Джанет Дейли
Скъпа Джени (2)

Втора глава

Снежинките се сипеха в плътна пелена и на Дженифър й се струваше, че са потънали в някакъв сиво-бял облак. През предното стъкло почти нищо не се виждаше. Светът сякаш не съществуваше, с изключение на един негов представител; последния човек на Земята, който Дженифър би избрала за свой спътник — мъжа зад волана, Лоугън Тейлър. Вниманието му бе погълнато от няколкометровия участък от пътя пред тях — всичко, което успяваше да види през снежната завеса. Стрелката на контролното табло показваше петдесет километра в час.

— Е, Джени Глен, все така ли ще мълчиш през следващите два часа? — ръката му напрегнато стисна волана, а веждите му се свъсиха.

— Името ми е Дженифър — поправи го тя и сви устни.

— Джени Глен ми харесва повече. Толкова лесничко се произнася, че ти идва да се усмихнеш. Джени Глен — повтори той и я погледна дяволито.

— Мразя това име Джени! — възмути се тя, макар че начинът, по който го произнесе той, всъщност й хареса. — Повече подхожда на магаре или муле!

Погледна я отново. Този път усмивката му бе широка и откровено предизвикателна. Но в очите му се четеше такава топлота, че Дженифър си наложи да извърне поглед, за да не се поддаде на магнетичния му чар. Запита се дали не бе от онези жени, които никога не устояваха на донжуановците.

— Студено ли ти е? Отзад има одеяло, ако искаш да си завиеш краката — предложи Лоугън, забелязал найлоновия чорапогащник изпод маслиненозелената пола.

— Не, добре съм. Просто ме побиха тръпки, нищо ми няма — сви рамене Дженифър. Загледа се в снега навън. — Още много ли остава?

— Около четиридесет километра, предполагам.

— Дано Шийла не се тревожи — замислено каза тя.

— Няма. Нали си с мен — натърти той. Присмехулното пламъче отново заигра в очите му.

— Тогава всичко е наред, така ли? — отвърна саркастично тя.

Лоугън Тейлър не отговори. Намали скоростта и внимателно зави. Вятърът бе започнал да навява сняг по пътя и той бе станал трудно различим сред бялото поле. Проблясването на малките светлоотразителни знаци встрани създаваше илюзия за безопасност. Подрънкването на веригите също действаше успокоително.

— Ти май не ме харесваш много, а? — попита Лоугън, без да откъсва очи от пътя. Силен порив на вятъра връхлетя странично джипа.

— Не ставай смешен. Аз почти не те познавам — излъга Дженифър.

— Не знам кой става смешен. Сякаш вече си ме проучила, анализирала и заклеймила. Не пасвам ли на образа, който си изградила от писмата на Шийла?

Дженифър го изгледа хладно: кестенявата коса, златистите отблясъци по нея, силната, изваяна челюст. Наум й идваха само прилагателни, производни на „мъжествен“: силен, дързък, арогантен и без съмнение много опитен в изкуството на любовта.

— Представях си някой по-възрастен, по-улегнал човек, който цени домашния уют — отвърна искрено, но с лек укор в гласа. — От колко време се познавате с Шийла?

— От доста. Ерик беше най-добрият ми приятел. Между другото запознахме се с Шийла по едно и също време. Сестра ти е много привлекателна жена. И двамата се опитвахме да я спечелим, но Ерик бе този, който успя. Не присъствах на сватбата, иначе може би щяхме да се запознаем. Когато Шийла се премести тук, поисках да я видя заедно с децата. Малкият Ерик е момче с характер, въпреки че е само на седем години. А сестра му Синди се старае да му подражава.

— Сигурно ги виждаш доста често — забеляза Дженифър и се запита дали интересът му бе насочен към децата на най-добрия му приятел или предимно към жената, която навремето го бе отблъснала.

— Да, така е. Независимият дух на сестра ти е за уважение, но е от полза от време на време да имаш мъж до себе си, на когото можеш да разчиташ. Пол и Кейти, родителите на Ерик, обичат да глезят децата, което е съвсем нормално — все пак те са им внучета. Но понякога ми се налага да се намесвам — един вид изпълнявам ролята на бащата. Така помагам на Шийла, иначе ще започнат да й се качват на главата.

— Значи ти си нещо като батко — коментира язвително Дженифър.

— Какво искаш да кажеш? — тихо каза той, но думите му отекнаха в ушите й.

— Ами нищо! Като се има предвид… ъъъ загрижеността ти към сестра ми и семейството й… Сигурно така те възприемат — ококори очи в престорена невинност тя.

— Кога за последен път й беше на гости? — погледна я и присви очи.

— Видяхме се, когато тя се върна у дома миналата пролет, но ако имаш предвид дали съм идвала тук, не, не съм.

Дженифър отметна от очите си червеникаворусата си коса с дръзко движение.

— Значи не си я виждала, как прекарва следобеда с децата и после работи до късно през нощта, за да свърши нещата, които не е успяла да направи. Или как замислено поглежда тетрадката със скици и вижда идеите си, реализирани върху платното. Не си виждала как Ерик и Синди се съревновават за вниманието й в скъпоценните мигове, които прекарват заедно с нея. Или как се държат като възрастни само за да не са й в тежест. Няма значение дали съм познавал съпруга й или не — пак щях да се стремя да й помогна. А ти, ако искаш, можеш да ми се подиграваш и да ме наричаш „батко“, но това няма да ме спре.

Дженифър се сви като ударена под пронизващия укор в погледа му. Възнамеряваше да го подразни, да изрази неодобрението си към интереса, който явно проявяваше към сестра й. Но под повърхността на закачливия, открит темперамент тлееха опасни въглени.

— Трябваше да се досетя, че няма друг тъй искрен и всеотдаен човек като Шийла — промълви Лоугън.

Така ми се пада, помисли си Дженифър. Сега поне разбираше, че би могла да бъде наистина от помощ на сестра си, не просто в тежест.

Когато започна да се извинява, джипът леко поднесе. Един поглед към лицето на Лоугън й бе достатъчен да разбере, че сега не е време за приказки. Изведнъж навлязоха в завой.

— Дръж се, Джени. Май няма да мога да завия.

В напрегнатата тишина той сякаш се опитваше да извие джипа със силата на волята си. За момент й се стори, че ще успее, но после на предното стъкло се стовари купчина сняг и те излязоха от пътя. Джипът се разтресе и заподскача, а после спря. Чистачките избутаха снега от стъклото.

— Джени? Джени, добре ли си? — Лоугън отметна с ръка косата от лицето й, а очите му я гледаха изпитателно.

— Д-добре съм — успя да промълви с треперещ глас. — Макар че си изкарах акъла — добави и се засмя нервно.

— И аз също — усмихна се той. — Нямаш нищо счупено, нали? Не си се ударила?

— Не — успокои го с усмивка тя. Загриженото му внимание я стопли и успокои. Съжали, когато той се отдръпна.

— Я по-добре да видя къде сме попаднали.

Отвори вратата и в колата нахлу вихрушка сняг и хапещ леден вятър. Фигурата му се очертаваше неестествено тъмна на фона на снега. Първо провери отпред, а после изчезна към багажника на джипа. Когато се върна, косата му бе покрита със снежинки, а дъхът му оставяше тънка димяща диря.

Дръзкото пламъче се върна в погледа му, когато очите му срещнаха сериозното й лице.

— Имам една добра и една лоша новина. Коя предпочиташ за начало?

— Добрата — усмихна се Дженифър.

— Заседнахме.

— За бога, каква тогава, е лошата? — с тревога попита тя.

— Има някаква къща на стотина метра назад по пътя и от комина излиза дим — ухили се Лоугън.

За момент у нея се надигна раздразнение, но после вроденото й чувство за хумор надделя и тя избухна в смях.

— Най-после разбрах, че имаш чувство за хумор — усмихна се със задоволство. — Щеше да е малко неудобно да нахлуем в чужда къща и да сме се хванали за гушата — обутата в ръкавица ръка потупа замислено волана. — Е, по-добре се опаковай, че навън е адски студено.

Дженифър кимна и вдигна качулката на велуреното си палто. Пристегна я около врата си. Сложи ръкавиците, поръбени с мека кожа, и погледна Лоугън.

— Излез от моята страна — каза той. — Снегът е по-отъпкан.

Краката му потъваха до коленете в снега. Погледна елегантните й ботушки и се засмя.

— Спокойно можеш и да се събуеш. Краката ти едва ли ще се измокрят повече.

— Така е. Ботушите ми стават само за отъпкани пътеки — тъжно се съгласи Дженифър и си представи докъде ще потънат краката й в снега, когато стъпи там, където сега стоеше Лоугън.

Той положи ръка под свитите й колене и каза:

— Прегърни ме през врата. Ще те нося, докато излезем на пътя — с другата си ръка я обхвана през кръста.

За момент Дженифър реши да се възпротиви. Идеята за толкова пряк контакт не й хареса, но протестът й щеше да прозвучи абсурдно и се отказа. Пък и това бе възможно най-практичното решение. Обви ръце около врата му.

Бяха само на шест-седем метра от пътя, но вятърът духаше право срещу тях. Дженифър бе доволна, че може да зарови лице в топлата кожа на якето му не само за да се предпази от ледения вятър, а и да скрие от Лоугън руменината, избила по страните й. Излязоха на пътя и той я пусна леко на земята, като продължаваше да я държи за ръка.

— Да тръгваме — почти крещеше, за да надвика рева на вятъра. — Дръж се за ръката ми, да не те изгубя.

С мъка си проправяха път през виелицата. Краката им затъваха в дълбокия сняг. Напредваха много бавно. После Лоугън спря.

— Трябва да пресечем — каза и посочи смътните очертания на някаква сграда от другата страна на пътя. — Снегът изглежда дълбок. Ще те пренеса.

— Не, недей — запротестира Дженифър. — Твърде далече е. Ако тръгнеш пред мен и проправяш пътя, ще се справя.

Той и се ухили, а трапчинките заиграха на бузите му. Не настоя. Нагази в снега, бавно проправяйки пъртина за нея. Вятърът сякаш се мъчеше да я избута встрани от тясната пътечка, а краката й постепенно се вкочаняваха. Почувства се като въжеиграч, който се опитва да запази равновесие.

Стори й се, че са извървели километри. Дженифър се задъхваше и вече не чувстваше краката си. Спъна се и падна на колене.

— Толкова ми е студено — бе останала без дъх, когато Лоугън я изправи на крака и изтупа снега от полата и краката й. — Не мога да си поема въздух.

— Заради височината е — каза Лоугън, а в гласа му звучаха нотки на разкаяние. — Сигурно сме на над две хиляди метра.

Вдигна я на ръце, без да иска позволение. Дженифър нямаше сили да протестира. С благодарност се остави да я носят към къщата.

Когато най-после се приближиха достатъчно, остана разочарована. Не беше къща, а някаква малка хижа от дървени трупи, самотна и изоставена сред гигантските дървета наоколо. Погледна Лоугън, но не прочете нищо по лицето му. Едва бяха стигнали до прага, когато вратата се отвори.

Отвътре се показа възрастен човек, сух и жилав на вид. На лицето му бе набола рядка сива брада, в тон с кичурите коса, които стърчаха изпод шапката му. Носеше червена бархетна риза, а раменете му бяха леко приведени. Когато Лоугън се приближи към него, Дженифър видя как младежкият пламък в очите му се разгоря още по-силно. Старецът очевидно нямаше намерение да грохва. Изражението му беше всичко друго, но не и приветливо.

— Какво, по дяволите, търсите тук? — изрева на Лоугън дядото.

— Джипът ми заседна в снега край пътя — отвърна Лоугън, без да дава вид, че е забелязал враждебността в гласа му. — Видях пушека от комина и си помислих, че можем да получим подслон за през нощта.

— Кой глупак може да тръгне в такова време! — старецът се отдръпна с неохота и ги пропусна вътре. — Я по-добре влизайте, преди момичето да е умряло от студ в тия дрешки!

Лоугън благодари сърдечно и прекрачи прага. Пусна Дженифър на крака. Очите му проблеснаха развеселено, когато забеляза как тя се оглежда притеснено наоколо.

— Не е кой знай к'во, но сте добре дошли — скромното приветствие бе изречено почти с раздразнение.

Когато очите на Дженифър свикнаха с мрака на стаята, тя онемя — четири стени и това е всичко, помисли си. После я порази безукорната чистота. Пламъците на горящия в камината огън се отразяваха по излъскания до блясък дървен под, а малката маса в средата на стаята бе покрита с кокетна покривка на червени квадрати. На стената, вдясно от камината, се мъдреше стара, направо допотопна готварска печка с дърва и въглища. Хромираните й дръжки блестяха, даже почернелите от употреба котлони издаваха редовно почистване, а дървените шкафчета на стената до вратата светеха. Леглото бе покрито с шарена кувертюра в ярки цветове.

— Искаш ли да ти помогна за ботушите, Джени? — гласът на Лоугън отвлече вниманието й от уютната стая.

— Не, благодаря — поклати глава и се наведе, за да се събуе, а Лоугън се обърна към домакина.

— Името ми е Лоугън Тейлър. Притежавам земя в южната част на Грос Вентър Рейндж. Това е Джени Глен. Страшно сме ви благодарни, че ни пуснахте в дома си.

— Тейлър значи. Май познавам твоя старец. Доста си падаше по лова, а? — каза мъжът, като се взираше изучаващо в лицето на Лоугън. — Не съм много по убиването на животни за спорт. Трябва да ядеш това, което си застрелял.

— Баща ми почина преди няколко години, но преди доста често ходеше на лов — съгласи се Лоугън и свали якето си. — Обичаше да казва, че няма нищо по-хубаво от сочна еленска пържола.

— Хм! — смотолеви старецът. — Май това означава да ви поканя да споделите трапезата ми, а? Сядайте до камината, пък аз ще отида да отрежа няколко пържоли. Казвам се Кармайкъл — подаде неохотно ръка на Лоугън. — Тя готви ли? — запита и изгледа Дженифър, като не пропусна да забележи, че на Лоугън му стана много забавно от този въпрос. Дотътри се до закачалката край вратата, където висеше палтото му. — Две неща не мога да понасям — каза. — Жена, която готви, и такава, която не може.

Лоугън се приближи към огъня и протегна ръце. Дженифър се присъедини към него.

— Доста е сприхав, а? Стар мърморко — каза. В косата й играеха медни отблясъци. Тя кимна, а той се обърна отново към огъня. — Трябва да се преоблечеш в нещо по-топло. Ще се върна да ти донеса багажа.

— Няма нужда, наистина — възрази Дженифър. — Ще се оправя и така.

— Глупости — рече Лоугън. Придърпа към камината люлеещ се стол от бамбук, улови Дженифър за ръка и я сложи да седне. — Чакай ме тук. Няма да се бавя.

— Остани поне да се постоплиш още малко.

— Не, вече се стъмва. Ако се забавя, ще се препъвам като слепец.

Дженифър с неохота гледаше как закопчава палтото си, слага ръкавиците и с бодра крачка се отправя към вратата. Махна й весело с ръка и излезе навън.

Държи се ужасно мило, помисли си тя. Облегна се в люлеещия се стол и вдигна крака на камината. Пръстите й постепенно се отпускаха от топлината. Разбира се, това му бе в кръвта, да бъде очарователен. И все пак можеше да бъде много забавен, стига само човек да не го взимаше прекалено на сериозно. Ами Шийла? Вероятно се бе поддала на чара му. Мъжете като него умееха да изглеждат така, както жените най-много желаеха. За неин късмет на това я бе научил Брад Стивънсън. Добре бе усвоила урока си. Сега, когато погледнеше Лоугън, сигналната лампичка веднага светваше в червено.

Една снежна вихрушка възвести завръщането на стареца. Той пристъпи тежко през прага и тръсна донесения вързоп на тезгяха. Изобщо не обърна внимание на Дженифър, която му се усмихна за поздрав.

— Искате ли да ви помогна, с нещо? — предложи тя, когато се засуети около печката.

— Не! Не понасям жени в кухнята.

В този момент се върна и Лоугън.

— Бррр! Положението става все по-лошо! — потрепери и изтръска снега от панталоните и ботушите си. Примъкна се към огъня.

— И още как! — отбеляза старецът. — Едно нещо ще ви кажа за времето в Уайоминг през зимата. Или вали сняг и не спира, докато сте готови да се закълнете, че планината страда от пърхот; или времето е по-студено от краката на жена ви в някоя зимна нощ; или вятърът ще ви брули, докато не ви затракат зъбите така, че да изпадат от устата ви. Което и да е от трите, може да превърне живота ви в истински ад!

Звучният, гръмогласен смях на Лоугън накара Дженифър да обърне развеселени очи към него.

— Господин Кармайкъл има право. Все едно не си виждал зима, докато не я прекараш в планините Тетън, Джени — топло й се усмихна той. — Има ли къде да се преоблече? — попита.

— Ами… В клозета. Оная врата вляво от камината — кимна старецът в указаната посока. — Обещах на Маргарет преди четиридесет години да прекарам вода в къщата, но тя взе, че се помина, преди да го сторя. Проклетите тръби замръзват…

„Клозетът“ представляваше една миниатюрна стаичка, в която голямата старовремска вана от ковано желязо заемаше по-голямата част от пода. Дженифър разполагаше с около шейсет сантиметра за маневри. Най-накрая успя да нахлузи тъмнозелените панталони и пуловер, без да се нарани сериозно от някой удар в стената.

По-късно вече разглеждаше богатата колекция от книги в саморъчно скованата библиотека на господин Кармайкъл, докато той нареждаше масата за вечеря под светлината на ветроупорната лампа.

— Никога ли не си мислил да минеш на електричество? — запита го Лоугън. — Кабелът е прекаран точно край къщата, до пътя.

— Скъпо ще ми излезе — изсумтя старецът. — Пък и за какво ми е притрябвало?

— Имате доста богата библиотека — отбеляза Дженифър и взе в ръце екземпляр на „Том Сойер“, доста оръфан по краищата. Книгата стоеше между „Ромео и Жулиета“ и Дикенсовия „Оливър Туист“.

— Нима смяташе, че не мога да чета? — изръмжа господин Кармайкъл и се затътри към камината, откъдето изрови печените картофи.

— Изобщо нямах това предвид — извини се бързо Дженифър. — Просто си помислих…

— Знам, че стар мърморко като мен няма да седне да чете такива книги — каза дрезгаво. — Е, някой път чета даже етикетите по консервените кутии. Ела тук и сядай. Вечерята е на масата.

Храната, въпреки простотата си, бе невероятно вкусна. Пържолите бяха крехки и сочни, а господин Кармайкъл поясни на Дженифър, че месото бе от лос, а не еленско. Имаше дебели резени квасен хляб, възкисел на вкус, но тъй добре изпечен, че се топеше в устата; печени картофи; доматен сос с богат аромат на дъхави треви и за завършек чаша от най-черното кафе, което Дженифър бе виждала някога. Сръбна колебливо от горчивата отвара и се учуди, че Лоугън и господин Кармайкъл отпиваха съвсем спокойно.

— Кафето е малко нещо слабичко — измърмори старецът. — Добро е, когато можеш да го режеш с нож — бурно се изсмя, когато забеляза слисаното изражение на Дженифър и хитро намигна на Лоугън. — Това тук е кафе за мъже. От него ти порастват косми на гърдите. Не е като това подобие на чай, което варят жените — тонът му стана по-сериозен, но очите му горяха като въглени. — Бива си го това женче. Имал съм доста от тях на младини. Тази цял живот ще си остане с лице на момиченце, няма да се сбръчка като печурка — извърна поглед към Дженифър, сякаш да се увери с очите си в правотата на думите си. После отново погледна Лоугън. — Забелязах, че има и здрави бедра. Може да роди една сюрия бебета.

Дженифър зяпна от изненада при последните му думи, но бързо се съвзе, когато срещна присмехулния поглед на Лоугън.

— Ще измия чиниите, господин Кармайкъл — предложи, за да отклони разговора и да скрие червенината на бузите си.

— Няма нужда, сам ще ги измия — отсече той бързо и избута, назад стола си. — Разбира се, ако искаш да свършиш някоя работа, можеш да измъкнеш онези юргани от сандъка и да ги постелеш на пода до камината.

Готова на всичко, само да се измъкне от подигравателния поглед на тези кафяви очи, Дженифър изгледа Лоугън унищожително и стана от масата. Сандъкът беше до леглото, което всъщност бе някаква малка кушетка. Изведнъж се почувства, уморена. Погледна с копнеж топлите завивки. Колко ли беше часът — осем? Определено бе изтощена. Вдигна тежкия капак на сандъка и го подпря на леглото.

Вътре имаше някакъв много дебел юрган, който Дженифър реши да използва за дюшек. Другите два можеха да послужат за завивки. Лека усмивка пробяга по лицето й, когато си представи как Лоугън се пъхва в леглото заедно с посивелия им домакин. След минути импровизираното легло бе приготвено, а краят на всяка завивка бе отметнат подканящо.

— Не намерих възглавници, господин Кармайкъл — каза тя.

Той прибираше последните чинии в бюфета.

Сумтейки с престорено недоволство, той се замъкна до дрешника, отвори едно от долните чекмеджета и извади две квадратни сатенени възглавнички. Върна се при Дженифър и рече:

— Вземи тези.

На едната бе избродирана красива къщичка от дървени трупи. От комина й се виеше дим. Надписът под нея гласеше: „Дом, сладък дом“. Но другата й хареса още повече — на фона на едно голямо червено сърце, обточено с дантела, бе избродирано: „Любов моя“. Чия ли глава след малко щеше да лежи на нея? Не каза нищо, а просто ги постави една до друга на леглото.

Върна се в люлеещия се стол до камината и се загледа в играта на пламъците. Лоугън се взираше в стареца, който подреждаше измитите чинии.

— Е свършихме с чиниите — обяви Кармайкъл и се затътри към кушетката. — Ако нямате нищо против, ще си лягам. А вие двамата — когато искате.

Дженифър се смрази от ужас и почти не чу гласа на Лоугън, който се намеси бързо.

— Чудех се дали не може Джени да спи в леглото ти тази вечер?

— В моето легло? — възкликна слисано домакинът и сграбчи дюшека, сякаш се боеше, че могат да му го отмъкнат под носа. — Какво му е на онова легло на пода?

Дженифър се облещи първо към Лоугън, после към господин Кармайкъл, а накрая зяпна завивките на пода. В душата й се надигна пристъп на истерия. Сигурно сънуваше! Това бе някакъв кошмар! Просто не беше истина.

Изведнъж сякаш не стоеше пред старата тухлена камина, а пред новата, направена от бял мрамор, в неговия дом. Юрганите на пода се превърнаха в мека кожена постелка, а тя лежеше в ръцете на Брад Стивънсън. Целуваше го… Не, бореше се с него, опитвайки да се отскубне от прегръдките му, от ръцете, които се мъчеха да се пъхнат под пуловера й. Неистово се мяташе и извиваше, докато най-накрая се освободи. Брад й крещеше:

— Не ми се прави на недостъпна! — устните му се свиха ядно. — Много добре знаеше какво ще стане, когато те поканих тук. Не можеш да ме заблудиш с това бебешко изражение на лицето. От седмици ти свалям звезди от небето. Но тази вечер… Ти ще бъдеш моя!

Спомни си как го бе изгледала, изпълнена с отвращение, че е могла да се влюби в този мъж. После бе побягнала.

— Това легло си е мое! — каза домакинът. — Старите ми кокали са свикнали с него. Вие двамата сте млади — няма да се потрошите. Нищо няма да й стане, ако една вечер спи на пода.

— Но вие не разбирате! — прошепна Дженифър напрегнато. — Ние двамата не сме семейство!

— Ще бъдете. Видях какви погледи си хвърляте — усмихна се съзаклятнически на Лоугън и добави войнствено: — Пък и това е моята къща и аз казвам, че ще спя в леглото си!