Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 65 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Дийн Малой стана от леглото. Лутайки се в тъмнината, той най-после откри бельото си на пода, взе го и отиде в банята. Много тихо затвори вратата и светна лампата.

Тъй или иначе Лиза се събуди.

— Дийн?

Той се опря с две ръце на ръба на умивалника и погледна лицето си в огледалото. Отражението му се вглеждаше и него и той не можеше да определи дали с отчаяние, или с отвращение. Но със сигурност укоризнено.

Продължи удивено да се наблюдава още няколко секунди, после завъртя крана и се наплиска със студена вода. Използва тоалетната, нахлузи боксерките си и отвори вратата.

Лиз бе запалила нощната лампа и се бе облегнала на лакът. Русата й коса бе разрошена, под очите й личаха останки от грим. Ала все пак успяваше дори в този си вид да бъде привлекателна.

— Ще вземеш ли душ?

Той поклати глава:

— Не точно сега.

— Ще те изтъркам отзад.

— Благодаря ти, но…

— А отпред?

Той й отвърна с бърза усмивка.

— Друг път.

Панталоните му висяха върху креслото. Когато се протегна, за да ги вземе, Лиз се отпусна по гръб върху купа възглавници.

— Тръгваш си.

— Много бих искал да остана, Лиз.

— През последните седмици не си оставал за през цялата нощ.

— И аз го искам не по-малко от теб, но засега трябва да оставим нещата така, както са си.

— И таз добра, Дийн. Той е вече на шестнайсет.

— Да, на шестнайсет е. Ако беше малко дете, щях всеки миг да знам къде се намира, какво прави и с кого. Ала Гавин е на шестнайсет и има шофьорска книжка. За всеки родител това е истински кошмар, който продължава двайсет и четири часа в денонощието.

— Вероятно няма да си е вкъщи, когато се прибереш.

— По-добре да си е у дома — измърмори той, докато напъхваше ризата в панталоните си. — Снощи наруши вечерния час и на сутринта го направих на мат и маскара. Забраних му да излиза.

— Колко време?

— Докато не осъзнае вината си.

— А ако не го е направил?

— Ако не е останал у дома ли?

— Не, ако не я е осъзнал?

Това беше много по-труден въпрос. Изискваше по-сложен отговор, за което през нощта той нямаше време. Напъха краката си в обувките, приседна на крайчеца на леглото и взе ръката й в своята.

— Не е честно поведението на Гавин да диктува твоето бъдеще.

Нашето бъдеще.

— Нашето бъдеще — поправи се тихо той. — Адски е нечестно. Заради него плановете ни са винаги неопределени, а това е гадно.

Тя целуна опакото на дланта му, като очите й гледаха нагоре към него през гъстите мигли.

— Дори не мога да те убедя да останеш една нощ при мен, а се надявах, че до Коледа ще сме вече съпруг и съпруга.

— Може и да стане. Нещата могат да се уредят по-бързо, отколкото очакваме.

Тя не споделяше оптимизма му и смръщеното й чело го доказваше.

— Бях достатъчно търпелива. Нали, Дийн?

— Така е.

— Мисля, че през двете години, докато бяхме заедно, бях повече от сговорчива. Преместих се тук, без да се двоумя. И макар според мен да бе по-разумно да живеем заедно, съгласих се да наема тази къща.

Паметта й беше избирателна и неточна. Никога не бяха обсъждали възможността да живеят заедно. Той дори не можеше да мисли за това, докато Гавин е при него. Нямало е никаква причина за колебания по повод преместването й в Остин. Той никога не бе настоявал на това. Всъщност би предпочел тя да беше останала в Хюстън.

Когато се премести, Лиз съвсем на своя глава реши да направи същото. Решението й тогава го изненада и се наложи той да симулира изблик на щастие, за да прикрие лекото си раздразнение. Беше му се наложила в момент, когато последното нещо, от което имаше нужда, бе някой да му налага мнението си.

Ала вместо да спори и да дразни лъва, той призна, че тя е била изключително търпелива с него, както е търпелива и при настоящите обстоятелства.

— Добре осъзнавам колко много се промени положението, откакто започнахме да се виждаме. Не се поколеба да се свържеш със самотен баща на момче в трудна възраст. Беше по-търпелива, отколкото имах право да се надявам.

— Благодаря — отвърна с облекчение тя. — Но тялото ми е нетърпеливо, Дийн. Всеки изминал месец означава едно яйце по-малко в кошницата.

Той се усмихна на тънкия намек по повод биологичния й часовник.

— Отчитам жертвите, които си направила за мен. И които продължаваш да правиш.

— Бих искала да правя още жертви за теб — потупа го по бузата тя. — Защото, дявол да го вземе, ти ги заслужаваш, Дийн Малой.

Той знаеше, че е искрена, ала нейната искреност не подобри настроението му, дори задълбочи още повече унинието, което го обхващаше.

— Моля те за още малко търпение, Лиз. Гавин е непоносим, но има причини за лошото му поведение. Дай ни още малко време. Надявам се, че скоро ще намерим удобно кътче, където и тримата ще можем да живеем.

Тя направи гримаса.

— Удобно кътче, а? Продължавай да използваш подобни изрази и няма да усетиш кога ще получиш собствено дневно токшоу по телевизията.

Той се ухили, щастлив, че можаха да завършат сериозния разговор с по-шеговит тон.

— Още ли имаш намерение да заминеш за Чикаго утре?

— Само за три дни. Срещи при закрити врати с хората от Копенхаген. Само мъже. Яки, руси викинги. Ревнуваш ли?

— И още как!

— Ще ти липсвам ли?

— Ти как мислиш?

— Какво ще кажеш да ти оставя нещо, което да ти напомня за мен?

Тя отхвърли чаршафа от себе си. Гола и мъркаща като котка изтегнала се върху разхвърляното легло, на което се бяха любили, Елизабет Дъглас приличаше повече на разглезена куртизанка, отколкото на вицепрезидент по маркетинг на международна верига луксозни хотели.

Имаше чувствена фигура, която сама харесваше. За разлики от повечето си съвременнички не трепереше за всяка погълната калория. Когато се налагаше да носи собствения багаж, приемаше го като тренировка и никога не се отказваше от десерта. Извивките по тялото й бяха красиви. Всъщност бяха страхотни.

— Прелъстителна си — въздъхна той. — Много. Но ще се задоволя само с една целувка.

Тя страстно го целуна, като пое езика му в устата си по начин, който със сигурност би накарал всички викинги вкупом да вият от завист. Той беше онзи, който прекъсна целувката.

— Наистина трябва вече да тръгвам, Лиз — прошепнаха устните му, долепени до нейните, преди да се отдръпнат съвсем.

— Попътен вятър.

Тя придърпа чаршафа, за да прикрие голотата си и си лепна усмивка, за да замаскира изписаното върху лицето й разочарование.

— Когато пристигна, ще ти се обадя.

— Направи го.

Той си тръгна, като се стараеше да не изглежда така, сякаш е избягал. Въздухът навън го обгърна като влажно одеяло. Когато вдиша, стори му се, че усети мириса на мокра вълна. Докато измина късото разстояние до колата си, ризата залепна на гърба му. Запали двигателя и нагласи климатика на най-силно. Радиото автоматично се включи. Елвис пееше „Самотна ли си тази нощ?“

По това време по улиците нямаше почти никакво движение. Дийн намали пред жълтата светлина на светофара и когато песента свърши, той вече беше спрял.

„През нощта в планините ще бъде мъгливо. Благодаря ви, че прекарахте времето си заедно с мен на вълни 101.3 мегахерца.“

Доверителният женски глас отекна в купето на колата. Звуковите вълни притискаха гърдите и корема му. Гласът на водещата бе отлично модулиран от осемте тонколонки, поставени от немските инженери на стратегически места в купето. Изключителният звук създаваше впечатлението, че тя е съвсем близо до него, сякаш се возеше на съседното място в колата.

„Сега се разделяме, като ви предлагам да чуете някои от любимите ми парчета. Надявам се, че ги слушате с любимия човек до себе си. Притиснете се силно един към друг.“

Дийн се вкопчи във волана и отпусна глава върху дланите си, докато известната ливърпулска четворка копнееше за утрешния ден.

* * *

Още щом съдия Беърд Кемп получи колата си от паркинга на хотел „Четирите сезона“ и влезе в нея, той отпусна възела на вратовръзката и съблече сакото си.

— Боже, колко се радвам, че най-после свърши!

— Ти настоя да присъстваме.

Мариан Кемп изхлузи скъпата наметка от раменете си и дръпна диамантените обеци от ушите си, като потрепери от болка, когато кръвта отново нахлу в обезкървените от клипсовете участъци.

— Добре, но нима беше нужно да ни включваш и в последващата част?

— Е, за нас беше добре да си тръгнем последни. Останахме заедно с най-влиятелните персони.

Като всяка вечеря при раздаване на награди и тази бе досадно дълга. Последва коктейл в апартамента за приеми и съдията не пропусна възможността неофициално да агитира преизбирането си. Докато пътуваха за вкъщи, мистър и мисис Кемп обсъждаха присъствалите на вечерята, като съдията иронично ги наричаше: „Добрите, лошите и грозните“.

Когато пристигнаха, той се запъти към бърлогата си, която никога не оставаше без достатъчни количества от любимите му напитки — Мариан се грижеше за това.

— Ще пийна чашка преди сън. Да налея ли две?

— Не, скъпи, благодаря. Аз се качвам.

Мариан се заизкачва по извитата стълба, която наскоро се бе появила в модно списание за вътрешно обзавеждане. За снимките бе облякла бална рокля, ушита специално за случая, и носеше огърлица от светложълти диаманти. Получи се доста добър портрет, поне тя така каза. Съдията бе доволен от съпътстващата статия, възхваляваща домакинята, задето бе превърнала дома им в такова бижу.

Коридорът на втория етаж беше тъмен, но тя с облекчение забеляза светлина под вратата на стаята, отредена за Джейни. Макар лятната ваканция да беше започнала, съдията бе определил вечерен час за седемнайсетгодишната им дъщеря. Предишната вечер бе закъсняла и се върна едва на зазоряване. Очевидно беше пила, и ако Мариан не грешеше, миризмата, излъчваща се от дрехите й, бе на марихуана. Нещо по-лошо — беше шофирала в това състояние.

— За последен път те измъквам — изрева съдията. — Ако това се повтори, троши си сама врата. И пръста си няма да мръдна. Нека го впишат в досието ти.

От отговора на Джейни повя досада:

— Е, и какво от това?

Сцената се разигра на такъв висок тон и бе гарнирана с такива ругатни, че Мариан се разтревожи да не би съседите да чуят всичко въпреки огромното пространство от грижливо подрязани храсти между двете имения. В края на кавгата Джейни се затвори в стаята си, като затръшна вратата и превъртя ключа. Цял ден не им проговори.

Ала последната заплаха на съдията очевидно й бе направила впечатление. Дъщеря им си бе у дома, а по нейните стандарти, беше съвсем рано. Мариан спря пред вратата й и посегна да почука. Но дочу гласа на радиоводещата, чието предаване Джейни обикновено слушаше, когато се размекнеше. Тя бе добре дошла след противните дисководещи, представящи хард рок и рап.

Винаги, когато усещаше, че някой иска да се разпорежда с личния й живот, момичето избухваше. Майка й не искаше да наруши несигурния мир и не почука, а свали ръката си и продължи по коридора към главния апартамент.

* * *

Тони Армстронг се стресна и се събуди.

Остана да лежи неподвижно, като се вслушваше в шума, който я бе събудил. Дали някое от децата я бе повикало? Може би беше хъркането на Брад?

Не, в къщата цареше тишина, нарушавана единствено от тихото мъркане на климатичната инсталация. Онова, което я бе събудило не беше шум. Не беше и шумното дишане на съпруга й. Защото възглавницата до нея не бе докосната.

Тони стана и си наметна лек пеньоар. Погледна часовника. Един и четирийсет и две. А Брад все още не се беше прибрал.

Преди да слезе на долния етаж, тя надникна в детската стая. Макар че всяка вечер момичетата си лягаха всяка в нейното легло, те неизменно се събираха, за да спят в едно легло. Разликата във възрастта им беше едва година и четири месеца и често ги вземаха за близначки. Сега, с малките си здрави телца свити едно до друго и с рошавите си главички върху общата възглавница, децата бяха като две капки вода. Тони придърпа завивката върху раменете им, погледна ги с любов, като се възхити на невинната им хубост и излезе на пръсти от стаята.

Космически корабчета и други механични играчки буквално задръстваха стаята на сина й. Тя си проправи път към леглото му, като внимаваше да не ги настъпи. Момчето спеше по корем, метнало крака встрани, а едната му ръка висеше от леглото.

Възползва се от възможността и го помилва по бузката. Беше достигнал възрастта, в която всяка демонстрация на обич го караше да се муси и недоволства. Като първороден син той мислеше, че трябва да играе ролята на малко мъжле.

Но всеки път, когато си помислеше, че момчето й се превръща в мъж, сърцето й се изпълваше с отчаяние, обземаше я почти паника.

Докато слизаше, няколко стъпала изскърцаха, ала Тони харесваше шумовете и несъвършенствата на къщата си — те й придаваха атмосфера. Имаха късмет, че я откриха. Кварталът беше хубав и наблизо имаше основно училище. Собствениците бяха намалили цената, тъй като много искаха да я продадат. Някои части имаха нужда от сериозно потягане, ала тя пожела да направи сама повечето от ремонтните работи, така че покупката да се вмести в семейния им бюджет.

Докато се занимаваше с къщата, Брад свикваше с новата си работа. Побърза да извърши необходимите поправки, преди да почисти дома. Търпението и усърдието й бяха възнаградени. Къщата стана не само по-хубава, но и по-стабилна. Първо отстрани недостатъците и чак след това я боядиса и излъска.

За жалост не всичко бе тъй лесно поправимо.

Както сама очакваше, всички стаи на първия етаж бяха тъмни и празни. Включи радиото в кухнята, за да отхвърли тежестта на зловещата тишина. С нежелание си наля чаша мляко и се насили да отпива спокойно от него.

Може би не беше справедлива към съпруга си. Вероятно му се бе наложило да присъства на семинара по данъчно облагане и финансово планиране. По време на вечерята бе заявил, че ще се прибере късно през нощта.

— Нали помниш, скъпа — каза той, когато тя се изненада. — Предупредих те още в началото на седмицата.

— Не, не си ме предупредил.

— Съжалявам. Останах с впечатлението, че съм ти казал. Имах намерение да го направя. Би ли ми подала картофената салата? Между другото, много е вкусна. Каква подправка си й сложила?

— Копър. За първи път чувам за този семинар, Брад.

— Партньорите ни го препоръчаха. Спестили куп данъци от онова, което научили на последния семинар.

— В такъв случай да дойда и аз. Бих могла да приложа наученото в семейния бюджет.

— Добра идея. Ще внимаваме да не изпуснем следващия. Трябва да се запишеш предварително.

Беше й съобщил времето и мястото на семинара, каза й да не го чака, защото след официалното представяне щяло да има неофициално обсъждане и не знаел колко ще продължи. Преди да излезе, целуна нея и децата. Вървеше към колата си оживено и наперено, сякаш не отиваше на сериозен семинар.

Тони изпи млякото си.

За трети път се обади по клетъчния му телефон, и както при предишните две обаждания, отговори й гласовата поща. Тя не остави съобщение. Хрумна й да позвъни в залата, където се провежда семинарът, ала това щеше да бъде чиста загуба на време. През нощта там едва ли имаше някой.

След като по-рано вечерта изпрати съпруга си, тя раздигна масата и изкъпа децата. Когато те си легнаха, опита се да влезе в кабинета на Брад, но откри, че е заключил вратата. За неин срам побесня и затършува из къщата за някоя фиба, фуркет или пила за нокти, нещо, с което да отключи.

Взе отвертка и вероятно повреди непоправимо бравата, ала не й пукаше. За нейно голямо разочарование в стаята нямаше нищо, което да оправдае яростта и подозренията й. Върху бюрото му лежеше съобщението за семинара. В личния си календар беше отбелязал датата. Очевидно го бе включил в плановете си.

Ала съпругът й бе неповторим в създаването на димни завеси.

Седеше на бюрото му и се взираше в тъмния екран на монитора. Допря ръка до бутона за включване: искаше й се да започне проучване, което само крадци, шпиони и подозрителни съпруги извършваха. Не беше се докосвала до него, откакто й бе купил компютър специално за нейните нужди. Когато видя етикираните кутии, които той донесе и стовари върху кухненската маса, тя възкликна:

— Купил си още един компютър!

— Време е да си имаш свой собствен. Честита Коледа!

— Сега е юни.

— Е, подранил съм. Или съм закъснял — той сви рамене по начин, който я обезоръжаваше.

— Сега вече имаш свой компютър и когато изпращаш електронна поща на приятелките си, когато пазаруваш по Интернет или правиш нещо друго, няма да се налага да ме изчакваш.

— Но аз използвам компютъра през деня, когато си в клиниката.

— Това имам предвид. Сега ще можеш да си онлайн винаги, когато пожелаеш.

Което се отнася и за теб.

Очевидно бе прочел мислите й, защото каза:

— Не е това, което си мислиш, Тони.

Стоеше, опрял ръце на хълбока си в отбранителна позиция.

— Сутринта се разрових в склада. Забелязах това малко, розово и компактно компютърче, дето може да върши почти всичко и си рекох: „Колко женствено и полезно. Също като скъпата ми съпруга.“ И импулсивно реших да ти го купя. Мислех, че ще ти е приятно. Очевидно съм сгрешил.

— Приятно ми е — отвърна разкаяно тя. — Много мил жест, Брад. Благодаря ти.

Погледна под око кутиите.

Розово ли каза?

После се засмяха. Той я взе в мечешката си прегръдка. Ухаеше на слънце, сапун и здраве. Притисната до тялото му, тя се чувстваше удобно и безгрижно, беше й добре. Страховете й изчезнаха.

Временно, обаче. Скоро отново излязоха на повърхността.

Тази вечер тя не включи компютъра му. Боеше се от онова, което можеше да открие. Ако й трябваше парола, за да получи достъп, подозренията й щяха да се потвърдят, а тя не го желаеше. Не, за бога, наистина не го искаше.

Направила всичко по силите си, за да оправи изкъртената брава, тя си легна с намерение да заспи, като се надяваше, че скоро Брад ще я събуди, ще я залее с нова информация за данъчни хитрости, подходящи за семейства с доходи като техните. Отчаяно се надяваше на това.

„Приятно ми беше да сме заедно — се носеше приглушеният глас от радиото. — Аз съм Парис Гибсън с неувяхващите песни за любовта.“

Никакъв семинар не продължаваше до два след полунощ. Пък и нямаше терапевтична група, която да провежда срещите си в малките часове на нощта. Така се бе извинил Брад предишната седмица, когато се прибра на зазоряване.

Обясни й, че един от групата много трудно се приспособявал към терапията.

— След срещата той ме помоли да пийнем бира, каза, че имал нужда от рамо, на което да поплаче. Този тип наистина имаше проблем, Тони. Ух! Няма да повярваш какви ми ги наговори. Направо ми се гади! Както и да е, знаех, че ще ми влезеш в положението. Сама разбираш как е.

Много добре разбираше всичко. Лъжите. Отричанията. Липсата на обяснение за отсъствията му. Заключените врати. Знаеше как е, добре го знаеше. Точно както сега.