Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 65 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Червената светлина върху контролното табло изчезна. Валентино бе прекъснал връзката.

Изминаха няколко секунди преди Парис да осъзнае, че единственият шум, който чуваше, бе собственият й пулс, отекващ в слушалките. Музиката беше спряла. Видя серия нули на монитора, там, където в обратен ред се отброяваха минутите до края на всяко парче. Колко ли време бе стояла мълчаливо в ефира?

Оставаха двайсет и три секунди до края на програмата и тя натисна копчето на микрофона си. Опита се да говори. Не можа. Опита отново.

— Надявам се, че харесахте песните, посветени на любовта. Ще се чуем пак утре вечер. Очаквам ви. Дочуване. С вас беше Парис Гибсън на къси вълни 101.3 мегахерца. Лека нощ.

Тя освободи двата контролни бутона и се изключи от ефир. После се изстреля от високия въртящ се стол, дръпна тежката врата на студиото, втурна се в тъмния коридор и пресече стаята на техниците.

Стаята беше празна, само върху бюрото на Стен имаше кутия от ресторанта за пържени пилета по кентъкски. Продължи да тича по коридора, при първото разклонение свърна в дясно и буквално се блъсна в Марвин, който влачеше дограма от вътрешните прозорци.

Тя го попита задъхано:

— Виждал ли си Стен?

— Не.

За Марвин можеше да се каже едно-единствено нещо — не беше по приказките. Ако изобщо проговаряше, използваше само едносрични думи.

— Тръгна ли си вече?

Този път Марвин не каза нищо, само вдигна рамене. Тя остави пазача, изтича до мъжката тоалетна и блъсна вратата. Стен се бе изправил до писоарите.

— Стен, ела тук.

Стен се сепна от нахлуването й и завъртя глава:

— Какво… Имам малко работа тук, Парис.

— Побързай, много е важно.

Тя се втурна обратно в студиото и извъртя стола си към компютъра. Той записваше всяко телефонно обаждане, за да се ползва като евентуален плейбек. Задължително се правеха записи на всичко, което излизаше в ефир. Но това ставаше с друга апаратура и не я засягаше в момента. Сега се интересуваше единствено от телефонното обаждане.

— Какво има?

Стен влезе и погледна часовника на ръката си.

— Имам планове за през нощта.

— Чуй това.

— Не забравяй, че смяната ми свършва в мига, в който изключиш микрофона си.

— Млъкни, Стен, и слушай.

Той се наведе над контролното табло.

— Добре, но след малко наистина трябва да тръгвам.

— Ш-ш-т.

Валентино тъкмо се представяше.

— Това е редовен слушател.

Стен изглеждаше позаинтригуван от ръбовете на ленените си панталони, отколкото от телефонния разговор. Но когато Валентино й заяви, че много ще съжалява, колегата й повдигна вежди.

— Какво означава това?

— Слушай.

До края на записа Стен мълча. Когато записът свърши, Парис го погледна в очакване. Той повдигна тесните си рамене.

— Някакъв шегаджия.

— Така ли? Това ли е оценката ти? Някакъв шегаджия?!

— Какво? Нима мислиш, че е на сериозно? — промърмори той.

— Не знам.

Тя се обърна и натисна копчето за включване на горещия телефон. Това бе линията, която водещите използваха за лични нужди.

— На кого звъниш? — попита Стен. — На ченгетата ли?

— Мисля, че би трябвало.

— Но защо? По телефоните непрекъснато се обаждат всевъзможни маниаци. Не се ли случи и миналата седмица с онзи, който искаше от теб да носиш покрова на погребението на майка му?

— Това е друго. Всяка вечер разговарям с най-различни хора. Но този… не знам — добави несигурно тя.

Когато отговориха на позвъняването й, тя се представи и с няколко думи разказа на оператора какво й се бе случило.

— Вероятно не е нещо важно. Все пак мисля, че някой трябва да чуе разговора.

— Слушам вашата програма, когато не съм на работа, мис Гибсън — отвърна операторката. — Не сте човек, който лесно се паникьосва. Изпращам ви полицейска кола.

Парис й благодари и затвори.

— Идват.

Стен трепна.

— Трябва ли и аз да присъствам?

— Не, тръгвай си. Ще се оправя. Марвин е тук.

— Всъщност не е. Чупи се. Видях го да излиза, когато идвах насам от тоалетната, където бях грубо прекъснат по средата на нещо много важно. Такива изненади могат да наранят някого, ако искаш да знаеш.

Тази вечер не й беше до Стен.

— Едва ли би могло да се случи тъкмо на теб.

Тя му махна с ръка да тръгва.

— Свободен си. Но заключи вратата след себе си. Аз ще отворя на полицаите.

Безпокойството й сигурно се бе пренесло и върху него, защото той се почувства като дезертьор.

— Не, ще почакам с теб — отвърна й намусено. — Върви да си направиш чай или нещо друго. Изглеждаш уплашена.

Тя беше уплашена. Предложението му й хареса. Отправи се към кухнята за служителите, но не стигна до нея. Откъм вратата се разнесе неприятен звън и изпълни цялата сграда — някой натискаше звънеца на главния вход.

Тя промени посоката си и се втурна към предната част на сградата. С облекчение видя двамата униформени полицаи зад стъклената врата. Нищо че и двамата изглеждаха така, сякаш току-що бяха излезли от полицейската академия. Единият бе толкова млад, че дори нямаше брада. Но и двамата имаха делови вид и се представиха важно и лаконично.

— Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо.

— Минавахме оттук и като чухме обаждането, се върнахме — обясни единият. Двамата партньори я гледаха по странен начин подобно на повечето хора, с които се срещаше за първи път. Слънчевите й очила ги накараха да изпитат внезапно любопитство.

Без да се съобразява с очилата си и с любопитството им, тя поведе полицаите Григс и Карсън през лабиринта от тъмни коридори.

— В студиото имам запис на разговора.

Обикновеният интериор не ги бе подготвил за сложната електроника в студиото. Те се заоглеждаха с любопитство и страхопочитание. Тя им представи Стен и ги върна в действителността. Не си стиснаха ръцете. Парис взе мишката на компютъра и включи записа на разговора си с Валентино.

Мълчаливо го изслушаха. Полицай Григс съсредоточено гледаше тавана, а Карсън бе забил очи в пода. Когато свърши, Григс се изкашля, видимо смутен от грубия език на Валентино.

— Често ли получавате такива обаждания, мис Гибсън?

— Понякога ми звънят странни хора и шегаджии. Дишат тежко и правят мръсни предложения, но нищо не наподобява онова, което току-що чухте. Не съм получавала никакви заплахи. Валентино се е обаждал и преди. Разказвал ми е за очарователната си нова приятелка, за скъсването между тях, разбило сърцето му. Но никога не е говорил такива неща. Нищо подобно на това.

— Мислиш ли, че е същият мъж?

Всички се обърнаха към Стен, който ги бе прекъснал. Стен продължи:

— Може би някой, който слуша програмата ти и знае, че Валентино е редовен слушател, се е представил за него.

— Възможно е — отвърна замислено Парис. — Почти съм сигурна, че Валентино променя гласа си. Никога не звучи естествено.

— Пък и името не е често срещано — обади се Григс. — Мислите ли, че е истинско?

— Няма как да знам. Понякога слушателите не желаят да се представят и искат да останат анонимни.

— Има ли начин да проследим обаждането?

— Наш инженер изработи програма към звукозаписното устройство, което ще ни даде телефонния номер, ако изобщо съществува такъв. Освен това отбелязва часа и датата на всеки разговор.

Тя извади информацията на монитора. Нямаше име, само местен телефонен номер, който Карсън записа.

— Добро начало — отбеляза той.

— Може би — отвърна Григс. — Като имаме предвид защо се е обадил и какво е съобщил, едва ли е ползвал телефонен номер, който би могъл да бъде проследен.

Парис разбра мисълта му и попита:

— Мислите, че ни е подвел?

Не получи пряк отговор от полицаите. Карсън се обади:

— Ще набера номера и ще видим кой ще се обади.

Използваше клетъчния си телефон и изчака няколко позвънявания, но никой не отговори.

— Няма и гласова поща. По-добре е да го подам за проследяване.

Набра цифрите и докато даваше интересуващия ги телефонен номер, на когото трябва, Григс обясни на Парис и на Стен, че номерът ще бъде проследен.

— Според мен това е някой, който е използвал името на ваш редовен слушател и иска да види как ще реагирате.

— Като онези психари, които говорят мръсотии по телефона — уточни Стен.

Григс поклати късо подстриганата си глава.

— Точно така. Обзалагам се, че ще попаднем на някой самотен пияница или на група скучаещи хлапета, които се опитват да се развличат, като говорят мръсотии или плашат хората по телефона.

— Надявам се да сте прав.

Парис се сви и разтърка ръце, за да се стопли.

— Не виждам кой би могъл да се шегува по този начин, но предпочитам да е станало така.

— Вече са по следите. Бързо ще го открият — прекъсна ги Карсън.

— Ще ми кажете ли, какво са отрили?

— Разбира се, мис Гибсън.

Стен й предложи да я изпрати до вкъщи, но го направи с половин уста и се зарадва, когато тя отказа. Пожела им лека нощ и си тръгна.

— Как можем да се свържем с вас, когато научим нещо? — попита Григс, докато вървяха по кънтящите коридори към изхода.

Парис им даде домашния си телефон и ги предупреди, че не е в указателя.

— Разбира се, мис Гибсън.

Полицаите се изненадаха, че сама заключи сградата.

— Сама ли работите всяка нощ? — попита Карсън, докато я изпращаха до колата и.

— И Стен е тук.

— Какво върши и откога е при вас?

Не върши кой знае какво, помисли си тя с кисело изражение на лицето. Но им каза, че е инженер.

— Дава дежурства и следи да не стане някоя беля с техниката. Заедно сме от две години.

— Никой друг ли не работи през нощта?

— Е, и Марвин. От няколко месеца е чистач.

— Фамилното му име?

— Не ми е известно. Защо?

— Човек никога не знае — отвърна Григс. — Разбирате ли се добре с тези двамата?

— Марвин не се разбира с никой, но той не е от тези, които ще говорят мръсотии по телефона — засмя се Парис. — Говори само когато се обръщат към него, пък и тогава изсумтява нещо неразбираемо под носа си.

— Ами Стен?

Стана й неприятно, че говори зад гърба му. Ако проявеше честност, онова, което щеше да им каже, нямаше да бъде никак ласкателно, затова им отговори кратко:

— Добре се разбираме. Сигурна съм, че никой от тях няма общо с обаждането.

Григс й се усмихна и решително и шумно затвори малкия си бележник.

— Няма да ви навреди, ако ви следваме донякъде.

* * *

Когато влезе, телефонът звънеше. Тя побърза да вдигне.

— Ало?

— Мис Гибсън, обажда се офицер Григс.

— Да?

— Всичко ли е наред?

— Да. Тъкмо изключих алармата. Научихте ли нещо?

— Номерът принадлежи на уличен телефон близо до колежа. На мястото беше изпратена полицейска кола за проверка, но наоколо нямало никой. Телефонът е пред една аптека, която затваря в десет часа. На мястото и на паркинга нямало жива душа.

С други думи, намираха се в изходната позиция. Беше се надявала, че телефонният номер ще ги отведе при някой тъжен самотник, както бе предположил Григс, при някоя изгубена душа, която бе заплашила нея и въображаемата си заложница, с цел да привлече вниманието към себе си.

Първоначалните й страхове се оправдаха.

— И сега какво?

— Виждате ли, всъщност няма какво да правим, докато не се обади пак. А мисля, че няма да го направи. Вероятно е бил някой, който е искал да ви подразни. Утре вечер ще изпратим полицейски коли да патрулират около телефонната кабина и да наблюдават всеки, който се появи наблизо.

Не бе доволна, но нямаше да получи повече. Поблагодари на двамата партньори. Бяха направили онова, което се очакваше от тях, ала тя не можеше да се съгласи, че обаждането на Валентино е било някаква шега и че няма защо да се тревожи. Безпокоеше я и мястото, от което бе извършено обаждането. Нима онзи, който бе искал да обърне вниманието на хората върху себе си, нямаше да остави очевидни следи, за да бъде проследен и идентифициран, заловен от полицията и интервюиран от вестниците?

Валентино бе използвал обществен телефон, така че обаждането да не може да бъде проследено. Не иска да бъде идентифициран.

Тази мисъл не спираше да се върти в главата й и да я тревожи, докато крачеше нервно по коридора към спалнята си. Винаги, когато се връщаше от работа у дома, стаите бяха тъмни и тихи.

Прозорците на съседните къщи също бяха тъмни и притихнали в среднощния час, но имаше разлика. В тях бяха звучали молитви на деца преди сън. Съпруги и съпрузи си бяха пожелали лека нощ с целувка. Някои се бяха любили, преди да притихнат под завивките. Спяха заедно, топлеха се един друг, сънуваха заедно. Живееха заедно. Светлините на нощните им лампи облекчаваха тежестта на тъмнината като огънчета на уюта, запалени в претъпкани с играчки и обувки стаи, където бе кипял пълноценен семеен живот.

Нощните лампи в къщата на Парис подчертаваха недокоснатата чистота и подредба на стаите. Единствените шумове в дома й се раждаха от собствените й движения. Тя спеше сама. Ако зависеше от нея, нямаше да е така, но нещата стояха по този начин и трябваше да ги приеме такива, каквито са.

Тази нощ, обаче, самотата я обезкуражаваше и причината за това бе обаждането на Валентино.

Години наред слушаше различни гласове, различаваше нюансите им, улавяше скрити известия, можеше да каже кое е лъжа и кое истина и чуваше повече от онова, което слушателите изричаха на глас. Можеше да си извади не едно заключение за човека само по неговата интонация. Някои обаждания й доставяха радост, други й носеха тъга, караха я да се замисли, дразнеха я, дори направо я разяряваха.

Никое не я бе карало да се страхува. До тази нощ.