Сандра Браун
Здравей, тъма (30)

Двадесет и девета глава

Всеки път, когато пътеките на Джон Рондо и Дийн Малой се пресичаха, Рондо се държеше любезно. Ала Малой се отнасяше към него с тиха неприязън. Къртис го бе забелязал. Рондо го бе чул да пита Малой, дали има някакъв проблем. Малой рязко му бе отвърнал: „Никакъв“ и Къртис не бе настоял повече.

Що се отнасяше до Рондо, Малой не го интересуваше и можеше да му се мръщи, колкото си иска. Целта му беше да се докара пред Къртис. Наистина, психологът имаше по-висок чин, ала не той, а Къртис бе човекът, които можеше да го препоръча в ЦСС.

Колкото до хлапето на Малой, Рондо го бе поставил на мястото му, като го накара да трепери от страх. Резултатите от теста с детектора на лъжата бяха отрицателни и той отпадна от списъка на заподозрените. Да се чуди човек, защо не седне най-после на задника си!

Гавин седеше пред бюрото на Къртис със свити рамене, сякаш се защитаваше от нещо. Не можеше да стои на едно място, беше кълбо от нерви. Очите му изплашено шареха. Ако чуеше „бум!“, щеше да се разпадне на съставните си части.

Само Рондо знаеше защо момчето е все още изплашено, но го пазеше в тайна. Гавин също мълчеше. Рондо бе уверен, че няма да го издаде. Достатъчно го бе сплашил. Идеята да му заяви, че не той, а баща му ще пострада, беше блестяща. В това беше номерът.

В стъклената кабина на Къртис бе многолюдно — провеждаха кратко съвещание. Разбира се, присъстваше Къртис, Както и Малой. Гавин също. И Парис Гибсън беше там.

Рондо се радваше на възможността да е близо до нея, макар че на Парис й беше неприятно да гледа как двамата с Малой повтарят до втръсване едно и също — че следващата жертва на Валентино ще бъде именно тя.

Рондо случайно попадна на срещата, когато дойде да докладва на Къртис какво бе намерил в компактдиска, който мисис Армстронг бе дала на Парис. Не бе нещо разтърсващо, но той използваше всяка възможност да впечатли шефа си и да повиши шансовете си за работа в ЦСС.

Преди той да дойде, Парис — не нарочно, разбира се, — вече бе обрала всички лаври с новината за компактдиска. Тони Армстронг бе споделила с Парис онова, което бе скрила от него, когато той претърсваше къщата — съпругът й бе опипвал Парис, когато му била пациентка.

Ако мисис Армстронг го бе споделила с него и ако той го бе докладвал на вниманието на Къртис, това щеше да бъде истинска перла в короната му. Но при това положение, той трябваше да спечели перлата с други средства.

— Имам лошо предчувствие за него — говореше Къртис за зъболекаря. — Днес свързал ли се е с жена си? — попита Парис той.

— Казва, че не го е чула. Нееднократно се опитвала да се свърже с него, но напразно.

— Ако й се обади по клетъчния телефон, можем да го проследим чрез сателита — забеляза Малой.

— Сигурен съм, че затова не го е направил — обади се Рондо с надеждата, че ще накара Малой да се почувства като глупак. Вратът още го болеше от вчерашния сблъсък с психолога. Двамата с Малой никога нямаше да станат приятели, но Рондо не считаше това за кой знае каква загуба.

— Провери ли номерата, които е набирал? — попита Малой.

— Работи се върху това — отвърна Къртис. — Истински ще загази, ако се окаже, че се е обаждал в радиото.

Обърна се към Парис и попита:

— Мисис Армстронг не разпозна ли гласа му на записите?

— В момента отново ги прослушва, но не съм сигурна дали можем да разчитаме на нея. Много е разстроена. Когато й съобщих за Джейни, тя се срина емоционално; мисля, че дни наред е трупала напрежението в себе си.

— А ти ще познаеш ли Брад Армстронг, ако го видиш?

Парис свъси вежди.

— Мисля, че не. Инцидентът стана доста отдавна. Видях го само веднаж и то когато бях с упойка.

— А по снимка? — попита Рондо, избута Малой настрана и застана в центъра на малкото помещение.

— Вероятно — отвърна Парис.

Той извади компактдиска, който Тони Армстронг бе донесла от къщи и бе дала на Парис.

— Очевидно Брад Армстронг е сканирал фотографии и ги е прехвърлял на компактдискове. Върху онези, които иззехме при обиска, има порнографски снимки, копирани от разни списания, но последният е със семейни фотографии. Донесох го, за да го върнем на мисис Армстронг, но в случая може да ни е от полза. Би могъл да раздвижи паметта ти, Парис.

— Няма да ни навреди, ако ги погледнем — обади се Къртис.

Той включи компютъра върху бюрото си и отстъпи мястото си на Рондо. Рондо усети, че Парис се премести зад него, за да вижда по-добре монитора. Лъхна го на чисто и свежо — с удоволствие пое аромата на шампоана й.

Натисна последователно няколко клавиша и след секунди на екрана се появи фотография. Четиричленното семейство позираше пред някаква атракция в увеселителен парк. И родителите, и децата носеха типично американски дрехи и се усмихваха по американски — представляваха осъществената американска мечта.

Рондо се обърна към Парис:

— Познаваш ли ги?

Тя се загледа в мъжа на снимката.

— Честно казано — не. Ако го бях видяла сред тълпата, нямаше да мога веднага да го разпозная. Беше отдавна.

— Сигурна ли си, че не си го виждала напоследък? — попита Малой. — Ако те мрази толкова, колкото твърди мисис Армстронг, може да те е дебнел.

— Дори да съм го срещала, не съм го запомнила.

Къртис, който изучаваше снимката на семейство Армстронг, се запита на глас:

— Питам се кой ли ги е снимал.

— Вероятно самият той.

— Може би — съгласи се Рондо. — Човек, който сканира и прави албум на компактдиск…

— Би трябвало да разбира от фотография — довърши мисълта му Къртис. После се обърна към Гавин: — Джейни ти бе казала, че приятелят й я фотографирал, прав ли съм?

Момчето се смути, когато се оказа център на вниманието. Лявото му коляно заподскача, сякаш го удряха с неврологично чукче.

— Да, сър. Когато ми даде снимката, ми каза, че приятелят й направил и други пози. Каза ми, че я фотографирал със същото удоволствие, с каквото правел секс.

— При обиска у Армстронг не открихме фотографска апаратура — намеси се Рондо. — Би трябвало да притежава цял комплект, щом е направил семейните снимки. Някои от тях са панорамни и изискват специални лещи.

— Някакви следи върху снимката, която Джейни е дала на Гавин? — попита Малой.

— Само отпечатъците на Гавин и Джейни — недоволно поклати глава Къртис.

— Сержант Къртис? — прекъсна ги току-що пристигналият Григс.

— Идвам — отзова се детективът.

— А местните магазини за фотоматериали? — попита Малой.

— Още се проучват — отвърна Къртис. — Трябва ни време, за да проследим клиентите по списък.

— Нали не мислиш, че притежаващите собствени тъмни стаички са много на брой? — каза Малой.

— Някои клиенти поръчват материали по пощата. Други — по факса. Пазаруват и онлайн, чрез компютрите си. Истинска бъркотия.

Григс ги прекъсна за втори път:

— Сержант Къртис, важно е.

Но вниманието на Къртис бе насочено в друга посока. Обърна се към детективите, скупчени пред работната му кабина. Някои от тях не работеха по случаи на убийства, но той бе помолил всички за тяхното съдействие и време, ако могат да си го позволят.

— Проверете дали в дома на Брад Армстронг има тъмна стая. Погледнете в гаража, на тавана, в бараката в двора, в резервната баня. Може да е съвсем примитивна, няма значение.

Един от детективите бързо се отдели от останалите и тръгна нанякъде.

— Трябват ни номерата, на които се е обаждал Брад Армстронг. Проверете защо се бавят толкова.

Още един детектив се втурна да изпълнява задачата.

— Отпечатайте негова снимка, без членовете на семейството му — само той. Изпратете я в телевизионните станции навреме за първите вечерни новини. Издирва се за разпит, ясно ли е? Разпит — наблегна той на детектива, протегнал се да вземе компактдиска, който Рондо услужливо бе освободил от флопито на компютъра.

— Разпространете снимката му сред колегите, които проверяват магазините за фотоматериали — извика Къртис през работните кабини в огромното помещение. — Изпратете я по факса на всички агенции, които ни помагат в издирването.

Когато Къртис разпредели задачите, Рондо се обади:

— Сър, извинете, че не го направих по-рано.

— Няма значение. Ако не беше ти, още нямаше да знаем, че Армстронг е любител-фотограф.

Къртис отново се обърна към Парис:

— Съпругата му ще ни бъде основният източник на информация. Сигурна ли си, че ще ни съдейства?

— Напълно. Независимо дали Армстронг е Валентино, или не, тя е заинтересувана от залавянето му и обеща да съдейства по всякакъв начин.

Къртис обърна глава към една униформена полицайка и нареди:

— Попитайте мисис Армстронг, кой прави семейните им снимки. Нека да бъде в най-обикновен разговор.

Тъй като всички наблюдаваха Къртис, Рондо хвърли поглед към Гавин и се сепна. Момчето движеше устни в безмълвна реплика: Майната ти! Рондо се усмихна.

— Сержанте? — Григс продължаваше да досажда. — Извинете.

Най-после Къртис му обърна внимание и изръмжа:

— Какво има, за бога?

— Н… някой иска да ви види, сър — заекна тон. — И… и мис Гибсън.

— Някой ли? Кой?

Григс посочи над стените на работните кабини. Къртис и Парис го последваха през лабиринта от малки офиси към двойната врата на входа, където двамата униформени патрули пазеха помежду си мъж в белезници.

— Марвин! — възкликна Парис.

* * *

Ланси Рей Фишър седеше до масата в една от стаите за разпит. Парис седна срещу него, а Къртис и Дейн заеха места един срещу друг в двата тесни края на дългата маса. Макар че бяха съсредоточили вниманието си върху доктор Брад Армстронг, мъжът, когото познаваха под името Марвин Патърсън, продължаваше да бъде в списъка на заподозрените.

Беше се появил в полицейското управление и се бе представил на пропуска. Полицаите тутакси го бяха разпознали и му бяха поставили белезници, за да го откарат с асансьора на третия стаж. Той не се възпротиви. Всеки път, когато Парис го погледнеше, той бързо отвръщаше виновно очи.

Парис се изненада от приятната му външност без развлечените работни дрехи и бейзболната шапка, с които работеше. Никога не бе виждала лицето му на светло. Хрумна й, че и той не бе виждал нейното. Може би затова очите, с които я гледаше излъчваха не само вина, а и любопитство.

— Да си наема ли адвокат? — попита Къртис той.

— Не знам, трябва ли? — отвърна хладно детективът. — Ти си този, който поиска да се срещнем и настоя Парис също да присъства. Ти ще ми кажеш дали имаш нужда от адвокат.

— Нямам. Защото веднага ще ви кажа и бог ми е свидетел, че говоря истината, аз нямам нищо общо с отвличането и убийството на момичето.

— Не сме те обвинили.

— Тогава защо вашите хора долу ми се нахвърлиха и ми поставиха тези неща? — попита той и протегна ръцете си с белезниците към Къртис.

Къртис отговори с безразличие:

— Мисля, че си свикнал с тях, Ланси. Доста често си бил с белезници.

Младият мъж се тръшна на стола си, признавайки верността на думите му.

— Марвин — обади се Парис и привлече вниманието му към себе си, — в дома ти откриха записи на предаванията ми, огромен брой касети. Искам да знам, защо си ги пазил.

— Истинското ми име е Ланси.

— Съжалявам, Ланси. Защо си събирал всички тези записи?

— Мислим, че личността й владее мислите ти — каза Дийн.

— Кълна се, че не е това, което си мислите.

— А какво си мисля? — попита Дийн.

— Че съм ексцентричен. Не съм. Аз… аз я изучавах.

Погледна обърканите им лица и добави:

— Исках… искам да съм като нея. Да работя такава работа. Искам да говоря по радиото.

Ако бе казал, че иска да управлява атомна подводница пред ротондата на Капитолия, нямаше да се изненадат толкова. Първа се съвзе Парис.

— Мечтаеш за кариера в радиото ли?

— Знам, че го смятате за лудост, като се има предвид криминалното ми минало и всичко останало, но…

— Не мисля, че е лудост. Просто се изненадах. Кога реши да се занимаваш с радио?

— Преди две години. Когато излязох от затвора и започнах да те слушам всяка вечер.

— А защо тъкмо Парис? Защо не си слушал предаванията на други водещи?

— Защото ми хареса начина, по който разговаря с хората — отговори на Дийн той. После пак се обърна към нея: — Сякаш наистина си загрижена за слушателите, които ти се обаждат и за проблемите им.

Смутено добави:

— В затвора бях загрубял. Като излязох на свобода, имах чувството, че си най-добрата ми приятелка.

Къртис бе вторачил недоверчив поглед в него. Дийн бе смръщил вежди. Но Парис му се усмихна и го окуражи да продължи:

— Една нощ някакъв мъж ти се обади и ти каза, че са го уволнили и че не може да си намери друга работа. Ти му отвърна, че вероятно е загубил вяра в себе си и че когато човек се стреми да се изкачи най-високо, тогава стига най-далече. Послушах съвета, който му даде. Престанах да работя за дребни монети и кандидатствах в телефонната компания. Наеха ме. Печелех добре, достатъчно, за да плащам уроците си по дикция. Обличах се по-хубаво. Карах по-добра кола. Но алчността ми ме подведе да открадна скъпа техника, която можех да заложа за доста пари. Не ме изправиха пред съда, но ме уволниха.

Той млъкна, сякаш се укоряваше, задето не бе преценил постъпката си както трябва. Парис хвърли поглед към Дийн. Той вдигна рамене, което означаваше, че Ланси може да говори истината, но може и да разказва бабини деветини.

— Няколко седмици стоях без работа — продължи той. — Когато зърнах съобщението във вестника, че търсят да назначат човек в тази радиостанция, не можах да повярвам на очите си. Не ми пукаше, че става въпрос за чистене на лай… на тоалетните. Исках да бъда в обкръжението ти по какъвто и да е начин. Така щях да мога да те наблюдавам, да видя как работиш, да разбера технологията на предаването. Домъкнах касетофон до радиото си вкъщи и нагласих таймера му да записва всичките ти програми. През деня пусках записите и се опитвах да имитирам говора ти. Упражнявах се и се стараех да докарам дикцията и ритъма му. Продължих да вземам уроци, за да се отърва от акцента си.

Той й се усмихна плахо.

— Както виждаш, това изисква още много труд. Знам, че колкото и да се старая, никога няма да стана като теб. Но съм решил да направя най-доброто от себе си. Исках да… как му казваха?

— Да се преустроиш? — досети се тя.

— Да, така беше — светнаха очите му. — Затова използвах чужди имена. Моето сякаш напомняше за произхода ми.

Къртис захвърли една папка на масата и когато Ланси видя, че в нея е криминалното му досие, трепна.

— Знам, че досието ми е лошо, но ви се кълна, че съм загърбил всичко това.

— Списъкът на провиненията ти е доста дълъг, Ланси. Да не би в Хънтсвил да си открил бога, или какво?

— Не, сър. Просто не исках да си остана същият боклук до края на живота си.

Къртис недоверчиво изсумтя.

Ланси ги огледа всичките и разбра, че се отнасят скептично към признанията му. Облиза устните си и отчаяно изрече:

— Не бих могъл да нараня Парис. Тя е моят идол. Не съм я заплашвал по телефона. Що се отнася до мъртвото момиче, не знам нищо.

Къртис вдигна крака върху масата и попита младия мъж с измамно приятелски тон:

— Харесваш ли ученички, Ланси Рей?

— Моля, сър?

— Напуснал си училище на шестнайсет години.

— Взех си дипломата, докато бях в затвора.

— Но си пропуснал забавната част на училищните дни. Може би сега наваксваш, а?

— Имате предвид момичетата ли?

— Да, тях имам предвид.

Той категорично тръсна глава:

— Не качвам ученички в колата си, за да правя секс с тях. Не съм ангел, но не се занимавам с такива неща.

— Харесват ли ти жените?

— Искате да кажете повече от мъжете? Да, за бога.

— Лицето ти е красиво. Строен си. Не се ли чувстваше самотен в затвора?

Той неловко погледна към Парис, наведе глава и измърмори:

— Оставиха ме на мира. Промуших едного в… тестисите с вилица. Лежах една година повече, но след случката никой не ми досаждаше.

Парис чувстваше неудобство заради него. Искаше й се Къртис да спре с въпросите си, но се боеше, че ако се намеси, детективът ще я помоли да излезе, а тя искаше да чуе всичко.

— Вчера видях майка ти — каза Къртис.

Ланси вдигна глава и погледна детектива право в очите.

— Тя е крава.

— Чухте ли го, доктор Малой? Не ви ли прозвуча като прикрита враждебност към жените? Презрение…

— Не харесвам майка си — разгорещено заобяснява Ланси, — но това няма общо със сексуалния ми живот. Ако беше ваша майка, щяхте ли да я харесвате?

— Имаш ли си приятелка? — настоя Къртис.

— Не.

— Искаш ли да си имаш?

— Понякога.

— Понякога — повтори Къртис. — Когато почувстваш нужда от приятелка, какво правиш?

— Какво искате да кажете?

— Хайде, Ланси Рей — подкани го Къртис и почука с показалеца си по папката на масата. — Затворили са те за сексуално насилие.

— Обвинението беше скалъпено.

— Всички така говорят.

— Онзи тип, кинопродуцентът…

— На порнография.

— Така е. Той снимаше мен и нея в гаража си. Ядоса се, когато мацката му ми се заумилква. Хич не му хареса. Беше добре да… пали знаете, трябваше да го правим пред камерата. Но не и насаме. Така че, когато останахме само двамата с него, аз…

— Добре си го подредил.

— Беше самозащита.

— Съдебните заседатели не са уважили това обстоятелство, аз също — каза Къртис. — Когато си свършил с него си се прехвърлил на момичето.

— Не, сър!

Той отрече тъй категорично и с такова възмущение, че Парис бе убедена, че говори истината.

— Той го направи! Той я подреди!

Ланси посочи към папката.

— Всички тези неща, дето ги пише тук, са негово дело.

— Открили са твоето ДНК.

— Защото същия ден бях с нея. Той ни хвана. Тогава се скарахме.

— Показанията му са били потвърдени под клетва от двамата оператори и от самото момиче.

— Всички са извратеняци. Даде им дрога. А аз нямаше какво да им дам, за да кажат истината.

— Защо трябва да вярваме на думите ти, Ланси?

— Защото е видно от другите ми простъпки. Вършил съм противни неща, но никога не съм удрял жена.

Парис се наведе през масата към него.

— Защо избяга, когато полицаите ти се обадиха, че искат да те разпитат? Защо не им каза това, което ни говориш сега?

Той дълбоко въздъхна, вдигна ръцете си и се почеса по челото с белезниците.

— Изплаших се. Бивш затворник съм. Това автоматично ме превръща в заподозрян. После, ако бяха научили, че записвам предаванията ти, непременно щяха да ме закопчеят.

— Но защо не взе касетите със себе си?

— Защото съм глупак — свенливо се усмихна той. — Паникьосах се и си плюх на петите. Забравих ги. Вероятно съм загубил престъпните си инстинкти. Надявам се да е така.

Допадаше й начина, по който той се самообвиняваше. Но Къртис не беше във възторг.

— Ако ни беше признал всичко онзи ден, може би щяхме да ти повярваме.

Ланси погледна Парис и каза сериозно:

— Говоря самата истина. Не знам нищо за този Валентино, нито за телефонните обаждания. Не познавам Джейни Кемп, знам само онова, което чух по новините. Виновен съм единствено в това, че исках да се науча на всичко, което вършиш ти.

— Месеци наред работиш в радиото — отвърна тихо Парис, — но никога не си ме заговарял. Защо не дойде да ми кажеш за амбициите си? Да попиташ, да ме помолиш за съвет? За напътствия?

— Шегуваш ли се?! — възкликна той. — Ти си звезда. А аз ходя из коридорите с кофа и парцал в ръце. Не ми стискаше да те заговоря. А ако го бях направил, сигурно щеше да ми се присмееш.

— Нямаше.

Той потърси очите й иззад лещите на очилата.

— Не, може би нямаше да го направиш.

— Къде беше през всичкото това време? — попита Къртис. — Не се върна пито в апартамента, нито при майка си.

— Държа скривалище.

— Скривалище? — повдигна вежди Къртис.

Ланси се сконфузи.

— Да, сър. Ще ви дам адреса. Можете да го претърсите.

— Със сигурност ще го направим — отвърна Къртис, подхвана го за ръката и го накара да стане от стола. — А докато се занимаваме с това, ти ще останеш при нас.