Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сензационно интервю

ИК „Коала“, София, 2001

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 945–530–033–7

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и първа

— Мислиш, че лъже? — попита Бари с остра нотка в гласа.

— Далтън Нийли е прессекретар на Белия дом — каза Грей. — Стоката му за продан е лъжата.

— Този път не мисля така.

Пиеха кафе в кухнята. Беше изминала почти седмица, откакто Нийли бе обявил, че първата лейди се оттегля още веднъж от обществения живот за неопределен период от време. Подробностите около нейното състояние бяха малко, а местонахождението й не бе съобщено.

Вече не се нуждаеха от радиото, за да заглушават разговорите си. Грей бе инсталирал акустичен шумов генератор с няколко разклонения из цялата къща. Високотехнологичното апаратче произвеждаше звук, който правеше подслушването невъзможно.

— Вярвам на Далтън, когато казва, че Ванеса не е добре — заяви Бари.

— Защо го защитаваш?

— Не го защитавам, защитавам гледната си точка. Ванеса е болна. Смъртта на детето й засилва маниакалната й депресия. Следователно нейното лечение изисква промени. Докато се стабилизира, тя трябва да бъде наблюдавана и това е всичко. Всичко, което е имало изобщо. Залагам кариерата си за това.

— Ти нямаш кариера — отбеляза Дейли.

— Благодаря ти, че ми напомни. Благодаря, че ми напомняш всеки пет минути.

— Какво те щипе по задника?

— Нищо. Всичко. Не знам — извика тя раздразнено. — Не, не е така. Знам какво ме човърка. Липсва ми животът, който водех, преди да се обърка толкова.

— По-точно би било — докато ти сама го обърка — поправи я Дейли. — Никой не те е карал да търчиш като луда за СВДС или за бебето на президента, или пък да събираш данни за психическото състояние на първата лейди. Ти сама си го докара до главата.

— Добре, кой ме научи на триковете в занаята, а? Ти.

— Научил съм те да правиш новинарски предавания само въз основа на факти, а не на догадки. Това съм те учил — той въздъхна. — Искаш предишния си живот? Чудесно! Можеш да напуснеш къщата ми по всяко време, момиче.

— Може би ще го направя. Омръзна ми да се свивам в хаоса на стаичката ти за гости. Омръзна ми да деля банята с двама немарливи мъже, които никога не закачат мокрите кърпи — столът изскърца върху кухненския линолеум при движението й назад и тя се изправи. — Дотук ми дойде от вас двамата и играта, на която играем — продължи тя разгорещено. — Глупава, опасна и тотална загуба на време. Всъщност точно в момента взех важно решение. Връщам се към стария си живот. Вие двамата можете да правите каквото ви се иска!

Тя пресече стаята и тръшна вратата на кухнята. След известно време Грей се обади:

— Ти наистина я вбеси.

Дъхът на Дейли заклокочи дълбоко в гърдите му.

— Да-а, бях малко груб с нея. След всичко, което й се случи напоследък, трябваше да съм по-внимателен.

— Не се притеснявай. Остави я да се цупи. След малко ще се успокои. И тогава ще поговорим.

— Ти я чукаш, нали?

— Веднъж.

— Това ли е?

— Да не си водиш дневник?

— Какви са плановете ти за нея?

— Не правя планове за жени.

Дейли не позволи на невъзмутимия син поглед да го разколебае да си каже мнението.

— Понякога може да й се карам, но аз обичам това момиче като мое собствено. Не искам да бъде наранена. Нито от теб, нито от тази история. Може би е време да сложим точка и да спрем тази безсмислица.

— Преди една седмица имаше по-друго мнение.

— Имам право да променя мнението си. Всичко тръгна от апетита на Бари за горещ случай. Започвам да мисля, че нейната амбиция е заразителна. Тя се просмука и в мен, а аз би трябвало да не се поддавам.

След като отиде в Уайоминг, тя повлече и теб. Не ти трябваше много, нали Бондюрент. Едно проплакване „Ванеса е в беда“ и нейният герой хуква. По дяволите, и тримата сме направо покъртителни.

— Дейли, добре ли си?

— Добре ли ти звуча? — задави се той. — Твърде стар и болен съм за такава гадост. Искам последните ми дни да преминат малко по-спокойно. Не ми се ще особено думата предател да бъде гравирана на надгробния ми камък. Само силният човек може да признае грешката си. Би ми било приятно да мисля, че ми е останала достатъчно смелост.

Той стана и се потътри към вратата, влачейки след себе си скърцащата количка с кислород.

— Не забравяй да загасиш осветлението. Вие двамата не плащате наем, а електричеството не е безплатно, нали?

Грей изми чашите от кафе в мивката и загаси светлината. След това той, Бари и Дейли останаха свити в тъмнината.

След известно време Бари ощипа Грей по ухото и придърпа главата му надолу към себе си.

— Какви ги наприказва за мен?

— Съжалявам — измърмори той.

Дейли се мъчеше да диша тихо.

— Сигурен ли си, че това ще свърши работа?

— Не — прошепна той откровено. — А ти изясни ли си как се използва? — по-рано през деня бе изнесъл кратък курс на Дейли как да разчита инфрачервения детектор.

— Преминавам през цялото видимо поле — произнесе Дейли едва доловимо. — Ако някой се крие в тъмното и наблюдава къщата, тук трябва да бъде отразено.

— Добре — кимна Грей. — Ако видиш нещо, обади се, ще те чуя — той сложи безжичен слухов апарат в ухото си. Портативното приемно-предавателно радио беше в джоба на якето му.

— Хубави играчки! — дори в тъмнината Бари виждаше искрите в очите на Дейли.

— Единственият проблем е, че професионалистите разполагат с още по-хубави — въздъхна Грей. — Добре, започваме.

Когато Дейли им подаде сигнала с вдигнат палец, те се измъкнаха от задната врата. Нямаше луна и щеше да бъде трудно за екипа, който ги следеше, да ги различи. Но както каза Грей, професионалистите също имаха хубави играчки. Той бе забелязал колите за наблюдение — днес каравана, вчера — камион, джип — онзи ден — паркирани на улицата една пресечка по-надолу. Тайната полиция на Спенс изпълняваше нарежданията му.

Колите на Дейли и Бари бяха паркирани срещу къщата и Грей се надяваше, че никой не наблюдава отзад. Надяваше се също, че малката сцена, разиграна в кухнята, ще заблуди онези, които душеха наоколо. Вероятно шумовият генератор не покриваше напълно техния разговор, затова внимаваха подслушвачите им да чуват само онова, което желаеха да бъде чуто.

Безшумно напуснаха малката квадратна площадка пред задната врата и притичаха ниско приведени през задния двор. Както през нощта, когато изгоря къщата й, Грей я приведе през няколко квартала резиденции, през задните им дворове и пътеки. Няколко кучета залаяха, но нищо друго не им се случи.

Грей беше паркирал една кола зад едноетажен офис комплекс. Когато стигнаха до нея, той произнесе в миниатюрния микрофон на радиото:

— Как е, Дейли?

— Никой дори не е пръднал. Успех.

— Край.

Бари се беше задъхала както от напрежение, така и от физическото усилие. Вмъкнаха се в колата и тя се отпусна тежко.

— Мислиш ли, че ни следят?

— Ще разберем след няколко минути — и той сложи радиопредавателя на седалката между тях.

— Вие с Дейли наистина бяхте убедителни — произнесе тя сухо. — За всеки, който би могъл да чуе, аз съм амбициозна, съблазняваща, но малко глупавичка.

— Горе-долу така.

Тя го погледна гневно.

— Откъде взе колата?

— На паркинга, в алеята за продажба на коли.

— Открадна ли я?

— Не, представих се на собственика като човек, който иска да свали президента и го помолих да ми даде колата си назаем.

— Не е смешно. Сигурно вече са съобщили, че е открадната. Могат да ни спрат.

— Смених номерата с букви от друг щат. Освен това утре сутринта ще я зарежа някъде и ще взема друга.

— Ти наистина се отнасяш към престъпленията с невероятна артистичност.

— Сравнени с престъпленията, които може да ни се наложи да извършим, кражбата на кола е просто нищо. Сега какъв е адресът?

 

 

Хауи Фрип живееше сам в четиристаен апартамент на третия етаж в сграда без асансьор. С всяка изминала година стълбите скърцаха все повече, както и колената му. Когато отключи входната врата и прекрачи, артритната болка отново напомни за себе си. Той запали осветлението и тръгна към миниатюрната кухничка, за да остави плика с китайска вечеря на масата.

— Здравей, Хауи.

— Исусе! — Той се обърна точно, когато Бари влизаше от тъмната спалня в кухнята.

— Изплаших ли те, Хауи? Ех, съжалявам. Знам колко е неприятно някой да се промъкне зад гърба ти.

— Ти ми изкара акъла! Какво…

В същия момент видя високия слаб мъж, застанал в сянката зад Бари.

— Кой е този?

— Грей Бондюрент, запознай се с Хауи Фрип — тя се отдръпна настрана, за да даде възможност Хауи да разгледа командоса с леденостудените очи, посивяваща коса и свита уста.

— Вие сте Грей Бондюрент?

— Виждам, че си чувал за него — намеси се хапливо Бари.

Хауи преглътна трудно.

— За мен е удоволствие, мистър Бондюрент.

— Бих желал да мога да кажа същото.

И гласът му звучеше студено. Напомняше му за човека, който веднъж игра с него билярд — онзи, с когото се надяваше да станат приятели. Който повече не се върна в бара.

Очите на Хауи бягаха напред-назад между неканените му гости. Не му харесваше изражението на лицето на Бондюрент. Никак. То изразяваше увереност, смелост на хищник, който току-що бе набелязал следващата си жертва и знаеше, че умъртвяването й няма да е трудно.

— Какво правите в апартамента ми?

— Дойдохме за информация — с върха на един от ботушите си — Кой да ти знае? Някои мъже наистина носят каубойски ботуши… — Бондюрент придърпа един стол изпод масата. — Седни, Хауи. Да не прекъсваме вечерята ти. Можем да говорим докато ядеш.

Хауи се отпусна на седалката, но поклати глава, когато Бондюрент побутна плика с храната към него. При мисълта за кисело-сладкото свинско и скаридите в специален сос му се повдигна. Опитите му да скрие гаденето не успяха.

— Какво има, Хауи? — попита Бари. — Изглеждаш странно. Не се ли радваш да ни видиш?

— Не трябва да разговарям с теб, Бари. При никакви обстоятелства. Дженкинс заплаши да ме уволни, дори ако ти кажа колко е часът.

— Тогава имаш късмет, Хауи, защото ние знаем колко е часът — прекъсна го Грей Бондюрент.

— Не, че не искам да говоря с теб, Бари, то е, нали разбираш… — трябва да пазя интересите си. Кълна ти се, не е лично. Ние се разделихме като приятели, нали? Без лоши чувства. Поне не от моя страна — под мишниците му потекоха вади. — Аз… аз… ей, чакай, имам съобщение за теб. Момент, пъхнах го някъде дълбоко — той порови в джобовете си, докато го намери.

— Ето! — и той протегна една бележка. — Обаждането беше точно преди да си тръгна тази вечер. Каза, че ти е приятелка. Искаше да говори с теб.

— Чарлен Уолтърс — прочете Бари.

— Точно така. Каза, че е спешно и ми даде телефона си. Виж, написал съм го там долу.

— Не ми е приятелка. Тя е откачалката, която постоянно ми звъни.

— О! — какво разочарование. Хауи се бе надявал, че тази Чарлен може да е нещо важно, някой, с когото Бари страшно иска да говори. Той опита най-доброто, за да се окаже полезен, но не мислеше, че Бондюрент е впечатлен. Каменното му изражение не се промени.

Хауи страхливо наблюдаваше как високият, величествен герой издърпва другия стол и сяда като обръща облегалката пред себе си. Движенията му бяха гъвкави и тихи. Всеки би настръхнал от погледа му. Хауи имаше чувството, че онзи гледа направо в мозъка му. Разумен човек никога не би се забърквал с такъв тип.

Бари се облегна на кухненския шкаф и скръсти ръце. Изглеждаше спокойна и се усмихваше с усмивка, за която Хауи знаеше, че е изкуствена.

— Хауи, потиш се като прасе.

— Искам да знам защо сте тук.

— Двамата с Грей се отбихме за малък приятелски разговор.

— За какво?

— О, за разни неща. Времето. Циганското лято. Новият филм на Харисън Форд. Какво става в Белия дом. Такива неща.

— Не знам какво става в Белия дом.

— Разбира се, че знаеш, Хауи. Ти работиш в новинарския сектор.

— Бари, моля те, откажи се. Ще си докараш само нови неприятности.

— Трогната съм от загрижеността ти. Наистина. Но повече ме интересува какво си чул напоследък за първата лейди.

— Нищо.

— Трябва да си чул.

— Кълна се в Бога.

— Откакто не съм там кой отразява сензациите?

— Грант. Разправя, че така са си стиснали задниците, че нищо не изтича.

— Винаги изтича отнякъде. Слух, клюка. Според съобщенията, мисис Мерит отново се е усамотила. Защо? Къде? Някой виждал ли я е? Толкова зле ли е здравословно? Състоянието й крие ли опасност за живота й?

— Кълна се — изхленчи той, — нищо не знам. Господи, ти си се вманиачила, знаеш ли? Напълно си се побъркала. Как може в ума ти да е само мисис Мерит? Не е естествено, Бари. Мисля, че си откачила, така мисля.

Бари пое дълбоко дъх и след това силно издиша. Тя погледна към Грей и поклати глава.

— Казах ти, че няма да ни сътрудничи. Най-добре е да си вървим.

Тя се насочи към вратата, но Грей я спря.

— Не може да го оставим да издрънка на ченгетата, че сме били тук.

— Хм, предполагам, че си прав — тя погледна към Хауи с колебание.

Той очевидно се разтревожи от насоката, която взе техният разговор.

— На никого няма да кажа, че сте били тук.

— Страхувам се, че не можем да рискуваме — Бондюрент бръкна в якето си и извади пистолета, мушнат в колана на панталоните.

Хауи проплака:

— Ох, курва, ох копеле, ох Господи, ох… Не искам да умра. Не искам! Не искам. Не ме убивайте. Моля…

С ужасяващо изщракване Грей освободи предпазителя на своя „Магнум“.

Хауи здраво стисна очи и започна, заеквайки:

— Б… Бари, м… моля, не можеш да го оставиш да ме убие.

Ние бяхме приятели.

— Приятели? Приятели, Хауи? Не говориш сериозно — тя се засмя. — Приятелите не се продават, а ти винаги си правил това. Всеки ден, през който съм работила с теб, си говорил за задника ми. Освен това не участвам в решенията на Грей. Ако той е решил да не ти разреши да дрънкаш за нас, наистина не мога нищо да направя. Но предпочитам да не гледам. Иначе никога няма да мога да хапна китайско ястие. Грей, нали нямаш нищо против да почакаш, докато отида до другата стая?

— Моооля те! — Хауи се молеше почти плачешком. — За Бога, Бари.

— Съжалявам. Наистина не зависи от мен — тя се отдели от шкафа. На излизане се спря, за да хване рамото му за последно сбогом.

Бондюрент протегна ръка през масата и притисна дулото на пистолета в челото на Хауи.

— Дочух нещо, но не знам дали е вярно — думите изхвърчаха толкова бързо, сякаш се препъваха една в друга.

Бари спря и се обърна. Изражението й бе скептично.

— Сега би казал какво ли не. Ще измислиш нещо, само за да не те застреля Грей.

— Не, не, заклевам се, заклевам се, мистър Бондюрент — той се опита да се прекръсти.

— Какво си чул?

— Говори се, че мисис Мерит е постъпила в болница в тежко състояние.

— Стара история — прекъсна го Бари. — Имаше спекулации и преди това.

— Този път е сериозно — нервно каза Хауи.

Бондюрент все още го гледаше намръщено.

— Коя болница?

— Не знам. Никой не знае. Може да е само слух.

Бондюрент погледна към Бари. Тя поклати глава. Бондюрент помръдна рамене и го чукна с пистолета по челото.

— Д… доктор Алън излита всеки ден с хеликоптер от ливадата на Белия дом — разбърза се той. — Обикновено се връща след час, час и половина. Но никой не знае къде отива или дали тези кратки пътувания са свързани по някакъв начин с първата лейди. Говори се също, че има неприятности вкъщи.

— Бракът им е непоклатим — каза Бондюрент. — Бил съм в тяхна компания. Те са луди един за друг.

— Скарали са се. Така говорят. Затова може би лети, ходи при някоя фуста, кой знае?

Хауи обърна глава и погледна с надежда към Бари.

— Кълна се в Бога — това е. Това е всичко, което съм чул. Дженкинс каза, че ще ми завре в задника паметника на Вашингтон, ако само проговоря с теб. Така че, ако използвате за нещо тази информация, той не бива да разбере, че аз съм ви я дал. Обещаваш, Бари, нали?

— Какво мислиш? — попита я Бондюрент. — Лъже ли?

— Не лъжа! — извика Хауи.

— Не съм сигурна — каза тя, захапвайки бузата си от вътрешната страна. — Може би приказва само, за да спаси кожата си. От друга страна би трябвало да знае, че ако ни продава измишльотини, ние ще се върнем.

— Не лъжа. Не се връщайте — в скоропоговорка извика Хауи, Бондюрент го фиксира с поглед. Целият живот на Хауи премина пред очите му най-малко три пъти, преди Бондюрент да сложи отново предпазителя и да отдръпне оръжието.

— Виж какво ще ти кажа, Хауи. Няма да те убия тази нощ, само ако ти ни дадеш основание да се върнем утре.

— За какво?

— За името на болницата. Не ти искаме много, нали? Името на болницата в замяна на вкусно китайско ядене, като това, което си си взел и шанса да го излапаш.

— Не мога… Как да открия името на…

— Това си е твой проблем. Но се обзалагам, че ще се справиш.

— Не разчитай на това — обади се Бари. — Той ще се съгласи на всичко, за да спаси вкиснатия си задник. След което вероятно ще ни предаде.

— Няма! — извика гневно Хауи. — Кълна се в Бога, мистър Бондюрент.

— Прави каквото знаеш, Грей — каза Бари, но аз не му вярвам. Той е гнида.

— Благодаря ти, че ми напомни — от гласа на Бондюрент по гърба на Хауи полазиха тръпки. — Тя ми каза, че си я тормозил в работата, Хауи.

— Не е вярно.

— Той е не само мекотело сексист, но е лъжливо мекотело.

Страшните сини очи се присвиха още.

Хауи се завъртя на стола си.

— Добре, може би… може би съм се шегувал с нея, но никога не съм влагал нещо лошо в това.

— Приличаш на човек, който подхвърля похотливи забележки на жените, защото по никакъв друг начин не може да привлече вниманието им.

— Точно така е — каза Бари.

— Истина е, говорех — от ентусиазираното кимане главата на Хауи се залюля. — Каквото и да казва Бари — виновен съм.

— Правил ли си вулгарни забележки за сексуалното й поведение, любовния й живот, фигурата й?

— Понякога.

— Гледал ли си краката й, хвърлял ли си похотливи погледи към гърдите й, казвал ли си неща, които унижават женското достойнство?

— Да, правех го. Наистина. Дяволски съжалявам за това.

— Наистина? — сухо попита Грей.

— Наистина. Да, сър. Ако не съжалявам, нека ослепея заради лъжата.

Бондюрент замислено потропа с дулото на пистолета по гърба на стола.

— Ако някога те чуя да я нагрубяваш или да се държиш лошо с нея отново, ще ти видя сметката, Хауи. Защото, подгоня ли те аз, ще се молиш да си ослепял.

— Аз… аз разбрах.

— А за утре?

— Ще се опитам да открия това, което искате.

— Надявам се, че ще се справиш.

Успокоен, Хауи се усмихна.

— Защото не ми се иска да ме убиете, нали?

— Не. Защото не ми се иска да изхабя един отличен куршум за калпавата каша, която ще се получи от мозъка ти.

Бондюрент внезапно се изправи и втъкна пистолета в колана на панталона си. Изчезна веднага в спалнята. Бари го последва, без да пророни дума.

— Къде отивате? — извика Хауи след тях. — Ей! По кое време утре? Къде?

Отговорът беше злокобна тишина. Когато накрая събра достатъчно кураж да излезе от кухнята и да пристъпи в спалнята, тя беше празна. Неговите гости изглежда се бяха изпарили. Ако не беше мокрото петно отпред на панталоните му, би могъл да повярва, че целият ужасен епизод му се е присънил.