Александър Пушкин
Евгений Онегин (1) (Роман в стихове)

1.

„Човек на навици най-честни,

щом легна вуйчо ми сломен,

към почит ме застави лесно,

но като с план добре скроен.

Това за други е поука…

Ала каква противна скука —

да бдиш без отдих над болник

и не починеш нито миг!

Какво безпримерно коварство:

с ръце да вдигаш полутруп,

да го завиваш с израз глуп

и в подла скръб поиш с лекарство,

и шепнеш тихо с яд несмел:

«Кога ли дявол би те взел!»“

2.

Тъй в прах покритият обесник,

в колата мислеше злорад,

на Зевс по волята небесна

наследник на имот богат.

Вий, на Людмила и Руслана

поклонници — без увод, сам —

хероят светъл на романа

смирено препоръчвам вам.

Онегин, славен мой приятел,

на бреговете невски син;

от там и вие сте самин,

или пък само там мечтахте!

Там не живея вече аз:

вреди ми северният мраз.^[2]

3.

Служѝл отлично, благородно,

баща му с грижи не живе!

Три бала дава всекигодно —

и хлътна в тежки дълговѐ.

Съдбата пазеше Евгений:

над него бдя madame безсменно,

на смяна пък monsieur дойде.

Бе мило той, но зло дете.

Monsieur l̀Abbé, превит французин,

с наука своя ученик

не отегчаваше ни миг;

моралът беше тук ненужен;

за палавостите едва

поклащаше без страст глава.

4.

Когато младостта метежна

над нашия херой любим

дойде с надежди, скърби нежни,

monsieur изчезна като дим.

Онегин вече бе свободен,

остриган по последни мода —

цял dandy^[3] в лондонски костюм,

в живота влезе той със шум.

Говори, пише френски чудно

и изяснява се, разбран,

танцува леко всеки танц

и се покланя непринудно.

Какво? Светът бе предрешил,

че той е умен, че е мил.

5.

Тук всички учим малко-много,

оттут-оттам, не зная как:

та с възпитание, слава Богу,

се блясва лесно в тоя мрак.

Онегин, мислеха тъй много

(съдии опитни и строги),

бе учен момък, но педант.

Той имаше щастлив талант:

до разговора без усилие

да се докосне леко, с такт,

и с вид на учен, запознат,

мълчеше, дето е безсилен,

разсмял с нечакан произвол

заслушания нежен пол.

6.

Латински днес не е на мода —

ала дано не съм неправ,

той можеше, но не свободно

да схване някой епиграф;

да поспори за Ювенала,

в писмото си да тури vale^[4]

и помнеше едва-едва

и из Виргилий две слова.

Не ринеше се на живота

в хронологическия прах,

и от бита му беше в страх.

Но всички стари анекдоти,

от Ромула до наши дни,

той в паметта си съхрани.

7.

Висока страст го не огрея:

звукът си като звук кънти —

и нивга ямба от хорея

не можеше да различи.

Руга Хомера, Теокрита,

четеше той Адама Смита

и бе дълбок економист —

т.е. кореше в стил цветист:

как богатее днес държава,

от що живее и защо

не й е нужно ней злато,

щом прост продукт обилно дава.

Баща му, смаян, изумен,

продаваше от ден на ден.

8.

И много знаеше Евгений,

но нямам време вече аз.

В едно, обаче, беше гений —

науките са тук без власт.

Остана му това от детство —

и труд, и радост, и наследство,

да чезне с него ден из ден,

в безделност скръбна запленен:

науката за страсти нежни,

Незон която бе възпял,

за да завърши своя дял

с блестящия си век метежен,

изгнан, съвсем забравен май,

сред тихия Молдавски край.

9.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

10.

Как рано той залицемери,

ту обнадѐжден, ту ревнив;

ту уверяващ, ту безверен,

ту мрачен, ту пък саможив,

и горд надменно и послушен,

внимателен и равнодушен!

Как беше нежно мълчалив

и пламенно-красноречив;

в сърдечните писма небрежен:

един въздъх и зов един,

забравил себе, сам-самин;

как погледът му беше нежен,

наивен, дързък и в лъжа

понявга бляскаше сълза.

11.

И винаги бе нов и в ново.

Играеше с невинността:

ту плашеше със скръб готова,

ту забавляваше с лъстта;

и в сгоден миг умело, твърдо

разбива всеки предразсъдък

със своя остър ум и власт,

очакващ ласка с тъмна страст.

Той можеше да предусеща

в сърцето трепетния зов,

да следва своята любов —

и да изисква тайна среща —

и на саме, в уречен срок,

й дава първия урок.

12.

Сърцата рано затревожи

на младите кокетки той —

съперниците си нищожни

унищожаваше без бой.

Как можеше той да злослови!

Какви не мрежи им простре!

Но, о блажени триж мъже,

кой с него близко не дружѐ?

Ласка го и съпруг лукаво,

на Фоблас древен ученик,

и мнителен, ревнив старик

с рога огромно-величави;

доволен, винаги зает

с жена си, с обеда проклет.

13. 14.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

15.

Понявга, още на кревата —

писма, запѝски се редят…

Какво? Покани? — Неприятно,

от три места го днес зоват.

Тук детски ден, там бал пък става,

проклетникът какво да прави?

Отде да почне той и как?

Ех, все ще смогне някак пак.

И в утринна премяна, модна,

нахлупил хубав боливар,^[5]

върви сред шумен булевард

и се разсейва там свободно,

додето бодрият брегет^[6]

със звън го сепне за обед.

16.

Звъни шейна; привечерява,

и нервен сочи той с ръка,

а снежен вятър посребрява

висока боброва яка.

Отива към Talon^[7] той, верен,

защото чака там Каверин,

и влиза: тапите летят,

комети винени блестят,

И „roast-beef“-ът — червеновинен —

и трюфлите завиват свят,

от френска кухня, дивен цвят,

и страсбургски пирог невинен,

сред сирене — лимбургска страст,

и светлозлатен ананас.

17.

И още чаши, още, още

заливат тлъстия котлет…

Брегетът бие: вече нощ е,

таз нощ ще има нов балет.

В театра зъл законодател,

непостоянен обожател —

в актриси много запленен,

кулисен гражданин, почтен,

лети Онегин към театра,

де всеки зрител от душа

там аплодира entrechat^[8] —

освирква Федра, Клеопатра,

Моѝна вика след това —

да чуе няколко слова.

18.

Вълшебен край, там де отдавна —

на сатирата властелин —

блестя Фонвизин, бурно, славно,

и отзивчивият Княжнин;

там Озеров неволен данък

на родния възторг и рани

със Семено̀в бе споделил;

Катенин там бе възкресил

Корнеля — гения забравен;

Шаковски — остър — там и той

шумя с комедии шумен рой.

Дидло̀ бе там венчан със слава:

летяха без горчивини

там младите ми ясни дни.

19.

Богини мои! Де сте? Де сте?

Дочувате ли моя глас,

или сега на ваше место

са други вече там, след вас?

Ще чуя ли отново хора

и ще ли видя Терпсихора

с оная някогашна страст?

Или ще гледам всуе аз

на сцената лица незнайни;

и устремил в незнаен свет

разочаровано лорнет,

и с отегчение потайно

ще се прозявам, сит от скръб,

и възкресявам спомен скъп?

20.

Театърът е пълен: блясък;

в креслата се шуми, шепти,

в галерията екне плясък,

завесата едва трепти.

Блестяща и полувъздушна —

на трепетния лък послушна

под притъмнелия покой:

Истомина^[9] — сред нимфи рой!

Едина крак докосва пода,

а бавно другия върти,

и изведнъж… лети, лети,

като въздушен пух свободна;

ту свие стан, ту литне пак

и пак удари крак о крак.

21.

И всички пляскат. Той минава

между кресла, нозе; зает

с лорнета двоен, пак отправен

в познатия му дамски свет,

и с поглед ледено надменен

обгръща той лица, премени,

прикрил досадата едвам;

покланя се насам-натам

и гледа светналата сцена.

С досада в поглед замъглен,

глава извръща изморен

и шепне: „Време е за смена:

балетите обичах уж,

но и Дидло̀^[10] ми стана чужд“.

22.

И още сцената е шумна:

амури, дяволи летят,

лакеи мирно, тихо клюмат

и вън пред входовете спят;

не са престанали да тропат,

да ръкопляскат кашлят, хлопат —

и вътре, вън, по всеки кът

фенери светещи блестят,

конете от студа играят

и до димящи огньовѐ

колари топлят членовѐ —

и господарите ругаят,

а нашият херой е вън:

отива към дома за сън.

23.

Ще дам ли аз в картина вярна

самотния му кабинет,

где нашият херой модерен

с капризни моди бе зает?

Това, което беше в Лондон

най-деликатно и най-модно

и по морето, тук при нас

дошло срещу дърва и мас;

и всичко, що Париж направи

за своята търговска цел;

от всичко беше тук донел,

от всичко беше тук доставил

и турил в своя кабинет

младежът-философ по ред.

24.

Лули с янтар от Цариграда,

фаянс и бронз и скъп метал —

и най-прекрасната му радост:

парфюм в блестящ и скъп кристал;

пилички, гребенчета дивни

и прави ножици, и криви —

и четки трийсет, може би,

и зарад нокти и зъби.

Русо не схвана (в скоби вече),

как тъй пред него, важен, Грим

чистѝ ноктете несмутим,

с идиотично красноречие…^[11]

Уж бе за всякакви права,

ала не схвана той това.

25.

Бъди човек съвсем безспорен;

но ноктите поставяй в ред:

с века си никой се не бори,

над нас обѝчай бди проклет.

И втор Каверин, наш Евгений

трепереше от людски мнения.

Той в облеклото бе педант

или, тъй както казват, франт.

Пред огледалото трепери

и се приглася по цял ден,

и вечер тръгва той стъкмен,

подобно ветрена Венера,

облякла мъжки скъп костюм,

сред празно-уличния шум.

26.

На тоалет последна мода

привличам погледа ви аз.

Би трябвало (сега е сгода)

добре да го предам пред вас;

разбира се, това е смело,

ала това са мойте цели.

Но панталон, жилетка, фрак

са чужди думи. Ето как

изпъстрям много с чужди речи

и тъй нескопосния стих —

и ето за какво реших

с чуждици да не дразня вече.

Пък нявга уж прелистях с жар

Академичния словар.

27.

Но да се върнем на предмета

и да побързаме на бал,

където в лъскава карета

лети Онегин, закъснял.

Мълчат помръкналите къщи

сред булеварда в сън, намръщен,

каретните фенери там

изливат светещия плам

в дъги по улицата снежна;

и цял сред блясъци, богат,

блести прекрасен, горд палат;

и по стъклата сенки нежни

летят натам, летят насам —

жени, мъже се движат там.

28.

И ето мярна се пред входа,

като стрела той прекоси —

лети по стълбата свободно,

поправящ с дланите коси.

И влиза в залата просторна,

където с музиката морна

тълпи от двойки се въртят

и шум, и погледи горят.

Звънят военните оструги^[12]

и женски се нозе влекат,

очи горящи ги следят

и не съзират нищо друго.

И звучен шум от танца див

заглушва шепота ревнив.

29.

През дните ми на рой желания

аз бях от балове пиян:

прекрасно място за признания

и връчване писма при танц.

На вас, съпрузи и съпруги,

предлагам своите услуги —

вникнете в моите слова,

предупреждавам ви с това;

бъдете, майки, вие строги,

следете тоя свят проклет

с неуморимия лорнет,

да не кълнете после Бога.

Ах, пиша, за да се теша:

отдавна вече не греша.

30.

Уви, по разните забави

аз много дни съм пропилял!

Но да не бяха тия нрави,

и днес бих ходил пак на бал.

Обичам шеметната младост,

и теснота от шум и радост,

и моди в ярка светлина,

и женските нозе — но на̀,

до днес не е Русия дала

три двойки хубави нозе.

Ах, пак ме моят блян обзе —

по две крачета!… Пак печален

аз слушам звучния им шум,

дори на сън, с тревожен ум.

31.

Кога, в какво пустинно място

пред тебе ще изчезне тя?

Нозе божествени, къде сте

сега сред пролетни цветя?

Откърмени с далечна нежност,

в печалните пространства снежни

следите ви се скриха в сняг:

за вас ковьорът беше мек

и лекото му шумоление…

Отдавна ли забравях аз

и лаврите в метежна страст,

и бащин край, и заточение?

Изчезна всичко навсегда

тъй, както вашата следа!

32.

Дианината гръд и Флора —

владеят над живота мой!

Ала кракът на Терпсихора

е вече нещо друго той.

Пророчат две нозе наслада

и с неоценната награда

влекат в условна красота

те своеволната мечта.

Ах, как го любя аз, Елвина,

под масата с покривка чиста,

и на̀пролет по хълм тревисти;

а в студ край топлата камина,

над огледалния паркет —

и до брега на вис подет.

33.

Еднаж, пред буря — как завиждах

дори и на вълните аз —

следях как бурно те прииждат

и мрат в нозете й без глас!

Как исках аз, вълна в морето,

да я целуна по нозете!

Не, никога в такъв копнеж

не съм желал с кипящ стремеж

с мъчителен младежки огън

Армида с младата уста,

с ланити — трепетна тревога,

и розовата красота!

Не, никога не съм бил аз

изгарян от подобна страст.

34.

И помня друго, друго време —

сред скътаните си мечти:

в една ръка държа аз стреме,

а в другата ми — крак трепти.

Ах, пак кипи въображение

и спомените възродени

в сърцето морно пращат зов

и пак ме грабваш ти, любов…

Но стига съм нозе надменни

с бъбрива лира славил аз, —

не заслужават те ни страст,

ни песента ми вдъхновена:

слова и поглед, що горят

като нозете, зло таят.

35.

Но де е той? Къде се дяна?

Върви след бала, олюлян.

А Петербург от сън е станал

при сутрешния барабан.

Летят търговци, разносвачи,

към центъра кола се влачат,^[13]

жена със стомна там лети

и смръзналият сняг скрипти.

Пробужда се шумът приятен,

капаци хлопат, дим ранил

на синкав стълб се е извил;

хлебарят, немец акуратен,

и с книжна шапка, в пек и мраз,

отваря свойто „васисдас“.

36.

Но той от бала уморен е,

обърнал утрото на нощ;

и спи дълбоко и блажено —

синът на леност и разкош.

Към обед става той отново

и про̀грамата е готова:

еднообразна пъстра смес,

каквото вчера и нощес.

Щастлив ли беше в ранна младост

и в своите цветущи дни —

завоевател на жени

сред непрестанните наслади?

И току-тъй ли затова

той буйстваше при пиршества?

37.

Не, рано чувствата умряха,

досади тоя светски шум,

красавиците кратко бяха

предмет на мисъл в морен ум:

пресити се с измени лихи,

другари с дружби умориха.

Потънал дял в скръбта, самин,

не весели beef-steaks и млин

и скъпото шампанско вино,

да сипе остър рой слова,

когато го боли глава.

Разпаленият наш немирник

разлюби, от скръбта обзет,

и бой със сабя, с пистолет.

38.

Недъгът с тайната причина,

отдавна имащ скрита власт,

подобно на английски сплин е,

хандра̀ — на кратко казван в нас

го завладя полека-лека;

да се убие, — не, човека

не би попробвал туй дори —

но той към всичко се смири.

И — Чайлд Харолд със скръб огромна —

той пак сред всеки е салон,

но ни сплетни, но ни босто̀н,^[14]

ни поглед, ни въздъх нескромен,

докосват мрачния покой —

и нищо не долавя той.

39. 40. 41.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

42.

Най-първо тебе той напуска,

капризен, отегчен бомонд:^[15]

как е досаден и изкуствен

и как противен твоя тон!

Макар че могат някои дами

да възклицават за Бентама,^[16]

но всичко, всичкото това

са само глупави слова.

А пък са уж така безгрешни

и тъй величествени те —

като че светост в тях расте.

Тъй предпазливи и тъй вещи,

тъй непристъпни и — така:

с вида си раждат те тъга.

43.

И вас, прекрасни и кокетни

жени на властна суета,

летящи с бляскави карети

из улиците през нощта,

напусна мълком, без да страда.

Презря той всякакви наслади

и в къщи се затвори сам.

Той искаше да пише там,

но тоя труд му бе досаден,

и пусна чистото перо,

ни лошо писал, ни добро,

и в „гилдията“^[17] не попадна;

но тук мълча аз примирен,

защото съм на нея член.

44.

И пак, предаден на безделие,

терзан от куха пустота,

постави си той други цели:

да упознае мъдростта.

Чете, мълчи и не говори,

попива всичко без умора:

лъжа, досада — пъстра смес —

тук съвест няма, там пък чест,

над всичкото тежат вериги;

на мухъл лъха старостта,

а пък на старост — новостта.

И върху книжния си рафт

той метна траурен чаршаф.

45.

Напуснал всяка светска врява,

захвърлил всички суети,

сдружих се с него аз тогава.

Обичах светлите черти

на непринудена преда̀нност,

неподражаемата странност

в ума му рязък и студен.

Той мрачен, аз пък оскърбен,

над нас бе сянка метнал облак —

вражда висеше върху нас.

Умряла беше всяка страст,

очакваше и двама злоба:

съдбата с ледения студ

над утринта ни лъхна смут.

46.

Но, който мисли, той не може

в сърцето да не съхрани

вражда към людете; тревожен

ще гледа в невъзвратни дни.

Над него чар не ще се вие

и спомените като змии,

ще жилят през живот немил.

Но тъй бе трижди той по-мил,

когато в разговори влизах.

Езикът му отпърво цял

бе чужд и твърд като метал,

но после как ми стана близък!

Той в остротите бе суров,

суров бе, за шеги готов.

47.

Как често, в лято тиховейно,

когато трепкаха звезди

от нощното небе над Нева

и в огледалните води

не се оглеждаше Диана,^[18]

и двама спомняхме романа

на миналата ни любов.

Чувствителен и с порив нов,

с дъха на нощи тихозвънни

отпивахме там нов възторг,

като в гора подир затвор

заточеник изнесен, сънен.

Тъй виждахме, макар в мечта,

началото на младостта.

48.

С душа от скърби поломена,

опрян на хладния гранит,

стоеше вгледан, блед Евгений,

като унесен, блед пиит.^[19]

И всичко тихо; нощна стража

в нощта далече се обажда;

и тропот на коне едва

изчезва тихо след това.

И само лодка тихо плава

върху задрямали води —

и пленното сърце следи

далече песен старославна.

Но триж по-скъп, но триж по-тих

би бил Торкватовият^[20] стих.

49.

Адриатически талази,

о, Брента! Ще ви видя аз —

за вдъхновение запазен,

ще чуя чистия ви глас!

Гласът, свещен за Аполона —

чрез лирата на Албиона

и скъп ми е, и близък глас.

Нощѐ, Италио златна, аз

ще пия радост в теб на воля;

с венецианка — сън желан —

ту шепнещ призрак, ту смълчан,

ще плувам в призрачна гондола.

И ще й сричам там с уста

езика тих на любовта.

50.

Ти, ден, свободен, ще ли дойдеш?

Зова и слушам: тишина!

И по брега все бдя и бродя

и моля белите платна.

През бурите и през вълните,

като вълната запокитен,

ще полетя ли с волен бяг —

напуснал тоя леден бряг

на тая вечно зла стихия?

И там с люлеещ платноход,

под моя южен небосвод,

да спомням мрачната Русия —

де любих, страдах и без глас

сърцето си погребах аз.

51.

И той ведно готов бе с мене

да види чуждите страни,

ала съдбата бе студена —

и ни почти разедини.

А тук баща му се помина

и пред Евгений, в скръб застинал,

дойдоха займодавци — рой.

Но мразеше в живота той

съдилища и разпри груби:

доволен с тихия живот,

им даде всичкия имот —

видял, че нищо тук не губи,

или отрано предузнал

богатия си вуйчов дял.

52.

Но дълго той не бе свободен:

дойде писмо и го смути,

че вуйчо му, на смъртен одър,

го вика, за да се прости.

Прочел печалното известие,

в колата пощенска се смести

и тръгна със прозявка, блед,

изцяло с мисли зли обзет,

владения че грабва стари —

от лицемерие терзан —

(тук почва нашият роман).

Но вуйчо си той там завари

потънал в свещи, дим, тъма,

готов за хладната земя.

53.

Намери двора шумен, буден

и вредом всички се тълпят…

Дошли далечни, близки люде

за сетен път да се простят.

Зариха хладните му кости —

и после попове и гости

поеха в пътя си, като

че са били на бог-знай що.

И ето днес е селски жител:

с гори, завода и води —

това, що мразеше преди,

сега му стана той крепител.

Очите радостно горят:

да, той напусна оня път.

54.

Два дена бяха нови, славни,

в покоя на самотността —

в здраченохладните дъбрави,

на ручеи при песента;

но после — храстите, полето

не му тревожеха сърцето;

след туй — към всичко охладня.

А после ясно той видя:

досадата — противна, бледна —

макар че нямаше дворци,

ни стихове, ни подлеци;

пак мрачна скръб го запреследва

и тук, сред тая тишина,

ревнива сякаш че жена.

55.

Аз бях роден за радост мирна,

за тих живот, за равен звън,

там по̀ звучи съзвучна лира,

по-жив е творческия сън.

Над езерото там пустинно

вървя в безделие невинно

и с far niente — мой закон.

Под сутринния небосклон

се дигам в празност и безгрижие,

чета аз малко, много спя,

хвърката слава не ловя.

Тъй в миналото свое виждам,

безгрижността как осени

най-ясните ми млади дни.

56.

Цветя, любов, гори, безгрижност,

поля! Как аз съм възхитен.

Тук разликата с радост виждам

между Онегина и мен.

За да не може зъл читател

или пък някакъв издател,

обмислил остри клевети,

сравняващ моите черти,

да се нахвърли с яд безбожен,

че аз рисувам свой портрет

подобно Байрон — горд поет!

Като че ли е невъзможно,

освен за себе си аз тук

да пиша и за някой друг.

57.

Тук в скоби: всичките поети

обичат любовта в мечта.

Аз съм сънувал рой предмети,

които в моята душа

са таен образ съхранили;

тях музата е оживила.

Така безгрижен съм възпял

с русалка — моя идеал —

и пленниците на Салгира.

Сега, другари, често аз

въпроси слушам между вас:

„По що сега въздиша лира?

В ревнивия момински рой,

коя с любов възпява той?

58.

Чий нежен поглед го унесе

и с ласка щедра обгори

замислената звучна песен?

Коя сега боготвори?“

Другари, никоя, ей Богу!

Безрадостната зла тревога

изпитах вече в любовта.

Блажен е, който съчета

през нея огнен стих, защото

бленът свещен е удвоен.

Той, след Петрарка, възвисен

върви без скърби сред живота

и славата го следва там; —

и аз любѝх, но глух и ням.

59.

Но музата дойде на смена —

и пред ума се проясни,

В съюз сме пак, и вдъхновена,

с рой звуци тя ме осени.

Творя, сърцето се вълнува

и през забрава не рисувам,

до незавършения стих

ни женски крак, ни профил лих.

Пожарът вече е затихнал,

аз пак скърбя, но без сълзи,

че бурята се разрази

и пак в душата ще утихне.

Тогаз роман ще се яви

от двадесет и пет глави.

60.

Аз съм обмислил вече плана,

хероя — как да назова.

И, както виждате, в романа

завършвам първата глава.

Прегледах всичко твърде строго —

противоречия има много,

но няма да поправям аз:

тук цензорите имат власт,

критиците — храна готова —

плодът на мойте трудовѐ.

Теб път към Нева те зове,

иди ти, моя рожбо нова,

и донеси ми слава ти:

шум, хули зли и клевети.