Александър Пушкин
Евгений Онегин (3)

Александър Пушкин
Евгений Онегин (3)

1.

„Къде така? Ах, тез поети!“

— Дългът, Онегин, ме зове. —

„Не те задържим; но къде ти

прекарваш празни часове?“

— У Ларини. — „Това е чудно.

Кажи, нима не ти е трудно

да бъдеш всяка вечер там?“

— О, никак, вярвай ми. — „Не знам.

Но виждаш всичко как е просто —

най-първо — виж, дали съм прав:

семейство и старинен нрав —

сладка̀ различни, пълно с гости,

и разговори ден из ден

за дъжд, добитък и за лен“.

2.

— Тук нищо лошо аз не виждам. —

„Но, тегота, другарю мой“.

— Светът ви моден ненавиждам,

в домашен кът се чувствам свой,

където мога… — „Пак еклога!^[2]

Но стига, драги мой, за Бога…

Какво? Отиваш ли си? Жал.

Но виж, не бях ли аз можал

да видя твоята Филида —

на твойте помисли игра,

на рими, плач, et cetera?“^[3]

— Шега. — „Не, искам да я видя“. —

— Но ако не е на шега,

те ще се радват и сега.

3.

„Е, да вървим“. — И полетяха.

И стигнаха в нечакан час.

С услуги тежки^[4] ги приеха,

по стария обѝчай в нас:

с обряд известен и, на кратко,

поднесоха в чинийки сладко

и ползване на свобода

съсъд с брусничена вода.^[5]

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

4.

Летят назад след тая среща —

отиват всеки в своя дом.

Но нека чуем още нещо

от разговора крадешком:

— Ти пак, Онегин, се прозяваш?

„По навик, Ленски, що да правя“

— Но повече сега! — „О, не.

Но вече много притъмне;

Андрюша, смело, карай, карай!

Ух, колко глупави места!

А Ларина бе мила, тя

цъфти, макар и доста стара.

Боя се малко от вреда,

там пих брусничена вода“.^[6]

5.

„Кажи: коя бе там Татяна?“

— Да, тая, с тъжните черти,

замислена като Светлана,^[7]

не я ли забеляза ти?

„Ти дните с малката ли губиш?

А аз бих другата залюбил,

ако се бях родил поет.

Животът в Олга е отнет —

като Вандайкова мадона.

Потънала в руменина,

подобно глупава луна,

що глупо бди на небосклона“.

Владимир даде сух ответ

и все мълча по пътя, блед.

6.

Онегиновата поява

у Ларини, извън това,

така нечакано, достави

и за съседите мълва.

Догадки почнаха да скитат,

да шепнат всичките на скрито

и да подмятат зъл език,

че Таня има годеник;

едни редяха достоверно

деня на сватбата; или

че я отложили били,

да дойдат пръстени модерни.

— На Ленски сватбения блян,

отстъпил бе на заден план.

7.

Татяна слушаше с досада

сплетните, скрита в своя кът,

но случваше се: и наслада

й носеха по някой път;

но мисъл някаква я губи,

дойде денят и тя се влюби.

Тъй зърно, паднало в пръстта,

се съживява с пролетта.

Отдавна нейните копнежи,

съгрени в мъки, в порив скъп,

жадуваха това със скръб;

отдавна с тайните стремежи

със смут вълнуваха гръдта,

и чакаше все скръбна тя.

8.

Дочака го. С очи открити

в душата си пришепна: той!

Сега и с дните, и с нощѝте

изчезна прежният покой:

той пълни всичко; и, нещастна,

пленена тя от сила властна,

за него мисли. Никой друг.

Досаден й е всеки звук,

прислугата й е додяла,

не слуша гостите си тя;

и често тайно в мисълта

проклина тяхното безделие:

стоенето им всеки път

е продължително до смърт.

9.

С какво безпримерно внимание

романи сладостни чете,

и колко зло очарование

в душата й лъжа плете!

И с порива в мечтата своя

одушевява тя хероя

любим на Юлия Волмар,^[8]

Малек Адел^[9] и де Линар,^[10]

и Вертер,^[11] мъченик метежен,

и Грандисон^[12] — старинна чест,

но който ни приспива днес:

зарад мечтателката нежна,

те бяха всичките един

и в тях Онегин бе самин.

10.

Представяше се героиня

на авторите близки свои —

Клариса,^[13] Юлия,^[14] Делфина^[15]…

Сама сред горските покои

се скита с книга незапирно

и в нея търси и намира

пожара в своята мечта,

плод на сърдечна пълнота,

въздиша тежко, присвоила

и мъка, и възторга чужд,

в забрава шепне наизуст

писмото до хероя мили…

А пък хероят бе херой,

но Грандисон не беше той.

11

Стилът на важен пункт настроил

понявга, буйният творец

описваше пред нас хероя

като прекрасен образец.

Клише: любимият — любим,

в живота от беди гоним

с разу̀м, чувствително сърце

и привлекателно лице.

През огъня на чисти страсти

възторженият му херой

се жертвуваше, като в бой.

Но ето краят; сетна част и —

наказана е подлостта —

доброто шествува в света.

12.

Днес умовете са пияни,

моралът — сънен е покой,

порокът става мил в романа

и тържествува вече той.

Но музата с британски притчи

тревожи младото момиче

и става й сега кумир

или самотният Вампир,^[16]

или Мелмот^[17] босякът, мрачен,

и Скитникът Евреин^[18] стар,

или потайният Сбогар.^[19]

Лорд Байрон там капризно, значи,

с романтиката озари

и егоизъма дори.

13.

Приятели, кого да съдим?

Ако небето повелѝ,

поет аз няма все да бъда,

нов бяс и в мен ще се всели.

Презрял на Феб сръдните грозни,

ще се отдам на мирна проза,

и моят заник весел, ран,

ще свърши с чист и стар роман.

Не скръб от тайните злодейства

ще ви опиша в него аз,

а ще разкажа с проста страст

бита на руското семейство:

сънят красив и любовта,

старинната ни простота.

14.

Словата ще изложа вещи

на вуйковци и на бащи —

и тайните младежки срещи

при ручеи и под липи.

На ревност яростната мъка,

сълзи щастливи след разлъка,

след нови свади, най-подир

венчило ще им дам сред мир.

Ще спомня клетвите им страстни,

светѝ слова на любовта,

които някога в нощта

сам пред любовница прекрасна

и аз трогателно мълвях,

но от които изтрезнях.

15.

Татяна, прелестна Татяна!

Проливам с теб сълзи и аз:

ти на модерния тиранин

приемаш тягостната власт.

Загиваш, мила; но подреждаш

отпървом в бляскави надежди

блаженства, в здрачна тишина,

и на желанията узна

и ти вълшебната отрова;

преследват те навред мечти

и всякъде откриваш ти

места за свиждания нови,

и там пред теб стои навред,

той — изкусителят проклет.

16.

Любовна мъка я подгоня

и там, в градината тъжи,

и поглед неподвижен склоня

и леност сладка й тежи:

подемат се гърди, ланити^[20]

са в мимолетен плам покрити,

дъхът й сякаш не личи,

ни шум в слуха, ни жар в очи…

Настане нощ; луна изгрява,

трепти в далечни небеса,

и славей в тъмни дървеса

напеви звучни заридава.

Татяна, будна сред нощта,

на няня си говори тя:

17.

„Не спи ми се; задушно стана,

открий прозо̀ра и дойди

да поговорим, няня, няня,

за миналото, за преди!“

— „Та за какво ли? Нявга пазих

из паметта си случки разни,

били, или пък не били,

зарад моми и веди зли;

но днес не помня вече, Таня:

забравих туй, що знаех. Да,

с годините дойде беда,

не бива ме“… — „Кажи ми, няня,

за нявгашните си мечти —

любѝ ли в младостта и ти?“

18.

— „Ех, Таня! За любов тогава

не бяхме чували дори;

а то свекървата корава

могла би да ме умори.“

„А как си се венчала, няня?“

— „По Божа воля. Моят Ваня

от мене бе по-млад тогаз,

тринадесетгодишна — аз.

Две седмици дохожда сватя,

баща ми скоро тя преви,

без скръб ме той благослови

и с моя горък плач изпрати.

И с плач ме китеха те мен

дори на сватбения ден.

19.

Въведоха ме — Бог да чува! —

при чужди… Но не слушаш ти…“

„Ах, няня, няня, аз тъгувам,

тежи ми нещо мен, прости:

едва, виж, аз не заридавам!…“

— „Не си, детето ми, ти здрава;

помилуй, Господи, спаси!

Дай няня да те наръсѝ

с вода светена… боледуваш…“

А Таня шепне с тъжен глас:

„Не, влюбена съм, няня, аз.“

— „Момичето ми! Бог да чува!“ —

с молитвен шепът, получут,

прекръсти няня в тъмен смут.

20.

„Не, влюбена съм аз“, — неволно

тя шепнеше с отпаднал глас.

— „Сърдечна моя, ти си болна!“

„Не, влюбени съм, няня, аз.“ —

И в миг луната се извива,

с лъчи пленителни облива

Татяна в полумрака син,

и разпилените коси

и сълзите в тъмата глуха…

Пред хероинята едва

с пребрадка черна на глава

седи старицата в кожуха,

И всичко спи сред тишина,

под вдъхновената луна.

21.

В луната вгледана, Татяна

сърце удържаше едва.

И мисъл странна я обхвана:

— „Сега ме остави сама,

но донеси перо, хартия,

ще легна скоро аз, прости“ — и

остана в тая тишина,

под вечно същата луна…

Облакътена, тя му пише,

и все пред погледа й той —

и в порива замаян свой,

любов от всеки ред въздиша.

И сгъна белите листа…

Не знаеше що върши тя!

22.

Аз знаех нявга недостъпни

жени, подобно зимен мраз;

надменни, горди и престъпни

красавици познавах аз.

Дивях се на страстта им модна

и добродетели природни,

признавам, бягах аз от тях

и с ужас, сякаш че четях

в очите надписа на ада:

надежда всяка остави!^[21]

Внушаваха любов, уви,

и диреха през злото радост.

Но, може би, не зная аз,

те са тревожили и вас?

23.

Посред поклонници послушни

са смайвали и други мен —

самолюбиво-равнодушни

към всеки страстен комплимент.

И що открих аз в изумление?

В суровото си поведение

те плашат плахата любов

и я привличат с порив нов,

или през малко съжаление,

или през малко топлота,

намекваща за любовта…

И с лековерно заслепление

отново бедният младеж

очаква с трепетен копнеж.

24.

Но в що е по-виновна Таня?

Дали че тя в наивността,

и без да види тук измамност

повярва в гордата мечта?

Или затуй, че без изкуство

дочува чистото си чувство

и на копнежите гласа;

че взе от горди небеса

въображение метежно

и воля горда, разум жив,

и нрав самотно-саможив,

и пламенно сърце и нежно?

И кой не ще прости от вас

на лекомислената страст?

25.

Кокетка съди тук сурово —

а Таня цяла е в страстта

и се предава безусловно —

като дете — на любовта.

Тя не говори: чакай, мили!…

С туй любовта би удвоила

и здраво ще го свърже тя;

това ранява гордостта

и той в надеждите си страда:

изгубил всякакъв покой,

започва да ревнува той…

А от безкрайните наслади

неволник всеки, отегчен,

би я напуснал някой ден.

26.

Но има друго затруднение:

земята родна тук от срам

за да спася, то без съмнение

писмото трябва да предам.

По руски много слаба беше —

списанията не четеше

и бъркаше се всеки миг

на своя матерен език,

та пишеше тя по фрзнцузки.

И до сега — не съм суров —

не може дамската любов

да се предава в нас по руски;

езикът ни прекрасен уж,

за проза пощенска е чужд.

27.

Кой дамите ни тук заставя —

о, ужас — руски да четат?

И можем ли си ги представи

с „Благонамерен“^[22] тук в ръка?

Осланям се на вас, поети!

Спомнете: милите предмети,

които в свойте грехове

възпяхте в тайни стихове —

и тям сърцето посветили…

И помните ли, всеки миг

как, слаби в руския език,

изопачавахте го мило?

И как на чужд народ речта

бе сродна с вашите уста?

28.

Недай си Боже да ме срещнат

след бал при входа, някой миг,

семинарист в жълт шал — безгрешен,

и с шапчица — академик!

Като уста без усмех сочен,

без граматическа порочност

аз мразя руския език.

И моят гняв ще е велик,

ако красавиците нови,

писателския чули глас,

в граматика привикнат нас

и в стихотворните окови;

на древността с любов преда̀н,

аз няма да съм поласкан.

29.

Неправилен, небрежен шепот,

когато тихо се реди —

отдавнашен сърдечен трепет

вълнува моите гърди,

да се разкаям нямам сили —

и галицизмите са мили

като младежки грехове

и Богданови стихове.^[23]

Но стига. Труд ме чака важен.

Писмото. Всичко има край.

Аз обещах, уж, а пък май

че съм готов да се откажа.

Аз знам, че нежният Парнѝ

не е на мода в наши дни.^[24]

30.

Певец на „Пирове“ и мъка,^[25]

ако не спеше ти в покой —

смутил те бих с една поръка

и разтревожил, мили мой,

та песента вълшебна, ясна,

да влееш в порива й страстен

ти с чуждоплеменни слова.

Къде си? Твоите права

бих ти предал аз благосклонно.

Но сред печални пустоти,

отвикнал от похвали, ти

под фински сини небосклони

мълчиш самотен и велик,

не чуваш моя скърбен вик.

31.

Пред мен писмото на Татяна,

запазено в свещена страст,

прочитам го през мъка тайна

и му се неначитам аз.

Кой й предаде тая нежност

и тая сладостна небрежност?

И кой внуши, пак с трепет вещ,

безумно дръзкия мълвеж —

прекрасен, вреден и невинен?

Аз не разбирам сам. Живот.

Но ето слабия прево̀д,

подобно копие от картина,

или Фрейшиц, изсвирен в страх

с ръка на ученика плах.

Писмото на Татяна до Онегин

        Да, аз ви пиша — друго що ли?

И знам ли нещо друго аз?

Сега съм в пълна ваша воля —

в презрителната ваша власт.

Но ако има капка жалост

във вашия живот студен,

ще бъдете добър към мен.

Аз исках да мълча в начало,

и нито скръб, ни срамен дял

в живота мой би се узнал,

ако надежда би ме гряла,

макар и рядко, но все аз

да можех да се срещам с вас;

бих слушала речта сурова,

бих ви говорила едва

и денонощно след това

бих чакала аз среща нова.

Но, казват, че сте нелюдим;

било ви скучно тук и душно…

а ние… с нищо не блестим,

почитаме ви простодушно.

 

        Защо, дойдохте тук, при нас,

в забравеното, глухо село?

Не бих видяла нивга вас

и в мъката не бих горяла…

Смирила поривите смели

в душата някак, както знам,

нашла бих си другар… И друго:

била бих вярна аз съпруга

и майка и добра жена…

 

        На друг!… Не ще това да бъде,

не ще склоня за друг глава!

Това върховна е отсъда…

Небесна воля е това.

Живота бе заложба строга

да стане с вярна среща твой;

да, ти си пратеник на Бога —

до гроб хранител-ангел мой.

Ти във съня ми тихо бдеше,

невидим — ти ми беше мил,

ти с поглед бе ме покорил:

отдавна твоят глас звучеше

в душата с трепетни слова.

Ти се яви, и аз се смаях,

обзе ме треска, — аз те знаех —

и казах: ето той!… едва.

Нали така? Аз теб познавах:

ти с мен говореше в нощта,

когато бедните дарявах,

или с молитва усмирявах

в метежната душа скръбта!

И ето в тоя миг при мене

не ти ли, трепетно видение,

сред полумрака се вести

и при възглавницата стъпил,

шептеше ми словата скъпи

за радост и надежда ти?

И кой си: ангел ли хранител

или коварен изкусител —

и как това да разреша?…

Или аз искам тук услуга

с неопитната си душа —

а пък ме чака друго, друго?

Да бъде, моята съдба

от днес нататък връчвам тебе,

и сълзите ми са молба

и зов за твоята подкрепа…

Ти помисли: загивам аз

като в безжалостна пустиня;

разсъдъкът ми ще изстине

и няма да пророня глас.

Аз те очаквах тук отдавна,

зовях: ела ме съживи…

Или пък моя сън, уви,

разбий заслужено, безславно.

 

        Без прочит^[26] свършвам. И в несвест

и в срам и страх се вледенявам.

Но вярвам в гордата ви чест

и смело ви се доверявам.

32.

Татяна охка и въздъхва

с треперещо писмо в ръце,

устата й от жад изсъхва —

помръква нейното лице.

Главата настрани склонила,

яката й се е подвила

на прелестните рамена.

Бледнее тихата луна

и тихо гасне в полумрака.

Далеч едва блести поток,

проеква па̀стирският рог

и буди пак за труд селяка.

И ето утро: шум, мълва,

но все едно й е това.

33.

Тя нито вижда, ни разбира,

потънала в незнаен свят,

и до писмото не допира

гравирания свой печат.

Ала вратата се отваря

и идва Филиповна, стара,

и носи на подноса чай. —

„Стани, успа се вече, май;

но как така, та ти си права —

о, птичката ми мила, тя!

Така се плашех вечерта,

а с утрото си вече здрава!

Изчезна треската ти пак,

лицето ти е като мак“.

34.

„Ах, няня, моля те за нещо…“

— „Кажи, какво те теб гнети.“

„Не си мисли, че… тайна среща…

Не ми отказвай, няня, ти…“

— „Ти виждаш, Бог ми е свидетел.“

„Прати с това писмо детето,

при О…, при нашия съсед…

Ала кажи му по-напред

да не отваря нито дума —

за мен да не говори той…“

— „Не знам кому, животе мой?

Приличам вече на безумна;

един ли имаме съсед —

кого да мисля по-напред?“

35.

„Не сещаш ли се, мила няня?“

— „Сърдечна моя, остарях —

тъпее разумът ми, Таня,

а колко хитра нявга бях

и нивга господарска воля…“

„Ах, няня, няня, та защо ли? …

Не е потребен хитър ум,

това писмо прати без шум

ти на Онегин“. — „Става, става,

не се ти, мила ми, гневи;

разбирам слабо аз, уви …

А ти защо пак побледняваш?“

„Тъй, няня! Нищо, нищо, ти

вземи и внучето прати!“

36.

Денят без отговор премина,

настана друг: и няма пак.

Тя като сянка бди и стине

от утрин чак до късен мрак.

Пристигна Ленски — обожател.

„Къде е вашият приятел?“ —

запита майка ̀й с тръпен глас:

„Съвсем ни той забрави нас“.

Татяна в пламък се стаява.

— „Той обеща да дойде днес, —

отвърна Ленски с интерес,

— но пощата го сигур бави“.

Татяна сведе пак очи —

зъл укор да не проличи.

37.

Примръква; блясва самовара —

шуми старинната любов.

Над него се разнася пара,

и чайникът кипи готов.

И Олга чашите налива —

и през струята миризлива

слугата млад разнася, бос,

сметана върху скъп поднос.

Но пред прозореца въздиша

Татяна, бледна и сама,

и в полуздрачната тъма

с прекрасен показалец пише

на замъгленото стъкло

заветен вензел: Е и О.

38.

Да, в нея плачеше сърцето —

гореше тъмният й взор.

И изведнъж!… — Чу стон. И ето,

замря в пространния им двор.

Евгений! „Ах!“ — застана няма

и крадешком тя мина тряма

и слезе долу — призрак лек —

и леко се понесе в бег,

обзета от незнайни сила:

премина езеро̀ и плет,

алеи, мостчета, напред

и люляката преломила,

лети посред леха с цветя

и падна върху пейка тя.

39.

„Евгений! значи тук, Евгений!

Какво, о, Боже, мисли той!“

Сърцето в мъка и съмнение

си има пак надежди рой;

и цялата се в жар вълнува,

но стъпките му тя не чува…

В широкия овощен двор

берат слугини, с песен в хор.

Защо? — Тук всеки се догажда;

насила им е песента,

та да не могат те с уста

това, що късат, да изяждат!

Да, като пеят, може би,

не ще докоснат плод с зъби!

Песента на девойките

Хубави момичета,

дружки и приятелки,

скачайте и рипайте:

весели да бъдете!

Я запейте песен пак —

песента — заветната —

примамете момъка

в хороводи момини.

И когато дойде той,

щом го видим в храстите,

да се пръснем всичките,

с вишни да го удряме —

и с вишни, и с яго̀ди —

и с грозде мерджанѐно.

Не подслушвай нивга ти,

песните — заветните —

не ходи да гледаш ти

хороводи момини.

40.

Те пееха, но през вълнение

не чуваше тя ничий глас —

и чакаше тя в нетърпение

да мине трепетната страст —

и огънят й по лицето;

но не минаваше; сърцето

примираше като преди

в задъхалите й гърди.

Тъй пеперуда се разперя

и удря цветното крило,

пленена от детето зло,

и зайче в угари трепери,

видяло нейде из далек

прицелващия се човек.

41.

Но най-подире тя въздъхна

и стана тя от стола свой…

Едва прекрачила, изтръпна:

в алеята вървеше той.

С очите блеснали Евгений

застана като грозен гений —

и смут и огън разгоря

и вкаменена тя се спря.

Сега не съм аз в състояние

тук срещата им да предам;

безсилен съм и чувствам сам

след тия дълги описания,

че вече съм преуморен;

ще свърша после, някой ден.

I

„Къде така? Ах, тез поети!“

„Ще си вървя, Онегин, аз!“

„Не те задържам, но къде ти

прекарваш вечерния час?“

„У Ларини.“ — „Виж, туй не знаех!

Навярно здраво се скучае

там всяка вечер, а?“ —

„О, не!“ „Не те разбирам,

но поне представям си го

(слушай само) наш, руски дом,

обикновен, понявга с гости оживен,

към тях с усърдие голямо

почерпка, разговор за дъжд,

за лен, за пилета, за ръж.“

II

„В туй нищо лошо не намирам.“

„Как нищо? Скука, друже мой!“

„Света модерен не разбирам,

ценя домашния покой,

където мога…“ — „Пак еклога!

Но стига, мили мой, за бога!

Ех, жалко, че не поседя.

Ах, слушай, мога ли видя

оназ Филида, що сънуваш,

предмет на мисли, стихове,

на сълзи в скръбни часовее! сега?“ —

„Ти се шегуваш.“ „Не се шегувам. Но кога?“

„Кога ли?… Може и сега!“

III

Да идем… Яхнаха конете.

Пристигнаха и ето на,

приеха ги с безброй привети,

тъй както в древни времена.

Да кажа обреда накратко:

поднасят им в чинийка сладко,

на масичка във съд висок

им слагат боровинков сок.

А към вратата и стобора

девойки припнаха отвред

да видят новия съсед;

събраха се мъже на двора

да разсъждават с „да“ и с „не“

за господарските коне.

IV

Към къщи бричката ги носи;

държи юздите млад слуга.

Но да послушаме какво си

говорят двамата сега:

„Какво, Онегин, ти скучаеш?“

— По навик, Ленски, нали знаеш.

„Но повече от други път.“

— Еднакво… Их, че глупав път!

А ние закъсняхме доста.

Андрюшка, карай, захладия…

За Ларина се сетих: тя

е мила бабичка, по проста.

Със сока прекалих съвсем,

дано да ме не свий корем.

V

„Коя от двете е Татяна?“

Които тъжна Все седя,

замислена като Светлана.

Все до прозореца бе тя.

„В по-малката ли си се влюбил?“

„Е, що?“ — „По другата

бих губил аз дните си; да бях поет.

Бездушна Олга е наглед

като Вандайкова мадона,

тъй кръгла и с червенина

напомня глупава луна,

като ей таз на небосклона.“

Владимир млъкна, устни сви

и думичка не промълви.

VI

За идването на Евгений

у Ларинн — след ден, след два

сред хората озадачени

се появи едиа мълва.

Започнаха да го тълкуват,

да се догаждат и шегуват;

подметка не един език,

че Таня има годеник;

твърдяха някои по-смели,

че и до сватба се дошло,

ала отложено било,

дорде се с пръстени снабдели.

За Ленски бе въпрос решен,

че ще го женят някой ден.

VII

Татяна слушаше с досада

тез клюки; дразнеха я те;

но почна тя сама с наслада

за тях да мисли, без да ще;

проникна мисълта в сърцето,

най-сетие от любов обзето;

тъй семето кълни в пръстта

под огъня на пролетта.

И нейното въображение

в оная селска тишина

набираше добра храна

и сърдечното й притеснение.

Очакваше най-после тя един…

за нея… на света

VIII

Отвориха й се очите

и каза си: това е той!

Сега и в нощите, и в дните

в съмненията й безброй

все, той е. На момата мила

за него със вълшебна сила

говори само всичко тук —

загрижен поглед, ласкав звук

й станаха досадно бреме.

С душа, потънала в тъга,

не слуша гостите сега,

проклина празното им време,

ако у тях по някой път

по-дълго те се заседят.

IX

Тя с жадност още по-голяма

сега романите чете

и пие сладката измама,

с която я омайват те.

И образите съживенн

в мечтанията съкровени — мъжът,

любовник на Волмар,

Малек-Адел и дьо Линар

и Вертер, мъченикът бурен,

и доблестният Грандисън,

героят, що навява сън —

стоят пред погледа лазурен

в единствен образ, ясно зрим

в Онегин, нейния любим.

X

Тя вярва, че е героиня.

Под имена, каквито са

Клариса, Юлия, Делфина,

Татяна скита из леса,

сама с опасна книга, дето

намира отклик жив сърцето;

и пълни с таен жар, с мечти

въздишат младите гърди;

и в чужда скръб сама изгаря,

приела чужд възторг и вкус,

и дълги нощи наизуст

писма до милия повтаря.

Онегин, вярно, бе герой,

но Грандисън не беше той.

XI

За важна проповед настроен,

понявга вдъхновен творец

създаваше герой достоен,

на съвършенство образец.

Към него явно благосклонен,

рисуваше го вечно гонен,

но с гордо и добро сърце,

с очарователно лице,

възторжен, предан на доброто,

от чиста завладян любов,

да се пожертвува готов.

Накрая подлостта и злото

наказва мъдрият творец,

доброто наградил с венец.

XII

Днес умовете във мъгла са —

и който ни чете морал,

ще ии приспи… В романи маса

порокът тържествува цял.

По чужда муза се увлече

и малката девойка вече

и тя избра си свой кумир

или самотния вампир,

или Мелмонт, замислен бродник,

или потайния Сбогар,

или разбойника Корсар;

лорд Байрон, мрачен благородник,

възпя така себичността,

че романтична етапа тя.

XIII

Какво от туй? По воля божа,

другари, може някой ден

на стиховете край да сложа —

нов бяс ще се всели във мен.

На Феб опасната забрана

забравил — проза ще подхвана,

ще пиша по старинен план

при моя заник — нов роман.

Не с каещото се злодейство

читателя ще поразя,

а просто ще изобразя

бита на руското семейство

и любовта на младини,

и нравите на стари дни.

XIV

Бащите, дядовците вещи

ще вмъкна в своята творба,

уречените детски срещи

в дола при старата липа;

ще вмъкна ревността, сръдшгте,

на прошкаласкава сълзите —

и скараните ще сдобря

и в брак накрай ще ги сбера…

Ще спомня аз и чувства страстни

и думи, дето, на език

ми идваха в упоен миг,

в нозете на жени прекрасни,

когато в нега се топях.

Но днес напълно изтрезнях.

XV

Татяна, прелестна Татяна!

Да плача с тебе съм готов:

на модния отдаде своята любов.

Загиващ, мила, но, изглежда,

ти в сляпа някаква надежда

блаженство, призрачно зовеш;

с душа, изпълнена с копнеж,

ти пиеш чарове отровни,

преследват те мечти, мечти;

навред сега откриваш ти

за среща кътчета чаровни;

навред, навред пред теб е той —

все тоя изкусител твой.

XVI

Любовна мъка Таня гони —

в градината отива тя;

и изведнъж глава оброни

и се предава на скръбта.

Гърдите дишат притеснени-

и бузите пламтят червени,

замира в устните дъхът,

очите блеснали горят.

Нощта се спуска и луната

започва своя бавен ход

по тъмния небесен свод;

запява славей в тишината.

Татяна съня не лови.

На свойта дойка тя мълви;

XVII

„Не ми се спи! Ох, тъй е душно!

Прозореца ми отвори!“…

— Какво ми ти е, Таня?

„Скучно. За нещо ми поговори.“

— Но за какво? Преди години

аз помнех приказки старинни

за змейове и за моми,

царства незнайни и земи;

а днес забравих всичко, Таня;

и тъмно ми е в паметта.

Надви ме, чедо, старостта.

Върти мм се… „Кажи ми, няня,

за твойта младост и мечти —

нали си любила и ти?“

XVIII

— Що думаш! За любов изпърво

не бях и чувала тогаз!

А то с покойната свекърва

как щях да се оправям аз?!

„Но как си се венчала, няня?“

— То рекъл бог… Бе моят Ваня

от мен по-малък. Аз — дете,

подхванало тринайсетте.

Две седмици идва у леля

сватовница — струва, прави

и тате ме благослови.

С разплетена коса в неделя

поведоха ме; бе ме страх:

със плач към църквата вървях!

XIX

В чужд дом отидох да къщувам.

Но, Таня, ти не слушаш май…

„Ах, няня, няня, аз тъгувам

и тежко ми е, мила, знай!

Готова съм да заридая!…“

— Дете, какво ми те омая?

Помилуй, господи, спаси!

Гориш! Не си добре, не си!

Да те поръся със светена

вода?… „Не, няня… чуй тогаз…

не болна — влюбена съм аз!“

— Ох, да те пази бог! — смутена

старицата ръка простря,

девойката прекръсти тя.

XX

„Да, влюбена съм аз“ — неволно

повтори тя със тъжен глас.

— Момиче мое, ти си болно!

„Ох, стига, влюбена съм аз!“

Лупата, ярко засияла,

бе с морна светлина обляла

разпуснатите й коси,

лицето, капките сълзи

и седналата там наблизо,

надвила дрямката едва,

със вехта кърпа на глава,

старица с дълга бяла риза.

А всичко спеше в тишина

под чародейката луна.

XXI

В нощта тъй светла и безшумна

Татяна чезнеше в мечти…

И изведнъж й нещо хрумна…

Я, няня, прибери се ти!

Но масичката премести ми,

перо и лист ми дай. Прости ми.

Сама е. Всичко тъне в сън.

Луната кротко свети вън.

И пише тя, облакътена,

Онегин е в ума й цял,

и със листа споделя бял

любов невинна, вдъхновена.

Завършено е, но защо?

Татяна, за кого е то?

XXII

Знам, дами недостъпни има,

далеч от страстите, шума,

студени, чисти като зима,

непостижими за ума —

такива модни и надменни,

със добродетели вродени.

Признавам, че от тях странях,

че на челата им четях

на ада надписа ужасен:

„Надежда всяка остави“.

Любов какво е, те, уви,

не знаят. Плашат с вид прекрасен.

Подобни дами край Нева

познати са навярно вам!

XXIII

Посред поклонници послушни

чудачки други съм видял,

самолюбиво равнодушни

към страст, похвала и печал.

У тях открих аз нещо ново:

с това държание сурово

прокуждат плахата любов

и нак; възбуждат порив нов

И съжаление лъжливо

във погледа им проличи,

гласът по-нежно прозвучи

и пак се втурва с чувство живо

поклонникът на любовта

след милата си суета.

XXIV

Нима Татяна бе виновна,

че в милата си Простота,

и чужда на игра любовна,

повярва в своята мечта?

Че безизкусна, недукава

на своите чувстваме отдава,

че се вълнува и гори

и че небето я дари

с въображение неспокойно;

със воля; с ум, с особен прав;

но непритворен, не дребнав,

и със сърце горещо, знойно?

Та кой от вас не би можал

да и прости, макар от жал?

XXV

Кокетка, обич непознала,

коварства всякакви плете,

Татяна се отдава цяла

на любовта като дете.

Не казва тя: да поотложим —

цена тъй по-виерка можем

на любовта да придадем

и в мрежата да го вплетем;

с надежда крехка, с изненада

да го терзаем и смутим

и с ревност да го съживим.

Омръзва тихата наслада.

Мъжът, преситен от любов,

да се изплъзне е готов.

XXVI

Пред нова трудност е перото…

чест родна да спася от срам.

ще трябва превод на писмото —

и то във стихове — да дам.

По руски Таня слаба беше,

списанията не четеше:

и в писането бе далеч

от правилната родна реч…

тъй, на френски тя му писа.

Но да повторя съм готов,

до днеска женската любов

не се роднее с руска мисъл…

На нашия език, уви,

исмовца проза не върви!

XXVII

На наште дами се разправя

да учат руски. Чуй, сърце!

Не мога да си ги представя

о „Благонамеренний“ в ръце.

Осланям се на вас, поети.

Вий откровено ми кажете,

нима любимите жени,

които сме възпели ний

или сърца сме посветили —

нима не бъркат всеки миг

при говор руския език

и правят просто грешки мили?

И като роден, — грях не грях —

чуждият език за тях.

XXVIII

Да ми не дава бог да срещи,

при някой, вход или на бал.

академик с барета смешна

или семциарист във шал!.

Червени устни без усмивка

и руска реч без грешка нивга

не са допадали на мен.

Но може би ще дойде ден

и хубавиците тогава,

дочули молещия глас

на ред списания у нас,

с граматиката ще се справят,

но аз… На старото комай

ще бъда верен — и докрай!

XXIX

Брътвежът, смесен с дума чужда,

и говорът изопачен

сърдечен трепет ще събужда

тъй както винаги — у мен.

Но галицизмите без друго

ще срещам все така със укор,

като младежки грехове

или другарски стихове.

Но да се заловя с писмото;

уж дадох дума, а сега…

Да, виждам, че не е шега.

и на, запъва се перото.

Парни и неговият стил

на модата е изменил.

XXX

Певецо, пял за нежна мъка

и пирове, другарю мил,

да бе при мен, с една поръка

аз бих те днес безпокоил:

че твоят дар е тук потребен —

да преведе в напев вълшебен

чуждоезичните слова.

Къде си? Моите права

с поклон аз бих ти преотстъпил.

Но сред скалисти пустоти,

отвикнал от похвали, ти,

под фински небеса отстъпил,

самотно скиташ и сега

не знаеш моята тъга.

XXXI

Писмото е пред мене.

Ето аз ще го пазя, то се знай.

Чета го с мъка на сърцето

и неначитам се докрай.

Отгде е нежността чудесна,

небрежността, така любезна!

И кой, и как й е внушил

брътвежа лек, брътвежа мил,

и увлекателен, и вреден?

Не зная. И писмото вам

тук само в превод ще предам —

на образ жив рисунък бледен,

„Фрайшуц“ или концерт на Бах,

изпълнен от любител плах.

Писмото на Татяна до Онегин

„Писмо ви пиша… по неволя.

Какво ли друго бих могла?

Сега е, знам, във ваша воля

да понеса насмешка зла.

Но в свойта мъка аз ви моля

да проявите капка жал

към моя тъй несретен дял.

Изпърво исках да укрия,

повярвайте ми, своя срам —

и нямаше да се издам,

да бях с надеждата, че вие

ще идвате по някой път във

скромния ни селски кът

и аз, продумала ви нещо,

ще слушам вашите слова,

ще ги обмислям след това —

и ден, и нощ, до друга среща.

Но, казват бил сте саможив, —

тук всичко ви изглежда скучно

Да, нашият живот е сив,

но ви посрещаме радушно.

Защо дойдохте вий при нас?

Във нашта глушина сънлива?

Не бих познала — нито вас,

ни мъката, така горчива!

Смирила с време (както бива)

сърцето, що сега скърби,

бих станала навярно друга —

добра, порядъчна съпруга

и нежна майка може би.

На друг! Не, никому сърцето,

освен на теб, не ще отдам!

Това е воля на небето —

й аз съм вече твоя, знам!

За среща с теб като спасител

животът ми е бил залог;

да си до гроба мой пазител,

изпратил те е, зная, бог…

Понявга в сън ми се явеше,

незнаен, ала вече мил;

да, твоят взор ме бе пленил,

отдавна твоят глас звучеше;

в душата ми, ти бе ми свой!

Щом влезна ти, аз цяла трепнах,

познах те, пламнах и прошепнах

на себе си: това е той!

Не е ли вярно? Аз те чувах,

говорил си ми в самота,

когато бедните дарувах

или тъгата си лекувах

с молитвен шепот на уста.

Не ти ли с леко шумолене

се мярна и сега пред мене,

примамвайки ме с ласкав зов

Не ти ли в полумрака бледен

пошепна, над леглото сведен,

утешни думи на любов?

Но кой си: ангел ли пазител

или коварен изкусител?

Това не мога да реша!

А може би сама се мами

неопитната ми душа

и друга: ще е участта ми

Но тъй да бъде! Отсега

съдбата ми е в твоя воля:

в тъга пред тебе плача аз,

за твоята закрила моля…

Та аз съвсем сама съм тук.

Не ме разбира никой… гасне

умът в съмнения ужасни,

загивам аз без вик, без звук.

Един твой поглед ми е нужен,

ела, надежда дай една —

или ми прекъсни съня

със укор, може би заслужен!

Завършвам… Цяла премалявам

от срам и страх… Но вашта чест

е поръчител мой от днес —

на нея аз се доверявам.“

XXXII

Татяна трепетно въздъхва,

в ръката и трепери плик;

лепенка розова засъхва

на възпаления език.

Главица морно е склонила

и нощницата е открила

прекрасно рамо. Тишина;

бледнее ясната луна.

Лек полъх парите отвява

и мярва се сребрист поток,

разнася се овчарски рог

и селяните призовава.

Но за Татяна този ден

от всяка прелест е лишен.

XXXIII

Навела трепетно челото,

не вижда, че гори денят,

печата дървен за писмото

във унес пръстите държат.

Вратата тихо се отваря,

бавачката й проговаря

със чай в ръка: „Дете, стани,

че съмна вече… погледни!

О, моя ранобудна птичко!

Ти вече си готова! Ах,

а как ме беше снощи страх!

Но, слава богу, мина всичко!

Добре си вече! Ти си пак

в лицето като цъфнал мак.“

XXXIV

— Ах, няня… Моля, направи ми

една услуга… „Да, каква?“

— Да не помислиш пък, че има…

че… нещо лошо… във това…

„На, бог ми е свидетел, драга!“

— Тогава чуй: прати веднага

по твоя внук това писмо.

На нашия съсед… На О…

на онзи… Нареди му строго.

не бива да ме издаде…

„Но, миличка, кому? Къде?

Наоколо съседи много,

та знам ли, глупавата аз,

кои и колко са край нас?!“

XXXV

— Ах, колко си недосетлива:

„Така е, мила, остарях;

умът ми вече го не бива,

а нявга остроумна бях:

от дума господарска воля…“

— Ах, няня, няня, стига, моля!

Сега не ме учи на ум,

а туй писмо прати без шум

там… на Онегин…

„Бива, чедо, ще стане,

сигурна бъди… Да,

оглупях… не се сърди…

но ти… ти пак си нещо бледа…“

— О, ще ми мине…А пък ти

веднага внука си прати!

XXXVI

Денят без отговор протече.

Настана друг и отлетя.

Татяна чака. Клюмна вече,

на сянка заприлича тя.

Ей Олгиният обожател дойде.

„А вашият приятел…

забрави ли ни?“ — своя гост

посреща старата с въпрос.

Татяна трепна, пламна цяла.

„Ще дойде, каза… Кой го знай

отвърна Ленски. — Виж, комай

че пощата го задържала.“

Тя цялата от срам се сви

тъй, сякаш укор долови

XXXVII

И ето — вечерта настава

и самоварът пак кипи,

и чайник фарфоров загрява,

и бяла пара се кълби.

След малко Олга чай налива

и струйка тънка, миризлива

полека в чашите тече;

на всекиго едно момче

поднася в купичка сметана;

а до прозореца двукрил,

замислена — мой ангел мил,

със пръстче прелестно Татяна

чертае; вензел Е и О —

на замъгленото стъкло.

XXXVIII

Душата й от скръб простена.

Сълзи във погледа и ням.

В миг — тропот… Тя замря смутена.

По-близо… в двора!… Ето там

Евгений! „Ах!“ — тя припна, бледна,

от задната, врата погледна,

на двора в миг се озова,

отгдето с пламнала глава

побягна в тихата градина,

по мост, през драсти се провря,

край езерна и през гора,

през облак люляков премина —

и на скамейката едва

задъхана се прикова.

XXXIX

„О, боже, тук е той, Евгений!

Какво ли мисли той за мен?“

Сърцето в мъки спотаени

лелее смътен блян блажен.

Ту в жар гори, ту цяла в тръпки,

слухти дали ще чуе стъпки.

А недалеч от този кът

малини в храстите берат

и пеят хорово слугини.

(По заповед е песента —

щом пеят, ничии уста

не могат да ядат малини

Такъв на село е реда

и се опазва тъй плода.)

Песен на девойките

Ой, девойки хубави,

ой, душици дружчици,

поиграйте, милички,

волно полудувайте!

Подхванете някоя

съкровена песничка,

към хорото весело.

Щом примамим момъка,

щом го зърнем някъде,

в миг ще се разбягаме

и ще се замеряме

с вишни и със ягоди,

и с малини алени.

Не подслушвай нашите

съкровени песнички,

не заглеждай нашите

лудории момини.

XL

И от вълнение обзета,

не в песента се вслушва тя.

Седи и чака тя сърцето

да стихне и смири кръвта,

да се отлей руменината,

да не трепери тъй ръката.

Но бузата гори, пламти,

сърцето лудо бий, тупти.

Тъй трепка бедна пеперуда

и бие шарени крила

на палавник в ръката зла;

тъй тръпне зайче след пробуда

и скрито в житото замре,

щом в храстите ловец съзре.

XLI

Съвзе се най-подир Татяна

и тръгна. Но едва възви

и спря, на място прикована:

Евгений там се появи.

Като видение пред нея

стои на пустата алея

със блеснал поглед. Тя замря

тъй, сякаш в огън изгоря.

Но за внезапната им среща

другари, сила нямам аз

да ви разкажа в този час.

Умора някаква усещам,

почивка иска мойта гръд,

пък ще довърша други път…