Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hello, Darkness, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- svetleto_11 (2011)
- Разпознаване и редакция
- debilgates (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Сандра Браун. Здравей, тъма
Американска. Първо издание
ИК „Коала“, София, 2003
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 954–530–091–4
История
- — Добавяне
Четиринадесета глава
— Здрасти, Гав!
Гавин погледна през рамо, за да види кой го поздравява и изчака Мелиса Хачър да го настигне.
Без да отговори на поздрава й, той каза:
— Ама и тебе си те бива, Мелиса. Да ме унищожиш ли искаш, или си толкова тъпа, че не знаеш какво говориш?
— Скапан ли си днес?
— Права си по всички линии.
— Защо? Какво съм направила толкова?
— Казала си на баща ми, че се познаваме.
— Добре де, голяма работа.
— Работата е голяма, защото преди малко, докато хапвахме бургери, той ме заяде за сексклуба.
Тя се удари с длан по бедрото.
— Ау! Да не би аз да съм казала на баща ти за сексклуба? Ама и ти си един!
— Е, чул е отнякъде.
— Вероятно онова, ниското ченге с плешивата глава, му е изпяло.
Тя дълбоко всмука от цигарата си с марихуана и му предложи и на него:
— На, дръпни си. Имаш нужда от нещо по-така.
Той отблъсна ръката й.
— Какво знаеш за Джейни?
— Потънала е до гуша в лайна. Загазила го е яко с техните, с ченгетата, с всички.
Видя група познати зад Гавин, помаха им с ръка и извика:
— Хей, вие там, върнах се от Франция и имам сума истории за разправяне!
Гавин отстъпи крачка встрани, за да закрие онези от погледа й, и я застави да го погледне в очите.
— Наистина ли Джейни е изчезнала?
— Предполагам. Поне така ми каза баща ти. Във всеки случай той е страхотен. Има ли си гадже?
Не можеше да се кори единствено дрогата за това, че в мозъка си тя бе кръгла нула. Сивото й вещество бе недостатъчно по рождение. Но можеше ли този факт да извини пълната й тъпотия?
— Мелиса, какво знаеш за Джейни?
— Нищо.
— Ти си най-добрата й приятелка — натърти той.
— Не съм била в скапаната страна от доста време — сърдито отвърна тя. — Не съм виждала Нейно Величество от няколко седмици. Ясно?
Отново дръпна от тревата.
— Виж какво, хората ме чакат. Защо не успокоиш топката, а?
Тя го остави и отиде при приятелчетата си, които бяха мушнали маркуч за поливане в буре с бира и се редуваха да лочат от него. По-голямата част изтичаше на земята, но на кого му пукаше? Винаги можеха да си набавят още.
Гавин се присъедини към другарите си, които пак се бяха събрали около пикапа на Крейг. Подаде им неотворена бутилка с уиски, която бе откраднал от барчето на баща си. Както бе зает сега с изчезването на Джейни Кемп, щяха да изминат дни, преди дъртия да забележи, че му липсва една бутилка с бърбън.
Крейг измъкна джобното си ножче и се залови с червения восъчен печат.
— Къде изчезна снощи?
— В самия ад.
Гавин се облегна на пикапа и очите му зашариха из тълпата — търсеха да видят позната физиономия или силует.
— Пропадна вдън земя.
— Отбръмчах към къщи.
— О, човече!
— Олях се.
Гавин разказа какво му се бе случило до пощенската кутия.
— Гадна повръщачка, ви казвам.
Смехът им секна, когато едно от момчетата спомена името на Джейни.
— Разбрахте ли, че е изчезнала?
— Вестниците писаха — каза друг. — Майка ми ме попита дали я познавам.
— Хайде на бас, че не си й казал колко добре я познаваш.
— Да, басирам се, че не си казал на майка си, че познаваш Джейни в библейския смисъл.
— Ти пък какво знаеш за библейските работи?
— Братовчед ми е проповедник.
— И какво ти направи?
— Опита се да спаси душата ми. Не стана. Я ми подай бутилката!
Момчетата продължиха да си разменят ругатни и да лочат от уискито. Крейг скочи от пикапа и застана до Гавин.
— Какво ти е тази вечер?
— Нищо.
— Само леко скапан, а?
Почака Гавин да му обясни, защо е в такова настроение, но после се отказа, сви рамене и се загледа в тълпата като приятеля си. Внезапно той с вълнение прошепна:
— Хей, вижте онзи там.
Гавин погледна в посоката, в която гледаше Крейг, и видя някакъв мъж да излиза от задната седалка на колата си, като мимоходом оправяше облеклото си, а после нахлупи бейзболната шапка над очите си. След него от колата се измъкнаха две момичета. Приличаха на куклата Барби, руси и гърдести, но щръкналите им кости показваха, че гърдите им са имплантирани.
— Циците им са фалшиви — забеляза Гавин.
— На кого му пука?
Очевидно не и на Крейг, който продължаваше да хвърля нежни погледи нататък.
— Ченге ли? Не може да бъде — сепна се Гавин.
— Чух да говорят.
Докато наблюдаваха тримата отсреща, те се прегърнаха групово. После мъжът се раздели с всяка поотделно, като не пропусна да я шляпне по задника и да обещае, че много скоро ще се видят пак.
Момичетата бавно се отдалечиха, но, за жалост, в обратна посока на мястото, където стояха Крейг и Гавин. Мъжът се върна в колата, но този път седна на шофьорското място и докато маневрираше покрай пикала на Крейг двамата с Гавин срещнаха погледите си.
— Самодоволно копеле — измърмори Крейг.
— Сигурен ли си, че е ченге?
— Деветдесет и девет цяло и девет процента.
— Тогава какво прави тук?
— Същото, което и ние, а тази вечер уцели в десетката.
— Да, две наведнаж.
— Шибан късметлия.
Те гледаха след колата, докато габаритните светлини изчезнаха от погледа им.
— Видях те да говориш с Мелиса.
— Само това може да прави, да плямпа.
Разказа на Крейг как баща му я бе срещнал в дома на семейство Кемп.
— Баща ми знае за сексклуба.
— Не се тревожи — успокои го Крейг и презрително изсумтя. — Какво ще направят. Да не би да вземат компютрите на хората?
— Същото казах и на стария. Пикаят срещу вятъра.
Гавин говореше по-грубо, отколкото му се искаше. Тревогата го бе налегнала като същинска болест. Това бе причината, поради която отново се бе опълчил на баща си и бе излязъл от къщи без разрешение, й без това щеше да му се кара, тъй че какво толкова, по дяволите? Само степента на кавгата щеше да е различна.
Преди няколко седмици си бе извадил резервни ключове за спешни случаи като този. Още щом баща му го хвърли вкъщи и продължи за радиото и Гавин потели за насам. Но въпреки арогантното си поведение, дълбоко в душата си той изпитваше несигурност. Поболяваше се от страх какво могат да му донесат идните дни.
— Къде мислиш, че може да е?
Въпросът на Крейг прониза мозъка му, сякаш приятелят му четеше мислите.
— Кой? Джейни ли? Откъде, по дяволите, мога да знам?
— Е, мисля, че знаеш.
— Защо мислиш така?
Крейг раздразнено го погледна.
— Ами като те гледах снощи, как се държиш с нея…
* * *
Когато последният такт на песента „Никога повече няма да обичам така“ затихна, Парис заговори в микрофона.
— Чухте Дион Уоруик. Надявам се, че всеки от вас има до себе си човек, който може да превърне фантазиите му в реалност.
Тази вечер в студиото бе изключително тясно и причината за това беше Дийн. През последните три часа и шестнайсет минути той седеше на стол като нейния, достатъчно далеч от нея, за да не ограничава движенията и достъпа й до всички контролни табла, но и твърде близо, защото тя непрекъснато усещаше присъствието му. Той седеше неподвижно и през по-голямата част от времето мълчаливо, ала очите му следяха всяко нейно движение.
Усети ги с особена сила, когато заговори за любовните фантазии.
— В един часа и шестнайсет минути температурата е осемдесет и два градуса по Фаренхайт, но на вълни 101.3 мегахерца до два часа ще ви разхлаждам със студен джаз. Очаквам да чуя какво тежи на душата ви тази вечер. Обадете ми се. Мардж и Джим празнуват тринайсет години от сватбата си. Ето и сватбената им песен. Изпълняват я група „Карпинтърс“. Мардж и Джим, честита годишнина!
Когато „Карпинтърс“ запяха „Близо до теб“, тя натисна копчето и изключи микрофона си, после погледна към Дийн, който тъкмо освобождаваше една от мигащите телефонни линии.
— Парис е на телефона.
— Здрасти, Парис. Аз съм Роджър.
Всеки път, когато трябваше да отговаря на позвъняването на телефона, двамата с Дийн се бояха, но се и надяваха, че на отсрещната страна е Валентино. Дийн бе донесъл портативен касетофон. В него имаше празна касета, готова за запис.
Когато тя отвърна: „Здравей, Роджър!“, и двамата се отпуснаха.
— Може ли да ми пуснеш една песен?
— По какъв случай?
— Няма случай. Просто я харесвам.
— Е, това е достатъчно. Коя песен искаш да чуеш?
Тя с лекота вкара желания номер в компютъра и замени чакащата вече музика. После заби юмрук в долната част на гърба си, стана и се протегна.
— Уморена ли си? — попита Дийн.
— Снощи буквално не съм спала и днес не можах да дремна. Сигурно и ти си уморен. Не си свикнал да седиш буден по това време на нощта.
— Свикнал съм повече, отколкото мислиш. Вече рядко спя цялата нощ. Задремвам, докато чакам Гавин да се прибере.
— За ваканцията ли е при теб?
— Не, за постоянно.
Тя се улови, че се изненада.
— Да не би нещо да се е случило с Пам?
— Не, Пам е добре — твърде бързо отговори на въпроса й той. — Всъщност, чувства се страхотно. Най-после си намери съпруг. Всички, освен Гавин са на мнение, че е добър човек.
Парис бе виждала бившата жена на Дийн на един мач, където Гавин играеше за малката лига и тя тутакси ги бе поканила двамата с Джак на вечеря по случай рождения ден на Дийн. Помнеше, че беше приятно миньонче, но с твърде строг и сериозен вид.
Джак й бе доверил, дори без да го пита, че Дийн се е оженил веднага след колежа. Връзката им продължила по-малко от година.
— Всъщност продължи толкова, колкото да вземат Гавин от родилното. Не си подхождаха и го знаеха, така че решиха, че е по-добре и за тях, и дори за детето да преглътнат и да се разделят по живо по здраво.
Въпреки че синът му живееше при Пат, Дийн го взимаше няколко пъти в седмицата и активно участваше във всеки етап от живота му. Ходеше с Пат на родителски срещи, учеше го да играе футбол, помагаше му да преодолее трудностите. След развод детето обикновено се обсебва от родителя, на когото е присъдено. Парис се възхищаваше на Дийн, заради това че гледаше сериозно на отговорностите си като баща.
— Не се ли разбираха с втория си баща? — попита тя.
— Вината е на Гавин. Прехвърли границата на доброто поведение и стана непоносим. Двамата с Пат решихме, че ще е добре да поживее малко при мен. У дома е същински ад, Парис, а така се радвах на възможността да живеем заедно. Искам всичко да бъде както трябва.
— Сигурна съм, че ще бъде, имай малко търпение. Гавин е добро момче.
— Дано е така — засмя се Дийн. — Все се надявам доброто дете, което ти помниш, да не проявява такава враждебност и да се цупи по-малко.
В два и половина тя прочете заглавията на последните новини. Последваха няколко минути реклама, по време на които тя приемаше телефонни обаждания. Един слушател й определи среща. Тя деликатно я отклони.
— Може би трябваше да приемеш — подразни я Дийн. — Звучеше много отчаян.
— Отчаян от пиене — отвърна тя и отвърна на усмивката му, докато изтриваше обаждането от компютъра.
После се обадиха мъж и жена, зашеметени от щастие — тъкмо се бяха сгодили.
— Помоли ме да отворя бутилка вино и ми подаде чаша, в която бе сложил годежния пръстен.
Дори възбудата в гласа й не можеше да скрие британския й акцент.
— Лондонските ми приятелки няма да повярват! Като момичета не пропускахме нито една серия на „Далас“ и мечтаехме някой ден да срещнем красив тексасец.
Парис долови удоволствието в гласа й и през смях попита какво искат да чуят.
— „Това е начинът“ на Били Джоел. Моят тексасец твърди, че е написана за мен.
— Сигурна съм, че има право. Съгласни ли сте да излъча разговора ни в ефир и да споделите щастието си със слушателите?
— Фантастично!
Парис си записа имената им и отговори на още няколко обаждания. След рекламите тя пусна разговора с щастливата двойка и желаната от тях песен, после прозвуча „Малко, но ценни“, която преля в „Розата“.
Операциите върху контролното табло се бяха превърнали в нейна втора природа, така че те не й пречеха в същото време да общува с Дийн.
— Какво ти каза, когато му съобщи, че си видял Мелиса Хачър?
— Направи се, че не я познава.
Парис го погледна въпросително и той прочете мислите й.
— Да, и мен ме тревожи. Защо не пожела да си признае, че я познава? Не признаваше, че познава и Джейни Кемп, докато не го притиснах.
— До каква степен я познава?
— Не много добре. Поне така ми каза, но напоследък нещо не му вярвам.
— За разлика от онова време, когато счупи колелото на велосипеда си.
— Нима си го спомняш?
— Двамата с Джак бяхме дошли у вас. Онзи уикенд Гавин беше при теб. Караха велосипеди със съседските хлапета, но той се прибра, тикайки своя велосипед с ръка. Спиците на предното му колело бяха прегънати на две. Ти го попита дали е слагал нещо в тях, за да гърмят, като кара и когато той си призна, изпрати го в стаята му и не му разреши да слезе при нас до края на вечерта.
— Което трябва да е било голямо наказание за него, защото много обичаше да се върти около теб и Джак. После го накарах да помага в домакинската работа, за да спечели пари за ново колело.
— Беше строг, но добър баща, Дийн, не се укорявай.
— Мислиш ли?
— Да. Накарал си го да цени собствеността, но не счупеното колело те разстрои тогава.
— Хиляди пъти му бях казвал да не пъха нищо в спиците и да не прескача бордюрите с велосипеда, защото е опасно — усмихна се тъжно той. — Не исках да се превърне в донор на органи.
— Правилно. Можеше да си строши главата или да си счупи врата. Ти се разстрои от онова, което би могло да се случи, затова се ядоса толкова.
— Мисля, че трябваше да му обясня.
— Той го знаеше — тихо каза тя.
Той я погледна и между тях се получи нещо повече от чисто визуален контакт. Това чувство продължи до края на песента на Бети Мидлър, която звучеше в ефира. Когато парчето свърши, Парис се обърна към контролното табло и включи микрофона си.
— Не забравяйте утре сутринта предаването на Чарли и Чад. Те ще ви правят компания, докато отивате на работа. А сега с вас е Парис Гибсън с неувяхващите песни за любовта. Телефоните ще бъдат отворени до два часа. Обадете ми се.
Когато музиката засвири, тя погледна монитора.
— Остават само девет минути.
— Не ти ли се обади снощи по същото време?
Тя кимна с глава и той продължи:
— Ако ти позвъни сега, ще можеш ли да разговаряш с него, без да прекъсваш?
Тя му посочи секундомера на екрана.
— Разполагам само с това време, докато се извъртят всички парчета. След тази песен има още две.
— Значи след последните две едва ще имаш време да пожелаеш лека нощ на всички и свършваш — изчисли той.
— Точно така.
Дийн погледна към телефонните линии върху контролното табло. Три от тях мигаха с червена светлина.
— Ако не е Валентино, не задържай слушателя. Нека линиите да са свободни. А ако е той, не забравяй да го помолиш да включи Джейни в разговора.
Тя си пое дълбоко дъх, провери дали Дийн държи пръста върху копчето на портативния касетофон за запис и включи едната линия. Ракел искаше да поздрави съпруга си Пит с песента „Може би това си ти“.
— А, Стивън Бишъп.
— На тази песен танцувахме за първи път на сватбата си.
— Изборът ви е чудесен. Песента си заслужава да прозвучи преди останалите.
Парис обеща да я пусне на другата вечер още в първия половин час на предаването си.
— Страхотно. Благодаря.
Преди да освободи следващото мигащо копче, Парис отново погледна към Дийн.
— Парис е на телефона.
Когато чу гласа му, кръвта замръзна в жилите й. Трескаво предупреди Дийн с очи и той включи портативния касетофон на запис. Върху екрана на компютъра се изписа телефонен номер и той бързо го записа. Взираше се в екрана, сякаш искаше да види не само номера, а и лицето и името на слушателя.
— Здравен, Валентино.
— Как премина денят ти? Заета ли беше?
— Справих се.
— Хайде, Парис. Разкажи ми. С какво бе тъй заета днес? Сети ли се изобщо за мен? Или ме отписа като несериозен? Обади ли се на полицията?
— Че защо? Докато не ми дадеш да разговарям с момичето, нямам причина да ти вярвам, че тя наистина съществува и че онова, което ми каза снощи, е вярно.
— Престани с глупавите си игрички, Парис. Разбира се, че съществува. Защо ще го твърдя, ако не е истина?
— За да привлечеш вниманието ми.
— Е, привлякох ли го? — засмя се той. — Този път ще ми обърнеш ли внимание?
— Този път ли?
— Когато те предупредих преди това, ти не ми обърна внимание и виж какво се случи.
Тя погледна към Дийн и поклати неразбиращо глава.
— За какво говориш, Валентино?
— Искаш ли да разбереш? — попита подигравателно той. — Помоли ме мило и може би ще ти подскажа. Но трябва да ме помолиш много мило. Колко вълнуващо!
Той започна да диша дълбоко и силно, така че тя да го чуе.
— Само като чуя гласа ти и се възбуждам. Представям си, че сме заедно, нали се сещаш? Някой ден, много скоро, Парис…
Тя потръпна от отвращение, но продължи да говори с равен тон.
— Не вярвам, че при теб има момиче. Само плямпаш и си правиш шеги.
Дийн й кимна одобрително.
— Още ли си играеш, Парис? Не те съветвам да го правиш. Вече пропиля двайсет и четири от седемдесет и двата часа, с които разполагаш. Идните четирийсет и осем часа ще бъдат много по-забавни за мен, отколкото за теб. Що се отнася до моята пленница, малко е уморена, а хленченето и молбите й започнаха да ми играят по нервите. Но все още е тигрица в леглото, а аз съм винаги готов.
Линията прекъсна.
— Снощи се е обадил от друг номер — каза Дийн и протегна ръка за клетъчния си телефон. — Да забеляза нещо по-различно тази вечер, Парис? Някаква промяна в тембъра или тона му?
Дийн беше полицаят, а не тя. Стресната от обаждането, на нея й бе трудно да решава криминални загадки.
— Не — отвърна тя с прегракнал глас. — Звучеше ми по същия начин.
— И на мен, но си помислих, че може да си доловила… Хей, Къртис, току-що се обади пак — каза в слушалката той. — По друг телефон. Готов ли си?
Докато я просвирваше на детектива, Стен отвори звукоизолиращата врата.
— Парис, ефирът мълчи.
Тя не бе усетила, че музиката е свършила. Бързо ги предупреди да пазят тишина и включи микрофона си.
— Бъдете здрави и щастливи и се обичайте. Аз съм Парис Гибсън и ви желая лека нощ.
Натисна няколко копчета и се обърна към тях:
— Извън ефир сме.
— Онзи пак ли се обади?
С гръб към тях Дийн продължаваше телефонния си разговор с Къртис.
Тя каза на Стен:
— Остави съобщение за техниците, които застъпват на смяна сутринта. Помоли ги да прехвърлят последния телефонен разговор от компютъра на касета и да направят няколко презаписа. Остави друго за Чарли и Чад да не го изтрият.
Той се обиди.
— Знам как да го прехвърля на касета, Парис. Мога да го направя още сега.
Тя се поколеба, защото не бе сигурна в способностите му. Но той изглеждаше толкова оклюмал, че тя се смили и добави:
— Благодаря ти, Стен. Много ще ми помогнеш.
Дийн свърши с телефона, обърна се да вземе сакото от облегалката на стола и грабна портативния касетофон — всичко само с едно движение.
— Номерът е на друг уличен телефон. Вече го проследяват.
— И аз си тръгвам — каза Парис.
— Ама разбира се, няма да те оставя сама тъкмо сега.
Той дръпна вратата и я отвори. На излизане тя се обърна и извика на Стен:
— Би ли оставил касетите у дома?
Дийн я избута навън, преди Стен да успее да й отговори.