Александър Пушкин
Евгений Онегин (1)

Александър Пушкин
Евгений Онегин (1)

1.

„Човек на навици най-честни,

щом легна вуйчо ми сломен,

към почит ме застави лесно,

но като с план добре скроен.

Това за други е поука…

Ала каква противна скука —

да бдиш без отдих над болник

и не починеш нито миг!

Какво безпримерно коварство:

с ръце да вдигаш полутруп,

да го завиваш с израз глуп

и в подла скръб поиш с лекарство,

и шепнеш тихо с яд несмел:

«Кога ли дявол би те взел!»“

2.

Тъй в прах покритият обесник,

в колата мислеше злорад,

на Зевс по волята небесна

наследник на имот богат.

Вий, на Людмила и Руслана

поклонници — без увод, сам —

хероят светъл на романа

смирено препоръчвам вам.

Онегин, славен мой приятел,

на бреговете невски син;

от там и вие сте самин,

или пък само там мечтахте!

Там не живея вече аз:

вреди ми северният мраз.^[2]

3.

Служѝл отлично, благородно,

баща му с грижи не живе!

Три бала дава всекигодно —

и хлътна в тежки дълговѐ.

Съдбата пазеше Евгений:

над него бдя madame безсменно,

на смяна пък monsieur дойде.

Бе мило той, но зло дете.

Monsieur l̀Abbé, превит французин,

с наука своя ученик

не отегчаваше ни миг;

моралът беше тук ненужен;

за палавостите едва

поклащаше без страст глава.

4.

Когато младостта метежна

над нашия херой любим

дойде с надежди, скърби нежни,

monsieur изчезна като дим.

Онегин вече бе свободен,

остриган по последни мода —

цял dandy^[3] в лондонски костюм,

в живота влезе той със шум.

Говори, пише френски чудно

и изяснява се, разбран,

танцува леко всеки танц

и се покланя непринудно.

Какво? Светът бе предрешил,

че той е умен, че е мил.

5.

Тук всички учим малко-много,

оттут-оттам, не зная как:

та с възпитание, слава Богу,

се блясва лесно в тоя мрак.

Онегин, мислеха тъй много

(съдии опитни и строги),

бе учен момък, но педант.

Той имаше щастлив талант:

до разговора без усилие

да се докосне леко, с такт,

и с вид на учен, запознат,

мълчеше, дето е безсилен,

разсмял с нечакан произвол

заслушания нежен пол.

6.

Латински днес не е на мода —

ала дано не съм неправ,

той можеше, но не свободно

да схване някой епиграф;

да поспори за Ювенала,

в писмото си да тури vale^[4]

и помнеше едва-едва

и из Виргилий две слова.

Не ринеше се на живота

в хронологическия прах,

и от бита му беше в страх.

Но всички стари анекдоти,

от Ромула до наши дни,

той в паметта си съхрани.

7.

Висока страст го не огрея:

звукът си като звук кънти —

и нивга ямба от хорея

не можеше да различи.

Руга Хомера, Теокрита,

четеше той Адама Смита

и бе дълбок економист —

т.е. кореше в стил цветист:

как богатее днес държава,

от що живее и защо

не й е нужно ней злато,

щом прост продукт обилно дава.

Баща му, смаян, изумен,

продаваше от ден на ден.

8.

И много знаеше Евгений,

но нямам време вече аз.

В едно, обаче, беше гений —

науките са тук без власт.

Остана му това от детство —

и труд, и радост, и наследство,

да чезне с него ден из ден,

в безделност скръбна запленен:

науката за страсти нежни,

Незон която бе възпял,

за да завърши своя дял

с блестящия си век метежен,

изгнан, съвсем забравен май,

сред тихия Молдавски край.

9.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

10.

Как рано той залицемери,

ту обнадѐжден, ту ревнив;

ту уверяващ, ту безверен,

ту мрачен, ту пък саможив,

и горд надменно и послушен,

внимателен и равнодушен!

Как беше нежно мълчалив

и пламенно-красноречив;

в сърдечните писма небрежен:

един въздъх и зов един,

забравил себе, сам-самин;

как погледът му беше нежен,

наивен, дързък и в лъжа

понявга бляскаше сълза.

11.

И винаги бе нов и в ново.

Играеше с невинността:

ту плашеше със скръб готова,

ту забавляваше с лъстта;

и в сгоден миг умело, твърдо

разбива всеки предразсъдък

със своя остър ум и власт,

очакващ ласка с тъмна страст.

Той можеше да предусеща

в сърцето трепетния зов,

да следва своята любов —

и да изисква тайна среща —

и на саме, в уречен срок,

й дава първия урок.

12.

Сърцата рано затревожи

на младите кокетки той —

съперниците си нищожни

унищожаваше без бой.

Как можеше той да злослови!

Какви не мрежи им простре!

Но, о блажени триж мъже,

кой с него близко не дружѐ?

Ласка го и съпруг лукаво,

на Фоблас древен ученик,

и мнителен, ревнив старик

с рога огромно-величави;

доволен, винаги зает

с жена си, с обеда проклет.

13. 14.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

15.

Понявга, още на кревата —

писма, запѝски се редят…

Какво? Покани? — Неприятно,

от три места го днес зоват.

Тук детски ден, там бал пък става,

проклетникът какво да прави?

Отде да почне той и как?

Ех, все ще смогне някак пак.

И в утринна премяна, модна,

нахлупил хубав боливар,^[5]

върви сред шумен булевард

и се разсейва там свободно,

додето бодрият брегет^[6]

със звън го сепне за обед.

16.

Звъни шейна; привечерява,

и нервен сочи той с ръка,

а снежен вятър посребрява

висока боброва яка.

Отива към Talon^[7] той, верен,

защото чака там Каверин,

и влиза: тапите летят,

комети винени блестят,

И „roast-beef“-ът — червеновинен —

и трюфлите завиват свят,

от френска кухня, дивен цвят,

и страсбургски пирог невинен,

сред сирене — лимбургска страст,

и светлозлатен ананас.

17.

И още чаши, още, още

заливат тлъстия котлет…

Брегетът бие: вече нощ е,

таз нощ ще има нов балет.

В театра зъл законодател,

непостоянен обожател —

в актриси много запленен,

кулисен гражданин, почтен,

лети Онегин към театра,

де всеки зрител от душа

там аплодира entrechat^[8] —

освирква Федра, Клеопатра,

Моѝна вика след това —

да чуе няколко слова.

18.

Вълшебен край, там де отдавна —

на сатирата властелин —

блестя Фонвизин, бурно, славно,

и отзивчивият Княжнин;

там Озеров неволен данък

на родния възторг и рани

със Семено̀в бе споделил;

Катенин там бе възкресил

Корнеля — гения забравен;

Шаковски — остър — там и той

шумя с комедии шумен рой.

Дидло̀ бе там венчан със слава:

летяха без горчивини

там младите ми ясни дни.

19.

Богини мои! Де сте? Де сте?

Дочувате ли моя глас,

или сега на ваше место

са други вече там, след вас?

Ще чуя ли отново хора

и ще ли видя Терпсихора

с оная някогашна страст?

Или ще гледам всуе аз

на сцената лица незнайни;

и устремил в незнаен свет

разочаровано лорнет,

и с отегчение потайно

ще се прозявам, сит от скръб,

и възкресявам спомен скъп?

20.

Театърът е пълен: блясък;

в креслата се шуми, шепти,

в галерията екне плясък,

завесата едва трепти.

Блестяща и полувъздушна —

на трепетния лък послушна

под притъмнелия покой:

Истомина^[9] — сред нимфи рой!

Едина крак докосва пода,

а бавно другия върти,

и изведнъж… лети, лети,

като въздушен пух свободна;

ту свие стан, ту литне пак

и пак удари крак о крак.

21.

И всички пляскат. Той минава

между кресла, нозе; зает

с лорнета двоен, пак отправен

в познатия му дамски свет,

и с поглед ледено надменен

обгръща той лица, премени,

прикрил досадата едвам;

покланя се насам-натам

и гледа светналата сцена.

С досада в поглед замъглен,

глава извръща изморен

и шепне: „Време е за смена:

балетите обичах уж,

но и Дидло̀^[10] ми стана чужд“.

22.

И още сцената е шумна:

амури, дяволи летят,

лакеи мирно, тихо клюмат

и вън пред входовете спят;

не са престанали да тропат,

да ръкопляскат кашлят, хлопат —

и вътре, вън, по всеки кът

фенери светещи блестят,

конете от студа играят

и до димящи огньовѐ

колари топлят членовѐ —

и господарите ругаят,

а нашият херой е вън:

отива към дома за сън.

23.

Ще дам ли аз в картина вярна

самотния му кабинет,

где нашият херой модерен

с капризни моди бе зает?

Това, което беше в Лондон

най-деликатно и най-модно

и по морето, тук при нас

дошло срещу дърва и мас;

и всичко, що Париж направи

за своята търговска цел;

от всичко беше тук донел,

от всичко беше тук доставил

и турил в своя кабинет

младежът-философ по ред.

24.

Лули с янтар от Цариграда,

фаянс и бронз и скъп метал —

и най-прекрасната му радост:

парфюм в блестящ и скъп кристал;

пилички, гребенчета дивни

и прави ножици, и криви —

и четки трийсет, може би,

и зарад нокти и зъби.

Русо не схвана (в скоби вече),

как тъй пред него, важен, Грим

чистѝ ноктете несмутим,

с идиотично красноречие…^[11]

Уж бе за всякакви права,

ала не схвана той това.

25.

Бъди човек съвсем безспорен;

но ноктите поставяй в ред:

с века си никой се не бори,

над нас обѝчай бди проклет.

И втор Каверин, наш Евгений

трепереше от людски мнения.

Той в облеклото бе педант

или, тъй както казват, франт.

Пред огледалото трепери

и се приглася по цял ден,

и вечер тръгва той стъкмен,

подобно ветрена Венера,

облякла мъжки скъп костюм,

сред празно-уличния шум.

26.

На тоалет последна мода

привличам погледа ви аз.

Би трябвало (сега е сгода)

добре да го предам пред вас;

разбира се, това е смело,

ала това са мойте цели.

Но панталон, жилетка, фрак

са чужди думи. Ето как

изпъстрям много с чужди речи

и тъй нескопосния стих —

и ето за какво реших

с чуждици да не дразня вече.

Пък нявга уж прелистях с жар

Академичния словар.

27.

Но да се върнем на предмета

и да побързаме на бал,

където в лъскава карета

лети Онегин, закъснял.

Мълчат помръкналите къщи

сред булеварда в сън, намръщен,

каретните фенери там

изливат светещия плам

в дъги по улицата снежна;

и цял сред блясъци, богат,

блести прекрасен, горд палат;

и по стъклата сенки нежни

летят натам, летят насам —

жени, мъже се движат там.

28.

И ето мярна се пред входа,

като стрела той прекоси —

лети по стълбата свободно,

поправящ с дланите коси.

И влиза в залата просторна,

където с музиката морна

тълпи от двойки се въртят

и шум, и погледи горят.

Звънят военните оструги^[12]

и женски се нозе влекат,

очи горящи ги следят

и не съзират нищо друго.

И звучен шум от танца див

заглушва шепота ревнив.

29.

През дните ми на рой желания

аз бях от балове пиян:

прекрасно място за признания

и връчване писма при танц.

На вас, съпрузи и съпруги,

предлагам своите услуги —

вникнете в моите слова,

предупреждавам ви с това;

бъдете, майки, вие строги,

следете тоя свят проклет

с неуморимия лорнет,

да не кълнете после Бога.

Ах, пиша, за да се теша:

отдавна вече не греша.

30.

Уви, по разните забави

аз много дни съм пропилял!

Но да не бяха тия нрави,

и днес бих ходил пак на бал.

Обичам шеметната младост,

и теснота от шум и радост,

и моди в ярка светлина,

и женските нозе — но на̀,

до днес не е Русия дала

три двойки хубави нозе.

Ах, пак ме моят блян обзе —

по две крачета!… Пак печален

аз слушам звучния им шум,

дори на сън, с тревожен ум.

31.

Кога, в какво пустинно място

пред тебе ще изчезне тя?

Нозе божествени, къде сте

сега сред пролетни цветя?

Откърмени с далечна нежност,

в печалните пространства снежни

следите ви се скриха в сняг:

за вас ковьорът беше мек

и лекото му шумоление…

Отдавна ли забравях аз

и лаврите в метежна страст,

и бащин край, и заточение?

Изчезна всичко навсегда

тъй, както вашата следа!

32.

Дианината гръд и Флора —

владеят над живота мой!

Ала кракът на Терпсихора

е вече нещо друго той.

Пророчат две нозе наслада

и с неоценната награда

влекат в условна красота

те своеволната мечта.

Ах, как го любя аз, Елвина,

под масата с покривка чиста,

и на̀пролет по хълм тревисти;

а в студ край топлата камина,

над огледалния паркет —

и до брега на вис подет.

33.

Еднаж, пред буря — как завиждах

дори и на вълните аз —

следях как бурно те прииждат

и мрат в нозете й без глас!

Как исках аз, вълна в морето,

да я целуна по нозете!

Не, никога в такъв копнеж

не съм желал с кипящ стремеж

с мъчителен младежки огън

Армида с младата уста,

с ланити — трепетна тревога,

и розовата красота!

Не, никога не съм бил аз

изгарян от подобна страст.

34.

И помня друго, друго време —

сред скътаните си мечти:

в една ръка държа аз стреме,

а в другата ми — крак трепти.

Ах, пак кипи въображение

и спомените възродени

в сърцето морно пращат зов

и пак ме грабваш ти, любов…

Но стига съм нозе надменни

с бъбрива лира славил аз, —

не заслужават те ни страст,

ни песента ми вдъхновена:

слова и поглед, що горят

като нозете, зло таят.

35.

Но де е той? Къде се дяна?

Върви след бала, олюлян.

А Петербург от сън е станал

при сутрешния барабан.

Летят търговци, разносвачи,

към центъра кола се влачат,^[13]

жена със стомна там лети

и смръзналият сняг скрипти.

Пробужда се шумът приятен,

капаци хлопат, дим ранил

на синкав стълб се е извил;

хлебарят, немец акуратен,

и с книжна шапка, в пек и мраз,

отваря свойто „васисдас“.

36.

Но той от бала уморен е,

обърнал утрото на нощ;

и спи дълбоко и блажено —

синът на леност и разкош.

Към обед става той отново

и про̀грамата е готова:

еднообразна пъстра смес,

каквото вчера и нощес.

Щастлив ли беше в ранна младост

и в своите цветущи дни —

завоевател на жени

сред непрестанните наслади?

И току-тъй ли затова

той буйстваше при пиршества?

37.

Не, рано чувствата умряха,

досади тоя светски шум,

красавиците кратко бяха

предмет на мисъл в морен ум:

пресити се с измени лихи,

другари с дружби умориха.

Потънал дял в скръбта, самин,

не весели beef-steaks и млин

и скъпото шампанско вино,

да сипе остър рой слова,

когато го боли глава.

Разпаленият наш немирник

разлюби, от скръбта обзет,

и бой със сабя, с пистолет.

38.

Недъгът с тайната причина,

отдавна имащ скрита власт,

подобно на английски сплин е,

хандра̀ — на кратко казван в нас

го завладя полека-лека;

да се убие, — не, човека

не би попробвал туй дори —

но той към всичко се смири.

И — Чайлд Харолд със скръб огромна —

той пак сред всеки е салон,

но ни сплетни, но ни босто̀н,^[14]

ни поглед, ни въздъх нескромен,

докосват мрачния покой —

и нищо не долавя той.

39. 40. 41.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

42.

Най-първо тебе той напуска,

капризен, отегчен бомонд:^[15]

как е досаден и изкуствен

и как противен твоя тон!

Макар че могат някои дами

да възклицават за Бентама,^[16]

но всичко, всичкото това

са само глупави слова.

А пък са уж така безгрешни

и тъй величествени те —

като че светост в тях расте.

Тъй предпазливи и тъй вещи,

тъй непристъпни и — така:

с вида си раждат те тъга.

43.

И вас, прекрасни и кокетни

жени на властна суета,

летящи с бляскави карети

из улиците през нощта,

напусна мълком, без да страда.

Презря той всякакви наслади

и в къщи се затвори сам.

Той искаше да пише там,

но тоя труд му бе досаден,

и пусна чистото перо,

ни лошо писал, ни добро,

и в „гилдията“^[17] не попадна;

но тук мълча аз примирен,

защото съм на нея член.

44.

И пак, предаден на безделие,

терзан от куха пустота,

постави си той други цели:

да упознае мъдростта.

Чете, мълчи и не говори,

попива всичко без умора:

лъжа, досада — пъстра смес —

тук съвест няма, там пък чест,

над всичкото тежат вериги;

на мухъл лъха старостта,

а пък на старост — новостта.

И върху книжния си рафт

той метна траурен чаршаф.

45.

Напуснал всяка светска врява,

захвърлил всички суети,

сдружих се с него аз тогава.

Обичах светлите черти

на непринудена преда̀нност,

неподражаемата странност

в ума му рязък и студен.

Той мрачен, аз пък оскърбен,

над нас бе сянка метнал облак —

вражда висеше върху нас.

Умряла беше всяка страст,

очакваше и двама злоба:

съдбата с ледения студ

над утринта ни лъхна смут.

46.

Но, който мисли, той не може

в сърцето да не съхрани

вражда към людете; тревожен

ще гледа в невъзвратни дни.

Над него чар не ще се вие

и спомените като змии,

ще жилят през живот немил.

Но тъй бе трижди той по-мил,

когато в разговори влизах.

Езикът му отпърво цял

бе чужд и твърд като метал,

но после как ми стана близък!

Той в остротите бе суров,

суров бе, за шеги готов.

47.

Как често, в лято тиховейно,

когато трепкаха звезди

от нощното небе над Нева

и в огледалните води

не се оглеждаше Диана,^[18]

и двама спомняхме романа

на миналата ни любов.

Чувствителен и с порив нов,

с дъха на нощи тихозвънни

отпивахме там нов възторг,

като в гора подир затвор

заточеник изнесен, сънен.

Тъй виждахме, макар в мечта,

началото на младостта.

48.

С душа от скърби поломена,

опрян на хладния гранит,

стоеше вгледан, блед Евгений,

като унесен, блед пиит.^[19]

И всичко тихо; нощна стража

в нощта далече се обажда;

и тропот на коне едва

изчезва тихо след това.

И само лодка тихо плава

върху задрямали води —

и пленното сърце следи

далече песен старославна.

Но триж по-скъп, но триж по-тих

би бил Торкватовият^[20] стих.

49.

Адриатически талази,

о, Брента! Ще ви видя аз —

за вдъхновение запазен,

ще чуя чистия ви глас!

Гласът, свещен за Аполона —

чрез лирата на Албиона

и скъп ми е, и близък глас.

Нощѐ, Италио златна, аз

ще пия радост в теб на воля;

с венецианка — сън желан —

ту шепнещ призрак, ту смълчан,

ще плувам в призрачна гондола.

И ще й сричам там с уста

езика тих на любовта.

50.

Ти, ден, свободен, ще ли дойдеш?

Зова и слушам: тишина!

И по брега все бдя и бродя

и моля белите платна.

През бурите и през вълните,

като вълната запокитен,

ще полетя ли с волен бяг —

напуснал тоя леден бряг

на тая вечно зла стихия?

И там с люлеещ платноход,

под моя южен небосвод,

да спомням мрачната Русия —

де любих, страдах и без глас

сърцето си погребах аз.

51.

И той ведно готов бе с мене

да види чуждите страни,

ала съдбата бе студена —

и ни почти разедини.

А тук баща му се помина

и пред Евгений, в скръб застинал,

дойдоха займодавци — рой.

Но мразеше в живота той

съдилища и разпри груби:

доволен с тихия живот,

им даде всичкия имот —

видял, че нищо тук не губи,

или отрано предузнал

богатия си вуйчов дял.

52.

Но дълго той не бе свободен:

дойде писмо и го смути,

че вуйчо му, на смъртен одър,

го вика, за да се прости.

Прочел печалното известие,

в колата пощенска се смести

и тръгна със прозявка, блед,

изцяло с мисли зли обзет,

владения че грабва стари —

от лицемерие терзан —

(тук почва нашият роман).

Но вуйчо си той там завари

потънал в свещи, дим, тъма,

готов за хладната земя.

53.

Намери двора шумен, буден

и вредом всички се тълпят…

Дошли далечни, близки люде

за сетен път да се простят.

Зариха хладните му кости —

и после попове и гости

поеха в пътя си, като

че са били на бог-знай що.

И ето днес е селски жител:

с гори, завода и води —

това, що мразеше преди,

сега му стана той крепител.

Очите радостно горят:

да, той напусна оня път.

54.

Два дена бяха нови, славни,

в покоя на самотността —

в здраченохладните дъбрави,

на ручеи при песента;

но после — храстите, полето

не му тревожеха сърцето;

след туй — към всичко охладня.

А после ясно той видя:

досадата — противна, бледна —

макар че нямаше дворци,

ни стихове, ни подлеци;

пак мрачна скръб го запреследва

и тук, сред тая тишина,

ревнива сякаш че жена.

55.

Аз бях роден за радост мирна,

за тих живот, за равен звън,

там по̀ звучи съзвучна лира,

по-жив е творческия сън.

Над езерото там пустинно

вървя в безделие невинно

и с far niente — мой закон.

Под сутринния небосклон

се дигам в празност и безгрижие,

чета аз малко, много спя,

хвърката слава не ловя.

Тъй в миналото свое виждам,

безгрижността как осени

най-ясните ми млади дни.

56.

Цветя, любов, гори, безгрижност,

поля! Как аз съм възхитен.

Тук разликата с радост виждам

между Онегина и мен.

За да не може зъл читател

или пък някакъв издател,

обмислил остри клевети,

сравняващ моите черти,

да се нахвърли с яд безбожен,

че аз рисувам свой портрет

подобно Байрон — горд поет!

Като че ли е невъзможно,

освен за себе си аз тук

да пиша и за някой друг.

57.

Тук в скоби: всичките поети

обичат любовта в мечта.

Аз съм сънувал рой предмети,

които в моята душа

са таен образ съхранили;

тях музата е оживила.

Така безгрижен съм възпял

с русалка — моя идеал —

и пленниците на Салгира.

Сега, другари, често аз

въпроси слушам между вас:

„По що сега въздиша лира?

В ревнивия момински рой,

коя с любов възпява той?

58.

Чий нежен поглед го унесе

и с ласка щедра обгори

замислената звучна песен?

Коя сега боготвори?“

Другари, никоя, ей Богу!

Безрадостната зла тревога

изпитах вече в любовта.

Блажен е, който съчета

през нея огнен стих, защото

бленът свещен е удвоен.

Той, след Петрарка, възвисен

върви без скърби сред живота

и славата го следва там; —

и аз любѝх, но глух и ням.

59.

Но музата дойде на смена —

и пред ума се проясни,

В съюз сме пак, и вдъхновена,

с рой звуци тя ме осени.

Творя, сърцето се вълнува

и през забрава не рисувам,

до незавършения стих

ни женски крак, ни профил лих.

Пожарът вече е затихнал,

аз пак скърбя, но без сълзи,

че бурята се разрази

и пак в душата ще утихне.

Тогаз роман ще се яви

от двадесет и пет глави.

60.

Аз съм обмислил вече плана,

хероя — как да назова.

И, както виждате, в романа

завършвам първата глава.

Прегледах всичко твърде строго —

противоречия има много,

но няма да поправям аз:

тук цензорите имат власт,

критиците — храна готова —

плодът на мойте трудовѐ.

Теб път към Нева те зове,

иди ти, моя рожбо нова,

и донеси ми слава ти:

шум, хули зли и клевети.

I

Човек на честни, строги нрави,

щом вуйчо падна на легло,

да го почитам ме застави,

и по-добре не би могло…

Туй за мнозина е поука,

но, боже мой, каква е скука

да се навърташ с тъжен лик

и дни, и нощи край болник!

Какво безсъвестно коварство

е грохнал старец да тешиш,

възглавките му да гласиш

и сам поднесъл му лекарство,

„защо ли — тихо да шептиш —

по дяволите не вървиш!“

II

Тъй мислеше един безделник,

летейки с тройка в прах и зной,

по волята на Зевс — наследник

на най-заможен сродник свой.

Другари на Руслан, Людмила!

Дължа за дружбата ви мила

без предговор сега пред вас

героя да представя аз:

Онегин, мой добър приятел,

край тихата Нева роден,

де може би сте първи ден

видял и вие, мой читател.

Живял съм там и аз преди,

но оня климат ми вреди.

III

Баща му благородно мина

по службата, пиля пари,

три бала дава на година,

накрай съвсем се разори.

Съдбата пазеше Евгений —

мил палавник с очи засмени:

Madame го гледа в ранни дни,

а сетне я Monsieur смени.

Monsieur l’abbe, конте убого,

детето да не измори,

го учеше надве-натри,

морал не му четеше много

и в лятната градина той

бе често с питомеца свой.

IV

Когато в младостта метежна

на наш Евгений време бе

за блянове и мъка нежна,

изпъдиха Monsieur l’abbe.

Онегин заживя свободно.

И ето го — подстриган модно,

цял dandy в лондонски костюм

сред светския суетен шум.

Той можеше тъй благородно

на френски да се обясни,

изящно да се поклони

и да танцува превъзходно.

Светът прие го, преценил,

че умен е — и твърде мил.

V

А всеки тъй у нас е учил

какво да е и как да е;

и малко знания получил,

ще блеснеш, трудно то не е.

Онегин по преценки много

(на съдници, ценящи строго)

бе учен момък, но педант.

Той имаше щастлив талант

за всичко лесно да говори,

без много да се вдълбочи,

със вид на знаещ да мълчи,

за нещо важно щом се спори,

пред дами с хумор да блести

и да разсмива с остроти.

VI

Латински днес не е на мода,

но той го знаеше добре.

И всеки епиграф що-годе

умееше да разбере,

писмото да завърши с vale,

да каже: туй от Ювенал е,

да рецитира с вид превзет

от „Енеида“ някой ред.

Охота нямаше да рови

праха, покрил летописта

за миналото на света;

но анекдоти стари, нови

от древни времена почти

успял бе да запамети.

VII

Висока страст не обладавал

за звуци време да пилей,

не можеше да различава

какво е ямб, какво хорей.

Той Омира и Теокрита

нападаше. Четеше Смита

и бе дълбок стопановед,

тоест — разправяше навред

с какво държавата живее

и се замогва и защо

тя няма нужда от злато,

щом простия продукт владее.

Баща му не разбра това

и все залагаше нивя.

VIII

Каквото знаеше Евгений,

аз няма да изреждам тук.

В едно той беше просто гений

и би надминал всеки друг —

и в неговата възраст млада

то бе утеха, труд, награда,

поглъщаше го по цял ден,

макар ленив и отегчен:

това бе нежната наука,

която бе Назон възпял —

страдалец, в бляскав век живял,

завършил дните си сред скука

в Молдавия, сред чужда реч

и от Италия далеч.

IX

………

X

Как знаеше да се преструва,

да бди, надежда спотаил,

да уверява, да ревнува,

да бъде мрачен и унил!

Ту горд, ту стихнал и покорен,

внимателен, или пък морен,

ту някак тъжно мълчалив,

ту пламенно красноречив,

в сърдечните писма небрежен!

Безумно влюбен да гори,

забравил себе си дори.

Как погледът му бе ту нежен,

ту дързък, ту като в роса —

с послушно блеснала сълза!

XI

Как можеше да удивлява,

да бъде нов и духовит,

с приятна лъст да забавлява,

да плаши със отчаян вид;

душа невинна да залъгва,

неволна ласка да изтръгва,

да проявява страст без шум,

да убеждава с такт и ум;

съчувствен поглед да усеща,

да схване първи трепет в гръд,

а сетне, дойде ли часът,

да уговори тайна среща,

да преподава в самота

уроците на любовта.

XII

Как рано почна на кокетки

сърцата да тревожи той!

Умело да разчиства сметки

със кой да е съперник свой!

С какви не думи го петнеше,

какви не мрежи му плетеше!

Но вий, мъже блажени,

вий дружахте с него. И, уви,

ласкаеше го с такт неволен Ф

обласов ученик лукав

и рогоносец величав,

и мнителен старик,

доволен в семейната си тишина

от своя обед и жена.

XIII, XIV

…………

XV

Понякога в леглото още

две-три писма му поднесат.

Какво? Покани? Светска поща —

на три забави го зоват:

тук бал ще е, там детски празник.

Що мисли нашият поразник?

Къде да иде по-напред?

Но все едно. Ще смогне вред.

Наконтен, подир час, доволен,

нахлупил шапка боливар,

върви по някой булевард —

разхожда се сред свят охолен.

И скита се така, дорде

настъпи време да яде.

XVI

В шейна се качва той. Тъмнее.

Вик: „Варда, варда!“ И сега

като прашец снегът сребрее

по бобровата му яка.

Поема, към Talon, уверен,

че го очаква там Каверин;

той влиза. Тапата лети

и вино блеснало шурти.

Поднасят roast-beef кървав, пресен

и труфли както всеки път —

на френското меню цветът;

до страсбургски пастет чудесен

лимбурско сирене. Накрай

и ананас златист подай!

XVII

За още чаши пали жажда

горещият и тлъст котлет,

ала часовникът обажда,

че почва новият балет.

На сцената законодател,

непостоянен обожател

на театралните звезди

и свой в актьорските среди,

Онегин литва към театра,

де всеки волно, от душа

посреща с браво entre-chat,

освирква Федра, Клеопатра

или Моина там зове,

надвикал всички гласове.

XVIII

Вълшебен свят! Там над тълпата,

на сатирата властелин,

Фонвизин, брат на свободата,

блестя с великия Княжнин;

там сетне Озеров блестеше

и със Семьонова делеше

възторзи буйни и сълзи;

там наш Катенин възкреси

Корней от прашната забрава;

там пусна в шумен, пъстър рой

пиесите си Шаховской;

Дидло бе увенчан със слава;

там зад кулиси и стени

летяха моите младини.

XIX

Къде сте вий, богини мили?

Дали сте още в оня храм?

Ако, уви, са ви сменили,

не са ви заменили, знам!

Ще чуя ли отново хора,

сред който нашта Трепсихора

се носи в полет лекокрил?

Или пред моя взор унил

ще грее сцената бездушно

и аз с досада през лорнет

ще гледам някакъв балет,

ще се прозявам равнодушно

и ще си спомням, свел чело,

това, което е било?

XX

Изпълва говор, глъчка жива

кресла, обвити в лек парфюм,

галерия нетърпелива.

Завесата се дръпва с шум.

Блестяща, с лекота въздушна,

на чародеец лък послушна,

стои в настъпил миг-покой

истомина сред нимфи рой;

с краче опряла пода, ето —

тя бавно другото върти,

и в миг — подскок — лети, лети

като глухарче над полето;

ту стан извие, ту замре,

ту — хоп, краче с краче допре.

XXI

Онегин влиза. Шум в салона;

а той, промъкнал се напред,

към ложите и към балкона

насочва двойния лорнет.

Огледа всичко, но ужасно

е недоволен: нищо свястно

сред непознатите жени.

С мъжете поздрав размени,

след туй разсеян поглед плъзна

към сцената, глава възви,

прозина се и промълви:

„Балетът вече ми омръзна,

за смяна време е дошло,

наситих се и на Дидло.“

XXII

Все още в драматични сцени

амури, дракони търчат.

А пън лакеи уморени,

завити в шубите си, спят;

в салона пляскат, тропат, викат,

освиркват, кашлят, смъркат, кихат;

не гасне още ни една —

ни вън, ни вътре — светлина;

със смъкнати юзди конете,

разтърсват сбруи и пръхтят,

покрай огньовете гълчат

колари, търкат си ръцете —

а вече нашият герой

лети, към къщи бърза той.

XXIII

Дали ще дам рисунък верен

на тихия му кабинет,

дордето моят франт модерен

е с преобличане зает?

Тук има всичко туй, което

ни праща Лондон през морето —

а пък от нас срещу това

откарва кожи, мас, дърва;

и всичко, дето прави-струва

Париж, на модата градът,

а на суетните вкусът

за нега и разкош купува;

Онегин, философът млад,

бе насъбирал от цял свят.

XXIV

На маса — вещи подредени

от фарфор, бронз и скъп метал,

лули със янтар украсени,

парфюм в шишенце от кристал,

пилички, гребени красиви

и прави ножички, и криви,

и трийсет четчици край тях,

и цял флакон със зъбен прах.

Русо (ще кажа мимоходом)

недоумявал как тъй Грим

е чистел нокти несмутим,

с нехаен вид и жест свободен.

Борец за правда, с волен нрав,

но в случая съвсем неправ.

XXV

За ноктите намира време

и някой деловит човек:

нима за навици ще вземе

да води спор със своя век?

Като Чадаев — и Евгений,

добил привички несъмнени,

във облеклото бе педант,

и, както споменах, бе франт.

Три часа — днес, тъй както вчера,

пред огледалото стоя

и ето го — със лекота

върви, подобен на Венера,

облякла се за маскарад

в премяната на момък млад.

XXVI

На тоалет последна моди

спрял погледа си в този час,

описал бих го за угода

на учения свят у нас.

Това е твърде смело впрочем,

ако реша да бъда точен,

ще трябват чужди думи пак:

жилетка, панталони, фрак;

а чувствам се пред вас виновен,

че и без туй съм украсил

с чуждици бедния си стил,

макар че в речника тълковен

надниквах нявга с интерес —

но не така постъпвам днес.

XXVII

Но да се върнем на сюжета,

да тръгваме и ний на бал,

към който вече със карета

Онегин сам е полетял.

Надлъж край къщите стъмени

стоят каляски подредени.

Фенери двойни отстрани

разливат бодро светлини

и по снега дъги извиват.

Домът, потънал цял в разкош,

блести в притихналата нощ,

но сенки мяркат се припрени —

тук женски профил, там глава

и мъж се мерне след това.

XXVIII

Онегин слезе от шейната,

премина входа — и така

затича се по стъпалата,

приглаждайки коси с ръка —

и влезе. Вътре глъч, движение,

оркестър свири с отегчение,

с мазурка всеки е зает и шум,

и теснота навред;

подрънкват лейбгвардейски шпори,

във шемет двойки се въртят,

пленителни крачка летят,

следят ги пълни с пламък взори

и в ритъма на танца жив

заглъхва шепотът ревнив.

XXIX

Във дни на радост и желания

на бал бях, както у дома:

чудесно място за признания

или за връчване писма.

Съпруже с хубава съпруга,

внимавай! Правя ти услуга —

и мойта мисъл подразбрал,

пази жена си ти на бал.

Ти, майко, колкото се може

по-строго щерката следи,

лорнета зорко дръж и бди.

А то… какво не става, боже!

Това пред всички вас признах,

че сам не правя вече грях.

XXX

Уви, в забави на провала

безбройни дни съм пропилял.

Да разрешаваше морала,

и днес отивал бих на бал.

Обичам шеметната младост

сред блясък, теснота и радост,

жените в бален тоалет,

крачката по блестящ паркет.

Но где намерил би в Русия

три чифта хубави крачка?

Ах, две плениха ме така,

че дълго помнех ги, не крия!

И охладнял, макар с тъга

насън ги виждам м сега!

XXXI

Безумецо, в кои предели

ще ги забравиш и кога?

Ах вий, крачка! Къде, къде ли

цветята тъпчете сега?

Сред нега източна живяхте,

снега на север не допряхте,

вий стъпвахте по мек килим,

за вас привичен и любим.

И заточен в места красиви,

едва ли не забравих аз

и чест, и слава зарад вас,

и бащин край, и дни горчиви.

Но щастието отлетя —

тъй както — вашата следа.

XXXII

Със прелестно лице е Флора,

Диана пък — с прекрасна гръд;

но най харесвам Трепсихора,

с краче — на прелестта върхът!

На взора, що на него пада,

пророчествува то награда

и мами тайно мисълта

с условната си красота.

Обичам туй краче, Елвииа,

на пир — под масата до мен,

напролет в полски кът зелен,

опряно зиме на камина,

на огледално чист паркет,

иа скален морски бряг… Навред.

XXXII

Вълните си припомням бурни,

блазе им, мислех си, блазе,

че всяка бърза да се втурне

с любов към нейните нозе!

О, как желаех сам да легна,

крачката с устни да досегн!

Не, никога на младостта

във пламъците, в буйността

не съм жадувал за целувка

и сочни устни, що зоват,

и бузи пламнали, и гръд,

която чезне за милувка —

не, никога така страстта

не ми е палила кръвта!

XXXIV

Но помня аз и друго време:

заветен блян ме увлече

и щастието ме обземе —

държа в ръцете си краче.

Това докосване пробуди

в сърцето поривите луди,

запали в него пламък нов —

и пак тъга, и пак любов…

Ала достатъчно прославях

надменните кокетки аз

с бъбрива лира, с нежен глас:

страстта ни те не заслужават.

Измама крие всичко в тях:

и думи, и крачка, и смях.

XXXV

Онегин де е? Сънно муден

се връща у дома да спи.

А еква барабан. Пробуден,

градът започва да кипи.

Търговец някакъв там крачи,

припряно щъкат раздавачи,

там бърза охтенка с кърчаг,

под тях проскръцва хрупкав сняг.

Капаци шумно се отварят,

възвира глъч неукротим,

на стълбове се вдига дим;

и с бяла шапчица хлебарят,

прилежен немец,

час по час разтваря своя васисдас.

XXXVI

Но вече уморен от бала,

денят превърнал в полунощ,

спи в спалнята си занемяла

синът на леност и разкош.

Към пладне става чак Евгений.

Животът с пъстри развлечения

и днес го чака все така,

тъй както впрочем досега.

Но беше ли щастлив, изпитал

свободно в своя раи разцвет

победи бляскави навред

или наслади без насита?

И току-тъй ли при това

бе здрав и буен в пиршества?

XXXVII

Не, рано чувствата замряха,

опротивя му светски шум;

красавици безпокояха

не дълго неговия ум;

измените го умориха,

другарите го отегчиха;

не му се щеше някой път,

ако на пир се съберат,

бифтека с вино да полее

и с остри думи да соли,

когато го глава боли,

или глупеца да осмее.

И той намрази най-подир

дуел, гълчава, буйства, пир.

XXXVIII

Недъг, познат на нашто време,

от който страда не един —

хандра по руски го зовеме,

подобен на английски сплин,

го завладя полека-лека.

Да се застреля ли човека?

е, глупаво му се видя,

но към живота охладя.

Същински Чайлд Харолд, тъжовен

и мрачен влезне той в салон;

ни хорски клюки, ни бостон,

ни поздрав мил, ни взор любовен

го трогват; равнодушен, ням,

не забелязва нищо там.

XXXIX, XL, XLI

…………

XLII

О, светски своенравни дами!

Той вас заряза най-напред,

че скучен е и външно мами

салонният ви етикет.

Макар че разни дами има —

те с дарба просто несравнима

тълкуват Сей или Бентам

и все пак — скучничко е там.

А те са толкоз непорочни,

тъй горди, умни до една,

тъй пълни с трезва хладина,

тъй строги, предпазливи, точни,

тъй непристъпни въобще —

че просто да ти се отще!

XLIII

И вас, о хубавици млади,

които в мрак или мъгли,

по сънни улици, площади

отнасят бързите коли,

напусна ви и вас Евгений,

прибра се в къщи отегчен и

ирозина се веднъж и два

и взе перото след това —

да пише. Но не беше лесно

и той заряза тоя труд:

затуй не стана и прочут

сред хората с талант известни.

Аз сам към тях принадлежа.

Да съдя — ще се въздържа.

XLIV

Измъчван все така душевно,

на леността да устои,

зае се той с похвална ревност

чужд ум поне да усвои;

взе книги, чете, чете много —

но полза никаква, ей богу!

У тоз — трактат досаден, сух,

у друг — брътвеж безсмислен, кух;

у всички някакви вериги;

тук престаряла старина,

там стародавна новина.

И той заряза своите книги,

както жените, отегчен —

и ги забули с чер сатен.

XLV

Отхвърлил светските канони,

от суети преуморен,

във някогашните салони

той другаруваше със мен.

Харесвах рязката му странност,

неволната му замечтаност,

и резкият му ум студен.

Той мрачен бе, аз — озлобен.

И от живота изиграни,

познали вече всяка страст,

сърца без жар туптяха в нас.

Съдбата сляпа подигра ни

със злоба и горчивини

в онези наши ранни дни.

XLVI

Тоз, който мисли, той не може

и хората да не вини:

чувствителният се тревожи

от вече миналите дни.

Той вече се не очарова

и споменът като отрова

го пари — истински кошмар.

Но често туй придава чар

на разговора простодушен.

Онегин първо, ме смути

със своите злъчни остроти,

но скоро свикнах аз да слушах

шегите, злъчката във тях

и епиграми с мрачен смях.

XLVII

Как често в късна доба лете,

когато без луна, звезди,

бе светло над Нева небето,

край огледалните води

стояхме двама замечтани!

Предишни спомнили романи,

предишна спомнили любов,

опивахме се в порив нов

от ласкавата нощ смълчана

на лятото… И както сън

пренася млад затворник вън,

в гора, от слънцето огряна,

и нас ни водеше мечта

в началото на младостта.

XLVIII

С тъга в очите замъглени,

опрян о хладния гранит,

замислен гледаше Евгений,

като известният пиит.

Бе тихо, само нейде скрити

подвикваха си часовите

и от Мильона тропот глух

долиташе до моя слух;

а лодка, плъзгайки се леко,

подплясваше с весла едвам;

и рог, и волна песен там

пленяваха ни отдалеко.

Желаех силно в оня град

Торкватовия стих крилат.

XLIX

Адриатик с вълни свещени,

о, Брента! Не, ще дойда аз

и пълен с песни вдъхновени,

вълшебния ще чуя глас,

гласът, напомнящ Аполона!

По лирата на Албиона

познат и близък ми е той.

В нощта на тих златист покой

ще плувам с тайнствена гондола

с венецианка млада, сам,

тя сладко бъбреща, аз — ням —

наслада пиейки на воля,

ще слушам в нейните уста

езика мил на любовта.

L

Ще дойдеш ли — за теб жадувам,

о, свобода! Във тишина

край синьото море бленувам

но бели корабни: платна.

Кога по морските простори

духът ще влезе с бури в спор и

свободно ще се впусне в път?

Измъчи ме до днес брегът

на неприятната стихия,

към Африка ще полетя,

на юга зноен в прелестта,

аз ще въздишам по Русия —

където страдах и любих

и своето сърце разбих.

LI

Със мен Евгений да поеме

към бряг далечен бе готов,

но раздели за дълго време

нас скоро жребият суров.

Умря баща му. Щом узнаха —

кредиторите се събраха.

У всекиго — различен ум:

за да не вдигат много шум с

ъс тъжби, с разправии груби,

без съд на жадния им рой

наследството предаде той,

видял, че няма що да губи,

или успял бе да прозре,

че скоро вуйчо му ще мре.

LII

Управителят отдалече

и най-тактично извести,

че вуйчо му пред смърт е вече,

и вика го да се прости.

Той литна с пощата тогава.

и отнапред се запрозява,

готов от нужда за пари

на унизителни игри:

да лицемери, както свари,

над стареца, в легло скован

(с което почнах тоз роман),

ала във селото завари положен

вуйчо си в ковчег —

готов за оня свят човек.

LIII

Завари той препълнен двора:

събрали бяха се отвред

и близки, и не близки хора

при бездиханния съсед.

С покойника се те простиха —

попове, гости, — всички пиха

и всеки пътя си пое,

със своите работи зае.

Онегин — ето го стопанин

на ниви и гори безчет,

доскоро враг на всеки ред,

пройдоха и разсипник странен,

доволен впрочем, че смени

със други — вчерашните дни.

LIV

Степта дори му се поправи

със нейния простор широк

и с тези сенчести дъбрави

и със бъбривия поток;

след туй от хълм, поле, дъбрава

престана да се възхищава.

След туй и в къщи, и навън

Навяваше му всичко сън.

При все че бе сега далече

от шумни улици, дворци,

от карти, дами, подлеци,

хандрата следваше го вече

и тук, и вредом — все една:

подобно предана жена.

LV

На село моят дух намира

и тишина, и мир желан:

по-звучна там е мойта лира,

по-жив е творческият блян.

Безгрижен там живот аз водя,

самин край езерото бродя

и far niente е за мен

закон: събуждам се блажен

за нега и мечти невинни:

спя много, мъничко чета,

преходна слава не ламтя.

Не тъй ли в минали години

прекарах в тези глушини

най-хубавите свои дни?

LVI

Цветя, любов, гора, поточе,

аз ваш съм — предан, възхитен

С готовност разликата соча

между героя си и мен,

та някой насмешлив читател

или пък ревностен издател

на хитроумна клевета

да не разнася по света,

че съм повторил бил безбожно

подобно Байрон — горд поет —

в Онегин собствен свой портрет.

Като че ли е невъзможно

да създадем творба с герой

по чужд, а не по образ свой.

LVII

С мечтателна любов неясна

поетите и днес дружат.

И мили образи прекрасни

присънват им се някой път;

и те, в душата им таени,

след време биват съживени

от Музата: тъй нявга аз

възпях девойка от Кавказ

и на салгарски бряг робини.

Другари, често на шега

подпитвахте ме все така:

„Коя те вдъхнови, кажи ни?

Кому, кажи, си посветил

на лирата напева мил?“

LVIII

„Коя те вдъхнови с вълнение

и с ласка, и със поглед тих,

а ти възпя в стихотворение?

Коя боготвориш във стих?“

За бога, никоя, другари!

Любов безумна ме обжари

и страдах аз, и се топях.

Блазе му, който в нежен стих

я съчетае с рима жарка,

поезията удвоил,

сърцето си успокоил,

той следвал пътя на Петрарка,

ще има слава на света.

А аз бях глупав в любовта.

LIX

То време мина. Мойта муза

ума ми тъмен освети.

Свободен, търся пак съюза

на звуци, чувства и мечти.

Сърцето ми така не страда,

перото вече от досада

в полетата на чернови

не драска профили, глави;

угасна пламъкът в гърдите;

скръбта без сълзи днес теша;

ще стихнат в моята душа

на бури минали следите.

Спокойно мога след това

с поеми да се заловя.

LX

Обмислих формата и плана.

Знам как героя ще зова.

А тука вече на романа

завършвам първата глава.

И всичко препрочетох строго,

и слабости намерих много,

но с тях не ще се справя сам

на цензура ще ги отдам.

След туй на критика суров

ще дам труда си — затова

към бреговете на Нева

иди сега, о рожбо нова,

и слава пак ми спечели —

нападки, злъч и хули зли!