сетнята пара,

вий знайте, давал съм, другари,

през наште бурни младини.

И раждаха се препирни,

шеги сред винените пари,

шеги сред мил на чаши звън,

и спорове, и весел сън…

XLVI

Но виното със пяна шумна

вреди на моя слаб стомах,

затуй с душа благоразумна

Бордо да пия си избрах.

Ай, напитък по-особен,

е на любовница подобен,

блестяща с нрава си игрив,

но вятърничав, изменчив…

С Бордо — това е вече друго;

подобно на приятел скъп,

готово е в беда и в скръб

да прави всякога услуга.

Разсейва грижите ни то;

здравей, приятелю Бордо!

XLVII

Угасва огънят. Застива

сребриста пепел по жарта;

прозрачна пара се извива,

излъчва мека топлота

недоизтлялата камина.

Лулите бълват дим в комина.

Шуми бокалът, пълен пак.

Потъва всичко в полумрак.

(А как допадат на сърцето

другарски срещи в зимни дни —

със чаша вино, с лъготни —

в часа „между вълка и псето“ —

защо наречен тъй, не знам.)

Беседата ще ви предам.

XLVIII

„Е, как са Ларини? Татяна?

И Олга, твоето дете?“

— Налей, макар че множко стана…

Достатъчно… Добре са те.

Изпратиха ти поздрав, мили.

Ах, как са се разхубавили

у Олга рамене и гръд!

Каква душа!… Но някой път

ела и ти — не са далече!

Ти ходи там веднъж и два,

показа се и след това

не си се мяркал, драги, вече.

Щях да забравя да предам:

поканен си на гости там!

XLIX

„Нима?“ — Да, в събота Татяна

празнува своя имен ден,

заръчаха да те поканя

и няма как, ще дойдеш с мен…

„Но много хора там ще има,

ще бъде глъчка нетърпима…“

— Едва ли. Кой ще дойде там?

Ще бъдем само свои, знам.

Ела, без друго аз те моля!

Е, що? „Добре.“ — Така кажи!

Бокала Ленски пресуши

и пак на свойта мила Оля

той взе да хвали прелестта.

Такава си е любовта!

L

Бе весел той. След две недели

(денят бе вече уточнен)

пред новобрачната постеля,

пред новия живот блажен

мечта щастлива го упива.

За тегота, печал горчива,

за грижи, свързани, с дома,

не си терзаеше ума.

Такъв живот не е по сгода

нам, враговете на Химен.

Допада той на Лафонтен,

ала сред нас не е на мода.

Но Ленски, бедният, бе цял

живот за този ден мечтал!

LI

Той бе обичан тъй безмерно

и тъй обичаше, щастлив.

Блажен е, който благоверно

напук на ум недоверчив

отдава се на радост жива.

Тъй пийнал пътник си почива,

тъй пеперуда от цветен

пий упояващ, чист прашец.

Горко на този, който знае

и вижда всичко отнапред —

и трезвен, хладен като лед,

за всичко съди и гадае

без увлечения, без страст,

на разума дал пълна, власт!