Сандра Браун
Сензационно интервю (40)

Глава четиридесета

Двама от мъжете се приближиха откъм страната на шофьора. Третият мина откъм пасажерското място. Вратите се отвориха едновременно.

— Мистър Уелш?

— Кой се интересува?

Дръпнаха го за ръката и го изтеглиха от предната седалка. Чу изпукване и свистене на въздух и разбра, че Доли вече е история. Бяха забили джобно ножче в гърдите й.

— Хей — извика Дейли. — Необходимо ли беше? За какви се мислите, по дяволите? — трудно му беше да звучи твърдо, когато с мъка дишаше. Думите изговаряше толкова тихо, че би се изсмял на себе си.

Тримата мъже обаче не се смееха. Всъщност, бяха най-мрачното трио, което бе имал неудоволствието да срещне. Още един, и щяха да заприличат на веселата банда на четирите конника от Апокалипсиса.

— Мисля, че сме от ФБР — размахаха значките си.

— Да, вярно — произнесе той саркастично, защото предполагаше, че са от хората на Спенсър Мартин.

— Цяла вечер ви следваме, мистър Уелш — каза единият, очевидно старшият. — Наистина ли мислите, че сме се хванали с тази глупава кукла? Не сме идиоти, нали знаете. Жена, която изобщо не говори, не помръдва?

— Това законен въпрос ли е, или коментар за вашия сексуален живот?

Духовитостта му не направи никакво впечатление. Онзи го обърна, подпря го на бронята на колата, събра ръцете му зад гърба и ги завърза с найлоново въже.

— За какво ме арестувате? Нищо не съм направил. Освен ако надуваемите кукли са станали незаконни. Какво искате от мен?

— Искаме да поговорим за гостите ти.

— Какви гости?

— Обзалагам се, че ще стане по-приказлив, ако измъкнеш тая тръбичка от носа му — посъветва шефа си единият.

Дейли изтръпна. Ако го откъснат от кислородната бутилка, ще се гътне за нула време.

— Не мисля, че е необходимо — каза шефът. — Не още — коленете на Дейли омекнаха от успокоението, но следващите думи на ченгето показваха, че спокойствието му ще е кратковременно. — На нашия началник наистина му е дошло до гуша от теб и приятелчетата ти.

— Като че ли ми пука. Спенсър Мартин не се ли чувства достатъчно мъж, за да дойде? Или се страхува от Бондюрент?

— Спенсър Мартин? — повтори мъжът, като се правеше на не разбрал. Не гледаш ли новините? Мистър Мартин е в кратък отпуск.

— Да, да. Ако вие сте най-доброто, което е могъл да събере за гадната си малка армия, сигурно се е ровил в най-големия боклук.

Тримата размениха поглед помежду си.

Дейли се изсмя високо.

— Какво? Изненадани сте, че знам? Мислите, че е тайна?

— Старче, далеч си от приятелите си. По-разумно ще е да ни сътрудничиш. Къде са Бари Трейвис и Грей Бондюрент тази нощ и какви са намеренията им?

— Я ме цуни отзад, боклук такъв.

Ченгето пристъпи гневно крачка напред, но другите го задържаха.

— Къде са те, Уелш? — извика той.

Дейли знаеше, че за него спасение няма. Дори да им кажеше онова, което искаха да знаят, той нямаше да види следващия изгрев. Тези хора нямаше само да го разпитват, те щяха и да го екзекутират.

Неговата задача беше да им създаде работа, за да даде възможност на Грей и Бари да освободят Ванеса Мерит от Тейбър Хауз. Докато може да диша, ще прави това. Не беше като да умреш облян в слава, но и това щеше да е поне искрица от славата.

Нападателността не беше резултатна, затова подхвана друга тактика — започна да дава признаци, че му прилошава.

— Не се чувствам добре.

— Кажи ни къде са и ние ще се погрижим да си починеш. Да. Ще го пратят да си почива завинаги.

— Някакъв мотел — избъбри той.

— Какъв мотел? Къде?

— Не знам.

— Къде?

— В името му има „Вашингтон“.

— Знаеш ли колко мотела има с „Вашингтон“ в името?

— Не — отвърна Дейли невинно. — Колко?

Мъжът го грабна за реверите и го вдигна така, че краката му почти не докосваха уличната настилка.

— Ако искаш да видиш мис Трейвис и мистър Бондюрент живи, по-добре си спомни бързо.

— Той… той е някъде около Ендрюс — заекна Дейли. — Ходих с тях веднъж там. Не мога да си спомня точно къде е, но ако го видя, ще го позная.

— Добре, да вървим — мъжът така блъсна Дейли, че тръбичката изхвръкна от ноздрите му.

— Кислородът ми — изкрещя той. — Не мога без него — той френетично размаха ръце.

— Успокой се, мистър Уелш. Нямаме намерение да те задушим. Поне докато не разберем какво са намислили приятелите ти за тази нощ.

Сложиха отново тръбичката в носа му. Пренесоха бутилката кислород и него в сивия седан. Бутнаха го на задната седалка. Дейли се почувства малко по-добре, когато установи, че и останките на Доли са прибрани.

Поне нямаше да умре съвсем самотен.

 

 

— Ако някой те спре и попита нещо, казваш, че помагаш на човек, който в момента повръща.

От десетина минути, откакто техният прелюбодеец-шофьор бе оставил фургона си, за да постъпи на работа, Грей инструктираше Бари. Както предполагаха, охраната при входа пропусна колата, без да провери фургона отзад. Те бяха на територията на болницата.

Грей извади баджове със снимки и фалшиви имена, за да ги закачат.

— Ако се гледат отблизо, няма да издържат, но в общ вид изглеждат автентични.

— Доли Медисън? — каза тя като прочете името си. — Като говорим за Доли, надявам се, че те с Дейли са добре.

— Той ще се справи. Запомни, вероятно има скрити камери, затова дори когато няма никой наоколо, може да те наблюдават. Ходи естествено и…

— Решително. Знам. Каза ми го поне десет пъти.

— Просто не искам да гръмнем, преди да сме открили Ванеса.

— Ще има ли охрана вътре?

— Не знам.

— Ако има дали е въоръжена?

— Възможно. От службата по охраната — сигурно. Но аз ще се погрижа за тях.

— Още нещо. Щом се доберем до Ванеса, какво си предвидил за измъкването оттук?

— План А, задигам този фургон. Вие с Ванеса стоите тук отзад.

— А план Б?

— По дяволите, ако знам.

— Отлично — измърмори тя, но отвори вратата на фургона и първа стъпи долу.

Тейбър Хауз изглеждаше много по-екстравагантен от описанията на Грей. Сградата беше триетажна, построена във формата на буквата „П“, с градина в центъра. Те избегнаха величествения главен вход и се насочиха към страничния — предназначен за персонала, — който Грей бе забелязал по време на проучванията си предния ден. Беше край на смяна. Доктори, сестри и санитари си тръгваха, а други влизаха за нощната смяна.

— Аз ще се вмъкна пръв — прошепна Грей, когато приближиха. — Изчакай няколко минути и след това ме последвай.

— Къде да те последвам?

Той сви рамене.

— Не се притеснявай. Аз ще те намеря — той тръгна, след това се обърна. — Бари, ако нещо се случи с мен, бягай навън. Разбра ли? Влез в колата на някого и карай по същия път, по който влязохме. Нали?

Тя кимна.

— Но няма да ти се случи нищо.

— Няма.

Той се обърна и изчезна през входа за служителите. Като се опитваше да изглежда съвсем обикновено, тя отвори чантата си и без да я изважда провери всички механизми на видеокамерата, за да е сигурна, че ще заработи безусловно. Провери и мястото за касетата, за да се увери, че не е забравила да сложи лента. Би било съвсем в неин стил да подготви репортаж без лента в камерата.

Насочвайки се към входа, тя бе обзета от хиляди лоши предчувствия. Само в едно бе сигурна — ако не направи това, Ванеса Мерит ще умре в тази сграда. Затова задържа очите си на неоновото осветление над входа и се остави да я води.

Тя влезе през помещение, което вероятно е било задно антре, когато Тейбър Хауз все още е била частна резиденция. Предверието водеше към голям, добре осветен и обзаведен хол, където персоналът си почиваше. Имаше автомати за храна и напитки, машина за кафе, машина за лед, няколко микровълнови фурни, маси и столове и две врати с надпис „Стаи за почивка“. Една от стените бе заета от метални шкафчета.

Смяната почти си беше отишла и затова не се виждаха много хора. Един мъж в дрехи на санитар чакаше да си стопли ядене в микровълновата фурна. Една сестра говореше по телефонен автомат. Друга ровеше нещо в шкафчето си. Двама мъже в гащеризони като този на Грей, седяха на една маса, пиеха кафе и си говореха за някаква турбина.

Никой не й обърна внимание. Тя мина през помещението като че ли всяка нощ в единайсет правеше това.

Зад това помещение болницата бе драстично променена. Извън блестящата стерилност на общото помещение водеше коридор, който налагаше шепнещи гласове и строга формалност. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, над нея имаше релефни, в пастелни тонове, тапети. Стенни лампи от месинг хвърляха приглушена светлина. Подът беше застлан с килим. Бари пое по този коридор до пресечката му с друг.

Наляво или надясно? Наляво или надясно? Не поглеждай крадешком, гледай решително. Добре, надясно!

Коридорът, който избра, водеше към лицето на сградата. Виждаха се врати на кабинети, сега тъмни, официална приемна с малък роял и солариум с тропически растения и папрати, между които бяха разположени плетени мебели. Всичко бе много приятно, нямаше и намек за болнично заведение.

Официалното предверие беше много впечатляващо с виещите се стълбища и остъклен покрив петдесет фута над мраморния под. В центъра на тази ротонда стоеше огромна маса, на която имаше величествено цветно творение от гигантски гладиоли.

Наоколо не се виждаше никой, освен един техник, който бе коленичил пред някакъв контакт и го поправяше. Бари заобиколи масата, за да го заговори.

— Струва си да се направя на побъркана, само за да имам привилегията да постоя тук.

— Нямаш средства, за да си го позволиш — отвърна техникът и се изправи. — На първия етаж има само кабинети и приемни.

— Кабинет с досиета?

— Без съмнение. Но съм сигурен, че папките са заключени, а аз нямам инструменти, за да влезем. Освен това ще отнеме много време.

— Тогава какво предлагаш?

— Компютър — каза той. — Трябва да има списък, в който да нанасят всекидневните промени.

— Добра идея. Напред и нагоре?

— Ти ще вземеш асансьора, аз — стълбището.

— Среща на втория етаж.

Асансьорът представляваше желязна клетка, която имаше повече естетически, отколкото технически качества. Бари беше доволна, че успя да стигне, без да спре някъде. Тя излезе от желязната врата на асансьора, зави наляво и почти се сблъска с една сестра, която беше толкова изненадана да види Бари, колкото и самата тя.

— Какво правите?

С него е опасно.

— О, аз съм нова — каза Бари, като се смееше нервно, което при дадените обстоятелства никак не беше трудно. — Следващия път ще взема бързия асансьор. Доли Медисън — каза тя и протегна ръка. — Моля без шеги за името ми. Повярвайте ми, всички съм ги чувала.

— Линда Арнолд.

— Радвам се да се запознаем.

С периферното си зрение Бари видя, че Грей е изкачил стълбите. Възползвал се от разговора на двете, той се плъзна зад бюрото на дежурната сестра. Никой друг не се виждаше.

— Кога започнахте работа тук? — попита сестрата.

— Това е първата ми нощ. Аз ще асистирам на доктор Хадли — каза тя, спомняйки си едно от имената в списъка с телефоните в общата стая.

— Мислех, че доктор Хадли е в шестмесечен отпуск.

— Да, той е в отпуска.

— Искате да кажете — тя?

— Казах „тя“. — Бари сложи ръка на рамото на Линда Арнолд и се наведе по-близо. — Между нас казано — не върви, както докторката го е замислила. Работи върху книга, но се съмнявам, че ще успее.

— Така ли? Много чудно, тя публикува отдавна.

— Вярно, вярно — каза Бари и пожела някой по-голям камък да падне върху главата на доктор Хадли, която и да е тя. — Но този път среща големи трудности.

— Съжалявам да чуя това. Тя има толкова много идеи и е толкова надарен доктор.

— Много е мила, нали? — изчурулика Бари. Виждаше гърба на Грей, наведен над бюрото. Дали е намерил компютърен терминал?

— Това какво е? — Сестрата сочеше тежката чанта на Бари.

— Материали, които събирам за доктор Хадли.

— Толкова много?

— О да, и навсякъде ги разнасям. Никога не излизам от къщи с по-малко от две кутии бисквити за всеки случай. И със запасен чифт обувки. Много ми се подуват палците на краката. Списания. Нали знаете — глупости. Съпругът ми винаги ме заяжда за моите глупости.

— Не ви ли дадоха долу шкафче?

— Да, но онези джаджи — тя завъртя ръка, все едно заключва. — Не можах да заключа. И докато намеря къде да я закача си помислих, че е по-добре да я нося със себе си.

Сестра Линда Арнолд леко наклони глава.

— Изглеждате ми позната, но не мога да си спомня от къде.

Познала ме е от телевизията!

— Къде сте работила, преди да станете асистентка на доктор Хадли?

— О, на много места. Щом ми омръзнеше работата тъй да се каже, се местех на нова — зад гърба на сестрата Грей й показа вдигнат палец. — Добре, ако ме извините, ще се пошляя наоколо и ще се опитам да се ориентирам.

— Да ви помогна ли…

— Не, не, по-добре ще се оправя, ако сама разуча пътя — тя се засмя. — Вече знам, че не трябва да ползвам този скърцащ стар асансьор.

— Извинете ме…

Грей се бе приближил към тях и потупа Линда Арнолд по рамото. Тя се обърна към него.

— Вие ли се обадихте, че има крушки за смяна?

— Не, не съм била аз.

— Трябва да е било от третия етаж. Стори ми се, че споменаха втория. Извинете — той докосна кепето си и тръгна към стълбището.

Когато сестра Линда Арнолд се обърна, Бари беше изчезнала.

 

 

— Не са тук.

— Този е — каза Дейли, със задъхване. — Сигурен съм. „Вашингтон ин“. Стая сто двайсет и втора.

— Там е някакъв каруцар, който побесня, защото го събудих — каза агентът, гледайки към Дейли.

— Не разбирам — преглътна той, гледайки безпомощно от единия към другия. — Тя каза, че ще се срещнат с Бондюрент тук тази нощ.

— Ти я остави в паркинг-гаража, нали?

— Откъде знаете?

— Къде отиваше?

— Тук! Всеки случай това ми каза. Кълна се в Господ. Аз трябваше да карам безцелно с куклата и да бъда примамка.

— Глупости! — възрази единият. — През цялото време ни е заблуждавал.

За да изглежда по-правдоподобно, Дейли започна да се моли:

— Не ме мъчете, моля ви. Трябваше да го направя. Толкова ме е страх от него.

— От кого?

— Бондюрент. Той ми каза, че ако се проваля, ще ме убие. Ще го направи. Поглеждали ли сте някога в очите му? Страшни са. Той е истински убиец. Ако разбере, че съм ви довел тук, ще ме убие.

— Млъкни! — кресна шефът.

— Моля ви, заведете ме вкъщи — замоли се Дейли. — Ако те не са тук, не знам къде може да са. Бондюрент сигурно ме е излъгал. Може би е излъгал и Бари. Може да й е поставил клопка. Помислихте ли за това? Но какво мога да знам аз? Аз съм само един стар човек. Не знам нищо.

— Лъже — каза един от агентите.

— По дяволите, лъже — кимна и шефът. — Да вървим. В колата шефът използва клетъчния си телефон.

— Уелш излъга за мотела. Не бяха там — той млъкна за минута, после пропя: — Да, сър. Сигурен съм, че вие ще измъкнете повече, отколкото ние успяхме.

На Дейли никак не му хареса това. Още по-малко му харесваха показанията на кислородната бутилка.

— Нямам още много кислород — каза той, щом мъжът спря да говори.

— Струва ми се, че е твой проблем.

Другите двама дори не намериха за необходимо да отговорят. От пода на колата Доли го гледаше с широко отворени, мъртви очи.

Пътуваха дълго назад към града. Целта им се оказа съвсем безлична сграда. Докато придружаваха Дейли през аварийния изход в задната част на зданието, той погледна към небето. Звездите не можеха да се видят заради светлините на града. Но имаше луна.

Това беше хубаво.

Взеха служебния асансьор до седмия етаж. Стъпките им ехтяха по безлюдните коридори, докато заведоха Дейли до вратата в края на коридора. Колелата на количката му за кислородната бутилка скърцаха. Все не намираше време да смаже проклетите колела.

Един от мъжете се приближи към вратата и почука. Отвътре му наредиха да влезе. Той отвори вратата и застана отстрани. Докато Дейли прекрачваше прага, през ума му мина мисълта каква ли форма ще имат изтезанията и смъртта му.

Зловещият домакин беше осветен отзад от една стенна лампа, но Дейли го разпозна по силуета.

— Мистър Уелш — произнесе той с почти приятелски глас. — Бил сте много зает тази вечер. Кислородът ви не е ли вече на свършване?

А Дейли си мислеше „О, мръсник“.