Сандра Браун
Сензационно интервю (9)

Глава девета

Билярдните топки се удариха и Хауи Фрип изсумтя противно, когато неговият удар изпрати една в джоба.

— Играта е моя. Колко станаха?

— Три.

— Охо! Петнайсет! Освен ако искате да играем до пет или седем игри.

— Не, благодаря. Вие ще ме оберете напълно.

Хауи се пресегна за трите петдоларови банкноти, които неговият противник му предлагаше. Той натъпка парите в джоба си и тъкмо се канеше да направи някой надут коментар за необикновената си победа, когато нещо в очите на другия го предупреди, че злорадството може да не е най-добрата идея.

— Последното, което можете да направите за мен, е да ме почерпите с нещо за пиене — загубилият противник се усмихваше едва-едва.

— Питие? Разбира се, разбира се — съгласи се Хауи. — Какво ще пиете?

Той помоли за водка с лед. Хауи отиде до бара и поръча. Донесе на масата избраната от непознатия водка, както и бира за себе си.

— Не мога да остана до много късно — каза Хауи, сядайки. Всъщност беше готов веднага да тръгне. Другият беше поръчал качествен алкохол. Ако поръча един-два пъти, печалбата на Хауи ще се изпари. — Рано съм на работа. Мъжът отпи глътка от своето питие.

— С какво се занимавате?

— Радиотелевизионна журналистика — похвали се Хауи, като поръси сол в бирата си. — WVUE.

— Вие сте на телевизионния екран?

— Не, аз не се явявам в ефир. Това е работа за идиоти, за говорещите глави. Аз възлагам новинарски сюжети на репортерите.

— Значи повече или по-малко сте отговорен за онова, което се излъчва.

— Аз съм изцяло отговорен за излъчването в ефир — поласкан от интереса, Хауи започна да развива и украсява нещата. — От мен зависи кой репортер за кой сюжет ще прави репортаж, кои репортажи се спират, кои получават ефирно време и колко ефирно време.

— Отговорен пост…

— Свикнал съм с напрежението — подхвърли той нехайно.

Седналият срещу Хауи беше мъжът, когото Хауи Фрип би искал да вижда в огледалото си за бръснене. Понякога дори се самозалъгваше, че оказва такова влияние върху другите хора, каквото този човек оказваше върху него. Новият му познат говореше плавно и спокойно. Каквато и да беше ситуацията, той би запазил хладнокръвие. Не си развали настроението, когато загуби три последователни игри. Беше от онези мъже, които вдъхват неконтролируема страст у жените и респект у мъжете.

— Вие трябва да сте в течение на всичко, което става — отбеляза мъжът. — Получавате новините преди всички.

— Така е.

— Е, какво става сега?

Хауи затърси в главата си нещо, което да впечатли този необикновен индивид.

— Хм, добре, да видим. Пратих репортер на мястото, където стана тройна престрелка онази нощ, само минути след като се бе случила. Получих видеоматериал с труповете, преди да ги покрият.

Мъжът с полуусмивка погледна надолу към часовника на ръката си.

— И ъ-ъ, да видим…

— Добре, играта ми беше приятна. По-добре да вървя.

— Но най-силното нещо, което сме правили напоследък е сериалът за СВДС. Разбирате ли, неизяснени случаи на бебешка смъртност — добави Хауи, надявайки се да привлече отново вниманието на мъжа.

— Да?

Бинго!

— Идеята беше моя. Един вид разследване, което стигна и до детенцето на президента, нали разбирате.

— Трагедия.

— Направихме интервю с първата лейди.

— Това е било наистина удар. Тя не дава много интервюта, нали?

— Специално интервю за WVUE.

— Как успяхте да го вземете?

— Нали знаете как е с тези неща. Обадих се тук-там. Намекнах за някои услуги — той сви рамене по начин, който показваше, че за него да контактува с Белия дом не е нищо особено. — Искате ли още едно питие?

— Не, благодаря. Ако се напия, може да се съглася да ме оберете още веднъж.

Мъжът се засмя.

Хауи се усмихна в отговор. Нямаше приятели, с които да си побъбри. Може би сега бе намерил такъв. Мисълта за това го замая съвсем.

— Гледах това интервю с първата лейди — каза мъжът. — Много впечатляващо. Как беше името на репортерката?

— Бари Трейвис — Хауи разказа на новия си приятел как беше я назначил. — По онова време тя не можеше да си намери работа. Помислих си, какво пък толкова? Дай й шанс и спечели точки от синдикатите в замяна. Пък и наистина е хубавичка.

Новият му приятел се разсмя.

— Ако се налага да работим с жени, защо да не назначаваме по-хубавите, нали?

Хауи се ухили похотливо. Новият му познат говореше на неговия език.

— Разбра съвсем точно, момче — той намигна. — Бари и аз ходихме известно време, но стана деликатно — работим заедно и тъй нататък, затова трябваше да скъсам. Тя го прие спокойно. Не ми причини никакви неприятности, като някои от тях. Оказа се добра репортерка. Енергична. Може би малко свръхамбициозна по отношение на възможностите си.

— Така ли? Как?

— Ех, нали разбираш. Заради успеха на нейния сериал, който всъщност аз продуцирах. Главата й е направо в облаците. Побъркала ме е с някакъв сюжет, по следите на който е тръгнала.

— Наистина? — неговият събеседник вече не поглеждаше към часовника си. Беше се облегнал удобно на стола и въртеше в ръка чашата си. — Какъв е сюжетът?

— Убий ме. Не иска да каже.

— Хайде, де. Няма да кажа на никого.

— Кълна се, че не знам. Но тя спомена, че ако историята тръгне натам, накъдето тя предполага, Уотъргейт ще прилича на филм за Мики Маус, в сравнение с нейния.

Мъжът вече не се усмихваше.

— Тогава историята трябва да е наистина страхотна!

— За нея — сигурно, защото си взе няколко дни отпуск, за да направи разследване извън града.

— Къде?

Гласът на мъжа бе станал остър и това задържа юмрука на Хауи на полупът между купичката с ядки на масата и устата му. Изведнъж усети, че може да е бил недискретен, че може би не е трябвало да дрънка толкова много за историята на Бари.

— Не искаше да ми каже.

Усмивката на мъжа се върна.

— Дори не и намек?

— Никакъв.

— Момичето ти е пълно с тайни.

— Тя е фуста. Какво мога да кажа? Кой би могъл изобщо да я познава напълно? — Хауи посегна към бирата си, за да измие вкуса на ядките.

— Добре, вече е късно, а вие трябва да сте рано на работа. Благодаря за питието.

Хауи започна да се надига от своя стол, когато новият му познат скочи.

— За мен беше удоволствие.

— Сигурно си доволен, мошенико! Отиваш си вкъщи е петнайсет долара по-богат.

— Може би ще се видим и друг път? — отрони Хауи, като се надяваше, че не звучи прекалено настойчиво. Не искаше човекът да го сбърка с някой педал. — Аз съм тук два-три пъти седмично. Когато нямам други планове… Да поудрям топката с приятели, нали разбираш.

— Тогава сигурно ще се видим — те си стиснаха ръцете. Хауи го гледаше да си отива едновременно със завист и обожание — заради уверения му вид и почти сигурен, че никога няма да го види отново.

По причини, които оставаха скрити за него, Хауи просто изглеждаше неспособен да си създава приятели.

 

 

Спенсър Мартин пропътува два квартала, преди да хвърли поглед върху себе си в огледалото за обратно виждане. Избухна в смях и вдигна ръка да свали бейзболната шапка, на която отзад бе пришита дълга къдрава коса. След това отлепи и фалшивите мустаци. Малко повече усилия ще му коства отърването от миризмата на тютюнев дим и прокиснала бира от кварталната кръчма, в която бе последвал Хауи Фрип.

Какво нищожество, помисли си Спенс по пътя за Белия дом.

Но беше научил от Фрип онова, което двамата с Дейвид искаха да знаят — Бари Трейвис беше все още по следите на история, която тя считаше за хит. С какво беше свързана историята — с президента, с мисис Мерит или със смъртта на Робърт Ръштън Мерит?

Беше убеден, че Фрип не знае, иначе би се похвалил. В момента и Спенс не знаеше. Но такъв тип разследвания бяха негов висш приоритет.

 

 

— Добре, приятно ми е, че се радвате, мисис Гастон… Но съм сигурен, че мисис Мерит ще бъде доволна от избора ми… Добре. Сега по отношение на организацията за утре: една кола ще дойде за вас в шест и трийсет. Знам, че е рано, но… Добре. Много добре. Тогава, очаквам да се видим. Лека нощ.

Ръката на д-р Джордж Алън беше все още на слушалката на телефона, а той я разглеждаше замислено, когато неговата жена влезе в стаята с две димящи чаши кафе. Тя сложи едната пред него на бюрото и взе другата със себе си на коженото кресло срещу бюрото.

— Кой беше това?

Домашният му кабинет беше на втория етаж на тяхната стилна и въпреки това комфортна резиденция, непосредствено след края на Масачузетс Авеню, известна като „улица на посолствата“. Джордж Алън отпи от кафето.

— Децата легнаха ли си?

— Легнаха, но аз им разреших десет минути повече, преди да изгасят светлината. Кой беше това? — попита Аманда отново, посочвайки към телефона.

— Частна медицинска сестра, която наех за Ванеса. Ако кажа, че мисис Гастон е развълнувана заради новата си пациентка, би било неточно — тя просто не можа да повярва, че ще се грижи за първата лейди.

— Ванеса се нуждае от продължителни грижи?

Семейство Алън познаваха президентската двойка още като пробиващи си път младоженци.

— Само като предпазна мярка — отвърна Джордж. — Дейвид мисли, че тя трябва да има постоянно медицинско лице до себе си.

— Мислех, че просто си почива.

— Така е.

— Ако се нуждае от постоянни медицински грижи, не би ли трябвало да я настанят в болница?

— Престани да ме разпитваш, Аманда — Джордж стана от стола до бюрото толкова бързо, че той се изтърколи назад на колелцата си и се удари в стената. Отиде до барчето с напитки, взе гарафата с бренди и наля малко в кафето си.

— Не те разпитвам — каза тя меко.

— Разпитваш ме, по дяволите. Всеки разговор тези дни се превръща в кръстосан разпит.

— Защото постоянно се оправдаваш — върна му Аманда. — Дори най-невинните въпроси те нервират.

— Въпросите ти никога не са невинни, Аманда. Като че ли ме разследваш и подозираш.

— А ти си параноик — извика тя. — С какво те държи Дейвид, че толкова се страхуваш от всичко, дори от мен?

— Не знаеш за какво говориш.

— Знам, че откакто прие тази работа, ти стана друг човек.

— Грешиш, Аманда!

— Татко?

Джордж подскочи като ударен и видя двамата си малки сина, застанали на прага. Изглеждаха толкова сладки и беззащитни в пижамите си, със светнали от чистота личица. Гневът му се изпари при вида им.

— Хей, момчета. Влезте.

Те се поколебаха, но накрая по-големият направи първата смела крачка върху враждебния терен. По-малкият тръгна след него. Джордж се върна на стола си, вдигна двамата на колене и ги прегърна.

Миришеха на сапун, паста за зъби и шампоан. Миришеха на чисто. Почти беше забравил колко хубаво мирише чистото. Не беше го изпитвал за себе си от дълго време.

— Получих отличен на изпита по математика — гордо каза по-големият.

— Учителят ме изпита да чета на глас днес. Знаех всички думи — намеси се и по-малкият.

— Страхотно! И двамата заслужавате награда. Този уикенд? Кино? Или нещо още по-специално?

— И мама също!

Джордж погледна към Аманда.

— Разбира се, и мама. Ако иска да дойде с нас.

— Искаш ли, мамо?

Тя се усмихна на синовете си.

— Това, което искам точно сега е вие двамата да си легнете.

След още прегръдки и други тактики за разтакаване, тя ги изведе от кабинета и ги прибра в тяхната спалня.

Аманда беше в банята, когато Джордж се качи при нея след половин час. Тя разресваше косата си — все същата гладко вчесана, достигаща до брадичката коса, както, когато се запознаха. И очите, и косата й бяха тъмно шоколадови.

Беше готова за лягане. Носеше само пликчета и къса нощница от мека материя. Джордж поспря на вратата за миг и я загледа. Пожела я страстно в момента, в който ги запознаха на едно парти по случай Четвърти юли. Започнаха да се срещат, но на него му отне шест месеца, за да събере достатъчно смелост и да я помоли да спи с него. Тя каза „да“ и поиска да разбере защо бе чакал толкова дълго. Ожениха се преди следващия Четвърти юли.

Тя никога не възнегодува срещу изискванията на професията му. Беше съвършена посвоему. За да създаде приятен дом за семейството си, тя се записа в курсове по история на изкуството на Университета в Джорджтаун. Беше доброволен съветник на приюта за малтретирани жени. На тенис корта беше талантлива и със силно спортно чувство. Мразеше големите приеми и боравеше добре с много чужди езици. Знаеше как да се облича с вкус и как да се държи във всяка ситуация.

Той я обичаше. Господи, как я обичаше. Сега гледаше грациозните движения на слабите й ръце, докато тя продължаваше да се занимава с косата си. Сто гребена всяка вечер — така я беше научила майка й. Мил навик. Вдигането и отпускането на гърдите й го омагьосваше. Върховете на зърната й се отбелязваха върху меката материя на нощницата.

— Съжалявам, че изпуснах нервите си — започна той тихо и разкаяно.

Тъмните очи на Аманда се взряха в неговите в огледалото.

— Не искам да ми се извиняваш, Джордж — тя се обърна с лице към него. — Искам моя съпруг.

Той се приближи, обгърна я с ръце и я приближи към себе си.

— Имаш ме.

Въпреки че се притисна, тя поклати отрицателно глава.

— Дейвид те има. Той те взе от мен и от децата.

Той я отдалечи и зарови пръсти в блестящата й коса.

— Това не е вярно, Аманда.

— Да, вярно е. Страхувам се, че никога няма да мога да те върна.

— Никъде не отивам — прошепна той срещу устните й. — Ти и децата сте ми по-скъпи от живота. Не бих понесъл да ви загубя.

Тя се вгледа настойчиво в очите му.

— Загубваш ни, Джордж, Всеки ден ти се отдалечаваш все повече. Колкото и да се опитвам, изглежда не успявам да те достигна. Ти криеш тайни. Постепенно се превръщаш в чужденец — гласът й се пречупи и сълзи изпълниха очите й.

— Моля те, не плачи. Недей — той целуна изпъкналите й скули, след това треперещите устни. — Всичко е наред.

Той лъжеше. Нещо повече, знаеше, че и тя знае. Разбираше го от начина, по който го притискаше към себе си. Целувките й бяха повече от пламенни — те бяха отчаяни.

Тя отнесе отчаянието и в леглото им. Отговаряше на милувките му с необуздана страст, като че ли бурният секс можеше да победи влиянието на Дейвид Мерит. Без всякакви задръжки го пое в уста и разтвори бедрата си за целувките му. Когато по-късно проникна в нея, и двамата бяха извън себе си от страст.

След това — голи и изпотени — те се притискаха един към друг и си шепнаха обещания за вечна любов и преданост.

Но и двамата знаеха, че предаността на Джордж към президента е също толкова неограничена… и много по-взискателна.