Сандра Браун
Здравей, тъма (26)

Двадесет и пета глава

С резки движения, които издаваха гнева й, Парис изми чашата си и изключи лампата над кухненската мивка. Когато се обърна назад, Дийн стоеше в отвора на вратата и силуетът му рязко се очертаваше на слабата светлина, която идваше от дневната.

— Извинявай, че ти креснах.

— Не това ме вбеси — отвърна тя. — Ядосах се, защото си въобразяваш, че си мисля, че си ударил Гавин.

— Но аз го ударих, Парис.

Признанието му я накара да замълчи.

— Не днес — продължи той. — Преди няколко дни. Поведението му ме провокира, аз се ядосах и го цапнах по устата с опакото на ръката си.

Гневът й тутакси изчезна.

— О! Значи съм те засегнала по болното място.

После тихо добави:

— Знам какво е станало.

— Джак ли ти каза? — рязко я попита той.

— Каза ми достатъчно. Но това стана едва когато му заявих, че притежаваш силен самоконтрол.

Дийн опря гръб в касата на вратата и затвори очи.

— Е, самоконтролът ми изневери онази вечер с Гавин, а после с Рондо.

— Рондо ли?

Той й описа сцената, която бе прекъснал с влизането си в мъжката тоалетна.

— Беше притиснал главата на Гавин в огледалото на стената. От това са му синините по лицето. Щеше ми се да убия онзи тип.

— И аз щях да го искам. Защо го е направил?

— Обясни, че имал майка и сестра и че мръсните съобщения, които Гавин бил оставил в Интернет го обидили толкова много, че като видял сина ми, направо полудял. Глупаво оправдание.

— Къртис знае ли за случилото се?

— Не му казах, а не ми е известно Рондо да си е признал.

— Така ли ще оставиш нещата?

— Не, по дяволите! В никакъв случай. Смятам да разговарям с Рондо, както аз си знам, без да намесвам Къртис — засмя се горчиво той. — Като стана въпрос за нашия приятел, детектива, имай предвид, че души като куче. Няма да се предаде, докато не узнае всичко за „нашата приятна тройка“, както сам се изразява.

— Имаш предвид ти, аз и Джак.

— Той никак не е глупав, Парис. Усеща, че в тази история има нещо повече от написаното във вестниците и много, много повече от онова, което ние му казваме.

— Не е негова работа.

— Той не мисли така. Убеден е, че Валентино е част от нашето минало.

— От миналото ни ли? В Хюстън? Но онова няма никаква връзка със случващото се в момента.

— С Валентино — не. Но има общо с онова, което става между нас.

Тя опита да се извърне от него, но той я хвана и я обърна отново с лице към себе си.

— Трябва да поговорим, Парис. Не го направихме, а трябваше да го сторим още преди седем години. Ако тогава си бяхме изяснили отношенията, може би Джак нямаше да се напие онази нощ. Трябваше да отидем при него и да му кажем…

— Че сме го предали.

— Че сме се влюбили, че никой от нас не го е планирал предварително, но се е случило, както си беше в действителност.

— Толкова съжаляваме, Джак. Лош късмет. Чао!

— Нямаше да е така, Парис.

— Не, щеше да е още по-лошо.

— По-лошо от кое, за бога? По-лошо от онова, което стана ли?

Той си пое дълбоко дъх и продължи по-тихо и с по-разумен тон:

— Джак беше по-умен, отколкото мислиш. И много по-чувствителен. Виждаше, че се отбягваме. Нима не очакваше, че ще иска да узнае причината?

Разбира се, той беше прав. Подценяваше Джак, като си мислеше, че ако тя се преструва, че нищо не се е променило, той нямаше никога да разбере. Годеницата му и най-добрият му приятел се бяха любили. Отношенията им — между нея и Джак, между Джак и Дийн и между нея и Дийн, — се бяха изцяло променили. Нямаше връщане назад. Тя наивно си бе мислила, че не е така.

— Мислех си… мислех…

Тя наведе глава и разтри слепоочията си с пръсти.

— Не помня какво си мислех, Дийн. Просто не можех да отида и да му кажа: „Спомняш ли си нощта след преговорите, когато те помолих да остана сама? Е, дойде Дийн и правихме секс на килима в хола.“

Вместо това тя бе приела друго поведение — отказваше на Джак всеки път, когато той искаше да се съберат тримата заедно. Извиненията й ставаха все по-неубедителни.

— Джак поиска да узнае защо съм престанала да те харесвам.

— И с мен проведе подобен разговор — отвърна Дийн. — Попита ме, дали не сме кръстосали шпаги по време на преговорите. Интересуваше се дали кризисната ситуация не бе събудила ченгето в мен и новинаря в теб, а ченге и новинар никога не са мелили брашно заедно. Отговорих му, че греши и че двамата с теб се харесваме и взаимно се уважаваме. Ето защо той пожела да изпита чувствата ни един към друг и изненадващо покани и двамата на онази вечеря.

Да, съдбоносната вечеря, спомни си тя. Джак бе уредил да отидат в един от любимите им ресторанти. Двамата с Дийн пристигнаха поотделно и не очакваха да се срещнат.

Останали лице в лице след онази нощ, те се чувстваха неудобно и тя се боеше тъкмо от това. С мъка срещаха погледите си, но Парис не можеше да не го гледа и всеки път, когато го правеше, го улавяше, че и той я поглежда крадешком. Двамата разговаряха изкуствено и официално.

— Вечерята беше истинско изпитание — обади се Дийн. — Ти отблъскваше всички мои опити да разговарям с теб.

— Така си беше, Дийн. Не можех да говоря с теб дори по телефона.

— Господи, Парис! Сърцето ми се късаше. Трябваше да знам какво си мислиш. Дали си добре. Дали не си забременяла.

— Да съм забременяла ли?

— Не се пазехме.

— Пиех си хапчетата.

— Но аз не го знаех — усмихна се тъжно той. — Съвсем егоистично се надявах да си заченала.

Дори сега не можеше да му признае, че и тя се бе уловила за тази напразна надежда и когато настъпи цикълът й, истински се бе разочаровала. Едно бебе щеше да я накара да каже на Джак истината. То щеше да бъде достатъчно оправдание за това, че са го наранили. Но не стана така.

— Адски се измъчвах заради състоянието, в което те бях оставил — говореше той. — А ти седеше на сантиметри от мен и аз не можех нищо да те попитам. Но това не беше всичко — продължаваше той. — Мамех Джак и това ме убиваше. Всеки път, когато той разказваше виц, или слагаше ръката си на рамото ми и ме наричаше свой приятел, се чувствах като Юда Искариотски. Правеше всичко възможно да ни забавлява. Както винаги, бе сърцето на компанията.

Джак бе решил да не обръща внимание на напрежението между двамата. Беше пил твърде много, говореше на висок глас, шумно се смееше. Но по време на десерта внезапно се предаде и поиска да узнае какво става.

— Вижте, достатъчно ви изтраях — бе казал той. — Искам да знам и то веднага, какво толкова се е случило между вас, че се гледате с такова неудобство. Мога да предположа две неща: първо — сдърпали сте се по време на преговорите. Или второ — срещате се зад гърба ми. Така че ми кажете за какво сте се карали, или какво е станало между вас.

Като си мислеше, че добре се е пошегувал с тях, той се облакъти на масата и им се ухили — на всекиго поотделно.

Ала Дийн не отвърна на усмивката му, а тя чувстваше, че ако се засмее, бузите й ще се пръснат. Мълчанието им бе красноречиво. Джак го усети само след секунди и реакцията му беше болезнена. Усмивката му се стопи. Погледна недоверчиво първо нея. После обърна поглед към Дийн, сякаш очакваше приятелят му да се ухили и да каже нещо от рода на „Не ставай смешен“.

Но когато и двамата замълчаха, той разбра, че предположенията му не са шега, а самата истина. „Копеле — каза той, скочи на крака и се озъби на Дийн. — Ти ще платиш вечерята, приятелю.“

Очевидно и Дийн си припомняше случилото се онази вечер, защото забеляза:

— Никога няма да забравя израза на лицето му, когато свърза нещата.

— Нито пък аз.

— В бързината да го последвам навън и да го предпазя да не попадне под колелата на собствената си кола, съборих стола. Докато го намествах на мястото му, двамата вече бяхте изчезнали от ресторанта.

— Не си спомням, как съм изтичала след него — обади се тя. — Но добре помня, че бързах да го стигна на паркинга. Той ми крещеше, викаше ми да го оставя на мира.

— Но ти не го послуша.

— Не. Умолявах го да ме изслуша. Но той ме погледна и попита: „Чукахте ли се?“

Дийн прекара ръка през лицето си, ала не можа да изтрие дълбокото съжаление, изписано върху него.

— Чух го, докато пресичах паркинга. Чух и теб да го убеждаваш да не сяда зад волана, защото е пиян и ядосан.

Глух за молбите й, Джак бе влязъл в колата си. Тя тичешком заобиколи, за да заеме мястото до него и, слава богу, вратата не бе заключена.

— Влязох, а Джак ми извика да слизам. Но аз отказах и закопчах предпазния си колан. Той запали мотора и настъпи педала.

Двамата замълчаха, потънали в спомените си за онази ужасна нощ. Дийн пръв се обади:

— Беше напълно прав да ни се ядоса, задето се бяхме любили. Ако аз бях на негово място… Господи! Не знам какво щях да направя! Вероятно щях да го накъсам парче по парче. Беше наранен и бесен и ако тогава бе поискал да се убие, нищо нямаше да може да го спре. Ние го докарахме до това състояние, Парис. Ще трябва да живеем с това до края на живота си. Но той не биваше да те качва в колата си.

Обгърна шията й с ръце и я погали с връхчетата на пръстите си.

— Затова го обвинявам. Можеше да те убие.

— Не мисля, че е искал да убива, когото и да е.

— Сигурна ли си? — тихо я попита той. — Какво си казахте през двете минути между паркинга на ресторанта и моста?

— Казах му колко съжалявам, че сме го наранили. Уверих го, че и двамата го обичаме, че е станало случайно, че е било като физическо отприщване на енергията след невероятното напрежение и че ако ни прости, това никога няма да се повтори.

— Повярва ли ти?

— Не — отвърна с дрезгав глас тя и една сълза се търкулна по бузата й.

— А ти повярва ли си?

Тя затвори очи, за да не заплаче. После бавно поклати глава в знак на отрицание.

Дийн дълбоко си пое дъх, притисна я към гърдите си и я помилва по косата.

— Може би трябваше да му кажа и още нещо… — промълви тя.

— И да го излъжеш?

— Това можеше да го спаси. Беше бесен. Разумът му бе парализиран. Опитах се да го накарам да спре и да ми позволи да седна на неговото място, но в отговор той натисна газта. Изгуби контрол над волана. Не се блъсна в парапета нарочно.

— Нарочно беше, Парис.

— Не — отвърна отчаяно тя, защото не искаше да повярва на думите му.

— Ако водачът изгуби контрол, той инстинктивно натиска спирачния педал. Карах плътно зад вас. Стоповете не светнаха.

Той наклони главата й назад и я накара да го погледне в очите.

— Джак те обичаше, не се съмнявам в това. Обичаше те толкова много, че искаше да те направи своя съпруга. Обичаше те достатъчно, за да изпадне в дива ревност, когато разбра, че си била с мен. Но — и той натърти на думата, — ако те обичаше, както трябва, безрезервно и саможертвено, никога нямаше да те качи в колата си. Колкото и мъчителни да бяха последните години от живота му, не мога да му простя, че се опита да те убие.

Думите му я преизпълниха с любов. А тя наистина го обичаше. Още в мига, в който се срещнаха, бе осъзнала, че ще го обича и че това е неизбежно. Но тогава не бе възможно да се отдаде на чувствата си, също както и сега. Между двамата винаги бяха стояли други хора. Преди години това беше Джак, а сега — Лиз.

Тя се откъсна от прегръдката му и каза:

— Трябва да си вървиш.

— Тази нощ ще остана при теб.

— Дийн…

— Ще спя на дивана в дневната.

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Ако не ми вярваш, можеш да заключиш вратата на спалнята си. Но не очаквай да те оставя сама, когато наоколо броди някакъв луд, който ти има зъб.

— Не разбирам, как е узнал, че смъртта на Джак тежи на съвестта ми.

— И на моята.

— Станалото между нас двамата не е известно на хората, а аз с никого не съм го споделяла.

— Вероятно те е проучил и е предположил каква е била причината за смъртта на Джак. Както направи Къртис.

— Катастрофата с Джак би могла да е причинена от хиляди други неща — възрази тя.

— Но има само една причина, която би могла да разруши приятелството ни. Не е чак толкова сложно, Парис. Валентино чувства, че е призван да отмъщава на неверните жени. Ако е стигнал до извода, че си мамила Джак с мен, отмъщението към теб ще олицетворява самото възмездие. Дори да греши, Валентино вече си е повярвал и се е задействал.

Той поклати глава и твърдоглаво заяви:

— Оставам.

* * *

Подремна на дивана до изгрев-слънце и като се събуди, тръгна, без да вдига шум. Махна с ръка на двамата полицаи в патрулната кола до бордюра, за да ги осведоми, че е излязъл.

Почти не беше спал. Изглеждаше и се чувстваше така, сякаш не беше мигнал цяла нощ. Но задачата не можеше да чака. Не искаше да я отлага, дори за краткото време, което му бе нужно, за да си отиде вкъщи, да вземе душ и да се обръсне.

Позвъни два пъти и най-после чу шума на резето от вътрешната страна на вратата. Лиз погледна сънено през тесния процеп, ограничен от металната верига, после затвори вратата, само колкото да я освободи.

— Непростимо е от моя страна да се появявам в такава ранна утрин — каза той и влезе.

— Прощавам ти.

Тя го прегърна през кръста и се притисна към него.

— Всъщност, приятно ме изненада.

Той я прегърна. Под копринения си халат не носеше нищо и тялото й излъчваше топлина, нежност и женственост. Но не го възбуждаше.

Тя се поотдръпна, за да го погледне в лицето, но долната част на тялото й остана плътно притисната до него.

— Изглеждаш доста по-зле от вчера. Дълга нощ ли си имал?

— Би могло да се каже.

— Нещо ново за Гавин? — попита тя с неприкрита загриженост.

— Не. Още не се е измъкнал от кашата и докато това стане, трябва да внимавам. Но не заради него съм тук.

Способността й да разбира другите я бе извела на големи висоти в кариерата й и досега не я бе подвеждала. Изучаващо го изгледа и каза:

— Щях да ти предложа да дойдеш с мен в леглото. Но мисля, че едно кафе ще ти се отрази много по-добре.

— Не си прави труда. Не мога да остана дълго.

Сякаш за да запази гордостта си, тя отпусна ръце, изправи снага и отметна косите си назад.

— Толкова бързаш, че дори няма да влезеш?

— Ще вляза.

Поведе го към дивана в дневната и седна с подгънати крака в единия му край. Дийн се настани на ръба на възглавницата и подпря лакти на коленете си. На път за тук бе репетирал няколко начина да започне разговора, но накрая реши, че нито един от тях не е подходящ. Твърде много я уважаваше, за да я лъже. Бе решил да кара направо.

— Вече дълго време, всъщност няколко месеца, те карам да се надяваш, че ще се оженим. Това няма да стане, Лиз. Съжалявам.

— Разбирам.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Мога ли поне да знам причината?

— Отначало мислех, че е класическият синдром на студените крака. След като съм живял петнайсет години сам, предполагах, че самата идея да се оженя ме хвърля в паника. Затова не казах нищо; надявах се, че лошите предчувствия ще изчезнат. Не исках да се караме и да те тревожа напразно.

— Е, наистина ценя високо загрижеността ти към моите чувства.

— Сарказъм ли усещам в гласа ти?

— Определено.

— Предполагам, че съм го заслужил — каза той. — Защото дойдох да ти кажа, че отношенията между нас не могат да продължат. Не си прави труда да бъдеш добра с мен.

— Радвам се, че мислиш така, защото съм на път да изпадна в истерия.

— Имаш това право.

Тя го изгледа ядосано, ала в миг възвърна самообладанието си.

— Но като си помислих, реших, че няма да се карам с теб. Ако ти направя сцена ще те улесня и ти ще излетиш от тук, без да се обръщаш назад. Смятам да те накарам да ми обясниш. Защото наистина мисля, че заслужавам обяснение.

Всъщност той се бе надявал да се скарат и да си наговорят неприятни неща, които да изтрият всяка следа от обич между тях. Една кавга би била по-лекият, по-безобидният и по-безболезненият изход за нея и по-лесният за него. Ала Лиз бе затръшнала вратата на надеждата пред него.

— Не съм сигурен, че мога да ти обясня — разпери ръце той, за да й покаже колко безплоден би бил подобен опит. — Вината не е у теб. Ти си все тъй елегантна, хубава и желана, както в деня, когато те видях за първи път. Дори повече.

— Моля те да ми спестиш реплики от вида „Аз не те заслужавам“.

— Не искам да кажа това — сухо отвърна той. — Говоря искрено. Не е заради теб. Става дума за нас. Просто не съм тук, Лиз.

— Няма нужда да ми го казваш. Напоследък всеки път, когато сме се любили, съм усещала, че мислиш за друго.

— Странно, не си се оплаквала досега.

— Пак се опитваш да предизвикаш скандал — сурово каза тя. — Недей. И не се засягай от критиката. Не говорим за пениса ти. Става въпрос за емоционалната ти ангажираност.

— Признавам го.

— Да не би причината да е в това, че Гавин дойде да живее при теб? И че връзката ти с мен отнема от времето ти?

— Присъствието на Гавин беше удобно извинение — призна той. — Не се чувствам горд, че го използвах.

— И не бива. Но и това не е, нали?

— Права си.

— Тогава някоя друга?

Той се обърна към нея и я погледна право в очите.

— Да.

— Виждаш се с друга жена?

— Не. Нищо подобно.

— Тогава защо, Дийн? Каква е причината?

— Обичам друга жена.

Обяснението му бе толкова просто, че тя замълча. Загледа се в него и се опита да вникне в думите му.

— О! Обичаш друга жена. А мен обичал ли си ме някога?

— Разбира се. И в известен смисъл още те обичам. Ти ще си останеш жизненоважна част от живота ми.

— Но не и голямата ти страст.

— Когато започнахме да се срещаме, искрено си мислех… надявах се, че… Опитах се…

— Опитал си се — горчиво се засмя тя. — Любимата реплика за всяка жена.

Тя отново говореше със сарказъм, но вече насила. Бе взела възглавницата и я притискаше към гърдите си, сякаш искаше да се улови за нещо сигурно. Дийн почувства, че трябва да тръгне, преди грубата му искреност да нарани непоправимо гордостта й.

Но когато той стана от мястото си, тя тихо каза:

— Жената със слънчевите очила. Онази, с която разговаряше в полицейския участък. Парис ли се казваше?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Хайде, Дийн, не се шокирай толкова. И сляпа да бях, щях да разбера, че двамата сте били любовници.

— Преди години. Само веднъж, но…

— Но не си се съвзел.

Той й отвърна със същата тъжна усмивка:

— Не, не можах.

— Питам само от любопитство — кога започнахте отново да се срещате?

— Онзи ден.

Тя отвори уста от безмълвно удивление.

— Правилно. Отчуждаването — мисля, че това е най-подходящата дума за случая, — започна много преди тя да се появи на сцената. Срещата ми с нея само потвърди онова, което вече знаех.

— Че няма да се ожениш за мен?

Той кимна с глава.

— Е, слава богу, че не го направи.

Тя захвърли възглавницата настрана и стана от дивана.

— Не бих искала да съм нечия резерва.

— И не би трябвало.

Той взе ръката й в своята и я стисна.

— Извини ме, че похабих две години от биологичния ти часовник.

— О! Вероятно е за добро — насмешливо възкликна тя. — Какво щях да правя с бебето, когато съм в командировка? Да го нося в куфарчето си ли?

Тя се шегуваше, но той знаеше, че е дълбоко разочарована. Може би сърцето й бе разбито. Беше твърде горда, за да му разиграва театър и да се тръшка от плач. Дийн предполагаше, че тя го обича твърде много, за да го кара да се чувства виновен.

— Ти притежаваш изящество, класа и стил, Лиз.

— О, да! Комплименти за успокоение.

— Какво ще правиш?

— Днес ли? Ще се наградя с един масаж.

Той се усмихна.

— А утре?

— Когато се преместих тук, не продадох къщата си в Хюстън.

— Така ли?

— Ти мислеше, че съм я продала и аз не те разубеждавах. Може би интуицията ми е подсказала, че трябва да си имам едно гнезденце само за себе си. Впрочем, в най-скоро време ще се преместя обратно.

— Ти си изключителна жена, Лиз.

— И ти си изключителен — отвърна тя с пресипнал глас.

Той се наведе и я целуна по бузата, после се запъти към вратата.