Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сензационно интервю

ИК „Коала“, София, 2001

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 945–530–033–7

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Знаеше, че телевизорът е включен, но го възприемаше само като страничен шум, докато не чу познат глас. Това го накара да вдигне глава от мивката, където плискаше лицето си със студена вода. Грабна кърпата за ръце и заобиколи ъгъла, за да влезе в спалнята.

„… което за нещастие, вие и президент Мерит сте преживели…“

Не познаваше репортерката. Беше на около трийсет, може би повече. Кестенява коса дълга до раменете. Големи очи и пухкави устни, обещаващи приятни минути, въпреки че в момента очите и устните не се усмихваха. Впечатляващ, дрезгав глас, необичаен за журналист в ефир, повечето звучаха като че ли са завършили едно и също училище за стерилна дикция. Името й беше изписано в долния край на екрана. Бари Трейвис. Не му говореше нищо.

„Двамата с президента бяхме потресени да научим големия брой семейства, които са преживели тази трагедия — казваше Ванеса Мерит. — Пет хиляди годишно само в нашата страна.“

Това лице и глас Грей Бондюрент познаваше добре и веднага установи, че някой я е подготвил предварително за интервюто. Държеше ръцете си скромно в скута и не жестикулираше. Изразът на лицето също беше предварително изработен.

Интервюиращата беше направила запис и с д-р Джордж Алън, личният лекар на семейство Мерит, който бе поел тежката задача да обяви смъртта на Робърт Ръштън Мерит. Доктор Алън обясни, че медицинската наука все още се опитва да установи причините и да посочи превантивните мерки за Синдрома на внезапната детска смъртност.

След това интервюто продължи в по-личен план.

„Мисис Мерит, ние всички сме свидетели на вашата и на Президента скръб по време на погребението на вашия син“. Следваха кадри от погребението. „Оттогава са изминали три месеца. Раните сигурно още болят, но зная, че нашите зрители биха се интересували да чуят ваши разсъждения по темата.“

Ванеса изчака още един момент.

„Баща ми има една приказка: Нещастието създава и шансове за промяна. Както обикновено, татко излезе и този път прав — каза тя, леко усмихната. — Дейвид и аз чувстваме, че сме станали по-силни като двойка и всеки поотделно, защото преживяхме тежко изпитание и го преодоляхме.“

— Лъжкиня! — Той смачка кърпата и я захвърли в спалнята, след това вдигна дистанционното. Не желаеше да слуша повече.

Но не изключи. Ванеса казваше:

„Ние с президента се надяваме, че всички, изпитали подобна трагедия, биха могли да почерпят смелост и утеха от хора, надживели я като нас. Животът трябва да продължи.“

Бондюрент изруга и натисна копчето за изключване.

Написани предварително отговори, подписани, одобрени и дадени на Ванеса да ги заучи и издекламира. Думите — съчинени от Далтън Нийли. Може би от баща й, Клет Армбръстър. Може би дори от президента, но накрая одобрени без съмнение от Спенсър Мартин.

Както и да бяха репетирани и преработвани, това не бяха думи на Ванеса. Тя ги беше изрекла, но не спонтанно и не от сърце. Съмняваше се, че репортерката със сексапилния глас схваща, че е измамена. Ванеса беше добре програмирана говореща кукла с компютърен чип в главата. Разкриването на интимните й чувства не би било прилично. И със сигурност не би било разумно.

Бондюрент почувства, че се задушава между стените на спалнята и тръгна към кухнята за бира. След това излезе на верандата. Широка десет стъпки и засенчена от навес, верандата придаваше по-голяма ширина на самата къща. Той се хвърли в плетения люлеещ се стол и доближи бирата до устните си. Мускулите на почернелия му врат се раздвижиха, докато на една глътка изпи половината от кутията.

Изглеждаше като оживяла реклама за бира. Плакати, показващи го да пие бира, гол до кръста, в къща сред полето, биха продали милиони кутии, от каквато и да е марка, но той не искаше да знае. Суетата не беше в природата му, особено през последните години, когато можеха да минат седмици, без да види друго живо същество. Ако слизаше с колата до Джаксън Хол, можеше да се обръсне. А можеше и да не се бръсне.

Беше такъв, какъвто беше. Приемаш го или не го приемаш. Такова беше отношението му към околните и то се предаваше безмълвно на всеки, с когото се срещнеше. Но беше и една от причините да не се съчетае добре с Вашингтонската сцена. Радваше се, че я напусна. От доверените лица на президента се изискваше нужната доза конформизъм. Грей Бондюрент не беше конформист.

Сините му, твърди и студени очи гледаха към острите, покрити със сняг върхове на планината. В действителност отдалечени на мили разстояние, а изглеждаха толкова близо, сякаш стига да се протегнеш — и ще ги докоснеш. Величествената гледка на Пърпълс Маунтин. В неговия двор. Представете си.

Той смачка празната бирена кутия, сякаш беше от хартия. Искаше му се да може да върне обратно последните десет минути. Защо не бе останал навън малко по-дълго, преди да влезе вътре, за да се измие? Какво хрумване на съдбата го бе накарало да включи точно на този канал и точно по това време?

Искаше му се изобщо да не е видял интервюто. Много съм ти благодарен, Бари Трейвис, която и по дяволите да си. Колко ли дни сега щеше да го преследват мисли за Дейвид, за Ванеса, за бебето…

Но най-вече се безпокоеше, че интервюто може да предизвика отново интерес към него. Току-виж започнали да разсъждават, да предполагат, да свързват някои неща. И всичко щеше да тръгне отново.

 

 

Дейвид Мерит крачеше пред бюрото си в Овалния кабинет. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, а ръцете — заровени дълбоко в джобовете. Челото, скрито под кичур коса, беше намръщено.

— Никога не съм чувал за това по-рано. Какво, по дяволите, е?

— Нарича се делегиран Мюнхаузен — синдром, наречен е на името на германския граф, който се е отървал леко, защото сам се е наранил.

— Мислех, че се нарича просто мазохизъм — отбеляза Спенсър Мартин.

Д-р Джордж Алън помръдна рамене и си наля още уиски от личните запаси на президента.

— Това стои малко встрани от моята специалност, а и не съм се занимавал по-задълбочено.

— Бари Трейвис го е проучила — казаното от Мерит прозвуча като порицание и докторът го прие така.

— Удар „по делегация“ е, когато някой наранява или причинява болка на друг, най-често — дете — засрамено обясни той.

— Но какво общо има това със СВДС? — попита Мерит. — Защо Бари Трейвис е задълбала чак толкова?

Д-р Алън набързо отпи от уискито.

— Защото възрастните, измъчени от безпорядъка, понякога стигат до крайност. Те нараняват децата си, понякога стигат до убийство, в опит да получат внимание и симпатия за себе си. Някои необясними смъртни случаи на деца, приписвани по-рано на СВДС, сега се разследват отново като вероятни убийства.

Мерит сподави едно проклятие и седна зад бюрото си.

— Не можа ли онази мръсница Трейвис да се занимава с темата си, без да я разширява с всичките тези ужасии? Сипи ми нещо, ако обичаш.

Докторът изпълни молбата.

— Благодаря — Мерит замислено отпи от питието, а след това погледна към Спенс. Изражението не му харесваше. Спенсър се беше замислил, а разискваният въпрос беше неприятен.

— Може би не трябваше да окуражавам Ванеса да даде интервю — рече Мерит напосоки.

— Не съм съгласен. Какво лошо е станало?

— За Бога, Джордж, ти по-добре от всеки друг би трябвало да знаеш — отвърна Мерит сопнато. — Тези проклети серии я подлудиха отново.

— Хората забелязват — кимна спокойно Спенс. Мерит му хвърли остър поглед, с който искаше имена. — Персоналът, сър. Хората забелязват промените в настроението й, защото се интересуват от нея.

Мерит се обърна към лекаря още веднъж назидателно.

— Не мога да контролирам медикаментозно промени в настроението, когато тя пие толкова много — обясни д-р Алън.

Мерит притисна с ръце очите си.

— Клет ще ми съдере задника заради това. Продължавам да му напомням, че е загубила детето си. Прибавено към нейното състояние, как може да очаква, че няма да е поне малко нестабилна?

— Всеки реагира различно на трагедията — отбеляза докторът, опитвайки се да бъде полезен. — Някои се нахвърлят върху работата, с надежда да се изтощят, за да не мислят. Други откриват Бога, палят свещи и се молят. Трети…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го Мерит. — Моят тъст не го разбира.

— Ако искате аз ще говоря с него — предложи Спенс.

Президентът се изсмя нерадостно.

— Клет не те обича, Спенс. Ти си последният човек, с когото той би желал да коментира емоционалното състояние на Ванеса. И тя не е особено добре настроена към теб — той се обърна отново към доктора. — Но ти, Джордж — може би ако поговориш с него, обясниш…

— Ще му позвъня утре и ще кажа, че си ми разказал за неговите притеснения. Ще го уверя, че тя е под постоянни грижи.

— Благодаря — Мерит се усмихна, като че ли въпросът бе приключен.

— Не само за Клет трябва да се безпокоим — въздъхна Спенс. — Следващата година са изборите. На администрацията е необходима първата лейди. Ние се нуждаем от Ванеса, трябва ни скоро, трябва ни балансирана и готова за кампанията — той се обърна към доктора. — Можеш ли да я подготвиш?

— Разбира се. Нямам алтернатива.

— Винаги има алтернатива.

Възражението на Спенс премина като леден вятър през стаята.

— За Бога, Спенс — каза Мерит. — Звучиш весело като погребален звън. Забрави този мистър Песимист, Джордж — каза той и стана да се ръкува с лекаря. — Ванеса е в добри ръце и аз не се тревожа. Благодаря ти за обяснението на онова нещо — „Мюнхаузен“, въпреки че то няма връзка със смъртта на Робърт.

Поглеждайки дълбоко в очите на доктора, той добави:

— Робърт спря да диша в люлката си. Обяснението е неизвестно. Това беше официалното ти становище и ти го поддържаш. Точно, нали?

— Абсолютно СВДС — д-р Алън гаврътна питието си и след това се сбогува.

— Да вземе по-добре да я оправи — отбеляза Спенс, когато останаха насаме с президента.

— Не се страхувай. Ще се справи.

— А Ванеса?

— Винаги се е справяла, нали?

— Преди — да. Сега не съм толкова сигурен, че ще може да се вземе в ръце — само Спенсър Мартин би могъл да си позволи да говори така откровено с президента за съпругата му.

Докато Мерит оценяваше загрижеността на първия си съветник, той си мислеше, че тя не е толкова несъразмерна с проблема.

— Аз заставам зад решението. Хората имаха нужда да видят Ванеса в това интервю, Спенс. Тя изглеждаше великолепно. Говореше великолепно.

Спенс все още се мръщеше.

— Тогава защо ми се иска да не бяхме се съгласявали. Имам лоши предчувствия. Притеснява ме, че тя е установила първа контакт с репортерката, а не обратното.

— И аз се безпокоях в началото — призна Мерит. — Но всичко стана много добре. Добра реклама за нея и за нас. Както каза Джордж, нищо лошо не се е случило — когато Спенс отказа да отговори, президентът го погледна твърдо.

— Добре, ще видим — най-после отрони Спенс въздържано.

 

 

— Добре, кой е той?

— Кой? — Бари дори не вдигна очи. В скута й имаше купчина телефонни съобщения, картички, писма от зрители, всички свързани със сериала за СВДС. И в най-оптимистичните си мечти не беше се надявала на такава реакция.

— Била си потайна, Бари, да го криеш от нас.

Най-накрая тя вдигна глава.

— О, Господи!

Телефонистката на новинарския отдел беше напълно скрита зад огромното цветно творение, което внесе в кабинката на Бари.

— Къде искаш да го сложа?

— Ъ-ъ… — както винаги, бюрото й беше опасна зона. — На пода, може би.

След като сложи огромния букет, телефонистката се изправи.

— Който и да е, дори ако изглежда като крастава жаба, щом е похарчил цяло състояние за цветя — трябва да е голям човек.

Бари отвори бележката, закачена на букета и се усмихна.

— И аз бих казала същото, но е женен.

— Всички, които струват, са женени.

Бари подаде бележката на жената, чиито очи щяха да изскочат, когато разчете познатия подпис под ръкописно написаната бележка. Гръмките възклицания докараха няколко души от персонала и малкото помещение се препълни.

Бари поиска бележката и я развя като ветрило.

— Няколко думи на благодарност от президента: превъзнася таланта и интелигентността ми, поздравява ме за превъзходния сериал и благодари за добре изпълнената патриотичната задача.

— Още една дума и ще повърна — Хауи се бе приближил към групата.

Бари се разсмя и постави обратно бележката в илика. Беше нещо, което щеше да показва на внуците си.

— Ти просто ревнуваш, защото не си личен приятел със семейство Мерит.

Хауи и останалите се изнизаха, като мърмореха за късмета на някои хора.

Когато остана сама, Бари набра един телефон.

— Свободен ли си тази вечер — попита тя меко.

— Сериозно ли говориш?

— Какво имаш в хладилника?

— Два стека.

— Аз ще донеса виното — тя погледна към букета. — И цветя. Ще бъда там след половин час.