Джанет Дейли
Скъпа Джени (4)

Четвърта глава

— Ето я колата — каза Лоугън и леко я хвана за лакътя, когато слязоха от тротоара на покритата със сняг улица.

Тя вдигна поглед от земята и видя луксозната бяла лимузина, паркирана до тях. Очакваше да зърне джипа и очевидно изненадата се изписа на лицето й.

— Не я карам много през зимата. Само от време на време, за да поддържам мотора във форма. Пък и се губи в снега, каквато е бяла — пошегува се, докато отваряше вратата на Дженифър.

Ниските седалки бяха покрити с черна кожа. Ръката й погали леко плюшената възглавничка. Лоугън заобиколи и седна зад волана. Дженифър бързо върна ръка в скута си и застана чинно. Знаеше, че очаква реакцията й. Очевидно предполагаше, че ще се впечатли.

— Не знам как би могъл да имаш трудности с намирането й в снега — усмихна се Дженифър, — трябва само да погледнеш вътре и да видиш, че е черна като помислите ти.

Звучният смях изпълни лимузината.

— Знаех си, че няма да сдържиш дълго това езиче зад зъбите.

Следите от веселите бръчици още не бяха изчезнали от лицето му, когато потеглиха. Дженифър погледна през прозореца и се прокле наум. Трябваше да предположи, че изобщо не му пукаше дали се впечатлява от колата му или не.

След минути пристигнаха и Лоугън й помогна за пакетите. Децата веднага се втурнаха към него.

— Носиш ли ни вече подаръци за Коледа? — попита Ерик, а очите му се ококориха при вида на увитите в шарена хартия покупки.

— Не. Това са подаръците, които е купила Джени. Просто й помагам да ги донесе — отвърна Лоугън и разроши тъмнокосия перчем на хлапето.

— Взехме си елха, чичо Лоугън — весело изчурулика Синди. — В банята е. Мама каза, че тлябва да се лазмлази. Ела да я видиш, моля те.

— И ти ела, лельо Джени — замоли я Ерик и я дръпна за ръката.

— Лельо Дженифър — поправи го тя с нотка на раздразнение в гласа, провокирано от желанието на децата да подражават на Лоугън във всичко.

— Да, лельо Джени, ела и ти — заприглася Синди.

— После — обеща тя. Последното нещо, което искаше, бе да се озове в тясното помещение редом с Лоугън.

— Лоугън! — дойде изненаданият глас на Шийла от коридора. Гарвановочерната й коса бе скрита под хавлиена кърпа, от която се подаваха няколко мокри кичура. — Не очаквах да те видя днес следобед.

— Има нещо, което исках да ти кажа — изражението му беше сериозно, съвсем различно от обичайния присмех, с който се обръщаше към Дженифър. — Но първо отивам да видя елхата.

— Май ще се наложи — промърмори Шийла към Дженифър, когато децата забутаха Лоугън към вратата. Погледна я с кротка усмивка. — Трябва да видиш това дърво! Децата го избраха. От едната му страна има дупка от петдесетина сантиметра в диаметър, където изобщо липсват клони. А останалата част изглежда така, сякаш страда от недохранване. Синди каза, че никой няма да го купи и че ще бъде много самотно на Коледа, ако не го вземем ние. Взехме го, естествено.

— Естествено — засмя се Дженифър, трогната от безкористния жест на детето.

— Свърши ли с покупките? — попита сестра й, докато прибираше разпилените наоколо играчки. — Не предполагах, че ще доведеш Лоугън, иначе щях да почакам с миенето на косата.

— Случайно го срещнах в града — побърза да обясни Дженифър, да не би сестра й да помисли, че е възнамерявала да се види с него. — Настоя да ме докара.

— Колко мило от негова страна.

— Да — съгласи се Дженифър с явна липса на ентусиазъм.

Сестра й се загледа разсеяно по посока на банята. Дженифър пъхна златисто рижата си коса зад ушите и влезе в малката кухничка.

— Знаеш ли, понякога се чувствам виновна за това, че децата изискват от Лоугън толкова много внимание — Шийла разсъждаваше на глас. — Но той толкова им се радва — внезапно се обърна към Дженифър: — Помниш ли играта, на която си играехме? Взимаш първата буква от нечие име и измисляш две прилагателни, които го характеризират най-добре. Всеки път, когато мисля за Лоугън, се сещам за „любящ“ и „лоялен“. Толкова много е направил за мен и децата!

Епитетите на Дженифър бяха толкова различни, че заседнаха в гърлото й: лъстив и лъжовен.

— Искаш ли да ти налея чаша кафе? — побърза да попита сестра си, преди да е подела отново темата.

— Да, половин чаша — каза Лоугън, току-що спрял пред вратата на кухнята.

— Какво ще кажеш за нашето образцово коледно дръвче? — засмя се Шийла и седна на малката дървена масичка.

— Синди ме увери, че ще стане много красиво — отвърна той и поклати със съмнение глава. — Страхувам се обаче, че някои от клончетата му са твърде слаби и няма да издържат играчките.

Седна и разпери крака пред себе си. Дженифър трябваше да го прекрачи, за да остави кафето на масата. Ръката й потреперя, но тя не вдигна поглед към лицето му. При последните му думи влязоха децата.

— Ще можем да го укласим и ще стане много класиво — настоя Синди и побърза да отиде при Лоугън.

— Но ако клоните му се счупят, когато сложим лампичките — добави плахо Ерик, — как ще го украсим?

— Можем да нанижем пуканки и сушени плодове и да направим гирлянди от хартия — побърза да каже Дженифър, когато устните на Синди затрепериха.

— Само гледай Паре да не изяде пуканките — подразни я Лоугън.

— Паре още не е видял елхата — изпищя възбудено Синди. — Хайде да му я покажем!

Когато децата изхвърчаха навън да намерят санбернара, в стаята се възцари тишина. Лоугън седеше, облегнал лакти на масата, и държеше с две ръце кафената чашка. Дженифър забеляза замисления поглед, който отправи към сестра й. Отпи голяма глътка от горещото питие; после плътният му глас наруши тишината.

— Тази сутрин се отбих в мотела — Лоугън погледна Шийла с крайчеца на окото си. — Никога няма да познаеш кой се нанасяше — Дърк Хамилтън.

Лицето на Шийла стана по-бяло от хавлиената кърпа около главата й. Ръката й потрепери, когато вдигна кафето към устните си. Опитваше да изглежда незаинтересована.

— Така ли? — продума тихо. — Какво ли прави тук по това време на годината?

— Каза, че искал да направи няколко зимни пейзажа в планините Тетън — Дженифър остана поразена от загрижеността, изписана на лицето му, докато наблюдаваше реакцията на Шийла. — Слушай — каза, когато тя стана от масата и се приближи до мивката, — ако искаш, мога да му кажа да се пренесе другаде.

— Не ставай смешен, Лоугън — додаде Шийла. Твърде бързо и преднамерено нехайно, помисли си Дженифър. — Защо да плаща в друг мотел, когато може да плати на нас? Пък и това вече няма значение. Между другото смятах да взема Дженифър утре в мотела и да я въведа в обстановката, така да се каже. Децата отдавна не са били при родителите на Ерик. Дженифър би могла да поеме част от задълженията на рецепцията.

Дженифър внезапно почувства погледа на Лоугън върху себе си. Гледаше я строго и изпитателно. Осъзна, че буквално бе останала със зяпнала уста от думите на Шийла. Бяха се разбрали да помага, ако някоя от камериерките се разболееше или нещо такова. Но сега й се предлагаше не почасова, а постоянна работа. И кой, за бога, беше Дърк Хамилтън? Сестра й я гледаше почти умоляващо. Лоугън също не сваляше очи от нея в очакване на отговора.

— Ами… Защо не, всъщност… — Шийла въздъхна с облекчение. Лоугън не изглеждаше особено убеден в ентусиазма й. — Тъкмо започваше да ми се иска да се захвана с нещо, така или иначе… Похарчих ужасно много пари за образованието си. Би било жалко, ако са отишли на вятъра.

— Така ли смяташ да постъпиш, Шийла? — попита тихо Лоугън, но думите му сякаш я пронизаха.

Дженифър с тревога забеляза как думите му заседнаха в гърлото на сестра й.

— Тя го каза просто така, Лоугън — побърза да добави Дженифър, преди сестра й окончателно да изгуби самообладание.

Устните на Лоугън се свиха в тънка линия, което подчерта волевата брадичка. Кожата на бронзовите му скули се изпъна.

— Мисля, че правиш грешка, Шийла — гласеше лаконичният му коментар. Стана от стола. — Сега нямам време да обсъждам това.

Съзнанието на Дженифър регистрира движението на Лоугън към вратата, успя дори да формулира няколко думи в знак на благодарност за това, че я докара вкъщи, но вниманието й беше насочено изцяло към сестра й, която очевидно преживяваше бурна емоционална криза. Когато шумът от затворилата се след Лоугън врата отекна в кухнята, Шийла се раздвижи, нервно и забързано.

— По-добре да си наглася косата, преди да е изсъхнала — каза и попипа с трепереща ръка хавлията.

— Кой е Дърк Хамилтън, Шийла?

— Един художник — отвърна тя съвсем нехайно. — Беше тук миналото лято и рисуваше.

В този миг децата влетяха в кухнята, последвани от кучето.

— Колко пъти съм ви казвала да не го пускате вътре, когато е потънало в кал! — необичайно резкият глас на майка им ги закова на място. — Не ме ли чухте? Изведете го веднага оттук! — добави по-овладяно.

Децата бързо се подчиниха. Но сърцето на Дженифър се сви при вида на помръкналите им личица. Един поглед към Шийла й бе достатъчен да разбере, че сестра й съжаляваше за нервния изблик.

— Шийла? — отмахна един златисточервен кичур от очите си.

— Виж сега, той просто се интересуваше от някои мои портрети, това е — рязко отвърна Шийла, а в гласа й се прокрадна горчивина. — Никога не съм те питала за Брад, така че, ако обичаш… Не ми се говори за това.

За първи път помежду им застана напрегната тишина.

 

 

Задълженията, които й възложиха на рецепцията следващата сутрин, не бяха тежки, но скиорите постоянно й създаваха работа. Не успя да потисне любопитството си към госта от стая 228, Дърк Хамилтън, но до този момент той не се бе появил във фоайето. Използваше моментното затишие, за да си побъбри с Керъл, телефонистката, чийто апарат също бе престанал с постоянното си звънене. Изведнъж някакъв шум откъм рецепцията привлече вниманието й.

Един набит, среден на ръст мъж с гъста черна коса я гледаше изучаващо. Очите му бяха проницателни, почти черни на цвят. Приближи се към него и му се усмихна учтиво. В този момент Лоугън се появи на входа. Огледа набързо фоайето и погледът му се закова върху мъжа пред нея. Веднага се насочи към тях. Порази я гъвкавата му походка — движеше се с грацията на пантера.

— Добро утро, Дърк! — учтиво протегна ръка за поздрав към мъжа.

Значи това е Дърк Хамилтън, помисли си Дженифър, стъписана от изненада. Въпреки че Лоугън бе няколко сантиметра по-висок от него, ръката на другия мъж бе голяма почти колкото неговата и изобщо не приличаше на ръка на художник. Когато погледите им се срещнаха, в тях се четеше открито предизвикателство. Дженифър остана поразена от начина, по който Лоугън измери с очи мъжа — самоуверено, нито прекалено свойски, нито враждебно — просто като човек, който преценява добрите и слабите страни на евентуален противник.

— Реших да намина и да видя кога смяташ да организираш пътуването си до планините Тетън — подхвърли небрежно Лоугън.

— Когато е удобно — в отговора му звучеше безразличието, изписано и на лицето му. Извърна очи към притихналата Дженифър. Обходи с поглед лицето и косата й отново; гледаше я безстрастно, без явен интерес към нея като представителка на противоположния пол. — Ти си Дженифър.

— Д-да — успя да каже тя, учудена, че можеше отнякъде да знае коя е.

— Видях един твой портрет. Шийла не е успяла да предаде цвета на косата ти — златен като слънцето, с отблясъци от огнен залез. Медночервеното е твърде ярко и крещящо. Твоят цвят е много по-блед, по-пастелен, както подобава на нежните ти ангелски черти.

Дженифър се изчерви от оценката на Дърк, но хвърли предупредителен поглед към Лоугън, който я гледаше присмехулно.

— Чертите може и да са ангелски, Дърк — каза провлачено, — но момичето не е ангел. Може би кръстоска между ангел и елф би било по-подходящо описание.

— Аз съм Дърк Хамилтън. Може би Шийла ти е говорила за мен? — във въпроса му се четеше нещо повече от просто любопитство. Художникът протегна ръка към Дженифър с навъсено лице.

— Съжалявам, не — отвърна учтиво на поздрава. Изведнъж изражението му стана почти болезнено. — Тоест спомена, че сте се интересували от някои нейни портрети. Тогава ли видяхте моя? — побърза да добави.

— Да. Тогава косата ти беше на опашки, много по-дълга, отколкото е сега. Усмихнатото ти лице изразяваше споделена радост. Това беше очарователно — каза. Още изучаваше чертите на лицето й. Може би я сравняваше с портрета.

— А, да, Шийла ми направи онзи портрет преди няколко години — усмихна се широко тя. Сега беше неин ред да разгледа лицето му. То не беше красиво, но излъчваше сила и присъствие, макар че му липсваше магнетизмът, който струеше от Лоугън. Той изглеждаше — Дженифър се поколеба — като човек, на когото може да се разчита. Да, внушаваше доверие.

— Виждам, че Шийла вече не работи на рецепцията — Дърк хвърли на Лоугън скептичен поглед.

— Предпочете да отстъпи поста си на Джени — отвърна Лоугън. — Поне за известно време.

Нито Дърк, нито Дженифър пропуснаха да забележат нехайното подчертаване на последната фраза, с което очевидно намекваше, че художникът бе причината за тази промяна.

Дърк отново прехвърли погледа ся върху Дженифър. Този път вложи малко повече лично отношение в инспекцията, като не пропусна да огледа и лявата ръка, върху която нямаше пръстен.

— Какво е мнението ти за художниците, Дженифър? — попита Дърк.

— По-скоро положително — побърза да се застрахова тя. Подразни се от явно неодобрителното изражение на Лоугън. От вчерашния му разговор с Шийла й бе станало ясно, че и двамата са притеснени от внезапното пристигане на Дърк в мотела. Но тя бе достатъчно голяма, за да има собствено мнение за хората. Този мъж й беше доста симпатичен. — Нали и сестра ми е художник — добави, преди паузата да е станала твърде продължителна.

— Нима? — отвърна саркастично Дърк. — Бях останал с впечатлението, че е хотелиерка и млада вдовица, която се бори за прехраната на двете си дечица. Доколкото разбирам, рисуването за нея е едно фриволно занимание, на което се отдава, когато няма нищо друго за правене.

— Дърк, защо не отидем в кафенето да обсъдим: твоето пътуване? — побърза да се намеси Лоугън, преди Дженифър да изрече язвителната забележка, която вече бе на езика й. — Тъкмо ще получа представа за някои от местата, които искаш да посетиш.

Дърк измъкна цигара от джоба си, потупа я по плота на рецепцията и я захапа.

— Да, защо пък не? След това ще можеш да се възползваш от пространните си организаторски способности и дарбата да убеждаваш, а аз току-виж съм си събрал багажа и съм се запилял нанякъде, нали?

Злъчните думи на Дърк накараха Лоугън да се разсмее. Като човек, който се забавлява от нечие безобидно подмятане.

— Дърк, не смяташ ли, че малко прекаляваш със сарказма? — отстъпи, за да му направи път. Отправиха се заедно към кафенето.

В сърцето на Дженифър нахлу вълна от съжаление към художника, чийто опонент се бе оказал тъй неравностоен. Съчувстваше му въпреки злостната критика по адрес на сестра й.

 

 

През следващата седмица Дженифър остана изненадана от невероятните усилия на Шийла да избягва Дърк Хамилтън. Реши, че просто притежава някакво шесто чувство по отношение на този мъж, защото успяваше да изчезне само миг преди набитата му фигура да се появи в стаята. Що се отнася до Дърк, името Шийла явно не фигурираше в неговия речник. Но той винаги се спираше и разменяше по няколко думи с Дженифър — нищо лично, просто неангажиращ разговор, за да убие времето.

Малкото информация, с която Дженифър се бе сдобила, идваше от Керъл, телефонистката. Тя бе горе-долу на годините на Дженифър, със светлокестенява коса и леко закръглена фигура. Когато, по обяд или привечер, се случваше да нямат много работа, съвсем естествено двете повеждаха разговор. Един следобед Дърк Хамилтън бе оставил ключа си на рецепцията и Керъл бе попитала Дженифър дали Шийла се радва, че господин Хамилтън се е върнал.

Дженифър бе принудена да отговори, че наистина няма представа. Попита Керъл защо смяташе, че трябва да се радва.

— Ами защото ми се струва, че миналото лято си прекарваха доста добре заедно. Искам да кажа, че понякога обядваха двамата или пиеха кафе през деня, а вечер тя обикновено го придружаваше до дома му. За известно време някои от нас смятаха, че между тях има нещо — отвърна колебливо Керъл. — Не че ги обсъждахме или нещо такова. Просто сестра ти е толкова мила и с нея се работи лесно… Нали разбираш, тъжно е, като си помисли човек… Вдовица, с две малки деца — би било добре да си намери някого.

Дженифър се бе съгласила и после небрежно бе попитала за развръзката.

— Ами предполагам, че нямаше как да последва развръзка. Един ден той просто се изнесе и това беше всичко. Разбира се, Лоугън… Искам да кажа, господин Тейлър — изчерви се силно момичето заради допуснатата грешка, — отсъстваше през по-голямата част от времето, докато господин Хамилтън беше тук.

— Какво общо има това? — попита Дженифър, целяща да узнае повече за връзката на сестра й с този мъж.

— Може би е чисто съвпадение — сви леко рамене Керъл, а после се облегна назад и въздъхна. — Но господин Тейлър… Не мога да виня сестра ти, ако си е загубила ума по него. Така се случва практически с всяка жена в радиус от сто километра в един или друг момент, независимо дали си го признава или не. Той притежава чар! Искам да кажа, че всяко момиче би се пробвало да възбуди симпатия у него, ако му се удаде, разбира се.

— И ако му се удаде? — Дженифър не успя да скрие сарказма в думите си.

— Следва бурна поредица от срещи, а щастливката става мишена на онези негови интимни усмивки и погледи, които те карат да се чувстваш така, сякаш в стаята няма друг човек — Керъл се загледа унесено в апарата, а Дженифър потрепери, припомняйки си своята реакция. — Напоследък — тръсна глава Керъл, като отпъди завладялото я видение, — откакто сестра ти пое управлението на мотела, момичетата се разредиха и намаляха. Не че някой й е признал победата, нали разбираш…

— Аха, разбирам — бе отвърнала Дженифър, благодарна, че апаратът зазвъня отново и сложи край на разговора им.

 

 

Тя задърпа ожесточено косата си и я раздели на път през средата, като уви по едно ластиче около късите опашчици. Погледна към пода, където шареният санбернар се бе проснал в цял ръст точно на вратата. Той повдигна клепачи и я изгледа сънено.

— Няма нужда да ми казваш колко малка изглеждам с коса на опашки, Паре — тросна му се тя и внимателно го прекрачи. — Трябва да изпера тези пуловери, а косата ми пада в очите.

Влезе в кухнята, където дрехите за пране бяха струпани до мивката. Кучето се вдигна летаргично, дотътри се в кухнята и се пльосна на пода в краката й.

— Значи реши да ми правиш компания.

Изгледа печалното му изражение и наклони глава на една страна. Въздъхна и се обърна към мивката. Потопи маслиненозеления пуловер в сапунената вода.

— Какъв забавен начин да прекараш почивния си ден — затънал до уши в пране, говорейки на едно куче, което е отегчено до сълзи! Благодаря ти за проявения интерес, Паре! — кучето махна два пъти с опашка и отново затвори очи.

Бе средата на работната седмица, време за кратък отдих, преди туристите да обсадят мотела през почивните дни, за да карат ски. Беше решила да се заеме с всичко, което изискваше време и което бе отлагала досега. Домашните задължения й се струваха толкова досадни и тривиални.

Някъде отвън се чу приглушеният звън на камбанки. Стори й се невероятно да е дошла Коледа. Не че Синди и Ерик не й напомняха за нея достатъчно често и не защото нямаше сняг. Просто у нея липсваше всякакво коледно настроение. Чувстваше в себе си пустота, която копнееше да запълни. Веселият звън на камбанки върна в спомените й носталгични картини от детството, когато се возеше на шейна, теглена от двете кончета на баща й — Блинкън и Нод. За първи път щеше да прекара Коледа далеч от родителите си и това бе причината за тази празнота, реши Дженифър.

С твърдо намерение да не се поддава на меланхолични настроения запя коледна песничка. Опитваше да звучи колкото се може по-бодро. Някой почука на входната врата и пеенето й премина в тихичко тананикане. Набързо избърса ръце и последва Паре към вратата.

Отвори и тананикането й секна. До тротоара бе паркирана блестяща черна шейна. Впрегнатият в нея ръждивокафяв кон с бяло петно на челото нервно тръскаше глава. Мъжът на прага се бе подпрял небрежно с ръка. Кафявите му очи я гледаха с мързеливо изражение. Снежинките бавно се стелеха между тях, а Дженифър продължаваше да гледа слисано Лоугън Тейлър. Светлокафявата му коса бе разрошена от вятъра и тя изпита необяснимо желание да посегне с ръка и да я приглади. Но начинът, по който я гледаха очите му изпод златистите мигли, бързо прогони тази мисъл от главата й.

— Е? — промълви Дженифър, като се опитваше да излъчва ледено безразличие. Не постигна нищо повече от умерена сърдечност.

— Ушите ти ли са нащрек, или е заради опашките? — подразни я с дяволит поглед. Тя бързо вдигна ръка към косата си.

— Предполагам, че е заради опашките — отвърна и почувства как се изчервява от смущение. Погледна към шейната. — Твоя ли е?

— Взех я назаем от един приятел — отвърна Лоугън. Очите му заблестяха весело заради моментно обзелата я стеснителност. Помислих, че ще е забавно да отидем до убежището на лосовете.

— Да, но децата още не са се върнали от училище. Ще си дойдат след няколко часа. Ваканцията им започва другата седмица.

— Знам.

— Тогава защо… — започна Дженифър и млъкна, когато той се разсмя. — Не виждам какво толкова смешно има.

— Знам, че съм добричък, мил, любящ — каза шеговито Лоугън — и прекрасен пример за децата. Но този следобед реших да вляза в ролята, в която ти ме предпочиташ — лошия вълк от „Червената шапчица“. — Дръпна закачливо червеникавата й опашчица.

Дженифър се поколеба. Гледаше като омагьосана коня и шейната и се опитваше да си представи една разходка в снега. Да, но с Лоугън? Нима не си търсеше белята?

— Е, Джени Глен? Доли започва, да губи търпение. Ще дойдеш ли с мен? — магията на плътния му глас си каза думата.

— Да — побърза да отвърне, преди да е променила решението си.

— Тогава побързай. Вземи си палтото. Ще те чакам при шейната — нахлупи плътно шапка и отстъпи крачка назад.

С бързина, която я учуди, Дженифър грабна дългото си синьо палто от гардероба, бутна чифт ръкавици в джоба, нахлузи ботушите за сняг и избута Паре навън. Лоугън, който я чакаше до шейната, й подаде ръка и й помогна да се качи. Тъкмо си слагаше ръкавиците, когато той се настани до нея от другата страна. Пресегна се и извади изпод седалката едно дебело одеяло от конски косъм. Разгъна го и Дженифър се скова, когато ръката му леко я докосна. Седалката не бе много широка. С едва прикрита усмивка той й подаде единия край на одеялото и обхвана с поглед притесненото изражение на лицето й.

— Ето, завий това около краката си — инструктира я той. — Ще ти пази топло.

Тя направи това, което й бе казано, а той взе другия край на одеялото, зави се и на свой ред го подпъхна под краката си. После хвана юздите и подвикна на коня. Първите неколкостотин метра Дженифър изпитваше неудобство от мъжа до нея, от допира на краката и ръцете му, но постепенно се отпусна от бодрия звън на камбанките, закачени за хамута на коня. Едрите като отронени цветчета снежинки сякаш увисваха във въздуха и се губеха в белите облаци на дъха им. Скоро излязоха извън града, а плъзгачите на шейната се носеха без усилие по снежния път.