Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darling Jenny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Бялата магия на снега, който се стелеше беззвучно, изпълни Дженифър с едно мистично чувство на връщане назад във времето. Върховете на околните планини бяха забулени от ниски, плътни облаци. Не бе нужно да затваря очи, за да си представи, че се намира в отдавна отминали дни.

— Не ти ли се струва, че сякаш сме се върнали години назад във времето? — прошепна тихо тя, като че ли се боеше да не развали магията. — Преди колите, цивилизацията и всичко останало?

— Майката Земя — додаде замислено Лоугън. — С цялата неопетнена прелест на девствено момиче… Не те ли обзема възторгът на пионера?

— Може би, ако бях мъж — игриво му намигна тя.

— Значи ли това, че си свободомислеща жена?

— Ти да не би да имаш нещо против? — очите й блестяха развеселено. — Нима долавям някакъв мъжки шовинизъм?

— Хей, внимавай какво говориш, момиче. В Уайоминг това си е живо богохулство — престори се на смаян Лоугън. — Не са ли ви учили в училище, че Уайоминг е „щатът на равенството“? Тук за първи път в Съединените щати жените получават политическа, гражданска и икономическа равнопоставеност с мъжете. И това е станало още докато сме били територия, преди да получим статут на щат. Както ще се убедиш сама, мъжете в Уайоминг умеят да ценят жената не само като домакиня и майка, но и като личност, която да стои до тях и да ги подкрепя.

Дженифър мълчеше, останала без думи от тази неочаквана апология на женския пол.

— Какво ти става, Джени Глен! Не очакваше ли да чуеш тези думи от устата на един женкар? — прозорливото му наблюдение я накара да се изчерви. — Въпреки че най-арогантно претендираме за обратното, ние, мъжете, се нуждаем от жена, която да отговаря на духовните ни потребности, а не само да задоволява плътските ни страсти.

При тези думи Дженифър почувства как по гърба й полазиха тръпки. Способен ли бе той на такова отношение, помисли си тя. Погледна го с крайчеца на окото. Профилът му се очертаваше рязко на фона на снега. Очите му бяха някак тъжни, когато се обърна към нея, почувствал погледа й; сякаш бяха по-тъмни от обикновено и гледаха нейните с пленяваща сила. Ъгълчетата на устните му се извиха в невероятно нежна усмивка, а нейният пулс се ускори лудо. Побърза да извърне лицето си, преди да е разкрила обзелите я чувства.

— Това звучи като доста добро описание на любовта, Лоугън — каза бодро, с неимоверно усилие да успокои бесните удари на сърцето си. — Нима си на „ти“ с тази емоция?

Той се разсмя — кратко, но развеселено.

— Ще се понрави ли на донкихотовския ти идеализъм, ако ти кажа, че очаквам да си отиде призракът на една любов, преди да открия сърцето си пред своята избраница? Не, по смаяното ти изражение си личи, че няма да ми повярваш. Макар че сигурно би ти харесало да ме видиш на колене пред някоя жена — Лоугън дръпна юздите на коня и шейната спря. Обърна се настрани към Дженифър и сложи ръка зад гърба й. Две самодоволни трапчинки се появиха на бузите му и закачливо й намигнаха. — Майка ми казва, че вкусвам от плодовете на младостта си, за да мога в зрелостта да избера най-сочния от тях.

Това е най-помпозното и абсурдно изявление, което съм чувала — отвърна тя. Но не й убягна споменаването на призрака на някаква любов. Възможно ли беше да има предвид покойния съпруг на Шийла?

— О, я стига, моля те. Нима всички тези словесни, атаки и дълбокомъдрени слова не са това? Те служат, за да се провери дали между двама души има нещо повече от чиста химия и физическо привличане. Вземи за пример нас двамата. От взаимодействието ни се раждат искри, понякога огън и жулел. Мисля, че веднъж го нарече „събуждане на най-долните инстинкти“ — Лоугън намекваше за словесната им схватка след онази целувка в снега. Дженифър пламна от яд и вдигна гордо брадичката си. — Може би трябва да те попитам дали някога си била влюбена. Или онзи мъж в Минеаполис е бил просто един експеримент, целящ да установи дълбочината на чувствата, ти към него?

— Това изобщо не те засяга!

— Не ще да е било любов, щом виждам само гняв в очите ти — нейният изблик на чувства отново го развесели. — Явно раната не е била дълбока.

— Как си позволява Шийла да ти разказва за това?! — възмутено избухна Дженифър.

— Повярвай ми, получих само най-бегла представа, и то само защото се случих близо до телефона, когато се обади.

Хвърли му скептичен поглед и въпреки подчертано невинния му вид, бе склонна да му повярва. Най-вече, защото не можеше да приеме, че сестра й бе дотолкова безсърдечна, та да разкаже на един напълно непознат човек цялата история.

— Какво си правил при Шийла по онова време на денонощието? Вкусвал си от плодовете на младостта си? — всяка нейна дума бе наситена със сарказъм.

— Скъпа Джени — въздъхна Лоугън, — подобно твърдение оклеветява повече репутацията на сестра ти, отколкото моята.

— Каза, че в Уайоминг няма двойни стандарти за жените — забеляза Дженифър с убийствена ирония в гласа. В себе си съжали за подмятането за сестра й, но външно не устоя на изкушението да подразни още малко мъжкото му его.

— Признаваме равенството, но ценим почтеността — развеселеното изражение на Лоугън проявяваше първите следи на раздразнение, макар и внимателно овладяно. — Предполагам, това също е един остатък от морала на първите заселници, които са смятали кавалерството достойно за уважение и са почитали нежния пол.

Кобилата запристъпва неспокойно, изгубила търпение да стои неподвижно в снега. Лоугън леко я плесна с юздите и тя се понесе в бавен тръс. Шейната премина покрай няколко хранилки със сено, преди Дженифър да успее да преглътне гордостта си и да проговори.

— Искам да ти се извиня. Думите ми прехвърлиха някои граници. Просто искам да знаеш, че съм ти благодарна за всичко, което правиш за Шийла и децата.

— Аз също се извинявам, че те подразних — насочи към нея цялото очарование на усмивката си. Ръката му, която бе облегната на седалката зад гърба й, се пресегна и я дръпна за косата. — Но ти взе да ставаш мъничко нахална — постави за момент ръка на раменете й, от което я побиха тръпки на възбуда и дъхът й спря. После ръката му се върна при другата и двете заедно дръпнаха юздите на Доли, която премина в нормален ход. Лоугън гледаше право напред. — Пристигнахме, Джени. Ето ги лосовете.

Дотолкова бе потънала в разговора, че вниманието й бе обсебено изцяло от мъжа до нея. Не забелязваше нищо около себе си. Погледна напред и видя едно голямо кафяво петно в далечината. По-близо до тях се намираше още една хранилка, имаше и някаква по-малка постройка, до която стояха две товарни каруци с конски впрягове.

— От резервата и службата за защита на дивите животни са организирали разходка с шейна до убежището на лосовете — обясни Лоугън, когато тя го погледна въпросително.

От малката постройка излезе мъж, който приветливо им махна с ръка. Лоугън дръпна юздите на коня и почака, докато човекът се приближи към тях.

— Здрасти, Франк — усмихна се Лоугън. — Мислех да заведа госпожица Глен да огледа по-отблизо стадото.

— Чудесно, чудесно — кимна мъжът. — Но може да не ви допуснат много близо. Малко са плашливи, особено когато видят непозната шейна.

— Благодаря, ще внимаваме — каза Лоугън и подвикна на коня.

Когато се приближиха, Дженифър успя да различи отделни животни сред кафявото море. Някои от тях лежаха, други стояха на крака, трети се хранеха, а имаше и такива, които ги наблюдаваха предпазливо. Дженифър ги гледаше мълчаливо, с благоговение — едри сиво-кафяви тела, ръждиви гриви, сламеножълти към опашката. Две женски се изправиха на задните крака, размахаха копита и заспориха за правото на притежание над един блок каменна сол. Един едър мъжкар с огромни рога ги изгледа надменно.

— В Европа също има лосове, но те не приличат много на северноамериканските. Тукашните достигат на височина до метър и петдесет при раменете и тежат около четиристотин и петдесет килограма. Става въпрос за мъжките, разбира се. Женските са по-дребни. Младите мъжки с остри и неразклонени рога обикновено са по на година-две. По-възрастните мъжкари имат по пет-шест разклонения на всеки рог — Лоугън й говореше тихо, почти на ухо.

— Откъде идват всичките тези лосове? — щеше й се да не я смущава обезпокоителната му близост.

— Предимно от националните паркове Йелоустоун и Гранд Тетън, които се намират на север оттук. Мигрират с падането на първия по-обилен сняг.

— Винаги ли са идвали тук?

— Не, преди са стигали още по на юг, до равнините около Рок Спрингс. Когато през осемдесетте години на деветнадесети век започнало усвояването на тези земи, през зимата оставали практически без храна. Буквално измирали от глад. Казват, че една пролет човек можел да върви с километри върху труповете на мъртвите лосове. Освен това трябвало да се борят за оцеляването си с ловци, които ги избивали заради зъбите. Те били особено ценени от членовете на Ложата на лосовете. През 1913 година организацията била обявена извън закона, а Конгресът постановил създаването на убежище за лосове.

Откъм хълма до тях достигна зловещ вой, към който скоро се присъединиха и други, все така печални и страховити гласове. Ревът, който напомняше ранено животно, накара Дженифър да почувства как я побиват тръпки. Погледна тревожно към Лоугън.

— Не ти ли харесва серенадата? Това са койотите. Те са санитарите на гората — отговарят за труповете на мъртвия дивеч.

— Не нападат ли животните от стадото?

— Няма нужда да го правят. След ловния сезон винаги има ранени и осакатени лосове, които успяват да стигнат до убежището. Някои преживяват зимата, но други са твърде немощни, за да оцелеят. Има и такива, които просто умират от старост. Койотите и други мършояди като гарваните си живеят охолно.

— Какъв ужас! — видимо потрепери Дженифър.

— Естественият кръговрат в природата — отбеляза Лоугън, но й се усмихна съчувствено. — Погледни натам, към билото на хълма — протегна ръка, за да й покаже мястото, и почти я прегърна. Отново потрепери, но този път причината не бяха койотите. — Виждаш ли нашия призрачен хор край онези борове?

Тя се подчини и проследи с поглед ръката му. Знаеше, че бе усетил треперенето на тялото й даже през палтото.

— Студено ли ти е, Джени?

Ръката му обгърна по-плътно раменете й. Тя почувства как й премалява. Седеше сковано на седалката, но той я притегли към себе си и енергично разтри гърба й, за да я стопли.

— По-добре да се прибираме и да те настаним до огъня — каза с равен глас, сякаш не бе забелязал моментната й съпротива — или пък не искаше да го покаже. Подкара кобилата в тръс. — В убежището много рядко могат да се видят други животни — продължи разказа си Лоугън. — Елените обикновено си намират храна в резервата или мигрират на юг. Понякога в околните езера могат да се срещнат представители на един рядък вид северноамерикански диви лебеди. Те прекарват цялата година тук. Има и един рибарник, но ще го разгледаме друг път.

Дженифър мълчаливо кимна в знак на съгласие, но се зарече никога повече да не се подлага на изтезанието на подобен род интимни екскурзии. Физическото му излъчване бе твърде силно за душевното й равновесие.

Заобиколиха в мълчание малката сграда, където се помещаваха организаторите на разходката с шейни, и помахаха за довиждане на мъжа на име Франк. Звънецът на камбанките в студения зимен следобед бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Лъскавата черна шейна с извити краища сякаш бе приласкала в скута си двамата пътници. Дженифър се настрои романтично и си представи как обляга глава на рамото на Лоугън, който нежно я прегръща. Обвини за тези фантазии сантименталната старовремска обстановка. Именно тя я бе навела на такива мисли.

Ръката на Лоугън се премести към врата й и нежно я погали.

— Ако искаш, облегни се на рамото ми — предложи той.

Дженифър го погледна гневно. Как можа да прочете мислите й точно сега?

— Добре съм, но благодаря! — отдръпна се в другия край на седалката, но не много далеч от него.

— Какво има? Да не мислиш, че кроях коварни планове да застраша моминската ти добродетел? — гледаше я изкусително, с което направо побърка сърдечния й ритъм.

— Не, просто исках да те уверя, че ми е достатъчно топло и достатъчно удобно, за да се налага да се възползвам от… от…

— От рамото ми? — омагьосващият му поглед секна усилията й да се държи хладнокръвно.

— Да, точно това исках да кажа, благодаря! — възмутено отвърна тя. Не можеше да бъде по-сигурна в това, че той напълно съзнава ефекта, който произвежда върху сетивата й. Остатъкът от пътуването изминаха в мълчание.

— Ето че пристигнахме, Джени Глен, живи и здрави — пошегува се Лоугън не особено деликатно и дръпна юздите на коня. Спряха пред къщата на Шийла.

Той скочи от шейната, заобиколи от другата страна и здраво я хвана за кръста, преди да я свали на земята. Тя хвърли ядосан поглед към лицето му, на което се бе изписало смаяно изражение — ръцете му още я държаха през кръста. Видя как погледът му се спря върху устните й и остана без дъх. За миг си помисли с ужас, че ще я целуне. Устните му се приближиха подканящо към нейните, напомняйки й колко уязвима и покорна бе последният път.

— Прекарах чудесно, Лоугън — каза и се втурна към къщата. Знаеше, че обзелият я смут кара думите й да звучат неискрено и сковано.

— Доколкото си позволи — засмя се Лоугън. Погледна я нехайно и развеселено.

— Предпазливостта никога не е излишна — отвърна иронично и побърза да се отдалечи, преди той да реши, че я е пуснал прекалено лесно.

— Кажи на Шийла, че ще бъда извън града за ден-два — каза без следа от лоши чувства в гласа. — Когато се върна, сигурно ще остана за няколко дни в ранчото. Освен ако нещо не се промени, с майка ми ще дойдем към седем за Бъдни вечер.

— Бъдни вечер? Значи ще идвате?

— Аз и майка ми обикновено минаваме за час на Бъдни вечер. Това е нещо като традиция за нашето семейство още откакто Ерик и аз бяхме ученици — намръщи се той.

— Не знаех — прошепна Дженифър тихо с нотка на извинение в гласа. Стресна се от неодобрителното изражение в очите му. Не бе свикнала с очарователната страна на характера му. — В такъв случай, ще ви чакаме с нетърпение да дойдете на Бъдни вечер — спокойно и с достойнство каза тя.

— До тогава — взе си довиждане Лоугън с учтива полуусмивка.

Вечерта Дженифър предаде на Шийла съобщението на Лоугън. Сестра й потвърди небрежно, че всяка година правеха така, и думите й доказваха твърдението на Лоугън.

— Аз и децата винаги им правим подарък за Коледа, нищо прекалено скъпо, но… Ако искаш, можем да прибавим и твоето име към картичката — предложи Шийла.

— Не, няма нужда — поколеба се Дженифър, но в главата й вече се оформяше коварен план. — Предпочитам сама да избера подарък за Лоугън.

— Що се отнася до Манди, майката на Лоугън, винаги можеш да заложиш на сигурното и да й купиш последния бестселър.

— О, благодаря ти — разсеяно отвърна Дженифър, като вече предвкусваше удоволствието от зародилия се в ума й план.

Едва след три дни успя да си вземе свободен следобед. Нямаше никакви затруднения с избора за подарък за госпожа Тейлър. По съвет на Шийла бе отишла в близката книжарница и го бе открила, докато разопаковаха най-новите бестселъри. Избра биографична книга. Хареса и една много нежна, украсена с филигран, метална пластинка, която служеше за отбелязване при четене. Купи и нея. Когато остави зад гърба си по-лесната част от задачата, се впусна в търсене на подарък за Лоугън. След като обиколи няколко магазина, най-после попадна на това, което търсеше. Едва се сдържа да не избухне в смях, докато гледаше как скептично настроеният продавач го опакова в красив пакет.

На излизане от магазина погледна часовника си. Шийла трябваше да я вземе след по-малко от час. Имаше достатъчно време да изпие на спокойствие чаша кафе.

Избра малкото кафене, където я бе завел Лоугън, не за друго, каза си, а защото беше наблизо. Пълно бе със скиори. Откри само една малка свободна масичка за двама души в ъгъла. Бе изпила наполовина кафето, когато забеляза Дърк Хамилтън. Тъкмо влизаше. Погледите им се срещнаха. Той се огледа наоколо, видя, че всички маси са заети, после погледна отново към нея и се поколеба, преди да се насочи към масата й.

— Имаш ли нещо против да седна при теб, Джени? — попита я учтиво и се напрегна, сякаш очакваше евентуален отказ.

— Не, разбира се — усмихна се тя.

Той настани набитото си тяло на стола срещу нея. Поради някаква неизвестна причина, когато Дърк я наричаше Джени, това не я караше да настръхва. Начинът, по който го произнасяше Лоугън, го правеше да звучи като заместител на „скъпа“.

— Нямаш нищо против да те наричам Джени, нали? — запита я, след като си поръча чаша кафе. — Името Дженифър ми звучи някак помпозно, а ти си толкова естествена.

— Ще приема това като комплимент, благодаря — засмя се Дженифър. — Интересно, че едва откакто дойдох в Джаксън, хората започнаха да съкращават името ми. В началото това много ме дразнеше.

— Забелязах, че Лоугън Тейлър те нарича Джени. Името ли те дразнеше или човекът, който го използваше? — устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Понеже той заема такава важна роля в живота на сестра ми, ще пропусна да отговоря на въпроса ти.

— Не ми звучиш особено благосклонно настроена към неустрашимия господин Тейлър — Дърк я изгледа с любопитство. — Чарът му не е ли омагьосал и теб?

— Просто чарът му не може да ме заблуди — отвърна Дженифър. Вродената й искреност не й позволяваше да излъже относно физическото привличане, което възбуждаше у нея. — Виж Шийла е нещо друго.

— Шийла е заслепена от неговата стабилност. Материална стабилност — въздъхна Дърк. В думите му се долавяше раздразнение и отчаяние.

— Да си самотна майка на две деца, обикновено те принуждава да гледаш на живота откъм финансовата му страна — каза твърдо Дженифър. Не й хареса образът, който обрисува Дърк — на някаква безсърдечна материалистка.

— А един художник не може да предложи много в тази насока, нали? — въпросът му увисна реторично в последвалата тишина. Дърк замислено се загледа в масата. Най-накрая, когато сервитьорката се върна с кафето му, той вдигна поглед към Дженифър. Имаше доста решителен вид, подчертан от квадратната му челюст. — Когато за първи път започнах да се занимавам с рисуване, трябваше да правя много компромиси в работата си, за да оцелея. Сега съм на тридесет и пет. Между изложби и комерсиални поръчки, вече съм преминал през този ранен етап на борба за оцеляване. Печеля задоволително, бих казал добре — удари с едрия си юмрук по масата, за да подчертае думите си. После се огледа смутено около себе си. Прокара ръка през гъстата си коса. — Но заради сестра ти съм изпаднал в положението на някакво пале, което скимти и се върти в кръг да гони опашката си — мрачно заключи Дърк. — Нямам специално предпочитание към това място, що се отнася до картините ми. Това е просто предлог. Доколкото разбирам, тя изобщо не ти говори за мен.

Дженифър поклати отрицателно златночервената си глава.

— Влюбих се в нея миналото лято и мислех, че тя също ме обича. Говоря за онази любов, когато приемаш човека с всичките му недостатъци. Но изведнъж тя започна да ме убеждава да си намеря работа и да започна да рисувам между другото. Финансовото бъдеще за един художник й се струвало пълно с неизвестни. Искаше да знае, че в семейния бюджет ще има постъпления всяка седмица, без това да зависи от капризите на купувача. Не я интересуваше това, че рисуването бе моят живот, моето бъдеще. Всички онези идилични дни бяха пометени от ожесточени спорове. Трябваше да съм доволен, че си тръгвам от нея и от материалния й свят. Казах си още, че ще е по-щастлива с Лоугън и че с времето ще преболедувам увлечението си по нея.

— Но не успя да убедиш сам себе си — тихо каза Дженифър.

— Не — съгласи се примирено Дърк. — Трябваше да дойда още веднъж. За последно. Но досега не съм я зърнал нито за секунда. Господи! — внезапно възкликна той. — За какъв дявол те товаря с всичко това?

— Защото съм добър слушател — усмихна се съчувствено тя. — Освен това къде ще намериш по-добър съзаклятник от сестрата на жертвата?

— Не мога да го допусна — искрицата надежда, която бе светнала в очите му, угасна. — Не искам да те поставям в положението да бъдеш нелоялна към семейството си.

— И как бих била? — остроумно забеляза тя. — Мисълта, че Лоугън може да се ожени за Шийла, ме кара да потръпвам. Ако помогна за това в живота й да се върне някой, който смятам по-подходящ за нея, просто ще се грижа за интересите й.

— Нагърбваш се с доста амбициозна задача. Тя съвсем ясно показа, че дори не желае да ме види — Дърк поклати тъжно глава, но постепенно, въпреки съмненията си, се остави да бъде привлечен от плана на Дженифър.

— Няма как да ми забрани да виждам приятелите си у дома, освен ако не ме изрита от къщи, в което се съмнявам. И ако случайно се окаже у дома, когато дойдеш ти, тогава?… — не довърши Дженифър, а в очите й се разгоряха палави пламъчета.

— Ти си една малка изобретателна вещица — шеговито отбеляза Дърк, но усмивката му бе толкова широка, а промяната в посърналото му лице толкова изумителна, че Дженифър се изкиска доволно.

— Намерих я, мамо — извика едно детско гласче и две момичешки ръчички се обвиха около врата й.

— Синди, как ме стресна само! — възкликна с изненада Дженифър.

— Навсякъде те тълсихме — порица я Синди.

Шийла и Ерик си проправяха път към масата. Очевидно тя още не бе забелязала събеседника на Дженифър.

— Здравей, Синди — тихо каза Дърк.

Детето го изгледа учудено с ококорените си сини очи, после се ухили широко и се втурна към него.

— О, Дърк, толкова ми липсваше! — гласчето й трепереше от вълнение. — Мама каза, че никога няма да се вълнеш.

— Нали те научих да казваш „р“? — запита с престорен укор той, а тъмните му очи заблестяха топло.

— Р-р-р — послушно издекламира Синди. На лицето й се изписа тъжно, почти самотно изражение. — Когато си тръгна, не ми се струваше толкова важно да казвам „р“.

Дърк не успя да й отговори. Вдигна очи върху бялото като платно лице на Шийла. Дженифър остана изумена от напълно безизразния му глас и вид, когато я поздрави тихо.

— Здравей, Шийла. Как си?

Шийла сковано изгледа сестра си, преди да промълви, че е добре. Ерик го наблюдаваше с кисело изражение.

— А как е моето момче?

— Не съм твоето момче! — остро каза детето и се отдръпна от протегнатата към него ръка.

— Не се ли радваш, че Дърк се върна, мамо? — извика Синди и после развълнувана се обърна пак към Дърк. — Трябва да видиш Паре! Толкова е голям и дебел! Знаеш ли какво сме му купили за Коледа? Пържола играчка! Не е ли стлахотно?!

— Мълчи, Синди! — когато Шийла срещна погледа на Дърк, лицето й бе поруменяло до неузнаваемост. — Сигурна съм, че господин Хамилтън не се интересува от това.

— Лазбила се, че се интелесува, нали, Дърк? — настоя Синди.

— Разбира се — спокойно отвърна той и вдигна вежда по посока на Шийла.

Синди хвърли на майка си поглед, който гласеше: „нали ти казах“, и продължи:

— Трябва да видиш какво съм купила на Ерик. Ще отворим подаръците на Бъдни вечер. О, ще ми се и ти да дойдеш! Елхата ни е толкова красива!

— Колко странно, че и ти го казваш, Синди. Тъкмо питах Дърк какви са плановете му за Бъдни вечер — вметна набързо Дженифър. — Каза, че не е предвидил нищо определено. Щял да бъде съвсем сам.

Знаеше, че е малко непочтено да използва детето като инструмент, чрез който да осъществи плановете си, но също така бе готова на всичко, за да изтръгне сестра си от ноктите на Лоугън Тейлър.

— Дженифър! — възкликна ужасено Шийла.

— Моля те, ела, Дърк. Моля те! — замоли Синди.

— Разбира се, че ще дойда — каза Дърк и погледна към Дженифър. — Ако си сигурна, че е удобно…

— Точно в седем, с най-добрия празничен костюм!

— Значи се разбрахме — усмихна се Дърк.

— Да, чудесно. Е, предполагам, че сме готови да тръгваме — каза Дженифър на Шийла. — Може би ще се видим утре, Дърк.

Тишината, която запазиха Шийла и Ерик, бе замаскирана от веселия хор на Синди, Дженифър и Дърк. Вече бяха на улицата, когато Шийла успя да вметне ядосано: „Как можа!“, но Дженифър безцеремонно го пренебрегна. В края на краищата бе поканила Дърк за доброто на сестра си. Присъствието му нямаше нищо общо с някаква нейна нужда да се изолира от Лоугън Тейлър. Или имаше?