Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darling Jenny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Когато Лоугън и Дженифър излязоха от стаята на Шийла на другата сутрин, госпожа Тейлър бе в чакалнята. Сестра й бе в прекрасно настроение — шегуваше се с инцидента и впечатляваше лекаря с уверенията си, че се чувства много по-добре. На пръста й липсваше годежен пръстен, което накара Дженифър да предположи, че Лоугън е решил да изчака излизането й от болницата, за да й го връчи с по-голяма тържественост. Бе доволна, че не й се налагаше да поддържа прекалено оживен диалог със сестра си. Достатъчно бе да отговаря на въпросите й за децата. Дженифър ненавиждаше ревността, която я обхващаше всеки път, когато виждаше Лоугън и сестра си заедно. Побърза да прикрие изненадата си, когато видя майката на Лоугън. В края на краищата Шийла бе бъдещата й снаха.

— Има едно нещо, което искам да обсъдя с теб, Джени — каза Лоугън и я настани на стола до майка си. — Снощи поговорих с майка ми за това и тя го одобрява, така че я доведох за морална подкрепа.

— За какво става дума? — леко се намръщи Дженифър.

Лоугън си пое дълбоко въздух и погледна почти тревожно към майка си. После подхвана темата.

— Доктор Марч каза, че ще изпише Шийла утре. През първите няколко дни ще изпитва значителни болки, а това, независимо дали ще го признае или не, би я накарало да се държи малко сприхаво с децата — Лоугън спря и се опита да прочете реакцията на Дженифър по лицето й. — Предложих й Синди и Ерик да останат у семейство Джефрис за една седмица.

— Мисля, че идеята ти е добра — Дженифър бе изумена от опита му да подходи толкова деликатно към предложението си.

— Това не е всичко. Трябва да се върна в ранчото. Доколкото познавам Шийла, тя ще се притеснява за хотела, защото няма да може да ходи на работа поне за седмица. Ако остане в града, изкушението да отиде и да поработи би било прекалено, силно, за да му устои. Ще ми се да дойде в ранчото за седмица, докато се възстанови.

— Разбирам — Дженифър се поколеба. Усещаше, че има и нещо друго. — Не виждам защо да не се съгласи. Мога да я заместя в хотела.

— Не, няма нужда — сви устни той. — Майка може да се погрижи за хотела. Ръководеше го в продължение на толкова години. Би й доставило удоволствие да поеме юздите в свои ръце за една седмица. Ти ще дойдеш в ранчото с Шийла.

— Какво?! — Дженифър зяпна и втренчи поглед най-напред в Лоугън, а после в майка му. Не би могъл да говори сериозно!

— Това е единственото възможно решение, мила — проговори госпожа Тейлър. — Не би било уместно сестра ти да прекара там една седмица съвсем сама с Лоугън. Но ако и ти си с нея — е, в известен смисъл, двете взаимно ще се наглеждате.

— Това е невъзможно — извика Дженифър и скочи от стола си. Закърши нервно ръце. — Шийла може да си остане вкъщи. Аз ще се грижа за нея и ще я пазя да не тръгне на работа.

— Няма да стане — остро каза Лоугън. — Знаеш колко е упорита и своенравна. Ще те убеди да я заведеш там като на терапия, преди да изминат два дни. Не, решението е ранчото.

— Няма да отида! — декларира Дженифър, а очите й дръзко се впиха в неговите.

— Ще дойдеш! — Лоугън протегна ръка и я стисна за китката така ожесточено, че сигурно й бе оставил синини. Гледаше я с дива безпощадност, когато я придърпа по-близо до себе си. — Ще дойдеш, защото тя ти е сестра и сега има нужда от теб, от член на собственото си семейство. Иди си вкъщи, приготви багажа на двете ви и утре ще те взема точно в единайсет. И, бог да ми е на помощ, Джени, по-добре бъди там и ме чакай!

След това освободи китката й и се отдалечи с арогантна походка. Когато Дженифър се обърна към госпожа Тейлър, знаеше, че диша на пресекулки и лицето й е зачервено.

— Трябва да се извиня за държането на сина си — каза меко госпожа Тейлър с разнежена усмивка на устните си. — Сигурна съм, че не възнамеряваше да се отнесе така рязко с теб. Страхувам се, че прилича на баща си, що се отнася до този негов темперамент. Когато моят Роб си наумеше нещо, бе способен да полудее от ярост, ако плановете му се объркаха.

— Не разбирам защо е толкова важно — Дженифър спря, преди гласът й да затрепери.

— Джени… — колебливо каза госпожа Тейлър. — Нашето ранчо е много красиво и спокойно. Възможно най-идеалното място, където Шийла може да си почине и да се възстанови. Просто чувствам колко ще ти хареса…

— Сигурна съм, че ще ми хареса — съгласи се Дженифър и си каза, че всяко място, където бе Лоугън, би й се сторило много красиво.

— Няма ли да се съгласиш да отидеш със сестра си? Сигурна съм, че тя не би разбрала твоята неохота да я придружиш.

Дженифър погледна светкавично Аманда Тейлър в очите. Бе сигурна, че в казаното от нея има някакво допълнително послание. Може би тя бе заподозряла Дженифър за чувствата, които изпитваше към Лоугън. Но очите й невинно се усмихваха.

— Можеш да кажеш на Лоугън, че ще бъда готова в единайсет. А сега, ако ме извиниш, имам да свърша доста неща — съзнаваше, че гласът й бе прозвучал с горчивина и може би саркастично, но току-що бе загубила още една битка с Лоугън Тейлър.

 

 

Дженифър прибави още една цепеница към огъня, който весело пламтеше в камината. Госпожа Тейлър се бе оказала права — тя наистина се бе влюбила в ранчото от пръв поглед. То се бе сгушило на завет до един планински склон; плътна стена от борове го пазеше от суровите ветрове. Хамбарите, конюшните и другите постройки бяха обградени с живописна ограда. Но къщата й харесваше най-много — един истински дом, беше си казала. Не бе прекалено голяма и претенциозна, не бе боядисана в бяло и преднамерено елегантна. Двуетажна, с островръх покрив, който да не задържа снега при обилните валежи през зимата, с просторна веранда, от която можеше да се наблюдава залезът. Стените имаха естествения цвят на дърво и представляваха добро убежище срещу студените ветрове. Може би слънцето, което весело й намигна от прозорците, й бе дало чувството, че е добре дошла в този дом.

Когато Лоугън ги въведе, им обясни, че горният етаж, както и трапезарията и салонът бяха затворени и не се използваха през зимата. За да се запазва топлината по-добре, бе казал той, независимо от това, че имаше парно отопление. Дженифър нямаше нищо против, не и когато разполагаше с уютната всекидневна, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия и където можеше да си седи пред голямата каменна камина по цял ден. Хранеха се в кухнята, с изключение на Шийла, която през първите два дни пазеше стаята. Спеше в голямата спалня, а Лоугън се бе погрижил да поставят едно допълнително легло за Дженифър и така нямаше опасност кракът й да пострада по невнимание. Лоугън спеше в малката стаичка до кухнята, която преди е служела за спалня на домашната помощница.

Като цяло не се оказа толкова трудно, колкото Дженифър си представяше. Лоугън го нямаше от сутрин до мрак. На първата сутрин се събуди от подрънкването на чинии в кухнята, а хлопването на външната врата потвърди излизането му. Лоугън прекарваше вечерите в къщата, като се хранеше заедно с Дженифър на кухненската маса. Това можеше да се окаже доста интимно преживяване, ако го нямаше безразличието му. Не точно безразличие, по-скоро липса на интерес. А това, което установи Дженифър, бе нещо, което можеше лесно да понесе. След вечеря Лоугън отиваше да види Шийла, а Дженифър се заемаше с чиниите, после гледаше телевизия. Спокойно можеха да минат за двама непознати, които живееха под един покрив.

Дженифър бе открила начин да притъпи болката от това да бъде толкова близо и при все това тъй далеч от него. Грижеше се за дома му, приготвяше храната му и вършеше всички онези малки неща, които би правела една съпруга. Понякога, особено когато Лоугън бе при Шийла, старата ревност, примесена с копнеж, нахлуваше в сърцето й, но тя съумяваше да запази спокойствие, когато кафявите му очи срещнеха нейните. Дори изглеждаше весела и жизнерадостна, когато бе заедно с Шийла. Чувстваше, че трябва да й се присъди награда за това, че успяваше да прикрие тъй добре страданието си.

Големият черен часовник с кукувичка обяви, че вече е два часът, и тя се надигна от мястото си до камината. Ставайки, приглади с ръка сините джинси. През отворената врата, която водеше към спалнята, Дженифър чуваше гласа на сестра си, която очевидно бе на телефона и говореше с Дърк. Откакто бяха пристигнали, той й звънеше по два пъти на ден. Шийла, изглежда, нямаше нищо против и приемаше обажданията му със спокойствие, което учудваше Дженифър.

Въздъхна дълбоко, преди да се отправи към кухнята. Да опече десерт за вечеря — това поне щеше да я откъсне от нерадостните мисли. Шумът от стъпки в снега, последван от тропане по задната врата, я накара да спре на място. Там стоеше Лоугън и държеше нещо едро и черно в ръцете си.

— Дай ми няколко от онези големи хавлиени кърпи в шкафа за чаршафите — каза набързо, когато тя му отвори.

Безжизненото теленце в ръцете му накара Дженифър да се затича. Когато се върна, го завари до камината. Той взе една от кърпите в ръцете й и започна енергично да разтрива черното телце.

— Какво се е случило? — попита Дженифър и коленичи до него.

— Родило се е в неподходящо време. Майка му просто го изостави — отвърна Лоугън. — Стопли му малко мляко. Вдясно от мивката, в шкафа, има няколко бутилки. Сипи го вътре.

За секунди тя стопли млякото, сипа го в бутилка, намери гумения биберон в едно чекмедже и се върна във всекидневната. В последния момент натопи една от кърпите в мляко и донесе и нея. Колкото и слабо да беше теленцето, можеше да се наложи да го убеждават да започне да суче. Краткият одобрителен поглед, който Лоугън й хвърли, я убеди, че годините, прекарани във фермата на родителите й, не са били напразни.

Направи й знак да продължи с храненето, докато той масажираше теленцето, за да възстанови кръвообращението в полуизмръзналото му тяло. Наложи се Дженифър да отвори устицата му насила, за да постави напоената с мляко кърпа в нея и да позволи на животворната течност да потече в гърлото му. Най-после немощното му сукане й даде възможност да премине към биберона и бутилката. Топлината на огъня, разтривките на Лоугън и топлото млекце, което проникна в стомаха му, накараха теленцето да прояви признаци на живот. Слабовато протегна глава и опита да получи повече мляко от бутилката.

При този малък, но обещаващ жест Дженифър погледна към Лоугън. Благодарната му усмивка за миг спря ударите на сърцето й, което после се разтуптя още по-силно от вълнение.

— Не смятах, че ще оживее — щастливо, но с известно съмнение поклати глава Лоугън. — Просто не ми го побира умът как койотите са го пропуснали.

— Радвам се за това — тихо каза Дженифър и сведе поглед към малката черна главица, която спокойно почиваше в скута й. Теленцето вече бе утолило глада си. — Ще оцелее ли сега?

— Има шанс. Ще го оставим да спи тук, край огъня, и ще го нахраним по-късно отново. Какво ще кажеш за по едно кафе?

— Добре — Дженифър стана, преди магията на усмивката му да я завладее отново.

Когато се върна с кафето, него го нямаше в стаята. Гласовете от спалнята сякаш я порицаваха за това, че се бе вкопчила във възможността да прекара няколко минути насаме с него. Остави чашата му на масата и прегърна коленете си на пода до камината. Когато се върна, Лоугън я завари да гали главичката на телето, което надничаше от хавлиените кърпи. За пръв път, откакто дойде в дома му, Дженифър изпита желание да избяга от него, от вълната мъжественост, която я заля с внезапната му поява в стаята. Но остана да седи на пода и да гледа в пламъците. Напразно се опитваше да не забелязва присъствието му.

— Току-що предложих на Шийла да те разведа из ранчото утре следобед — каза Лоугън и наруши тишината, която бе започнала да потиска Дженифър.

— Благодаря ти, но мисля да се въздържа — отвърна тя с овладян тон.

— Мога да те уверя, че имам един кротък кон, с който ще се разбирате чудесно — позна, че се усмихва, но не се обърна да срещне погледа му. — Защото аз ще бъда наблизо да се уверя, че няма да избяга с теб.

— О, аз яздя доста добре, макар че отдавна не съм го правила. Просто не ми харесва идеята да оставим Шийла сама.

— Няма да бъде сама — тихо каза Лоугън. — Дърк ще бъде с нея.

Макар че гласът му бе съвсем спокоен, Дженифър не можа да се въздържи да не погледне лицето му. Не можеше да си представи как би оставил Шийла сама с Дърк. Не и доколкото познаваше силно развитото му чувство за собственост.

Сякаш прочел мислите й, Лоугън добави:

— Имат да обсъдят някои неща и е по-добре да бъдат оставени насаме.

— Аха — доста неадекватен коментар, помисли си тя, като се има предвид, че Шийла без съмнение щеше да съобщи на Дърк, че ще се омъжи за Лоугън. Ето още една причина, поради която пръстенът още не бе на ръката й. Би трябвало да се досети, че сестра й бе твърде деликатна, за да отхвърли Дърк тъй рязко. — В такъв случай, — колебливо каза Дженифър — ще се радвам да дойда с теб утре.

— Ако сме се разбрали, тогава да се връщам на работа — каза и излезе от стаята.

 

 

На следващия ден следобед Лоугън се прояви като идеалния домакин. И Дженифър, която в началото се чувстваше малко странно на гърба на коня, постепенно се отпусна и започна да се наслаждава на разходката. Въздухът бе свеж и ободрителен, а слънцето хвърляше шарени отблясъци през разкъсаното було на облаците. Въпреки че Лоугън и се стори малко далечен, не бе погълнат изцяло от мислите си, както Дженифър бе очаквала, като имаше предвид факта, че Дърк бе сам в къщата с годеницата му. Държеше се приятелски и любезно й показваше как функционира ранчото.

Когато се понесоха в лек галоп обратно и видяха силуета на къщата в далечината, колата на Дърк тъкмо потегляше. Дженифър скришом огледа замисленото лице на Лоугън. Порази я суровият му профил под каубойската шапка. Мъжествената му красота не се бе изгубила, нито пък малките бръчици около очите му, но джинсите, якето от овча кожа и кафявата каубойска шапка му придаваха някаква стоманена твърдост. Осъзна с поразителна яснота, че Лоугън бе способен на жестока безкомпромисност, когато залогът бе онова, което искаше.

Един от синовете на управителя на ранчото пое конете им. Лоугън непринудено се усмихна на Дженифър и й кимна да тръгне пред него към къщата.

Лицето на Шийла грееше от щастие, когато Лоугън и Дженифър влязоха през входната врата и я завариха удобно излегнала се на мекия диван. Отправи към Лоугън блесналия си поглед.

— Е? — попита Лоугън леко очаквателно.

— Извинете ме — прекъсна го Дженифър. — Ще отида да направя кафе.

Шийла, изглежда, не забеляза Дженифър, която излизаше от стаята.

— Не смятах, че ще се окаже толкова лесно — каза на Лоугън. — Дори не трепна, когато му обясних. Каза, че разбирал и ако аз съм щяла да бъда щастлива…

Вратата на кухнята се затвори и прекъсна думите на Шийла, а стомахът на Дженифър се сви. Горкият тромав, добричък Дърк, помисли си, като успя да задели малко жалост за него, вместо да я запази изцяло за себе си.

Дженифър се затвори в кухнята за остатъка от следобеда под предлог, че приготвя вечерята. Докато настане време храната да бъде поднесена, я измъчи жестоко главоболие. Изнурената бледност на лицето й подбуди и Шийла, и Лоугън да настоят да полегне за малко и да почине. Горчивата мисъл, че те бяха доволни да прекарат вечерта необезпокоявани от нея, извика сълзи в очите й.

Дженифър успяваше на моменти да подремне в тъмната спалня. Приглушените гласове от всекидневната бомбардираха съзнанието й като с хиляди пробождания с нож.

Стрелките на малкия часовник показваха единайсет без петнайсет, когато Дженифър отново се събуди. Къщата бе притихнала и се чуваше само равномерното дишане на Шийла откъм съседното легло. Остана да лежи тихо, съвсем разсънена: главоболието й си бе отишло, останала бе само онази безкрайна празнота. Най-накрая Дженифър бавно се измъкна от леглото, пъхна крака в бледозелените си пантофи и се наметна с късия сатенен пеньоар. Едва бе хапнала няколко залъка от вечерята и мисълта за чай с препечена филийка й се стори не само апетитна, но и способна да възвърне силите й. Мина на пръсти през всекидневната и влезе в кухнята, като запали само малката лампичка над печката. Докато пълнеше чайника със студена вода от чешмата, помисли колко хубаво би било да изчезне някъде в нощта. Разсеяно постави чайника на котлона и запали пламъка на газта, като се опита да прецени дали страхът или куражът й я убедиха да остане. Чувстваше се така, сякаш бе лишена и от последната капка воля. Сякаш и най-простото решение представляваше непосилно усилие за мозъка й.

Каква дреболия, засмя се иронично в себе си, я бе накарала да избяга тук от Минеаполис… Препечената филийка изскочи от тостера. Неудобният инцидент с Брад изглеждаше толкова незначителен, когато го сравняваше с разрушителната сила на несподелената й любов към Лоугън. Чайникът изсвири рязко в притихналата кухня. Накара го да млъкне, като бързо го премести от огъня. Тъкмо когато наливаше горещата вода в чашата си, един глас прозвуча в тъмнината.

— Мислех, че спиш.

Лоугън стоеше до масата, облечен само в джинси. Голите му гърди с няколко снопчета къдрави кафяви косми накараха Дженифър да осъзнае с неудобство оскъдната дължина на бледозеления си пеньоар и скритата под него нощница. Беше сигурна, че Лоугън чува сърцето й даже от разстоянието, на което бе застанал.

— Реших… да пийна малко чай с препечен хляб — едва успяваше да си поеме дъх.

— Внимавай! — възкликна внезапно Лоугън, когато ръката й се разтрепери от усилието да вдигне чашата. Горещият чай се разплиска и заля опакото на ръката й. Едва сподави вика си.

— Добре ли си? Дай да ти видя ръката — настоя Лоугън.

Опита да отдръпне ръката си от него, но не можеше да се мери със силата му. Цялото й тяло пламна, докато той преглеждаше ръката й. Погледите им се срещнаха. Неговото дишане бе също толкова неравномерно.

— Джени — прошепна. Ръката му отмахна златисточервените кичури от челото й, а после конвулсивно се сключи: на тила й. — Джени — прошепна отново и я притегли към себе си.

Устните й потрепериха безсилно под неговите и слабата й воля за съпротива скоро я напусна. Тялото й немощно се притискаше в неговото. Дланите й се плъзнаха зад врата му, а сетивата й се възпламениха под страстното желание на целувката му. Дженифър се опиваше от докосването на голите му гърди до тялото й, докато той я притискаше все по-плътно към себе си, сякаш също желаеше да се слеят в едно. Тихо изстена, когато Лоугън впи устни в млечнобялата мекота на врата й. През нея преминаха нови вълни на страстно желание.

Съзнанието й опита да оспори реакциите на тялото, като й заповяда да престане да отвръща на докосването му. Но тя знаеше, че му принадлежи и че нищо няма значение пред усещането за неговите устни върху нейните.

— О, Джени! — изстена той и продължи да залива лицето и устните й с целувки. — Искам те. Как само те искам!

Тялото й се скова в прегръдките му, а през нея премина светкавично ледена тръпка. „Колко си глупава — проплака сърцето й. — Да не си мислеше, че те обича? Та той е сгоден: за сестра ти!“

— Шийла… Лоугън, спри, моля те — изхлипа тя и напразно опита да се съпротивлява. — Недей!

— Не ме отблъсквай, Джени Глен — тихо запротестира Лоугън и потърси отново устните й, но тя се извърна от него.

Ръцете й се свиха в юмруци, които заблъскаха по гърдите му. Горчиви сълзи на унижение се затъркаляха по бузите й.

— Какво ти става? — една бръчка проряза челото му, когато се втренчи в сълзите и свитите й в юмруци ръце. — Какво съм направил?

— Веднага ме пусни! — гневно изхлипа тя. Прииска й се да не се чувстваше тъй мъничка, докато го гледаше ядосано изпод брадичката му, една глава по-ниска от него. — Ах, ти, двулично животно!

— Да не си полудяла? — извика й.

— Вече не съм! — кресна му в отговор, най-накрая успяла да освободи ръцете си от здравата му хватка. Когато ядосано направи крачка към нея, каза му с треперещ глас: — Не ме докосвай! Само да си посмял да ме докоснеш пак!

Сви се уплашено от яростта, която помрачи лицето му. Залитна назад към кухненския плот, а той заплашително пристъпи към нея.

— По дяволите, ще те докосвам когато си пожелая!

Протегна ръка и сграбчи лъскавия плат на пеньоара й. Дръпна я към себе си и тя почувства как материята се разкъсва в ръцете му. Покри устата й и проникна в нея с унизителна безпощадност. Целуваше я жадно, сякаш искаше да я изпие цялата. Тя заби нокти в раменете му и го издра до кръв. Но Лоугън не чувстваше нищо, само изгарящо желание да я притежава. Дженифър се бранеше като ранена тигрица, любов и омраза се сливаха в едно. Когато я остави съвсем без дъх, той грубо я отблъсна от себе си.

— Махай се! — дишаше учестено и накъсано. Стаената заплаха в гласа му я накара да се почувства като хлипащо нищожество. Успя да се измъкне от кухнята. Погледът му бе забит като стоманен кинжал в гърба й.

 

 

— Дженифър! Какво правиш? — извика Шийла, която с накуцване влезе в стаята, опряна на патерици. Сестра й мрачно и тържествено подреждаше дрехите в куфара.

— Какво правя според теб? Заминавам си — отвърна с равен глас.

— Заминаваш? Как така? Къде?

— Как ли? — Дженифър погледна нагоре към слисаните очи на сестра си. — Имам си крака, които ще ме пренесат заедно с куфара ми до джипа. После джипът ще ме отведе до летището, а самолетът — до Минеаполис.

— Лоугън знае ли? — попита Шийла, след като ужасено пое глътка въздух.

— Не. Ако искаш, можеш да го известиш. Нямам нужда от позволението му, за да си тръгна — саркастично отвърна Дженифър. След снощи, вече не му дължеше нищо. Шийла продължаваше да я гледа смаяно. — Мисля, че чух някой да чука, Шийла. Защо не отвориш?

След секунди Дърк се появи на вратата на спалнята.

— Какво става тук. Джени? — попита я.

Дженифър затвори с трясък куфара, а после дръзко се обърна към него.

— Тръгвам си, ето какво! Да не възнамеряваш да ме спреш? — почти бе готова да се разхлипа. Знаеше, че ако Дърк се опита да застане на пътя й, нямаше да го понесе.

— Наистина ли го искаш? — попита я тихо и се приближи към нея. Попи с поглед сенките под очите й, подпухнали от плач.

— Да — прошепна едва чуто, а брадичката й издайнически затрепери.

— Тогава ще те закарам до летището — каза мрачно.

— Дърк! — извика Шийла. — Не трябва! Дженифър, не можеш да си тръгнеш просто така. Ами дрехите ти, всичко останало е у дома…

— Изпрати ми ги по пощата — облече си палтото, подаде куфара на Дърк, пое дълбоко въздух и целуна леко сестра си по бузата. — Ще ти пиша и ще ти обясня всичко… Когато мога.

Със стоическо изражение последва Дърк към колата му. Опитваше да не забелязва обърканите протести на Шийла. Беше благодарна на Дърк, че разбираше нежеланието й да разговаря. Нямаше да може да говори с него, без да се разстрои. Снощи, когато най-накрая с усилие се бе довлякла до спалнята, бе разбрала, че няма да може да се изправи лице в лице с Лоугън никога вече. Не и след случилото се. Успокояваше я единствено мисълта, че Лоугън така и не бе разбрал за чувствата й. Само да не беше казал, че я иска… Да, именно, ако бе казал, че му е нужна или че я обича. Но така бе прозвучало като че ли е някаква евтина проститутка, която можеше да има и да забрави. Обичаше го, да, много го обичаше, но не дотолкова, че да му позволи да я използва по този начин.

— Какво ти е направил?

Дженифър се стресна от въпроса му. Тишината бе продължила толкова дълго, че тя почти бе забравила за присъствието му. Осъзнаваше само нарастващото разстояние, което я делеше от Лоугън.

— Видях синините на ръката ти — констатира с равен глас Дърк, — ако искаш, можеш да ми кажеш какво се случи.

— Моля те, Дърк, не искам да говоря за това — запротестира с немощен глас, вперила празен поглед в града, който се простираше пред тях.

— Няма нужда да криеш от мен, че си влюбена в Лоугън. И аз съм изпитвал подобни чувства, забрави ли?

— Не беше кой знае какво.

— Ако не беше кой знае какво, нямаше да бягаш — колата леко маневрираше през градското движение.

— Звучи прекалено глупаво, за да се обясни — неловко сви рамене Дженифър.

— Все пак опитай.

— Той ме целуна. Аз се ядосах и той също се ядоса. После ме сграбчи за ръката малко по-силно, отколкото трябваше. Моля те, не казвай на Шийла — очите й се замъглиха от напиращите сълзи.

— На Шийла ли? Какво толкова, ако Шийла узнае? — смръщено я погледна Дърк.

— Може да го възприеме погрешно — когато Дърк продължи да я гледа все така слисано и неразбиращо, Дженифър възкликна раздразнено: — Много добре знаеш, че Лоугън и Шийла са сгодени. Известно ми е, че трябваше да ти съобщи вчера.

Дърк почти успя да сподави възклицанието си, когато спря колата пред летището. Тъмните му очи горяха с особен пламък.

— И как точно разбра, че са сгодени?

— Не съм сляпа, нито глуха — сопна му се тя. — Освен това видях Лоугън в бижутерийния магазин, когато купуваше пръстена, и чух как вчера Шийла му казва, че си понесъл новината доста добре.

— Видяла си Лоугън да купува пръстена? — замислено се втренчи в нея Дърк.

— Да — отвърна сприхаво Дженифър. — Няма нужда да видя нещо написано черно на бяло, за да повярвам.

— Сам виждам това — присмехулно отвърна Дърк. — Е, хайде, ето ни на летището. Ще си тръгваш ли или не?

— Да, разбира се — стресна се от внезапната острота в думите му.

— Мисля, че и двамата не си падаме много по сърцераздирателните сбогувания, така че можем да си кажем довиждане още сега. Освен ако не искаш помощ за багажа — Дърк й се усмихна топло и съчувствено.

— Благодаря ти, няма нужда — отвърна тя. Сега, когато дойде време да излезе от колата, Дженифър вече не бе толкова сигурна, че иска да си тръгне. Наведе се и целуна леко Дърк по бузата. — Желая ти всичко най-хубаво, Дърк.

— И на тебе, Джени. Чао.

Помаха му храбро, когато потегли с колата. Вятърът безмилостно брулеше лицето й, развяваше полите на палтото й и свиреше неудържимо, сякаш й се подиграваше за сълзите. Никога досега не бе се чувствала така самотна. Решително прекрачи прага на летището. Най-ранният полет от Джаксън бе чак в четири следобед. Цели пет часа чакане! Защо не беше проверила разписанието на излитащите самолети?

Купи билета си и се примири с дългото чакане, което й предстоеше. Разходи се напред-назад из малката сграда, после спря край един прозорец и се загледа в празната писта. Почувства се като заека от онази приказка — тичаше ли, тичаше, а в това време бавната костенурка неудържимо вървеше към финала. Някакъв студен порив на вятъра подуха около краката й и тя се обърна да види дали не става течение. Замръзна на място. Лоугън влизаше през вратата, видя я и се отправи към нея. Всяка частица от тялото му излъчваше гняв и раздразнение.

— Не ти трябваше много време, за да се изнесеш, а? — изръмжа, когато стигна до нея.

— Явно не съм бързала достатъчно, щом ме настигна — остро му отговоря тя и извърна лице към прозореца.

— Дърк ми се обади по телефона. Разказа ми някаква, небивалица за това как с Шийла сме били сгодени. Би ли благоволила да ми обясниш? — попита Лоугън с явно усилие да се владее.

— Да ти обясня? — невярваща на ушите си, Дженифър не можа да сдържи възклицанието си. — За бога, какво има да обясняваме! Знам, че още не си й дал пръстена, поне не го видях на пръста й тази сутрин, но знам, че ще се ожениш за нея.

В продължение на минута очите му я гледаха озадачено, докато се опитваше да проумее думите й.

— Няма да се женя за Шийла — поклати глава, а очите му заблестяха. Бръкна в джоба си и извади познатата черна кутийка. Подаде и я.

Сега бе ред Дженифър да изглежда изумена. За миг на бузата на Лоугън се появи една трапчинка, после той извади цигара и я запали. Дженифър колебливо отвори капака на кутийката. Отвътре заблестя прекрасният нефритов камък, заобиколен с миниатюрни диамантчета. Ръцете й затрепериха, когато подаде обратно на Лоугън кутийката.

— Не разбирам — промърмори, докато слисано се взираше в присмехулните му очи.

— Много просто, Джени Глен. Шийла ще се омъжи за Дърк. Никога не е имало и най-малката възможност да бъде другояче — завърши спокойно и издиша облаче синкав дим помежду им.

— Но аз чух как бижутерът… Той го нарече годежен пръстен — упорстваше тя.

— Наистина е такъв.

Дженифър закри с ръка зяпналата си уста. Наум й идваха предположения, които просто не биха могли да бъдат верни.

— А вчера, онзи поверителен разговор между Шийла и Дърк… Тя каза, че приел новината много спокойно… — упорстваше тя.

— Новината беше, че няма да се откаже от работата си като мениджър в мотела, поне не и докато си стъпят на краката финансово — обясни Лоугън. — Няма ли да попиташ за кого е пръстенът?

— Този камък е нефрит — каза тя, когато Лоугън го извади от кутийката.

— Прекрасен е, не мислиш ли? Добиват го тук, в Уайоминг.

— А моето колие? Мислех, че е някакъв подобен на нефрит местен минерал… — Дженифър бе останала без дъх.

— Както ти казах, нефрит от Уайоминг. Точно същия цвят и състав като камъка на годежния пръстен.

— И за кого е този пръстен, Лоугън?

— Всички жени от семейство Тейлър носят пръстени с нефритов камък. Изненадан съм, че не си забелязала този на майка ми. Струва ми се, допреди Коледа майка вярваше, че нефритовото колие е подаръкът ми за Шийла — каза Лоугън. — Поръчал съм да гравират един надпис от вътрешната страна на пръстена — подаде й го, за да може да прочете думите: „Cedant Arma Togae“.

— Какво означава? — внимателно попита тя.

— Това е девизът на щата Уайоминг: „Нека положим оръжията си в краката на жената“ — обясни Лоугън. — Но мисля, че в нашия случай ти трябва да се предадеш и да положиш оръжието си — престани да ме тормозиш с онзи тип от Минеаполис.

— Наистина ли ми предлагаш да се омъжа за теб, Лоугън? Не бих понесла, ако това е някаква шега — гласът й затрепери и в него се доловиха плачливи нотки. Тя се взираше отчаяно в очите му и търсеше в тях истината.

— Предлагам ти да си признаеш веднъж завинаги, че ме обичаш — ръцете му докоснаха тъй леко раменете й, сякаш се боеше допирът до кожата й да не го изгори. — Искам да чуя как го казваш.

— Обичам те, Лоугън — прошепна тя. — Толкова много те обичам, че бих могла да умра.

— Снощи бях сигурен, че е така — усмихна и се Лоугън и силно я прегърна. — Но какво стана? В един момент беше в прегръдките ми и ме целуваше така, сякаш ми предаваше сърцето си, а в следващия ме дереше като котка!

— Помислих… — Дженифър се изчерви и се помъчи да скрие лицето си. — Помислих си, че само ме искаш. Така каза ти — извика, когато той изстена и я притисна още по-плътно към себе ся.

— Ах, ти, щуро глупаче! Наистина те искам, защото те обичам! Защото съм луд по теб от мига, в който излезе от онзи самолет и влезе в сърцето ми. Но ти издигна стена между нас, толкова висока, че не вярвах да успея да я прескоча. Но си заслужаваше, скъпа моя. Заслужаваше си всяка една минута, прекарана в агония, само за да мога да те прегръщам: така — повдигна брадичката й и се загледа в очите й.

— О, Лоугън, държах се толкова глупаво — ъгълчетата на устата й увиснаха тъжно. — От самото начало бях убедена, че си просто един плейбой, а после бях стопроцентово сигурна, че си влюбен в сестра ми Шийла.

— Никога не е имало друга освен теб, моя глупава червенокоске, скъпа Джени — каза Лоугън и я целуна така пламенно и всеотдайно, че когато свърши, на лицето й бе изписана само блажена почуда. — Която много скоро ще стане Джени Глен Тейлър.

Дженифър впи поглед в очите му, съзнавайки, че никога няма да намери думи да изрази безкрайния копнеж в сърцето си. Вместо това повдигна устни към неговите и прошепна:

— Много, много скоро…

Край
Читателите на „Скъпа Джени“ са прочели и: