Сандра Браун
Здравей, тъма (36)

Тридесет и пета глава

— По дяволите! По дяволите! — повтаряше Дийн, докато се опитваше да набере номера по клетъчния си телефон.

С една ръка управляваше колата, а с другата държеше слушалката. Неколкократно се бе опитал да позвъни на телефона за спешни случаи, който Парис му бе дала. Никой не отговаряше. За кой ли път набра открития номер на радиостанцията, но отново чу записания глас, който го уведомяваше, че Парис ще се обади всеки миг. Позвъни и на клетъчния й телефон, но попадна на гласовата поща.

— Защо не ми каза за Рондо? — Къртис, който не бе пропуснал да вземе оръжието си, също бе с телефон в ръка. Беше на линия в очакване на повече информация за Джон Рондо.

— И аз разбрах преди малко.

Детективът стоеше точно до него, когато Гавин разказваше на баща си за Рондо. Трудно бе да се каже кой тръгна пръв. Дийн помнеше, че бе изблъскал Къртис от пътя си и се бе втурнал към изхода.

Не бе напреднал много, когато Къртис извика през рамо на полицаите веднага да се отправят към радиостанцията.

— И спецчастите! Тръгвайте! Веднага! Бързо!

Дийн не спря, за да види, дали заповедите на сержанта се изпълняват. Къртис също бързаше. Изскочиха през двойната врата и хукнаха надолу по стълбите, като вземаха по две-три стъпала наведнъж, докато стигнаха нивото на гаража. Най-близо стоеше колата на Дийн. Потеглиха веднага. Както я беше пришпорил, щяха да изпреварят полицейските коли.

— Пропусна да ми кажеш, че Рондо е нападнал момчето ти в тоалетната.

— Въпросът беше личен. Мислех си, че е най-обикновен шибаняк.

— Шибаняк с… — Къртис замълча и заслуша. — Да, да — говореше в телефонната слушалка той. — Какво открихте?

Докато Къртис затягаше примката около Джон Рондо, Дийн пак набра номерата на Парис. Резултатът бе същият и той цветисто изруга и още по-силно натисна газта.

В същия миг предаването спря, сякаш бе пряко свързано с педала за газта. Тъй като досега бе слушал гласа на Парис по радиото, внезапната тишина и съскането в празния ефир му прозвучаха като смразяващ писък.

Заключението, което направи, го извади от контрол. Той гневно въртеше копчетата на радиото в автомобила. Всички радиостанции работеха нормално. Радиото му беше наред. Станцията на вълни 101.3 мегахерца бе спряла излъчването си.

— Ефирът мълчи.

Къртис, който бе погълнат от разговора, обърна въпросително глава към него:

— А?

— Станцията изчезна. Парис спря да излъчва.

— Господи!

После каза в слушалката:

— Достатъчно засега — и затвори.

— Какво става? Кажи ми — настоя Дийн, докато вземаше завоя буквално на две колела.

— В семейството на Рондо липсва баща. В момента проверяват дали е починал, когато Джон е бил бебе, или мистър Рондо изобщо не се е вясвал и синът му не го познава.

— Разбрах, продължавай.

— Майката е работила, за да издържа Джон и сестра му, с година по-голяма от него.

— Какво казват те?

— Нищо. Не са между живите.

Дийн светкавично се обърна към Къртис.

— Но той говореше за тях в сегашно време!

— Били са убити в дома им, когато Джон е бил на четиринайсет. Той открил телата. Сестра му е била удавена във ваната. Майка му е била промушена в гръбнака с шиша за лед, докато е спяла.

— Кой го е направил?

— Извършителят неизвестен. От замразените случаи.

— Вече не е — Дийн стисна здраво волана.

— Не сме сигурни — отвърна Къртис, отгатнал накъде бие. — Бил е възпитаван, но никога не е бил между заподозрените. Майката и двете деца са били много привързани един към друг. Майка им работела, за да ги издържа. Братът и сестрата са оставали заключени у дома. Разчитали са един на друг. Били са много близки.

— Обзалагам се, че е било така — отвърна мрачно Дийн. — Твърде близки.

— Подозираш кръвосмешение?

— Поведението на Валентино е симптоматично. Защо тези неща липсват в досието на Рондо?

— Фактите са вписани. Остинското полицейско управление внимателно проучва всеки кандидат.

— Едва ли някой е осъзнал какво се крие зад трагедията да изгубиш цялото си семейство. Не са усъмнили в кръвосмешение. Какво е станало с малкия Джон след двойното убийство?

— Бил отгледан от чужди родители. Живял при тях, докато пораснал достатъчно, за да се грижи сам за себе си.

— Имали ли са други деца?

— Не.

— За щастие. Разбирал ли се е с новия си баща?

— Няма данни. Безумно го обичали.

— Особено жената.

— Не знам — отвърна Къртис. — Но му дали блестяща оценка. Твърдели, че е идеалното дете. Послушно. Уважително. Възпитано.

— Много психопати са такива.

— Получил отлична характеристика от полицейската академия — продължи Къртис. — В училище нямал никакви проблеми. Ходил две години в колеж, преди да постъпи в академията. Искал да стане полицай…

— Нека отгатна. За да може да защитава другите жени и да не позволи да бъдат убити като майка му и сестра му.

— Нещо такова — погледна го Къртис. — Но има една малка подробност…

— Да?

— В момента на смъртта си сестрата била бременна в петия месец.

Дийн му хвърли въпросителен поглед.

— Не — отвърна Къртис. — Проверили. Бебето не било от Рондо.

— Точно това щях да ти кажа — мрачно заключи Дийн. — Затова я е убил.

Телефонът на Къртис звънна.

Дийн вече виждаше светлините на предавателната кула. Колко му оставаше? Един-два километра? Или повече? Движеше се плътно зад фургона на спецчастите. Фургонът ги бе настигнал преди няколко километра и Дийн го бе пропуснал пред себе си.

Фургонът летеше по пътя, но на Дийн му се щеше шофьорът да увеличи скоростта още повече. Те водеха колоната от няколко полицейски коли. Най-накрая се движеше линейката. Той се опита да не мисли за нея. Къртис свърши разговора си.

— Влезли са в апартамента на Рондо. Не бил нещо особено, но открили модерна фотографска апаратура. Имало албуми, пълни с мръсни снимки. Много от тях на Джейни. На леглото се виждали дълги руси косми. Той е нашият човек.

Дийн се бе вторачил в пътя и бе стиснал зъби толкова силно, че челюстите го боляха.

Къртис провери пистолета, който носеше в кобура на колана си.

— Имаш ли пищов?

Дийн отривисто кимна с глава.

— Нося го, откакто той заплаши Парис.

— Това е добре, но чуй какво ще ти кажа. Когато пристигнем, ще стоиш настрана и ще оставиш момчетата да си вършат работата — каза той и кимна към фургона със спецченгетата. — Разбра ли?

— Разбрах, сержант.

Къртис добре чу напомнянето, че е с по-нисък чин от него, но не отвърна на предизвикателството.

— Ядосан си, та две не виждаш и ще направиш някоя глупост, която ще провали ареста му и тогава той може да се позове на една от тъпите технически подробности и да се отърве.

— Казах ти, че разбирам — сопнато отвърна Дийн.

— Значи си спокоен?

— Спокоен съм.

Къртис пъхна оръжието си обратно в кобура и измърмори:

— Как пък не.

— Точно така. Ако е причинил болка на Парис, ще го убия.

* * *

Тя зяпна в хилещото се лице на Рондо, но удивлението й продължи само секунда. Реакцията й беше мигновена. С всичка сила го блъсна в гърдите, но той я притисна към металния рафт на килера и стреля в Стен.

Гърмежът я оглуши. А може би я оглуши собственият й писък?

Рондо я удари.

— Млъкни!

Сграбчи я за косата, повлече я навън от килера и затръшна с крак вратата. После я блъсна с такава сила, че тя падна на бетонния под.

— Здравей, Парис — каза той със смразяващия глас, който тя добре познаваше.

— Уби ли го?

— Креншоу ли? Надявам се. Поне с тази цел изпратих куршума направо в сърцето му. Ама че нещастник! По-силен е, отколкото изглежда. Това е негово дело — показа й той раната на главата си. — Отначало ми се подчиняваше. Показа ми, как да прекъсна предаването. Под дулото на пистолета, разбира се. После направи този глупав, но доста смел опит да те защити, като ме удари по главата с бутилка доматен сок.

Продължаваше да говори с гласа на Валентино.

— Гласът… голям номер.

— Нали? При положение, че всичките ми колеги в полицията са големи почитатели на Парис Гибсън, не можех да рискувам да ти се обаждам със собствения си глас.

— Още отначало си се нарекъл Валентино, така ли?

Устата й беше пресъхнала, при всяка дума езикът й залепваше за небцето.

— Да. Това ни връща към… Да видим — погали я по бузата с дръжката на пистолета. — Още преди да се появи Мади Робинсън.

— Значи си убил две жени?!

— Всъщност не, Парис — снизходително й се усмихна той.

— Повече ли са?

— А-ха.

Нека говори. Колкото повече приказва, толкова по-дълго ще живееш.

— Защо ги уби?

— Защото не заслужаваха да живеят — отвърна той вече с нормален глас.

— Измамили са те като Джейни.

— Джейни, Мади, сестра ми.

— Убил си собствената си сестра?

— Не беше точно убийство. Въздадох справедливост.

— Разбирам. Какво се случи? Какво ти направи сестра ти?

Той приятно се засмя.

— Всичко. Правехме си всичко един на друг. Спях между двете, разбираш ли? Между нея и майка ми. Представяш ли си?

Той вдигаше и сваляше вежди.

Искаше да я шокира и успя, ала тя се опита да остане безучастна. Той щеше да изпита удоволствие при вида на погнусеното й лице.

— Всичко си оставаше в семейството. Нашата малка тайна — с драматичен шепот изрече той. — „Не казвайте на никого“, предупреждаваше ни мама. „Защото, ако кажете, ще ви отведат оттук и ще ви затворят на едно място, където държат малките лоши момченца и момиченца, които си играят на чичо доктор. Обещавате ли? Добре. А сега посмучете циците на мама и тя ще ви направи нещо специално, нещо много приятно“.

Повдигаше й се.

Той продължаваше със сластен глас:

— Но после пораснахме. Сестра ми започна да работи след училище в магазин за грамофонни плочи. Вместо да си седи у дома и двамата да правим нещата, които ни харесваха най-много, следобед тя ходеше в магазина. Започна да закъснява, защото оставаше с едно от момчетата, с които работеше. Вече нямаше време за мен. Не беше в настроение. Казваше, че е много уморена, но причината беше, че непрекъснато се чукаше с него. А мама мислеше, че е страхотно, дето сестра ми се бе влюбила. „Колко романтично, Джони! Не се ли радваш за нея?“

Той бе погълнат от мрачни мисли. Гърдите му се издуха, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Обичах ги.

Парис се възползва от положението и погледна към вратата, като преценяваше разстоянието до нея.

Смехът му я накара отново да впери поглед в него.

— Не си го и помисляй, Парис. Краткото ми отклонение в спомените не ме е накарало да забравя за какво съм дошъл.

— Ако ме убиеш…

— О! Аз ще те убия, но вината ще падне върху Стен Креншоу.

— Той е мъртъв.

— И студен като камък. Наложило се е да го убия. Виждаш ли, когато съм пристигнал, вече си била мъртва, удушена от Креншоу, който е един извратен и болен шибаняк още от дете. Всичко е в досието му, което потвърждава, че е бил психопат със сексуални отклонения. Както и да е, схванал съм ситуацията и съм се опитал да го арестувам. Сборичкали сме се и той ме е ударил с бутилката, което пък ме вдъхнови да ти изиграя този номер с кръвта. Кажи, не съм ли умен? Изобщо не се усъмни, нали?

— Така е — призна тя.

— Съжалявам, но не можах да устоя на възможността. Особено ми харесва онази част, в която те хващам за глезена — изкикоти се той. — Та докъде бях стигнал? Да, как ще им кажа, че най-после съм успял да укротя Креншоу и когато се е опитал да избяга съм завързал ръцете и краката му с лентата, която съм намерил в килера. За съжаление, той не ми е оставил друг избор и аз съм го застрелял.

— Чисто измислено — каза тя. — Но не е съвършено. Експертите ще открият несъответствията.

— Имам отговори на всички въпроси, които биха могли да ми зададат.

— Сигурен ли си, че си обмислил добре нещата, Джон?

— Направих проучвания. Добро ченге съм.

— Което убива жени.

— Никога не съм ги убивал. Майка ми и сестра ми не бяха жертви. Те бяха моите учителки. Всяка жена, с която съм спал оттогава насам, се е възползвала от нещата, които съм научил от тях; всички умираха от желание да бъдат с мен. Отначало Мади дори не ми харесваше. Но започна да ме преследва. А после взе, че поиска да скъса с мен. Искаше да блесне.

Той неодобрително поклати глава.

— А ако твърдиш, че момичетата от сексклуба са жертви, много си далеч от истината. Те са курви, които търсят приключения. Нямам никакви задръжки по отношение на тях. Те ме обичат — прошепна той, изплези й се и бързо задвижи език.

Тя едва сдържаше отвращението си.

— Очевидно Джейни не те е обичала.

— Джейни не обичаше никого, освен себе си. Но харесваше онова, което й правех. Тя беше безсърдечна малка кучка, която използваше чувствата на хората, за да се упражнява върху тях. А ти й съчувстваше, Парис. Остави я да оплаква по радиото от мен. Знаеш ли защо? Защото си същата като нея. И ти си играеш с хората. Мислиш за голяма работа. Накара и Малой, и Къртис да тичат след теб и да те молят за малко внимание.

Внезапно той погледна часовника на ръката си.

— Като стана дума за Малой, се сетих, че трябва да се заловя за работа. Програмата ти е изключена вече пет минути.

Пет минути? Струваше й се, че бе изминала цяла вечност.

— Хората трябва да са забелязали, че ефирът мълчи, а твоят приятел-психолог всеки миг ще нахлуе и…

От предната част на сградата чу звук от счупване на стъкло, последван от викове и забързани стъпки.

Парис с всичка сила ритна Рондо в капачката на коляното. Кракът му се сви и той извика от болка. Парис скочи на крака и се втурна към вратата. Не чу гърмежа, но усети удара.

Беше много по-силен, отколкото някога си бе представяла. От пронизващата болка дъхът й секна и пред очите й притъмня, но адреналинът, нахлул в кръвта й, й даде сили да изтича навън, където той не я виждаше, и чак тогава припадна.

Опита се да извика, за да предупреди полицаите, къде се намира, но можа само да простене. Тъмнината около нея се сгъсти и се превърна в дълъг полутъмен коридор, който се стесняваше като в кошмарен сън.

Дийн сигурно върви начело. Дори Рондо го бе предположил. Трябва да го предупреди. Тя се опита да се изправи, ала усети крайниците си меки като памук и почувства, че й се повръща. Отвори уста, за да извика, но този път тренираният й и добре обработен глас й изневери напълно.

Рондо се приближаваше към вратата. Тя чуваше пъшкането му, докато той куцукаше по бетонния под на склада. Скоро щеше да излезе в коридора. Щеше да има предимство пред онзи, който завие край тъмния ъгъл и се отправи към нея.

— Дийн — изстена тя.

За последен път се опита да се изправи. Леко се надигна, но се залюля несигурно на краката си и тежко се свлече до стената. Болката от падането я прониза като нагорещено желязо чак до костите. Когато се отпускаше на пода, опряла гръб в стената, усети, че оставя кървава диря по нея.

Въпреки, че в ушите й шумеше, тя разбра, че гласовете се чуват по-наблизо. Лъчи светлина лудешки се пресичаха в края на коридора.

В същото време долови и друг звук и се обърна, тъкмо когато Рондо се появи в отвора на вратата. С пъшкане се подпря на рамката. Тя усети задоволство, като видя странния ъгъл, под който бе сгънал крака си. От челото му се лееше пот и се стичаше по лицето му, което излъчваше ярост и омраза, като я гледаше.

— И ти си като тях — изхриптя той. — Трябва да те убия.

— Не мърдай!

Викът рикошира в стената, както и лъчите от фенерите им.

Но Рондо не обърна внимание на предупреждението. Вдигна пистолета си и го насочи към нея.

Прозвучаха оглушителни залпове и коридорът се изпълни с дим.

Докато падаше напред, Парис се питаше дали губи съзнание, или умира.