Сандра Браун
Сензационно интервю (36)

Глава тридесет и шеста

Грей Бондюрент, героят от мисията за освобождаването на заложниците, се издирваше от ФБР, за да бъде разпитан за изчезването на Спенсър Мартин, съветник на президента.

Дейвид Мартин чу за това едновременно с цялата страна.

Двамата със Спенс имаха конфиденциален разговор в личните помещения на президента. Съвсем малко хора от Белия дом знаеха, че Спенс се намира в резиденцията на президента. Той се бе преместил в една от допълнителните спални на третия етаж. Тук можеха да говорят свободно. Стаята беше звукоизолирана и не би могла да се оборудва с подслушвателни устройства.

— Беше пълен кретен — разказваше Спенс за Хауи Фрип. — Той наистина се зарадва, че ме вижда, покани ме вътре. Не спираше да се чуди как съм научил къде живее.

— Сигурен ли си, че не е имал време да влезе в контакт с Трейвис и Грей в интервала между напускането на кръчмата и появата ти на вратата му?

— Държах го под око през цялото време — Спенс изпи глътка пепси. — Но дори да беше влязъл във връзка с тях, това нямаше да има значение. Не знаеше нищо. Само се хвалеше, за да ми направи впечатление. Той не би могъл…

— Какво, по дяволите, е това?

Спенс се втрещи, когато видя своето лице на телевизионния екран. Беше стара снимка, вероятно единствената в досието му. Въпреки това можеше да бъде познат. Той вдигна дистанционното и включи звука, се смята за изчезнал.

Дейвид и Спенс се гледаха в пълно смайване, което се — увеличи още повече, когато кореспондентът от Капитолия продължи:

„Предполага се, че Грей Бондюрент, който заслужи национална слава по време на опасната мисия за освобождаване на заложниците, е последният човек, видял Спенсър Мартин, когато е приел съветника на президента в ранчото си в Уайоминг. Подготвя се задълбочено разследване за установяване местонахождението на мистър Мартин.“

— Исусе! — Спенс скочи на крака. — Кой го е измислил?

— Не знам. Но ще открия — той посегна към телефона и поиска да го свържат с министъра на правосъдието.

— Използвай спикърфона — предложи Спенс.

Министърът на правосъдието Уилям Янси отсъстваше, затова един от неговите подчинени получи добра порция от гнева на президента в специфичния му стил.

— Какво става, по дяволите? Къде е мистър Янси? Искам да говоря с него веднага.

— Излязоха да вечерят навън с мисис Янси, мистър президент.

— Добре, намери го. Веднага. Междувременно искам да знам кой нареди разследване за изчезването на Спенсър Мартин.

— Самият мистър Янси, сър. Както разбрах, получил е сведения.

— Сведения? Получил е сведения? И е наредил пълно разследване?

— Сведението идва от много достоверен източник, мистър президент.

— И кой е той?

— Сенатор Армбръстър.

Дейвид насочи погледа си към Спенс, който вече ругаеше беззвучно. Самият той се отпусна на стола, потри слепоочието си и си наложи, да продължи спокойно.

— Разбирам. Сенатор Армбръстър вероятно е пропуснал да ме предупреди.

— Сенаторът каза, че мистър Спенс е изчезнал от почти две седмици — след напрегната пауза, той добави. — Мистър президент, мистър Янси предполагаше, че сенатор Армбръстър действа от ваше име.

— Да, разбира се — съгласи се Дейвид меко. — Аз също се бях разтревожил от отсъствието на мистър Мартин. Това, което не разбирам, е защо мистър Янси търси мистър Бондюрент.

— Сър, Бондюрент наскоро е споменал на сенатор Армбръстър, че мистър Мартин е бил при него в Уайоминг. Доколкото ни е известно, това е последното сведение за местонахождението на мистър Мартин.

— Задържан ли е мистър Бондюрент?

— Не още, сър.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се, мистър Президент.

— И намерете мистър Янси. Искам да говоря незабавно с него.

— Разбира се, сър. Веднага ще предам съобщението.

Дейвид пусна слушалката.

— Добре, искаш ли внезапно да се появиш отново и да сложиш край на тази глупост?

Спенс се поколеба за момент.

— Не, по-добре е да действам задкулисно. Но ще наредя на моите хора да следят развитието от другата страна — дали ще пипнат Грей. Изобщо не искам да го разпитват ФБР или Янси.

— Янси — повтори Дейвид с отвращение.

Уилям Янси изглеждаше най-подходящият човек за министър на правосъдието в администрацията на Мерит. Десет години по-млад от Дейвид, той бе агресивен като Робърт Кенеди, когато по-възрастният му брат го назначи на това място. Както Кенеди, Янси се бе отличил в криминалните процеси, както на щатско, така и на федерално ниво. Беше духовит, привлекателен и умееше да говори. Затова Дейвид го покани за поста и оттогава не спря да съжалява. Янси беше твърде проницателен, твърде усърден, твърде почтен.

— Какво може да попречи на Грей веднага щом види новините, да изтича в кабинета на Янси и да признае, че си в избата му?

— Няма да го направи.

— Защо не?

— Защото това ще го постави извън играта. Поне временно. Той ще трябва да обяснява защо е стрелял по мен и ме е затворил. Ще мине време, преди да се изчерпи случаят, време, което Грей не желае да губи. Второ, трупът на Хауи Фрип е изиграл ролята на моя визитна картичка. Грей знае, че аз не съм вече в неговото мазе.

Дейвид се намръщи.

— Нещата изведнъж придобиха друг обрат…

— Да-а-а.

— По дяволите, това не ни е необходимо — извика Дейвид побеснял. — Какво си мисли Клет?

Спенс посочи телефона.

— Съветвам те да го попиташ.

 

 

— Наистина не разбирам защо си толкова разтревожен, Дейвид — произнесе Клет, изтърсвайки пепелта от пурата си в китайския пепелник с президентски печат.

Сенаторът се бе отзовал незабавно на поканата на президента. С пълното съзнание, че го очаква един бесен Дейвид Мерит, той се яви на срещата самоуверено. Участието в двойна игра винаги му доставяше удоволствие.

Дейвид сипеше ругатни по адрес на Спенс и Бондюрент, както и очакваше Клет. Сигурно не искаше Бондюрент да заяви, че Спенс е бил изпратен да го убие.

Семената на съмнението щяха да бъдат посети в общественото мнение. В година, предшестваща изборите, това би било опасно. Опозиционната партия щеше да се възползва от ситуацията и да подхвърля на жадната за сензации публика все нови и нови историйки.

Като предаваше Грей Бондюрент, Клет го превръщаше в неприятел, но всеки човек бе заменим. Същото със сигурност се отнасяше и за Бари Трейвис. Той я беше превърнал в персона нон грата в журналистиката.

Въпреки че бяха прави по отношение на Дейвид Мерит, Клет не се поколеба да ги хвърли на вълците. Не можеше да позволи на тези двама нехранимайковци да се мотаят наоколо, да врат муцуни навсякъде и да провалят собствените му планове за унищожението на Дейвид.

Съществуваше и хипотетичната възможност да се доберат до аферата с Беки Стърджис. Това би провалило с гръм и трясък президента. Но би провалило и Клет Армбръстър. В йерархията на приоритетите си той поставяше след властта самосъхранението.

Така че за да отстрани Бондюрент и репортерката, той съобщи на министъра на правосъдието, че бившият разузнавач е последният човек, видял жив Спенсър Мартин. Така той успя да ги извади от играта. Сега трябваше да си вземе Ванеса здрава, да я отдалечи завинаги от Дейвид и тогава да се заеме с пълния му провал.

Междувременно Дейвид беснееше.

— Без да говориш най-напред с мен…

— От няколко дни те търся — прекъсна го Клет. — Ти не ми отговори. Вчера беше в Джорджия. Днес следобед имаше друга среща…

— Знам си програмата, Клет. Можеше да изчакаш да се освободя, преди да се обадиш на Янси.

— Точно обратното, Дейвид. Мисля, че това не можеше да чака повече. Хората питаха за Спенс.

— Кои хора?

— Хора от нашия кръг. Хора, на които отсъствието му прави впечатление. Ти имаше други проблеми, затова дойдоха при мен.

— Защо при теб?

— Защото сме толкова близки с теб! — Клет остави изречението да лежи като хвърлена ръкавица, предизвиквайки Дейвид да я вдигне. — Всички знаят, че ти споделяш мислите и тревогите си с мен — той доволно издуха дима от пурата си.

— Грей ли ти каза, че Спенс е отишъл да го види?

— Точно така. През нощта, когато го срещнах с оная Трейвис в Шинлин.

— През онази нощ са се случили толкова много неща, как изобщо името на Спенс е било споменато в разговора?

Клет сви вежди, като че ли се мъчеше да си спомни.

— Не мога да си спомня точно. Вероятно е било случайно. Сигурно никога нямаше да помисля отново за това, ако Спенс се беше появил. Но той не се появи и изглежда, че няма да се появи изобщо. Направих малко разследване. Пощенската му кутия е пълна. Никой от сградата, в която живее, не го е виждал от седмици. Не отговаря на телефонни позвънявания. Изглежда като че ли е отишъл в Уайоминг и след това е изчезнал, нали? Бондюрент е вероятно последният човек, който го е видял жив.

Дейвид се изсмя.

— Този разговор има прекалено зловещи обертонове, Клет. Да не би да намекваш, че Грей е убил Спенс?

— Имаш ли друго обяснение?

— Това е смешно.

— Така ли?

— Да — сопна му се Дейвид.

— Янси не изглежда да мисли така.

— Янси. Имах някои резерви за назначаването му. Съжалявам, че тогава не им обърнах внимание.

Клет се изкикоти.

— Защото много прилича на Бондюрент. Не се церемони много. Не пълзи в краката ти, както останалите. Във всеки случай, той се свърза с някакъв от големите във ФБР, който се съгласи, че един малък разговор с мистър Бондюрент е съвсем в реда на нещата — Клет пъхна пурата в ъгъла на устата си, отиде към барчето с напитки и си наля чист скоч. После вдигна кристалната чаша към лампата и се загледа в играта на светлината. — Питам се, какво ли ще им разкаже Бондюрент за визитата на Спенс в Уайоминг…

Той се обърна и погледна многозначително зет си. Двамата мъже се изгледаха продължително. Дейвид първи се усмихна, с което отдаде уважение на ловкия си бивш наставник.

— Значи знаеш. Грей ти е казал.

— Че си изпратил Спенс да го убие? Да, каза ми. Това кара човек да се пита какво още знае — или мисли, че знае — което ти предпочиташ да остане тайна.

Дейвид седна на дивана и кръстоса крака. Клет не можеше да бъде заблуден от привидното му безгрижие. Не изглеждаше толкова отпуснат, колкото би искал.

— Какво искаш, Клет? Познавам те много добре. Ти не си оркестрирал това курвенско разследване на ФБР заради каприз. И със сигурност не си го направил от тревога за Спенс. Тогава защо? Какво искаш?

— Дъщеря си.

— Моята съпруга, искаш да кажеш.

— Ти съсипваш живота на Ванеса. Няма да допусна това да продължава.

— Когато става въпрос за Ванеса, моите претенции към нея като неин съпруг имат предимство пред твоите, Клет. Нека те успокоя — тя е в много добри ръце.

— Къде? В къщата на Алън ли?

— Състоянието й е много по-сериозно, за да бъде лекувана там. Получила е припадък една сутрин, преди няколко дни. Джордж не е имал избор, трябвало е да я откара, в болнично заведение.

— Кое?

— Тейбър Хауз.

— Болницата за детоксикация?

— Защото знае, че там тайната ще се запази — Дейвид стана, отиде до бюрото си и извади къс хартия от средното чекмедже. — Ето номера. Позвъни, ако не ми вярваш.

Клет грабна листчето и поиска от оператора на Белия дом да го свърже. Докато чакаше, изпи остатъка от уиски. Накрая един мелодичен глас отговори:

— Тейбър Хауз.

— Тук е сенатор Клет Армбръстър. Свържете ме с някой от ръководството.

— Един момент, моля.

Приятна музика се разля в ушите му, докато чакаше разговора да бъде прехвърлен. Питаше се дали това наистина е телефонният номер на болницата или Дейвид му кроеше някакъв номер.

— Клет? Очаквах да те чуя. Президентът ми каза, че ще се обадиш.

Той позна гласа. Доктор Декстър Леополд, бившият главен хирург, сега администратор в Тейбър Хауз.

— Здрасти, Декс. Как е дъщеря ми?

— Ще бъда съвсем честен с теб, Клет. Беше в ужасно състояние, когато доктор Алън я доведе тук. Лекарствата не й действаха, защото е пиела много. Но сега сме я стабилизирали и тя е в много по-добро състояние.

— Давай й най-добрите лекарства, Декс.

— Това се разбира от само себе си.

— Искам и други лекари за нейния случай, не само Алън.

В другия край помълчаха.

— Това би било доста трудно, Клет.

— Не ме интересува колко е трудно.

— Доктор Алън е нейният лекуващ лекар. Докато самата мисис Мерит… или президент Мерит, ако тя не е в състояние да вземе решение… не го смени, аз…

Декс Леополд беше известен като почтен човек, но Дейвид сигурно го бе хванал за нещо. И ако Джордж Алън бавно убиваше Ванеса, дали доктор Леополд ще си затвори очите?

— Къде се намира Тейбър Хауз? — попита Клет. — Искам да дойда и да я видя утре.

— Страхувам се, че не мога да позволя това, Клет — каза любезно докторът. — Знаеш нашите правила тук. Никой друг, освен пациентите и персонала не могат да имат достъп в болницата. Това е единственият начин да запазим тайната им и името на болницата. Срещата с роднини може да причини ново влошаване, особено ако пациентът е вече добре и се работи само върху психическото му възстановяване.

— Но Декс, сигурно…

— Съжалявам, Клет, не правим изключения. Дори на президента не бе разрешено, въпреки че всеки път, когато се обадеше, той искаше да я посети. Ако съм отказал на него, редно е да откажа и на теб. Това е най-доброто за мисис Мерит. Уверявам те.

Очите на Клет се насочиха към Дейвид, който го наблюдаваше невъзмутимо.

— Добре — не настоя повече Клет. — Искам Ванеса да е отново здрава. Тя преживя много след смъртта на бебето.

— Така ми каза и президентът Мерит. Той съжалява, че не я е подложил на терапия веднага след смъртта на детето. Ако го бе направил тогава, такава криза би могла да бъде избегната. Но не се тревожи. Ще ти я върнем съвсем възстановена.

— Ще го направите, ако не искате неприятности — каза Клет, преди да окачи слушалката.

— Доволен ли си? — попита Дейвид.

— Не напълно — Клет тръгна към вратата на Овалния кабинет. — Внимавай много, Дейвид. Не ме интересува колко хора си строил да лъжат заради теб и да вършат мръсната ти работа, аз ще си върна дъщерята или както ти припомних преди няколко седмици: както те поставих тук, така мога да те сваля — той щракна с пръсти на един инч под носа на президента. — Ей така!